Линда Лаплант
Изкупление (4)

Глава 3

Капитан Руни прегледа докладите на дежурните. Както и очакваше, не съдържаха нищо интересно за следствието. Шофьорът на таксито очевидно не бе запомнил адреса на окървавената жена с едната обувка. Бе изчезнала. Дали не беше вече мъртва? Той отново извика семейство Самърс и им даде описанието на убиеца, получено от анонимната свидетелка. И двамата бяха единодушни, че убиецът е изглеждал приблизително по същия начин, но не бяха сигурни. Показа им и снимка на Норман Хейстингс. Бяха сигурни, че не той е шофирал седана в онази вечер.

Руни обмисли и втори вариант. Ами ако жената е съучастник в убийството? Двамата са убили Хейстингс и след това са се сдърпали на паркинга. След това тя се обажда в полицията, за да опише своя съучастник, съпруг или любовник… В случай, че е съучастник обаче, тя би посочила точно колко е висок, би могла да съобщи и името му, въпреки че с това би насочила полицията и към себе си. Той заключи, че жената не е свързана с убийството. Не е знаела нито името на убиеца, нито колко е висок, защото, както вече беше предположил, е проститутка, която той е взел от улицата.

Тайнствената руса жена бе главният свидетел по делото. Все някой би трябвало да я познава. Мъж и жена са й помогнали да слезе от таксито. Мъжът дори платил на шофьора. Руни инструктира подчинените си да продължават издирването на жената и извика при себе си полицаите, посетили жилището на Лорийн.

Двамата бяха убедени, че никой от разпитаните не е лъгал. Смятаха, че шофьорът на таксито е допуснал грешка.

— Открихме само една руса жена, капитане, но тя нямаше изваден зъб, освен това беше късо подстригана и доста елегантна на вид. Каза, че е отседнала при приятелката си. Изобщо не приличаше на проститутка.

Той им нареди да проведат още един разпит.

— Ако се наложи, вземете и шофьора на таксито! — извика в отговор на отегчените погледи, които двамата си размениха. — Хайде, тръгвайте!

В този момент влезе Джош Бийн и му подаде един факс.

— По-добре прочетете това, капитане. — Той кимна на двамата полицаи да изчакат навън. — Трябва да проверим тази информация. Прилича ми надтшето изчезнало момиче.

Руни грабна сакото си и каза на чакащите го пред вратата полицаи, че са свободни. Ако информацията се потвърдеше, можеше да се окаже, че са открили главния свидетел.

 

 

Стените на порутения блок с нелепото име „Хотел «Рай»“ бяха издраскани със спрейове, а прозорците — изпотрошени. Дворът бе пълен със стари и смачкани автомобили. Стаите бяха украсени с нарисувани по стените палми, под които се препичаха полуголи красавици.

Руни се присъедини към групата около покрития труп. На местопроизшествието бяха дошли пет патрулни коли и гардове, охраняващи следователите в това мръсно и съмнително предградие. На няколко метра от тях група хлапета наблюдаваха новодошлите. Повечето от тях не ходеха на училище, а някои дори криеха пистолети под модните якета. Кварталът беше запазена територия на крадци и спекуланти.

— Кой я откри? — Пристъпи към трупа Руни.

— Ей онзи хлапак с червената шапка. Помогнал да я извадят от багажника и да я довлекат дотук. Колата стои в този двор от седмици.

Руни огледа детето. То бе на около седем години и се хилеше, сочейки с пръст трупа.

— Каза, че я довлякъл дотук, защото мислел, че е жива. С други думи, ако по трупа е имало бижута, вече ги няма.

Руни прикри лицето си с кърпа. Вонята показваше, че трупът е поне на два дни. Твърдението на хлапето, че убитата му се сторила жива, беше, разбира се, лъжа. Бе облечена в рокля на цветя и ниски черни обувки. Руни забеляза, че бяха същия номер като обувката, която бяха открили в колата на Хейстингс. Единият крак бе разположен под странен ъгъл спрямо другия. Роклята бе разкопчана на гърба. Рядката руса коса бе сплъстена от черни съсиреци кръв. В основата на черепа зееше дълбока рана, през която се виждаше бялата кост на черепа. Кръв покриваше и гърдите и.

Обзе го чувство на безсилие. Дали това не бе свидетелката, която търсеха. Налагаше се да изчака доклада и протокола от аутопсията.

— Случайно да й липсва някой преден зъб?

Единият от полицаите се наведе над кървавата каша, покриваща лицето й.

— Носът й е толкова смачкан, че нищо не мога да видя. Руни се върна в участъка заедно с Бийн. Отвориха бутилка уиски и си наляха порядъчно количество. Колкото и трупа да си видял, миризмата им винаги остава в ноздрите ти — помисли той. Сладникавата, лепкава миризма на разлагаща се плът.

— Мисля, че това е нашата Пепеляшка — глухо поде Руни. — Майната му! Трябваше да я хванем жива и да я разпитаме.

Секретарката надникна в кабинета. Получило се съобщение от градската морга. Трупът щял да бъде готов за оглед най-рано на другия ден следобед. Дали капитан Руни иска да говори с полицаите, огледали местопрестъплението? Той измърмори нещо за документи, които трябва да довърши, и като кимна на Бийн да поеме работата, седна зад бюрото си. Сержантът вдигна иронично вежди. Шефът му винаги се оправдаваше със спешна документация, когато искаше да си тръгне по-рано. Този път обаче се заблуждаваше. Руни прекара следващия час в разговори с други полицейски участъци. Искаше да разбере дали на територията на града са регистрирани подобни убийства с удари от чук по тила и лицето. По-голяма част от времето обаче мина в бърборене с колегите. Знаеше, че никой от тях няма веднага да запретне ръкави. Трябваше да ровят в стари досиета, да прегледат всички файлове в компютрите. Губене на време, ругаеше наум той. Все пак научи няколко интересни клюки, уреди една партия билярд и се уговори с Колин Спаркс да изпият по едно питие в близките дни. По-рано играеха заедно покер, но не се бяха виждали от години.

Седнал на бара в „Джоус Динър“, той пресушаваше третата си чаша за вечерта. Масивните му хълбоци преливаха извън малкия кръгъл стол. Най-после Колин Спаркс се появи на входа. Руни веднага поръча още две питиета и фъстъци.

— Закъснях, защото твоят случай се оказа много по-интересен, отколкото предполагах. В моя участък е имало подобен случай преди около четири години, тоест преди да ме преместят тук. Убитата е проститутка. Ето, чети. — Подаде му той папката.

— Умен и съобразителен както винаги! — потупа го Руни. — Как си, лейтенант? Как върви службата?

— Не се оплаквам. Още съм нов — усмихна се младежът.

Капитанът отвори делото и внимателно заразглежда снимките. Изрусената коса бе отметната назад, разкривайки няколко сантиметра от естествения кестеняв цвят. Мария Валез, трийсет и две годишна, полумексиканка. Следващата снимка показваше тялото на жертвата в багажника на изоставен буик. Лицето й беше размазано от удари с тежък предмет. На тила зееше дълбока рана. Предполагаемо оръжие — двустранен чук. Следствието бе приключено поради липса на свидетели, а делото бе останало висящо. Той затвори папката и лапна няколко фъстъка.

— Мога ли да я взема за известно време? Искам да проверя дали има съвпадение между кръвните проби.

— Разбира се.

— Благодаря — усмихна се и махна на келнера. — Сега ще те почерпя с най-доброто къри в Пасадена.

Двамата тръгнаха към „Звездата на Азия“. Вятърът развяваше шлифера на Руни. Стиснал папката под мишница, той ускори крачка, за да стигне по-бързо до прохладния ресторант.

 

 

Лорийн излезе от фитнес клуба „Стройна като топола“ като мокра котка, смазана от поредния отказ. Петите я боляха, косата й беше влажна от пот, а кремавата блуза беше зацапана. Бе проверила за работа на десет места и винаги се оказваше, че или мястото вече е заето, или тя няма нужната квалификация. В този фитнес клуб загуби търпение.

— Каква шибана квалификация трябва да притежавам, за да уреждам срещи по телефона? — извика тя на мускулестата и накъдрена като Шер дама.

— Исках да бъда учтива с вас — махна с изкуствения си маникюр „Шер“. — Истината е, че изглеждате като смъртта, гримирана с руж и сенки за очи. Освен това сте твърде стара. Ясно ли се изразих?

Лорийн затръшна вратата след себе си и тъкмо се канеше да се прибира, когато на двайсетина метра забеляза табелата на „Селър Сейлс“, последната фирма от обявите, предлагащи работа. Тя избърса чело с опакото на ръкава си и мезе. Ако беше закъсняла само с една минута, щеше да се размине с капитан Руни, тръгнал към близкия ресторант със Спаркс. Офисът на „Селърс Сейл“ изглеждаше изоставен и мръсен. На тезгяха, който вероятно изпълняваше ролята на рецепция, нямаше никой. На стената висяха два плаката на гей клубове, апелиращи за признаване правата на свободната любов, и реклама на овесени ядки. Мръсна ваза с увехнали цветя допълваше интериора. Тя тъкмо се канеше да излезе, когато от вътрешната стаичка изскочи нисък набит мъж с опъната до пръсване тениска и бели джинси.

— Слава Богу! Влизайте, влизайте, бързо! Аз съм Арт Матюз. Вече се бях отчаял.

След известно колебание Лорийн затвори вратата и го последва. Шишкото я въведе в килер, пълен с бои, дървени маси, рамкирани платна, стълби и навити на рола килими.

— Телефонът и списъците трябва да са някъде тук. — Тъмните му очи изглеждаха още по-големи зад големия диоптър. — Господи, къде ли съм дянал списъците? Ужасно закъснявам! Казаха ми, че ще дойдете няколко часа по-рано.

— Трябва да има някакво недоразумение. — Тя се огледа неловко.

— „Селър“ беше закрит преди месеци — заобяснява Арт с ръце на кръста. — Аз откупих договора за наем и утре откривам картинна галерия. Живопис и фотография. Да не повярваш! Господи, само аз си знам какво ми мина през главата. КЪДЕ Е ШИБАНИЯТ ТЕЛЕФОН?

Лорийн посочи с очи под масата. Плешивият дебеланко с мъка се наведе, издърпа го и цветисто изпсува, виждайки, че не е включен.

— С каква цел сте тук? — Той седна на пода с кръстосани крака и извади от джоба си някаква карта. Погледна Лорийн, после картата, отново Лорийн и взе да набира някакъв телефонен номер.

— Администраторка — закашля се тя.

— Тук е Арт Матюз — започна той. — Обещахте ми, че… Проклети телефонни секретари! Някой трябва да се свърже с поканените още днес. Над сто души! — Той скочи на крака. — Имам нужда от помощ. Трябва да сваля мазилката от стените и да окача платната.

— Ще ви помогна — тя съблече сакото си. — Колко плащате тук? Арт плесна с ръце.

— Десет долара на час. Обичам ви! Как ви е името, миличка? О, Лорийн! Ето телефона, там има стол. Ей сега ще намеря списъка. Трябва да зная колко от тях потвърждават поканата, за да поръчам виното.

— Поканите изпратени ли са?

— Да, скъпа, но в тях е посочен старият адрес на галерията. Не направя ли откриването навреме, губя доброто си име. Ще ми се разгони фамилията! — Той включи факса. — Започвайте, миличка. Бъдете обаятелна и в същото време спазвайте дистанция. Най-важното е да измъкнете отговор ще дойдат ли или не.

Лорийн извади пакет цигари и хвърли поглед на списъка. Някои имена бяха отбелязани със звездички, други — с цветен флумастер.

— Какво означават звездичките? Важни персони?

— Не, просто готини ебачи. — Арт изквича от удоволствие и в същото време на вратата се позвъни. Все още ухилен от собственото си остроумие, той се обърна и излетя от стаята.

Радостни писъци и възклицания изпълниха помещението. След малко Арт се върна, натоварен със сложна конструкция от аранжирани цветя, следван от двама натруфени травестити. Единият носеше кошница с продукти и каса минерална вода. Другият вървеше след него, натоварен с още два огромни букета.

— Запознай се с най-добрите ми приятели, Нала и Диди. Ще помагат в аранжирането на платната. А това е… — обърна се Арт към нея — как ти беше името, миличка? Тя ще телефонира на поканените. Ще бъде нашата Мис Петък.

Докато Диди и Нала разопаковаха, Лорийн извади един бял лист и започна да набира първия номер. Диди постави пред нея чаша минерална вода и пусна касетофона. Тя изтръпна в очакване на някакъв оглушителен рок. За нейна изненада в малката стаичка се разнесоха първите тактове от Деветата симфония на Малер.

— Обичате ли опера? — дрезгавият му глас звучеше тихо и задушевно.

— О, да — отвърна Лорийн. Никога през живота си не беше слушала оперна музика.

Докато разговаряше по телефона, тя с учудване наблюдаваше как Арт и неговите две приятелки работят със спрейовете. За няколко часа бяха боядисани стените с бързо съхнеща бяла боя, подът беше изметен, боклукът — изхвърлен. Въоръжени с мечета, тримата вече боядисваха входа на галерията.

— Добър ден, обаждам се от името на Арт Матюз във връзка с откриването на неговата нова галерия — любезно и едновременно делово подхващаше тя. После съобщаваше адреса, часа и уточняваше, че виното и сандвичите ще бъдат сервирани след седем. Повечето от поканените отговаряха, че ще се постараят да дойдат, и само двайсетина уверено потвърдиха поканата.

Тя пресушаваше втора бутилка минерална вода, когато Диди пусна увертюра на Пучини и усмихната до ушите, взе да нарежда на масата бананов сладкиш, плодова салата и сандвичи с пастет. Лорийн скришом наблюдаваше големите й, изцапани с боя ръце. След малко тримата се събраха на кратка почивка и заобсъждаха най-подходящите места за поставяне на картините. От време на време Арт надничаше през рамото й да провери докъде е стигнала. Наближаваше десет часът, когато набра последния номер от списъка. Беше някой се Крейг Лайл, който поиска да го свържат с господин Матюз. Арт подаде четката си на Нала.

— Арт на телефона… — започна той. Лорийн стана и се протегна. Гърбът я болеше, устата й беше суха като пясък. Нала и Диди вече разопаковаха платната.

— Добра новина — извика Арт, като затвори телефона. — Крейг Лайл ще присъства, милички! Вече можеш да си тръгваш, но искам утре да дойдеш пак — обърна се той към Лорийн и погледът му се закова на белега й. — Какво си направила със себе си, за Бога? Автомобилна катастрофа или нещо друго?

— Катастрофа — тя отстъпи назад и неволно взе да опипва белега си.

— Мила, това може да се оправи. Познавам най-добрия хирург в града. — Той я прегърна през кръста с едната ръка, докато с другата ровеше из джоба си. Най-после извади тънък портфейл и отброи трийсет долара.

— Довиждане до утре — извика тя на двете помощнички. Арт я изпрати до вратата.

— Ще трябва да се заема с това — измърмори той на прага, отново вперил поглед в белега й.

На няколко крачки от автобусната спирка Лорийн се обърна. Той още стоеше на прага и голото му теме блестеше на уличното осветление.

— Искаш ли да те закарам? — извика някой.

Тя се огледа и видя колата на Джейк от другата страна на улицата.

 

 

Нала и Диди се спогледаха.

— Кажи му — започна Нала.

— За какво става дума? — попита Арт, докато разглеждаше окачените вече платна.

— Мисля, че съм я виждала, но не мога да си спомня къде.

Как е попаднала при тебе?

— Просто влезе и попита за работа. Мислех, че я изпращат от онази агенция. Оказа се, че търси работа при „Селърс Сейлс“.

— Та те от месеци не работят! — Нала изучаваше внимателно маникюра си.

— Не я ли харесвате?

— Изглежда ми някак странна — сви рамене Диди.

— Не е ли време вече да си тръгвате? — Арт искаше сам да разположи платната.

— Добре стана. — Диди огледа помещението, докато Нала събираше вещите в сака. — Утре ще донеса още няколко джунджурии за украса.

— Ще ви чакам! — той ги целуна, просълзен от благодарност.

— Тази нощ ще работите ли?

— Разбира се — отвърнаха двете в хор.

Остана още няколко минути на прага, загледан в отдалечаващите се фигури. Хванати под ръка, с високите си обувки и тесни поли, те наистина приличаха на две разхождащи се дами и само широките им рамене издаваха техния пол.

— Трябваше да му кажеш всичко — започна Нала.

— Защо ти не му каза? — възрази Диди. — Трябва да се разберем с нея. Той ще побеснее, ако разбере.

След като заключи вратата, Арт извади от джоба си малко бял прах и смръкна дълбоко. Щеше да му стигне за тази нощ. Беше отказал кокаина преди години, но тази вечер имаше нужда от нещо освежаващо. Избърса сълзите, напиращи от паренето в ноздрите, и се облегна на стената. След като нареди картините по стените, седна в средата на своята малка бяла галерия и взе да ги оглежда една по една, докато изчакваше ефекта на кокаина. Бяха ужасни и той го знаеше.

 

 

Нала взе душ, надяна лачената си минипола и седна пред тоалетката. Гърдите й съблазнително напираха от деколтето на черното боди.

— Готова ли си, скъпа? — Диди размаха ключовете на колата.

— Хайде, излизай! Трябва да заемеш място, докато се преобличам.

— Е, започва още една нощ. Ще те чакам долу. — Като по-голямата красавица от двете Нала винаги първа заставаше на ъгъла. Тя загреба крем от кутийката и започна да го нанася на лицето си с потупващи движения. Как мразеше ръцете си! Дори и с изкуствени маникюри изглеждаха големи и мъжки. — Знаеш ли, постоянно се сещам за оная, Лорийн. Според тебе тя проститутка ли е?

— Защо не я попиташ? Нали утре пак ще я видим? Изглеждаш страхотно! Хайде, излизай, иначе няма да се приготвя още един час.

Половин час по-късно Нала вече обхождаше своя участък от тротоара, поклащайки бедра и надничайки в преминаващите коли. Шофьорите познаваха и двете. Тази част от квартала бе запазен периметър на травеститите. И двете имаха постоянни клиенти, а и редовно си плащаха.

Къртис не се считаше за сводник, а по-скоро за охранител. Винаги обаче знаеше точния брой на клиентите и събираше своя дял от приходите. В интерес на истината Нала и Диди никога не се пазаряха. Нямаше смисъл. Освен това той винаги ги предупреждаваше за приближаването на патрулната кола.

Тони де Савой, с прякор Къртис, защото се подстригваше като Тони Къртис, се приближи лъчезарно усмихнат. Целуна любимката си Холи и се обърна към Нала.

— Как си?

— Тази вечер е доста спокойно — сви рамене тя. — Тони, познаваш ли една Лорийн… как беше. Пейдж? Висока блондинка, с белези по лицето?

— Не е от моите. Защо?

— Срещнах я тази вечер. Не мога да си спомня откъде я познавам.

Холи внимателно постави парче дъвка в малката си уста и хвърли станиола.

— Пусни го в кошчето, повлекано — напомни й Тони. Холи се нацупи, но все пак се наведе, вдигна топчето и демонстративно го метна към кошчето за боклук. — Хайде, разклати стегнатото си дупе! — подкани я той и отново се обърна към Нала: — Лорийн, казваш. Не е ли една такава хубавичка, с готино телце?

Ухилена до ушите, Холи се закълчи напред — назад по тротоара, изпъчила напред гърдите си. Нала забеляза как една от колите намали скоростта и се приближи.

— Чао — извика тя на Къртис, който в този момент приглаждаше косата си с гребенче. — Току-що изпусна един клиент. Никой не може да подмине нашата сладка Холи.

Нала пресече улицата към спрелия автомобил.

— Ще бъда в Бар Кю — извика той след нея.

Тя проследи с поглед как той продължи да обхожда участъка, като спираше и разменяше по няколко думи с всяка от своите труженички, после забърза след Холи.

— Не се бутай, Нала. Този е мой. Трябва му истинска жена. Чао, бейби — изсмя се Холи и влезе в колата.

 

 

Лорийн седна в спалнята и въодушевено за разказва на Роузи за срещата си с Арт Матюз, после й подаде десет долара за наема.

— Ще отидеш ли на откриването? — троснато попита тя. Лорийн посочи замърсената си блуза.

— Той поиска телефона ми, в случай че се появи още работа. Сигурно ще отида.

— Веднага сваляй обеците ми и следващия път питай дали може, преди да ги вземеш! — Роузи блъсна ядосано възглавницата. — За твое сведение това са истински перли. Единственият подарък от мъжа ми.

Лорийн демонстративно ги свали една след друга и бавно ги постави в кутията. Роузи я наблюдаваше със завист. С всеки изминат ден ставаше все по-уверена и по-елегантна.

— И аз може да дойда с тебе.

— Не прекалявай. Какво ти става днес? — Стана и тръгна към банята.

— Нищо ми няма. Не ти ли мина през ума, че двамата с Джейк ще се тревожим?

— Ти ли го изпрати да ме търси? — Тя отвори ципа на полата си и взе да се съблича.

— Какво друго ми оставаше? Не знаехме къде си. Да беше оставила поне една бележка! — Извърна поглед, за да не гледа хилавото, нашарено с белези тяло. — Какво се е случило с тебе, за Бога? Откъде са всичките тези белези?

— Получих ги, докато бях твърде пияна, за да усещам нещо. — Лорийн се уви с кърпата. — Някои са от цигари. Може би аз самата съм се горила, знам ли…

Роузи въздъхна тежко. Искаше й се да сподели, че са я уволнили от болницата. Нищо особено, просто съкращение на щата, но тежеше.

Когато Лорийн излезе от банята, Роузи вече спеше. Тя угаси лампата и тръгна към всекидневната.

Докато гледаше разсеяно телевизия, все още увита с кърпата, запали цигара и всмукна дълбоко дима. Още един ден без алкохол. Ден, в който бе направила нещо положително. Ала какво значение имаше всичко това? Нима всички дни ще бъдат като този? Затвори очи и се облегна на стената. Докога щеше да обикаля из града и да търси работа? Помисли си каква ли работа са свършили тази нощ Арт и неговите две помощнички. За няколко часа бяха преобразили онази задушна кочина. Не че беше нещо особено, но все пак заприлича на галерия и, кой знае, Арт може би щеше да изкара и някой долар от нея. Кои бяха Нала и Диди? Може би работеха в друга галерия или в някой нощен клуб? Харесваха й, те и Арт. Може би нещата можеха да се променят. Дали да не послуша Роузи и Джейк и да се радва на всеки ден, преживян без алкохол, и да не прави планове за бъдещето?

Сънят я завладя още преди спомените да изплуват в паметта й. Не знаеше, че колкото по-дълго време остава трезва, толкова по-често виденията от миналото ще излизат на повърхността и ще я преследват, подобно на мъртвия й брат. Миналата нощ бе успяла да прогони Кит, но дали щеше да се справи с другите? Колкото повече миналото приближаваше настоящето, толкова по-ясно щеше да вижда прогонените с алкохол призраци.

 

 

На закуска Нала се срещна с Къртис и му плати таксата за предната нощ. Приятелката й все още не се появяваше, макар че часът наближаваше шест, и тя предположи, че е попаднала на клиент от някой хотел. Къртис също беше кисел и постоянно разпитваше останалите, дали не са виждали Холи.

Диди я чакаше вкъщи с кърпа лед на челото.

— Добре ли си? — наведе се загрижена Нала.

— Виж ме — изхлипа Диди и махна компреса. Окото й беше посиняло от огромен кръвоизлив. — Черно е, а като слизах от колата, си изкълчих и глезена. Целият е отекъл.

Нала веднага приготви леден компрес и го наложи върху крака й. Физиономията можеше да се оправи някак си, но без здрави крака Диди би останала и без клиенти.

— О, сега се сетих откъде познавам Лорийн Пейдж — отново изохка Диди. — Събранието на бившите алкохолици, миналата седмица, помниш ли?

— Добре, де. — Нала съсредоточено триеше лицето си с тоалетно мляко. Странно, не помнеше да е виждала Лорийн на онова събрание, а по принцип винаги запомняше лицата на хората.

— Как ще отида на откриването с това лице? — продължаваше да хленчи Диди. — Арт няма да ме пусне.

— Къде се подреди така? — Нала погледна остатъците от грим върху памука и с удоволствие погали меката си кожа. — Разтревожих се, но реших, че може да си извадила късмет с някой мераклия. Холи също не се е мяркала от миналата вечер и Къртис е бесен.

— Едва пристъпвам, както виждаш. Боже мой, на какво приличам в лицето! Голям късмет, няма що!

— Ще се оправиш. Отокът ти ще спадне, а синината може да се замаскира с пудра. Спомням си как веднъж един задник ме халоса право в носа. Мислех, че ще умра. Очите ми бяха подути и посинели, главата ме цепеше. Затова пък обонянието ми се оправи.

Диди махна компреса и се ококори въпреки отока. После отново нададе той, но Нала остана безучастна и с изражение на погнуса окачи в гардероба изцапаната нощна премяна на контузената. Изведнъж погледът й попадна върху връзка ключове на масата. Обзе я паника. Защо Диди е върнала обратно ключовете?

— Къде е колата? — попита тя и Диди бавно свали леда от очите си. — Какво си направила с колата?

— Трябваше да я оставя отвън, не можех да вървя.

Нала изруга. Искаше й се да я зашлеви, но се овладя, грабна ключовете и затръшна вратата след себе си. Диди рухна върху възглавниците и се преви на две. Понякога Нала наистина я вбесяваше. Нямаше ли чувства? Обзе я самосъжаление, но се сети за скрития под възглавницата пръстен с топаз, измъкна го и го надяна на пръста си. Това я ободри. Слава Богу, че успя да запази поне него.

 

 

Първите лъчи на изгряващото слънце багреха в тъмнооранжево лъскавия бежов линкълн. Приближаващата патрулна кола рязко спря, вероятно за да провери защо лимузината е оставена в забранена за паркиране зона. Едното от ченгетата слезе, записа регистрационния номер и тръгна обратно към полицейската кола, но подаващото се от багажника парче розов плат привлече погледа му.

Полицаите се обадиха в участъка и въпреки че лимузината не беше записана за издирване, решиха да направят оглед. Вратите бяха отключени и докато единият надничаше в купето, другият отвори багажника.

Тя лежеше свита на една страна, със смазано на пихтия лице и разбит в основата череп. Едва ли някой би я разпознал, ако не беше тънката гривна на глезена й. На нея с позлатени букви бе изписана дума, която ги накара да предположат, че се е казвала Холи.