Дийн Кунц
Тъмните реки на сърцето (5)

5.

Докато дъждът потропваше като конски копита по покрива, а кучето лежеше свито на кълбо и дремеше на стола, Спенсър използва възможностите на компютъра си, за да се опита да състави файл на Валери Кийн.

Според информацията от отдел „Моторни превозни средства“ шофьорската книжка, която тя имаше, й беше първата. Не беше подновявана и за да я получи, Валери си бе извадила карта за социално осигуряване като доказателство за самоличност. Отдел „Моторни превозни средства“ потвърди, че името и номерът й съответстват на онези в службата за социално осигуряване.

Това даде на Спенсър четири индекса, по които да я намери в други бази данни, където имаше вероятност да се появи Валери Кийн — име, дата на раждане, номер на шофьорската книжка и социалноосигурителен номер. Щеше да бъде интересно да научи повече за нея.

Миналата година, с много търпение и хитрост, той бе превърнал в игра проникването в големите национални кредитни агенции, които имаха едни от най-сигурните системи. И сега отново се гърчеше като червей в ябълка, търсейки Валери Ан Кийн.

Файловете им съдържаха шейсет и четири жени със същото име. Спенсър вкара социалноосигурителния й номер, но в отдел „Моторни превозни средства“ нямаше такъв.

Спенсър се намръщи, вкара рождената дата на Валери и поиска системата да я намери по нея. Една от жените беше родена на същия ден и месец, но двайсет години по-рано.

Докато Роки хъркаше до него, Спенсър написа номера на шофьорската книжка и зачака системата да провери жените на име Валери. От онези, които имаха шофьорски книжки, пет бяха в Калифорния, но нито един от номерата не съвпадаше с нейния. Пак задънена улица.

Убеден, че грешките са направени, когато е записвана информацията, Спенсър прегледа файловете на всяка една от жените, живеещи в Калифорния, търсейки шофьорска книжка или дата на раждане, които да се различават по някоя цифра от данните в отдел „Моторни превозни средства“. Беше сигурен, че някой от служителите е написал „шест“ вместо „девет“ или е разменил местата на цифрите.

Не. Нямаше грешки. И съдейки по информацията във всеки файл, никоя от онези жени не можеше да е Валери Кийн, която Спенсър търсеше.

Беше невероятно, но Валери Ан Кийн, която доскоро бе работила в „Червената врата“, отсъства от файловете на кредитните агенции и няма кредитна история. Това беше възможно само ако Валери никога не си бе купувала нещо на изплащане, нямаше кредитна карта, не си беше открила чекова или спестовна сметка и не беше проверявана от работодател или хазяин.

Да бъдеш двайсет и девет годишен и да нямаш кредитна история в съвременна Америка би означавало, че си циганин или безработен скитник. Но Валери явно не беше нито едно от двете.

Добре. Разсъждавай. Атаката на едностайната й къща означаваше, че полицията или някой друг я търси. В такъв случай Валери беше издирван престъпник с криминално досие.

Спенсър се върна по електронните магистрали в компютъра на полицията на Лос Анджелис и претърси съдебните файлове на града, околностите и щата, за да провери дали жена на име Валери Ан Кийн е била осъждана за престъпление или има заповед за арест.

Системата за града даде отрицателен отговор.

Околията отвърна с:

НЯМА ДОСИЕ

А щатът:

НЯМА ТАКАВА В СПИСЪЦИТЕ

Нямаше нищо.

Използвайки връзката за електронен обмен на информация между полицията на Лос Анджелис и ФБР, Спенсър получи достъп до файловете на Министерството на правосъдието във Вашингтон, които съдържаха данни за хората, осъдени по федерални обвинения. Валери не фигурираше и там.

Освен известния списък на десетте най-издирвани престъпници, ФБР търсеше и стотици други хора, свързани с разследването на различни престъпления — или заподозрени, или потенциални свидетели. Валери Ан Кийн липсваше и в тези списъци.

Тя беше жена без минало.

Въпреки всичко Валери бе направила нещо, защото я издирваха. При това отчаяно.

Спенсър си легна в един и десет след полунощ.

Макар че беше капнал от умора и ритъмът на дъжда би трябвало да му подейства успокояващо, той не можеше да заспи. Лежеше по гръб, взираше се ту в тъмния таван, ту в разлюлените клони на дърветата през прозореца и слушаше безсмисления монолог на бушуващия вятър.

Отначало не беше в състояние да мисли за нищо друго освен за жената. Лицето й. Очите. Гласа. Усмивката. Загадъчността.

След известно време обаче мислите му се пренесоха в миналото, както често и лесно ставаше. За него споменът беше магистрала, водеща в една-единствена посока — онази лятна нощ, когато беше четиринайсетгодишен и мракът се сгъстяваше, когато всичко, което знаеше, се оказа измама, когато надеждата умря и страхът стана негов постоянен спътник, когато се събуди от крясъка на упорит бухал, чийто единствен въпрос впоследствие се превърна в основният проблем в живота му.

Роки, който обикновено мигновено усещаше настроенията на господаря си, още крачеше неспокойно насам-натам и явно не съзнаваше, че Спенсър се отпуска в обятията в безмълвното терзание на настойчивата памет и му е необходима компания. Кучето не реагира, когато Спенсър го повика.

Роки неуморно сновеше в мрака между отворената врата на спалнята, заставаше на прага, вслушваше се в бурята, бушуваща в комина на камината, приближаваше се до прозореца на спалнята, слагаше лапи на перваза и се вторачваше в разлюляната от вятъра евкалиптова горичка. Макар че нито скимтеше, нито ръмжеше, кучето имаше разтревожен вид, сякаш лошото време бе довяло нежелан спомен от собственото му минало, който го бе оставил разстроено и неспособно да възвърне покоя си.

— Хайде, момче — каза Спенсър. — Ела тук.

Без да му обърне внимание, Роки тръгна към вратата.

Във вторник вечерта Спенсър бе отишъл в „Червената врата“, за да говори за онази юлска нощ преди шестнайсет години. Но вместо това се запозна с Валери Кийн и, за негова изненада, говори за други неща. Но още беше обсебен от онази юлска нощ.

— Ела тук, Роки — повтори той и потупа дюшека.

След още една минута на увещания кучето най-сетне се качи в леглото. Легна и сложи глава на гърдите на Спенсър. Отначало трепереше, но после бързо се успокои от гальовната ръка на господаря си. Вирнал едното си ухо нагоре и отпуснал другото надолу, Роки внимателно започна да слуша историята, която бе чувал в безброй нощи като тази, когато беше единствената публика или докато придружаваше Спенсър в баровете, където господарят му черпеше непознати, заслушани в думите му в пиянски унес.

— Бях на четиринайсет години — започна Спенсър. — Това се случи в средата на юли и нощта беше топла и влажна. Спях завит само с чаршаф и прозорецът на спалнята ми беше отворен. Спомням си, че сънувах мама, която бе починала преди повече от шест години. В съня не се случи нищо. Спомням си само топлотата, радостта и утехата, че съм с нея… и може би мелодичния й смях. Тя имаше прекрасен смях. Но ме събуди друг звук. Не беше силен, но повтарящ се — приглушен и странен. Озадачен и с все още замъглено съзнание от съня, аз седнах в леглото, но не се уплаших. Чух, че някой непрекъснато пита „кой“. Спираше, настъпваше тишина, после отново започваше да повтаря: „кой, кой, кой“. Разбира се, когато се разсъних, разбрах, че това е бухал, кацнал на покрива, точно над отворения ми прозорец…

Онази далечна юлска нощ отново привлече Спенсър като астероид, пленен от по-силното притегляне на земята и обречен на все по-смаляваща се орбита, която щеше да завърши със сблъсък.

…Това е бухал, кацнал на покрива, точно над отворения ми прозорец, и кряка в нощта.

Ставам от леглото и отивам в банята. Очаквам бухането да спре, когато гладният бухал разпери криле и отново полети на лов за мишки. Но дори след като се връщам в леглото, бухалът, доволен стои на покрива и пее едносричната си песен.

Отивам до отворения прозорец и тихо вдигам двойните щори, опитвайки се да не го уплаша, за да не отлети. Но когато подавам глава навън и се обръщам нагоре в очакване да видя ноктите му вкопчени в дървените покривни плочи и извити към стрехите, и преди да кажа „къш“ или бухалът да попита „кой“, се чува друг, съвсем различен звук — пронизителен и тъжен, окаяно стенание на ужас, идващо от далечно място в лятната нощ. Поглеждам към хамбара, който се намира на двеста метра зад къщата, към осветените от луната поля зад него, към обраслите с дървета хълмове зад полята. Отново се разнася вик — този път по-краткотраен, но още по-нещастен и пронизителен.

Откакто съм роден, живея сред природата и знам, че това е смъртоносна зона, управлявана от най-безмилостните зверове и от най-жестокия от всички закони — законът за естествения подбор. Много нощи съм чувал зловещия, потреперващ вой на глутница койоти, преследващи плячка или празнуващи улова. От хълмовете понякога отеква победоносният рев на планински лъв, който е разкъсал заек — звук, който те кара да вярваш, че адът съществува и прокълнатите са отворили портите.

Викът, който привлича вниманието ми и кара бухалът на покрива да млъкне, не е на хищник, а на жертва. Гласът е на нещо слабо и уязвимо. Горите и полята са изпълнени с плахи и безпомощни същества, които живеят само за да загинат от насилствена смърт и това става непрекъснато всеки час и всеки ден. Бог може би забелязва техния ужас, защото знае за смъртта на всяко врабче, но остава невъзмутим.

Изведнъж нощта става съвсем тиха, а въздухът — неестествено неподвижен, сякаш далечният вопъл на страх е бил звукът на двигателите на съзиданието, които, изскърцвайки, спират. Звездите са твърди точки светлина и престават да блещукат, а луната все едно изглежда като нарисувана на платно. Дърветата, храстите, летните цветя, полята, хълмовете и далечните планини приличат на изкристализирали сенки в различни оттенъци на черното и крехки като тънък лед. Въздухът сигурно още е топъл, но аз съм скован от студ.

Безшумно затварям прозореца, обръщам се с гръб към него и тръгвам към леглото. Клепачите ми натежават. Не съм се чувствал толкова уморен.

Но в същия миг осъзнавам, че в мен има необяснимо противоречие. Умората ми не е толкова физическа, колкото психическа и сънят е по-скоро желание, отколкото потребност. Сънят е бягство. От страха. Треперя, но не от студ. Въздухът е топъл. Аз треперя от страх.

Но страх от какво? Не мога да разпозная източника на безпокойството си.

Знам, че виковете, които чух, не са обикновени. Стенанията отекват в съзнанието ми. Смразяващи вопли. Напомнят ми нещо, което съм чувал и преди, макар да не мога да си спомня какво, кога и къде. Колкото по-дълго окаяните стенания отекват в паметта ми, толкова по-бързо бие сърцето ми.

Изпитвам отчаяно желание да си легна, да забравя виковете, нощта, бухала и въпроса му, но знам, че няма да заспя.

Облечен съм само по гащета, затова бързо намъквам джинсите. Сега, когато съм твърдо решен да действам, сънят не ме привлича. Всъщност съм обзет от чувство за неотложност — толкова странно, колкото и предишното ми усещане за умора и желание да заспя. Излизам от спалнята, тласкан от непреодолимо любопитство, от желание за среднощно приключение, присъщо на всички момчета, и от ужасната истина, която още не съзнавам, че знам.

Къщата е студена, защото моята стая е единственото помещение без климатична инсталация. Няколко лета поред аз затварям отдушниците, за да се предпазя от хладния поток, защото предпочитам благодатта на чистия въздух, дори във влажна юлска нощ… и защото от няколко години не мога да спя от съскането и бръмченето на климатичната инсталация. Отдавна се страхувам, че този тих, но постоянен шум ще заглуши някой друг звук в нощта, който трябва да чуя, за да оцелея. Нямам представа какъв може да е онзи друг звук. Страхът ми е безпочвен и детински и аз се смущавам от него. Но въпреки това страхът контролира навиците ми на сън.

Коридорът на горния етаж е посребрен от лунната светлина, която струи през двете капандури. Тук-там покрай стените леко проблясва лакираният чамов под. В средата на коридора има персийски килим със сложни шарки, чиито извити и вълнообразни очертания поглъщат лъчите на пълната луна и неясно ги отразяват. Под мен сякаш има стотици бледи, фосфоресциращи, преплетени форми и сякаш не стъпвам по килим, а — подобно на Исус — вървя по водите на море и гледам загадъчните обитатели на дъното.

Минавам покрай стаята на баща ми. Вратата е затворена.

Стигам до стълбището, където се поколебавам.

Къщата е тиха.

Слизам по стълбите. Треперя, търкам голите си ръце с длани и се чудя на необяснимия си страх. Вероятно още в този миг аз смътно осъзнавам, че слизам там, откъдето никога няма да мога да изляза…

Докато кучето слушаше като изповедник, Спенсър разказа всичко за онази отдавнашна нощ, за скритата врата, за тайното място и за пулсиращото сърце на кошмара. Докато говореше, гласът му постепенно заглъхна и се превърна в шепот.

Когато спря да разказва, Спенсър временно бе изпаднал в състояние на покой, което щеше да изчезне с появата на зората, но беше приятно заради уклончивостта и мимолетността си. Пречистен, той най-сетне затвори очи и разбра, че ще спи, без да сънува.

На сутринта щеше да започне да търси жената.

Изпитваше неловкото чувство, че върви през истински ад, какъвто често бе описвал на търпеливото куче. Нямаше друг избор. Пред него имаше само един приемлив път и Спенсър беше принуден да тръгне по него.

А сега, заспивай.

Навън се лееше дъжд и ромоленето приличаше на звука на опрощението — макар че някои петна никога не изчезват.