Линда Лаплант
Изкупление (14)

Глава 13

Руни и лейтенантът чакаха във фоайето на градската морга. Не можеха да предприемат нищо, преди да получат доклада на патолога. Откраднатата кола, „Линкълн континентал“, бе изтеглена в двора и в момента хората от съдебна медицина й правеха оглед. Собственикът бе съобщил за нейното изчезване от паркинга пред бунгалото му на Аштън Авеню в Лос Анджелес още предния ден. Капитанът бе мрачен. Очакваше огромните заглавия на първите страници на вестниците да възбудят още повече общественото мнение по случая, особено след като той отказа всякаква информация на репортерите.

Колата бе изоставена на третия етаж в един гараж, където обикновено оставяха автомобили на дългосрочно съхранение. Единствената причина, която бе привлякла вниманието на охраната, бе, че друг автомобил бе закачил задния й фар и задействал алармата. След като търпял натрапчивия вой повече от час, пазачът се качил да види дали не може да го спре. Не видял квитанция за платен паркинг на предното стъкло и заобиколил да огледа и задното. В този момент забелязал, че от резервоара нещо капе. В началото предположил, че течността е бензин. Когато се вгледат по-добре обаче, се оказало, че това е кръв, и той незабавно извикат полицията.

— Пазачът даде ли описание на шофьора? — попита мрачно Руни.

— По това време друг е бил дежурен. Знаем домашния телефон на дневния пазач, но досега не сме разговаряли с него — поклати глава Бийн.

— Веднага се обади и го извикай да даде показания. — Капитанът погледна часовника си.

След още два часа вратата най-после се отвори и помощникът му даде знак с ръка да влезе. Ярката неонова светлина придаваше нереален вид на залата, в средата на която бе разположена масата с трупа.

— Здрасти, Бил! — Патологът Ник Арнолд му кимна и продължи да си мие ръцете. — Зная, че не те свърта на едно място от нетърпение. Казаха ми, че от няколко часа кръстосваш коридора.

Аутопсиите бяха едно от нещата, с които така и не можа да свикне през дългогодишната си кариера. Все още настръхваше при вида на разрязаните трупове, свистенето на излизащите от корема газове и този невиждащ, втренчен в тавана поглед на жертвата, докато патолозите пребъркваха отвореното тяло.

Арнолд познаваше Руни от младини и знаеше, че няма да се приближи до масата. Без друго вече беше посивял от ужас и отвращение.

— Ела да изпиеш едно кафе — покани го патологът, — докато чакаме да направят снимките и тестовете. Вдигнаха ме от леглото тази сутрин.

— И мене. — Капитанът се отпусна в едно от креслата. — Какво ще кажеш?

— Смъртта е настъпила късно снощи. Докато не получа резултатите от тестовете, не мога да посоча конкретен час Последното ядене е било бананов сладкиш.

— Какво важно разкритие! Ще ми е от голяма полза! — Отпи от чашката.

— Жертвата е на видима възраст около четиридесет години, но доста стройна и стегната.

— Руса ли е?

— Да, но защо казваш „руса“, а не „рус“?

— Какво?

— Той е бил почти „тя“, с тези тежки гърди, но не съвсем, защото в долната част е бил не по-малко надарен — усмихна се Арнолд. — Транссексуален, Бил. Претърпял е ударно третиране с хормони, адамовата му ябълка също е отстранена. — Посочи една от рисунките на стената. — Ето тук, в основата на черепа, е попаднал първият удар с чука. Веднага е изгубила съзнание. Лицето й е размазано. Смачкани са носът, скулите и челото, едното й око е потънало навътре. Не е приятна гледка, но дори и след такова обезобразяване личи, че той или тя е била доста привлекателна. Косата й е изрусена и добре подстригана. Под ноктите й няма следи от кръв или кожа, следователно е била умъртвена още с първия удар, без да окаже съпротива.

Руни влезе в лабораторията, за съдебномедицинска експертиза и разгледа дрехите на жертвата. Бяха умерено скъпи, от представителни модни марки. Само обувките обаче можеха да му послужат. Бяха с високи токове и впечатляващо големи, направени по поръчка в едно ателие, известно с хомосексуалните и транссексуалните си клиенти. Записа името на ателието, сигурен, че с тази улика лесно ще идентифицира жертвата.

В участъка го чакаше Бийн. Вече бе разпитат дневния пазач, който не помнеше лицето на човека, оставил колата в паркинга преди повече от едно денонощие. Собственикът й бил заминал извън града преди седмица и когато се върнал, установил, че автомобилът е откраднат. Никой от работниците в гаража не можеше да каже поне приблизително кога линкълнът е бил оставен при тях.

Руни инструктира полицаите да направят оглед на гаража. Имаше вероятност убиецът да е пренесъл трупа в друга кола. Съдебната медицина не откри следи от кръв, нито дори отпечатъци от пръсти в купето. Воланът бе добре избърсан. Откриха обаче дълги руси косми, които веднага бяха изпратени за изследване. В девет и половина Майкъл Берило го извика.

Руни мрачно слушаше. Бе решено той да води следствието, докато хората на ФБР се запознаят с всички данни и могат да го поемат изцяло, след което, както Берило се изрази, „ще можеш вече спокойно да си подстригваш моравата зад къщи, Бил“. Злорадството в гласа му притисна още повече приведените рамене на капитана.

— Не мисли, че те отстраняваме поради непрофесионално поведение или некадърност, Бил. Просто…

— Просто ви трябва изкупителна жертва. Разбирам. Не исках да се простя със службата по този начин. Дадох най-хубавите години от живота си на полицията. Както и да е. Все някой трябва да бъде виновен, че това ненормално копеле още не е заловено. Защо пък да не съм аз?

— Съжалявам, че така приемаш нещата.

— Радвам се поне, че ще мога да поговоря с арестанта, който водят със себе си.

— Да, може би… — закашля се Берило, — може би ще ти позволят да го видиш.

 

 

Подчинените му знаеха, че има вероятност да бъде сменен, но не очакваха това да стане толкова бързо. Независимо от тежкия му характер момчетата бяха привързани към него. И Бийн беше смутен. Щом местеха Руни, значи всички, които досега участваха в следствието, щяха да минат през атестация. В изказването си той повтори думите на капитана, че докато ФБР поеме случая изцяло, те всички трябва да работят с удвоени сили. Никой още не бе видял арестувания Брендън Мърфи.

— Ще извадим голям късмет — потупа го по рамото Бийн, — ако ония от ФБР се появят със заподозрян, на когото да стоварят всички убийства. Те обират славата, а ние си тръгваме с подвити опашки.

— Трябва да разберем кой е той или тя. — Руни кимна към снимките на последната жертва и тръгна към лабораторията. Бе решил още веднъж да посети госпожа Хейстингс. Връзката между странните навици на съпруга й и тези на последната жертва не бе случайно съвпадение.

— Капитане, да се обадя ли на Ендрю Фелоуз? — извика след него лейтенантът. — Трябва да видим дали той има какво да каже.

— Разбира се. Ще ми бъде интересно да поговоря още веднъж с Големите уши.

Докато Бийн търсеше телефона на Фелоуз, екипът се раздели на няколко групи, чиято задача бе да се срещнат с известните на полицията травестити от различни квартали и да ги разпитат. Руни изпрати двама агенти да проверят всички служители на сервиза С&А в Санта Моника, като изрично ги предупреди да не привличат вниманието.

Той слезе в подземието, където бяха килиите на арестантите. След като премина през няколко безкрайни и ярко осветени коридора, капитанът остави оръжието си пред последния вход и взе ключа. Дежурният включи компютъризираното табло и светодиодите замигаха по него.

— Къде е заподозреният?

Сержантът показа четиринадесетата клетка.

— Мога ли да видя какво става там?

— ФБР го разпитва вече няколко часа. — Дежурният му хвърли многозначителен поглед и включи един бутон на пулта.

Руни пристъпи към един от екраните на стената. Брендън Мърфи седеше на нара с отпуснати върху коленете длани. Бе облечен в дънково яке и мръсна тениска. Бяха го накарали да си събуе обувките. Огромният му бирен корем, по-внушителен и от този на Руни, висеше унило върху изтърканите джинси. Капитанът не виждаше другия човек в килията, но чуваше тих глас, който помоли Мърфи да разкаже всичко от самото начало. Мърфи гледаше право в камерата.

— Боже Господи, нищо не разбирам! — Той разтри квадратната си челюст. — Гладен съм, искам поне една цигара. Колко пъти да ви кажа, че не съм виждал жена си от десет месеца. Другата съм я виждал един-два пъти преди не знам колко години. Имате грешка. Сигурно търсите друг човек, а сте попаднали на мене.

Руни запали цигара. Брендън Мърфи бе точна противоположност на убиеца. Не само че бе дебел и нисък, но едва ли някога през живота си бе слагал костюм с жилетка. Той обясни къде е бил през нощта на убийството и стана.

— Даже не бях в Лос Анджелес — сви юмрук арестуваният. — Вече ви казах, бях в Детройт. Заради вас ще си загубя работата.

Капитанът тръгна. Бе видял достатъчно. Ни за миг не бе допускал, че Мърфи може да има нещо общо с убийствата. Колкото повече време губеха с него хората на ФБР, толкова по-добре, помисли той и се отправи към дома на госпожа Хейстингс.

 

 

Роузи се събуди, когато Лорийн, облечена като за работа, приближи леглото й с чаша чай в ръка.

— Ще се върна за закуска — усмихна се тя.

Хектор я накара да се претегли и я изпрати в танцувалната зала. Лорийн изигра пълната програма от упражнения и веднага след това взе леденостуден душ. Чувстваше се бодра и изпълнена с енергия. Върна се до вкъщи пеша, като пробяга цялото разстояние, без да се напряга до запотяване.

Роузи бе сложила на масата овесени ядки, витамините, протеиновата напитка, плодове и кисело мляко. Лорийн яде лакомо. Чувстваше се както някога, преди да се пристрасти към бутилката.

— Миналата вечер срещнах Брад Торнбърн — подметна тя. — Познава се с психолога. Играеха скуош и… — Вгледа се някъде далеч, за да си представи отново хубавото лице и атлетичната му фигура. — Живее в къщата на Бевърли Глен. Тя е негова. А също и сервизът за стари автомобили в Санта Моника.

Роузи дръпна един стол и седна, докато тя разглеждаше снимката на мерцедеса с профила на Стивън Янклоу. На фокус бяха само брадата и дясната му ноздра. Сложи до нея снимката с русата жена.

— Мисля, че си права. Това е едно и също лице. — Отвори папката на делото и отгърна раздела за убийството на Норман Хейстингс. — Искам да се срещна с жена му, а през това време ти трябва да наемеш друга кола и след два часа да ме вземеш от дома й. Занеси филма в някое ателие и поискай да увеличат снимката с русата шофьорка или шофьор.

— Няма ли начин да измъкнеш повече пари от онзи твой приятел?

— Ще се опитам, но се съмнявам, че ще успея. — Лорийн отброи шейсет долара и ги остави на масата заедно с адреса на госпожа Хейстингс. Парите отново бяха на привършване.

— Ще му кажеш ли за тези снимки?

— Още не. Трябват ни допълнителни данни.

Роузи взе оставения пред вратата вестник и й го подхвърли.

— Ще се видим по-късно — извика тя и излезе.

Лорийн разгърна вестника. „Убиецът с чука напада отново“ — крещеше огромно заглавие от първата страница. Името на жертвата не се споменаваше. Казваше се само, че е бяла жена на около четиридесет години и че е намерена в багажника на откраднат автомобил. Заедно с данните на колата и адреса на гаража бе поместен и обичайният апел на полицията за съдействие от страна на гражданите, които могат да дадат някакви сведения по случая.

Лорийн позвъни на Руни, но той беше излязъл. Тя погледна часовника си. Беше твърде късно да промени плановете си.

 

 

Руни чакаше пред дома на госпожа Хейстингс от четвърт час. Съседката го успокои, че сигурно е завела децата си на училище и скоро ще се върне. Той отпи малко бърбън, внимателно затвори шишенцето, извади от джоба си поредната ментова дъвка и разтвори сутрешния вестник.

Госпожа Хейстингс най-после се върна. След като паркира, тя извади чанта с покупки от багажника и тръгна към дома си. Руни реши, че ще изчака десетина минути, преди да звънне. Докато гледаше в огледалото за обратно виждане, забеляза Лорийн. Тя вървеше по тротоара и оглеждаше номерата на къщите. Когато стигна до колата му, той подаде глава от прозореца.

— Добро утро.

— Здравей — изненада се тя. — Отивам при госпожа Хейстингс. Искам да говоря с нея.

— Ще дойда с теб. Лорийн се колебаеше.

— Може би ще измъкна повече от нея, ако съм без теб.

— Чете ли днешните вестници? Засега още не оповестяваме, че жертвата не е жена, а мъж. Затова съм тук. Госпожа Хейстингс сигурно има какво още да разкаже.

Тя не реагира. Това бе най-подходящият момент да спомене Янклоу, но не го направи.

— Казват, че вече са заловили заподозрян.

— Брендън Мърфи. Доведоха го от Детройт. Още не съм получил достъп до него, но…

— Но какво?

— Не е той. Няма нищо общо с убийствата. Хайде да поговорим с госпожа Хейстингс.

— Нека опитам първо сама. Бил, нали щеше да проверяваш онзи сервиз в Санта Моника?

— Изпратих там две момчета.

— Ти, впрочем… добре ли си? — Бе усетила дъх на алкохол.

— Т-ц — поклати глава той. — Тази сутрин ми биха дузпата. Е. докато ФБР навлезе в случая, ще ме държат на ринга, но след това… Днес следобед ме викат за уточняване на подробностите.

— Нали няма да ми се разсърдиш, ако ти кажа нещо. Бил? — Лорийн се изопна. — Миришеш на алкохол и ментова дъвка. На твое място бих изпила едно силно кафе. Госпожа Хейстингс, поне по описанието, ми прилича на жена, която веднага ще се възползва и ще те изтропа в полицията. Нали не искаш сам да дадеш примката в ръцете на ФБР?

— Добре, ще се върна след петнайсет минути. — Лицето му се изкриви от неудобство в почти детска гримаса. — Ще хапна нещо. Изчакай ме.

Няколко блока по-нататък Руни откри едно кафе и докато чакаше омлета си, мислеше каква ирония бе тъкмо Лорийн Пейдж да му прави забележка за пиенето. Всъщност той редовно пиеше от години, но отскоро бе прекрачил и собствената си граница. Пиеше по време на работа. Дали и Лорийн не бе започнала по същия начин, запита се капитанът. По онова време тя имаше и семейни проблеми, но и кой ли мъж ги няма? Страхуваше се да остане вкъщи с жена си. От постоянните й натяквания да си купят каравана и да направят обиколка из страната му се повдигаше. По-голям кошмар не можеше и да си представи! Не помнеше откога не я бе водил на ресторант. Докато предъвкваше закуската си, ставаше все по-унил. Бе подчинил целия си живот на полицията, на момчетата от участъка. Сега всичко щеше да свърши и то по унизителен, жалък начин. Той се опита да отхвърли мрачните мисли и да се съсредоточи върху случая. Защо ли Лорийн искаше да направят проверка на сервиза от Санта Моника? Дали не криеше нещо от него? Подхвърли му идеята уж между другото, без да настоява. Някога, като полицай, тя винаги пазеше най-силните си карти за накрая. Често трябваше да й обяснява, че не е агент на свободна практика, а част от екип и трябва да си сътрудничи с останалите. Тя не му оставаше длъжна и напомняше, че ще се почувства част от групата едва когато останалите започнат да се отнасят с нея като с равен. Неприятно му беше, защото го казваше жена с чин, по-висок от неговия. Впрочем и другите преглъщаха трудно факта, че една жена е получила лейтенантските си нашивки по-рано от тях.

— Да нямаш проблеми с момчетата? — Руни и сега се виждаше облакътен на бюрото си, а пред него — изопнатата като струна Лорийн.

— Засега нямам оплаквания. Но ако ме изпратят само още веднъж с Мертън за зелен хайвер, ще се оплача. Знаете, че е неадекватен. Препуска из града като изтърван, готов да стреля на месо. Ако не съм до него, ще гърми по всяко хлапе, което му се изпречи на пътя в радиус от десет метра. Той не е наред, има нужда от лечение. Това е известно дори и на чистачката.

Руни бе обещал, че ще помисли върху проблема, но така и нищо не направи. В края на краищата белята стана. При едно преследване я раниха. Лорийн едва не умря, но той и тогава не й даде по-добър партньор за патрулната двойка. Посъветва я само да изкара опреснителен курс, за да си припомни как да се пази.

— Аз съм тежко ранена, Бил. Сега нямаше да разговаряме, ако не знаех как да се пазя. Впрочем и Мертън нямаше да бъде между живите. От опреснителен курс се нуждае той, не аз.

Тя все пак направи двуседмични тренировки, а Мертън загина при престрелка. Кой знае, може и да е била права, помисли Руни. Все едно, никой не си направи труда да започне официално разследване. Наградиха го посмъртно за храброст, а на Лорийн й дадоха друг партньор. Когато му каза, че ще партнира на жена, Руни очакваше бурен скандал, но се излъга. Джон Лубрински не каза нищо. Дали точно той не я бе подтикнал към пиенето? Лубрински пиеше здраво. Двамата често ходеха по баровете след работа. Постепенно се разнесе мълвата, че тя не му отстъпва в пиенето. Работиха заедно три години. Една нощ той бе тежко ранен при престрелка. Единият куршум бе попаднал в крака, другият в рамото, а третият, смъртоносният — в стомаха. Лорийн бе направила турникет на крака му с чорапогащника си. След една седмица тя се върна на работа в участъка и не обели дума за своя другар до момента, когато започна вътрешното разследване. И Лубрински като Мертън получи посмъртна награда. Пейдж бе повишена, което предизвика негодувание сред останалите. Всички твърдяха, че ако с него е бил мъж, а не жена, щял да остане жив.

Тя никога не възропта, не помоли за по-леки задачи.

Продължи да работи със същото темпо още една година и може би тогава бе започнала да пие сама. После помоли да я преместят от „Моралния“ отдел в отдела за борба с наркотиците. Шест месеца по-късно застреля хлапето. Никой не се запита през онази нощ как се е чувствала и какво я е накарало да се напие.

Руни остави недоядената си закуска на масата. За първи път усети вина, че и той, както останалите, я бе изоставил. Може би трябваше да й се извини в удобен момент, макар че вече бе твърде късно. Едва сега, когато можеше да изпие цяла бутилка без окото му да мигне, въпреки че бе на работа, разбираше какво е изпитвала самата Лорийн през всичките онези години — гняв. Всъщност двамата си приличаха. И той никога не се оплакваше от работата, напротив, постоянно натякваше на момчетата, че работата трябва да се върши, колкото тежка и противна да е, а оплакванията да оставят за неудачниците. Не се интересуваше дали сред тези, на които говори, има и жени. Никой нямаше право на привилегии. Ето така бяха работили двамата с Лорийн. Сега и двамата бяха еднакво ненужни на полицията.

 

 

— Казвам се Лорийн Пейдж — представи се тя на притеснената госпожа Хейстингс. — Искам да поговоря с вас за няколко минути по повод някои неясноти в убийството на съпруга ви. Няма да ви отнема много време.

Лорийн седна на дивана и се постара да изглежда спокойна и безразлична.

— Вече казах всичко на онзи детектив. Руни. Не разбирам какво още има да се обсъжда. Няма ли да свършат тези разпити?

— Тъкмо затова предлагам да свършим възможно най-бързо. — Тя се усмихна и отвори папката.

Първият й въпрос учуди вдовицата. Дали Норман е имал старинен модел кола, купена от Санта Моника? Та той никога не би могъл да си позволи подобен разкош! Лорийн попита дали все пак е имал кола, преди да се оженят.

— Разбира се, но нямам представа каква е била. Струва ми се, че я имам на снимка, но къде ли е?

— Мога ли да я видя? — Вдигна поглед от папката и щом госпожа Хейстингс излезе, извади една от снимките, които бяха направили с Роузи и набързо я скицира на един празен лист. След малко вдовицата се върна със семейния албум и запрелиства страниците.

— Мисля, че е тази. Не зная нито кога е произведена, нито откъде е купена.

Норман Хейстингс позираше усмихнат до един британски морган, доста стар, изискан модел. В единия ъгъл съвсем ясно личеше годината, когато снимката е била направена — 1979.

— Доколкото зная, съпругът ви е бил малко по-възрастен от вас. — Лорийн понечи да разлисти албума, но домакинята го дръпна от ръцете й.

— Да, петнайсет години. Живяхме щастливо. Сигурно знаете, че… Норман имаше малък проблем. Аз казах на онзи човек; Руни.

— Не мисля, че има смисъл да се връщаме към него. Възхищавам се от смелостта ви да споделите тази тайна с един непознат полицай. Сигурно ви е било трудно да говорите за нещо толкова интимно. — Тя й подаде скицата. — Мъжът ви имал ли е бутонели, подобни на тези? Сигурно са били златни или сребърни, с монограма на С&А в средата.

— Неговите са сребърни, но единият се счупи и той не ги носеше.

— Пазите ли ги?

Госпожа Хейстингс отново излезе от стаята и Лорийн се облегна на дивана. За съжаление домакинята бе постоянно нащрек, подозрителна и нервна. Тя я искаше спокойна и отпусната.

— За какво са ви тези копчета? — попита след малко вдовицата.

— Могат да се окажат звеното, което ще ни отведе до убиеца.

— Внимателно затвори картонената кутийка. — Смятаме, че е носил същите бутонели. Мога ли да ги задържа?

Госпожа Хейстингс кимна в знак на съгласие и притеснено приглади роклята си.

— Дали ще го открият някога?

— Съмнявам се. — Лорийн сложи кутийката в чантата си. — Смятам, че интимни подробности, които нямат връзка с дадено престъпление, не бива да излизат в пресата, особено ако семейството на жертвата е помолило за това.

— О, благодаря ви! — вдовицата спонтанно стисна китката й.

— Разтревожена съм. Децата, ако разберат… Пък и родителите на Норман ще го понесат тежко. Приятелите му съща.

— Той бе инженер, нали?

— Да, проектираше машини за сладолед и домакински уреди.

— Можеше ли да ремонтира автомобили?

— О, Норман можеше да поправи всичко, от тостера до двигателя на колата. Съседите постоянно го търсеха да им поправи нещо. Той беше толкова добър! Никога не им отказваше.

— Помагал ли е на този мъж? — Лорийн й подаде снимката на Янклоу.

— Не мога да кажа със сигурност. Лицето почти не се вижда, но все пак не мисля, че съм го виждала.

Показа й и другата снимка, на която Янклоу шофираше белия мерцедес с грим и руса перука.

— Тази жена е идвала у нас. Искаше да говори с Норман за колата си. Не я познавам.

— А колата виждали ли сте?

— Не мога да си спомня. Толкова много хора го търсеха! Нали ви казах, той никога не отказваше услуга.

— Това е спортен мерцедес — кабриолет. Може би сте я виждали, но със спуснат покрив?

— Не зная… като че ли ми е позната. Какъв цвят е покривът? Лорийн предположи, че щом колата е бяла, най-вероятно е и покривът да е в същия цвят.

— О, не. Мисля, че веднъж видях на двора подобна кола, но беше с черен покрив.

— Спомняте ли си човека, който бе дошъл с нея? — безгрижно подхвърли и взе да прибира снимките.

— Не. Бяха пред гаража с Норман. Той държеше там дефицитни резервни части. Заради тях го търсеха толкова много хора. Вземаше пари колкото да си покрие разходите за части. За него двигателите бяха хоби, което аз ненавиждах. Връщаше се вкъщи целият вмирисан на бензин и изцапан с масло.

— Благодаря ви много! — Лорийн стана. — Много ми помогнахте. Мога ли отново да ви посетя, ако успея да направя по-добра снимка на мъжа с белия мерцедес?

— Разбира се. И на мен ми беше приятно да си поговоря с вас.

 

 

Руни тъкмо паркираше, когато видя Лорийн да маха за довиждане на госпожа Хейстингс.

— Много е нервна — отбеляза тя, като седна в колата. — Страхува се, че „малкият проблем на Норман“ може да излезе във вестниците. Това я занимава повече, отколкото самото убийство.

— Имаш ли нещо за мене?

— Подозирам едно лице, но не искам да говоря, преди да съм събрала достатъчно доказателства. Може би след няколко дни ще мога да ти докладвам.

— Нямам толкова време! Информацията ми трябва сега.

— Дай ми време поне до тази вечер — прехапа устни тя. — Трябват ми и повече подробности за последната жертва.

— Казах ти каквото зная. Докато не получа лабораторните резултати, не мога да кажа нищо повече. А, да. Преди убийството е ял бананов сладкиш. — Лорийн вече отваряше вратата, когато Руни неочаквано продължи: — Между теб и Лубрински имаше ли нещо?

— Защо искаш да знаеш?

— Опитвам се да отгатна.

— Малко си закъснял.

— Така е. Напоследък си спомням изминалите години и се сетих за него. Мъжко момче беше.

Тя кимна мълчаливо. Руни извади изпод седалката бутилката и я надигна.

— Сетил си се за него, защото пиеш. Той винаги държеше бутилка под седалката. Впрочем защо се наливаш така?

— Не мога иначе. Ти пиеше ли с него?

— Нима не знаеш?

— И по време на дежурство ли?

— Най-вече. Често обаче отлагахме почерпката за след работа.

— Той ли ти помогна да се пристрастиш към алкохола?

— Нямах нужда от помощта на Лубрински — засмя се тя. — Сама го постигнах!

— Защо?

— Сигурно защото съм била напрегната, несигурна, уплашена и прочие. — Изведнъж стана сериозна. — И най-важното, защото нямаше кого другиго да обвинявам, освен себе си.

— Може би е имало и някакъв семеен проблем?

— За Бога, Бил, защо не ме оставиш на мира? Той отпи още няколко глътки и затвори шишето.

— Просто искам да зная. Може би съм гузен. Трябваше да проведа този разговор с теб преди много години.

Тя излезе и се облегна на вратата.

— Много си закъснял, приятелю. Вече нищо не може да се направи. Станалото станало. Вече е зад мен.

— Извинявай — глухо каза той, без да я погледне. Лорийн затвори вратата и след кратко колебание се наведе през стъклото.

— Колкото до Лубрински, Бил, той бе моят най-добър единствен приятел. Имах сляпо доверие в него. Но той беше и голям глупак, поемаше неоправдани рискове, направи маса поразии, които не успях да предотвратя, защото никога не се вслушваше в думите ми. Лубрински изобщо не признаваше друго мнение освен собственото си. И накрая искам да отговоря на въпроса ти. Не, между нас не е имало нищо. Бяхме само патрулна двойка и нищо повече.

Тя рязко се обърна. Замислен, Руни завъртя ключа и потегли. Роузи вече я чакаше от другата страна на улицата.

— Как мина? — жизнерадостно попита тя.

Лорийн й каза да кара към Санта Моника, облегна се и затвори очи.

Пред нея застана Лубрински. Колко пъти се бяха напивали заедно! Алкохолът ги правеше откровени до край. Колкото и пияни да бяха обаче, винаги успяваха да запазят поне малко разстояние. Една вечер то се стопи. Лорийн се беше наливала през целия ден. Той настояваше, че тя трябва да изтрезнее, преди да се прибере в такъв вид при Майк и да го уплаши. Бе решил, че е най-добре да отидат в апартамента му и да изпият една кана кафе. Често я поднасяше за успехите на съпруга й, за гордостта му от красиво подредения им дом. Тя не му позволяваше да отива твърде далеч. Напомняше му да види първо себе си, нали и неговата жена не беше ангелче. Двамата се караха като деца през цялата вечер и накрая се заклеха, че вече никога няма да обсъждат своите половинки. Когато полушеговито си стиснаха ръцете, той я притегли към себе си.

— Значи ли това, че вече мога да те смятам за свободна жена?

Лорийн се опита да го зашлеви, но той се наведе и тя с всичка сила удари прозореца на колата. Лубрински взе ръката й и я целуна.

През онази нощ не беше на себе си. Той бе пил колкото нея, но не му личеше. Едва когато го видя как се опитва да направи кафе, тя разбра колко е пиян.

— Ти си се гипсирал, Лубрински. Нашата работа е като в поговорката за слепия дето водел друг сляп. Дай на мене.

Той се отпусна върху неоправеното легло. Дрехите му бяха разхвърляни из цялата гарсониера. Лорийн бе предложила да дойде някоя неделя и да оправи малкия апартамент, но той твърдеше, че така му харесва повече. Винаги знаел кое къде се намира и не му се налагало да търси.

След като изпиха по няколко чашки кафе, тя се приготви да си тръгва и точно тогава се оказа, че са загубили ключовете на патрулната кола. Лубрински започна да хвърля дрехите от едно място на друго, да наднича под столовете и да псува. После изведнъж вдигна нагоре ръце и се засмя. Неговият красив, нисък смях!

— Те са в джоба ми — извади ключовете и ги хвърли във въздуха. — Исках да те задържа още малко, но вече така изтрезнях, че няма да имам смелост.

— Смелост за какво? — засмя се тя.

— Да те прегърна. Знаете ли колко пъти съм копнял да ви прегърна, госпожо Пейдж?

Лорийн стана от леглото, приближи се и го прегърна. Лубрински я притискаше нежно до себе си, без да помръдне. Не я милваше, не я целуваше, правеше точно това, което бе казал — прегръщаше я. Тя усещаше как целият трепери, чуваше ритъма на сърцето му. Двамата останаха така безмълвни няколко безкрайни минути, после тя внимателно се отдели от него.

— Трябва да се връщам при децата.

— Ти го обичаш, нали?

Лорийн се смути. Всъщност сама не знаеше отговора на този въпрос. Постоянните скандали вкъщи й бяха омръзнали. Майк мразеше Лубрински, ревнуваше я от него, натякваше й, че заради него е започнала да пие. Бедният Майк, така добре умееше да обвинява целия свят за всичко, но себе си — никога.

— Да, обичам Майк. А сега трябва да си вървя. Двамата с тебе си имаме достатъчно проблеми, за да създаваме още един.

— При мен е по-различно, Лорийн — поклати глава той. — Ти нищо не подозираш, нали? Боже мой, Лорийн, обичам те! Понякога не зная какво да правя. Има дни, в които се страхувам за тебе, зная, че това е глупаво, опасно, но не мога да се спра. То е по-силно от мен. Не мога да не те обичам и да не те желая. Всеки ден те виждам, постоянно съм до теб и това ме влудява. Реших да помоля да бъда преместен. Не защото ти си добър или лош партньор, а защото… желая те и… Е, сега поне вече знаеш.

Два дни по-късно го убиха. Докато тя сваляше чорапите си, за да направи превръзка на обилно кървящите му рани, той се усмихна и се опита да се пошегува:

— Най-после ги свалих. Знаех, че един ден ще успея. Ако знаех, че си готова да се събуеш, ако съм ранен, още преди няколко месеца щях да застана под куршумите.

Лорийн го бе прегърнала, докато линейката се носеше с див вой по улиците на града, и тихо му повтаряше да се държи, да не се отпуска. Последното нещо, което Лубрински можа да произнесе, бе, че я обича и последното, което чу, бе, че е глупав и ужасен негодник, защото и тя го обича и ако не се стегне и не издържи до болницата, ще го удуши с тези чорапи. Лорийн видя как последната светлина напусна очите му, изпълнени с удивление. В този кратък миг загуби собствената си душа, сякаш той я отнесе със себе си.

През онази нощ се върна вкъщи с мисълта да намери утеха в близостта на Майк, но него го нямаше. Тя се напи до безсъзнание и рухна върху леглото. Когато се върна и я видя, съпругът й закрещя отново, че Лубрински отново я е напил и че смята най-после да съобщи за тези безобразия на началника им.

— Този път Лубрински няма нищо общо — едва чуто бе промълвила тя.

— Не ти вярвам! — викаше съпругът й. — Утре отивам в участъка. Трябва да се срещна с този човек!

— По-добре опитай в моргата, Майк, но се съмнявам, че ще ти отговори. Лубрински е мъртъв.

Мъжът й я гледа втрещен няколко секунди, после се опита да я прегърне, но тя вече не можеше да го понася. Не можеше да понася никого около себе си. Искаше само едно — да се напие до забрава. Горкият Майк! Стараеше се да я разбере, дълго я увещава да си вземе отпуск, особено след като разбра, че колегите й също й предлагат. Лорийн отказа. Не можеше да остане и минута без работа. След време сериозно започна да си внушава, че умирайки, Лубрински бе взел някаква част от нея, защото всичко, което правеше, й се струваше глупаво, всичко, което Майк говореше, й звучеше безсмислено. Децата й досаждаха, колегите й я дразнеха, но някак си успяваше да живее и работи до деня, в който застреля невинното дете.

— Пристигнахме — обади се Роузи.

Лорийн отвори очи. Трябваше да изпие нещо силно. Жаждата за глътка алкохол бе толкова голяма, че дори не се замисли защо бе дошла тук.

— Пие ми се — промълви тя.

Приятелката й паркира до тротоара и хукна към отсрещния гастроном. След малко се върна с кашон кола.

— Нали искаш да пиеш? — подаде й една кутия.

Тя изгълта питието на един дъх. Роузи също си отвори една и извади от чантата си парче бананов сладкиш. Една мисъл проблесна в главата на Лорийн. Какво бе казал Руни? Последната жертва бил травестит, в чийто стомах намерили останки от бананов сладкиш. Обля я студена пот. Кой обикновено приготвяше сладкиша, Нала или Диди? Диди беше изрусена и на приблизително същата възраст. Не, не беше възможно! В този свят имаше толкова случайности!

— Трябва да намеря телефон, Роузи!

— Аха, телефон й притрябвал! За тъпа ли ме мислиш? Чудиш се как да влезеш в гастронома и да грабнеш първата бутилка водка, която ти попадне пред очите! Да пукна, ако не стане точно така!

— Глупости, Роузи! Щом не вярваш, ела с мен.

Докато набираше телефона на Нала и Диди, Роузи продължаваше да я държи под ръка.

— На телефона е Лорийн.

— Здравей, маце, как си? — Гласът на Нала бе дрезгав, като след ставане от сън.

— Аз съм супер, Нала. Диди там ли е? Трябва да говоря с нея.

— Не, миличка, още не се е върнала. Тази нощ май се е скапала от бачкане, дъртата му крава! Сигурно скоро ще се върне, защото след малко фризьорката ще дойде да я подстригва. Ще й кажа да ти се обади.

— Знаеш ли къде е в момента?

В слушалката се чу как звънецът иззвъня.

— Ето я, връща се. Изчакай една минута, тя ей сега ще ти се обади.

— Благодаря, Нала, по-късно ще се обадя. Сега бързам.

— Какво беше това? — Роузи я гледаше недоумяващо.

— Нищо особено — сви рамене Лорийн. — Боях се, че с Диди е станало нещо лошо, но тя току-що се прибра вкъщи.

Те потеглиха към сервиза. Този път Лорийн трябваше да влезе в магазина, за да се срещне с човека, когото госпожа Хейстингс бе разпознала на снимката. Знаеше, че има вероятност да се сблъска лице в лице със Стивън Янклоу, и един Господ знаеше какво обяснение би могла да даде за присъствието си тук.

 

 

Нала наметна палтото си. Двамата полицаи не обясниха защо искат да ги придружи, но се разбра, че посещението им е свързано по някакъв начин с Диди, защото поискаха да им покаже снимки на съквартирантката си. Ако я бяха арестували за проституция, едва ли щяха да искат снимки. Значи нещо друго бе станало, нещо по-лошо. Попитаха я познава ли господин Дейвид Бъроуз. Никой не наричаше Диди с предишното й име Дейвид, с изключение на ченгетата.

Половин час по-късно тя разпозна трупа на Диди. Беше в шок и само повтаряше името й полугласно. Лицето с нищо не напомняше любимата й приятелка. Единствено червеният маникюр и тежкият пръстен с топаз свидетелстваха, че това въпреки всичко е Диди. Патрулната кола я откара обратно у дома. Двамата полицаи й помогнаха да изкачи стълбите и да си отключи. Едва когато влязоха, попитаха кога е видяла за последен път приятелката си.

 

 

ФБР щателно провери всички дати и контакти, които Брендън Мърфи успя да си спомни. След като се свързаха с фирмите — превозвачи и провериха достоверността на показанията му, те го пуснаха от ареста. Оказа се, че в нощта на убийството на Хелън Брендън Мърфи е бил на стотици километри от Лос Анджелес. Не е бил и близо до която и да било от останалите жертви към датата на тяхната смърт. Лишени от толкова необходимия заподозрян, агентите се заловиха да изучат щателно историята на случая. Но тъй като официалната задача, поради която бяха изпратени тук, бе да открият и арестуват Брендън Мърфи, те така и не получиха назначение да започнат разследване на самите убийства.