Линда Лаплант
Изкупление (19)

Глава 18

Руни пътуваше към полицията отпочинал и избръснат. Бе облякъл нов костюм и не бе пропуснал да хапне добре. Изглежда, всички в участъка бяха изпаднали в паника. Берило бе звънял на домашния му телефон поне три пъти, за да му каже, че Янклоу пристига с адвоката си в четири и половина.

Бийн нервничеше на едно от най-задръстените кръстовища в Лос Анджелес. До него Лорийн се стараеше да запази присъствие на духа. Наближаваше четири. Лейтенантът ту барабанеше по таблото, ту гледаше часовника си, ту надничаше през стъклото да провери дали светофарът не се е повредил. Знаеше, че ако не я закара в полицията до четири и петнайсет, Руни и Берило щяха да го нокаутират само с поглед, да не говорим за обясненията след разпита на Янклоу.

— Включи си лампата, защото иначе никога няма да стигнем — потупа го по рамото тя. — Като наближим участъка, ще я изключиш.

Той избърса лицето си с кърпа и след кратко колебание включи сирената. Колата едва си пробиваше път към средата на кръстовището и за да си помогне, той от време на време викаше на другите шофьори да се отместят вляво или вдясно. Така с помощта на сирената, мигащата светлина и гласовите дарби на лейтенанта, успяха да стигнат навреме.

На портала ги посрещна Руни.

— Тук ли са вече? — попита задъхан Бийн, докато тримата подтичваха по коридора. Капитанът поклати отрицателно глава.

Стаята представляваше малко полупразно помещение, с маса и два високи дървени стола, обърнати към еднопосочното стъкло на общата стена с главната зала за разпити. Микрофоните и потенциометрите бях монтирани на тавана. Лорийн забеляза, че и Руни, подобно на Бийн, се потеше от напрежение. Вероятно си представяше какво го чака, ако се окаже, че Янклоу не е човекът, когото подозираха.

— Трябва само да гледаш и слушаш. Ще чуваш идеално всяка дума. Ето бележник. Ако искаш, води си записки.

— Престани, Бил! Още не съм забравила процедурите. Кой ще води разговора?

— Ед Бикърстаф. Русият „костюм“ с късо подстриганата коса.

Стана четири и двайсет и пет. Руни излезе. Докато палеше цигарата си, Лорийн забеляза, че и нейните ръце треперят.

— Може ли да попитам нещо?

— Само ако е важно — отвърна Бийн.

— Янклоу ще разбере, че е наблюдаван. Всеки знае за какво служи това стъкло, дори и да не е попадал на разпит. За какво е цялата тази секретност?

— С оглед на безопасността.

— Чия? На Янклоу?!

— Вашата, госпожо Пейдж. Вие сте твърде ценен свидетел.

 

 

Още докато шофьорът на кадилака отваряше вратата, новината за пристигането на Янклоу и Кофк обиколи сградата на полицията няколко пъти. Всеки заподозрян в серията убийства с чук би предизвикал интереса на целия състав, а важна персона като представител на семейство Торнбърн предизвикваше сензационен интерес. Руни стоеше до стената в коридора, когато двамата спокойно минаха край него. Бе изненадан от почтения вид на Янклоу. Лицето му бе наполовина скрито зад тъмни очила. Без да обръща внимание на никого и нищо около себе си, той вървеше, гледайки напред и оставяйки зад себе си облак от скъп, деликатен парфюм с дъх на цветя. За разлика от него стоманеносивите очи на Кофк улавяха всяка подробност от интериора.

— Идват! — Бийн подаде слушалките на Лорийн и дръпна завесата от стъклото.

Бикърстаф седеше пред отрупана с папки и снимки маса. Вратата се отвори и той стана да посрещне двамата мъже. Лорийн се наведе напред, за да види по-добре Янклоу, но той бе застанал зад Кофк. Адвокатът се обърна и погледна в тъмния прозорец. Очевидно съзнаваше, че е наблюдаван, но не каза нищо на своя клиент. Янклоу седна на стола срещу стъклото и тя можеше внимателно да го наблюдава. Бе облечен с кашмирено сако, бяла риза и вратовръзка. Тъмнорусата му коса бе сресана назад и придаваше на лицето му известна привлекателност. Бе по-хубав, отколкото предполагаше. Това ли бе човекът от синия седан, който се опита да я убие с чук? Сърцето й биеше до пръсване.

— Защо не го накарат да си свали очилата? — плахо попита тя, докато нервно въртеше молива между пръстите си.

— Ще ги свали, успокой се. — Бийн я наблюдаваше с крайчеца на окото как ту опъва шия напред, ту накланя глава настрани.

В другата стая всички мълчаха.

— Бихте ли си свалили очилата, господин Янклоу? — наруши мълчанието тихият глас на Бикърстаф.

— Ако трябва да разглежда някакви веществени доказателства, моят клиент ще има нужда от тях. Те не са декоративен аксесоар, а необходимост, предписана от лекар. Молбата ви се отхвърля.

Бикърстаф отвори една от папките.

— Господин Янклоу, свалете си очилата. Когато се наложи, ще ги сложите отново.

Янклоу бавно ги свали. Лорийн се приближи към стъклото. Очите му бяха светлосини. Той гледаше право към нея, сякаш я виждаше. После бавно облиза устните си. Лорийн усети ледени тръпки по гърба си. До този момент устата му бе плътно затворена, но когато се облиза, устните му се разтегнаха встрани като големи, дебели, влажни гъсеници. Тя трескаво надраска нещо в бележника си. Той беше! Издаваше го неговата голяма влажна уста.

— Той е! — едва чуто изрече тя. Бийн я погледна напрегнато, после отново се съсредоточи в прозореца.

Тихо и авторитетно, Бикърстаф обясни, че би искал да започне с изясняване местопребиваването на Янклоу на датите, които ще му посочи. Разбирал прекрасно, че някои от тях са отпреди две-три години, но го моли да си спомни колкото е възможно по-точно. Той назова датата на първото убийство. Янклоу се намръщи.

— Нямам представа.

Адвокатът записа нещо в кожения си бележник. За втората и третата дата Янклоу също не даде конкретен отговор и се извини със слаба памет. Бикърстаф настоя. Когато стигнаха до по-близките дни, разпитваният уверено посочи местата и часовете на своето алиби. Спомена майка си и брат си. И двамата, допълни Кофк, са готови да потвърдят алибито.

Бикърстаф постави на масата снимките на жертвите. Янклоу ги разгледа внимателно и след известна пауза поклати глава.

— Не познавам нито едно от тези лица.

Лорийн наблюдаваше всяко негово движение. Отбеляза в бележника си, че носи пръстен на дясната ръка. Бе сигурна, че той е нападателят, въпреки че не можеше да разпознае гласа му, нито да си спомни за подобен пръстен. Убедиха я лицето и ръцете му. Янклоу беше левак!

Бикърстаф не бързаше. Внимателно и спокойно подаваше снимките и задаваше въпросите. Бе оставил Норман Хейстингс и Дейвид Бъроуз — Диди за накрая. Когато стигнаха до Хейстингс, Янклоу потвърди, че познава господина, който от време на време използвал гаража в Санта Моника, но отрече между тях да е имало приятелство. Дали е знаел за хомосексуалните наклонности на убития? Янклоу бе шокиран. Запитан по-нататък дали познава Арт Матюз, той се слиса и заеквайки обясни, че доколкото можел да си спомни, за първи път чува това име. А дали познава Крейг Лайл? При този въпрос той докосна устата си и поклати глава, но в следващия миг сякаш промени решението си.

— Крейг Лайл? Ъ-ъ, да. Мисля, че веднъж съм посещавал студиото му. Той е фотограф. Заведох майка си, но не можа да й направи професионални снимки и тя отказа услугата. Майка ми е много придирчива и взискателна, може би това се дължи на времето, когато е играла в киното. На младини е била филмова звезда.

Бикърстаф бавно прелистваше страниците на папката, правеше се, че слуша, когато съвсем неочаквано го прекъсна.

— Бил ли сте изнудван?

Янклоу се отпусна на облегалката.

— Изнудван? Имате предвид от Лайл?

— От когото и да е.

— Абсолютно никога.

Бикърстаф му подаде снимката на Диди. Разпитваният няколко пъти сложи и отново свали очилата си.

— Никога не съм виждал тази жена.

— Това е мъж. — Агентът изчака малко и продължи. — Никога ли не ви е гримирала и сресвала за фотосеанс?

Лорийн видя как устата на Янклоу се сви. Той се опита да се засмее.

— Не. Никога не съм се гримирал. — Предполагам, че имате предвид женски грим, за да си направя снимки.

Агентът дори не го погледна. Тонът му беше все така равнодушен, когато, наведен над материалите, попита Янклоу дали е хомосексуалист.

— Не! — рязко отвърна разпитваният.

— Травестит ли сте?

— Не.

— Осъждан ли сте в миналото за някакво хомосексуално деяние?

— Не.

Кофк го хвана за лакътя. Раздразнението на неговия клиент нарастваше с всеки въпрос и той все по-често облизваше устните си. Лорийн дъвчеше края на молива и се питаше защо Бикърстаф не го притисне по-силно, а си играе на учтивости. Агентът обаче запази своя спокоен и дори извинителен тон. Той погледна адвоката и изрази съжаление, че някои от въпросите може би звучат неприлично на клиента му, но двамата вероятно разбират, че трябва да бъдат зададени.

— Моля задавайте на клиента ми каквито въпроси пожелаете — наведе се напред Кофк. — Нали затова сме тук, да докажем невинността му? Позволете обаче да ви напомня, че той дойде тук по свое желание.

— Давам си сметка за това, господин Кофк. Колкото по-скоро приключим въпросите, толкова по-скоро ще можете да си тръгнете.

Лорийн въздъхна. Бикърстаф очевидно бе на страната на Янклоу! Той сякаш стъпваше на пръсти около заподозряния от страх да не го раздразни. Това не беше никакъв разпит!

— Кога Бикърстаф ще си свали картите? — обърна се тя към Бийн, но той не отговори и продължи да гледа през стъклото.

Агентът подаде снимката на Холи. Янклоу отрече някога да я е виждал. Бикърстаф отново му подаде снимката на Диди.

— Вече казах, че тази личност ми е напълно непозната.

— Тази личност е известна в някои среди под името Диди.

— Не я познавам.

— Отричате ли, че някога сте се виждали с господин Арт Матюз?

— Не го познавам. Повтаряте едни и същи въпроси. Бикърстаф усилваше натиска. Съвсем малко.

— А сега, господин Янклоу, да се върнем към датите и вашето алиби за всяка от тях. За всички алибито ви може да бъде потвърдено единствено от майка ви и брат ви. Няма ли и други свидетели, които да…

— Това е истината — високо го прекъсна разпитваният.

— Господин Бикърстаф, започвате да се повтаряте — вметна Кофк. — Ако нямате други въпроси към моя клиент, предлагам да прекратим разпита.

— Боя се, че не можем, господин адвокат. Засега вашият клиент не може да ми посочи никакво алиби за няколко от разглежданите случаи.

— Но оттогава са минали години! Ако ни дадете достатъчно време, ще се опитаме да ви представим местонахождението на клиента ми за дадените от вас конкретни дати.

Кофк стана, но Бикърстаф му нареди да седне. Лорийн преплете пръстите си. Е, това вече беше по-нормално.

— Господин Янклоу, казахте, че не сте хомосексуален.

— Да.

— Не сте и травестит.

— Не.

— А брат ви?

— Не. Каква нелепост!

— И никога през последните осем години не сте били арестуван за хомосексуални деяния?

— Никога.

— Казахте, че в нощта, когато Норман Хейстингс бе убит, вие не сте били в Санта Моника, а в…

— При майка си.

— Това ли е майка ви, господин Янклоу? — Бикърстаф му подаде една от снимките, които Лорийн бе взела от спалнята на Торнбърн. Янклоу погледна адвоката си, после отново фотографията. Бе шокиран. — Това ли е майка ви, господин Янклоу?

Кофк се намръщи и погледна внимателно снимката. Изглеждаше объркан и смутен.

— Това снимка на вашата майка ли е, господин Янклоу?

— Да.

— Сигурен ли сте?

— Да.

Бикърстаф постави на масата снимката на Дела Торнбърн.

— Забелязвате ли някаква разлика, господин Янклоу, между снимката на госпожа Торнбърн и тази, която в момента слагам пред вас?

Двете снимки лежаха на масата една до друга. Едната на госпожа Торнбърн, а другата, както всички разбираха, на самия Янклоу. Той ги вдигна с втренчен поглед.

— Откъде имате това?

— Клиентът ви да отговори на въпроса, ако обича.

Лорийн стана. Сега Бикърстаф трябваше да го приклещи!

Но защо мълчеше? Какво още чакаше? Кофк помоли да остане насаме с клиента си за няколко минути.

— Той го изпусна! Край! — Тя удари с юмрук по масата. — Не мога да повярвам!

Вратата се отвори и Бикърстаф влезе.

— Имате ли нещо да ми кажете, госпожо Пейдж? — тихо запита той.

— Имам и още как! Това е той! Същият! Ще го потвърдя пред всеки съд! Готова съм още сега да изляза оттук и да се изправя лице в лице с него!

— Не — твърдо отвърна Бикърстаф и излезе.

Измина половин час. Когато отново ги въведоха, Янклоу изглеждаше успокоен.

— Двамата с моя клиент искаме да знаем как сте се снабдили с тези снимки.

Бикърстаф гледаше в папката, сякаш проучваше материалите.

— Боя се, че не мога да ви дам подобна информация. Изискваме клиентът ви да се закълне и по-нататък да отговаря на въпросите под клетва. Всичко, което каже…

— Ако искате да предявите обвинения към моя клиент, настоявам първо да ги чуя аз. Ако са свързани с онези убийства, ние отказваме да обсъждаме на този разпит…

— Не ме учете какво мога и какво не мога да правя, господин Кофк — прекъсна го агентът. — Познавам закона твърде добре и в този момент обвинявам вашия клиент в извършване на физическо насилие.

— Какво? — Адвокатът не бе подготвен за подобен развой и невъзмутимото му спокойствие се пропука.

— Обвинявам клиента ви — продължи Бикърстаф, — че в нощта на седемнадесети април е нападнал и нанесъл тежки телесни повреди на жена, чиято самоличност имам пълно право да запазя в тайна на този етап от разследването.

— На никакъв етап досега не сте ми казвали, че клиентът ми е заподозрян в извършване на физическо насилие — контраатакува Кофк. — Значи аргументите, с които ни поканихте да се явим тук, са били фалшиви.

Двамата спориха около десет минути. Лорийн все повече се възхищаваше от Бикърстаф, който нито за миг не загуби самообладание и не повиши тон. Кофк бе един от най-влиятелните юристи в целия щат и познаваше всяка вратичка и уловка, на закона. Бикърстаф обаче бе най-малко с едно стъпало над него. Още от самото начало на разпита искаше да постави Янклоу под клетва, но без потвърждаване на самоличността му, което само Лорийн можеше да даде, нямаше основания за това. Сега те бяха налице.

В седем часа Янклоу даде клетва и се запозна с обвинителния акт в писмен вид. Безспорни доказателства за обвинение в убийство все още липсваха. Всички разбираха, че когато връчат на Кофк свидетелските показания на Лорийн и доказателствата срещу Янклоу, развитието на процеса ще навлезе в опасен етап, но все пак разполагаха с достатъчно основания да го задържат още двайсет и четири часа. Адвокатът и клиентът му получиха разрешение за едночасова вечеря в една от килиите и в девет часа отново седнаха на масата.

Докато двамата се съвещаваха в килията, Лорийн седеше на кафе и сандвичи с Бикърстаф.

— Мисля, че трябва да го притиснеш по-силно за хомосексуалните му прояви.

— Изнудването е много силен мотив за убийство. Ако двамата с Хейстингс са обсъждали как да…

— Разбира се, че са били изнудвани! — Тя се наведе към него. — Къде са скъпоценностите на майка му? Не можем да знаем дали ги е продавал със или без нейното разрешение, но те са добра основа за разпита по-нататък. Особено като имаме предвид, че тя е единственото му алиби за убийството на Хейстингс. С нея говорено ли е вече?

Бикърстаф избърса устата си със салфетката. Тонът на Лорийн го дразнеше, но си наложи да я изслуша търпеливо.

— Не ме учи какво да правя, Лорийн! Мисля, че мога доста добре да водя разпит на заподозрян. Според тебе Янклоу може ли да е убиецът?

— Да, защото има мотив. Рекет, вероятно доста продължителен.

— Нямаш обаче никакви доказателства. Това е само предположение. Трябва да посочим конкретен мотив за всяко едно от убийствата, а ние не разполагаме с такъв.

— Ами Кофк? — Тя наклони глава настрани. — Той се оказа по-мек, отколкото очаквах. Имам чувството, че се готви за отстъпление. На няколко пъти можеше да извади Янклоу от батака, но го остави да потъне. Защо?

— Защото знае, че сме го хванали здраво. Прочети това. — Той й подаде напечатан на машина лист. — Свидетелство на един пенсиониран полицай.

„Стивън Янклоу бе заловен да проституира в един от кварталите с «червени фенери». Бе предупреден официално, но след три нощи отново бе арестуван на същото място. При второто залавяне бе отведен в полицията и регистриран. Неговият адвокат откупи обвинението в нарушение на морала и плати на ченгето да изнесе протокола от архива. Кофк ще бъде поразен, когато научи, че клиентът, заради когото той рискува реномето си и даде подкуп, впоследствие е убил осем жени. Но не се оставяйте да ви изиграе. Той е корумпирана малка акула. Много е хитър. Силата му е в съда. Не можете да си представите какъв театър ще разиграе там и какво ще постигне в крайна сметка. Сега ще изглежда объркан, но ноктите му са остри като бръснач.“

В девет часа Янклоу и неговият адвокат отново бяха въведени в стаята за разпити. Бикърстаф повтори всички свои въпроси. Янклоу повтори дадените вече отговори. Отрече, че познава жертвите, и повтори алибито си за убийството на Хейстингс. Само на въпроса за собствената му сексуалност се поколеба. Притихна и след продължителна пауза призна, че някога е имал такива наклонности, но после се обрекъл на аскетизъм и вече не водел полов живот. От десет години нямал никакви сношения с мъже. Почти разплакан призна, че понякога обличал женски дрехи, но само тези на майка си. Никога не бил излизал извън дома си в такова одеяние. Снимките, които му били показани преди два часа, били направени преди много, много години.

— Кой направи снимките, господине?

Янклоу отново се просълзи и подсмръкна.

— Арт Матюз или някой негов асистент.

— Къде?

— В Санта Моника — отвърна той и се изсекна в кърпичката.

— Изнудвал ли ви е Арт Матюз, господин Янклоу?

— Не. Повече от десет години не съм се виждал с този жалък човек.

— Кой ви гримира за снимките?

— Може да е бил Дейвид.

— Дейвид ли?

— О, стига! Много добре знаете кого имам предвид. Онзи Дейвид Бъроуз. Диди!

— А Дейвид — Диди Бъроуз изнудвал ли ви е?

— Не. Защо постоянно ме разпитвате за това? Казах вече, че никога не съм бил изнудван. Нито от Арт, нито от Бъроуз. Не съм ги виждал от онзи сеанс преди повече от десет години.

Бикърстаф си играеше с молива.

— Твърдите, че не сте обличали женски дрехи от много години.

— Точно така!

Агентът му подаде снимката в белия мерцедес. Обвиняемият прехапа устни. На лицето му се изписа отвращение.

— Това не съм аз.

— Моля ви, погледнете по-внимателно, господин Янклоу. Вие ли сте на снимката или не?

— Не. Това е майка ми.

— Майка ви ли?

Янклоу отново се изсекна и избухна в сълзи.

— Аз съм това — прошепна той.

Вече бе излъгал, и то под клетва. Следващите въпроси имаха за цел да изяснят доколко се е забъркал с травеститите и хомосексуалистите.

— Наемали ли сте транссексуална проститутка?

— Никога.

— Сигурен ли сте, Стивън? Никога ли не сте качвали в колата си мъже, облечени като вас? — Бикърстаф бутна към него снимката с мерцедеса.

— Не общувам с уличната паплач.

— Кажете ми какво знаете за Дейвид Бъроуз.

— Не го познавам.

— Диди, Стивън. Преди малко признахте, че ви е гримирал и фризирал за сеанса при Матюз. Сега твърдите, че не го познавате. Вие лъжете.

Янклоу погледна безпомощно към адвоката си. Кофк съсредоточено разглеждаше ноктите си и не пожела да срещне погледа му.

— Добре, Стивън! — Бикърстаф се наведе към него. — Не познавате нито Арт Матюз, нито Диди. Разкажете ми къде и как продавахте бижутата на госпожа Торнбърн. Те не са ваша собственост, а струват доста пари.

— Нея не намесвайте!

— Стивън, нали разбирате, че ако сте разпродали бижутата й без нейно разрешение, ние сме длъжни да я предупредим за това.

— Оставете я на спокойствие! Тя не е добре.

— Не мога, Стивън, най-малкото защото тя осигурява вашето алиби за убийството на Норман Хейстингс. Знайте, че ще трябва да я извикаме тук на разпит.

Янклоу удари с юмрук масата пред Кофк.

— Кажи им, че не могат да направят това!

— Могат, Стивън.

Той зарови лице в шепите си и захлипа. Бикърстаф трябваше на всяка цена да избягва подобни изблици, защото при емоционално разстройство по време на разпит законът даваше право на Кофк да поиска прекъсване. Прекрати темата за госпожа Торнбърн.

Лорийн беше бясна.

— Какво прави той? Онзи умишлено реве като магаре и Бикърстаф се връзва на номера му, вместо да го притисне още по-силно! Боже мой, не вярвам на очите си!

В стаичката влезе Руни и при вида на разяреното й лице се усмихна тъжно.

— Току-що разговаряхме с госпожа Торнбърн. Тя потвърди, че е упълномощила сина си да продаде бижутата й, а на седемнадесети април, когато се предполага, че те е нападнал, той бил при нея в санаториума. Трябва веднага да предупредя Бикърстаф за това.

— Глупости! Била е подучена какво да говори, вероятно от Брад.

— Персоналът твърди, че не е била посещавана. Провела е само един телефонен разговор. Миналата нощ… с Кофк. Като неин юридически съветник той има право да разговаря с нея когато и както намери за добре. Уверявам те, че старата дама се е подготвила за битката и няма намерение да отстъпва. Каза ми да вървя по дяволите.

Междувременно Бикърстаф бе върнал разпита към Хейстингс.

— Той беше един глупав, дебел идиот! — Янклоу вече не плачеше. Устата му беше по-мокра и лъщяща от всякога. — Досаден тъп глупак!

Кофк докосна ръката му, но това още повече вбеси обвиняемия.

— Не ме пипай! Ти си само едни прахосани пари и нищо повече! Ти си виновен за всичко това. Ти ме доведе тук! Сам по-добре щях да се оправя. Не желая да стоиш повече тук!

Бикърстаф продължи да дълбае отношенията му с убития. Защо има толкова лошо отношение към Хейстингс? Нали бе казал, че го познава съвсем бегло?

— Нямате никакви основания да ме държите тук! — Янклоу насочи заканително пръст към агента. Кофк отново се опита да го успокои, но той блъсна безцеремонно ръката му. — Вече няколко часа ме дебнете и се ослушвате. Опитвате се да откриете нещо, за което да се хванете, но ударихте на камък! Нямате нито една улика срещу мен!

— Какво бихте казали за една свидетелка, Стивън?

— Лъжи! Никога не е имало никакви свидетели! — Той се люлееше самодоволно на стола и от време на време подръпваше сакото си.

— Имаме свидетелка, Стивън. Жената, която си нападнал вечерта, когато Хейстингс е бил убит.

— А-ха! — изхили се Янклоу. — Да не мислите, че не зная коя е? Защо не излезе тук, пред мен? Тя е бивше ченге, алкохоличка, проститутка, а досието й е дебело като тухла. Застреляла е едно дете по време на дежурство. Зная кого защитавате. Вие сте смешни!

Бял като платно, Кофк бавно се надигна от стола си.

— Искаме почивка — задавено произнесе той.

— Сядай на мястото си! — кресна му Янклоу. — Тук започва да става забавно. Хайде, продължавайте! Няма ли да ми зададете някой друг въпрос?

— Слушайте ме внимателно! — тихо започна Бикърстаф. — Не ме е грижа дали свидетелката е уличница или не. Единственото, което има значение, е фактът, че сте направили опит да я убиете, господин Янклоу. Използвали сте чук за забиване и вадене на гвоздеи. Сигурно веднага ще се сетите, защото във вашия гаража има стотици такива. Аз мога веднага да ви освободя, но преди това трябва да ви вземем кръвна проба. Направили сте огромна грешка с този опит за убийство. Тя се е отбранявала, ранила ви е и от раната ви е изтекла доста кръв. Кръвта от возилото вече е анализирана, господин Янклоу, същото возило, в което сте натъпкали трупа на Норман Хейстингс. Разполагаме с кръвна проба, която сигурно ще съвпадне с вашата. А сега разкопчайте ризата си.

Янклоу мълчеше с вкопчени в масата пръсти.

— Свалете вратовръзката и разкопчайте ризата си. Лорийн стисна ръката на Руни. Янклоу започна бавно да се съблича. С широк жест свали вратовръзката си и разкопча копчетата, като през цялото време хвърляше лъстиви погледи на двамата мъже. Накрая рязко разтвори ризата си.

Бикърстаф скочи на крака и се взря в шията му, закривайки с тялото си самия Янклоу. Лорийн също бе на крака.

— Отдясно на врата ви виждам белег. От какво е той?

— Имам немска овчарка — сви рамене обвиняемият. — Ухапа ме преди няколко седмици, тоест преди два месеца. Попитайте брат ми, той беше там.

Агентът седна и помоли един от полицаите да се свърже по телефона с Брад Торнбърн. Янклоу се закопчаваше.

— Използвали ли сте някога колата на Норман Хейстингс?

— Може би, не си спомням точно. Всъщност да, но не съм я шофирал. Веднъж седнах в колата му да поговорим. О, да! Спомних си. Седях и говорех с него в колата му и точно в този момент от носа ми потече кръв.

— Кога стана това?

— Помолих го да ми даде носната си кърпичка. Брад беше наблизо и видя. Както виждате, имам и свидетел. — Той стана и разкопча панталона си, за да прибере ризата си и дяволито погледна агента. — Никого не съм убивал. Никого не съм нападал. Аз съм невинен човек. А сега искам да си отида вкъщи. Уморен съм.

— На коя седалка бяхте и на коя дата стана това?

Янклоу демонстративно се прозя.

— Мисля, че бях седнал на мястото на шофьора. Струва ми се, че беше на шестнадесети. Тъкмо затова на следващия ден не можах да отида на работа. Чувствах се зле и прекарах деня при майка си.

Бикърстаф започна да събира папките.

— Можете да напуснете, господин Янклоу. Ние, разбира се, ще проверим достоверността на вашите твърдения и алиби. Ще се срещнем с госпожа Торнбърн и брат ви. Необходимо е да дадете обяснение къде сте били на датите, за които тази вечер нищо не можахте да си спомните.

— Разбира се! Ще проверя в бележниците си и господин Кофк ще ви съобщи къде съм бил. Както казват в киното, ще поддържаме връзка.

— Той го освобождава? — Лорийн гледаше в недоумение Руни. — Нима ще го пуснат.

— Така изглежда — глухо отвърна той.

— Не е ли ясно, че това е той? Повече от ясно! Очевидно е!

— Това не е краят. С него и по-нататък ще си имаме работа. Тя стана и ритна стола.

— Ами аз? Аз не съм ли човек? Виж този белег! Исусе Христе! Ами всички тези жени, убити и обезобразени с чук? Руни, ако сега го пуснат, той вече никога няма да бъде подведен под отговорност за същото.

Столовете в другата стая изскърцаха, сякаш за да потвърдят опасенията й. Кофк помагаше на Янклоу да стане от масата. Лорийн блъсна Руни и се втурна към вратата.

— Недей! — извика той и я сграбчи. — Не се показвай, Лорийн!

— Кълна се в Бога, няма да го оставя да се измъкне така! — Тя се мяташе, за да се освободи от ръцете му, но той я държеше здраво.

— Той вече се измъкна. Седни и се успокой!

След като Янклоу и Кофк заминаха, всички се събраха в стаята за разпити. Настъпи тягостно мълчание. Бикърстаф вдигна безпомощно ръце. Права, с ръце на кръста, Лорийн гледаше ту единия, ту другия, сякаш още не можеше да повярва, че са го изпуснали.

— Сложете ми микрофон! Ще го накарам сам да се разкрие! Кълна се в Бога, че ще вкарам в затвора това лайно, каквото и да ми струва!

Агентът се усмихна уморено.

— Надявах се, че ще предложиш точно това. Сега иди вкъщи и се наспи добре. Утре сутринта ще говорим пак.

Бийн я откара в Пасадена и остана да спи в патрулната кола пред блока. Бикърстаф го бе предупредил да не се отделя от нея нито за минута. Янклоу прекрасно знаеше коя е свидетелката и можеше много лесно да научи адреса й. Според инструкцията на следващия ден двамата трябваше да обиколят магазините, за да й купят прилични дрехи, и веднага след това да се явят в полицията. Лорийн бе единствената свидетелка, с която разполагаха, за да разплетат делото. Трябваше да бъде опазена на всяка цена.

 

 

Рано на следващата сутрин тя се отправи към една от търговските улици на града в компанията на Роузи и Бийн. Избра елегантен костюм и млечнокремава блуза. Полата бе права и дълга до прасеца. Страничната, стигаща до бедрото цепка и широкото лежерно сако още повече подчертаваха дългите й крака. Без да се колебае, Лорийн го допълни с комплект чанта и обувки от мека гладка кожа. Знаейки, че ще носи и микрофон в дрехите си, тя си избра и комплект фино бельо. Следващата спирка бе фризьорският салон. Поръча фризура със сешоар, маникюр и лицев масаж с грим, докато спътниците й стояха и чакаха със зле прикрито нетърпение. След около три часа реши, че вече е готова, и тримата се отправиха към полицията. Минаваше обяд.

Руни се втрещи, когато видя сметката, но изумлението му бе още по-голямо, когато съзря самата Лорийн. Капитанът се изчерви от неудобство. Винаги бе изглеждала добре, но сега бе наистина страхотна. Уж с намерение да й направи комплимент, той развали ефекта, като й подметна:

— Майчице мила, доста труд са хвърлили над тебе! Добра работа са свършили.

Той не бе единственият, който я наблюдаваше с възторг. Дори сдържаният Бикърстаф се ококори, когато я видя, а Берило, който вдигна скандал заради сметката, щом я видя, изглежда, се примири и махна с ръка. Лорийн едва сдържа усмивката си, когато влезе в стаята и неколцина от мъжете скочиха да й предложат стол. Приятното усещане на меката кожена чанта, в която бе сложила ново червило, пудра, копринена кърпичка и сребърна табакера със запалка, й даваше самочувствие.

Микрофонът бе монтиран в златно колие с формата на сърце. Имаше обхват от десет километра. Лорийн беше възхитена от това ново изобретение. Бе очаквала, че ще й сложат старата подслушвателна схема с големина на кибритена кутия, която можеше да се скрие само под широк кожен колан.

— И съвсем гола да те съблекат, пак трудно ще го намерят — пошегува се Руни. Изглежда, знаеха, че е спала с Брад Торнбърн, защото я предупредиха, че може да загуби връзка с радиоколата само ако влезе под душа.

Извикаха я на закрито съвещание с Бикърстаф и неговите хора. Докато обсъждаха как да подходи към Янклоу, Руни стоеше отстрани и мрачно слушаше. Знаеха, че двамата братя са вкъщи. От един прихванат телефонен разговор разбраха, че Брад Торнбърн се кани да пътува до Франция и урежда полета си. След разпита Янклоу се беше върнал направо вкъщи и не беше говорил по телефона. Госпожа Торнбърн бе помолена още веднъж да отговори на въпросите и тя бе повторила дословно твърденията си от първия разговор. Брад също бе потвърдил всичко, което брат му бе казал. Алфред Кофк се беше обадил по телефона с молба Янклоу да го посети в кантората му възможно най-рано. Той предупреди клиента си да не провежда абсолютно никакви телефонни разговори от домашния си телефон. Докато обсъждаха новото развитие на събитията, един полицай внесе запис на следващия телефонен разговор от имението. Госпожа Торнбърн се бе обадила с молба Брад да я посети в санаториума. Между другото отказала да разговаря със Стивън.

— Това е добре — забеляза Лорийн. — Единственото, което можеше да го разстрои по време на разпита, бе споменаването на майка му. Ако тя отказва да разговаря с извратеното си синче, то може да се разстрои още повече, а на мен тъкмо това ми трябва.

— Много си самоуверена, Лорийн. Защо си толкова сигурна, че ще те пуснат да влезеш в къщата?

— Сигурна съм.

— Внимавай — потупа я по рамото Бикърстаф. Тази жена все повече му харесваше. — Ако усетиш и най-малката заплаха за себе си, започвай да крещиш с всички сили. Колата ще бъде на няколко метра от къщата. Веднага ще дойдем.

Руни потупа с пръст часовника си. Лорийн трябваше да тръгва. За да разведри обстановката, тя попита на шега дали Ендрю Фелоуз още работи за тях. Оказа се, че капитанът прекратил договора му. Последното му откритие било, че убиецът е жена. Всички взеха да се шегуват, че тази жена била даже под подозрение и чувайки това, Лорийн също избухна в смях.

Дадоха й съвсем нова шофьорска книжка и мустанг, също свързан с радиоколата. Единственото нещо, което не носеше, бе оръжие.

Руни я изпрати до колата. Той отвори вратата и й смигна да мълчи, тъй като микрофонът й вече беше включен. После свали своя пистолет и го постави в жабката.

— Всички сме с тебе. Ще бъдем наблизо. Знаеш ли какво да правиш?

Тя кимна. Бяха й дали паролата „Роузи“, която означаваше, че са възникнали непреодолими трудности или опасности, по-големи от предполагаемите. При произнасянето й момчетата от радиоколата трябваше да преминат в готовност за действие. Ако след „Роузи“ тя кажеше „Съдружник“, те трябваше незабавно да влязат в къщата независимо от следващите й реплики. Този тип парола някога бяха отработили двамата с Лубрински. Споменаването на нечие име даваше възможност да се започне обикновен разговор, без подслушваната страна да заподозре нещо.

— Благодаря, Бил. — Тя затвори жабката.

Руни подръпна носа си.

— Тегли една майна на всичко и тръгвай!

С тези думи той винаги изпращаше хората си в акция. Лорийн бе трогната и за да скрие благодарността си, затвори вратата и потегли към Бевърли Глен. Пътят дотам беше около час и четвърт.

След нея потегли камионетката на фирма за химическо чистене. Отпред в кабината седяха двама полицаи, преоблечени като разносвачи на пране. Отзад бяха Руни, Бикърстаф и още един агент на ФБР. Скоро мустангът на Лорийн се отдалечи доста, но те не се стараеха да го догонят, защото можеха да следят и микрофона, и самата кола на мониторите.

Тя паркира точно пред вратата на оградата, за да се вижда добре от къщата, и натисна звънеца. Камионетката спря на значително разстояние от нея.

— Кой е?

— Лорийн. Пусни ме! — Тя разпозна гласа на Брад.

— Сама ли си?

— Не. Идвам с радиофицирана камионетка с две ченгета. Какво, по дяволите, си мислиш. Брад? Хайде, пусни ме!

Порталът се отвори и той излезе на верандата.

— Какво си направила със себе си? — намръщи се той, докато я наблюдаваше да приближава по алеята.

— Прекарах един ден в козметичния салон — разпери ръце тя. — Добре ли изглеждам?

— Какво искаш?

— Да поговорим — засмя се тя. — Защо си толкова подозрителен? Ето чантата ми. Можеш да провериш какво има вътре. — Подхвърли му чантата си и той я пое, но не я отвори.

— Нямам какво да ти кажа.

— Все пак нека да вляза за малко. Какво ще кажеш за едно кафе?

Брад се обърна, огледа преддверието, после се обърна към нея. Тя чакаше на долното стъпало.

— Заминавам. Моментът едва ли е подходящ за кафе.

— Защо поне не чуеш за какво съм дошла? Имам сериозен повод.

— Разбирам. — Той се обърна и влезе. Лорийн го последва. Тя хвърли поглед нагоре към спалните. Дали той беше тук?

Дали не ги наблюдаваше отнякъде? Навсякъде цареше спокойствие. Не се мярна нито една сянка, не трепна нито една завеса.

В кухнята Брад изсипа съдържанието на чантата й върху масата, хвърли един поглед и включи кафеварката. Лорийн седна и започна да събира нещата си.

— Успокои ли се?

Той извади бутилка вино от хладилника и си наля една чаша.

— Никога ли не носиш пантофи? — продължи със същия безгрижен тон тя.

— Какво означава всичко това? Повторение на миналата вечер ли?

— Научих, че брат ти е бил извикан на разпит.

— А не научи ли, че след това го освободиха?

— Подразбрах.

Той се облегна на шкафа и отпи от виното.

— Къде заминаваш?

— Във Франция.

— За колко време?

— Не зная.

— Какво искаш?

Лорийн запали цигара и той й подаде чашката с кафе. Все още я привличаше грацията на движенията му, дори и само докато налива кафе. Имаше великолепно тяло, но това, което го правеше толкова сексапилен, бе небрежността и лекотата на движенията му. Тя усети аромата на сапун.

— Къпал ли си се?

— Да, поиграх тенис. Щяхме да играем скуош с Ендрю, но той не иска да разговаря с мен.

— Защо?

— Изглежда, жена му е направила признания за фантазиите, от които страда — усмихна се той. — Тя си въобразява, че ние двамата сме родени един за друг. Това, разбира се, са само нейни илюзии.

— Въобразява ли си или ти вече си я чукал?

— Изглежда, много обичаш да говориш мръсотии. Какво значение има за теб дали съм я чукал или не?

— Само питам. Тя ми харесва. Впрочем и той също.

— Какво искаш?

— Пари.

— Колко вземаш на час? — Брад допи виното и изплакна чашата.

— О, не става дума за тарифа! Този път ти и Стивън ще се изръсите порядъчно.

— Стивън?

Лорийн отпи от кафето и го погледна изпод вежди.

— Хайде да не губим време. Искам пари, Брад. Не се успокоявай с това, че брат ти са го пуснали. Виж ме добре. Сега си представи, че съм застанала пред съда. Нима си мислиш, че съдията ще каже: „О, ами тя е само една проститутка. Боже, някакво си лайно, което по грешка е застреляло невинен юноша.“ Огледай ме внимателно. Аз изглеждам чудесно, умея да се държа добре. Мога да накарам всеки съд да слуша това, което им говоря, и да види белега на тила ми, който ще им покажа. Ще пуснат писалките и ще ме гледат в устата, когато се облея в сълзи и споделя с ужас това, което съм преживяла. Искам да те уверя, че мога да произвеждам сълзи като порой. Представи си как ще текат по бузите и брадичката ми, докато описвам какво направи с мен брат ти.

Брад бе объркан. Тя сякаш се раздвояваше, разтрояваше. Тази изискана, агресивна дама нямаше нищо общо с жената, която бе плакала в прегръдките му. Той изглеждаше толкова смутен, че Лорийн се почувства виновна. Прииска й се да го успокои. Издуха дима високо над главата си. Каква глупост!

— Ще заведа дело за нападение и опит за убийство срещу брат ти. Съдът неминуемо ще си спомни за убийствата с чук. Няма начин! Достатъчно е да сравнят моя белег със следите по главите на останалите. Той искаше да ме убие, опита се да ме убие! Можеш да повтаряш в съда колкото си искаш, че си видял как кучето ти го е ухапало, многоуважаеми господин Торнбърн! Ще видим на кого ще повярват, когато хвана главата си с две ръце и обляна в сълзи им кажа, че го ухапах, защото се борех за живота си. Стисках, докато не усетих кръвта му да шурти и той не се разквича като заклано прасе. Стивън е човекът, който се опита да ме убие, Брад. Защо не сложим край на този маскарад и не се разберем колко трябва да ми платиш, за да си държа устата затворена.

Той я наблюдаваше с отвращение.

— Добре, ще ти кажа и още нещо. По това време единият от предните ми зъби липсваше. Представи си до какви заключения ще стигне експертизата, когато сравнят следите по врата на брат ти със снимката на моите предни зъби. Дали ще успееш да ги излъжеш, че захапката е на твоето куче? Зная, че начинът, по който разговарям с теб, ти е неприятен. Защо не повикаш Стивън? Нека тримата да обсъдим колко трябва да получа, за да изчезна? Може би аз трябва да замина за Франция, а не ти? Така по-бързо ще забравя тази история.

— Би ли го направила?

— Разбира се! Искаше да знаеш защо съм дошла. Е, вече знаеш. — Брад бе толкова потресен, че Лорийн изпита съчувствие. Съжаляваше, че трябва да го унижава по този начин, но нямаше избор. Някъде дълбоко в душата си искаше той да я изхвърли, да бъде честен и принципен. Това най-много би му отивало. Този мъж все още я вълнуваше.

— Колко? — глухо попита той, без да я гледа.

Лорийн бавно изпусна дима.

— Милион — отвърна тя и подпря брадичката си с ръка. — Имаш достатъчно милиони и можеш да си го позволиш. В брой, използвани банкноти.

— Милион! — възклицанието бе нещо средно между смях и стон.

— Гарантирам, че ще изчезна, а с мен ще пропаднат всички обвинения и подозрения срещу Стивън. Изведнъж ще се окаже, че онзи приличал малко на брат ти, но не бил същият. Припознала съм се. Стивън няма даже да се разходи до съда.

— Съмнявам се, че и сега ще му се наложи.

— Искаш ли да се обзаложим? Ако сега не бъде осъден, аз ще наема частен обвинител. Ще мобилизирам на своя страна всички феминистки организации. Нямаш представа каква помия мога да излея във вестниците. Ти, скъпото ти братче и майка ти ще бъдете денонощно преследвани от папараци. От тази ситуация няма да се откупиш, Брад. Единственият ти шанс е да се откупиш от мен. Сега. Иди и говори със Стивън! Той тук ли е?

Брад тръгна със свити юмруци. Искаше да я хване за косата и да я изхвърли. Никога досега не бе изпитвал такава омраза към друго човешко същество, да не говорим за жена.

— О, виждам, че много те ядосах! Е, решавай сам. Мисля, че постъпвам честно. Какво е за теб един милион?

С два скока той се озова до нея и с всичка сила я зашлеви през лицето.

— Ако така ти олеква, можеш да продължиш. За всеки допълнителен удар цената ще скача с десет хиляди. Сега намери извратения си брат и го доведи тук. Да видим той какво — има да каже.

Брад излезе. Лорийн трепереше. Той наистина я удари много силно. Тя разтри челюстта си и се погледна в пудриерата. Бузата й гореше, но въпреки това изглеждаше по-добре от всякога.

Отгоре не се чуваха нито стъпки, нито говор. Тя влезе във всекидневната и наклони глава към малкото златно сърчице.

— Той е на горния етаж, а аз съм във всекидневната — полугласно каза.

В този момент се разнесоха стъпки и тя се облегна на пианото, преструвайки се, че разглежда снимките.

— Той е съгласен да ти даде един милион, но веднага не може. Ще ги получиш след два месеца.

Лорийн се облакъти на пианото.

— Абсурд! Искам го сега. Защо ти не ми платиш? Мангизи не ти липсват, нали?

— Аз нямам нищо общо с тази история. Няма да ти платя и цент.

— Така ли? Тогава ще ти се наложи да застанеш пред съда и да лъжеш, че кучето го е ухапало по врата. Майка ти под клетва ще лъже, че на седемнадесети април синчето й е било с нея. Ти си болен! Е, добре! Вървете по дяволите! Мога да изкарам достатъчно само ако продам показанията си на пресата.

Брад й препречи вратата.

— Той няма толкова пари в момента. Нито аз. Всичко е вложено в недвижими имоти и акции. Не мога да освободя подобна сума за ден или два.

— Не ти вярвам. Вие сте абсолютни мухльовци. Искам да говоря с брат ти. Стивън!

По стълбата се чуха стъпки. След секунди Стивън Янклоу застана пред нея.

 

 

— Здрасти! Не ме ли помниш, Стив? Искаше да ти духам за двайсет долара на публично място. Тръгнахме към паркинга на супермаркета. Виж го, Брад, той ме помни. Може би заради белега ми.

— Не те познавам! — Лицето на Янклоу бе изкривено от ярост. — Изхвърли я, Брад.

Лорийн не мръдна от мястото си.

— Добре, изхвърли ме, но първо му обясни за какво става дума. Ако нямате парите в брой, ще се задоволя с няколко бижута на майка ви. Арт Матюз каза, че вземал добри пари за тях в Европа.

Янклоу щеше да се нахвърли върху нея, но брат му го сграбчи.

— Успокой се, Стивън. Виждал ли си я досега?

Двамата се отдалечиха. Лорийн се държеше за ръба на пианото. Краката й трепереха. Чу как Янклоу настоява, че никога не я е виждал и че това са лъжи.

— Лъжа, така ли? — приближи тя. — Добре, ще се видим — в съда.

Тя тръгна към кухнята, за да вземе чантата си и на излизане мина край тях. Тъкмо щеше да излезе навън, когато чу Брад да шепне:

— Дай ми го! Пусни!

Лорийн се обърна. Двамата се бореха за пистолет. Янклоу се опитваше да го насочи към нея, а брат му извиваше ръката му встрани. След кратка схватка той го изтръгна и Стивън рухна на долното стъпало, хванал с две ръце главата си.

— Ще получиш парите веднага щом успея да освободя сумата — глухо каза Брад.

— Нали имате бижута? Нищо ли не е останало? Арт казваше, че притежавате повече скъпоценности от английската кралица.

— Арт е мръсен крадец и изнудвач — изхлипа Янклоу.

— Да, такъв е — отвърна тя, — но досега това много не те притесняваше. Между другото полицията го арестува заради убийствата, нали знаете? Изглежда, е признал за две от тях, после се е уплашил и си прерязал вените със стъклата на очилата.

Пребледнял, Янклоу я наблюдаваше с празните си прозрачни очи. Лорийн усети, че стъпва на твърда земя, и се питаше колко още да си позволи да каже.

— С Диди обаче не постъпи честно, Стивън — продължи тя.

— Не биваше да посягаш на нея. Бяхме приятелки. Зная, че двамата с Арт бяха комбина, но тя нямаше вина. Той я караше да изнудва.

Янклоу погледна брат си.

— Нищо не ми е останало, Брад. Нямам пари и не мога да й платя.

— Ами майка ти? — продължи атаката Лорийн. — Тя седи върху торби с мангизи. Как ли ще се почувства, когато отида при нея и й разкажа всичко? На мен ми е все едно кой от вас ще извади парите. Не искам да си тръгна с празни ръце. Ако Арт и Диди са те изстискали до шушка, защо не…

— Не смей да се доближаваш до майка ми! — изкрещя Янклоу.

— Добре, тръгвам си. Предупредих брат ти обаче, че нямам намерение да ви оставя на мира. Няма да се отървеш от мен току-така. Още днес ще продам историята на някой вестник. Нека те да я интервюират. Не зная къде би могла да се скрие от тях, бедната жена. Те няма да я оставят на спокойствие. Ще изкопаят всичките ви мръсотии, сантиметър по сантиметър.

Янклоу се хвърли към нея, но преди да я докосне, Брад го хвана изотзад и го притисна до стената.

— Кажи ми истината, Стивън! Ти ли я нападна в колата?

Брат му пищеше и се мяташе, но не беше по силите му да се освободи от желязната хватка. Брад го удари с юмрук в стомаха, но макар и превит, Янклоу продължаваше да се мята. Брад го сграбчи за косата и опря главата му на стената.

— Кажи, Стивън! Ако тя говори истината, тогава ще трябва веднага да й платим, не разбираш ли?

Лорийн се облегна на рамката на вратата.

— Той се нахвърли върху мен с чук. Той уби и другите, Брад. Той го направи. Попитай го. Хайде, Попитай го!

— Да! Да! Да! — изкрещя Янклоу.

Брад отпусна хватката си, без да помръдне от брат си, за да не се нахвърли върху нея. Янклоу се задави и започна мъчително да кашля.

— Добре, ще ти платим! — Брад се обърна към Лорийн: — Аз ще ти платя колкото искаш.

Все още превит, Янклоу дръпна ръката на брат си.

— Глупак! Ако й платиш, тя няма да ни остави на мира. Ще идва за още и още, като онази, другата кучка. Ще залепне на гърба ти като пиявица. Те всичките са пиявици. Смучат кръв!

— Какво смяташ да направиш, Стивън? Да ме убиеш като другите ли?

Той отново се хвърли към нея и Брад отново го дръпна и го прикова към стената. С обляна в слюнка уста, се дърпаше и крещеше с импотентната си ярост.

— Те си го заслужаваха! Дори и ако той направи тази глупост и ти даде пари, аз ще те намеря, където и да се скриеш!

— Чу ли това? — Лорийн погледна Брад. Сега вече знаеш как стоят нещата. Той е убил осем жени. Всичко, което искам срещу тази тайна, е един милион долара в брой. Мога да поискам много повече.

Брад отмести поглед от нея. Лицето му бе като платно. Бавно вдигна брат си и го погледна в очите.

— Вярно ли е това? — Разтърси го така, че главата на Янклоу се удари няколко пъти в стената. После хвана лицето му с ръце. — Истина ли е? Истина ли е?

Янклоу беззвучно размърда устни. Слюнката по устните му пускаше мехурчета. Той протегна ръце към брат си като дете, което иска да прегърне майка си, и започна бавно да се свлича по стената. Брад преметна едната му ръка през врата си и го хвана под мишницата.

— Ще го кача горе в стаята му. Ти стой тук.

Лорийн го проследи как бавно изкачва стълбите, повлякъл хлипащия си брат.

— Брад — каза тя. — По-добре остани при него. Хвърли пистолета!

Двамата се втренчиха в нея и тя си помисли, че Дили Фелоуз беше права. Наистина бяха различни като водата и огъня. Брад извади пистолета от джоба си и за секунда Лорийн си помисли, че ще го насочи към главата й.

— Имам подслушвателно устройство — продължи все така сухо тя. — Всяка дума се записва. Така че пусни оръжието и се погрижи за брат си.

Брад се подчини и го понесе към стаята. Когато вратата се затвори зад тях, Лорийн натисна бутона на охранителната система и порталът бавно се отвори.

— Те са на горния етаж, първата врата вдясно. Елате веднага.

Докато стигне до портала, колата за химическо чистене вече обръщаше. Пръв скочи Руни и даде знак, че всичко е наред. След него слезе Бикърстаф. Лорийн се обърна да погледне за последен път моравата, градините зад нея и синеещата се вода на басейна. Колко спокойствие излъчваше тази красива картина. Сирените на приближаващите патрулни коли нарушиха следобедната тишина. Подаде на Руни златното колие и поиска да си отиде вкъщи. Агентът обаче настоя да се върне с тях в полицията.

Брад Торнбърн бе изведен от двама униформени полицаи. Други двама след тях водеха Янклоу в белезници. Още в колата той се разрева и заразказва някаква жалка, противна изповед. Два часа след арестуването си Стивън Янклоу призна, че е извършил шест от убийствата. Когато стигнаха до Холи и Диди, разказът му стана объркан и противоречив. Не помнеше нищо и за една от все още неидентифицираните жертви. Две от жертвите останаха неидентифицирани, понеже не можеше да си спомни имената им. Гледайки снимките им, той призна кога и как ги е убил, но не си спомняше коя от тях се е казвала Елен и коя Сюзън, а фамилните им имена не бе и чувал.

Лорийн се прибра късно след полунощ. Роузи я стисна в мечешките си прегръдки. Бе приготвила тържествена вечеря, но остана разочарована. Приятелката й не можеше да сложи и хапка в устата си.

— Но все пак всичко свърши, нали?

— Да-а — въздъхна уморено Лорийн. — Изглежда, всичко свърши, но нямам никакво желание да празнувам.

 

 

Следващите няколко дни бяха дълги и уморителни. Тя трябваше да стои вкъщи, за да бъде на разположение на полицията, ако се наложи. Нещо й тежеше и тя най-после откри, че това е вероятността все пак да бъде призована като свидетел на обвинението.

Добрата новина дойде в началото на следващата седмица. Янклоу ще се признае за виновен, което премахваше необходимостта от нейните показания.

Един месец след ареста Брад Торнбърн напусна Лос Анджелес, за да избегне преследващите го журналисти, но поддържаше връзка с брат си чрез адвоката му. Лорийн следеше развитието на процеса чрез Руни, а понякога сама се отбиваше в полицията. Парите свършиха и Роузи все така четеше във вестниците обявите за работа. Двете решиха, че най-добрата перспектива е да основат частно детективско бюро.

Пръв Руни се обади да й каже, че нейната хипотеза се бе оказала погрешна, както впрочем и всички останали. Оказа се, че Арт Матюз бе изнудвал Янклоу много по-дълго, отколкото те бяха предполагали — почти девет години. Двамата обаче се срещнали само веднъж. Връзката се осъществявала от Диди. На нея Янклоу давал пари и скъпоценности. Той твърде много я харесвал, бе признал самият Янклоу, защото много добре го гримирала и сресвала перуките му. Останалите жени бе убил, защото приличали на онези кучки, които баща му водел вкъщи, за да унижава обожаемата му майка. Никоя от тях не го бе изнудвала. Норман Хейстингс бе убит, защото мислел, че общата им неволя — рекетът на Матюз — ги сближавала. Искал двамата да отидат в полицията и да разкажат всичко. Янклоу се боял, че Хейстингс сам може да предприеме такъв ход и да разкрие тайната му. Възпълният, застаряващ чиновник го отвращавал с убеждението си, че помежду им може да има нещо общо, и го убил. Притиснат с въпроси за Анжела — Холи Холоу и Дейвид — Диди Бъроуз, той не можа да си спомни нищо и предположи, че сигурно и тях е убил, но е забравил подробностите.

Янклоу призна, че се е опитал да убие Лорийн. И тя му напомняла курвите на баща му. Той не съжаляваше. Тя си го била заслужила, твърдеше той, защото впоследствие станала курва на брат му. Натрапчивата любов към майка му бе изкривила до такава степен съзнанието му, че Янклоу често се отъждествяваше с нея и говореше от нейно име. След като направи пълни самопризнания, той не се изненада, че не е дошла да го види.

Един ден Руни бе неочаквано извикан в кабинета на шефа, който му връчи голяма парична премия и подарък от колегите. Всички бяха събрали пари и му подариха златен пътнически будилник и кожен куфар. Мисълта за пенсиониране му тежеше, но той се почувства частично удовлетворен от гласността, която получи в медиите неговата роля в разкриване на престъплението. Измърмори някаква благодарност на Лорийн, ала веднага добави, че ако трябва да си говорим истината, тя би трябвало да му благодари.

Името на Лорийн Пейдж и нейната роля в разследването бяха запазени в пълна тайна. Единствената й награда бяха малко пари, които Руни й даде, шофьорската книжка и дрехите, които полицията плати. Трябваше да върне и пистолета, който капитанът й даде, преди да потегли за Торнбърн. Двете с Роузи бяха напълно разорени.

— Копелета! Нима няма да ти дадат награда? — възмути се една сутрин Роузи.

— Не! — засмя се тя. — Наградата ми е, че възвърнах самоуважението си.

— Чудесно, миличка, но с него не можем да си платим наема. Какво ще правим?

Лорийн беше щастлива. Изглеждаше добре. Формата й се възвръщаше. Работата бе изпълнила дните и нощите й, но все пак сякаш бе очаквала нещо повече. Докато се оглеждаше една сутрин в банята, възроденото й с толкова труд самоуважение започна да се изпарява. Защо не й предложиха работа, щом бяха толкова доволни от нея? Защо пак беше без пукната пара? Тя се хвана за мивката и наведе съкрушено глава.

— Чаят е готов — извика Роузи от другата стая.

— Господи, пак ми се пие! — произнесе на глас Лорийн. Нима не бе успяла поне с това да се пребори?

Роузи бе нарязала бананов сладкиш и я чакаше за закуска.

— Домашно приготвен. Купих го от закусвалнята на ъгъла — похвали се тя.

Лорийн се задави и стана от масата.

— Какво ти е? Не ти ли харесва?

Докато кашляше, взе папката за делото на Янклоу и започна да разлиства страниците.

— Трябва да изляза — подхвърли след малко. — Би ли проверила от кого можем да наемем онова помещение, което Арт Матюз ползваше за галерия, и колко ще струва. Може и да изкарам малко пари, кой знае? Ще открием детективска кантора „Пейдж“. Ще ти се обадя по телефона.

— Къде отиваш? — Роузи хукна след нея към вратата. Лорийн вече бягаше по стълбите. Махна с ръка и извика нещо за банановия сладкиш, после спря, обърна се и сви пръстите си като пистолет, насочен към Роузи.

Какво ли пък беше това? Тя влезе и се наведе над папката. Бе отворена на страницата за аутопсията на Диди. Роузи се намуси и седна отново на масата, но ароматът на банановия сладкиш изведнъж й се стори противен. Патологът бе написал, че преди да умре, Дейвид Бъроуз е ял бананов сладкиш.