Линда Лаплант
Изкупление (13)

Глава 12

Лорийн помоли шофьора да я откара до Бевърли Глен. Бе готова да плати допълнителния маршрут, колкото и да й струваше. Докато стигнат до дома на Янклоу, вече съжаляваше, че бе тръгнала нататък без определена цел. Трябваше първо да попита Фелоуз, дали го познава и дали между Янклоу и Торнбърн има някаква връзка.

Тя застана на няколко крачки от желязната врата. Задрямалата на метър от оградата овчарка веднага я усети и започна да ръмжи. Нищо не подсказваше, че преди това на пост пред къщата е била и Роузи.

Домът тънеше в мрак. Щорите на първия етаж бяха спуснати, липсваха и двете коли, обикновено паркирани на пътеката. Навсякъде цареше зловещо спокойствие. Лорийн пристъпи съвсем близо до оградата и без да иска задейства сигналната инсталация. Внезапно ярка светлина заля цялата къща, пътеката и градината. Уплашена, тя забърза към таксито и в този момент чу зад себе си мъжки глас:

— Бруно пак е включил сигналната уредба. Бруно!

На прага се появи Брад Торнбърн, облечен с шорти и джапанки. Кучето се втурна към него. Той го почеса по врата и огледа дали все пак някой не е проникнал в градината.

— Ти май пак си стреснал някой любопитен, Бруно — шеговито вметна. — Браво, добро момче!

Лорийн рязко се обърна, но в този момент шофьорът натисна клаксона.

— Ако ще се бавите тук, аз няма да мога да ви изчакам. Имам друг адрес.

Тя вече влизаше в колата, когато Брад Торнбърн застана на входната врата и огледа пътя.

— Хей, не ви ли видях днес в колежа? — извика той.

— Извинете, на мен ли говорите? — невинно отвърна тя.

— Да, на вас. Струва ми се, че днес ви видях на корта, докато играех с Ендрю Фелоуз.

— Какво съвпадение! — усмихна се тя.

— Проблем ли имате?

— А. не съвсем. — Пристъпи към оградата. — Трябва да се отбия у една приятелка, която живее в този район, на номер триста и осемдесет, доколкото си спомням.

— Ако искате да й се обадите, може да ползвате моя телефон.

— Ей сега се връщам — подвикна тя на шофьора, който кимна намусено и се извърна. — Шофьорът е уморен до смърт от това обикаляне из Бевърли Глен. Не мога да намеря адреса, а не ми се искаше да звъня по звънците, особено при всичките охранителни уредби в квартала.

Торнбърн притвори вратата, хвана кучето и отново я отвори.

— Бруно все още не може да разпознава „добрите“ от „лошите“ — засмя се той. — Още е малко кутре. Заповядайте…

Дъхът й секна при вида на просторното преддверие. Скъпите барокови мебели се допълваха от масивни полилеи и огледала с позлатени рамки. Благодарение на внушителните размери на помещението тежката мебелировка не действаше потискащо. То бе толкова огромно, че спокойно можеше да послужи за паркинг на дузина автомобили.

— Телефонът е на масичката зад арката. Аз съм Брад Торнбърн.

— Лорийн Пейдж.

Тя се отправи към красивия свод. Стаята тънеше в полумрак. Ниските бели кресла подчертаваха красотата на разноцветен букет върху малка стъклена масичка. Опита се да пресметне цената на цветята. Бяха от онези, екзотичните, които могат да се видят само на страниците на луксозните списания. На стените висяха големи картини в тежки рамки. Белият телефон бе най-малкият предмет в помещението. Набра номера на Роузи.

— Здравей, аз съм.

Приятелката й я заля с порой от думи, чийто смисъл бе, че е разтревожена и тъкмо смятала да се обади на Джейк, за да тръгнат да я търсят из града.

— Извинявай, загубих се. Идвам ей сега.

Роузи се опита да спомене за снимките, но в този момент Лорийн чу шляпането на джапанките по мраморния под и прекъсна разговора.

— Сега не мога да обсъждам това. Таксито ме чака навън. Довиждане.

— Искате ли нещо за пиене? — Брад бе наметнал върху шортите си широк бял халат.

— О, не, трябва да тръгвам. Благодаря. — Тя почувства, че се изчервява, и сведе поглед.

— У Ендрю ли бяхте тази вечер?

— Да, вечеряхме заедно у тях.

— Предлагах на Дили пари — усмихна се той, — за да свали онази картина. Зная, че сте я видели, защото не смеете да ме погледнете.

Лорийн изобщо не мислеше за картината, макар че той правилно бе забелязал. Наистина не смееше да го погледне, за да не издаде вълнението си. Двамата тръгнаха към изхода, но още не бяха достигнали прага, когато видяха как таксито потегли и изчезна.

— Е, няма ли да промените решението си, след като останахте без транспорт?

— Не, благодаря. Бихте ли поръчали друго такси?

— Не можете ли да карате кола?

— Мога, но доскоро пиех доста здраво. Оказа се, че тези две умения не се понасят. Сега нито пия, нито шофирам.

— Елате да поседнем. — Той я прихвана под лакътя. — Ще ви приготвя кафе, чай или нещо газирано.

Брад я въведе в кухнята и Лорийн отново се почувства като героиня от холивудски филм. Отвсякъде бе обградена с разнообразни достижения на домакинската техника, някои от които й бяха напълно непознати. Той наля чаша вода с лед и докато отиваше към окачения на стената телефон, попита с какво се занимава. Тя без колебание отвърна, че работи почасово в една картинна галерия.

— Коя? Може би съм я чувал?

— Едва ли. Не е от най-известните.

Лорийн се опитваше да се съсредоточи, за да получи колкото е възможно по-изчерпателна информация. Нужно бе да се отпусне, а не да се държи като скована от притеснение гимназистка. Намираше се в дома на Янклоу в края на краищата, а това предоставяше на разследването твърде големи възможности, за да ги пропилее с лека ръка. Брад Торнбърн бе наистина очарователен мъж, но в момента трябваше да забрави за него. Както бе казала Дили, той имаше много жени, все млади и красиви и едва ли би проявил интерес към нея. Но защо, освен ако вече не беше напълно откачила, защо все пак й се струваше, че… той й подава сигнал, че я харесва? Тя скришом го погледна, но в този момент той се обърна и улови погледа й. Не се усмихна, но щом очите им се срещнаха, отново се обърна към телефона и набра номера.

— Таксито ще бъде тук след около петнайсет минути.

— Благодаря. — Реши най-после да започне онова, заради което бе дошла тук. — Имате прекрасен дом. Сам ли живеете?

— Не, с брат ми. Искате ли да ви покажа къщата?

Той я развеждаше от една стая в друга с кавалерски жестове. Явно неговият собствен дом му беше напълно безинтересен и, забелязвайки това, Лорийн хвърляше кратък поглед на помещенията и преминаваше по-нататък, без да обели дума. Едва на втория етаж неговата мълчаливост започна да я притеснява. Той отвори вратата на една стая, като леко докосна лакътя й. От тавана до пода се спускаше бяла, богато надиплена завеса от коприна, в която Барбара Стануик с удоволствие би се увила. Липсваха свежият вкус и елегантност, характерни за останалите стаи.

— Тази стая е по-различна от другите — забеляза тя и пристъпи напред.

— Това е стаята на майка ми. Харесваше я в този вид. Тоалетката бе отрупана с фотографии в сребърни рамки. В средата бе поставена снимка на изумително красива, платиненоруса жена с изящни класически черти.

— Това е майка ми.

— Красива е!

— Да, по-скоро беше. Сега се е превърнала в нещо подобно на гипсова маска. Променена е до неузнаваемост. Не можа да се примири със следите на времето. Вместо да посрещне годините изискано и с чувство за хумор, тя предпочете да замрази всяка от чертите си с операции. А това е баща ми. Според мен единствената причина да запази тази снимка е, че тя самата изглежда много добре на нея. Баща ми почина преди много години.

Лорийн вдигна една от по-малките снимки.

— Това е брат ми — обясни Брад. — Той всъщност ми е полубрат. Аз съм бил на четири години, когато той е бил на дванайсет. Имаме различни бащи.

В този момент отвън се чу шумът на мотор и някой паркира пред къщата. Брад остави снимката и погледна през прозореца.

— Да не е моето такси?

— О, не. Щяха да се обадят по телефона. Прислугата идва на работа. Той припряно тръгна към вратата и направи знак да го последва, макар че с присъщото си кавалерство я изчака да излезе, преди да затвори вратата. Лорийн тръгна към стълбите.

— Не, елате в моя кабинет. — Хвана я под лакътя и я поведе край парапета. Минаха през още един голям свод и спряха пред вратата на кабинета му. — Влезте и ме изчакайте. Ще дойда след малко.

Той мина по обратния път и се наведе над парапета.

— Не включвай алармата — каза на някого. — Чакам такси.

— Ще излизаш ли? — попита някой.

Лорийн спря и се заслуша. Гласът бе мъжки, но по мраморния под се разнесе потракването на дамски токчета.

— Имам гости, които тръгват всеки момент, така че стой долу — обясни Брад.

Токчетата продължиха някъде наляво, чу се затварянето на врата и всичко утихна. Той я покани с жест да влезе в това, което наричаше свой кабинет и което представляваше съвкупност от прозорци и огромна библиотека.

— Какви книги пишете? — Тя разглеждаше свръхмодерния компютър и отрупаното с ръкописи бюро.

— Искате да кажете, какви се опитвам да пиша! Все още не съм довършил ни една. — Брад затвори плътно вратата след себе си и се намръщи. Стъпките приближаваха по стълбата, но след няколко секунди продължиха нагоре към следващия етаж и влязоха в стаята над кабинета. Той въздъхна с облекчение, пристъпи към нея и вдигна една от фотографиите, представяща красива кола отпреди двайсетина години.

— Имам колекция от стари автомобили.

— Тук ли ги съхранявате?

— Не, имам сервиз с гараж. Купих го за собствените си коли и наех механик, за да ги поддържа. Оказа се обаче, че всеки ден идваше някой с кола подобна на моите и питаше дали бих имал нещо против, ако моят механик поправи и неговата, откъде могат да се снабдят с някоя резервна част, дали зная как би могла да се възстанови тапицерията и прочие. Накрая отворих сервиз за реставриране на стари автомобили.

Той погледна тавана. Стъпките на горния етаж прекосиха стаята, чу се отварянето на врата.

— Извинете ме. — Брад излезе и затвори вратата. Лорийн веднага мина зад бюрото му и започна да прехвърля ръкописите, после надникна и в чекмеджетата с надеждата да открие нещо съществено. Нямаше нищо интересно, освен пликове и бланки със знака на фирмата. Тя обходи библиотечните рафтове. Романи, теология, медицина, речници, биографични справочници, автобиографии, но нищо, което да подсказва за тайната на този дом. Докато разглеждаше библиотеката, стигна до малка врата и я отвори. Оказа се професионално оборудван гимнастически салон. Отгоре се чуваха тихо спорещи гласове, но колкото и да се напрягаше, не можа да разбере нито една дума. После вратата се затръшна и по стълбите се разнесоха бързите стъпки на Брад. Лорийн с един скок се озова на дивана.

— Може би трябва да повикате второ такси? — подхвърли тя. Той пристъпи към библиотеката, махна една от книгите и цялата стена се отвори навътре към огромна спалня. Той се поклони театрално.

— Имам даже тайна стълба, която извежда долу в градината. Ако таксито не дойде, докато слезем долу, аз сам ще ви откарам до дома.

Лорийн влезе в спалнята. Високо над огромното легло бяха окачени огледала, но въпреки тях в обстановката липсваше очакваният еротичен привкус. Стаята бе идеално подредена. Светлобежовите орехови повърхности на мебелите блестяха с мек опален отблясък. Стените бяха покрити със снимки на руси жени.

— Моят харем, както казва Дили — кимна към тях Брад и застана плътно зад нея. — Според нея всички те са напълно взаимозаменяеми. Вие какво мислите?

Усещаше горещата му близост като нещо материално, но се овладя и започна да разглежда фотографиите с привиден интерес.

— Мисля, че са прекрасни.

Той леко докосна рамото й, като с перо, после бавно спусна длан надолу, хвана ръката й и я постави върху члена си, за да почувства ерекцията му.

— Искам да те чукам — едва чуто промълви той. Тя не дръпна ръката си. Цялото й тяло гореше.

— Картината на Дили нищо не преувеличава — засмя се, като отчаяно се мъчеше да запази самообладание, после бавно започна да го гали, все още без да се обръща. Брад простена, прегърна я и започна да разкопчава блузата й. После надигна сутиена и продължи да милва втвърдените й зърна. Бе усетил, че е превъзбудена. Лорийн затвори очи. Краката й бавно се разтваряха, неподвластни на разума й.

— Недей! — прошепна. — Не прави това с мен. Не искам. Трябва да тръгвам.

Брад продължи да я гали и задъхана от страст, тя с ужас разбра, че ако прокара ръка между краката й, няма да може да устои. Трябваше веднага да се отдели от него. Грубо отблъсна ръцете му, но той рязко я обърна към себе си и я целуна. Беше сладка, нежна целувка. Притисна се към него и обгърна шията му с ръце. Тялото й изтръпна от потискания с години копнеж.

— Откъде имаш това? — Прокара пръст по белега й. — Знаеш ли, че ме подлудява? Възбуждаш ме всеки път, когато наклониш встрани глава и погледнеш косо. Имаш прекрасни очи. Искам да те любя, Лорийн.

Тя си спомни ужасните белези по хилавото си тяло, а дрезгавият му глас продължаваше да й шепне неща, които дори не бе мечтала да чуе. Задушаваха я сълзи.

— Трябва да тръгвам.

— Не още.

— Пусни ме!

Той отстъпи и тя трескаво започна да закопчава блузата си. Трябваше да говори, да говори без да спира, за да задуши изгарящото я желание.

— Не зная за каква ме мислиш, но имаш железни нерви. Иди да спиш с някоя от твоите първокласни момиченца. Аз не съм за теб. Не смей да ме пипнеш с пръст, защото ще трябва да платиш, скъпи мой! Попаднал си на неподходяща партия. — Лорийн прокара пръсти през косата си и се погледна в огледалото. Той отстъпи още няколко крачки, смутен и напълно объркан. — Те може и да се шашват от тази конструкция с огледалата, но не и аз. Не се опитвай да реализираш фантазиите си с някого, когото изобщо не познаваш и никога няма да разбереш. И тъй, ти извика ли ми такси или това беше само част от театъра?

— Колко вземаш? — Лицето му бе потъмняло от гняв.

— Аз сама избирам клиентите си. Как да изляза оттук? Брад стисна китката й, но тя рязко я дръпна и замахна, готова да го зашлеви.

— Стой далеч от мен, богато момченце!

— Попитах колко.

Стомахът й се гърчеше. Искаше й се да я грабне и с целувка да спре мръсния поток от думи, които устата й бълваше.

— Кажи си цената — настояваше той.

Лорийн се огледа с надеждата да види врата. Явно с шокиращо поведение не бе успяла. Брад бе унизен, разярен и още по-красив от преди. Трябваше да бяга!

— Нямаш толкова пари — успя да каже тя.

— Така ли? И колко пари са това? Петстотин, може би седемстотин и петдесет? Не ми приличаш на хилядадоларова курва, но щом казваш хиляда, ще ги имаш.

Той пресече стаята, отвори гардероба и извади пачка банкноти. В този момент телефонът иззвъня. Брад хвърли парите към нея, вдигна слушалката и няколко секунди слуша без да каже нищо.

— Таксито ти. Защо не ми оставиш телефонния си номер? Може би ще го направим някой друг път? — Отвори скритата в стената врата и Лорийн видя стълбата, водеща към градината. Нервно се изсмя и хукна надолу. Брад не я последва.

— Аз наистина искам, Лорийн.

— Аз не съм курва, Брад. — Тя се обърна и го погледна. — Не искам нито теб, нито парите ти. Лека нощ.

Той изчака, докато долната врата се затвори, и пристъпи към прозореца. Видя как тя изтича по алеята, после спря и каза нещо закачливо на кучето. Той натисна дистанционното управление и врата се отвори. Лорийн се поколеба за секунда, но не се обърна, може би защото не знаеше, че я наблюдава, и излезе.

Брад се хвърли на леглото и се загледа в отражението си, объркан и все още обиден от нейния отказ. Не беше свикнал да му отказват, нито бе срещал жена, способна да го възбуди с един жест. Телефонът иззвъня. Вдигна слушалката с израз на крайно раздразнение.

— Какво искаш?

— Включи ли охранителната система? — Да.

Стивън Янклоу затвори телефона и влезе в своята баня. Само заключен и залостен се чувстваше в безопасност. Коприненият халат бавно се свлече от тялото му. Загледан в себе си с възторжено обожание, той бавно пристъпи в напарфюмираната вода и се отпусна с въздишка на пълно задоволство сред ароматните балончета.

 

 

Лорийн пътуваше като истинска дама, с елегантен мерцедес и шофьор с униформа, който не обели и дума през целия път до Пасадена. Роузи обаче я чакаше настръхнала от нетърпение.

— Защо ми затвори телефона? Не можах да ти кажа най-важното!

— Роузи, уморена съм. Не можеш ли да ми го кажеш утре?

— Не. Проявих филма и направих снимки. Аз… се върнах и наблюдавах къщата на Янклоу.

— Какво?! — Лорийн хвърли чантата си на дивана и седна. — Виж какво, Роузи, това не е игра. Никога, чуваш ли какво ти говоря? Никога не прави каквото и да било, без да си го обсъдила с мен. Това е моя работа, не твоя.

— Исках само да ти помота — прехапа устни приятелката й. — Колата се развали. Трябваше да вървя пеша няколко километра. Обадих се да я приберат.

— Боже Господи! Оставила си колата пред къщата му? Не мога да повярвам!

— Добре, че стана така, защото видях мерцедеса и направих снимка на шофьора.

— На Янклоу?

— Да, може би Янклоу. Ти ще кажеш.

Лорийн се наведе над снимките. Погледът й спря на кадъра с русокосата дама.

— Според теб това жена ли е или мъж? — Роузи демонстративно сложи до нея снимката на влизащата по алеята кола с добре уловения профил на Янклоу. — Сравни устата на двамата шофьори.

Да, устата бе широка, с дебели устни, устата на човека, който искаше да я убие с чук. В този момент обаче бе по-загрижена за Роузи, която със своята непредпазливост и неопитност можеше да попадне в опасна ситуация.

— Ще видим дали не могат да ги увеличат. Сега, ако нямаш нищо против, аз си лягам.

 

 

Лорийн се пъхна в леглото и притегли завивките до брадичката си. Тази нощ искаше да бъде любена, целувана, прегръщана, но страхът, че след толкова загуби, след толкова години самота и унижения не са й останали никакви чувства, я парализира. Тя стисна чаршафа и го заусуква около пръстите си. Смъртта на Лубрински бе най-тежкият момент в живота й. Той единствен й бе дал любовта, която копнееше да получи от съпруга си. Бе единственият, който я обичаше такава, каквато е, без да иска нищо в замяна.

Започна се с едно-единствено сухо и сподавено ридание, което сгърчи стомаха й и бавно запълзя нагоре. Уплашена, че Роузи може да чуе, тя захапа чаршафа и го стисна с всичка сила, когато второто ридание разтърси цялото й тяло. Лорийн си спомни, че някога можеше да се владее. „Майка му стара, овладей се, Пейдж! Хората очакват да бъдеш твърда като скала. Ако започнеш да подсмърчаш, ще ни направиш за смях! Вън една майка чака да й кажеш дали детето й е все още живо. Ако се разлигавиш точно сега, тя също няма да може да го понесе. Щом искаш да ревеш, иди и реви вкъщи. Но по време на смяна — никога! Чуваш ли ме, Пейдж? На тебе говоря!“…

„… Госпожо Брадли, съжалявам, но… ние намерихме Лора и трябва да ви кажа, че… Лора е мъртва, госпожо Брадли.“

Роузи стана, без да разбира какво я бе разбудило, и след малко до слуха й долетяха ужасните проточени звуци. Тя хвърли одеялото настрана и влезе в дневната. Лорийн лежеше сгърчена, с чаршаф между зъбите, а кокалчетата на пръстите й бяха побелели от стискане. Риданията й наподобяваха сподавения вой на умиращо животно — нисък, виещ плач, който би се превърнал във вик, ако не го потискаше. Роузи седна на леглото, прегърна я и започна да я люлее, сякаш държеше малко дете.

— Поплачи си, Лорийн, не се мъчи, не го потискай. Това съм аз, голямата дебела Роузи. Хайде, отпусни се…

Думите й отприщиха бента на самообладанието и Лорийн избухна в разтърсващи, неудържими ридания. Вкопчена в Роузи като удавник, тя оплакваше пропилените прекрасни години, самотата си, викаше всичко, което бе загубила и никога нямаше да върне — децата и мъжа си, майка си, баща си, брат си, момчето, което бе застреляла, Лубрински, когото пак смъртта й бе отнела, и ги молеше за прошка. Ридаеше и за всичко, което сама си бе причинила и към което насила се бе заставила да върви.

Два часа Роузи я притискаше до себе си като загубено, нещастно дете и тихо я успокояваше. Накрая, останала без сили и без глас. Лорийн се отпусна в прегръдките на приятелката си. Тялото й все още се разтърсваше от конвулсии, но риданията й преминаха в слабо, немощно хълцане. Роузи внимателно избърса сълзите й, сложи я на леглото в спалнята и постави на подпухналото й лице студена влажна кърпа.

— Вече мина, Лорийн, всичко мина.

Тя легна до нея и Лорийн отпусна глава на гърдите й. Роузи я прегърна като майка, приспиваща детето си, и започна нежно да гали косата й.

— Сега ще ти стане по-леко, мило! Успокой се и се опитай да поспиш!

 

 

Телефонът до леглото иззвъня пронизително и Руни подскочи. Сърцето му заби като камбана. В слушалката прозвуча гласът на Бийн. Току-що бяха получили доклада на една от патрулните двойки. В багажника на откраднат автомобил бе открит трупът на бяла руса жена, на възраст между трийсет и четиридесет години. От първоначалния оглед на трупа полицаите бяха направили извода, че убиецът е действал с чук. Лицето на жертвата бе обезобразено, а смъртта бе настъпила най-вероятно от удара в тила.

Руни се отпусна обратно на възглавницата. Жена му се надигна с побеляло от нощния крем лице и премигна в полусън.

— Боже мили! Той размаза още една! Той отново излиза на сцената! — повтаряше капитанът, притиснал телефона до гърдите си.