Линда Лаплант
Изкупление (5)

Глава 4

Лорийн се събуди и реши да изчисти жилището преди Роузи да е станала. Сгъна чаршафите и сложи в сака дрехите, които трябваше да отнесе в пералнята. Докато приготвяше кафето, започна да изброява наум какво да купи от супермаркета.

По някое време Роузи се надигна от леглото, огледа се и пусна в ход обичайното си сутрешно настроение. Ранната домакинска активност на приятелката й можеше само да го засили.

— Имаш ли нещо за пране? — попита Лорийн, докато чистеше с прахосмукачката.

— Исусе! Откъде да зная по това време на деня? Може ли да спреш това бръмчило поне докато закусвам?

Последва тръшване на врата. Без да чака по-конкретен отговор, Лорийн взе сака с бельото и излезе.

Тръгна направо към супермаркета, същия, на чийто паркинг убиецът я нападна, но тя не се замисли много над този факт. Всичко, което бе извън нейното настояще, вече не я засягаше, а и паркингът беше от другата страна на сградата.

За първи път от години насам влизаше в магазин. Обходи няколко пъти дългите редици с продукти, но не избра нищо. Гласът на радиоточката, рекламиращ „покупката на деня“, се сливаше с тракането на касовите апарати, подвикванията на продавачките, пищенето на баркодовите апарати. Стори й се, че тя единствена в магазина чува този хаотичен шум. Останалите клиенти сновяха между гондолите, сякаш се състезаваха кой пръв ще стигне от точка А до точка Б.

Замаяна от този отдавна забравен свят, най-после избра пакет домати и ги постави на теглилката. Найлоновата торбичка бе залепнала. Помъчи се да я разтвори, но зад нея се събра опашка и тя безпомощно я подаде на магазинерката.

— Извинете, бихте ли ми показали как се отваря това? Продавачката дори не вдигна поглед от етикетите, които лепеше с нещо подобно на пистолет. Докато я наблюдаваше, Лорийн най-после разбра откъде идват тракащите звуци наоколо. Тя изчака стрелбата да спре и повтори въпроса си:

— Как се разтваря това нещо?

Без да каже и дума, жената пусна пистолета в джоба си, наплюнчи пръсти и разтри единия край на полиетилена. После го тръсна два пъти и й го подаде обратно.

— Много хигиенично! Благодаря! — Лорийн понечи да тръгне, когато забеляза, че докато се е занимавала с торбичката, някой бе отмъкнал пакета с домати.

Тя купи салата, кисело мляко, плодове, хляб, овесени ядки и фъстъци. Тъкмо оглеждаше пакет череши, когато треската отново я сграбчи. Лорийн се изпъна, за да прогони призрака, и тръгна към хладилния сектор. Цялата трепереше, ръцете й лепнеха от студена пот. Отвори широко вратата на фризера за сладолед, за да се разхлади, и облакът от снежна мъгла я пренесе в деня, когато за първи път отвори хладилник с мъртвец. Заданието се състоеше в сваляне на отпечатъци от труп. Без да издава отвращението и страха си, тя стисна картончето с мастилото и повдигна вкочанената ръка.

— Свали отпечатъците, Пейдж! После ги остави в досието! Жената беше цветнокожа, на около петдесет години. Лорийн не посмя да погледне лицето и се съсредоточи върху свалянето на отпечатъците. Успя с усилие да разтвори единия пръст, но щом го пусна, той отново се сви. Не забелязваше, че целият екип наблюдава с насмешка борбата й с вкочанените пръсти. Най-после успя да обърне нагоре дланта на мъртвата и да я опъне, но когато се помъчи да нанесе мастилото върху пръстите, се оказа, че ролката е залепнала в ръката й. Чу се мъжки кикот. Само един от по-възрастните полицаи прояви съчувствие и пристъпи към нея. Той рязко удари мъртвата ръка в лакътя и сгърченият юмрук се отпусна. След заданието останалите го притиснаха до стената за оказване помощ на новобранец. Тогава Лорийн се засмя пресилено, за да покаже, че приема всичко на шега, но след този случай няколко пъти й се присъни, че същата мъртва ръка посяга да я хване.

— Моля, затворете фризера! — Управителката на първия етаж прекъсна кошмара. Лорийн се подпря на вратата и виденията започнаха да отстъпват. Ръцете й все още трепереха.

Когато се върна, Роузи преглеждаше обявите за домашни помощници. До средата на деня беше звънила на няколко от тях, но работа не се намери. Тя седна отегчена пред телевизора с пакета фъстъци в скута и не обърна внимание на съобщението, че някоя си Анджела Холоу, седемнайсетгодишна, с прякор Холи, е била брутално умъртвена от неизвестен убиец.

 

 

Лорийн изсуши косата си и се намаза с овлажняващ крем. Тъкмо разтриваше върховете на пръстите си, когато лейтенант Пейдж отново застана пред нея. Гумените ръкавици, с които правеше оглед на труповете, винаги й създаваха усещане за сухота и затова винаги държеше туба с крем в чекмеджето си. Останалите обичаха да я подиграват за козметиката, но тя не можеше без нея — не толкова заради сухотата, колкото заради сладникавата миризма, която лъхаше от всички трупове, дори и от съвсем пресните. Лорийн не употребяваше парфюми и може би затова овлажняващите кремове й действаха успокояващо със своето ухание на прохладна свежест.

Казват, че полицаят помни до края на живота си първото убийство в своята практика. Изпратиха я по сигнал за семеен скандал. Колата й първа се озова на адреса. Отвън малката къща изглеждаше толкова спретната и мирна, че двамата с колегата й позвъниха в участъка да проверят дали са записали правилно адреса. Съседите бяха позвънили в полицията, след като от къщата се разнесли писъци и изстрели.

Външната врата бе отключена. Гърлото на жената, ръцете и гърдите й бяха нарязани с нож. Памучният й пеньоар бе целият просмукан от яркочервена кръв. Намериха съпруга й в една от спалните. Ръката му още стискаше пистолета, с който си беше пръснат черепа. Стените и леглото, на което се беше свлякъл, бяха опръскани с кръв. Във втората спалня откриха третия труп. Дванайсетгодишното момиченце бе ударено с нож в сърцето. Лежеше завито с одеяло, прегърнало с една ръка някаква кукла. В началото двамата помислиха, че е заспало. При обиска на дома откриха видеокасети с порнографски филми на мъжа и детето. Лорийн никога не можа да забрави нито тези отвратителни „семейни спомени“, нито лицето на завинаги заспалото със своята кукла момиченце. Този случай я научи никога да не съди за хората по привидните белези на личността, като външността или общественото им положение. Семейството нямаше криминални прояви. Почтената семейна двойка от заможното предградие се ползваше с добро име. И двамата съпрузи имаха престижни професии. В същото време бяха устройвали зловещи, перверзни игри със собственото си дете. Случаят бе поучителен урок за едно двайсетгодишно момиче, току-що постъпило на работа в полицията. Седнала пред тоалетката на Роузи, тя усети вледеняващ студ, сякаш чуваше предсмъртните викове на детето.

Руни обикаляше около носилката и от време на време докосваше върха на носа си, без да откъсва поглед от трупа. Чукът на убиеца бе смачкал носа, скулите и дясната челюст. Ударът в тила бе разтворил черепа. По тялото нямаше други следи от насилие, ноктите й бяха цели и непокътнати, ала лекарят констатира стари следи от побои. На седемнайсет години Анджела Холоу, руса, висока около метър и седемдесет, имаше вече три ареста за проституция.

Той благодари на санитаря и се върна в кабинета. Бийн вече го чакаше. Току-що бе разпитал сводника на Холи и още четири момичета, които я бяха видели вечерта преди убийството. Нито един от свидетелите не бе видял лицето на мъжа, в чиято кола Холи се беше качила, тъй като карал от другата страна на улицата. Една от жените си спомни, че колата била бежов металик. Единственото, което повтаряха, бе, че Холи пресякла улицата и се качила в някакъв автомобил. Оттогава никой не бе я виждал.

Руни прегледа докладите и подхвърли на Бийн папката на Колин Спаркс.

— Хвърли един поглед и на това, Джош. Искам пълен анализ на кръвната група на петната, намерени в бежовия линкълн и в колата на Хейстингс. Резултатите да се сравнят с кръвната група на жертвите.

Бийн излезе от стаята, но почти веднага се върна с дълъг вътрешноведомствен факс.

— По-добре виж това. Току-що го получихме.

Докато излизаше, Бийн чу как шефът му изпсува. Факсът бе отговор на неговите телефонни разговори. В различно време през последните седем години, в различни квартали на града бяха регистрирани убийства на още три момичета, ударени с чук в тила, а лицата им — обезобразени. И трите бяха проститутки на различна възраст, и трите бяха намерени в багажниците на откраднати автомобили. За нито едно от убийствата не бяха намерени свидетели и делата бяха оставени висящи. Броят на жертвите става седем, мислеше Руни, докато ги изброяваше наум: освен тези три, още Анджела Холоу, Мария Валез, неизвестната жена от хотел „Рай“ и, разбира се, Норман Хейстингс. Ако всички бяха убити от един и същ човек, както подозираше, веднага трябваше да пристъпи към събиране на всички общи, съвпадащи подробности и да повдигне обвинение срещу сериен убиец.

По-късно същия следобед той получи първото потвърждение на тази хипотеза. Кръвната група от петната в колата на Хейстингс съвпадаше с пробите от кръв, взети под ноктите на Мария Валез. Вероятно се бе съпротивлявала, подобно на жената от колата на Хейстингс. Резултатите от аутопсията потвърждаваха, че е одрала с нокти своя убиец. Никоя от следващите жертви не бе оказала съпротива. Бяха умъртвени мигновено от удара в тила.

Руни извика за трети път семейство Самърс. Тайно се надяваше, че трупът от хотел „Рай“ и жената от тъмносиния седан ще се окажат различни. В такъв случай можеше да се предположи, че на паркинга е имало неуспешен опит за убийство с чук, вероятно на същия убиец, и че Пепеляшка е жива. Това би облекчило следствието с показанията на основен свидетел и, кой знае, може би съучастник на убийствата.

 

 

Семейство Самърс и този път проявиха готовност да съдействат на полицията. Никога не бяха попадали в морга, нямаха и представа от следствие, камо ли от разследване на убийство. Руни предложи двамата да огледат трупа едновременно и ги придружи до залата за наблюдения.

— Тя е зад завесата. Ако искате да я огледате по-добре, можем да я обърнем наляво, надясно или по гръб. Не бързайте.

Той натисна копчето и завесата на прозореца се вдигна.

Мъртвата жена бе измита и сресана, а лицето й — майсторски реставрирано от хирурга. Лекият слой грим още повече подчертаваше мъртвешката му бледност. Очите й бяха затворени.

Госпожа Самърс тихо извика и пристъпи напред, докато съпругът й остана неподвижно взрян в картината зад стъклото. Руни не го изпускаше от очи. Той беше видял жената от непосредствена близост, бе разговарял с нея.

— Да — отсече госпожа Самърс.

— Не зная… — каза съпругът й.

— Тя е. Същата руса коса.

— Може би.

— Сигурна съм, че е тя — обърна се към Руни госпожа Самърс. Той кимна и погледна мъжа.

— Какво мислите? Искате ли да я обърнем наляво или надясно?

— Не е нужно. Мисля, че жена ми е права. Това е жената, която видях.

Капитанът зададе въпроса по друг начин. Попита го това ли е жената, на която се е опитал да помогне на паркинга.

— Да — отвърна господин Самърс.

Бийн го очакваше с последната информация за жертвата. Казваше се Хелън Мърфи, трийсет и девет годишна, проститутка и майка на три деца, всички настанени в детски дом. Тялото й бе намерено три седмици след съобщението за нейното изчезване.

Грешната идентификация на семейство Самърс остави Лорийн извън всяко подозрение, макар тя самата да нямаше и представа за това. Руни и неговият екип се заловиха да търсят връзка между Хелън Мърфи и Норман Хейстингс.

Капитанът обаче бе недоволен. Той отново прочете доклада и поиска да му представят резултатите от стоматологичната експертиза. Шофьорът, откарал жената до дома й, твърдеше, че единият от предните й зъби бил изваден. Оказа се, че Хелън Мърфи имала изкуствени зъби. Извикаха шофьора на таксито. Той не беше сигурен като семейство Самърс. „Прилича на нея — каза той, — и тя беше руса, висока и слаба.“ В крайна сметка реши, че тялото е на жената, която бе отвел до дома й. Руни трябваше да приеме, че жената от колата на Хейстингс и Хелън Мърфи са едно и също лице. Посещенията в дома на Роузи станаха безпредметни и тази линия на разследване бе затворена.

В пет часа свика екипа си на съвещание. Бе поканил и полицаи от други отдели.

— И така, това е Хелън Мърфи — започна той. — Проститутка, руса, на възраст трийсет и девет години. Тялото е намерено в багажника на катастрофирал автомобил близо до необитаемия хотел „Рай“ и е преседяло там не повече от два-три дни.

Полицаите внимателно разглеждаха фотографиите. Следваха Анджела Холоу, после Мария Валез и още три жени с неустановена самоличност. Накрая Руни показа фотографиите на Норман Хейстингс и направи пауза. Аудиторията тихо обсъждаше видяното, някои си водеха записки.

— Очевидно убийството на Норман Хейстингс трябва да се разглежда отделно от останалите, защото е мъж. Може би е видял как убиецът се опитва да открадне колата му и се е сбил с него? — продължи Руни. — Все едно, убит е по същия начин — с чук. Знаем, че оръжието не е едно и също в различните случаи. Убиецът е използвал различни чукове. Общото е, че всички жертви са били обезобразени и убити с удар в основата на черепа. Когато жертвата е с лице надолу и чукът се забие в черепа, при вдигането му той отваря разбития череп. Отново направи пауза, после продължи:

— Жените са проститутки, с досиета при нас и очевидно всичките са блондинки. Свидетели липсват. Досега не е намерен възможен мотив, не е открита и връзка между жертвите, освен общата им професия и факта, че всички са руси, високи и с изключение на Анджела Холоу, известна като Холи — грозновати.

Той продължи анализа още около час с показанията на семейство Самърс, изчезналия портфейл на Хейстингс и описанието на мъжа, шофирал колата на Хейстингс.

— Според телефонните показания на Хелън Мърфи човекът, който издирваме, има дълбок белег от ухапване на шията, близо до адамовата ябълка — уточни той. — Първите убийства с чук, за които имаме данни, са извършени съответно през 1986, 1987 и 1988. Следва убийството на Мария Валез през 1991, а последните три — Анджела Холоу, Хелън Мърфи и Хейстингс, следват през интервали от месеци и седмици. Между 1988 и 1991 имаме пауза от три години, освен ако не излязат данни за други убийства през този период. Да се надяваме, че това няма да се случи, и нека отдадем всичките си усилия в разследването на тази зловеща серия — обобщи в заключение.

Млад полицай попита откъде трябва да започнат и Руни, сам несигурен в отговора, отбеляза, че след като всички жертви са проститутки, полицията трябва да започне от бардаците и улиците на долнопробните квартали. Като начало капитанът препоръча разследването да се пази в тайна и пресата да се държи далеч от него колкото е възможно по-дълго.

 

 

Върна се в кабинета си изморен и гладен.

— Какво ще кажеш за нещо печено, полято с къри? — обърна се той към Бийн. Сержантът не беше гладен, но се съгласи да придружи шефа си. Искаше да сподели, че изолирането на пресата не е най-добрият подход.

— В момента един сериен убиец броди на свобода — започна той. — През трите години, в които не се е проявявал, може би е лежал в затвора.

— Каквито и да са шибаните причини, сега той е на свобода.

— Тъкмо там е работата, Бил! За броени седмици той уби още трима души. Какво от това, че са проститутки? Мисля, че трябва да предупредим уличните момичета по някакъв начин.

Както и очакваше, шефът му пренебрегна това съображение.

— Ако пресата научи, ще разтръби историята в преувеличен вид. Сега имаме възможност да спечелим време.

— Някъде някой познава човек с белег на врата, разговаря с него и прочие, без да знае, че той е търсен от полицията.

Руни запали двигателя.

— Пресата не бива да научи, защото иначе Дракула и чичо му ще ни скрият шайбата. Добре, ще предупредим проститутките. И какво от това? По-добре от мене знаеш, че те не се спират пред нищо. Ще продължават да проституират, независимо какво им говорим.

— Какъв е този човек според тебе? — Не се отказваше Бийн.

— Някой, който мрази високи, руси и хилави курви. Що за въпрос? Нали чете описанието му? Ти какво мислиш за него?

— Не зная.

— Точно така. И аз не зная. Никой не знае. Ще ни снабдят с психологически профил, направен от някое светило в тази област. От него можем да разберем защо убива и какво получава от това. Когато обаче кажеш: „Добре, разбрах. Сега ми кажете къде да го открия?“, няма да получиш отговор. В най-добрия случай ще ни насочат към всеизвестен куку, защото така не поемат отговорност за информацията, която ни продават. Нашият човек е хладнокръвно копеле, което върши убийства от години. На всичкото отгоре нито една от хипотезите не се потвърждава напълно заради Хейстингс, който е мъж, при това почтен човек. Настъпи мълчание.

— Той очевидно има нещо към проститутките — въздъхна Бийн.

— Кой знае, може майка му или жена му да са били проститутки — подсмръкна Руни. — Веднага ще предположат, че по този начин ненормалният копелдак убива нея. Пълни лайна! Аз мразех майка си, но това не ме кара да убивам всеки дебелобузест, червенокос тиранин, когото срещна, нали? — Той спря пред „Звездата на Азия“. Съжаляваше, че започна този разговор. — Това означава, че всеки път, когато се сети за своята тесла, той я вади и я забива в главата на някоя проститутка. А сега млъкни, защото съм гладен и не искам повече да говорим за гадостта.

Докато заключваше автомобила, Руни зърна галерията на Арт.

— Господи, кога изникна това нещо? До вчера беше стара агенция за недвижими имоти.

Тръгна към входа, откъдето се виждаше оживената тълпа на гостите. Красив мъж с елегантен светлосив костюм плати на таксито, от което току-що бе слязъл, и също се насочи към входа в компанията на две загорели дами. Докато Руни влизаше в ресторанта, Арт посрещаше приятеля си Крейг Лайъл с възторжени възклицания.

Малко по-късно Лорийн, Роузи и Джейк паркираха зад колата на Руни. Джейк бе облечен в евтин костюм, с найлонова риза и вратовръзка на ярки цветя. Последва го Роузи, която беше с кожени сандали и подобна на шатра рокля, създаваща впечатление, че е още по-дебела. Няколко разноцветни гердана се люлееха на гърдите й и потракваха при всяка нейна стъпка. Лорийн бе отново в своята светлобежова пола и черна копринена блуза с надиплен на раменете шал. Тази вечер бе сложила високи обувки и изглеждаше още по-висока и слаба. Гримът й едва се забелязваше, а беше без бижута, защото Роузи бе отказала да даде обеците си. Арт се втурна към нея, отрупа я с комплименти и сърдечно посрещна „нейните двама приятели“.

Докато ги представяше един на друг, до тях застана келнер с поднос винени чаши. Лорийн понечи да вземе една, но Джейк високо попита за минерална вода и тя засрамено отдръпна ръката си. Тримата стояха на прага на претъпканата с посетители зала и неловко се оглеждаха.

— Искате ли да видите картините? — подкани ги Лорийн.

— Къде има картини? — приятелката й взе да оглежда стените.

В този момент зад гърба им изникна Нала.

— Сетих се къде сме се виждали — стисна тя лакътя на Лорийн. — На събранието!

Лорийн погледна чашата с вода и забеляза, че Нала пие същото. За да прекъсне неудобната пауза, попита за Диди и получи в отговор обстоен разказ за изкълчения й глезен.

— Колко жалко, че след всичката работа, която свърши тук не е могла да дойде. Картините продават ли се?

— Надявам се. Арт е разорен, впрочем като всички нас.

— Ела да се запознаеш с моите приятели — предложи Лорийн. Джейк се държа любезно, но Роузи я загледа с толкова неприкрит възторг, че се почувства неудобно. Нала обаче нямаше нищо против това. Вниманието на непознатата дебеланка я ласкаеше. Заразказва за галерията, колко работа свършили двете с Диди и колко чудесна била Лорийн.

— С кого работиш? — ни в клин, ни в ръкав се намеси Роузи.

— С всеки, който ме наеме, мила — засмя се Нала, навела глава на една страна.

Роузи не разбра какво означава това, но реши да не изяснява. Краката я боляха, чувстваше как капки пот се стичат по гърба й.

— Слушай, май сгрешихме, като дойдохме тука, а? — обърна се тя към Джейк. — Хайде да си тръгваме.

Тримата се насочиха към изхода, но пъргав както винаги, Арт ги настигна и дръпна Лорийн за ръката. Искал да я запознае със свои приятели. След около десет минути тя излезе на входа на галерията и махна с ръка на Роузи и Джейк:

— Тръгвайте, аз ще остана още малко. Трябва да помогна на Арт.

Джейк отвори вратата на колата и тъкмо влизаше, когато от съседното заведение излезе мъж с огромно шкембе, който разгорещено обясняваше нещо на своя млад колега. Докато ровеше в джобовете си за ключа на колата, дебелият случайно зърна Лорийн и спря по средата на изречението.

— Лорийн? — чу го да казва с изумление Джейк. Тя се обърна и несъзнателно отстъпи.

— Това е Лорийн, нали? — пристъпи към нея Руни. Джейк видя как тя настръхна и стисна юмруци.

— Лорийн! — отново повтори дебелият, сякаш виждаше привидение. Едва когато тя кимна с глава за поздрав, той я позна. — Това е Лорийн Пейдж — каза сякаш на себе си капитанът.

Проследи я с поглед, после кимна за поздрав към Джейк и Роузи.

— Какво означаваше всичко това? — Роузи се настани на мястото до шофьора, без да откъсва очи от Руни.

— Той е ченге — сви рамене Джейк. — И младият мъж с него — също. Този ресторант е известен като клуб на местната полиция. Името на дебелия е Бил Руни. Гадно копеле.

— Боже, никога не съм те чувала да говориш така.

— Има още маса неща, които не знаеш за мен. И за съквартирантката си също. Онзи тлъст никаквец ме е арестувал, а вероятно и нея. Лорийн очевидно не иска да се знае, че капитанът я познава. — Той измина няколко метра с колата и спря. — Дали да не се върна? Искам да проверя дали всичко е наред. Изглеждаше доста объркана.

Докато направи обратен завой, от галерията излязоха Лорийн и Нала и започнаха да махат на минаващите таксита.

— Знаеш ли нещо повече за нея? — обърна се той към Роузи и потегли. — Споменавала ли ти е, че някъде държи пари? Спомняш ли си онази нощ, когато се върна пребита и каза, че паднала върху остър камък? Тогава носеше със себе си доста пари.

— Каза, че продала личните си вещи, които държала у своя позната. — Роузи разсеяно гледаше през прозореца. — Джейк, ще й кажа да напусне дома ми. У нея има нещо, което… Хм, не зная, но…

— Безпощадно?

— Да! И егоистично. Искам да кажа, че… радвам се, че бързо се възстановява, но и днес зная за нея толкова, колкото в първия ден, когато я срещнах в клиниката. Понякога ми се струва, че не желае никой да знае коя е тя.

— Ченгето обаче знаеше. И то много добре.

 

 

Руни спря пред апартамента на Бийн.

— Няколко пъти я арестуваха за проституция. Последния път трябваше да я сложат в усмирителна риза. Дотам я беше докарала.

— Тази вечер изглеждаше доста прилично. — Бийн сложи ръка на бравата.

— Да, по дяволите! — кимна капитанът. — Едно време беше доста хубаво момиче. Много-много не разбирам от тези работи, но си спомням, че хващаше окото. С никого не флиртуваше, даже мисля, че имаше две деца. Мъжът й беше адвокат. Така или иначе, взе да пие като смок. Семейството й, кариерата — всичко отиде по дяволите.

Бийн отвори вратата. Историята на лейтенант Пейдж не го интересуваше, но Руни разгорещено продължи:

— Застреля едно хлапе, при това невъоръжено. Изпразни цял пълнител в стомаха му! И знаеш ли кое беше най-гадното? — поклати глава той. — Беше толкова натряскана, че през цялото време се хилеше като идиот. Без майтап, беше се напикала. Мислех, че вече не е между живите.

— Лека нощ — сбогува се Бийн.

Капитанът остана замислен в колата. Виждаше я заспала под канапето, с пола, вдигната до хълбоците, и със същата усмивка, с която му бе кимнала онази вечер.

 

 

Лорийн огледа ексцентричната мебелировка в жилището на Нала. Всекидневната бе отрупана с драперии, изкуствени леопардови кожи и огромни картини на голи женски двойки с мъжки полови органи, застинали в гротескни пози. Тъкмо се чудеше дали двете обитателки са изцяло трансформирани в жени, или все още носеха мъжките си гениталии, когато от спалнята излезе Нала.

— С една наша приятелка се случило нещо ужасно — разстроена започна тя.

След нея, накуцвайки в копринено цикламено кимоно, се появи Диди. Очите й бяха подпухнали и червени.

— Беше само на седемнайсет години — захленчи тя. — Намерили я скрита в багажник. Главата й била разбита с чук. Обезобразена. Боже, каква ненормална свиня е могла да направи това?

— Миналата вечер бяхме заедно — заподсмърча Нала. — Горката Холи, беше толкова готина…

Лорийн не знаеше за кого говорят и на два пъти понечи да попита дали не трябва да си тръгне, щом са разстроени от нещастието. Хлипанията и хълцанията обаче продължиха, сякаш двете не я забелязваха. Диди очевидно беше по-неутешимата от двете.

— Драго ни е, че дойде — най-после каза Нала. — Така по-лесно ще престанем да мислим за Холи. Тя беше почти дете. Диди, трябва да се занимаваме с нещо. Хайде да нахраним тази сладурана. Слагай престилката и започвай!

Диди послушно закуцука към кухнята. Нала въздъхна след нея.

— Ще се оправи — каза след нея Нала. — Новината й подейства като удар, но аз зная как да я ободря.

Вечерята беше чудесна. Първоначалният шок от смъртта на Холи постепенно изчезна и разговорът се завъртя около общия приятел Арт. Стана дума за това колко гениален фотограф бил някога, за любовниците и банкрута му, за невъзможността отново да започне бизнес.

— Този апартамент беше негов. — Нала направи широк жест с ръка. — Едно време беше червив с пари и ни го даде. След като се разори, нито веднъж не спомена, че иска да напуснем, макар че беше без пукната пара.

Лорийн кимна. Жилището беше ужасно, но може би само за нейния вкус, реши тя и продължи да наблюдава с интерес своите домакини. Те ръкомахаха, разказваха смешни истории, показваха плакати и албуми от времето, когато работели като танцьори. Постепенно ги налегна умората и се умълчаха. Тихата музика бе изключена и Лорийн реши, че е дошъл моментът да си тръгне. На вратата тя благодари и се сбогува.

— Откога не пиеш? — попита я на прага Нала.

— Около четири месеца и половина.

Нала се засмя. Тя самата била на „суха диета“ от осем години, а Диди — от четири.

— Мисля, че е добре да ти кажем и още нещо. И двете работим като проститутки. Ти си умна жена и сигурно вече си разбрала. Предпочитаме да го чуеш от нас, отколкото от клюки. Заповядай отново на гости! — Прегърна я през рамо и тежкият й парфюм удари Лорийн в лицето.

— Виж какво, аз мога да ти осигуря работа. Имам връзки с доста прилични мъже. Трябва само да поискаш.

Лорийн обясни, че засега има работа и отвори външната врата. Не искаше да изглежда студена и недостъпна, но двете засегнаха онази тъмна, почти нереална част от живота й, за която все още не искаше да си спомня. Двете очевидно знаеха, че някога е проституирала, и това я дразнеше.

— Идвай винаги, когато пожелаеш и не забравяй, че можем веднага да ти намерим няколко клиента, ако закъсаш за пари.

— Ще си помисля.

С облекчение се раздели с тях и с облака от сладникав тежък парфюм. Все пак без да подозират, Диди и Нала й помотаха да преодолее едно препятствие, от което винаги се бе страхувала. Неочакваната срещата с Бил Руни и унижението от нея още свиваха стомаха й. Последните банкноти, припечелени в галерията, отидоха за такси, но Лорийн ги даде без да се замисли. Тази нощ бе разбрала за себе си нещо много важно — завинаги бе скъсала с пиенето и проституцията.

Тя уморено се заизкачва по дървеното стълбище в очакване на предстоящата разпра. Роузи я очакваше пред телевизора подобно на Буда, въоръжен с дистанционно управление. Лорийн влезе и тръгна към банята. Телевизорът мигновено замлъкна.

— Трябва да говорим!

— Зная, но първо ще взема един душ. Телевизорът отново заработи.

Влезе във всекидневната, увита в хавлиена кърпа, и махна с ръка към дивана:

— Чакай да си взема нещо за пиене. — Хладилникът се оказа съвсем празен. — Благодаря! Къде отидоха колите, които купих тази сутрин?

— Сега и ти знаеш какво е да намираш хладилника празен — смръкна Роузи.

— А-ха, значи нарочно си изпила всичко. Ти, дебело прасе! Бях купила достатъчно за цяла седмица.

— Така ли? А кой според тебе пълни шибания хладилник, откакто се нанесе тук?

— Боже мой! Нали ти дадох пари!

— А аз ти дадох покрив и легло, когато беше болна. Хранех те, перях те, а ти нито веднъж не каза едно „благодаря“.

— И сега искаш да ме изгониш. В това ли е проблемът? — въздъхна Лорийн.

— Защо не престанеш да си вириш носа и не стъпиш на земята? Аз съм откровена с тебе. Кога и ти ще ми отговориш със същото?

— Откровена за какво?

— Коя си ти, по дяволите? — изкрещя Роузи. Лорийн вдигна ръце в израз на безсилие.

— Знаеш коя съм. Казах ти шибаното си име. Аз съм Лорийн Пейдж.

— Името не е достатъчно. Знаех го още в болницата. Зная още, че живея с човек, който не дава пет пари за мене.

Лорийн запали цигара, затвори очи и приседна на края на креслото.

— Роузи, не мога да ти кажа много по този въпрос, защото сама не зная коя съм. Опитвам се да разбера. Щом го проумея, веднага ще те уведомя. — Стана и закрачи нервно из стаята. — Гледам се в огледалото и се питам дали винаги съм изглеждала така. Виждам ужасни белези по тялото си и не зная кой и кога ги е направил. — Тя рязко отметна назад кичур коса и посочи белега на лицето си. — Всеки може да ги види. Не зная обаче нищо за белезите в съзнанието ми. Губят ми се цели години. Понякога се питам дали наистина искам да науча къде съм била тогава.

— Какво стана тази вечер? — кимна приятелката й. — Изглеждаше направо шокирана. Онзи дебелият те познава отнякъде. Три пъти повтори името ти. Кой беше той? Защо не ми кажеш? Е, добре, ще ти помогна. Той е ченге. Джейк го познава. Не ми пука дали си лежала в затвора и защо, но искам ти да ми кажеш.

— Казах ти, но ти не повярва — нервно се изсмя Лорийн. — Още в болницата ти казах какво съм работила. — Тя отново седна в креслото и отпусна назад глава. — Бях ченге, Роузи, лейтенант. Дебелият мъж, когото видяхме тази вечер, бе моят шеф. Казва се Бил Руни. Изглеждаше смаян, нали? Сигурно си е мислел, че вече трябва да съм умряла. Кой знае, може би се е надявал, че съм.

— Защо си напуснала?

— Изритаха ме, защото пиех. — Тихо и безизразно, сякаш това не я засягаше, тя започна своя разказ. Говореше за децата и мъжа си, за развода и родителските му права над Сали и Джулия, за втория му брак, за това, че не е виждала дъщерите си вече шест години. — След развода продължих надолу по наклонената плоскост, докато те срещнах в клиниката. Продадох всичко — апартамента, мебелите, а колата ми беше конфискувана, защото шофирах пияна. Не си спомням добре какво съм правила, но зная, че когато вече не остана нищо за продаване и парите свършиха…

Тя започна да се дави в ужасна, разкъсваща кашлица. Тялото й се тресеше, от очите й потекоха сълзи.

— Продължавай по-нататък! Какво стана, след като не е останало нищо за продан? — Роузи я гледаше как посяга за нова цигара, щом кашлицата утихна.

Лорийн я погледна с типичния си кос поглед, леко наклонила глава встрани.

— Взех да продавам себе си, Роузи. Работех за сводници, които преди това бях арестувала. Тръгвах с всеки, който ми купи къркане. Напивах се с курвите, които някога прибирах в ареста за проституция. Заспивах в бардаци, дупки, под баровете. Не си спомням ясно нито един ден от това време. Понякога алкохолният глад ме довеждаше до лудост. Буйствах, крещях. Мисля, че по времето, когато камионът ме блъсна и ме взеха в болницата, вече бях стигнала самото дъно. Това е. Сега знаеш коя съм.

Роузи стана и започна да приготвя леглото й. Гадна история, но тя беше слушала и още по-ужасни. Всички, които посещаваха събранията, както и тя самата, можеха да разкажат същия или подобен разказ за загуби, страдания и черно отчаяние. Това, което отличаваше Лорийн от останалите, бе способността й да разказва за себе си безпристрастно, без капчица вълнение.

— Мисля си… — започна тя, докато се завиваше с чистите чаршафи.

— Какво? — попита Роузи.

— Мисля, че… не е толкова важно дали се възстановявам и как. Не ми пука особено. За кого го правя? Би било добре, ако — това ми доставяше радост, ако знаех защо го правя, в името на каква цел. Но цел няма.

Роузи стоеше насред стаята, внушителна като слон.

— Правиш го за себе си. Това е твоят живот. Или за двете момиченца. — Лорийн остана мълчалива и тя продължи: — Майка ми умря, когато бях на десет години. А исках да я питам за толкова много неща, например от кого съм наследила тези тлъстини. Баща ми беше кожа и кости. Исках да зная дали ме е обичала. Тя се самоуби със свръхдоза…

— Знаеш ли, Роузи, понякога те ненавиждам, особено сутрин. — Лорийн се изправи на лакът. — Но ако забравя да ти кажа, знай, че съм ти благодарна. Никой на този свят не дава пет пари за мен. Нямам никого освен тебе. Благодаря ти!

— Лека нощ, Лорийн! — Изчервена, приятелката й побърза да излезе.

Лорийн чуваше тежките й стъпки в спалнята, после всичко утихна. Тя лежа дълго с очи, вперени в тавана. Дъщерите й… Вече пет години имаха нова майка и сигурно бяха пораснали. Вероятно нямаше да искат да я видят. Не знаеше дори къде живеят. Колкото и да се мъчеше, не можеше да си представи лицата им. Вместо тях виждаше лицето на детето, чието убийство трябваше да разследва. Лора Брадли, шестгодишна, която бе видяна за последен път пред оградата на училището, докато чакала майка си да дойде да я вземе. Лорийн претърси цялата сграда и откри телцето й в една от вентилационните шахти. Приличаше на парцалена кукла, мъничка и безпомощна. Голото телце бе още топло и заблудена от това, бе опитала дишане уста в уста. Нежният гръден кош се повдигна, но се оказа, че това бе нейният собствен дъх. Животът безвъзвратно бе напуснал Лора Брадли.

Тя стана и започна да кръстосва стаята. Защо? Защо и днес си спомняше все това дете? Лора бе брутално изнасилена, вътрешните й органи бяха разкъсани с тъп инструмент. Незадоволен дори и след половия акт, насилникът бе продължил да измъчва беззащитното дете. Раните й бяха толкова ужасяващи, че полицаят, който работеше заедно с Лорийн, изтича до тоалетната да повърне. Дори грамадният Бил Руни се затресе в мъчителен плач, когато я видя. Обзета от единствената мисъл да хване убиеца, Лорийн работеше денонощно. Не отделяше и минута за собствените си деца. В един скандал по този повод изкрещя на Майк, че децата няма да бъдат сами дори за миг, и веднага нае бавачка, която да ги води и прибира от училище. „Опитвам се да намеря убиеца на Лора Брадли, разбра ли? — чу се да крещи на Майк в пристъп на гняв. — Може да ти изглежда дреболия, защото не си държал като мен мъртвото й тяло в ръцете си. Няма да заспя, докато не видя това копеле зад решетките, докато не се уверя, че моите деца и всяко друго дете може свободно да играе на улицата, без заплаха от смърт и насилие.“

Майк напразно я умоляваше да вземе отпуск. Тя посети родителите на Лора и им се закле, че убиецът ще бъде намерен и наказан. По това време методът на ДНК за идентификация на престъпници още не беше въведен в работата на полицията.

От първия ден, в който у нея се събуди подозрение към училищния портиер, до последния, тя постоянно усилваше натиска върху него. Интуицията й подсказваше, че той е убиецът. Дори шефът й реши да се намеси в полза на портиера и един ден я посъветва да разхлаби „примката“. Лорийн отказа. Няколко пъти прави оглед на местопрестъплението и обискира дома на заподозряния. Накрая го извика за пореден път при себе си. Показа му дрехите на Лора и фотографиите на трупа й. Разпитът продължи шест часа. Изтощен и объркан, той призна всичко. Лорийн беше горда. Повишиха я. Лора Брадли можеше да почива в мир.

Изтръпна при мисълта, че тъкмо под това име се беше представила на полицая, който дойде да я разпитва в дома на Роузи. Изрече го без дори да се замисли. Едва сега си даваше сметка, че бе ощетявала семейството си заради работата си. И нещо повече, беше се пристрастила към напрежението и вълнението от опасностите като към наркотик, докато един ден вече не можеше да се отпусне и да отдъхне, дори и да искаше.

Отново си легна. Може би трябваше да последва съвета на Роузи и да им се обади. Искаше й се да даде обяснение на Сали и Джулия, да им поиска прошка. Да, нейният собствен живот заслужаваше тези усилия, дори и само за да се помири с децата и Майк. Поуспокоена, угаси лампата и заспа.

За първи път разтвори една от страниците на своето минало без да трепери. Спомни си всичко и остана спокойна. Застави се да анализира подробностите и успя, без да изпада в отчаяние. Може би тази вечер бе направила следващата стъпка към своето възкресение.

Бе разказала на Роузи живота си, без да изпита съжаление или даже угризение. Напротив, през цялото време се владееше, сякаш се развеждаше с онази Лорийн от разказа.

Роузи знаеше колко тежка е действителността за лекуващия се алкохолик. За разлика от Лорийн тя не можа да заспи и постоянно се връщаше към разказа й. Много пъти сама си беше задавала въпроса, дали си струва да премине през адските мъки на лечението от алкохолизъм, само за да осъзнае каква е била и какво е загубила. В трезво състояние й се струваше, че няма смисъл да живее. От Джейк чу за първи път, че нейният собствен живот и синът й заслужават да се бори и да го изживее по друг начин. Още не можеше да се пребори с копнежа да види детето си и с мъчителната мисъл, че Джоуи живее под: един покрив с друга жена, на която казва „майко“. Не можеше спокойно да разговаря с баща му, страхуваше се да види новия дом, построен за новото си семейство.

Тя стана. Искаше да предупреди Лорийн, че трябва добре да се подготви преди срещата със семейството си. Не биваше да я кара да бърза, може би все пак стената, която Лорийн изграждаше около себе си, щеше да я предпази и те с Джейк не биваше да проникват през нея. Но приятелката й спеше, с ръка под брадичката си и с неизменната лека усмивка. Само дълбокият белег разваляше изражението на детска невинност на лицето й.

Докато я наблюдаваше, Роузи се закле никога вече да не я гони и да не й отнема чувството за сигурност. Тя се върна в спалнята вече поуспокоена и сънят я погълна.