Дийн Кунц
Тъмните реки на сърцето (8)

8.

Помръкващата светлина се сгъстяваше, образувайки нещо като мръсночервена пяна на небето на запад. Лъчите на тъмночервеното слънце се отразяваха във всяка микроскопична частица прах и водни изпарения във въздуха и градът сякаш се намираше под тънък пласт кървава мъгла.

Кал Дормон извади голяма кутия за пица от задната част на белия микробус и тръгна към къщата.

Рой Майро паркира в пресечката на отсрещната страна на улицата. Слезе от колата и тихо затвори вратата.

Джонсън и Векио сигурно вече се бяха промъкнали до задната част на къщата, минавайки през съседните дворове.

Рой прекоси улицата.

Дормон преполови разстоянието до предната врата. В кутията нямаше пица, а пистолет „Дезърт Ийгъл“, четирийсет и четвърти калибър със заглушител. Униформата и другите помощни средства бяха само за да приспят подозренията, ако Спенсър Грант случайно погледнеше през прозореца.

Рой стигна до белия микробус.

Дормон беше на верандата.

Рой сложи ръка на устата си, сякаш да сподави кашлицата си и заговори в микрофона, прикрепен на маншета на ризата му.

— Бройте до пет и тръгвайте.

Кал Дормон не си направи труда да позвъни или да потропа на вратата, а натисна дръжката. Сигурно беше отключено, защото той отвори кутията, пусна я на земята и извади мощния израелски пистолет.

Рой тръгна по-бързо и вече не така безгрижно.

Въпреки висококачествения заглушител, пистолетът издаваше приглушен пукот всеки път, когато стреляше. Звукът не приличаше на изстрел, но беше достатъчно силен, за да привлече вниманието на минувачите, ако имаше такива. Дормон стреля три пъти в ключалката и влезе. Рой го последва. От шезлонга на сини и червени райета скочи мъж, който държеше кутия бира. Беше облечен в избелели джинси и фланелка и изглеждаше ужасен и объркан, защото няколко от треските от разбитата врата се посипаха на килима пред него.

— Исусе! — възкликна той.

Дормон го блъсна на шезлонга, като изкара въздуха от белите му дробове. Кутията с бира се претърколи на пода, разпръсквайки пяна.

Мъжът не беше Спенсър Грант.

Държейки в две ръце берета със заглушител, Рой бързо прекоси хола и влезе в трапезарията, после в кухнята.

На пода по лице лежеше блондинка на трийсетина години. Лявата й ръка беше протегната към касапския нож, който бе избит от пръстите й и се намираше на около два-три сантиметра от тях. Жената не можеше да помръдне, защото Векио бе забил коляно в гърба й и бе опрял във врата й, точно под лявото ухо, дулото на пистолета си.

— Копеле мръсно — изкрещя русокосата.

Гласът й не беше нито силен, нито ясен, защото устата й бе притисната до линолеума. Пък и жената не можеше да си поеме въздух.

— Спокойно — рече Векио. — Не мърдай, по дяволите!

Алфонс Джонсън бе влязъл през задната врата, която сигурно беше отключена, защото не я беше разбил. Джонсън пазеше единствения друг човек в стаята — момиченце на около пет години, което стоеше в ъгъла. Очите й бяха широко отворени, а лицето — бледо. Беше твърде уплашена, за да се разплаче.

Във въздуха се носеше ухание на горещ доматен сос и лук. На плота имаше нарязани зелени чушки. Жената явно приготвяше вечеря.

— Хайде — обърна се Рой към Джонсън.

Двамата бързо претърсиха останалата част на къщата. Елементът на изненада бе преминал, но инерцията още беше на тяхна страна. Огледаха килера, банята, стаята на момиченцето, друга малка стая и спалнята, но не намериха никого.

Върнаха се в хола и видяха, че мъжът се е дръпнал колкото е възможно по-назад на шезлонга и се е вторачил в дулото на пистолета четирийсет и четвърти калибър.

— Питам те още веднъж — изкрещя Кал Дормон в лицето му, пръскайки слюнки. — Чуваш ли, задник такъв? Питам те е още веднъж — къде е той?

— Нали ви казах. Тук няма друг освен нас.

— Къде е Грант? — настоя Дормон.

Човекът трепереше и шезлонгът се тресеше.

— Не го познавам. Кълна се, не съм чувал това име. Затова, бихте ли насочили дулото другаде?

Рой се натъжи, защото често се налагаше да лишава хората от достойнството им, за да ги накара да сътрудничат. Той остави Джонсън и Дормон в хола и отново влезе в кухнята.

Жената още лежеше на пода, но вече не протягаше ръка към ножа. Не наричаше Векио „копеле“. Гневът й бе отстъпил място на страха и тя молеше Векио да не прави нищо лошо на момиченцето й.

Детето стоеше в ъгъла и смучеше палеца си. По лицето й се стичаха сълзи, но от устата й не излизаше звук.

Рой взе касапския нож и го сложи на кухненския плот, далеч от жената.

— Не правете нищо лошо на момиченцето ми — повтори тя.

— Никому няма да сторим нищо лошо — увери я Рой, приближи се до детето и с най-нежния си глас попита: — Страх ли те е, миличко?

Тя го погледна.

— Разбира се, че те е страх, нали? — добави той.

Детето кимна.

— Е, няма причина да се боиш от мен. Не съм наранявал дори муха. Макар да бръмчи около лицето ми, да танцува в очите ми и да се пързаля по носа ми.

Момиченцето го гледаше сериозно с разплаканите си очи.

— Когато някой комар кацне на мен и се опита да ме ухапе, удрям ли го? Не. Давам му мъничка салфетка, ножче и виличка и казвам: „Никой на този свят не трябва да гладува. Заповядай, аз черпя, господин Комар.“

Очите на детето се проясниха.

— Спомням си как веднъж един грамаден слон отиваше в супермаркета да си купи фъстъци. Бързаше толкова много, че избута колата ми от пътя. Повечето хора биха го ощипали по хобота. Но аз направих ли го? Не. Помислих си: „Когато е останал без фъстъци, един слон не може да бъде отговорен за действията си.“ Но трябва да призная, че изпуснах въздуха от гумите на велосипеда му, но не го сторих, защото бях ядосан. Само исках да не се връща на пътя, преди да хапне фъстъци и да се успокои.

Момиченцето беше прелестно и Рой много искаше да я види усмихната.

— Сега наистина ли мислиш, че мога да нараня някого?

Детето поклати глава.

— Тогава, дай ми ръчичката си, миличко.

Момиченцето му подаде лявата си ръка и той я поведе из кухнята.

Векио отдалечи пистолета си от главата на майката. Жената се изправи на колене и плачейки, прегърна дъщеря си.

Рой пусна ръката на момиченцето и приклекна, развълнуван от сълзите на жената.

— Съжалявам. Наистина ненавиждам насилието. Но мислехме, че тук се крие опасен човек, затова не можехме да потропаме на вратата и да го поканим да излезе. Нали разбираш?

Устните на жената трепереха.

— Не… знам. Кои сте вие и какво искате?

— Как се казваш?

— Мери Зелински.

— А съпругът ти?

— Питър.

Мери Зелински имаше прекрасен нос. Извивките бяха правилни и съвършени. Изящни ноздри. Сякаш беше изваян от порцелан. Рой не бе виждал такъв красив нос.

Той се усмихна й продължи:

— Е, Мери, искаме да знаем къде е той.

— Кой?

— Убеден съм, че знаеш кой. Спенсър Грант, разбира се.

— Не го познавам.

Рой я погледна в очите и разбра, че тя не лъже.

— Не съм чувала това име.

— Угаси котлона, защото доматеният сос ще загори — обърна се Рой към Векио.

— Кълна се, че не познавам такъв човек — настоя жената.

Рой беше склонен да й вярва. Дори Елена от Троя сигурно не бе имала по-прекрасен нос от този на Мери Зелински. Разбира се, макар и косвено, Хубавата Елена бе станала причина за смъртта на хиляди хора и мнозина други бяха страдали заради нея, затова красотата не беше гаранция за невинност. И в продължение на десетки векове след времената на Хубавата Елена човешките същества бяха станали майстори в прикриването на злото и дори най-невинните на вид от тях понякога се оказваха коварни.

Рой трябваше да бъде сигурен, затова добави:

— Ако почувствам, че ме лъжеш…

— Не лъжа — треперейки настоя тя.

Той вдигна ръка, за да й направи знак да мълчи и продължи оттам, откъдето го бе прекъснала.

— Може да заведа това прелестно момиченце в стаята й, да я съблека…

Жената затвори очи от ужас, сякаш да прогони от въображението си сцената, която Рой така подробно описваше.

— И там, сред куклите и мечетата, да я науча на игрите, с които се занимават големите.

Ноздрите на Мери се разшириха от ужас. Носът й наистина беше изящен.

— А сега, Мери, погледни ме в очите и ми кажи познаваш ли човек на име Спенсър Грант.

Тя отвори очи и го погледна. Двамата се вторачиха един в друг.

Рой сложи ръка на главата на детето, погали косите й и се усмихна.

Мери Зелински отчаяно се вкопчи в дъщеря си.

— Кълна се в Бога, не съм чувала това име. Не го познавам. Не разбирам какво става тук.

— Вярвам ти — каза Рой. — Бъди спокойна, Мери. Съжалявам, че се наложи да прибягна до грубости.

Макар че гласът му беше нежен и прозвуча разкаяно, през Рой премина вълна на гняв. Яростта му не беше насочена към тази жена, дъщеря й или безобидния й съпруг, а към Грант, който по някакъв начин бе измамил всички.

Той се опита да потисне гнева си, но жената сигурно го бе погледнала в очите, които обикновено бяха мили, защото се дръпна назад от него.

— Грант вече не живее тук — каза Векио, който стоеше до печката, след като бе изключил газовия котлон.

— Мисля, че никога не е живял тук — троснато каза Рой.

 

 

Спенсър извади два куфара от килера, огледа ги, после остави по-малкия, сложи по-големия на леглото и го отвори. Избра достатъчно дрехи за една седмица. Нямаше костюм, бяла риза, нито дори вратовръзка. В гардероба му имаше само сини джинси, пет-шест чифта сиво-кафяви панталони и джинсови ризи. В най-горното чекмедже държеше четири дебели пуловера — два сини и два зелени. Взе по един от двата вида.

Докато Спенсър пълнеше куфара, Роки обикаляше от стая в стая и разтревожено се изправяше на всеки прозорец, до който можеше да стигне. Горкото куче! Трудно му беше да се отърси от кошмара.

 

 

Рой остави хората си да наблюдават семейство Зелински, излезе от къщата, прекоси улицата и се насочи към колата си.

Здрачът бе потъмнял от червен в тъмнолилав. Уличните лампи светеха. Въздухът беше неподвижен и за миг се възцари тишина.

Провървя им, че съседите на Зелински не чуха нищо, което да предизвика подозренията им.

От друга страна, прозорците на къщите около дома на Зелински не светеха. Много семейства в този приятен дребнобуржоазен квартал вероятно можеха да поддържат стандарта си на живот, само ако и двамата съпрузи имаха постоянна работа. Всъщност в тази нестабилна икономика мнозина едва свързваха двата края, макар в семейството да имаше двама работещи. И сега, когато всички се връщаха от работа, две трети от домовете от двете страни на улицата бяха тъмни и безлюдни. Собствениците им се бореха със задръстванията по магистралите, взимаха децата си от дневните училища, детски градини и гувернантки, за които едва плащаха, и се мъчеха да се приберат вкъщи, за да се порадват на няколко часа спокойствие, преди на сутринта отново да се върнат в месомелачката.

Понякога Рой се трогваше толкова много от тежкото положение на обикновените хора, че в очите му бликваха сълзи.

Но в момента не можеше да си позволи да се отдаде на състрадание — състояние, в което с лекота изпадаше. Трябваше да намери Спенсър Грант.

Той се качи в колата си, запали двигателя, включи портативния компютър и го свърза с клетъчния телефон.

Обади се на „Мама“ и я накара да намери телефонния номер на Спенсър Грант. И компютърът във Вирджиния започна издирването. Рой се надяваше да получи адреса на Грант от телефонната компания, както бе постъпил със семейство Бетънфилд.

Дейвид Дейвис и Нела Шайър сигурно си бяха тръгнали, затова той не можеше да им се обади в сградата в центъра на града, за да си изкара гнева на тях. Но и те не бяха виновни за проблема, макар че много му се искаше да прехвърли вината на Дейвис и на Верц, чието малко име вероятно беше Игор.

След няколко минути „Мама“ докладва, че никой на име Спенсър Грант няма телефон — нито вписан, нито невписан в указателя на Лос Анджелис и околността.

Рой не можа да повярва, макар да имаше пълно доверие на „Мама“. Проблемът не беше в нея. „Мама“ беше безпогрешна като скъпата му покойна майка. Грант беше умен. Твърде умен.

Рой даде указания на „Мама“ да претърси сметките на същото име. Грант може би беше записан под псевдоним, но преди да осигури услугата, телефонната компания сигурно бе поискала подписа и кредитната му история.

Докато „Мама“ работеше, Рой видя, че покрай него мина една кола и спря пред къща, намираща се малко по-нататък по улицата.

Нощта бе паднала над града. Здрачът се бе оттеглил към хоризонта на запад и от царствената му пурпурна светлина не бе останала и следа.

Екранът на монитора проблесна и Рой погледна компютъра на коленете си. Според „Мама“ името Спенсър Грант не фигурираше и във файловете за телефонните сметки.

Грант бе проникнал в служебните файлове на компютъра на полицията в Лос Анджелис, бе избрал произволно адреса на Зелински и го бе вкарал вместо своя. И сега, макар че живееше в Лос Анджелис или околността и сигурно имаше телефон, Грант бе заличил името си от файловете на компанията, която му осигуряваше услугата.

Грант, изглежда, искаше да се превърне в невидим.

— Кой, по дяволите, е този човек? — запита се на глас Рой.

Съдейки по онова, което бе намерила Нела Шайър, Рой бе убеден, че познава мъжа, когото търсеше. Но сега разбра, че не знае нищо за него. Известни му бяха само общи и повърхностни неща, но именно детайлите могат да му помогнат да го намери.

Какво правеше Грант в едноетажната къща в Санта Моника? Имаше ли връзка с жената? И какво знаеше?

Рой трябваше спешно да получи отговор на тези въпроси.

В гаражите на други къщи влязоха още две коли.

Рой почувства, че шансовете му да открие Грант намаляват с всяка изминала минута.

Той трескаво обмисли възможностите за избор, сетне използва „Мама“, за да проникне в компютъра на калифорнийския отдел „Моторни превозни средства“ в Сакраменто. След няколко минути на екрана се появи снимка на Грант, взета от шофьорската му книжка. С всички данни. И адрес.

— Добре — измърмори Рой, сякаш ако говореше на висок глас, щеше да попречи на късмета си.

Той поръча и получи три разпечатки на информацията на екрана, излезе от файловете на отдел „Моторни превозни средства“, каза довиждане на „Мама“, изключи компютъра и тръгна към дома на Зелински.

Мери, Питър и дъщеря им седяха на дивана в хола. Бяха бледи, не говореха и се държаха за ръце. Приличаха на три призрака в небесно преддверие, които очакват присъдите си и предполагат, че ще получат еднопосочни билети за ада.

Въоръжени до зъби и с безизразни лица, Дормон, Джонсън и Векио ги наблюдаваха. Без да каже нищо, Рой им даде разпечатките на новия адрес на Грант.

После зададе няколко въпроса и установи, че Мери и Питър Зелински са безработни и получават социални помощи. Затова си бяха вкъщи и се готвеха да вечерят, когато повечето им съседи се прибираха от работа. Зелински всеки ден преглеждаха обявите за свободни работни места в „Лос Анджелис Таймс“ и в другите вестници и кандидатстваха в множество компании и толкова много се тревожеха за бъдещето, че за тях експлозивното нахлуване на Дормон, Джонсън, Векио и Рой не беше изненада, а по-скоро естествено развитие на съществуващото им бедствено положение.

Рой беше готов да покаже карта от Агенцията за борба с наркотиците и да използва всеки метод на сплашване от репертоара си, за да постави в пълно подчинение семейство Зелински и да се увери, че няма да подадат оплакване нито до местната полиция, нито до федералните власти. Но те явно вече бяха толкова наплашени от икономическия смут, отнел работните им места, че не му се наложи да размаха дори фалшива карта за самоличност.

Те щяха да бъдат благодарни, ако забравеха тази среща. Щяха тихомълком да поправят външната си врата, да разчистят бъркотията и вероятно да стигнат до извода, че са били тероризирани от пласьори на наркотици, нахлули в погрешна къща, търсейки омразен конкурент.

Никой не подаваше оплакване срещу търговец на наркотици. Пласьорите на дрога в съвременна Америка бяха нещо като природните стихии. Беше по-разумно — и много по-безопасно — да подадеш гневно оплакване срещу ураган, торнадо или гръмотевична буря.

Възприемайки властното държание на кокаинов крал, Рой ги предупреди:

— Ако не искате да разберете как се чувства човек, когато му пръснат черепа, по-добре не мърдайте десет минути, след като си тръгнем. Зелински, ти имаш часовник. Мислиш ли, че ще можеш да отброиш десет минути?

— Да, разбира се — отговори Питър.

Мери не искаше да погледне Рой. Беше навела глава и той не виждаше великолепния й нос.

— Нали знаеш, че говоря сериозно? — обърна се Рой към съпруга й. — Ще бъдеш ли добро момче?

— Не желаем неприятности.

— Радвам се да го чуя.

Инстинктивната хрисимост на тези хора беше жалък коментар за бруталността в американското общество. И това потисна Рой.

От друга страна, тяхната отстъпчивост улесняваше задачата му.

Той тръгна след Дормон, Джонсън и Векио и излезе от къщата. Няколко пъти се обърна, но не видя лица на вратата или на прозорците.

Катастрофата бе предотвратена, макар и с риск.

Рой, който се гордееше с, общо взето, умерения си нрав, не можеше да си спомни откога не се бе ядосвал толкова много. Изгаряше от нетърпение да спипа Спенсър Грант.

 

 

Спенсър сложи в брезентова чанта няколко консерви с кучешка храна, кутия бисквити, нов кокал от необработена кожа, вода за Роки, купата му и една гумена играчка, която приличаше на хамбургер. После остави куфара и чантата до предната врата.

Кучето още проверяваше прозорците, но вече не така обсебено както преди. Беше завладяно от безименния ужас, който го бе събудил. Но сега се страхуваше от нещо по-прозаично и безобидно — безпокойството, което винаги го обземаше, когато усетеше, че ще правят нещо различно от установената практика. Роки изприпка след Спенсър, за да види дали се предприемат някакви тревожни действия, няколко пъти се приближи до куфара, подуши го и посети любимите си ъгълчета на къщата, въздишайки по тях, сякаш се съмняваше, че никога повече няма да има възможността да се порадва на удобствата им.

Спенсър взе портативния компютър от лавицата над бюрото и го сложи до брезентовата чанта и куфара. Беше го купил през септември и бе разработил собствени програми, докато седеше на верандата и се наслаждаваше на чистия въздух и успокояващото шумолене на есенните ветрове, разлюляващи клоните на евкалиптовите дървета. И сега, по време на странстванията си, щеше да има връзка с огромната американска информационна система.

Той отново се приближи до бюрото си и включи големия компютър. Записа на дискети някои от програмните продукти, разработени от него, включително онази, с която можеше да открива електронния подпис на подслушвача на телефонната линия, използван в диалог между компютри. Друга от програмите щеше да го предупреди, докато той проникваше неправомерно някъде, дали някой го проследява с помощта на сложно устройство.

Роки отново застана на прозореца, като ту ръмжеше, ту скимтеше.

 

 

Рой караше колата по хълмовете и каньоните в западната част на долината Сан Фернандо. Още не бе излязъл от мрежата на преливащите се един в друг градове, но между гроздовете светлини на предградията вече се забелязваха пространства от пълен мрак.

Този път щеше да действа по-предпазливо. Ако адресът, взет от отдел „Моторни превозни средства“ се окажеше дом на друго семейство, което като Зелински не бе чувало за Спенсър Грант, Рой предпочиташе да разбере това, преди да разбие вратата им, да ги тероризира с оръжие, да съсипе соса им за спагети и да рискува да бъде застрелян от разярен собственик, който може да се окаже въоръжен до зъби фанатик.

В тази епоха на неизбежен социален хаос нахлуването в частен дом — независимо дали със законни или фалшиви документи — беше много по-рисковано, отколкото в миналото. Обитателите можеше да са всякакви — педофили, почитатели на Сатаната или серийни убийци с канибалски наклонности, които се хранят от съдове, направени от човешки кости и чиито хладилници са пълни с разчленени трупове. В края на хилядолетието в лунапарка, наречен Америка, се разхождаха адски странни типове.

Шофирайки по двулентовото шосе, забулено в ефирна като паяжина мъгла, Рой започна да подозира, че в покрайнините няма да се натъкне на обикновена къща, нито на елементарния проблем дали е обитавана от Спенсър Грант или не. Очакваше го нещо друго.

Асфалтът отстъпи място на чакъл. От двете страни на пътя имаше болнави палми, които не бяха подрязвани от години. Най-сетне Рой се приближи до оградата от вериги.

Маскираният микробус за пици вече беше там. Червените му стопове светеха в рехавата мъгла. Рой погледна в огледалото за обратно виждане и видя фарове на стотина метра зад него. Джонсън и Векио.

Рой спря, слезе от колата и тръгна към портата. Кал Дормон го чакаше.

Зад оградата от вериги, в посребрената от фаровете мъгла ритмично се движеха странни машини. Приличаха на праисторически птици, които кълват червеи от земята. Петролни помпи. Един от нефтените залежи, разпръснати из Южна Калифорния.

Джонсън и Векио се присъединиха към Рой и Дормон.

— Петролни кладенци — отбеляза Векио.

— Проклети петролни кладенци — добави Джонсън.

— Само няколко проклети петролни кладенци — рече Векио.

Рой даде указания и Дормон отиде до микробуса, за да вземе фенерче и ножовка. Отвътре микробусът беше добре екипиран и съоръжен с всякакви инструменти и електронни устройства, които можеше да потрябват по време на полева операция.

— Ще влезем ли? — попита Векио. — Защо?

— Може да има къщичка на пазач — отговори Рой. — Грант може да е пазач и да живее тук.

Рой усети, че тримата агенти се безпокоят да не станат за смях за втори път тази нощ. Но те знаеха, че по всяка вероятност Грант бе вкарал фалшив адрес във файловете на отдел „Моторни превозни средства“ и шансът да го намерят в това нефтено поле е малък и почти равен на нула.

Дормон сряза веригите на портата и осветявайки пространството между помпите, всички тръгнаха по чакълената алея. Тук-там поройният дъжд от предишната нощ бе отмил чакъла и бе останала само кал. Обиколиха скърцащите помпи и се върнаха при портата, без да са открили пазач. Новите обувки на Рой бяха съсипани.

Без да разговарят, четиримата изтриха подметките си в тревата до чакълената алея.

Рой остави другите да чакат указания и се върна в колата си. Смяташе отново да установи връзка с „Мама“ и да намери друг адрес на онзи скапан човешки боклук на име Спенсър Грант.

Рой беше ядосан и това не беше хубаво. Гневът пречеше на трезвия разум. Никой проблем не се решаваше в състояние на ярост.

Той започна да диша дълбоко, освобождавайки се от напрежението. Представи си спокойствието като изпарения с цвят на праскова, а напрежението — като жлъчнозелена мъгла, излизаща от ноздрите му.

Рой бе научил този метод за контролиране на емоциите от книга с тибетски мъдрости. Всъщност книгата може би беше китайска. Или индийска. Не беше сигурен. Бе прочел много източни философии в непрестанния си стремеж към по-задълбочено самосъзнание и превъзходство.

Пейджърът писукаше, когато Рой се качи в колата. Той го откачи от сенника. В прозорчето за съобщения Рой видя името Клек и телефонен номер с код 714.

Джон Клек ръководеше издирването на деветгодишния понтиак, регистриран на името Валери Кийн. Ако тя се придържаше към обичайната си схема, колата трябваше да е изоставена на някой паркинг или улица в града.

Рой се обади на номера, записан на пейджъра и гласът, който отговори, несъмнено беше на Клек. Джон беше на двайсет и няколко години, слаб и върлинест, с огромна адамова ябълка и лице, което наподобяваше муцуна на пъстърва, но гласът му беше плътен, мелодичен и звучен.

— Аз съм — каза Рой. — Къде си?

— Летище „Джон Уейн“ в Ориндж Каунти. Понтиакът е тук, на един от паркингите. Събираме имената на билетопродавачите, които са били на работа вчера следобед и вечерта. Имаме нейни снимки. Някой може да си спомни, че й е продал самолетен билет.

— Направете го, но сигурно няма да стигнете доникъде. Тя е твърде умна, за да изостави колата там, откъдето ще се качи на друго превозно средство. Знае, че няма да бъдем сигурни и ще загубим ценно време, докато проверяваме.

— Освен това се опитваме да разговаряме с всеки таксиметров шофьор, който е бил на работа на летището по онова време. Може да не е взела самолет, а такси.

— А може да е отишла в някой хотел наблизо. Проверете дали някой портиер или пиколо не я помни.

— Добре. Този път тя няма да отиде далеч, Рой. Ще я спипаме.

Рой можеше и да бъде окуражен от увереността на Клек и от великолепния тембър на гласа му, ако не знаеше, че Джон прилича на риба, опитваща се да глътне праскова.

— Доскоро — каза той и затвори.

Включи телефона в компютъра, намиращ се в дипломатическото куфарче, запали двигателя и се свърза с „Мама“ във Вирджиния. Възложи й амбициозна задача — да издири Спенсър Грант в компютърните списъци на водоснабдителните, електрическите и газовите компании и на данъчните служби. Всъщност „Мама“ трябваше да претърси електронните файлове на всяка щатска, окръжна, областна и градска агенция, да проникне в потребителските досиета на всяка банка в Калифорния и — на национално ниво — да прерови Службата за социално осигуряване и Данъчната служба.

Накрая, след като съобщи, че ще се обади сутринта, за да види какви са резултатите от проучването на „Мама“, Рой затвори електронната верига към Вирджиния и изключи компютъра.

Мъглата се сгъстяваше и въздухът ставаше по-хладен с всяка изминала минута. Тримата мъже го чакаха на портата и трепереха.

— Да приключваме за тази вечер — каза Рой. — Утре ще продължим.

На лицата им се изписа облекчение. Кой знае къде можеше да ги отведе Грант следващия път.

Рой го потупа по гърба, окуражи ги и те се качиха в превозните си средства. Той искаше агентите му да са доволни от себе си. Всеки имаше право да бъде доволен от себе си.

Рой се качи в колата си, изкара я на шосето и започна да диша дълбоко и бавно. Вдишваше изпаренията с цвят на праскова на блаженото спокойствие и издишваше жлъчнозелената мъгла на гнева, напрежението и стреса.

Но още беше ядосан.

 

 

Тъй като обядваха късно, Спенсър измина цялата дълга отсечка през пустинята Мохаве, стигна чак до Барстоу и едва тогава отби от междущатската магистрала 15 и спря за вечеря. Поръча голям хамбургер, пържени картофи и малък ванилов млечен шейк за себе си. Вместо да си прави труда да вади консервите с кучешка храна от брезентовата чанта, той поръча още два хамбургера и голяма чаша вода за Роки, после се смили и купи втори ванилов шейк.

Спря в задната част на ярко осветения паркинг на „Макдоналдс“, остави двигателя включен, за да затопля форда и седна в багажното отделение, за да се нахрани, като се облегна на предната седалка и протегна крака. Роки облиза муцуна в очакване картонените кутии да бъдат отворени и колата да се изпълни с приятни ухания. Спенсър бе сгънал задните седалки, преди да тръгнат от Малибу, затова имаха достатъчно място.

Той разопакова хамбургерите на Роки и му ги даде. Когато извади от кутията своя хамбургер и отхапа, кучето вече бе изгълтало месото и по-голямата част от хлебчетата. Вторачи се с копнеж в сандвича на Спенсър и изскимтя.

— Това е мое — каза Спенсър.

Роки отново изскимтя. Не от уплаха или от болка, а сякаш искаше да каже: „Погледни колко съм симпатичен и ще осъзнаеш колко много искам онзи хамбургер.“

— Разбираш ли какво означава „мой“?

Роки погледна пакета с пържени картофи на коленете на Спенсър.

— И те са мои.

Кучето гледаше недоверчиво.

— Ето, това е твое — рече Спенсър и посочи неизядените хлебчета.

Роки тъжно погледна сухия хляб, после — сочния хамбургер.

Спенсър отхапа още едно парче, пийна ванилов млечен шейк и погледна часовника си.

— Ще настъпим газта и в девет часа отново ще бъдем на магистралата. До Лас Вегас остават двеста и петдесет километра. Ще стигнем в полунощ, дори ако не караме бързо.

Роки пак прикова поглед в пържените картофи.

Спенсър се смили и пусна четири резенчета върху опаковките от сандвичите.

— Бил ли си в Лас Вегас?

Картофите изчезнаха и Роки с копнеж се вторачи в останалите, които се подаваха от пакета.

— Опасен град. И имам лошото чувство, че нещата ще се влошат за нас, веднага щом пристигнем там.

Спенсър довърши хамбургера, пържените картофи и млечния шейк, без да даде нищо повече на кучето, което го гледаше укорително. Събра отпадъците и ги сложи в найлоново пликче.

— Искам да изясним нещо, приятелю. Онези, които я преследват, са адски силни и могъщи. И опасни. Не се колебаят да стрелят. За тях залогът трябва да е много висок.

Спенсър махна капачето на втория ванилов млечен шейк и Роки с интерес наклони глава на една страна.

— Виждаш ли? Запазих го за теб. Сега не се ли срамуваш от лошите си мисли за мен, когато не ти дадох още пържени картофи?

Спенсър сложи чашата на пода и я задържа, така че кучето да не я обърне.

Роки мълниеносно атакува млечния шейк, трескаво го излочи и след няколко секунди заби муцуната си навътре в чашата, търсейки още от вкусното питие.

— Ако снощи са наблюдавали къщата, може би са ме снимали.

Роки извади глава от чашата и с любопитство се вторачи в господаря си. Муцуната на кучето беше изцапана с млечен шейк.

— Имаш отвратителни навици на хранене.

Роки отново завря муцуна в чашата и фордът се изпълни със звуци на мляскане.

— Ако имат снимка, ще ме намерят. И след като търся Валери, ровейки се в миналото й, може да допусна глупава грешка и да привлека внимание към себе си.

Чашата беше празна и Роки вече не проявяваше интерес към нея. Изплези език и с изумително завъртане облиза остатъците от млечния шейк от муцуната си.

— Които и да са онези, които я преследват, аз съм най-големият глупак на света, ако мисля, че мога да се справя с тях. Знам това. Болезнено го съзнавам. Но въпреки всичко съм тръгнал за Лас Вегас.

Роки се закашля. Утайката от млечния шейк заседна в гърлото му.

Спенсър отвори чашата с водата и му я поднесе.

— Какви ги върша? Защо се въвличам в тази история? Не е справедливо към теб. И това съзнавам.

Роки не искаше повече вода. От муцуната му се стичаха капки.

Спенсър сложи капачето на чашата и я пъхна в торбичката с отпадъци. Взе няколко хартиени салфетки и хвана Роки за каишката.

— Ела тук, мърльо.

Кучето търпеливо изчака да го избършат.

— Ти си най-добрият ми приятел — продължи Спенсър, като го погледна в очите. — Знаеш ли това? Разбира се, че го знаеш. И аз съм най-добрият ти приятел. И ако ме убият… кой ще се грижи за теб?

Кучето го гледаше сериозно, сякаш разбираше, че проблемът е важен.

— Не ми казвай, че можеш сам да се грижиш за себе си. Е, по-добре си, отколкото когато те взех, но още не си напълно самостоятелен. И вероятно никога няма да бъдеш.

Кучето изпръхтя, сякаш да изрази несъгласието си, но и двамата знаеха каква е истината.

— Ако с мен се случи нещо, мисля, че това ще те съсипе. Ще станеш такъв, какъвто беше в приюта. И кой друг ще ти отдели времето и вниманието, от които се нуждаеш, за да се съвземеш отново? Хм? Никой.

Спенсър пусна каишката.

— Ето защо искам да знаеш, че не съм ти толкова добър приятел, колкото би трябвало да бъда. Желанието ми е да получа шанс с онази жена. Искам да разбера дали е достатъчно специална, за да хареса… човек като мен. Готов съм да рискувам живота си, за да разбера това… Но не бива да излагам на риск и твоя живот.

Никога не лъжи куче.

— Не мога да бъда предан приятел, какъвто си ти. В края на краищата аз съм човешко същество. Вгледаш ли се по-надълбоко в който и да е от нас, ще видиш, че е гаден егоист.

Роки замаха с опашка.

— Престани. Искаш да ме накараш да се почувствам още по-зле, така ли?

Трескаво размахвайки опашка, кучето скочи на коленете на Спенсър, за да го погалят.

Спенсър въздъхна.

— Добре. Ще внимавам да не ме убият.

Никога не лъжи куче.

— Макар да мисля, че шансовете са против мен — добави той.

 

 

Рой Майро отново подкара из градския лабиринт в долината. Мина през поредица от комерсиални райони и се запита къде свършва едното селище и откъде започва другото. Още беше ядосан, но сега гневът му граничеше с депресия. Той отчаяно търсеше супермаркет, където да намери всички излизащи вестници. Трябваше му един специализиран вестник.

С интерес забеляза, че в два от кварталите, през които мина, се извършват наблюдения.

Първото се осъществяваше от замаскиран микробус с удължена рама и хромирани джанти. На вратите бяха нарисувани палми, вълни, разбиващи се на плажа и червен залез. На багажника на покрива имаше два сърфа. Всеки непосветен би помислил, че микробусът е на циганин сърфист, който е спечелил от лотарията.

Но доказателствата за истинското предназначение на превозното средство бяха очевидни за Рой. Стъклата на микробуса бяха толкова тъмни, че сигурно представляваха еднопосочни огледала. Отвън не се виждаше нищо, но агентите и видеокамерите вътре имаха ясна видимост. На покрива и на предното стъкло имаше четири прожектора. Нито един не беше запален, но всяка крушка бе поставена в конусовидно приспособление, наподобяващо малък мегафон. Това можеше да са рефлектори, които фокусират лъча, за да не се разсейва, но всъщност единият конус сигурно беше антена на микровълнов предавател, свързан с компютрите в микробуса и служещ за предаването и приемането на огромни количества закодирана информация от повече от един източник едновременно. Другите три конуса бяха колекторни чинии за самонасочващи се микрофони.

Единият от незапалените прожектори не беше насочен напред, както трябваше да бъде, а към оживеното заведение за сандвичи „Пътуване с подводница“, което се намираше на отсрещната страна на улицата. Агентите записваха смесицата от разговори, водещи се между десетината посетители, които бъбреха на тротоара пред ресторантчето. После компютърът щеше да анализира гласовете, да изолира всеки събеседник, да го идентифицира, да му определи номер, да сравни един номер с друг въз основа на потока от думи и интонацията, да премахне повечето странични шумове като уличното движение и вятъра, и да запише всеки разговор на отделна лента.

Второто наблюдение се извършваше на километър и половина от първото. Осъществяваше се от микробус, маскиран като комерсиално превозно средство, което уж принадлежи на компания на име „Стъкларската магия на Джери“. Тъмните стъкла с еднопосочните огледала стигаха до фиктивната емблема на компанията.

Рой винаги се радваше, когато видеше екипи за наблюдение, защото по всяка вероятност бяха федерални, а не местни. Дискретното им присъствие показваше, че някой се интересува от социалната стабилност и спокойствието по улиците.

Когато ги съзреше, той обикновено се чувстваше в по-голяма безопасност и не толкова самотен.

Но тази нощ Рой не беше в настроение. Терзаеше го водовъртеж от негативни емоции. Тази нощ той не можеше да намери утеха в екипите за наблюдение, в добрата работа, свършена от Томас Съмъртън, нито в нещо друго, което този свят беше в състояние да му предложи.

Рой изпитваше потребност да намери истинската си същност, да отвори вратата в душата си и да застане лице в лице с космоса.

Той забеляза поща, пред която стоеше онова, което му трябваше — десетина очукани автомати за вестници.

Рой спря, слезе от колата и прегледа изданията. Не се интересуваше от „Таймс“, нито от „Дейли Нюз“. Онова, което търсеше, можеше да се намери само в алтернативната преса. Повечето публикации рекламираха сексуслуги или развлечения за възрастни. Той не обърна внимание на пикантните таблоиди. Сексът никога не задоволяваше напълно, ако душата търсеше съвършенство.

В множество големи градове се продаваше нетрадиционен вестник, който рекламираше природосъобразни храни, холистична медицина и спиритични въпроси, вариращи от прераждане до викане на духове.

В Лос Анджелис имаше три такива вестника.

Рой ги купи и се върна в колата.

Прелисти вестниците и прегледа само обявите. Различни гуру, мистици, психари, гледачи на таро, на ръка, лечители с акупунктура, с билки, спиритисти, тълкуватели на излъчването, консултанти по теорията за хаоса, водачи в миналото и други специалисти предлагаха услугите си.

Рой живееше във Вашингтон, окръг Колумбия, но поради естеството на работата си пътуваше из цялата страна. Беше посетил всички свещени места, където земята, досущ гигантска батерия, акумулираше огромни запаси от духовна енергия — Санта Фе, Таос, Удсток, Кий Уест, Спирит Лейк, Метеор Кратер и други. В онези святи пресечни точки на космична енергия той бе преживял вълнуващи неща, но отдавна подозираше, че и Лос Анджелис е неоткрито ядро на силна мощ. И сега изобилието на духовни водачи в обявите засили предположението му.

От многобройните варианти Рой избра „Мястото По Пътя“ в Бърбанк. Там предлагаха безброй методи за „намиране на егото и на окото на вселенската буря“, при това не от някакво неугледно помещение, а „в спокойната атмосфера на нашия дом“. Интересът му бе привлечен и от факта, че всички думи в името са написани с главни букви. Харесаха му и имената на собствениците — Джиневра и Честър, както и факта, че бяха достатъчно досетливи, за да се представят в обявата си.

Той погледна часовника си. Минаваше двайсет и един.

Рой взе телефона и им се обади.

— Аз съм Честър от „Мястото По Пътя“. С какво мога да ви услужа?

Рой се извини, че се обажда толкова късно, тъй като „Мястото По Пътя“ се намираше в дома им. Обясни, че изпада в духовна бездна и колкото е възможно по-скоро трябва да усети твърда земя под краката си. Честър го увери, че двамата с Джиневра изпълняват мисията си по всяко време на денонощието. Рой получи указания как да ги намери и пресметна, че в двайсет и два часа ще бъде пред вратата им.

Пристигна в двайсет и един и петдесет.

Привлекателната двуетажна къща в испански стил имаше покрив от керемиди и вдадени навътре прозорци с капаци. На фона на красивото панорамно осветление пищните палми и папрати хвърляха загадъчни сенки върху бледожълтата гипсова мазилка на стените.

Рой позвъни и забеляза стикер на компания за алармени системи. След миг по домофона се чу гласът на Честър.

— Моля, кой е?

Рой леко се изненада, че такава духовно извисена съпружеска двойка, с такъв талант, са намерили за необходимо да вземат мерки за сигурност. Но такова беше жалкото състояние на света, в който живееха. Дори мистиците бяха набелязани за мишена на престъпниците.

Усмихнат и дружелюбен, Честър покани Рой в „Мястото По Пътя“. Собственикът имаше голям корем, беше на около петдесет години, плешив и с тъмен слънчев загар посред зима. Приличаше на мечок и изглеждаше силен, въпреки туловището си. Беше облечен в сиво-кафяв панталон и риза в същия цвят с навити ръкави, под които се показваха мускулести, космати ръце.

Честър поведе Рой през стаи с под от жълт чам, лакиран до ярък блясък, с индиански рогозки и грубовати мебели, които биха подхождали повече на хижа в планината Сангре ди Кристо, отколкото на дом в Бърбанк. Минаха през хола, където имаше телевизор с огромен екран и влязоха във фоайе и после в овална стая с диаметър четири метра, с бели стени и без други прозорци, освен кръгла капандура в сводестия таван.

В средата имаше кръгла чамова маса. Честър посочи стол. Рой седна. Честър му предложи безалкохолни напитки — „всичко от диетична кока кола до билков чай“, но Рой отказа, защото единствената жажда, която изпитваше, беше духовна.

В средата на масата имаше кошничка, изплетена от палмови листа. Честър я посочи и каза:

— Аз съм само помощник по тези въпроси. Джиневра е духовният адепт. Ръцете й не бива да докосват пари. Но макар да се е извисила над земните грижи, и тя, естествено, трябва да яде.

— Разбира се.

Рой извади триста долара и ги сложи в кошничката. Честър изглеждаше приятно изненадан от дара, но Рой беше на мнение, че човек може да очаква качествено просветление само ако е готов да плати щедро.

Честър взе кошничката и излезе.

На тавана имаше малки прожектори, които обливаха стените в дъги от бяла светлина. Лъчите им постепенно започнаха да избледняват, докато помещението се изпълни със сенки и мрачно кехлибарено сияние, наподобяващо светлината на свещи.

— Здравейте. Аз съм Джиневра. Но, моля ви, не ставайте!

Тя забързано нахлу в стаята. Държеше безгрижно като момиче. Главата й беше вдигната високо, а раменете — изправени. Приближи се до масата и седна на стола срещу Рой.

Джиневра беше на около четирийсет години и изключително красива, въпреки че имаше дълги руси коси, накъдрени на фитили като на Горгона, каквито Рой не харесваше. Зелените й като нефрит очи блестяха от духовна светлина. Чертите на лицето й напомняха на всяка митологична богиня, която Рой бе виждал изобразена в класическото изкуство. Джиневра беше облечена в тесни сини джинси и удобна бяла фланелка. Гъвкавото й тяло се движеше плавно и грациозно и големите й гърди се поклащаха съблазнително. Зърната опъваха белия памучен плат.

— Как я караш? — наперено попита тя.

— Не много добре.

— Ще те оправим. Как се казваш?

— Рой.

— Какво търсиш, Рой?

— Искам справедлив и спокоен свят. Съвършенство във всяко отношение. Но хората имат недостатъци. Никъде няма съвършенство. Но аз отчаяно го търся и понякога това ме потиска.

— Трябва да разбереш смисъла на несъвършенството на света и твоята обсебеност от него. Какъв път на просветление предпочиташ да поемеш?

— Който и да е. Всеки.

— Отлично! — възкликна прелестната арийска красавица с такъв ентусиазъм, че къдриците й подскочиха и се разлюляха, а нанизите от червени мъниста по краищата им изтракаха. — Може да започнем с кристали.

Честър се върна. Буташе голяма кутия на колела, която докара до дясната страна на Джиневра.

Рой видя, че всъщност това е сиво-черен шкаф за инструменти. Беше висок метър и двайсет, широк деветдесет и дълбок шейсет сантиметра и имаше вратички и чекмеджета с различни размери. На кехлибарената светлина неясно проблесна емблемата на производителя — „Сиърс Крафтсман“.

Честър седна на третия и последен стол, който се намираше на шейсет сантиметра вляво и на трийсет зад жената. Джиневра отвори едно от чекмеджетата и извади кристален глобус, малко по-голям от топка за билярд. Хвана го с две ръце и го подаде на Рой, който го прие.

— Аурата ти е тъмна и тревожна. Хайде първо да я изчистим. Хвани кристала в две ръце, затвори очи и потърси спокойствие за медитация. Мисли само за едно, за следния образ на чистота — хълмове, покрити със сняг. Вълнообразни хълмове, затрупани с наскоро паднал сняг, по-бял от захар и по-мек от брашно. Накъдето и да погледнеш, виждаш само хълмове, обвити в чист, бял сняг…

Джиневра продължи да говори по този начин известно време, но колкото и да се опитваше, Рой не можа да си представи покрити със сняг хълмове, нито сипещи се снежинки. Гледаше само ръцете й. Прекрасни. Невероятни.

Джиневра беше толкова прелестна, че той забеляза ръцете й, едва когато му подаде кристалната топка. Не беше виждал ръце като нейните. Изключителни. Устата му пресъхна при мисълта да целуне дланите й и сърцето му трескаво заблъска в гърдите при спомена за тънките й, изящни пръсти. Бяха съвършени.

— Да, така е по-добре — бодро каза тя. — Сега можеш да отвориш очи.

Изведнъж Рой се уплаши. Може би си бе въобразил съвършенството на ръцете й и когато отново ги видеше, щеше да установи, че с нищо не се различават от ръцете на другите жени. Но ръцете на Джиневра наистина бяха съвършени. Изящни, грациозни и неземни. Пръстите взеха кристалното кълбо от него, сложиха го в отвореното чекмедже на шкафа за инструменти и сетне посочиха — досущ разперени, пърхащи криле на гълъб — седем други кристала, които бяха поставени върху черно кадифе в средата на масата, докато очите му бяха затворени.

— Нареди ги, както искаш — рече Джиневра. — И после аз ще изтълкувам схемата.

Предметите приличаха на кристалните снежинки, каквито се продаваха като коледна украса и бяха различни по размер.

Рой опита да се съсредоточи върху задачата, но очите му крадешком се плъзнаха към ръцете на Джиневра. Всеки път, когато ги погледнеше, дъхът му секваше. Пръстите му се разтрепериха и той се запита дали тя забелязва това.

Джиневра продължи с тълкуване на аурата му през призма, с карти таро и с руинически камъни, а приказните й ръце сякаш станаха още по-красиви. Той отговаряше механично на въпросите й, изпълняваше указанията и привидно слушаше мъдростите, с които тя го засипваше. Джиневра вероятно го мислеше за откачен или за пиян, защото говорът му беше нечленоразделен, а очите — замъглени, докато Рой все повече се опияняваше от ръцете й.

Той погледна виновно към Честър. Изведнъж почувства убеденост, че мъжът — вероятно съпругът на Джиневра — ядосано съзнава какви сладострастни желания възбуждат ръцете й. Но Честър не обръщаше внимание нито на Джиневра, нито на Рой. Плешивата му глава беше наведена и той почистваше ноктите на лявата си ръка с ноктите на дясната.

Рой беше сигурен, че дори Света Богородица не е имала по-изящни ръце от Джиневра, нито най-голямата прелъстителка в Ада — по-еротични пръсти. Ръцете на Джиневра бяха като чувствените устни на Мелиса Уиклън. Съвършени.

Тя взе торбичка с руинически камъни и отново ги хвърли.

Рой се запита дали ще събере смелост да я помоли да му гледа на ръка, за да докосне пръстите й.

Той потрепери от тази приятна мисъл и главата му се замая. Не можеше да излезе от овалната стая и да я остави да докосва други мъже с онези изящни, неземни ръце.

Рой бръкна под жилетката на костюма си, извади беретата от кобура на рамото си и каза:

— Честър.

Плешивият мъж го погледна и Рой го застреля в лицето. Честър се прекатури назад и тупна на пода.

Заглушителят трябваше скоро да бъде сменен. Беше се износил от употреба. Изстрелът отекна в стаята, но за щастие звукът не проникна отвъд стените.

Джиневра се бе вторачила в руиническите камъни на масата, когато Рой застреля Честър. Явно се бе вглъбила в тълкуването, защото когато вдигна глава и видя пистолета, на лицето й се изписа изненада.

Преди Джиневра да успее да вдигне ръце, за да се предпази и да го принуди да ги съсипе, което беше немислимо, той я застреля в челото. Тя падна по гръб на пода.

Рой прибра беретата, стана и заобиколи масата. Честър и Джиневра не мигаха. Бяха умрели веднага. Имаше малко кръв. Смъртта им беше бърза и безболезнена.

Както винаги, мигът беше тъжен и същевременно радостен. Тъжен, защото светът бе загубил двама духовно извисени човека, които бяха добри и далновидни. И радостен, защото Джиневра и Честър вече не трябваше да живеят в общество на непросветени и равнодушни хора.

Рой им завиждаше.

Той извади ръкавиците от вътрешния джоб на сакото си и ги надяна, подготвяйки се за предстоящата деликатна церемония.

Изправи стола на Джиневра и го доближи до масата, после нагласи мъртвата жена да седне. Главата й клюмна напред и брадичката докосна гърдите. Мънистата тихо изтракаха и паднаха като завеса, закривайки лицето й. Той вдигна ръцете й и ги сложи на масата.

Ръцете й. Привлекателни както в живота, така и в смъртта. Изящни. Елегантни. Прелестни.

Ръцете й отново му вдъхнаха надежда. Щом съвършенството съществуваше навсякъде, във всякаква форма, колкото и малка, дори в две ръце, тогава мечтата му за абсолютно съвършен свят може би един ден щеше да се осъществи.

Той сложи ръцете си върху нейните. Дори през ръкавиците, контактът беше наелектризиращ. Рой потръпна от удоволствие.

Преместването на Честър беше по-трудно, защото беше по-тежък. Но Рой успя да го сложи да седне на стола срещу Джиневра.

Той отиде в кухнята, разгледа съдържанието на бюфетите и килера и взе каквото му беше необходимо, за да довърши церемонията. Погледна и в гаража и намери инструментите, от които се нуждаеше. Занесе всичко в овалната стая и го постави върху шкафа на колела, където Джиневра държеше помощните си средства.

Рой избърса с кърпа за чинии стола, на който бе седял, защото в началото на посещението си не беше с ръкавици и вероятно бе оставил отпечатъци. Избърса и масата от същата страна, кристалната топка и кристалите с формата на снежинки. Не бе докосвал нищо друго в стаята.

В продължение на няколко минути той отваря чекмеджетата и вратичките на шкафа за инструменти, изучавайки магическото му съдържание, докато накрая намери подходящ за обстоятелствата предмет — пентаграма в зелено, поставен на фон от черно сукно, който се използваше за по-сериозни занимания — например за общуване с духовете на мъртвите.

Рой сложи пентаграма в средата на масата като символ на живота в отвъдното.

После включи в контакта електрическата резачка, която бе донесъл от гаража, и освободи Джиневра от дясната й ръка. Внимателно я сложи в правоъгълна пластмасова кутия, върху друга мека кърпа, и затвори капака.

Искаше да вземе и лявата ръка, но почувства, че би било твърде егоистично да притежава и двете. Трябваше да остави едната ръка на тялото, така че полицаите, съдебният лекар и погребалният агент да видят, че Джиневра е притежавала най-красивите ръце на света.

Рой постави дясната ръка на Честър и лявата на Джиневра върху пентаграма, за да изрази убедеността си, че двамата са заедно в отвъдния свят.

Той изпита желание да притежава духовната сила или чистота, необходима за общуване с духовете на мъртвите. Тогава би се свързал с Джиневра и би я попитал дали има нещо против, ако отнесе и лявата й ръка.

Рой въздъхна, взе пластмасовата кутия и с нежелание излезе от овалната стая. Обади се на полицията и каза на дежурната телефонистка.

— „Мястото По Пътя“ сега е само място. Много е тъжно. Моля ви, елате.

Той не окачи телефонната слушалка, а я остави да виси на шнура, грабна от чекмеджето още една кърпа за подсушаване на съдове и забърза към предната врата. Доколкото си спомняше, когато влезе в къщата, не бе докоснал нищо. Трябваше да избърше само дръжката на вратата и после да изхвърли кърпата някъде по пътя.

Рой подкара колата си, излезе от Бърбанк, прекоси хълмовете и се насочи към Лос Анджелис, минавайки през занемарен район на Холивуд. Ярките цветове на графитите по стените, автомобилите, пълни с млади бандити, които обикаляха по улиците и предизвикваха скандали, порнографските книжарници и кина, празните магазини, обсипаните с боклуци тротоари и другите доказателства за икономически и морален упадък, атмосферата на омраза, завист, алчност и похотливост — в момента нищо от тези неща не го учуди, защото Рой носеше със себе си красив и съвършен предмет, който доказваше, че във вселената действа мощна и мъдра творческа сила. В пластмасовата кутия имаше доказателство за съществуването на Господ.

 

 

Спенсър шофираше през огромната пустиня Мохаве, където властваше нощта, творенията на човешката ръка се свеждаха само до тъмната магистрала и превозните средства, движещи се по нея, и далечните радиостанции се чуваха лошо. Той неволно усети, че мислите му се връщат назад, към още по-черния мрак и още по-странната тишина в онази нощ преди шестнайсет години. Завладееше ли го този спомен, той не можеше да избяга, докато не се пречистеше, разказвайки за видяното и преживяното.

Безплодните равнини и хълмове не предлагаха удобни кръчми с клиенти, които да играят ролята на изповедници. В момента единственият отзивчив слушател беше Роки.

— Слизам по стълбите. Треперя и търкам голите си ръце и рамене, като се питам защо се страхувам толкова много. Вероятно още тогава неясно съзнавам, че отивам там, откъдето никога няма да изляза.

Привлича ме викът, който чух, докато надничах през прозореца, за да видя бухала. Макар да беше краткотраен и се чу само два пъти, при това слабо, стенанието беше толкова сърцераздирателно и жаловито, че споменът за него ме омайва, така както четиринайсетгодишно момче може понякога да бъде съблазнено от перспективата за неизвестност и ужас и от загадъчността на секса.

Вече съм на долния етаж. Минавам покрай стаи, където осветените от лунната светлина прозорци сияят меко, досущ телевизионни екрани и където старинните и изящни, подобни на музейни експонати мебели се виждат само като ъгловати черни сенки в тъмносиния мрак. Движа се покрай творбите на Едуард Хопър, Томас Харт Бентън и Стивън Акблом, от чиито картини надничат лица със зловещи изражения, неразгадаеми като идеограми на извънземен език, еволюирал в свят, намиращ се на милиони светлинни години от земята.

Подът от гладък варовик в кухнята е студен. През дългия ден и през цялата нощ е поглъщал прохладата от изстудявания с фреон въздух и сега краде топлината от ходилата ми.

До задната врата свети червената лампа на алармената система. Набирам кода, за да я изключа. Блесва зелена светлинка.

Фермата не е обикновена. Не е дом на хора, които си изкарват прехраната от земята и имат непретенциозни вкусове. В къщата има ценни предмети — изящни мебели и произведения на изкуството — и дори в земеделския щат Колорадо трябва да се взимат предпазни мерки.

Отключвам, отварям вратата и излизам на задната веранда. Юлската нощ е знойна. Тръгвам бос по дъските и слизам по стъпалата. Минавам покрай площадката с пилона за знамето и плувния басейн и прекосявам двора. Сякаш вървя насън, привлечен от спомена за вика в мрака.

Призрачното сребристо лице на пълната луна хвърля отблясъци върху всеки стрък трева и моравата прилича на заскрежена. Неизвестно защо ме обзема страх — не само за мен, но и за майка ми, макар че тя почина преди повече от шест години и е далеч от каквато и да е опасност. Страхът ми става толкова силен, че едва не спирам. Заставам в средата на задния двор и наострям уши.

Пред мен застрашително се извисява хамбарът, където най-малко от петнайсет години, още преди да се родя, няма животни, нито сено или трактори. За всеки, който минава по селския път, имението прилича на ферма, но всъщност не е така. Нищо не е такова, каквото изглежда.

Нощта е гореща и на лицето и голите ми гърди избиват капчици пот. Но упоритият хлад е под кожата, в кръвта ми и в най-дълбоките кухини на костите на момчешкото ми тяло, и юлската жега не може да го прогони.

Имам чувството, че ми е студено, защото твърде ясно си спомням зимния хлад в един мрачен мартенски ден, когато намериха майка ми, след като бе изчезнала преди три дни. Откриха по-скоро брутално обезобразеното й тяло, свито в канавка покрай коларския път на тринайсет километра от фермата. Там е била хвърлена от негодника, който я бе отвлякъл и убил. Бях едва осемгодишен, твърде малък, за да мога да проумея пълния смисъл на смъртта. И никой не смееше да ми каже какви жестокости са извършили с нея и колко много е страдала. Неколцина съученици, изпитващи примитивно влечение към жестокостта, присъщо само на някои деца и възрастни, които никога не съзряват, ми разказаха за всички онези ужаси. Тогава знаех достатъчно за смъртта, за да съзнавам, че никога повече няма да видя мама и мартенският хлад в онзи ден беше най-смразяващият студ, който си спомням.

Стоя на осветената от луната морава и се питам защо мислите ми непрекъснато се връщат към мама, защо странният вик ми се стори непознат и същевременно познат, защо се страхувам за мама, която е мъртва и защо толкова много се боя за живота си, когато лятната нощ не ме заплашва с нищо, доколкото виждам.

Тръгвам към хамбара, който е станал фокус на вниманието ми, макар отначало да ми се стори, че викът беше на животно в полята или в по-ниските хълмове. Сянката ми се носи пред мен.

Вместо да се приближа към огромната главна порта на южната страна на хамбара, където има вградена по-малка врата за хора, аз се подчинявам на инстинкта си и се отправям към югоизточния ъгъл. Прекосявам чакълената алея за коли между къщата и гаража, отново тръгвам безшумно по тревата, завивам зад ъгъла на хамбара и продължавам покрай източната страна.

Спирам, защото зад хамбара е паркирано превозно средство, което виждам за пръв път. Изработен по поръчка шевролет, несъмнено тъмносив, какъвто изглежда, защото лунната светлина преобразява всеки цвят в сребрист или сив. На едната врата е нарисувана дъга, която също изглежда съставена от различни нюанси на сивото. Задната врата е отворена.

Тишината е абсолютна.

Не виждам никого.

Макар и на емоционалната възраст четиринайсет години и вече надраснал детските кошмари и Деня на Вси светии, аз не знам, че неизвестността и ужасът са толкова съблазнителни и не мога да устоя на извратената им примамливост. Правя крачка напред към шевролета и… нещо разсича със свистене въздуха над главата ми. Стряскам се. Спъвам се, падам, претъркалям се и когато вдигам глава, виждам огромни криле, разперени над мен. По осветената от луната трева се промъква сянка. Изпитвам налудничавото чувство, че придобила ангелски вид, майка ми е слязла от небето, за да ме предупреди да не се приближавам до шевролета. После божественото присъствие описва висока дъга в мрака и аз виждам, че е голям бял бухал, който лети в лятната нощ и търси полски мишки или други жертви.

Бухалът изчезва.

Нощта остава.

Ставам.

Промъквам се към шевролета, привлечен от неговата загадъчност и от обещанието за приключение. И от ужасната истина, която още не съзнавам, че знам.

Забравям за пърхането на крилете на бухала, но онзи жаловит вик безмилостно отеква в паметта ми. Вероятно започвам да осъзнавам, че не беше вой на диво животно, посрещащо смъртта си в полята или в гората, а окаян и отчаян зов на човешко същество, преживяващо изключително голям ужас…

 

 

Спенсър караше през осветената от луната пустиня Мохаве. Проследи настойчивия спомен чак до сърцето на мрака, до проблясъка на метал в сенките, до внезапната болка и мириса на гореща кръв и до раната, от която на лицето му щеше да остане белег. Опитваше се да стигне до крайното разкритие, което винаги му се изплъзваше.

И пак стана така.

Не си спомняше нищо от случилото се в последните мигове на онзи страшен, отдавнашен сблъсък, след като натисна спусъка на револвера и се върна в кланицата. Полицаите му казаха как трябва да е свършило всичко. Спенсър прочете разказите за онова, което бе направил, от автори, написали книгите и статиите си въз основа на доказателства. Но никой от тях не беше там. Те не знаеха безусловната истина. Там беше само той. Спомените му бяха образни, но после избледняха и изчезнаха в черната дупка на амнезията и след шестнайсет години Спенсър не можеше да хвърли нито лъч светлина в мрака.

Ако някога си спомнеше останалото, той може би щеше да намери покой. Но споменът можеше и да го съсипе. В тъмния тунел на амнезията Спенсър вероятно щеше да намери срам, с който нямаше да може да живее и споменът щеше да бъде нежелан.

Но винаги когато се разтоварваше от всичко, което си спомняше, той намираше временен покой от душевните терзания.

Спенсър погледна Роки и видя, че кучето се е свило на кълбо на седалката до него и дреме. Позата изглеждаше неудобна и опашката му висеше, но Роки явно се чувстваше добре.

Спенсър предположи, че след неколкократно повтаряне на истината през годините, ритъмът на речта и тонът на гласа му стават приспивни, винаги когато се върне на тази тема. Горкото куче не би могло да остане будно, дори ако навън бушуваше гръмотевична буря.

А може би известно време не бе говорил на глас. Вероятно още в началото монологът му се бе превърнал в шепот и после бе заглъхнал напълно и в него бе продължил да говори само вътрешният глас. Самоличността на изповедника не го интересуваше, затова не беше важно дали го слушат или не. Присъствието на отзивчив слушател беше само извинение отново да говори за случилото се, търсейки временна утеха или постоянен покой.

До Лас Вегас оставаха осемдесет километра.

По шосето се търкаляха огромни тръни. Идваха отнякъде, минаваха пред фаровете на форда и отново се отправяха в неизвестна посока.

Чистият пустинен въздух не променяше възгледите му за вселената. На небосвода блестяха милиони звезди — красиви, но студени, примамливи, но недостижими. Хвърляха учудващо малко светлина върху алкалните равнини от двете страни на шосето. И въпреки величието си, не разкриваха нищо.

 

 

Рой Майро се събуди в хотелската си стая. Часовникът показваше четири и деветнайсет. Беше спал по-малко от пет часа, но се чувстваше бодър, затова запали лампата.

Отметна завивките, седна на ръба на леглото, присви очи, за да свикне със светлината и се усмихна на пластмасовата кутия, която стоеше до часовника. Кутията беше прозрачна и Рой виждаше очертанията на предмета вътре.

Той я взе, сложи я на коленете си и махна капака. Ръката на Джиневра. Рой се почувства благословен, че притежава такава красива вещ.

Но колко жалко, че пленителното й великолепие нямаше да трае дълго. След двайсет и четири часа, ако не и по-скоро, ръката видимо щеше да погрознее и хубостта й щеше да остане само спомен.

Цветът вече се бе променил. За щастие побеляването само подчертаваше изящните кости на дългите, елегантно оформени пръсти.

Рой с нежелание сложи капака на кутията и я остави на нощното шкафче.

После влезе в хола на двустайния хотелски апартамент. Портативният му компютър и клетъчният телефон вече бяха свързани и наредени на масата до големия прозорец.

Рой бързо установи контакт с „Мама“ и поиска резултатите от разследването, което я бе помолил да извърши вечерта, когато той и хората му установиха, че адресът на Спенсър Грант, фигуриращ в отдел „Моторни превозни средства“, е необитаемо нефтено поле.

Тогава беше страшно ядосан.

Но сега беше спокоен. Хладнокръвен. Владееше се.

Рой прочете доклада на „Мама“ и веднага разбра, че издирването на адреса на Спенсър Грант не е било лесно.

Докато бе служил в калифорнийските специални сили, отдел „Компютърни престъпления“, Спенсър бе научил много за националната информационна мрежа и за уязвимостта на хилядите компютърни системи, от които се състоеше. Явно се бе сдобил с наръчници с кодове и технически процедури и бе проникнал в компютърните системи на различните телефонни компании, кредитни агенции и правителствени служби. И сетне бе успял да вкара информацията в персоналния си компютър.

Спенсър бе напуснал полицията и бе заличил от публичните архиви всички данни за местонахождението си. Името му фигурираше само във файловете на военните, на отдел „Моторни превозни средства“, Социалната служба и полицията и всеки път посоченият адрес беше един от двата, които вече се бяха оказали фалшиви. Файлът на Националната данъчна служба съдържаше други мъже с неговото име, но никой не беше на неговите години, нямаше неговия социален номер, не живееше в Калифорния и не беше плащал данъци като служител на полицията в Лос Анджелис. Грант бе изчезнал и от файловете на данъчните власти в щата Калифорния.

Ако не друго, Спенсър явно не плащаше данъци. Рой мразеше неизправните платци. Те олицетворяваха социалната безотговорност.

Според „Мама“ в момента никоя компания за услуги не изпращаше сметки на Спенсър Грант. Въпреки това, където и да живееше, той се нуждаеше от електричество, вода, телефон, прибиране на боклука и вероятно от газ. Дори да бе заличил името си от списъците със сметките, за да не плаща, Спенсър Грант не можеше да изчезне от архивите им за услуги, без да го изключат от снабдяване. Но името му не фигурираше никъде.

„Мама“ изказа две предположения. Първо, Грант добросъвестно плаща всичко, но преправя файловете на компаниите и прехвърля сметките на фалшиво име, което си бе измислил. Единствената цел на тези действия беше да изчезне от публичните архиви и да не може да бъде открит, ако някоя правителствена или полицейска агенция пожелае да разговаря с него. Второ, Спенсър Грант е мошеник, заличава името си от файловете за сметките и не плаща нищо, докато ползва услугите под фалшиво име. И в двата случая той и адресът му бяха някъде във файловете на компаниите, под име, обозначаващо тайната му самоличност и можеше да бъде намерен, ако откриеха псевдонима му.

Рой се върна в спалнята, за да вземе кафявия плик, съдържащ компютърния портрет на Спенсър Грант. Този човек беше необикновено хитър противник. Рой искаше да гледа лицето му, докато чете информацията за него.

Той отново седна пред компютъра и започна да чете доклада.

„Мама“ не бе успяла да намери сметка на името Спенсър Грант в никоя банка, спестовна каса или кредитна институция. Грант или плащаше всичко в брой, или имаше сметки на друго име. Вероятно второто. В действията му се долавяше непогрешима параноя и явно не искаше да повери средствата си на никоя банка и при никакви обстоятелства.

Рой погледна компютърния портрет. Очите на Грант наистина изглеждаха странни. Трескави. В това нямаше съмнение. В очите му блестеше безумие.

Тъй като Грант можеше да е основал фирма, чрез която да плаща сметките и данъците си, „Мама“ бе претърсила и файловете на калифорнийския клон на Министерството на финансите, но и там нямаше нищо.

Във всяка банкова сметка трябваше да фигурира определен социалноосигурителен номер, затова „Мама“ бе потърсила спестовна или чекова сметка с номера на Грант, независимо от името, на което се депозираха парите. Безрезултатно.

Спенсър може би притежаваше къщата, в която живееше, затова „Мама“ бе проверила файловете за данък сгради, но отново не бе открила нищо. Ако имаше къща, Грант сигурно я бе записал на фалшиво име.

Ако беше учил в университет или лежал в болница, Грант може би не си спомняше, че е написал адреса си във формуляра за постъпване и не го бе заличил. Повечето учебни заведения и медицински институции се подчиняваха на федералните закони и архивите им бяха достъпни за безброй правителствени агенции. Като се имаше предвид броят на тези институции, дори в ограничен географски район, „Мама“ се нуждаеше от търпението на светец или на машина, каквато всъщност беше. Но въпреки всичките си усилия, компютърът не бе открил нищо.

Рой погледна портрета на Спенсър Грант. Започваше да мисли, че човекът е не само душевно разстроен, но нещо по-лошо — активен злосторник. А всеки, обсебен от подобна мания за анонимност, беше враг на народа.

Вцепенен, Рой отново насочи вниманието си към компютъра.

Когато предприемеше такова мащабно издирване, което на даден етап се оказваше безрезултатно, „Мама“ не се отказваше. Компютърът беше програмиран да използва резервните си логични вериги, за да рови в огромното хранилище от списъци за поръчки по пощата, натрупвани от агенцията, и да търси име, което не можеше да бъде намерено другаде. Списъците се попълваха от литературни и музикални клубове, списания, издателства, големи политически партии, каталози на компании, които продаваха по пощата всичко от еротично бельо до електронни джунджурии, групи по интереси като колекционери на стари автомобили и филателисти, и от безброй други източници.

И там „Мама“ намери някой си Спенсър Грант, различен от другите в архивите на отдел „Моторни превозни средства“.

Заинтригуван, Рой се наведе напред.

Преди около две години този Спенсър Грант бе купил кучешка играчка от каталог за поръчки по пощата, предназначен за собственици на домашни любимци. Кокал от необработена кожа. Адресът в списъка беше в Калифорния. Малибу.

„Мама“ се бе върнала във файловете на компаниите за услуги и бе научила, че на онзи адрес има снабдяване.

Сметките за електричество бяха на името Стюарт Пек.

Водата и събирането на боклука — на господин Хенри Холдън.

Газта — на Джеймс Гейбъл.

Телефонната компания предоставяше услуги на някой си Джон Хъмфри. Имаше и клетъчен телефон на името на Уилям Кларк на същия адрес.

Цифровият телефон беше на Уейн Грегъри.

Данък сгради се плащаше от Робърт Трейси.

„Мама“ бе намерила мъжа с белега.

Въпреки усилията му да се скрие зад изкусно изтъкан параван от разнообразни самоличности, макар че грижливо се бе постарал да заличи миналото си и да направи съществуването си трудно за доказване, досущ онова на чудовището от Лох Нес и почти бе успял да стане неуловим като призрак, Спенсър Грант се бе издал с един кокал от необработена кожа. Кучешка играчка. Грант изглеждаше свръхестествено интелигентен, но обикновеното човешко желание да достави радост на любимото си животно го бе провалило.