Линда Лаплант
Изкупление (12)

Глава 11

Таксито спря пред Калифорнийския университет. Лорийн влезе и огледа пустото фоайе. Портиерът лъскаше пода и не й обърна внимание.

— Извинете, имам среща с господин Фелоуз. Той изключи машината и помещението утихна.

— Той не е тука. Срещата ви уговорена ли е?

Тя кимна, но портиерът все пак погледна в книгата за посещения.

— Не е в лабораторията. Мисля, че играе скуош на кортовете. Никой повече не й обърна внимание, докато вървеше към спортния комплекс. Край нея минаваха весели групи студенти, с бели екипи за тенис, нарамили ракети и сакове. От време на време избухваше заразителен младежки смях. Почти детските им загорели лица, блестящите зъби, лъскавите коси и слънчевите усмивки я караха да се чувства стара и мръсна.

Професор Фелоуз играеше на шести корт с някой си Брад Торнбърн, както сочеше табелата за резервации на оградата. Звукът на черната топка напомняше гръмотевичен грохот. Лорийн приседна на края на реда и започна да наблюдава играта. Нито един от двамата не я забеляза.

Тя се опита да отгатне кой от тях е Ендрю Фелоуз. Може би онзи, зачервеният като рак, който при всеки скок надаваше радостни възклицания. Надяваше се той да е човекът, с когото трябваше да разговаря, защото партньорът му бе смущаващо красив, може би най-привлекателният мъж, когото бе виждала от години. Той не викаше като червендалестия, а надаваше кратки, сподавени стонове, които мъжете обикновено издават, когато усещат приближаването на оргазма. „Да, да, да“, повтаряше той при всеки сполучлив удар и се усмихваше виновно, когато пропуснеше. Бе доста по-висок от Фелоуз, може би около метър и осемдесет и пет, прецени Лорийн. Най-красива обаче бе усмивката му и по-точно полуотворените му устни. Имаше великолепна фигура, дълги, мускулести крака, покрити едва-едва с тъмни косъмчета и тя веднага си представи гъстото окосмяване около гениталиите, както у всички тъмнокоси мъже. Късата му гъста коса бе полепнала по челото. И гърдите му сигурно бяха окосмени, тя почти ги виждаше през бялата тениска. Този мъж бе много различен от Фелоуз. Той постоянно подръпваше шортите си, докато размахваше ракетата напред-назад, като ту се навеждаше напред, щом другият заемаше поза за удар, ту изтриваше чело с лентата на китката си. Ръцете му бяха силни и големи. Тъмните вежди бяха изящно очертани, а очите… Той се обърна и погледна към нея. Бяха синьо-зелени.

 

 

По-ниският я съзря и махна с ръка.

— Вие ли сте Лорийн Пейдж? Ей сега идвам.

Играта продължи още десет минути. Накрая Фелоуз извика нещо радостно, прегърна другия и по това тя предположи, че е спечелил гейма. Партньорът му избърса лицето и ръцете си с бяла кърпа, метна я на раменете си и напусна корта, без да погледне към нея. Фелоуз обаче се обърна широко усмихнат и извика, че ще я чака на рецепцията след пет минути.

Остана на пейката още няколко минути. Бе шокирана от силата, с която Брад Торнбърн я привличаше. Не помнеше откога не бе пожелавала мъж. Неговата мъжественост я прободе като нож в слабините. Коремът я болеше от възбуда, бе обляна във влага, а коленете й омекваха при спомена за всяко негово движение. Лорийн остана на пейката без да помръдне, от страх, че ако стане и тръгне, може да се изправи срещу него. Събра цялата си воля, за да извика призрака на лейтенант Пейдж — онази Пейдж, която не даваше пет пари за който и да е мъж независимо от чувствата, които й вдъхва.

Фелоуз се появи на рецепцията още по-зачервен отпреди, метнал през рамо сака си за скуош. Ризата му падаше свободно върху дънките, а на раменете си бе наметнал пуловер.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате, но капитан Руни не уточни кога ще дойдете.

— Няма значение. — Тя хвърли бърз поглед зад него, без да знае дали иска или не иска да види Брад Торнбърн. Той не се появи. Фелоуз я хвана кавалерски за лакътя и я поведе към паркинга. Предложи да проведат обсъждането в неговия апартамент, тъй като по това време лабораторията му била вече затворена. Портиерът му подаде ключовете на колата. Докато пресичаха паркинга, край тях бавно мина спортна английска кола, модел MG. „Като на Сиси“ — спомни си Лорийн. Фелоуз махна с ръка за довиждане и разбрала по жеста му, че това е колата на Торнбърн, тя умишлено не погледна към нея. За да прикрие вълнението си, започна да благодари на професора за готовността да се срещнат. После седна в малката му японска кола, силно притиснала бедра, ядосана, че все още не може да потуши сексуалната възбуда. Кой ли беше този мъж, питаше се тя, който я накара отново да се почувства жена.

— Направихте интересна игра — отбеляза с възможно най-безпристрастния си тон Лорийн.

— Да, първата игра за тази година, в която успях да го победя. Той е мой стар приятел. Заедно следвахме в Харвард.

— И той ли преподава тук?

— Боже мой! Не преподава, богат е като Крез. Писател е, но същевременно притежава и автомобилен сервиз за стари модели в Санта Моника. Внася колите от чужбина, реставрира ги и след това ги продава с огромна печалба. Впрочем за Брад това не е бизнес, а по-скоро хоби. Сам притежава цял гараж с подобни луксозни модели. Започнал случайно, за да реставрира собствения си парк, постепенно започнал да търгува с тях и днес бизнесът му процъфтява. Всичко, до което този мъж се докосне, процъфтява. Притежава магическата способност на Мидас да превръща в злато всичко, до което се докосне, макар че от пръв поглед не му личи. Чаровен мъж. Съжалявам, че не остана време да ви запозная с него. Впрочем и вие сигурно не сте дошли дотук само за да се запознаете с мой приятел от студентските години, нали госпожице Пейдж?

Фелоуз продължи да бърбори за тенденциите в търговията с недвижими имоти и как Неговите загубили стойността си. Говореше маловажни неща, без да спре, докато се опитваше да отгатне какво бе стреснало Лорийн. Виждаше, че е напрегната и разсеяна. Дали не се притесняваше, че непознат мъж я води у дома си? Едва ли, каза си професорът, нямаше вид на жена, неумееща да се грижи за себе си, особено след всичко, което Руни му бе разказал за нея. Сякаш прочела мислите му, тя го запита какво му е разказал капитанът за нея.

— Че сте били лейтенант, и при това много добър.

Тя се засмя и на него му се стори, че в приятния гърлен звук има нещо повече от смях.

— И само това ли?

— Да, намекна, че сте забъркали голяма каша, но не се впусна в подробности.

— И какво каза все пак?

— Спомена нещо за проблеми с алкохола. — Той зави по Мармън Авеню и сви по една алея, в дъното на която се намираше неговият дом.

Къщата бе спретната и чиста като самия Фелоуз. По-голяма част от градината бе заета от басейн. Лорийн изчисти наум, че имотът струва не по-малко от милион и четвърт.

Той отвори вратата на градината и тръгна след нея. В този момент на прага на къщата застана приятна възпълна жена и им махна с ръка.

— Дили, това е Лорийн Пейдж. Работи по случая, за който ти разказах.

Вътрешността на къщата отразяваше щедрата личност на Дилисандра, която глезено наричаха Дили — просторен интериор, с удобни мебели, без следа от показност и снобизъм. Ниските светли дивани, разположени в дневната, приканваха госта да се разположи удобно. Сред тях бяха пръснати масивни марокански масички за кафе, а аплиците и абажурите създаваха красиви светлинни петна върху ярките живописни платна. Една от картините, разположена над каменната камина, привличаше погледа. Бе портрет на гол, облегнат на колона мъж, с впечатляващо голям пенис. Където и да седнеше, вниманието на госта неизбежно биваше привлечено от платното.

Докато приготвяше бутилката с вино, Дили изреждаше получените през деня телефонни обаждания. Фелоуз се извини и тръгна към кабинета си, за да прослуша съобщенията на телефонния секретар.

Вечерята бе проста — салата и пържоли, но сервирана красиво. Лорийн се отпусна и с наслада следеше приятния разговор. По някое време Дили заговори за Брад Торнбърн.

— Това е мъж, с когото бих тръгнала накрай света — обърна се тя към Лорийн. — Картината над камината е негов портрет. Не си прилича много, защото отказа да ми позира и не успях да довърша главата, но всичко останало съм уловила както трябва. Е, Анди казва, че твърде оптимистично съм представила гениталната му област, но в интерес на истината нищо не съм преувеличила. Нарисувах това, което виждах, и в интерес на истината понякога четката трепереше в ръцете ми — засмя се тя.

Усмихнат, Фелоуз гледаше с обожание жена си. В погледа му нямаше и следа от ревност или раздразнение.

— Запознавах го с цяла армия момичета. Всичките полудяваха по него, но той се оказа наистина много придирчиво момче.

— Той внезапно стана и закачливо разроши косата на жена си.

— Все пак госпожица Пейдж не е дошла, за да обсъжда Брад Торнбърн. Ще донесеш ли кафето в кабинета?

— Разбира се. Как го пиете, Лорийн?

— Черно и с мед, ако ви се намира.

— Знаех си, че тъкмо така обичате кафето. Черно кафе с мед най-добре подхожда на прямотата ви.

— Не му обръщайте внимание — шеговито намусена подметна Дили. Този израз е негов стар номер. Някога с подобни забележки хвърляше във възторг всички наши гости, а сега просто тренира, за да не загуби формата си.

Стените на кабинета бяха покрити с лавици книги и фотографии, повечето от които бяха снимки на Брад Торнбърн. Широкото бюро бе отрупано с книги и печатни материали. Лорийн мина край коженото кресло и се загледа в една от снимките, представяща домакина и Торнбърн на риболов. Фелоуз стоеше зад нея.

— Къде живее той?

— Горе, в Каньона. Там има семейна къща. Впрочем неговите семейни къщи са пръснати по всички краища на света, но тази си е избрал като един вид база, където прекарва по-голяма част от времето. Получил е доста странно възпитание. Баща му оставил майка му, когато Брад още прохождал, после се женил не зная колко пъти още.

— Значи е единствено дете?

— Мисля, че има по-голям брат, но Брад получил наследството.

Дили остави кафето и им пожела лека нощ. Лорийн усещаше безкрайна симпатия към семейство Фелоуз. Той беше човек, на когото можеше да се довери, на когото искаше да се довери. Бе почтен, открит, честен, без задни мисли.

Професорът накратко очерта своята роля в разследването. Тя го слушаше внимателно, макар че знаеше повечето от нещата, само заради чувството на спокойствие и сигурност, което гласът му й вдъхваше.

— Разбрах, че в случая с Норман Хейстингс нещата са се придвижили малко по-напред. Той има хомосексуални наклонности. Бях казал на Руни, че очаквам около Хейстингс да се появят нови факти. Интересно, нали? — завърши той, с което елегантно пренесе топката в нейната половина.

— Да, действително.

— Искали сте да ме видите. Защо?

— За да разбера дали не знаете нещо повече.

— Смятате, че зная повече?

— Не зная.

— Мисля, че знаете.

Погледите им се срещнаха и Лорийн първа сведе очи.

— Какво го кара да убива?

— Лорийн, никой не може да каже защо един мъж убива, освен когато е войник в сражение или под действието на непоносимо емоционално напрежение. — Той се облегна в креслото. — Аз не вярвам, че човек е способен да убива просто така. Винаги има причина, която го подтиква към това.

— Каква причина има нашият убиец?

— Не зная. Липсва ми спойката, обединяващият елемент. Не всички са стари, грозни проститутки. Една от жертвите е мъж, който обича да се облича като жена, а другата е седемнайсетгодишно миловидно момиче.

— То е попаднало в колата му по погрешка.

— Какво искате да кажете?

Лорийн му разказа чутото от Нала и Диди. Фелоуз се намръщи.

— Казвате, че нашият убиец всъщност е искал да вземе една от вашите приятелки. Тя руса ли е?

— Изрусена. Казва, че шофьорът спрял пред нея, но Холи се настанила в колата му. Струва ми се, че Хейстингс е познавал убиеца. Той е или хомосексуален, или травестит.

— Защо мислите така?

— Защото очевидно мрази жени на неговата възраст. Струва ми се, че мрази жената, в която самият се превръща, или иска да се превърне, когато се облича в женски дрехи.

— Каква е връзката с убийството на Хейстингс? — Той затвори очи и облегна глава на креслото.

— Познавали са се. Може би Хейстингс го е подозирал, или го е заплашил, че ще съобщи в полицията.

Фелоуз подръпна едното си ухо.

— Има едно лице, което може да даде ключа към загадката — жената, която той се е опитал да убие на паркинга. Боя се, че полицията не осъзнава напълно важността на тази свидетелка. Тя го е видяла, разговаряла е с него, усетила е миризмата му. Той се е нахвърлил върху нея с чука и според показанията на семейството тя е излязла от колата обляна в кръв. Описанието на жената, дадено и от семейството, и от шофьора на таксито, е едно и също — груба, жилава, с липсващ преден зъб, кльощава, с рядка руса коса.

Сърцето на Лорийн биеше до пръсване.

— Не мисля, че е била уличница — продължи професорът. — Поне не като останалите. Тази е била по-различна — образована, достатъчно добре информирана, за да… — Той я погледна право в очите. — Четохте ли записа на телефонното обаждане? Ясно, кратко и изчерпателно описание на убиец. Казах на Руни, че е действала почти като професионалист. Сякаш някога е работила в полицията.

Лорийн се изкашля. Фелоуз се оказа невероятно добър психолог.

— Съгласна съм, но не мисля, че ще я открият.

— Ако не я открият, значи не я търсят — сви рамене той. — Тя е тук, в града.

— Защо мислите така?

— Защото не е поискала да каже името си. Иска да остане анонимна.

— Това още не означава, че не е могла да вземе първия автобус и да замине за друг град. Само фактът, че не е казала името си, не означава нищо.

— Тя иска полицията да го залови! Ако пътуваше от място на място, нямаше изобщо да се обади в полицията. Мисля, че и досега живее в този град.

— Мислите ли, че той ще извърши ново убийство?

— Разбира се, веднага щом изпадне в това настроение. Предполагам, че в момента изпитва задоволство от безсилието на полицията. Дори и пресата утихна. — Той направи пауза и след малко продължи: — Убийствата са неговият сексуален живот, неговият акт. Причината е свързана със собствената му сексуалност. Той не може да получи удоволствие от мастурбация, а вероятно е напълно импотентен. Неговата мъжественост е деформирана, извратена. Той е едновременно и мъж, и жена, но убива в качеството си на мъж. Ние обаче знаем това благодарение на анонимната свидетелка. Така че не търсим мъж, който се преоблича като жена и след това излиза и убива. Не, ние търсим мъж, който има потребност да убива системно. Съгласен съм с вас, че с тези убийства той иска да убие жената в себе си. — Фелоуз седна върху облегалката на креслото и започна да поклаща крака си. — Руни ми каза, че сте убили дете. Били сте пияна по време на дежурство.

Думите му я прободоха като нож. Притесняваше я и начинът, по който той я наблюдаваше, докато й задаваше въпроса.

— Спомняте ли си какво изпитахте в момента на това убийство?

— Трябваше да застрелям много хора по силата на своя дълг. Не съм забравила нито един от тях.

— Не отговорихте на въпроса ми. Попитах помните ли какво изпитахте, когато убихте онова дете.

— Да — промълви тя, — помня.

Той я наблюдаваше напрегнато. Знаеше, че лъже, но бе изумен от самообладанието, с което издържа погледа му, без да мигне.

— Били сте отровена от алкохола.

— Да.

— И все пак помните.

Тя сведе поглед и Фелоуз разбра, че самообладанието й е почти изчерпано. Лорийн стана и подръпна полата си.

— Не е нещо, което може да се забрави, професоре.

— Защо?

— Много ясно защо. Момчето бе невинно, а аз — пияна.

— И въпреки че сте били пияна, вие помните. Както сама казвате, такова нещо не се забравя. Какво конкретно не забравяте?

Лорийн въздъхна и запали цигара.

— Не виждам какъв е смисълът на този разговор. — Вдъхна дълбоко дима, издиша бавно и понечи да дръпне втори път, когато изведнъж бързо започна да описва черното яке, лепенката на Супермена, как детето полетяло и паднало на асфалта с прострени напред ръце и как дългата му коса се разпиляла, как тялото се свило и потръпнало в предсмъртна конвулсия, преди да застине. В гласа й нямаше и следа от вълнение. Веднъж започнала, Лорийн не можеше да спре и продължи с това как Руни й заповядал да се прибере в колата, как минал пред нея, навел се над трупа и как после разгърнал мръсната си носна кърпа, за да й покаже уокмена, в който касетата още се въртяла, как в крайна сметка хлапето било невъоръжено, а тя изстреляла в него шест патрона. После внезапно млъкна. Фелоуз бе очаквал, че ще рухне в креслото, обляна в сълзи.

— Какво стана после? — тихо запита той. Тази жена му ставаше все по-интересна.

Лорийн смачка недопушената цигара, ядосана, че той отклонява разговора към нейния личен живот.

— Бях разярена, отвратена от себе си, отчаяна, загубена и единственото, което исках, бе да забравя.

— Как успяхте да го забравихте?

— С алкохол.

— Алкохолът даде ли ви желаната забрава?

— Да. Зная, че би трябвало да отговоря отрицателно. Очаквате да кажа, че въпреки пиянството картината е била винаги пред очите ми и винаги ще бъде. Съжалявам, но трябва да ви разочаровам. Аз изобщо не мисля за това.

— Но вие сте пиели и преди това. — Професорът вдигна едно преспапие от бюрото си и взе да си играе с него. — Какво ви направи зависима от алкохола?

— Имала съм предразположение. Майка ми беше алкохоличка. Казват, че се предава по наследство.

— Защо започнахте да пиете, Лорийн?

— Отпускаше ме. Чувствах се по-сигурна и самоуверена. Не мислех и не чувствах. Ако нямате нищо против, предпочитам да поговорим за проблема, заради който дойдох.

— Какво не е трябвало да чувствате? — Той я погледна в очите със загриженост и съчувствие. — Извинете, нямам желание да си пъхам носа в живота ви.

— Защо не? Заповядайте! — засмя се тя.

Фелоуз нежно докосна бузата й.

— Вие сте умна и силна жена, може би най-силната, която съм срещат. Не искам да се ровя в личния ви живот, а да ви накарам да мислите и чувствате като него. Да го разберете. Както вие сте изпитвали остра необходимост от още една чаша, така и той изпитва нужда да убие още веднъж. Той е изтерзан, измъчен и деформиран от нещо, което някога е преживял, и единственият начин да продължи да живее в обществото като привидно нормален човек е този. Когато всепоглъщащата болка го сграбчи, той започва да се бори с нея, подтиска я, докато в един момент вече не може да я потуши и я освобождава от себе си, като нанася върху главата на жертвата си смъртоносните удари с чук. Едва след това освобождаване се чувства облекчен, успокоява се и възвръща своята нормалност. — Фелоуз крачеше край своите рафтове с книги, всичките до една посветени на серийните убийства. Плъзна пръст по средната редица. — Изследвал съм под лупа синдрома на гнева във всички тези случаи. Той изригва под формата на остра нужда да причиняваш болка, да рушиш, да нараняваш. Понякога гневът е сексуален. Страдащият изпитва блажена наслада, когато дебне, наднича, наблюдава какво прави една любовна двойка. Много от тези хора събират изрезките от вестници, известяващи за извършените от тях престъпления, и злорадстват. Съзнанието, че са достатъчно интелигентни, за да се изплъзнат от преследването и да оставят полицията с празни ръце, стимулира насладата от престъпленията им. Когато поредният пристъп отмине, те отново се интегрират в обществото и стават нормални бащи, съпрузи, колеги. Тайната им е като обичана любовница, над която те бдят, която хранят, защитават, управляват, докато болката не удари отново. Това е ужасяващ, непрекъсваем порочен кръг, който може да бъде разрушен единствено със залавянето на убиеца.

Лорийн постави цигарите и запалката в чантата си.

— Трябва да тръгвам. Бихте ли ми поръчали такси.

Фелоуз вдигна слушалката и докато набираше номера с привидна съсредоточеност, сякаш между другото я попита защо, ако наистина иска да помогне на следствието, все още не признава, че тя е именно жената, която убиецът е нападнал на паркинга.

— Защото, професор Фелоуз, аз не съм тази жена.

Той поръча таксито и се обърна към нея с ръце в джобовете.

— Зная, че сте били проститутка. Зная, че адресът, който току-що ми казахте, за да ви поръчам кола, се намира много близо до мястото, където таксито е оставило ранената. После сте позвънили в полицията. Вие сте бивш полицай и вие сте дали онова професионално описание на убиеца. Единственото, което не разбирам, е защо лъжете.

— Не лъжа.

— Той каза, че сте един от най-добрите професионалисти, с които някога е работил.

Лорийн измънка, че Руни има голяма уста, но за личния й живот, след като напуснала полицията не знае нищо. Това като че ли за миг ядоса Фелоуз. Той се пресегна, отвори една от папките на бюрото си и извади от нея полицейското й досие.

— Мисля, че тук има доста сведения.

— Руни е обикновено копеле! — Тя прехапа устни и отново седна в дълбокото кожено кресло. — Той знае ли?

— Не. Не бях сигурен, докато не ви срещнах. Намирате се в много рискована позиция, драга моя.

— Как разбрахте?

— Реших да хвърля празно, за да хвана пълно — засмя се той. — С налучкване.

Тя отметна глава назад и се разсмя със своя гърлен, кадифен смях.

— Всичко в описанието съвпада — висока, руса, няма го само извадения зъб — засмя се и Фелоуз.

— Направих си коронка.

Той седна на облегалката на креслото й.

— Не виждам защо Руни трябва да знае, освен ако не криете нещо важно.

Лорийн хвана ръката му и го погледна.

— Не крия нищо, професоре. Чудя се къде ще си намеря работа за петдесет долара на ден, след като отстранят Руни от този случай. Не зная кой друг, освен него, би доверил на мен подобна професионална задача.

— Защото са глупаци. Искате да кажете, че ФБР ще поеме случая, така ли?

— Да, след два дни. Имате ли някакво становище за датите, на които са извършени убийствата?

— Съмнявам се, че има някаква зависимост. Той убива, когато усети импулс за това, независимо от датата. — Професорът свъси вежди и въздъхна. — Съжалявам, че не можах да ви бъда полезен с повече информация. Ще прегледам отново целия материал и ако открия нещо допълнително, веднага ще ви се обадя. Надявам се, че и вие ще се обадите, ако попаднете на нещо съществено. За мен този случай е много интересен. Иначе не бих посветил на него толкова време, при това без петдесет долара на ден.

На вратата се позвъни. Фелоуз я изпрати до таксито.

— Платено е, така че не се безпокойте за цената. Ако имате нужда от мен, моля да ми телефонирате.

Тя се усмихна за довиждане. Фелоуз остана на прага докато таксито изчезна зад завоя. После се върна в кабинета и взе пълния пепелник. „Петнайсет цигари“, преброи той фасовете, преди да ги изхвърли, после оправи възглавниците на креслото и се качи в спалнята.

Дили вече спеше, прегърнала с две ръце възглавницата си, и се размърда едва-едва, когато съпругът й се пъхна под завивките. Той загаси нощната лампа и скръсти ръце под главата си. Мисълта за Лорийн Пейдж не го напускаше. Привличаха го нейната арогантност и прямота. И тази дълбоко спотаявана и дълго напластявана мъка, която, ако психологията е вярна наука, мислеше професорът, много скоро трябваше да избухне.