Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dark Rivers of the Heart, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

Дийн Кунц. Тъмните реки на сърцето

ИК „Плеяда“, 2000

Дизайн на корицата: Димитър Стоянов — Димо, 2000

Редактор: Весела Прошкова

Коректор: Джени Тодорова

ISBN 954-409-195–5

История

  1. — Добавяне

12.

В понеделник сутринта капитан Харис Деското от полицията в Лос Анджелис щеше да бъде по-изненадан, ако бе установил, че е умрял и оттогава е в ада, защото възмутителните деяния, които бяха извършени с него, явно биха отнели голяма част от времето и енергията на безброй умни, злобни и изобретателни демони.

В двайсет и три часа и трийсет минути, докато той правеше любов със съпругата си Джесика, а двете им дъщери Уила и Ондин спяха или гледаха телевизия в другите спални, екип на специалните сили на ФБР в съвместна операция с Агенцията за борба с наркотиците нахлу в дома му, намиращ се на тиха улица в Бърбанк. Атаката бе извършена с безкомпромисната и решителна всеотдайност и безмилостната сила, присъщи на всеки взвод на американската морска пехота във всяка битка и във всяка война в историята на страната.

От всички страни на къщата, със синхрон, на който би завидял и най-взискателният диригент на симфоничен оркестър, през прозорците бяха хвърлени гранати с нервнопаралитичен газ. Взривовете мигновено дезориентираха Харис, Джесика и дъщерите им и временно увредиха функциите на двигателно-нервните им системи.

Докато порцелановите фигурки на лавиците се прекатурваха и картините тракаха по стените, реагирайки на ударните вълни, бяха разбити предната и задната врата. Въоръжени до зъби мъже с черни каски и бронежилетки нахлуха в дома на Деското и се разпръснаха из стаите, досущ приливна вълна в Деня на Страшния съд.

Озарен от романтична, мека, кехлибарена светлина, Харис беше в обятията на съпругата си и се тласкаше напред-назад, почти достигнал върховния, приятен, разтапящ миг на блаженство. В следващия момент страстта се превърна в ужас и той се олюляваше на пода, гол и объркан. Крайниците му конвулсивно потрепваха, коленете му се огъваха и стаята сякаш се въртеше като гигантска бъчва на карнавал.

Макар че ушите му кънтяха, Харис чу, че навсякъде из къщата мъже крещят:

— ФБР! ФБР! ФБР!

Зашеметен от граната с нервнопаралитичен газ, той не можеше да разсъждава трезво какво означават онези три букви.

Харис се сети за заредения револвер в нощното си шкафче.

Но не можеше да си спомни как да отвори чекмеджето. Струваше му се, че тази задача изисква свръхчовешка интелигентност и ловкостта на жонгльор.

После спалнята се изпълни с едри мъже, които крещяха в един глас. Те принудиха Харис да легне по лице на пода и да сложи ръцете си зад главата.

Съзнанието му започна да се прояснява. Той си спомни значението на инициалите ФБР. Ужасът и объркването не изчезнаха, но намаляха и се превърнаха в страх и озадаченост.

Над къщата избръмча хеликоптер. Прожектори осветиха двора. На фона на ожесточеното тракане на перките, Харис чу звук, от който кръвта му се смрази. Дъщерите му пищяха, докато мъжете разбиваха вратите на стаите им.

Агентите измъкнаха Джесика от леглото и я накараха да застане в ъгъла. Тя също беше гола като Харис и това беше крайно унизително. Претърсиха леглото за оръжия и след известно време, което му се стори цяла вечност, й хвърлиха одеяло и тя се зави.

Най-сетне разрешиха на Харис да седне на ръба на леглото. Показаха му заповедта за обиск и той се стъписа, като видя името и адреса си, защото бе предположил, че агентите са сбъркали къщата. Той им обясни, че е капитан от полицията в Лос Анджелис, но те вече знаеха това и не се развълнуваха.

Накрая му позволиха да облече сив анцуг и заедно с Джесика го заведоха в хола.

Ондин и Уила се бяха сгушили на дивана и се бяха прегърнали. Момичетата се опитаха да се втурнат към родителите си, но агентите ги спряха и им заповядаха да останат по местата си.

Ондин беше на тринайсет, а Уила — на четиринайсет години. И двете бяха красиви като майка си. Ондин беше облечена в пижама с рисунка на рап певец, а Уила — във фланелка, къс клин и жълти три четвърти чорапи.

Някои от мъжете гледаха момичетата така, както нямаха право да ги гледат. Харис поиска да разрешат на дъщерите му да облекат халати, но никой не му обърна внимание. Агентите бутнаха Джесика на креслото и се опитаха да изведат Харис от стаята.

Той отново поиска да дадат халати на момичетата и отново никой не му обърна внимание. Тогава Харис се отскубна от придружителите си. Възмущението му бе изтълкувано като съпротива. Удариха го в стомаха с приклада на пушка и му сложиха белезници.

В гаража имаше човек, който се представи като „агент Гърланд“. Той разглеждаше разпределени в найлонови пликчета стотина килограма кокаин на стойност милиони долари. Харис широко отвори очи от почуда, когато му казаха, че наркотикът е намерен в гаража му. Страхът му нарастваше.

— Невинен съм. Аз съм ченге. Това е инсценировка. Безумие!

Гърланд формално му прочете конституционните права.

Харис се вбеси от безразличието им към всичко, което казваше. Гневът и отчаянието му накараха агентите да се държат още по-грубо с него, докато го придружаваха до колата, паркирана до тротоара. Съседите бяха излезли на моравите и верандите си и гледаха.

Отведоха го в предварителен арест. Там му позволиха да се обади на адвоката си — брат му Дариус.

Тъй като беше полицай и следователно, изложен на опасност, ако го затвореха при престъпниците, Харис очакваше, че ще го отделят в изолатора. Но те го сложиха в една килия с шестима мъже, които очакваха да бъдат обвинени в престъпления, вариращи от незаконна търговия с наркотици до убийство със секира на съдия-изпълнител.

Всички твърдяха, че обвиненията срещу тях са фалшиви. Неколцина очевидно бяха бандити, Харис беше склонен да повярва на протестите им, че са невинни.

В два и трийсет в събота сутринта, седнал срещу Харис на олющена пластмасова маса в стаята за консултации между адвокати и клиенти, Дариус каза:

— Пълни глупости. Щуротии. Тази история смърди. Ти си най-честният човек, когото познавам. Още от дете беше страхотен брат. Не можех да се сравнявам с теб. По дяволите, та ти си истински светец! Всеки, който твърди, че си търговец на кокаин, е малоумен или лъжец. Виж какво, не се тревожи нито минута, нито дори секунда за тази история. Ти имаш безупречно минало. Без нито едно петънце. Ще те освободим под малка парична гаранция и после ще ги убедим, че това е грешка или заговор. Кълна се, че няма да има съдебен процес. Заклевам се в гроба на майка ни.

Дариус беше пет години по-малък от Харис, но двамата си приличаха като две капки вода. Освен това Дариус беше гениален, свръхенергичен и изключително способен адвокат по криминални дела. Щом Дариус казваше, че няма причина да се притеснява, Харис щеше да се опита да не се тревожи.

— Но ако е заговор, тогава кой стои в дъното? — зачуди се адвокатът. — Кой боклук би направил това? И защо? Имаш ли врагове?

— Не се сещам за нито един. Е, поне за такива, които биха извършили подобно нещо.

— Това е безумие. Ще ги накараме да пълзят по корем и да се извиняват. Мръсни копелета! Простаци! Направо ще се побъркам. Всеки светец има врагове, Харис.

— Не мога да посоча никого.

— А може би най-вече светците имат врагове.

След по-малко от осем часа, в десет в събота сутринта, Харис бе изправен пред съдията. Беше разпоредено да бъде задържан до процеса. Обвинението поиска гаранция от десет милиона долара, но Дариус оспори решението заради безупречното минало на Харис. Гаранцията бе намалена на петстотин хиляди, което според Дариус беше приемливо, защото Харис щеше да бъде свободен след като внесе десет процента.

Харис и Джесика имаха седемдесет и три хиляди долара в акции и спестовни сметки. И тъй като Харис не възнамеряваше да бяга от правосъдието, щяха да си върнат парите, когато се яви в съда.

Положението не беше розово. Но преди да изградят юридическа защита и да отхвърлят обвинението, Харис трябваше да възвърне свободата си и да избегне изключителната опасност да лежи в затвора сред престъпниците. Поне събитията се развиваха в благоприятна насока.

Седем часа по-късно, в пет следобед, Харис беше отведен от килията в предварителния арест в стаята за консултации между адвокати и клиенти, където отново го чакаше Дариус. Този път с лоши новини. ФБР бяха убедили съдията, че съществува приемлива причина, водеща до извода, че къщата на Деското е използвана за незаконни цели, което изисква незабавно прилагане на федералните закони за конфискация на имуществото. След това ФБР и Агенцията за борба с наркотиците придобиваха правото на собственост върху къщата и съдържанието й.

За да защитят интересите на правителството, съдиите-изпълнители бяха изгонили Джесика, Уила и Ондин, разрешавайки им да си вземат само малко дрехи. Ключалките бяха сменени и поне за известно време къщата щяла да бъде под охрана.

— Глупости — каза Дариус. — Добре, това може би технически не нарушава неотдавна приетите от Върховния съд решения за конфискация на имуществото, но със сигурност нарушава духа на закона. Съдията каза, че би трябвало да дадат на собственика на къщата предупреждение за намерението за конфискация.

— Намерение за конфискация? — стъписан попита Харис.

— Разбира се, ФБР казаха, че са представили предупреждението заедно със заповедта за изгонване. Но съдията изрично подчерта, че би трябвало да има приличен интервал между предупреждението и изгонването.

Харис не проумяваше нищо.

— Изгонили са Джесика и момичетата?

— Не се тревожи за тях. Те са при Бони и мен. Добре са.

— Но как е възможно да ги изгонят?

— Докато Върховния съд не разпореди други аспекти на законите за конфискация на имуществото, ако някога го направи, изгонването още се извършва преди изслушването, а това е несправедливо. Не само несправедливо, а тоталитарно. Господи. Напоследък поне има изслушване, което доскоро не се изискваше. След десет дни ще се явиш в съда и съдията ще изслуша възраженията ти срещу конфискацията на имуществото.

— Къщата е моя.

— Няма спор по този въпрос. Ще оправим нещата.

— Но къщата е моя.

— Трябва да ти кажа, че изслушването не означава много. Агентите на ФБР ще използват всеки номер в разпоредбите, за да те изправят пред съдия, който добре познава законите за конфискуване на имуществото. Ще се опитам да предотвратя това и да ти осигуря съдия, който още помни, че живеем в демократична държава. Но в действителност в деветдесет и девет процента от случаите федералните власти определят съдията, който искат. Ще има изслушване, но е почти сигурно, че решението ще бъде срещу нас и в полза на конфискацията.

Харис с усилие възприемаше ужаса от онова, което разказваше брат му. Той поклати глава и рече:

— Те не могат да изхвърлят семейството ми на улицата. Не съм осъден за нищо.

— Ти си ченге. Знаеш как се прилагат законите за конфискуване на имуществото. Има ги от десет години и обхващат все повече неща.

— Да, ченге съм, а не прокурор. Хващам лошите типове, а прокурорът решава по кои закони да предяви обвинение.

— Тогава това ще бъде неприятен урок. Разбираш ли, за да загубиш имота си по законите за конфискацията, не е необходимо да си осъден.

— Могат да отнемат къщата ми, дори ако съдът реши, че съм невинен?

Харис беше убеден, че сънува кошмар, основаващ се на някой от разказите на Кафка, които бе чел в колежа.

— Харис, слушай ме много внимателно. Забрави за присъдата или за оправдаването. Те могат да вземат имуществото ти и дори да не ти предявят обвинение. Без да те изправят пред съда. Разбира се, към теб беше предявено обвинение, и това ги прави още по-силни.

— Чакай малко. Как стана така?

— Ако има доказателства от каквото и да е естество, че имотът е бил използван за незаконни цели, дори без твоето знание, това е достатъчна и приемлива причина за конфискация на имуществото. Хитър щрих, а? Нищо не подозираш, и пак губиш къщата си.

— Не. Исках да кажа, как е възможно да стават такива неща в Америка?

— Заради войната срещу наркотиците. Затова са написани законите за конфискация на имуществото. За да ударят търговците на дрога и да ги разгромят.

Дариус беше по-сдържан и унил, отколкото по време на посещението си сутринта. Свръхенергичната му същност се изразяваше не толкова в обичайния поток от думи, колкото в непрестанните му нервни движения.

Харис се разтревожи от промяната в брат си, както и от онова, което чуваше.

— Но доказателството, кокаинът, беше подставен.

— И ти го знаеш, и аз го знам. Но съдът иска да го докажеш, за да отмени конфискацията.

— Искаш да кажеш, че съм виновен до доказване на противното.

— Така действат законите за конфискация на имуществото. Но поне си обвинен в някакво престъпление. Ще имаш възможност да застанеш пред съда. Доказвайки невинността си в криминален процес, ти косвено ще имаш шанс да докажеш, че конфискацията е неоснователна. Ето защо сега се моля на Бога да не оттеглят обвиненията.

Харис примига от изумление.

— Надяваш се да не ги оттеглят?

— Ако оттеглят обвиненията, няма да има криминален процес. Тогава най-добрият шанс да си върнеш къщата ще бъде на предстоящото изслушване, за което споменах.

Най-добрият ми шанс? На онова скалъпено изслушване?

— Няма да е точно скалъпено. Само ще е пред техен съдия.

— Има ли разлика?

— Почти никаква. И щом на изслушването одобрят конфискацията и ако няма криминален процес, на който да разясниш случая си, ти ще трябва да дадеш под съд ФБР и Агенцията за борба с наркотиците, за да отмениш конфискацията. Битката ще бъде трудна. И адвокатите на правителството непрекъснато ще търсят начини да прекратят делото ти, докато намерят отзивчив съдия. Дори да се намерят съдебни заседатели, които да отхвърлят конфискацията, правителството ще продължи да обжалва решението, опитвайки се да те изтощи.

— Но ако оттеглят обвиненията срещу мен, как ще могат да задържат къщата ми?

Харис разбираше какво говори брат му, но не му беше ясно къде е логиката, нито в какво се изразява справедливостта.

— Както вече ти обясних — търпеливо рече Дариус, — те само трябва да покажат доказателство, че имотът е използван за незаконни цели. Без ти или друг член на семейството ти да е замесен в тази нелегална дейност.

— Но кой е държал кокаина там?

Дариус въздъхна.

— Не е необходимо да посочват никого.

Харис беше стъписан и с нежелание приемаше цялата чудовищност на всичко, което ставаше.

— Могат да вземат къщата ми, като твърдят, че някой държи наркотици там, но не е необходимо да посочват заподозрян?

— Да, стига да имат доказателства.

— Но доказателствата бяха подставени.

— Ще трябва да го докажеш в съда.

— Но ако не ми предявят обвинение в престъпление, вероятно никога няма да мога да заведа дело срещу тях.

— Точно така — мрачно се усмихна Дариус. — Сега разбираш защо се надявам да не оттеглят обвиненията. Сега си наясно с правилата.

— Правила ли? Това не са правила, а безумие.

Харис изпита потребност да се движи и да изразходва внезапно изпълнилата го енергия. Гневът и възмущението му бяха толкова силни, че коленете му се огънаха, когато се опита да стане. Принуди се отново да седне, сякаш страдаше от въздействието на гранатата с нервнопаралитичен газ.

— Добре ли си? — притесни се Дариус.

— Но тези закони би трябвало да са за търговците на наркотици, за изнудвачите и за мафията.

— Разбира се. Хората, чиято собственост може да бъде отнета, бягат от страната, преди да ги съдят. Това беше първоначалното намерение, когато бяха прокарани законите. Но сега има двеста федерални нарушения — свързани не само с наркотиците, които позволяват конфискуване на имуществото без съдебен процес, и миналата година са били използвани петдесет хиляди пъти.

— Петдесет хиляди пъти!

— Това се превръща в главен източник на финансиране на силите на реда. След като се обяви ликвидност, осемдесет процента от конфискуваните активи отиват в полицейските агенции, разкрили престъплението, и двайсет процента — за прокуратурата.

Двамата се умълчаха. Старомодният стенен часовник тихо тиктакаше. Звукът предизвика във въображението представата за бомба с часовников механизъм и Харис имаше чувството, че седи върху такова взривно устройство.

Още беше ядосан, но отчасти успя да овладее гнева си.

— Те ще продадат къщата ми, нали?

— Е, поне конфискацията е федерална. Ако беше според Калифорнийския закон за конфискация, щеше да се извърши десет дни след изслушването. Федералните власти ти дават повече време.

— Ще я продадат.

— Слушай, ще направим всичко възможно да отменим конфискацията преди… — Гласът на Дариус постепенно заглъхна. Той вече нямаше сили да гледа брат си в очите. — И дори след като върху имуществото е наложена ликвидност, и ако съумееш да отмениш решението, може да получиш компенсация… макар и не на стойността, която е била валидна до момента на конфискацията.

— Тогава трябва да се сбогувам с къщата си. Мога да си върна парите, но не и къщата. Както не мога да си върна и времето, през което всичко това ще продължи.

— В Конгреса има предложение тези закони да се променят.

— Само да се променят? Не и да ги премахнат?

— Не. Правителството ги харесва твърде много. Дори предложените поправки още нямат широка подкрепа.

— Да изгонят семейството ми — рече Харис. Още не можеше да го повярва.

— Чувствам се ужасно, Харис. Ще направя всичко, което е по силите ми. Кълна се. Но трябва да сторя повече.

Харис сви пръсти в юмруци.

— Ти не си виновен, братко. Не си написал законите. Ще се оправим… някак. Все ще намерим начин. Сега най-важното е да внесем парите за гаранцията, за да се махна оттук.

Дариус притисна черните си като въглен пръсти до очите и леко потърка клепачите си, сякаш да прогони умората. Също като Харис, и той не бе мигнал цяла нощ.

— Това ще продължи до понеделник. И тогава рано сутринта ще отида в банката…

— Не. Не трябва да даваш пари за гаранцията. Ние имаме средства. Джесика не ти ли каза? А нашата банка работи в събота…

— Каза ми. Но…

— Но вече са затворили. Господи, колко много ми се искаше да изляза оттук днес.

Дариус махна ръце от лицето си и с нежелание погледна брат си в очите.

— Харис, те са конфискували и банковите ви сметки.

— Не могат да го направят — ядоса се Харис, но вече не така убедено. — Или могат?

— Спестяванията, чековете, всичко. И общите, и лично твоите, и на Джесика. Нарекоха ги незаконна печалба от наркотици.

Харис имаше чувството, че някой го бе зашлевил през лицето.

— Дариус, не мога… да ти позволя да платиш гаранцията. Имаме акции…

— И акциите ви са конфискувани. Едновременно с конфискацията на имуществото.

Харис се вторачи в стенния часовник. Бомбата с часовников механизъм тиктакаше все по-силно.

Дариус сложи ръце върху юмруците му и каза:

— Кълна се, братко, ще преживеем всичко това заедно.

— Цялото ни имущество е конфискувано… Нямаме нищо, освен парите в портфейла ми и в чантата на Джесика. Господи!

— Затова с Бони ще платим гаранцията. И не искаме да чуваме никакви възражения.

Харис се вцепени и по кожата му полазиха ледени тръпки. Стана му студено.

Дариус стисна още веднъж окуражително ръката на брат си и най-сетне я пусна.

— Как ще вземем под наем жилище, когато нямаме никакви пари? — попита Харис.

— Временно ще се преместите при нас. Това вече е уредено.

— Но твоята къща не е толкова голяма. Нямаш място за още четирима.

— Джесика и момичетата вече са при нас. Ще дойдеш и ти. Е, тесничко е, но ще се оправим. Никой няма нищо против. Ние сме едно семейство. Ще си помагаме.

— Но проблемът може да се реши едва след няколко месеца. Господи, дори след години, нали?

По-късно, когато се приготви да тръгне, Дариус каза:

— Цялата тази история е не само огромна грешка. Това изисква планиране, коварство и връзки. Имаш умен и силен враг, независимо дали го съзнаваш или не. Помисли по този въпрос. Ако си спомниш някакви имена, може да ми помогнеш.

В събота през нощта Харис бе настанен в килия без прозорци с двама предполагаеми убийци и тип, изнасилил жени в десет щата. Харис спа неспокойно, като непрекъснато се будеше.

В понеделник той стана призори. Изгаряше от нетърпение да бъде свободен. Не искаше Дариус и Бони да платят гаранцията му. Но, разбира се, Харис имаше намерение да търси правата си в съда, затова парите щяха да им бъдат възстановени. Той преживя няколко пристъпа на силна клаустрофобия, която скоро щеше да стане непоносима.

Макар че положението му беше ужасно и невъобразимо, Харис намери известна утеха в убедеността, че най-лошото е зад гърба му. Бяха му отнели всичко. Той се намираше на дъното и въпреки предстоящата дълга битка, нямаше накъде повече да пада. Единственият път беше нагоре.

Беше понеделник сутринта. Рано.

 

 

При Калиенте, Невада, федералният път завиваше на север, но при Панака поеха по шосе, което отиваше на изток и водеше към границата с Юта. Пътят минаваше през възвишения, обрасли с борове и смърчове.

Колкото и налудничаво да звучеше, Спенсър бе напълно завладян от страха на Валери от сателитно наблюдение. Небето беше синьо и над тях не кръжаха чудовищни машини като в „Междупланетни войни“, но Спенсър имаше неприятното чувство, че ги наблюдават.

Въпреки окото в небето и професионалните убийци, които можеше да ги пресрещнат, той беше много гладен. Двете малки консерви с виенски кренвирши не бяха утолили глада му. Спенсър хапна соленки и пи кока-кола.

Роки стоеше зад предната седалка и беше толкова ентусиазиран от шофирането на Валери, че не прояви интерес към соленките. Хилеше се широко и клатеше глава.

— Какво му има на това куче? — попита тя.

— Харесва му как караш. Изпитва потребност от високи скорости.

— Така ли? През повечето време е уплашено.

— И аз не знаех, че обича високите скорости.

— Защо се страхува от всичко?

— Пребивали са го, преди да отиде в приюта. Не знам какво е било миналото му.

— Приятно е да го гледаш как се забавлява.

Роки ентусиазирано клатеше глава.

— Не знам какво е било и твоето минало — добави Спенсър. Вместо да отговори, Валери увеличи скоростта, но той настоя: — От кого бягаш? Сега онези хора са и мои врагове. Имам правото да знам.

Тя съсредоточено гледаше пътя.

— Те нямат име.

— Какви са? Тайна организация на убийци фанатици?

— Нещо подобно — сериозно каза Валери. — Безименна правителствена организация, финансирана от пренасочвани присвоявания, предназначени за множество други програми. И от стотици милиони долари годишно от конфискация на имущество. Отначало задачата й е била да прикрива незаконните действия и провалилите се операции на различни правителствени бюра и агенции, вариращи от пощите до ФБР. Политическа регулация.

— Независим взвод за прикриване на чужда вина.

— И ако репортер или някой друг открие доказателство за укриването на някакъв случай, разследван от ФБР, потулването не може да бъде проследено до никого в Бюрото. Тази независима група пази гърба на ФБР, за да не му се налага да унищожава доказателства, да подкупва съдии или да заплашва свидетели. Извършителите са загадъчни и безименни. Няма доказателства, че са правителствени служители.

Небето още беше синьо и безоблачно, но денят изглеждаше по-мрачен от преди.

— В тази идея има достатъчно параноя за пет-шест филма на Оливър Стоун.

— Стоун вижда сянката на потисника, но не знае кой я хвърля — каза Валери. — По дяволите, дори обикновените агенти на ФБР и на специалните сили не съзнават за съществуването на агенцията. Тази група действа на много високо ниво.

— Колко високо?

— Най-високопоставените й служители отговарят пред Томас Съмъртън.

Спенсър се намръщи.

— Трябва ли да означава нещо това име?

— Той е много богат, голям спомоществовател на политически кампании и безскрупулен манипулатор. А в момента е първи заместник на главния прокурор.

— Сигурно се шегуваш.

— Потърси името му в алманаха. Прочети някой вестник.

— Учуден съм, че първият заместник на главния прокурор е замесен в такава конспирация.

— Това е факт. Аз го познавам. Лично.

— Но той е вторият най-властен човек в Министерството на правосъдието.

— Кръвта ти се смрази, нали?

— А главният прокурор знае ли за това?

Валери поклати глава.

— Не знам. Надявам се, че не. Не съм виждала доказателства. Но вече не изключвам нищо.

Срещу тях се зададе сив шевролет. Спенсър не хареса вида му. Според Валери около два часа нямаше да бъдат в непосредствена опасност. Но може би тя грешеше. Вероятно не беше необходимо хората от агенцията да долетят от Лас Вегас, а имаха оперативни работници в района.

Спенсър искаше да й каже да отклони от пътя, за да се скрият някъде. Но нямаше къде да отидат. Не се виждаше никакъв разклон или черен път.

Той сложи ръка на деветмилиметровия пистолет „ЗИГ“, който лежеше на коленете му.

Шевролетът мина покрай роувъра и шофьорът ги изгледа изумено, сякаш се чудеше откъде ги познава. Беше едър, около четирийсетгодишен. Широко, грубо лице. Очите му се разшириха и устата му се отвори. Той каза нещо на друг мъж в колата и отмина.

Спенсър се обърна, но не можа да види шевролета, защото Роки и екипировката му попречиха. Сетне надзърна в страничното огледало. Шевролетът постепенно се смали в далечината. Стоповете не светнаха. Нямаше да обърне, за да проследи роувъра.

После Спенсър осъзна, че учудването на шофьора не означаваше, че ги е познал. Човекът само бе изумен от високата скорост, с която се движеха. Според скоростомера Валери караше със сто трийсет и пет километра в час — петдесет по-бързо от ограничението. Пък и състоянието на пътя беше лошо.

Сърцето му биеше като обезумяло. Но не заради шофирането й.

Валери го погледна в очите. Явно разбираше, че го е обзел страх.

— Предупредих те, че няма да искаш да знаеш кои са. Уплаши се, нали?

— Уплашен не е най-точната дума. По-скоро имам чувството, че…

— Че са ти направили клизма с леденостудена вода?

— Смешно ли ти се струва?

— Донякъде.

— Но на мен никак не ми е смешно. Господи! Ако главният прокурор знае, тогава следващият във веригата е…

— Президентът на Съединените щати.

— Не знам кое е по-лошо — дали това, че президентът и главният прокурор одобряват наличието на агенция, каквато описваш… или че онази организация действа на такова високо ниво без тяхно знание. Защото, ако не знаят и случайно разберат за съществуването и…

— Ще умрат.

— А ако не знаят, тогава управляващите Съединените щати не са онези, които сме избрали.

— Не знам дали конспирацията стига чак до главния прокурор. Не знам дали е замесен и президентът. Надявам се, че не е. Но…

— Но вече не изключваш нищо.

— Не и след онова, което преживях. Напоследък не вярвам на никого, освен на Господ и на себе си. А в последно време не съм сигурна и в Господ.

 

 

Рой Майро се сбогуваше с Ив Жаме в бетонния бункер, откъдето с множеството си тайни уши агенцията подслушваше Лас Вегас. Нямаше сълзи, нито тъга от раздялата и от вероятността, че може би никога повече няма да се видят. Бяха убедени, че скоро отново ще бъдат заедно. Рой още беше зареден с духовната енергия на Кеворкян и се чувстваше безсмъртен. От своя страна, Ив явно не съзнаваше, че някога може да умре, или нещо, което иска — например Рой — може да й бъде отнето.

Двамата стояха близо един до друг. Той остави дипломатическото си куфарче, за да хване ръцете й, и каза:

— Ще се опитам да се върна довечера, но няма гаранция.

— Ще ми липсваш — с дрезгав глас каза тя. — Но ако не успееш да дойдеш, ще направя нещо, което ще ми напомни колко си вълнуващ и ще ме накара още по-силно да желая завръщането ти.

— Какво? Кажи ми какво ще направиш, за да нося в съзнанието си образа за теб и времето да минава по-бързо.

Рой се изненада колко е добър в любовния диалог. Знаеше, че е непоправим романтик, но не беше сигурен как ще реагира, когато и ако някога намери жена, отговаряща на изискванията му.

— Няма да ти кажа — кокетно рече тя. — Искам да мечтаеш, да се чудиш и да си представяш. Защото, когато се върнеш и ти разкажа… тогава ще преживеем най-вълнуващата си нощ досега.

Излъчването на Ив беше невероятно. Най-голямото желание на Рой беше да затвори очи и да се разтопи в сиянието й.

Той я целуна по бузата. Устните му бяха напукани от пустинния въздух, а кожата й беше гореща. Целувката беше прекрасна и суха.

Той се обърна с гръб към нея и почувства истинска агония. Вратите на асансьора се отвориха и Рой погледна Ив. Тя бе вдигнала крак. На бетонния под имаше черен паяк.

— Не, скъпа! — каза той.

Ив го погледна озадачено.

— Паякът е съвършено малко творение. Майката Природа в най-добрата си форма. Тъкач на красиви мрежи. Съвършено проектирана машина за убийства. Този животински вид е съществувал, преди първият човек да стъпи на земята. Паякът заслужава да живее необезпокояван.

— Не ги обичам много — леко се нацупи Ив.

Рой не бе виждал по-симпатична гримаса.

— Когато се върна, ще разгледаме с лупа някой паяк — обеща той. — Ще видиш колко е съвършен, способен и функционален. Покажа ли ти веднъж съвършенството му, ще промениш завинаги мнението си за него и ще го обикнеш.

— Ами, добре — с нежелание се съгласи тя и внимателно мина покрай паяка.

Изпълнен с любов, Рой отиде с асансьора на последния етаж, после изкачи аварийните стълби до покрива.

Осем от дванайсетте мъже от щурмовия екип вече се бяха качили на първия от двата изработени по поръчка хеликоптери. Моторът избръмча и хеликоптерът се издигна във въздуха.

Вторият „Джетрейнджър“ кръжеше над северния ъгъл на сградата и когато площадката се освободи, кацна, за да вземе другите четирима мъже. Всички бяха в цивилни дрехи, но носеха брезентови чанти, пълни с оръжия и различни устройства.

Рой се качи последен и се настани в дъното на кабината. Седалката от другата страна на пътеката и двете на първата редица бяха празни.

Хеликоптерът излетя и Рой отвори дипломатическото куфарче и включи кабелите в електрическите контакти в стената на кабината. После изключи клетъчния телефон и го сложи на седалката от другата страна на пътеката. Вече не му беше необходим. Рой можеше да използва комуникационната система на хеликоптера. Той се свърза с „Мама“ във Вирджиния, представи се като „Пух“, даде отпечатъка на палеца си и получи достъп до центъра за сателитно наблюдение в подразделението на агенцията в Лас Вегас.

На монитора се появи миниатюрен вариант на картината от екрана на стената в центъра. Рейнджроувърът се движеше с безразсъдна скорост, което показваше, че жената е зад волана. Минаваше покрай Панака, Невада, и се бе устремил към границата с Юта.

 

 

— Рано или късно трябваше да се появи нещо като тази агенция — каза Валери, когато наближиха границата с Юта. — С желанието си за един по-съвършен свят, ние отворихме вратата на фашизма.

— Не съм сигурен, че следя мисълта ти.

Спенсър не беше сигурен и дали иска да я следи, защото Валери говореше с обезпокоителна убеденост.

— Има толкова много закони, написани от толкова много идеалисти с различни представи за утопията, че никой не може да изкара нито ден, без несъзнателно и по невнимание да наруши десетина от тях.

— Ченгетата трябва да прилагат десетки хиляди закони — съгласи се Спенсър. — Повече, отколкото знаят.

— Затова постепенно загубват ориентация за истинския смисъл на мисията си. Фокусът се размива. Ти си го изпитвал, когато беше ченге, нали?

— Разбира се. Няколко пъти имаше разногласия по въпроса за разузнавателните операции, чиито мишени бяха законни граждански организации.

— Защото са били на друго мнение по чувствителни въпроси. Правителството политизира всеки аспект на живота, включително полицията, и всички ние ще страдаме от това, независимо от политическите си възгледи.

— Повечето ченгета са свестни типове.

— Знам. Но кажи ми нещо. В днешно време ченгетата, които се издигат до върха на системата… Наистина ли са най-добрите или по-скоро са политически най-проницателните, най-големите гадове и онези, които целуват задници и знаят как да манипулират сенаторите, конгресмените, кметовете, градските управници и политическите активисти от всички цветове?

— Може би винаги е било така.

— Не. Вероятно никога повече няма да видим хора като Елиът Нес, но едно време е имало много като него. Ченгетата са уважавали институцията, на която са служели. Така ли е сега?

Не беше необходимо Спенсър да отговаря на този въпрос.

— Сега политизираните ченгета определят дневния ред и разпределят ресурсите — продължи Валери. — Най-лошо е на федерално ниво. Прахосват се цели състояния, за да се преследват нарушители на неясно написани закони срещу престъпленията от омраза, порнографията, замърсяването на околната среда, негодни хранителни продукти и сексуален тормоз. Не ме разбирай погрешно. Много бих се радвала да видя света очистен от всеки религиозен фанатик, производител на порнографски материали, замърсител на околната среда, шарлатанин и кретен, който тормози жени. Но в същото време Съединените щати са с най-високия процент на убийства, изнасилвания и кражби от всяко друго общество.

Валери говореше все по-разпалено и караше все по-бързо.

Спенсър изтръпваше всеки път, когато отместеше очи от лицето й и погледнеше пътя, по който роувърът препускаше. Ако Валери загубеше контрол над управлението, щяха да се преобърнат, да излязат от шосето и повече да не се тревожат за екипите, пристигащи от Лас Вегас.

Роки бе изпаднал във възторг.

— Улиците са опасни. Никъде хората не се чувстват в безопасност дори в собствените си домове. Силите на реда са загубили ориентация за крайната цел. Допускат грешки и непрекъснато се забъркват в скандали, за да спасяват кожите на политиците.

— Къде се вмества онази безименна агенция?

— Задачата й е да измита мръсотията и да я скрива под черджето, така че политиците да не оставят отпечатъци по дръжката на метлата — огорчено каза тя.

Роувърът прекоси границата на Юта.

 

 

Още се намираха в покрайнините на Северен Лас Вегас и бяха летели едва няколко минути, когато помощник-пилотът влезе в пътническия салон. Носеше телефон с вградено кодиращо устройство. Той включи телефона и го даде на Рой.

Апаратът имаше слушалки и Рой ги сложи на главата си, за да бъдат свободни ръцете му. Кабината беше звукоизолирана и слушалките бяха с такова високо качество, че той не чуваше шума на мотора и тракането на перките, макар да усещаше вибрациите в седалката.

Обаждаше се Гари Дювал, агентът в Северна Калифорния, който имаше за задача да проучи въпроса с Етъл и Джордж Порт. В момента се намираше в Денвър, Колорадо.

Бяха предположили, че семейство Порт вече са живеели в Сан Франциско, когато дъщеря им бе починала и когато внукът им се бе преместил при тях. Предположението обаче се оказа неправилно.

Дювал най-сетне бе намерил един от бившите съседи на семейство Порт в Сан Франциско. Човекът си спомняше, че Етъл и Джордж са дошли от Денвър. По онова време дъщеря им била починала отдавна, а внукът им Спенсър бил шестнайсетгодишен.

— Отдавна? — недоверчиво попита Рой. — Но аз мислех, че момчето е загубило майка си на четиринайсетгодишна възраст и в същата автомобилна злополука, когато е получил белега.

— Не. И не е било автомобилна злополука.

Дювал бе изровил някаква тайна и се радваше от този факт. Тонът на гласа му напомняше на детинското: „Знам нещо, което ти не знаеш“ и показваше, че той ще съобщи скъпоценната си информация капка по капка, за да се наслади на всяко малко разкритие.

Рой въздъхна, облегна се назад и рече:

— Разказвай.

— Отидох в Денвър, за да проверя дали семейство Порт са продали там къща в същата година, когато са купили жилището в Сан Франциско и установих, че е така. Опитах се да намеря съсед, който ги помни. Нямаше проблем. Открих неколцина. Хората тук не се местят така често, както в Калифорния. Съседите помнеха семейство Порт и момчето заради сензационните неща, които им се бяха случили.

Рой отново въздъхна и отвори кафявия плик, където още държеше снимките, които бе намерил в кутията за обувки в бунгалото на Спенсър Грант в Малибу.

— Дженифър, майката, е починала, когато момчето е било осемгодишно — продължи Дювал. — И не е било в автомобилна злополука.

Рой извади от плика четирите снимки. Най-отгоре беше онази, на която жената беше двайсетинагодишна. Беше облечена в лятна рокля и стоеше до дърво, отрупано с бели цветове.

— Дженифър обичала конете — да ги язди и да ги отглежда. В нощта, когато умряла, тя отишла на съвещание на областната асоциация на коневъдите.

— В Денвър ли?

— Не. Там, където живеели родителите й. Малко ранчо в покрайнините на Вейл, Колорадо. Видели са я на съвещанието на коневъдите, но тя така и не се прибрала вкъщи.

Втората снимка беше на Дженифър и сина й, седнали на масата за пикник. Тя бе прегърнала момчето. Бейзболната му шапка беше накриво.

— Колата й била намерена изоставена. Тръгнали да я търсят. Но едва след седмица някой открил трупа й в канавка край пътя на сто и трийсет километра от Вейл.

Докато в петък сутринта седеше до кухненската маса в бунгалото в Малибу и разглеждаше снимките, Рой бе завладян от обсебващото чувство, че лицето на жената е познато. И сега всяка дума, произнесена от Дювал, го приближаваше до прозрението, което му убягваше преди три дни.

Гласът на Дювал придоби странна, изкусителна приглушеност.

— Била е намерена гола. Изтезавана и пребита. В онези дни това е било най-жестокото убийство, което някой бил виждал. Но дори сега, когато сме видели всичко, детайлите пак ще те накарат да сънуваш кошмари.

Третата снимка показваше Дженифър и момчето до басейн. Тя правеше „заешки ушички“ зад главата му. Хамбарът се извисяваше в далечината.

— По всичко личи, че е станала жертва на случайно минаващ оттам престъпник — каза Дювал, изсипвайки подробностите на малки капки, докато шишенцето му с тайни бавно се изпразваше. — Социопат. Човек с кола, но без постоянен адрес. Скитник по междущатските магистрали. Тогава, преди двайсет години, това е бил относително непознат синдром, но полицията вече била виждала такива случаи и го разпознала — бродещ насам-натам сериен убиец, който не е обвързан със семейство или с някаква общност.

Жената. Момчето. Хамбарът в далечината.

— Известно време престъплението не било разкрито. Всъщност цели шест години.

Вибрациите от мотора на хеликоптера преминаха в костите на Рой и разпространиха хладни тръпки в тялото му. Но не бяха неприятни.

— Момчето и бащата продължили да живеят в ранчото. Имало е баща — добави Дювал.

Жената. Момчето. Хамбарът в далечината.

Рой обърна четвъртата и последна снимка.

Мъжът в сенките. Онзи пронизващ поглед.

— Името на момчето не е било Спенсър Грант — сподели Дювал.

Черно-бялата студийна фотография на трийсетгодишния мъж беше потискаща, прекрасен пример на контраст, слънчева светлина и мрак. На стената пъплеха странни сенки, хвърлени от неизвестни предмети, намиращи се извън обектива, привлечени от обекта, сякаш мъжът властваше над нощта и всичките й сили.

— Момчето се е казвало Майкъл…

— Акблом. — Рой най-сетне позна мъжа, въпреки сенките, които скриваха най-малко половината лице. — Майкъл Акблом. Баща му е Стивън Акблом, художникът. Убиецът.

— Точно така.

Дювал беше разочарован, че не бе успял да задържи тайната още минута-две.

— Освежи паметта ми. Колко трупа са намерили?

— Четирийсет и един — отговори Дювал. — И подозират, че има още, скрити някъде.

— „Всички те бяха толкова красиви в болката си и приличаха на ангели“ — цитира Рой.

— Помниш тези думи? — изненада се Дювал.

— Това беше единственото, което Акблом каза в съда.

— Както и на ченгетата, на адвоката си и на всеки друг. Нямал чувството, че е направил нещо лошо. Но признал, че разбира защо обществото смята деянията му за грях. Затова се признал за виновен, направил самопризнания и приел присъдата.

— „Всички те бяха толкова красиви в болката си и приличаха на ангели“ — прошепна Рой.

 

 

Роувърът препускаше през Юта и слънчевите лъчи проникваха между клоните на вечнозелените дървета и проблясваха по предното стъкло. За Спенсър бързата игра на ярката светлина и сенките беше толкова лудешка и дезориентираща, колкото пулсирането на стробоскопична лампа в тъмен нощен клуб.

Когато затвори очи, той осъзна, че го притеснява по-скоро асоциацията, която всеки бял блясък предизвиква в паметта му, отколкото самата слънчева светлина. В спомените му всеки проблясък беше на твърда, студена стомана в мрака на катакомба.

Спенсър не преставаше да се изумява и безпокои от факта колко жизнено и образно е останало миналото и как усилията да го забрави са предизвикателство за паметта.

Той прокара пръсти по белега си и каза:

— Дай ми пример. Кажи ми един от скандалите, които е изгладила онази безименна агенция.

Валери се поколеба.

— Дейвид Кореш.[1] Комплексът на сектата „Давидова клонка“. Уейко, Тексас.

Думите й го стреснаха. Спенсър отвори очи въпреки ярката слънчева светлина и недоверчиво погледна Валери.

— Кореш беше маниак!

— Не споря. Доколкото знам, той е страдал от четиринайсет вида мании и съм съгласна, че светът е по-добър без него.

— Аз също.

— Но щом са го издирвали по обвинение в незаконно притежаване на оръжие, Бюрото за борба с контрабандата на алкохол, тютюн и огнестрелно оръжие можеше да го хване в Уейко, където често е ходел, за да слуша рок група, която харесвал, и после да влязат в лагера, след като са го отстранили от пътя си, вместо да щурмуват с екип на специалните сили. Там имаше деца, за Бога.

— Деца, намиращи се в опасност — напомни й той.

— Да. Те изгоряха.

— При това бавно.

— Правителството така и не показа незаконно притежаваните оръжия. На процеса твърдяха, че са намерили автоматични оръжия, но имаше множество несъответствия. Тексаските рейнджъри намериха само по две пушки за всеки сектант, при това всички законно притежавани. В Тексас има повече оръжия. Седемнайсет милиона човека. Над шейсет милиона оръжия. По четири на жител. Хората от сектата са имали по-малко.

— Да, така съобщиха по новините. А историите за издевателства над деца се оказаха непотвърдени. Оповестиха това, макар и не широко. Истинска трагедия за онези мъртви деца и за Бюрото за алкохол, тютюн и огнестрелни оръжия. Но какво точно е прикрила онази безименна агенция? Тази история беше грозна, публична бъркотия за правителството. Направиха лоша услуга на Бюрото за алкохол, тютюн и огнестрелни оръжия, като ги представиха за добрите типове.

— Да, но те гениално скриха най-сензационния аспект на случая. Фактът, че Бюрото за алкохол, тютюн и огнестрелни оръжия е лоялно към Том Съмъртън, вместо към тогавашния си директор. С този елемент те целяха да употребят Кореш като пробен камък за прилагането на законите за конфискация на имуществото към религиозните организации.

Наближаваха Модена. Спенсър продължаваше да докосва белега си и да размишлява върху думите на Валери.

Иглолистните дървета бяха твърде далеч, за да хвърлят сенки върху асфалта и танцът им със саби със слънчевата светлина бе свършил. Въпреки това Спенсър забеляза, че Валери е присвила очи, вторачила се е в пътя и от време на време потрепва, сякаш я заплашват остриетата в паметта й.

Роки не проявяваше интерес към сериозния тон на разговора им. Каквито и да бяха недостатъците, кучешкият живот имаше и много предимства.

— Набелязването на религиозни групи за мишени, за да им се отнеме имуществото, дори на маловажни фигури като Кореш, е неочаквано и шокиращо, ако е вярно — каза Спенсър. — Това е погазване на конституцията.

— В днешно време има множество култови и разколнически секти, които притежават милиони в имущество. Онзи корейски проповедник, Преподобния Мун… Обзалагам се, че църквата му има стотици милиони в Съединените щати. Ако се установи, че някоя религиозна организация е замесена в престъпна дейност, статутът й на освободена от данъци се отнема. После, ако Бюрото за алкохол, тютюн и огнестрелни оръжия или ФБР имат законна заповед за конфискация на имуществото им, те ще бъдат първите на опашката, дори преди Данъчната служба, за да грабнат всичко.

— Постоянен поток от пари, за да си купуват още играчки и по-хубава екипировка и обзавеждане — замислено отбеляза Спенсър. — И за да поддържат тази безименна агенция. Дори да я направят по-голяма. Докато в същото време обикновените полицаи, които трябва да се справят с наистина тежката престъпност, изпитват толкова голяма потребност от финансиране, че не могат да платят премии и да си купят нова екипировка.

Минаха покрай Модена и Валери рече:

— Обясненията за законите за конфискация на имуществото са крайно неубедителни. Не се проследява достатъчно добре какво става с конфискуваното имущество и процентите от продажбата изчезват в джобовете на някои от замесените служители.

— Узаконен грабеж.

— Никой не е заловен, затова може и да е узаконен. Както и да е. След успеха на първата атака Съмъртън планираше да подстави наркотици, фалшиви документи за големи сделки с дрога и незаконни оръжия в комплекса на Кореш.

— Но първата атака претърпя неуспех.

— Кореш беше по-откачен, отколкото те предполагаха. Затова загинаха невинни агенти на Бюрото за алкохол, тютюн и огнестрелно оръжие. И невинни деца. Случаят се превърна в медиен цирк. Главорезите на Съмъртън не можаха да подставят наркотиците и оръжията пред погледите на всички. Операцията беше отменена. Но в Бюрото за алкохол, тютюн и огнестрелно оръжие останаха документи — тайни меморандуми, доклади и файлове. Всичко това трябваше бързо да бъде унищожено. Бяха убити и двама човека, които знаеха твърде много и можеше да проговорят.

— Твърдиш, че тази безименна агенция е разчистила бъркотията?

— Не твърдя. Те наистина го направиха.

— Но ти как се вместваш във всичко това? И откъде познаваш Съмъртън?

Валери прехапа устни и изглежда се замисли каква част от истината да му каже.

— Коя си ти, Валери Кийн? Хана Рейни? Бес Беър?

— А ти кой си, Спенсър Грант? — ядосано попита тя, но всъщност гневът й не беше искрен.

— Ако не греша, мисля, че снощи или предишната нощ, когато не бях на себе си, ти казах истинското си име.

Валери се поколеба, сетне кимна, но не откъсна поглед от пътя.

Гласът му се превърна в едва доловим шепот и макар да не беше в състояние да говори по-силно, той знаеше, че тя чува всяка негова дума.

— Майкъл Акблом. Името, което мразя през по-голямата част от живота си. Това дори не е законното ми име от четиринайсет години насам. Откакто баба и дядо ми помогнаха да го сменя по съдебен ред. И от деня, в който съдията разреши промяната, не съм произнасял това име. Казвам го едва сега, на теб.

Той млъкна.

Валери не каза нищо, сякаш въпреки мълчанието му, знаеше, че Спенсър не е свършил да говори.

Нещата, които той искаше да й каже, бяха по-лесни за произнасяне по време на освобождаващия делириум, когато бе споделил откровенията си. Сега той бе възпрепятстван от сдържаност, която се дължеше не толкова на стеснителност, колкото на болезненото усещане, че е прокълнат и Валери заслужава по-добър от него.

— Но дори да не бях в делириум — продължи той, — рано или късно щях да ти кажа. Защото не искам да имам тайни от теб.

Колко е трудно понякога да изречеш нещата, които неотложно искаш да споделиш. Ако имаше избор, Спенсър не би избрал нито това време, нито това място за откровенията си. В момента се движеха по усамотено шосе в Юта, бяха наблюдавани и преследвани и вероятно се носеха към смъртта или към неочаквано подарена свобода, но и в двата случая — към неизвестността. Но животът избираше съдбоносните си мигове, без да се консултира с онези, които ги изживяваха. А в края на краищата да говориш откровено, винаги беше по-поносимо от цената, която плащаш за мълчанието си.

Спенсър пое дълбоко въздух.

— Онова, което се опитвам да ти кажа, е… твърде самонадеяно. Дори по-лошо. Глупаво и смешно. За Бога, дори не мога да опиша чувствата си към теб, защото не се сещам за подходящите думи. А може би наистина не съществуват думи, които да опишат чувствата ми. Само знам, че изпитвам нещо чудесно, странно и различно от всичко, което съм предполагал, че ще чувствам.

Валери се бе съсредоточила върху пътя и това позволяваше на Спенсър да я поглежда от време на време, докато говори. Видът на лъскавите й черни коси, изящният й профил и силните, загорели от слънцето ръце го окуражи да продължи. Но ако го бе погледнала, той може би щеше да се уплаши и да не произнесе онова, което жадуваше да сподели.

— Още по-безумното е, че не мога да ти кажа защо изпитвам такива чувства към теб. Сякаш винаги съм таял тези чувства в душата си и съм те чакал да се появиш, за да ги разкрия.

Спенсър използваше все повече думи и говореше все по-бързо, затова се уплаши, че няма да се изрази добре. Е, поне Валери, изглежда, знаеше, че не би трябвало да отговаря, или по-лошо — да го насърчава. Спенсър се крепеше толкова застрашително на ръба на откровението, че и най-лекият тласък, макар и неволен, щеше да го повали в бездната на мълчанието и да го накара да спре да говори.

— Знам ли. Не ме бива да изразявам чувствата си. Проблемът е, че се превръщам в четиринайсетгодишно момче, когато се стигне до тези неща. Ставам същински пубертет. Глътвам си езика. И след като не мога да обясня какво чувствам или защо, как бих могъл да очаквам и ти да изпитваш нещо в замяна? Господи. „Самонадеяно“ не е най-подходящата дума. „Глупаво“ е по-уместна.

Спенсър отново реши да се оттегли в безопасната зона на мълчанието. Но не посмя да остане там дълго, защото скоро щеше да изгуби желание да я престъпи.

— Глупаво или не, сега имам надежда и ще се вкопча в нея, докато ми кажеш да се откажа. Ще ти разкажа всичко за Майкъл Акблом, момчето, което бях. Ще чуеш всичко, което искаш да знаеш и можеш да понесеш да чуеш. Но искам същото от теб. Отсега нататък не желая между нас да има тайни. Онова, което би могло да съществува между нас, трябва да е откровено, истинско и чисто.

Валери бе намалила скоростта, докато Спенсър говореше.

Мълчанието му не беше поредната пауза между болезнените опити да намери най-подходящите думи и тя явно съзнаваше тази разлика. Валери го погледна. Прекрасните й черни очи блестяха и излъчваха топлотата и добротата, на която той бе откликнал в „Червената врата“ преди по-малко от седмица, когато се запознаха.

Очите й се насълзиха и тя отново насочи вниманието си към пътя.

Откакто в петък през нощта се срещнаха в речното корито, Спенсър не бе виждал този изключително откровен поглед, защото досега в очите й се четеше съмнение и предпазливост. Валери не му вярваше повече, отколкото когато я бе проследил до дома й. Животът я бе научил да бъде цинична и подозрителна, а него — да се страхува от онова, което един ден може да намери свито и дебнещо в душата му.

Тя осъзна, че е намалила скоростта и настъпи педала на газта.

Спенсър чакаше.

Дърветата покрай шосето отново се сгъстиха. По предното стъкло проблясваха слънчеви лъчи и сенки.

— Името ми е Еленор — каза тя. — Хората ме наричаха Ели. Ели Съмъртън.

— Не си… негова дъщеря, нали?

— Не. Слава Богу, не. Снаха съм му. Моминското ми име е Голдинг. Бях омъжена за сина на Том, единственото му дете. Дани Съмъртън. Сега Дани е мъртъв. Умря преди четиринайсет месеца. — Гласът й звучеше на границата на гнева и скръбта и често, в зависимост от контекста, тонът се сменяше по средата на думата и я преобразяваше. — Понякога ми се струва, че Дани го няма само от седмица. Друг път имам чувството, че никога не е съществувал. Дани знаеше твърде много. И щеше да проговори. Убиха го, за да му затворят устата.

— Съмъртън… е убил собствения си син?

Гласът й стана студен. Беше ясно, че гневът е спечелил битката със скръбта.

— Том Съмъртън е още по-лош. Той заповяда на други да извършат убийството. Мама и татко също бяха убити… само защото се изпречиха на пътя, когато хората на агенцията дойдоха за Дани.

Лицето й беше бяло като тебешир. Докато беше полицай, Спенсър бе виждал няколко такива пребледнели лица, но всяко от тях беше на мъртвец в моргата.

— Аз бях там — добави тя. — Успях да избягам. И оттогава непрекъснато си повтарям, че съм голяма късметлийка.

 

 

— Но Майкъл не намерил покой, дори когато отишъл да живее при баба си и дядо си в Денвър — разказваше Гари Дювал. — Децата в училище знаели, че името му е Акблом. Необикновено име. А бащата бил прочут художник, преди да стане прочут убиец. Убил съпругата си и още четирийсет и една жени. Освен това снимката на детето била публикувана във всички вестници. Момчето герой. Хлапето било обект на безкрайно любопитство. Всички се вторачвали в него. И всеки път, когато изглеждало, че медиите ще го оставят на мира, интересът им към него се подновявал. Преследвали го навсякъде, макар че бил малко момче, за Бога.

— Журналисти — презрително каза Рой. — Знаеш какви са. Равнодушни копелета. Само репортажът има значение за тях. Не проявяват състрадание.

— Детето преживяло истински ад, когато било едва осемгодишно и намерили трупа на майка му в канавката. Това го съсипало. Бабата и дядото били пенсионери и можели да живеят където поискат, затова след около две години решили да се преместят заедно с Майкъл. Нов град, нов щат, ново начало. Така казали на съседите, но не споменали къде ще отидат. Заминали и оставили приятелите си заради момчето. Сигурно са решили, че това е единственият начин той да започне нормален живот.

— Нов град, нов щат, ново начало, дори ново име. Сменили са го по съдебен ред, нали? — предположи Рой.

— Да, тук, в Денвър, преди да се преместят. Като се имат предвид обстоятелствата, съдебните документи за промяната, разбира се, са запечатани.

— Естествено.

— Но аз ги видях. Майкъл Стивън Акблом е станал Спенсър Грант. Без бащино име. Странен избор. Изглежда, момчето само е избрало това име, но не знам откъде го е измислило.

— От старите филми, които е харесвал.

— Какво?

— Добра работа си свършил, Гари. Благодаря.

Рой прекъсна връзката, но не махна слушалките от главата си.

Вторачи се в снимката на Стивън Акблом. Мъжът в сенките.

Костите му вибрираха от бръмченето на моторите, от силни желания и от състрадание към грешника. Рой потрепери от приятното вълнение.

„Всички те бяха толкова красиви в болката си и приличаха на ангели.“

 

 

Тук-там в мрака под дърветата, където сенките не се предаваха на слънцето почти през целия ден, блестяха преспи бял сняг, досущ кости на оглозган труп.

Същинската пустиня беше зад гърба им. Зимата в този район бе прогонена от ранното затопляне, но несъмнено щеше да се завърне, преди да настъпи пролетта. Но сега небето беше синьо, макар че в този ден Спенсър предпочиташе да има хаплив, студен вятър и силни снежни виелици, които да заслепят всички очи горе.

— Дани беше гениален компютърен програмист — каза Ели. — Още от прогимназията е бил запален по компютрите. Аз също. От осми клас живея с тях. Запознахме се в колежа. Бях хакер и отлично познавах този свят и това привлече Дани към мен.

Спенсър си спомни как изглеждаше Ели, докато седеше на пясъка в пустинята. Беше се навела над компютъра и сръчно работеше с клавиатурата, а очите й блестяха от удоволствие. Кичур черна коса бе паднал като гарваново крило над лицето й.

Но каквото и да мислеше Ели, фактът, че е била хакер, не беше единственото нещо, привлякло Дани към нея. Тя беше привлекателна поради множество причини, но предимно защото по всяко време беше по-жизнена от другите хора.

Вниманието й бе приковано в пътя, но явно й беше трудно да разказва безпристрастно за миналото и се опитваше да не попадне под въздействието му.

— След като завърши, Дани получи много предложения за работа, но баща му беше непреклонен, че трябва да работи в Бюрото за борба с контрабандата на алкохол, цигари и оръжия. Тогава, няколко години преди да отиде в Министерството на правосъдието, Том Съмъртън беше директор на това Бюро.

— Но това са различни институции.

— О, за Том няма значение кой е на власт във Вашингтон, нито коя партия — ляво или дясно ориентирана. Той винаги е бил назначаван на важни постове в онова, което хората с насмешка наричат „публични услуги“. Преди десет години Том Съмъртън наследи над един милиард долара, които сега вероятно са два, и дава огромни суми и на републиканците, и на демократите. Достатъчно е умен, за да се представя за независим и по-скоро за държавник, отколкото за политик, както и за експерт без политическа обвързаност, чието единствено желание е да направи света по-добър.

— Това е трудно за изпълнение — отбеляза Спенсър.

— Но за него е лесно. Защото той не вярва в нищо. Единствено в себе си. И във властта. Властта е неговата храна, питие, любов и секс. Използването на властта е силна тръпка, а не осъществяване на идеали, на които служи. Във Вашингтон жаждата за власт непрекъснато създава работа на дявола да купува души, но Том е толкова амбициозен, че сигурно е взел рекордно висока цена за своята душа.

Реагирайки на едва сдържания гняв в гласа й, Спенсър попита:

— Винаги ли си го мразила?

— Да — без да се колебае, отговори тя. — Мълчаливо ненавиждах смърдящия кучи син. Не исках Дани да работи в Бюрото за борба с контрабандата на алкохол, цигари и оръжия, защото беше твърде невинен, наивен и лесно манипулиран от баща си.

— С какво се занимаваше Дани в Бюрото?

— Дани разработи „Мама“. Компютърна система и програмен продукт, който по-късно нарекоха така. Предполагаше се, че „Мама“ ще бъде най-голямата база данни в света, съдържаща информация за всички престъпления, система, която ще обработва милиарди байтове с рекордно висока скорост, с лекота ще свързва федералните, щатските и местните сили на реда, ще премахва двойните усилия и ще помага на добрите в борбата срещу лошите.

— Вълнуващо.

— Нали? Но „Мама“ се оказа чудовище. Всъщност Том никога не бе възнамерявал да я употребява за законна правителствена дейност. Той използва ресурсите на Бюрото за борба с контрабандата на алкохол, цигари и оръжия, за да създаде компютъра, но през цялото време намерението му беше да превърне „Мама“ в ядро на безименната агенция.

— И Дани е разбрал, че има нещо гнило?

— Може би дори е знаел, но не искаше да го признае. Той остана в Бюрото за борба с контрабандата на алкохол, цигари и оръжия.

— Колко време?

— Твърде дълго — тъжно каза тя. — Докато баща му напусна Бюрото и отиде в Министерството на правосъдието. Година, след като създадоха „Мама“ и агенцията. Но накрая разбра, че целта на „Мама“ е да улесни правителството да извършва престъпления, без да го хващат, и се измъчваше от гняв и самопрезрение.

— И когато е поискал да напусне, те не са му позволили.

— Тогава още не съзнавахме, че няма излизане оттам. Том е лайно, но все пак беше баща на Дани. И Дани беше единственото му дете. Майката на Дани е починала млада. От рак. Затова изглеждаше така, сякаш Дани бе всичко, което Том имаше. След смъртта на майка му, Спенсър и баща му също се бяха сближили. Или поне така изглеждаше. Докато не дойде онази юлска нощ.

— После стана ясно, че работата в агенцията е задължителна до края на живота — продължи Ели.

— Все едно личен адвокат на мафиотски дон.

— Единственият начин беше да говори пред медиите и да разкрие целия мръсен бизнес. Дани тайно записа на собствен файл програмния продукт на „Мама“ и историята на операциите по прикриване, в които е замесена агенцията.

— А ти съзнаваше ли опасността?

— Донякъде. И на двамата ни беше трудно да повярваме, че Том ще заповяда да убият Дани. Бяхме едва двайсет и осем годишни, за Бога. За нас смъртта беше абстрактна представа. На тази възраст кой мисли сериозно, че ще умре?

— И после дойдоха убийците.

— Не беше екип на специалните сили, а нещо по-изтънчено. Трима мъже в Деня на благодарността. По-миналата година. В дома на родителите ми в Кънектикът. Татко е… беше лекар. Животът на лекаря, особено в малък град, не принадлежи на него. Дори в Деня на благодарността. И така… Вечерята привършваше. Аз бях в кухнята… Отидох да взема сладкиша с тиква, когато на вратата се позвъни…

За пръв път Спенсър не изпитваше желание да погледне прекрасното й лице. Той затвори очи.

Ели пое дълбоко въздух и продължи:

— Кухнята беше в дъното на коридора. Бутнах люлеещата се врата, за да видя кой е посетителят и в същия миг майка ми отвори външната врата.

Спенсър я остави да разказва, без да я кара да бърза. Предположи, че Ели за пръв път описва убийствата пред някого. В продължение на четиринайсет месеца тя бягаше, не можеше да се довери никому и не искаше да изложи на риск живота на невинни хора, като ги въвлече в личната си трагедия.

— На прага стояха двама мъже. Обикновени на вид. Можеше да са пациенти на татко. Единият беше с карирано червено ловджийско яке. Той каза нещо на мама, после влезе, като я блъсна. В ръката си държеше пистолет. Не се чу изстрел. Имаше заглушител. Но аз видях… струйка кръв… и как черепът й се пръсна.

Спенсър ясно си представи ужаса във фоайето на къщата в Кънектикът.

— Татко и Дани бяха в трапезарията. Аз изпищях: „Бягайте! Махайте се!“ Разбрах, че това е дело на агенцията. Не излязох през задната врата. Може би го направих инстинктивно. Щяха да ме убият на задната веранда. Изтичах през мокрото помещение и оттам в гаража и се измъкнах навън. Имението е разположено на площ осем декара и има обширни морави, но аз прескочих оградата на съседите Дойл. Точно когато се прехвърлях, в кованото желязо рикошира куршум. Някой стреляше от задната част на нашата къща. Пак със заглушител. Чу се лек пукот. Хукнах като обезумяла през двора на семейство Дойл. Те бяха отишли на почивка. В къщата им нямаше никого и прозорците бяха тъмни. Излязох през портата и побягнах през имението на „Свети Георги“. Презвитерианската църква има около двайсет и пет декара, заобиколени от гора, предимно борове и явори. От време на време спирах и поглеждах назад. Мислех, че някой от тях ме преследва. Но бях сама. Предполагам, че съм била твърде бърза или може би не са искали да ме преследват в населено място, размахвайки оръжия. И в същия миг заваля сняг. Големи, едри снежинки…

Спенсър си представи Ели в онази далечна нощ. Сама в мрака, без палто, трепереща, задъхана и ужасена. Внезапно се извиват спирали от бели снежинки и появата на снега точно в този момент е не само промяна на времето, а има значението на предзнаменование.

— В това имаше нещо… свръхестествено… — каза тя, потвърждавайки предположенията на Спенсър за чувствата, които бе изпитвала. — Не знам… Не мога да го обясня… Снегът приличаше на спускаща се завеса в края на действието, в края на нещо. Знаех, че всички са мъртви. Не само мама. А също и татко, и Дани.

Гласът й трепереше от скръб. Говорейки за пръв път за убийствата, Ели бе разкървавила коричката, която се бе образувала около раната й.

Спенсър с нежелание отвори очи и я погледна.

Лицето й беше пепелявобледо. В очите й блестяха сълзи, но страните й още не бяха влажни.

— Искаш ли да шофирам? — попита той.

— Не. По-добре е аз да карам. Това ме съсредоточава в настоящето, вместо в миналото.

Пътен знак показа, че се намират на тринайсет километра от Нюкасъл.

Спенсър се вторачи през страничното стъкло. Пейзажът изглеждаше оголен, въпреки множеството дървета, и мрачен, въпреки слънчевата светлина.

— Излязох на улицата и покрай мен профуча кола. Мина под уличната лампа и аз бях достатъчно близо, за да видя мъжа на предната седалка. Червено ловджийско яке. Освен него и шофьора, имаше и още един. На задната седалка. Колата се отдалечи и аз хукнах по улицата. Мислех да викам за помощ и да отида в полицията, но се отказах, преди да стигна дотам. Знаех кой е извършил убийствата… Агенцията. Том. Но нямах доказателства.

— А файловете на Дани?

— Бяха във Вашингтон. Няколко дискети, скрити в апартамента ни. И още един комплект, заключен в банков сейф. Знаех, че Том сигурно вече е взел дискетите, инак нямаше да е толкова… нагъл. Ако отидех при ченгетата или се покажех някъде другаде, Том щеше да ме хване и убие. Рано или късно. Щеше да направи така, че да прилича на нещастен случай или на самоубийство. Затова се върнах в къщата. Нямах сили да вляза. Дори сега, след като е минало толкова много време, не мога да си представя лицето на мама без раната, кръвта и пръснатия череп. Онези негодници дори не ми оставиха естествен спомен за лицето й… Цялото беше окървавено.

Ели не можа да продължи.

Роки явно долови мъката й, защото тихо изскимтя. Спря да клати глава и да се хили. Беше се свил в тясното пространство и бе навел глава. Ушите му бяха клепнали. Любовта му към скоростта бе изместена от чувствителността към болката на жената.

До Нюкасъл оставаха три километра.

— Дани и татко лежаха мъртви в трапезарията. Бяха неколкократно простреляни в главата. Убийците не го бяха направили само за да се уверят, че са умрели, а… от чиста жестокост. Трябваше да… докосна труповете и да взема парите от портфейлите им. Всеки долар щеше да ми е необходим. Взех и скъпоценностите на мама. Отворих сейфа на татко и прибрах колекцията му от монети. Господи, чувствах се като крадец. Дори по-лошо… Като мародер. Не взех дрехи, отчасти защото се уплаших, че убийците ще се върнат, но и защото… в къщата беше толкова тихо. Само аз и телата. И снегът, който падаше навън. Беше толкова тихо, сякаш не само мама, татко и Дани, но и целият свят беше мъртъв, бе настъпил краят на всичко и аз бях единствената оцеляла.

Нюкасъл беше досущ като Модена. Малък. Усамотен. Не предлагаше убежище, за да се скриеш от хора, които можеха да оглеждат целия свят, сякаш са богове.

— Качих се на хондата ни, но знаех, че след няколко часа трябва да се отърва от нея. Когато Том разбереше, че не съм отишла при ченгетата, агенцията щеше да започне да ме търси, а те имаха описание на хондата и знаеха регистрационния номер — продължи Ели.

Спенсър отново я погледна. Очите й вече не бяха насълзени. Тя бе потиснала мъката си с помощта на ожесточението от гнева.

— Според полицаите какво се бе случило в къщата ви? Къде мислеха, че си ти? Нямам предвид хората на Съмъртън, а истинските ченгета.

— Том вероятно е възнамерявал всичко да изглежда така, сякаш ни е убила добре организирана група терористи, за да накажат него. О, той умее да предизвиква състрадание. И да го използва, за да извлече повече власт за себе си в Министерството на правосъдието.

— Но след като ти си изчезнала, те не са могли да подставят доказателства, защото е можело да се появиш и да ги опровергаеш.

— Да. По-късно медиите решиха, че Дани и родителите ми са станали жертва на осъдителен акт на безмилостно насилие и така нататък. Било ужасно и извратено. Но всяко чудо продължава три дни. Аз съм била отвлечена, изнасилена и убита и трупът ми бил там, където никога нямало да го намерят.

— Това се е случило преди четиринайсет месеца, нали? И агенцията още иска да те убие?

— Разполагам с важни кодове, които те не знаят, че притежавам. Неща, които Дани и аз запаметихме. Много информация. Нямам материални доказателства, но знам всичко за тях. И това ме прави достатъчно опасна. Докато е жив, Том никога няма да прекрати издирването.

 

 

Досущ голяма черна оса, хеликоптерът бръмчеше монотонно над безводната пустош на Невада.

Рой още не беше махнал слушалките, които изолираха шума на моторите и перките и му даваха възможност да се съсредоточи върху снимката на Стивън Акблом. Най-силният звук в пътническия салон, определен единствено за него, беше бавното, тежко биене на сърцето му.

Когато злодеянията на Акблом бяха разкрити, Рой беше едва шестнайсетгодишен и още не беше наясно със смисъла на живота и с мястото си в света. Привличаха го красивите неща — картините на Чайлд Хасам[2] и на мнозина други, класическата музика, старинните френски мебели, китайския порцелан и лиричната поезия. Беше щастлив, когато седеше сам в стаята си и слушаше Бетховен или Бах, разглеждайки цветните снимки в албум с илюстрации на яйцата на Фаберже, сребърните изделия на Пол Стор и порцелановите фигури на династията Цинг, и се разхождаше сам из залите на музея за изкуствата. Но не беше щастлив, когато се намираше сред хора, макар че отчаяно искаше да има приятели и да бъде харесван. Дълбоко в голямото си, но строго пазено сърце, Рой беше убеден, че е роден, за да даде важен принос на света. Знаеше, че когато разбере какъв ще бъде приносът му, всички ще му се възхитят и ще го обикнат. Но макар и едва шестнайсетгодишен и объркан от нетърпението, присъщо за младостта, той беше силно обезпокоен от потребността да чака целта и ориста да му се разкрият.

Рой се заинтересува от статиите във вестниците за трагедията на Акблом, защото в загадъчния двойнствен живот на художника намери решение на собственото си объркване. Той си купи два албума с цветни репродукции на изкуството на Акблом и реакцията му към произведенията беше зашеметяваща. Макар че картините на Акблом бяха хубави, дори облагородяващи, ентусиазмът на Рой не бе предизвикан само от тях. Той бе поразен от вътрешната борба на художника, пресъздадена в творбите му, и я отъждестви със своята.

Стивън Акблом изобразяваше два сюжета и рисуваше два вида картини.

Макар и само на трийсет и няколко години, Акблом беше достатъчно обсебен, за да сътвори огромно количество произведения. Половината бяха изключително красиви натюрморти. Плодове, зеленчуци, камъни, цветя, конци, игли, копчета, инструменти, чинии, стари бутилки, капачки — семпли и възвишени предмети, изобразени толкова детайлно и реалистично, че сякаш бяха триизмерни. Всъщност всяка вещ придобиваше свръхреалистичност, изглеждаше по-реална от автентичната и придобиваше странна красота. Акблом никога не прибягваше до натрапващата се красота на сантименталността или на стихийния романтизъм. Въображението му винаги беше убедително, вълнуващо и понякога поразително.

Сюжетите в останалите картини бяха хора — индивидуални или групови портрети с трима до седмина човека. По-често Акблом изобразяваше лица, отколкото цели фигури, но телата неизменно бяха голи. Понякога мъжете, жените и децата бяха неземно красиви на повърхността, макар че хубостта им винаги беше помрачена от едва доловимо, но ужасяващо душевно напрежение, сякаш всеки момент от крехката им плът щеше да изскочи някакъв чудовищен дух. Напрежението изкривяваше тук-там чертите, но не драстично, а само достатъчно, за да им отнеме съвършената красота. Друг път художникът изобразяваше грозни, дори гротескни хора, в които също имаше страховито напрежение, макар че ефектът подсилваше някои черти, за да се съобрази с идеала за красота. Уродливите им изражения бяха още по-смразяващи, защото в някои аспекти се долавяше едва забележим нюанс на милостивост. В резултат на конфликта между вътрешните и външните реалности хората и в двата вида портрети бяха изключително изразителни, макар че израженията им бяха по-загадъчни и обсебващи от лицата на живите модели.

Когато видяха портретите, медиите бързо стигнаха до най-очевидното тълкуване. Те твърдяха, че художникът — самият той красив мъж — рисува собствените си душевни демони, които викат за помощ и предупреждават за истинската му същност.

Макар да беше едва шестнайсетгодишен, Рой Майро разбираше, че картините на Акблом не разказват за самия художник, а за света, така както го схваща той. Акблом не трябваше да вика за помощ, нито да предупреждава някого, защото не се възприемаше като демонична фигура. Изкуството му говореше, че никое човешко същество не може да постигне съвършената красота дори на най-обикновения предмет в неодушевения свят.

Великите творби на Акблом помогнаха на малкия Рой да разбере защо предпочита да бъде сам с художествените произведения на човешките същества и нещастен в компанията на хора. Никое произведение на изкуството не беше безупречно, защото го бе създало несъвършено човешко същество. Въпреки това изкуството беше въплъщение на най-хубавото в човечеството. Следователно произведенията на изкуството бяха по-близо до съвършенството от онези, които ги създаваха.

Нямаше нищо лошо в предпочитанието към неодушевеното пред одушевеното.

Това бе първият урок, който Рой научи от Стивън Акблом.

Но Рой искаше да научи още за него и установи, че художникът е изключително затворен и рядко разговаря с репортери — нещо, което не го изненада. Рой успя да намери две интервюта. В едното Акблом емоционално и състрадателно разказваше за опасното състояние на човешкото положение. Един от цитатите изпъкваше в текста:

Любовта е най-човешкото от всички чувства, защото е объркана. И от всички неща, които усещаме с ума и с тялото си, силната болка е най-чистото, защото прогонва от съзнанието всичко останало и ни помага да се съсредоточим до съвършенство.

Акблом се бе признал за виновен в убийството на съпругата си и на четирийсет други жени, предпочитайки да избегне продължителен процес, който явно няма да спечели. Художникът бе възмутил и ядосал съдията, говорейки за четирийсет и двете си жертви:

Всички те бяха толкова красиви в болката си и приличаха на ангели.

Рой започна да разбира какво е правил Акблом в помещенията под хамбара. Изтезавайки жертвите си, художникът се опитваше да се съсредоточи, за да постигне мига на съвършенство, когато те мимолетно ще блеснат — макар и още живи — с красота, равна на онази на неодушевените предмети.

Чистотата и красотата бяха едно и също нещо. Чисти линии, чисти форми, чиста светлина, чист цвят, чист звук, чисти чувства, чисти мисли, чиста вяра и чисти идеали. Но човешките същества можеха да постигнат чистота във всяка мисъл или действие много рядко и само в екстремни обстоятелства и поради тази причина човешкото положение беше жалко.

Това беше вторият урок, който Рой научи от Стивън Акблом.

С течение на годините съжалението, което изпитваше към човечеството се засили и стана по-зряло. Един ден, наскоро след двайсетия си рожден ден, досущ пъпка на изведнъж разцъфнала роза, съжалението му се превърна в състрадание. Той смяташе, че второто чувство е по-чисто от първото. Съжалението често включваше едва доловим елемент на отвращение към обекта или чувство на превъзходство. Но състраданието беше неопетнена и кристално чиста съпричастност към останалите хора и съвършено разбиране на страданията им.

Ръководен от състрадание, действайки винаги, когато му се отдадеше възможност да направи света по-добър и убеден в чистотата на мотивите си, Рой стана по-духовно извисен от Стивън Акблом и намери призванието си в живота.

И сега, след повече от дванайсет години, докато седеше в хеликоптера, който го носеше към Юта, Рой се усмихна на снимката на художника сред рояците от сенки.

Беше странно, че всичко в живота бе свързано с друго и забравен миг или лице от миналото можеше изведнъж отново да стане важно.

Художникът не беше такава централна фигура в живота му, че Рой да го нарече свой духовен наставник или дори вдъхновение. Рой не мислеше, че Акблом е луд — както го бяха представили медиите, а само заблуден. Най-доброто решение за човешкото положение беше не да се дари чиста красота на всяка несъвършена душа чрез възвисяващия ефект на силната болка. Това беше патетично преходна победа. По-доброто решение беше да се идентифицират най-нуждаещите се от избавление и после, с достойнство, състрадание и безмилостна бързина, да бъдат освободени от несъвършеното им човешко положение.

Но въпреки това, в критичен момент, художникът несъзнателно бе научил едно объркано момче на някои жизненоважни истини. И макар че Стивън Акблом беше заблудена и трагична фигура, Рой му беше длъжник.

По ирония на съдбата и като интригуващ пример за космическо правосъдие, Рой щеше да бъде онзи, който щеше да отърве света от объркания и неблагодарен син, който бе предал Акблом. Стремежът на художника към човешко съвършенство беше заблуден, но според Рой — добронамерен. Опасният им свят щеше да се приближи още един сантиметър до идеалното състояние, ако Майкъл (сега Спенсър) бъдеше премахнат от лицето му. И чистата справедливост изискваше Спенсър да бъде ликвидиран, едва след като бъде подложен на продължителна и силна болка, при това по начин, който подходящо да изрази почит към проницателния му баща.

Рой махна слушалките и чу, че пилотът съобщава нещо по радиоуредбата.

— Според контролния център в Лас Вегас, съдейки по скоростта на мишената в момента, след около шестнайсет минути ще се срещнем.

 

 

Небе като синьо стъкло.

Двайсет и седем километра до Сийдър Сити.

Започнаха да срещат повече коли. Ели натискаше клаксона, за да накара бавнодвижещите се превозни средства да се дръпнат от пътя й. Когато шофьорите проявяваха упоритост, тя предприемаше смразяващи кръвта рискове, за да ги изпревари.

Ели караше по-бавно, но необходимостта от безразсъдност създаваше илюзията, че се движат по-бързо отвсякога. Спенсър се държеше за ръба на седалката. Роки отново клатеше глава.

— Можеш да отидеш в издателството на някой вестник или списание, макар да нямаш доказателства — предложи Спенсър. — Ще ги насочиш в правилната посока, ще принудиш Съмъртън да заеме отбранителна позиция и…

— Два пъти се опитах да го сторя. Първо с репортер на „Ню Йорк Таймс“. Свързах се с нея по служебния й компютър и й определих среща в индийски ресторант. Дадох й ясно да разбере, че ако каже нещо на някого, и моят, и нейният живот няма да струват пукнат грош. Отидох на мястото на срещата четири часа по-рано и наблюдавах околността с бинокъл от покрива на сградата на отсрещната страна на улицата, за да се уверя, че тя ще дойде сама и няма да ми устроят засада. Бях решила да я накарам да чака и да отида половин час по-късно, за да имам време по-дълго да наблюдавам улицата. Но петнайсет минути, след като репортерката пристигна… ресторантът беше взривен. Експлозия на газ следствие на неизправност в системата на снабдяването. Така казаха полицаите.

— А репортерката?

— Загина. Заедно с още четиринайсет души в ресторанта.

— Мили Боже.

— После, след седмица, трябваше да се срещна с един човек от „Вашингтон Поуст“. В парк. Уредих срещата по клетъчен телефон пак от покрив с изглед към парка, но не видях нищо съмнително. Уговорихме се да се видим шест часа по-късно. Когато до срещата остана час и половина, до парка се приближи микробус на водоснабдяване. Работниците отвориха капака на водопровода и сложиха наоколо конуси и сигнални светлини.

— Но всъщност не бяха работници от водоснабдяването, нали?

— Имах захранван с батерии широкообхватен скенер и засякох честотата, която използваха, за да съгласуват действията си с членовете на друг екип, преоблечени като продавачи на сандвичи с фургон, намиращи се от другата страна на парка.

— Страхотна си — възхити й се Спенсър.

— В парка имаше още агенти. Единият се правеше на просяк, а други двама се преструваха, че са служители по поддръжката на парка. Настъпи часът на срещата и репортерът се появи. Вървеше към паметника, където му бях казала да ме чака. Но кучият син имаше предавател! Чух го да им шепне, че не ме вижда и попита какво да прави. Те го успокоиха, казаха му да запази хладнокръвие и да чака. Мръсникът сигурно беше човек на Том Съмъртън и веднага щом бе разговарял с мен, му се беше обадил.

На петнайсет километра от Сийдър Сити те подкараха след пикап додж, който се движеше с петнайсет километра в час над позволената скорост. На задното стъкло се виждаха две пушки.

Шофьорът остави Ели да натиска клаксона известно време. Прояви упорство и не искаше да я пусне да го изпревари.

— Какво му има на онзи кретен? — ядоса се тя и отново натисна клаксона, но той се правеше на глух. — Откъде знае, че не возя умиращ човек, който незабавно се нуждае от лекар?

— По дяволите, кой знае? Може да ни мисли за откачени, които искат да предизвикат престрелка.

Шофьорът на пикапа не се трогваше нито от състрадание, нито от страх. Най-сетне реагира на клаксона, като протегна ръка през прозореца и показа среден пръст.

В момента беше невъзможно да го изпреварят отляво. Видимостта беше ограничена и доколкото виждаха, в отсрещното платно се движеше плътен поток от коли.

Спенсър погледна часовника си. От двата часа безопасност, които Ели бе пресметнала, оставаха само петнайсет минути.

Човекът в пикапа обаче не бързаше.

— Задник — каза тя, рязко завъртя волана надясно и се опита да го изпревари, минавайки по една от отбивките от пътя.

Когато двете коли се изравниха, шофьорът на доджа настъпи газта. Ели увеличи скоростта, но той пак я догони.

Той непрекъснато ги поглеждаше гневно. Беше на четирийсет и няколко години. Носеше бейзболна шапка. Лицето му беше интелигентно като на булдог.

Явно имаше намерение да не й позволява да го изпревари и когато отбивката се стеснеше, отново да я принуди да кара зад него.

Разбира се, тъпакът не знаеше с каква жена има работа, но Ели бързо му показа. Тя рязко завъртя волана наляво и блъсна пикапа достатъчно силно, за да стресне шофьора, който отмести крак от педала на газта. Доджът намали скоростта. Роувърът се стрелна напред. Дръвникът отново даде газ, но вече беше късно. Роувърът се мушна пред пикапа.

Докато колата се наклоняваше ту наляво, ту надясно, Роки изджавка от изненада и падна на една страна. Изправи се и изпръхтя, изразявайки или смущение, или удоволствие.

Спенсър отново погледна часовника си и попита:

— Мислиш ли, че ще се свържат с местните ченгета, преди да започнат да ни преследват?

— Не. Ще гледат да ги държат настрана.

— Тогава за какво да се оглеждаме?

— Ако долетят от Лас Вегас или от друго място, мисля, че ще бъдат в хеликоптер, защото е по-маневрен. Чрез сателитното наблюдение ще видят точно къде е роувърът, ще се спуснат над нас и ще ни взривят, ако имат възможност.

Спенсър се наведе напред и погледна заплашителното синьо небе.

Зад тях изсвири клаксон.

— По дяволите — рече Ели, поглеждайки в страничното огледало.

Той се обърна и видя, че доджът ги е настигнал и разгневеният шофьор натиска клаксона, както преди това бе правила Ели.

— В момента не ни трябват подобни изпълнения — притесни се тя.

— Хайде да си запазим за после правото на престрелка. Ако оцелеем след ударите на агенцията, ще се върнем и ще го предизвикаме.

— Мислиш ли, че ще се съгласи?

— Вижда ми се сговорчив.

Ели подкара още по-бързо, но успя да погледне Спенсър и да се усмихне.

— Започваш да усвояваш манталитета.

— Заразно е.

Тук-там, разпръснати от двете страни на шосето, се виждаха къщи. Още не бяха в Сийдър Сити, но определено се връщаха в цивилизацията.

Тъпакът в доджа натискаше клаксона с такъв ентусиазъм, че сигурно всеки звук изпращаше тръпка в слабините му.

 

 

На монитора на преносимия компютър на Рой се виждаше многократно увеличена и изчистена картина от „Земен страж“, показваща шосето на запад от Сийдър Сити. Рейнджроувърът се движеше с шеметна скорост. Рой се вторачи като хипнотизиран в изпълненията, които приличаха на каскади от криминален филм, макар и гледани под един и същ ъгъл.

Никой не караше толкова бързо, минавайки от една лента в друга и понякога в насрещното движение, освен ако не беше пиян или преследван. Шофьорът на роувъра не беше пиян. В маневрите му нямаше безразсъдност. Шофирането беше рисковано и смело, но и вещо. И по всичко личеше, че никой не го преследва.

Най-после Рой се увери, че зад волана на роувъра седи жената. След като се е стреснала от сателитното проследяване до нейния компютър, тя нямаше да се успокои от факта, че не я гонят с кола. Жената знаеше, че те или щяха да я пресрещнат някъде напред по пътя, или щяха да я премахнат от въздуха. И преди да се случеше едното от двете, тя бързаше да влезе в някой град, където да се слее с оживеното улично движение и да използва архитектурата, за да се скрие от погледа им.

Сийдър Сити, разбира се, не беше достатъчно голям, за да й даде възможностите, от които се нуждаеше. Тя явно подценяваше способностите на сателитното наблюдение.

Четиримата агенти в предната част на пътническия салон на хеликоптера проверяваха оръжията си и слагаха резервни пълнители в джобовете си.

Цивилните дрехи бяха униформата за тази мисия. Намерението им беше да влязат, да убият жената, да заловят Грант и да изчезнат, преди да са се появили местните ченгета. Намесеха ли се и те, щеше да се наложи да ги излъжат, а измамата включваше риск от допускане на грешки или разобличаване, особено когато нямаха представа колко знае Грант и какво може да каже, ако полицаите настоят да разговарят с него. Освен това обясненията щяха отнемат твърде много време. Двата хеликоптера имаха фалшиви регистрационни номера, за да заблудят очевидците. Щом хората от агенцията не носеха униформи, по-късно свидетелите нямаше да имат какво да кажат на полицията.

Всеки член на щурмовия отряд, включително Рой, бе защитен с бронежилетка под дрехите и имаше карта на Агенцията за борба с наркотиците, която можеше бързо да покаже, за да омилостиви местните власти при необходимост. Ако обаче им провървеше, щяха да излетят три минути, след като се приземяха заедно със задържания Спенсър Грант, трупа на жената и без никой от агентите да пострада.

Свършено беше с жената. Тя още дишаше и имаше пулс, но всъщност беше мъртва.

Картината на монитора на преносимия компютър на коленете на Рой показа, че мишената драстично намалява скоростта. После роувърът изпревари друго превозно средство, вероятно пикап, минавайки по отбивката от шосето. Пикапът също увеличи скоростта и изведнъж, изглежда, започна надпревара.

Рой се намръщи, присви очи и се вторачи в екрана.

Пилотът съобщи, че до срещата с мишената остават пет минути.

 

 

Сийдър Сити.

Уличното движение беше твърде оживено, за да улесни бягството им и твърде рехаво, за да им позволи да се слеят с другите превозни средства и да объркат „Земен страж“. Освен това бяха възпрепятствани от улици без широки отклонения като магистралите. И от светофарите. А онзи тъп шофьор на пикап натискаше ли, натискаше клаксона.

Ели зави надясно на кръстовището, като трескаво се оглеждаше. От двете страни на улицата имаше ресторанти за бързо хранене. Бензиностанции. Магазини за хранителни продукти. Тя нямаше представа какво търси. Само знаеше, че ще го разпознае, когато го види — място или ситуация, от което да се възползват.

Ели се бе надявала, че ще има време да проучи територията и да намери начин да скрие роувъра в горичка от вечнозелени дървета с гъст балдахин от клони и листа, голям, закрит паркинг, някъде, където да се изплъзнат от очите в небето и да оставят роувъра, без да ги забележат. После или щяха да купят, или да откраднат друго превозно средство и отново да се слеят с останалите коли на магистралата.

Тя предполагаше, че ще гори в ада, ако убие нещастника в пикапа отзад, но удоволствието може би си заслужаваше цената. Той натискаше клаксона, сякаш беше объркан и ядосан орангутан, решил да удря проклетото нещо, докато престане да свири.

Освен това шофьорът на доджа се опитваше да ги изпревари на всяка пролука, която се отвореше в насрещното движение, но Ели рязко завърташе волана, за да блокира пътя му. Вратата му беше издраскана и смачкана от удара на роувъра и мъжът вероятно бе решил, че няма какво да губи, като притисне роувъра до тротоара и накара Ели да спре.

Тя не му позволяваше да го направи. Но времето бързо изтичаше. Справянето с орангутана щеше да отнеме ценни минути.

— Кажи ми, че не е онова, което мисля — извика Спенсър.

— Сега пък какво има? — попита Ели, сетне видя, че той сочи с пръст през предното стъкло към небето. На югозапад. Два големи хеликоптера. Един зад друг и малко вляво. И двата черни. Лъскавите корпуси и прозорците блестяха, сякаш бяха покрити с лед, и утринното слънце искреше по въртящите се перки. Приличаха на огромни насекоми от апокалиптичен научнофантастичен филм от петдесетте години, предупреждаващ за опасността от ядрена радиация. Бяха на по-малко от три километра.

Ели видя търговски център с формата на буквата „U“. Пързаляйки се по тънкия лед на инстинкта, тя даде газ, съзря пролука в движението и подкара по късия служебен път към големия паркинг.

Кучето се бе задъхало от вълнение и звуците, които издаваше, приличаха на смях.

Спенсър пак трябваше да вика, защото пикапът ги следваше по петите и шофьорът продължаваше да надува клаксона.

— Какво ще правим?

— Трябва да намерим друга кола.

— Тук, на откритото?

— Нямаме друг избор.

— Ще ни видят.

— Ще измисля нещо, за да отвлечем вниманието им.

— Какво?

— Мисля.

— Точно от това се страхувах.

Ели натисна леко спирачки, зави надясно и вместо да се приближи към търговския център от източната страна, подкара по асфалтирания паркинг.

Пикапът ги последва.

Двата хеликоптера бяха на не повече от километър и половина. Бяха променили курса си, за да летят след рейнджроувъра и се снишаваха.

В средата на търговския център имаше супермаркет. Интериорът отвъд остъклените врати беше ярко осветен от неонови лампи. От двете му страни имаше малки магазини за дрехи, книги, плочи и здравословни храни.

Беше рано и повечето магазини току-що бяха отворили. Само супермаркетът работеше отдавна и отпред бяха паркирани двайсет-трийсет коли.

— Дай ми пистолета — каза Ели. — Сложи го на коленете ми.

Спенсър й даде пистолета „ЗИГ“, после взе узито.

В южна посока не се виждаше нищо, с което биха могли да отвлекат вниманието на преследвачите си. Ели направи обратен завой и се отправи на север, към средата на супермаркета.

Тази маневра изненада тъпака, който рязко удари спирачки и едва не се преобърна в стремежа си да кара след нея. Когато най-сетне овладя волана, той престана да натиска клаксона.

Кучето още дишаше учестено и сякаш се хилеше.

Ели продължи да кара успоредно на улицата, по която бяха дошли, когато съзря търговския център встрани от магазинчетата.

— Искаш ли да вземеш нещо със себе си? — попита тя.

— Само чантата си.

— Няма да ти трябва. Вече взех парите оттам.

— Какво?

— Петдесетте хиляди, скрити в двойното дъно.

— Намерила си парите ми?

— Да.

— И си ги взела?

— Парите са в брезентовата чанта зад седалката ми. При преносимия ми компютър и другите неща.

— Намерила си парите ми? — недоверчиво повтори Спенсър.

— После ще говорим за това.

— Бъди сигурна.

Дръвникът с доджа отново ги преследваше и натискаше клаксона, но вече не можеше да се добере близо до тях.

Хеликоптерите бяха на по-малко от осемстотин метра на югозапад и само на трийсет метра над земята.

— Виждаш ли чантата, за която говоря? — попита Ели.

Спенсър се обърна.

— Да. До Роки е.

След сблъсъка с пикапа Ели не беше сигурна дали вратата от нейната страна ще се отвори и не искаше да се бори едновременно с нея и с чантата.

— Вземи я, когато спрем.

— А ще спрем ли някога?

— Разбира се.

Ели рязко зави надясно и подкара по една от пътеките в паркинга, която водеше на изток, към супермаркета. Щом наближи сградата, тя сложи ръка на клаксона и я задържа там, вдигайки много по-голям шум от орангутана зад нея.

— О, не! — възкликна Спенсър, който започна да разбира какво е намислила.

— Отвличане на вниманието! — извика тя.

— Това е лудост!

— Нямаме избор!

— И все пак е лудост.

На стъклата на супермаркета бяха залепени знаменца с реклами на кока-кола, картофи, тоалетна хартия и каменна сол, между които се виждаха касите. Неколцина от служителите и клиентите погледнаха навън, стреснати от пронизителния звук на клаксона. Роувърът се насочи към тях и ярко освети малките им овални лица, досущ нарисувани маски на палячовци. Една от жените хукна да бяга, а останалите се разпръснаха във всички посоки.

Ели се надяваше, че всички ще успеят да избягат навреме, защото не искаше да наранява невинни хора. Но от друга страна, не искаше и да бъде застреляна от мъжете, които щяха да се изсипят от двата хеликоптера.

Роувърът не се движеше много бързо. Трябваше да има достатъчно скорост, за да прескочи бордюра, да мине по тротоара и да нахлуе в супермаркета, разбивайки стъклените врати и стени и събаряйки отрупаните с хранителни продукти стелажи. Ако скоростта беше по-висока, сблъсъкът с касите можеше да бъде фатален.

— Ще успеем! — извика Ели, после си спомни, че не трябва да лъже кучето и добави: — Вероятно!

Тя изведнъж чу тракането на перките на хеликоптерите. Или може би по-скоро усети промяната във въздушното налягане. Хеликоптерите сигурно бяха точно над паркинга.

Предните колела се блъснаха в бордюра. Рейнджроувърът подскочи. Роки изджавка и в същия миг Ели спря да натиска клаксона и отмести крак от педала на газта. Колата с трясък се стовари върху бетона и тя удари спирачки. Гумите се плъзнаха по тротоара със скорост петдесет-шейсет километра в час. Ели видя отражението на роувъра и в следващия миг се разнесе силен трясък и звън на водопади от стъкла. Колата профуча покрай големите дървени палети, върху които имаше купчина двайсет и пет килограмови чували с нещо като картофи, и се насочи към изхода зад една от касите. Пластмасовите плоскости се разцепиха, улеят от неръждаема стомана се нагъна като станиол и гумената конвейрна лента се скъса, измъкна се от ролките и се развя като гигантска черна тения, а касиерката едва не падна на пода. Ударът не беше толкова силен, колкото се бе опасявала Ели и сякаш за да отпразнуват успешното им приземяване, във въздуха за миг разцъфнаха прозрачни найлонови торбички, все едно извадени от джобовете на невидим фокусник.

— Е? — попита Ели и разкопча предпазния си колан.

— Следващия път ще карам аз.

Тя се опита да отвори вратата от нейната страна. След кратка съпротива, скърцане и стържене вратата се отвори. Ели грабна деветмилиметровия „ЗИГ“ и изскочи от роувъра.

Спенсър вече беше слязъл от другата страна.

Хеликоптерите бръмчаха над главите им.

 

 

Двата хеликоптера се появиха на компютърния екран, защото бяха влезли в обхвата на „Земен страж“. Рой седеше във втория, гледаше хеликоптера, сниман от орбита и се чудеше на странните възможности на съвременния свят.

Пилотът се бе насочил право към мишената и отляво, и отдясно не се виждаше нищо. Рой продължи да гледа на монитора как рейнджроувърът се опитва да се отърве от пикапа, провирайки се между колите на паркинга на търговския център. Изведнъж роувърът направи обратен завой и се насочи към супермаркета в средата на сградата.

Едва в последния момент Рой осъзна, че роувърът ще нахлуе в магазина. Когато колата разби стъклените врати, той очакваше, че роувърът ще рикошира и ще се смачка. Но автомобилът изчезна в сградата. Ужасен, Рой установи, че колата е минала през остъкления вход и пътниците са оцелели.

Той взе дипломатическото куфарче с компютъра, остави го на седалката на отсрещната страна на пътеката, без да го затваря, и скочи. Не спря, за да извърши процедурите за излизане от „Мама“, не прекъсна връзката и не изключи компютъра, а забърза към пилотската кабина.

От онова, което бе видял на екрана, Рой знаеше, че двата хеликоптера са над паркинга и бавно се снишават, поддържайки скорост едва три-четири километра в час. Бяха толкова близо до проклетата жена, но тя бе изчезнала.

Щом се бе скрила от погледа им, тя можеше и лесно да избяга. Отново. Не. Това беше недопустимо.

Въоръжени и готови за действие, четиримата агенти на щурмовия отряд бяха станали и стояха на пътеката.

— Дръпнете се! Махнете се!

Рой ги разбута, отвори вратата и надникна в пилотската кабина.

— Тя влезе в проклетата сграда — каза той, поглеждайки през предното стъкло към строшените стъкла пред супермаркета.

— Доста е смахната, а? — съгласи се помощник-пилотът и се ухили.

На паркинга имаше твърде много коли и хеликоптерите не можеха да кацнат точно пред входа на супермаркета, затова се насочиха към отсрещния край на сградата. Единият пое на север, а другият — на юг.

Рой посочи първия хеликоптер, в който имаше осем агенти и рече:

— Не, не. Кажи му, че искам да кацне над сградата. Мъжете да слязат и да проверят всички.

Пилотът се сниши на шест метра над паркинга и съобщи на колегата си заповедите на Рой.

— Те ще се опитат да минат през супермаркета и да излязат от другата страна — добави Рой, опитвайки да овладее гнева си и да запази спокойствие. Започна да диша дълбоко, поемайки изпаренията с цвят на праскова на благословеното спокойствие и издишвайки жлъчнозелената мъгла на гнева, напрежението и стреса.

Хеликоптерът закръжи толкова ниско, че Рой не виждаше покрива на супермаркета. Но от сателитната картина на „Земен страж“, която бе видял на монитора на компютъра си, той си спомни какво имаше зад търговския център — широк служебен път, стена от бетонни блокове и по-нататък — жилищен комплекс и дървета. Къщи и растителност. Твърде много места за криене и твърде много превозни средства за крадене.

Пилотът на първия хеликоптер се готвеше да кацне на паркинга, но получи съобщението на Рой и отново се издигна във въздуха.

Ела, добро, махни се, зло.

 

 

От разкъсаните чували се изсипаха кафяви топчета, които хрущяха под краката на Спенсър, който бягаше между двете каси. В едната си ръка носеше брезентовата чанта, а в другата държеше картечния пистолет „Узи“.

Той погледна вляво. Ели тичаше успоредно с него по пътеката между съседните две каси. Срещнаха се в края и тя каза:

— През задния изход.

После хукна към задната част на супермаркета.

Спенсър я последва, но в същия миг се сети за Роки. Кучето бе слязло от роувъра след него. Къде ли беше?

Той спря, обърна се, направи няколко крачки назад и го видя. Роки ядеше кафявите топчета, които не бяха смачкани под краката на господаря му. Онова, което Спенсър бе помислил за картофи, се оказа суха кучешка храна.

— Роки!

Кучето го погледна и размаха опашка.

— Хайде!

Роки дори не обърна внимание на заповедта, а захапа още няколко гранули и с удоволствие ги схруска.

— Роки!

Кучето отново го погледна. Едното му ухо беше наострено, а другото — клепнало. Пухкавата му опашка удряше стената на касата.

— Това е мое! — с най-строгия си глас каза Спенсър.

Разкаян, но послушен и малко засрамен, Роки изприпка до него, а когато видя Ели, която бе спряла, за да ги изчака, хукна в спринт. Ели отново побягна, а Роки темпераментно се втурна след нея, без да съзнава, че тичат, за да спасяват живота си.

Отляво влязоха трима мъже и спряха, когато видяха Ели, Спенсър, кучето и оръжията. Двамата бяха в бели униформи. Имената им бяха избродирани на джобовете на ризите. Служители на супермаркета. Третият беше в цивилни дрехи и държеше франзела. Явно клиент.

С пъргавина и гъвкавост, характерни по-скоро за котка, Роки преобрази стремглавия си бяг напред в мигновено отстъпление. Усука се около себе си, пъхна опашка между краката си и клатушкайки се, тръгна към господаря си за закрила.

Мъжете се стреснаха. Не проявиха агресивност. Но застинаха на местата си и препречиха пътя им.

Назад! — извика Спенсър.

Насочвайки картечния пистолет към тавана, той подчерта искането си с кратък откос. Отгоре се посипаха стъкла от неоновите лампи и парчета от плочки.

Ужасени, мъжете се разпръснаха.

Вляво от пътеката, водеща към двойните люлеещи се врати, имаше каси с мляко, а вдясно — хладилници с месо и сирена. Ели мина през вратите. Спенсър и Роки я последваха. Озоваха се в малък коридор със стаи от двете страни.

Бръмченето на хеликоптерите беше приглушено.

В дъното на коридора имаше просторно помещение. Пространството в средата беше празно, но от двете страни на пътеките бяха струпани кашони с продукти.

Спенсър съзря неколцина служители, които ги гледаха предпазливо.

Точно отпред, зад свободното пространство, имаше огромна ролетка, през която можеха да влизат големи камиони, за да разтоварят стоката си в склада. Вдясно имаше врата за персонала. Ели, Спенсър и Роки хукнаха към нея, отвориха я и излязоха на широкия петнайсет метра служебен път.

Наоколо нямаше никой.

Над стената с ролетката се подаваше дълга шест-седем метра козирка, която се простираше по цялата страна на супермаркета и продължаваше над служебния път, за да предпазва от природните стихии камионите, разтоварващи стоката си. Освен това козирката осигуряваше защита и от очите в небето.

Утрото беше изненадващо хладно. Спенсър не бе подготвен за студения въздух навън. Температурата сигурно беше седем-осем градуса. След повече от два часа лудешко пътуване се бяха измъкнали от пустинята и бяха навлезли в по-високи места с друг климат.

Нямаше смисъл да бягат по служебния път, защото отново щяха да стигнат до паркинга пред супермаркета.

От трите страни на търговския център се издигаше двуметров зид, който го отделяше от съседните сгради и бе построен от бетонни блокове, боядисани в бяло. Най-отгоре имаше тухли. Ако стената беше по-ниска, можеше да я прескочат и да избягат. Но нямаше начин да прехвърлят два метра. Не можеха да пренесат трийсет и пет килограмовото куче и да се надяват, че ще скочи долу, без да се нарани.

Звукът на моторите на единия хеликоптер се промени. Тракането на перките се усили. Явно се приближаваше до задната част на сградата.

Ели се втурна надясно, покрай сенчестата страна на супермаркета. Спенсър разбра какво е намислила. Оставаше им една надежда. Той я последва.

Тя спря там, където свършваше козирката и супермаркетът. По-нататък се издигаше задната стена на търговския център.

Ели строго погледна Роки.

— Стой близо до сградата — каза му тя, сякаш кучето разбираше.

А може би наистина разбираше. Ели забърза към откритото пространство, озарено от слънчева светлина, а Роки заприпка между нея и Спенсър, придържайки се към задната стена на търговския център.

Спенсър не знаеше дали сателитното наблюдение може да ги различи на фона на стената. Нито дали еднометровата козирка им осигуряваше прикритие. Но дори стратегията на Ели да беше умна, той се чувстваше наблюдаван.

Бръмченето на хеликоптерите и тракането на перките се усили. Съдейки по звука, хеликоптерът се намираше над паркинга.

От южната страна на супермаркета имаше химическо чистене. Вратата беше заключена.

Небето се изпълни с апокалиптични звуци.

До химическото чистене имаше магазин за поздравителни картички. Служебният вход беше отключен. Ели дръпна вратата.

 

 

Рой Майро се показа на вратата на пилотската кабина и видя как другият хеликоптер се издигна над сградата, застана за миг неподвижно във въздуха и после се спусна към задната част на супермаркета.

Рой посочи свободното пространство на асфалта на юг от супермаркета и каза:

— Ей там. Приземи се там.

Пилотът насочи хеликоптера към желаното място, а Рой се присъедини към четиримата агенти, застанали на вратата на пътническия салон. Дишаше дълбоко. Ела, добро, махни се зло.

Той извади беретата от кобура. Заглушителят още беше монтиран на оръжието. Рой го махна и го пусна в страничния джоб на сакото си. Операцията не беше секретна и не изискваше заглушители. Не и след вниманието, което и без това щяха да привлекат. Пък и пистолетът беше по-точен без заглушител.

Хеликоптерът кацна.

Единият от агентите от щурмовия екип отвори плъзгащата се врата и всички бързо излязоха.

 

 

Преди да влезе в магазина, Спенсър погледна по посока на канонадата от звуци. Очертани на фона на леденостуденото синьо небе, точно над главата му, първо се появиха външните краища на перките на хеликоптера. Спенсър прекрачи прага и затвори и заключи вратата, миг преди да имат възможността да го видят.

Озоваха се в тесен склад без прозорци, който миришеше на освежител за въздух с аромат на рози. Ели отвори следващата врата, преди Спенсър да затвори първата. Отвъд склада имаше малък кабинет с неоново осветление на тавана. Две бюра. Компютър. Папки.

В помещението имаше още две врати. Едната беше открехната и отвъд се виждаше малка баня с тоалетна и мивка. Другата свързваше кабинета със самия магазин.

Дългият, тесен магазин беше претъпкан с пирамидални острови от картички, хартия за подаръци, картинни ребуси, плюшени играчки, декоративни свещи и други новости. Наближаваше Деня на Свети Валентин и в помещението изобилстваха знаменца и украшения със сърца и цветя.

Празничната атмосфера в магазина беше обезпокоително напомняне, че независимо от онова, което в следващите няколко минути щеше да се случи със Спенсър, Ели и Роки, светът невъзмутимо щеше да продължи да се върти. Ако ги застреляха там, после щяха да закарат някъде труповете им, да изчистят килима от кръвта, да напръскат обилно въздуха с освежител с аромат на рози, да предложат нови стоки и потокът от влюбени, дошли да си купят картички, отново щеше да се увеличи.

До витрината, с гръб към тях, стояха две жени, явно продавачки, които гледаха раздвижването на паркинга.

Ели тръгна към тях.

Спенсър я последва и изведнъж се притесни, че тя възнамерява да ги вземе за заложници. Тази идея не му се нравеше. Съвсем не. Хората от агенцията, както Ели ги бе описала и както той ги бе видял в акция, нямаше да се поколебаят да пръснат черепа на всеки заложник, дори да беше жена или дете, за да се доберат до мишената си, особено в по-късната фаза на операцията, когато свидетелите щяха да бъдат най-объркани, а журналистите още нямаше да са пристигнали.

Спенсър не искаше да опетни ръцете си с кръвта на невинни хора.

Разбира се, не можеха да чакат в магазина за картички, докато главорезите на агенцията си отидат. Когато не ги намереха в супермаркета, агентите щяха да започнат да претърсват съседните магазини.

Шансът им беше да избягат през предната врата на магазина за картички, докато вниманието на щурмовия екип бе насочено към супермаркета, и да откраднат кола. Но този шанс не беше голям. Всъщност беше крехък като хартия, като самата надежда. Но това беше единственият изход, затова Спенсър се вкопчи в тази възможност.

Магазинът се изпълни с бръмченето на хеликоптера, който сякаш се приземяваше досами задната врата. Стана по-шумно, отколкото в лунапарк с влакчета на ужасите. Знаменцата трептяха, украшенията по стените дрънчаха, а колекцията от рамки за портрети тракаше по стъклената лавица, на която бе наредена. Дори стените сякаш думкаха като барабани.

Търговският център явно бе построен от евтини и лошокачествени материали, защото вибрациите отекваха навсякъде.

Ели, Спенсър и Роки се намираха почти в предната част на магазина, на петнайсет крачки от жените до витрината, когато причината за ужасяващия шум стана очевидна. Вторият хеликоптер се приземи на паркинга пред магазина.

Ели го видя и спря.

Роки се уплаши не толкова от какофонията, колкото от развяващия се плакат на Бетховен — кинозвездата Сейнт Бърнард, а не композиторът на симфонии — и потърси убежище в краката на Ели.

Двете жени до витрината още не съзнаваха, че имат компания. Стояха една до друга, бъбреха развълнувано и макар че гласовете им се извисяваха над шума на хеликоптерите, Спенсър не разбираше думите им.

Той застана до Ели и уплашено се вторачи в хеликоптера. Страничната плъзгаща се врата се отвори и отвътре изскочиха въоръжени мъже. Първият носеше картечен пистолет, по-голям от узито на Спенсър, а вторият — автоматична пушка. Третият мъкнеше два гранатомета, несъмнено заредени с нервнопаралитичен или сълзотворен газ. Четвъртият също беше въоръжен с картечен пистолет, а петият имаше само пистолет.

Петият беше и последен и се различаваше от останалите четирима. Беше по-нисък и възпълен, държеше пистолета с дулото насочено към земята и не бягаше с такава атлетична грациозност като колегите си.

Никой от петимата не се приближи до магазина за картички. Те хукнаха към предната част на супермаркета и бързо се скриха от поглед.

Бръмченето на хеликоптера постепенно заглъхваше. Перките още се въртяха, макар и все по-бавно. Щурмовият екип се надяваше бързо да влезе и излезе.

— Госпожи — каза Ели.

Жените не я чуха от шума на хеликоптера и заради въодушевения си разговор.

— По дяволите, госпожи! — повиши тон Ели.

Те се стреснаха, издадоха възклицания на изненада и се обърнаха. Очите им се отвориха широко.

Ели не насочи към тях деветмилиметровия „ЗИГ“, но направи така, че да го видят.

— Дръпнете се от витрината. Елате тук!

Жените се поколебаха, спогледаха се, после се вторачиха в пистолета.

— Не искам да ви наранявам. — Гласът на Ели прозвуча непогрешимо искрено. — Но ще направя каквото трябва, ако веднага не дойдете тук!

Двете жени се отдалечиха от витрината. Едната се движеше по-бавно от другата и крадешком поглеждаше към вратата.

— Дори не си го помисляй — каза й Ели. — Ще стрелям в гърба ти, Господ да ми е на помощ, и ако не умреш, до края на живота си ще бъдеш в инвалидна количка. Да, така е по-добре. Ела тук.

Спенсър отстъпи встрани, а Ели поведе уплашените жени по пътеката. Стигнаха до средата на магазина и тя ги накара да легнат по лице на пода и да сложат ръце на стената.

— Ако през следващите петнайсет минути някоя от вас вдигне глава, ще ви застрелям и двете — добави Ели.

Спенсър не беше сигурен дали този път тя е толкова искрена, колкото когато им каза, че не иска да ги нарани. Но му се стори, че е откровена. Ако той беше на мястото на жените, нямаше да вдигне глава чак до Великден.

— Пилотът още е в хеликоптера — обърна се към него Ели.

Спенсър направи няколко крачки към предната врата и видя още един човек в пилотската кабина.

— Двама са. Сигурен съм.

— Нима не участват в нападението? — учуди се тя.

— Те са пилоти, а не стрелци.

Ели се приближи до изхода и погледна на север, към предната част на супермаркета.

— Трябва да го направим. Нямаме време за размисъл. Трябва да го направим.

Спенсър дори не трябваше да я пита за какво говори. Благодарение на инстинкта си, тя бе оцеляла през последните четиринайсет месеца. Той си спомни по-голямата част от наученото в армията — стратегията и взимането на решения в крачка. Не можеха да се върнат по обратния път. Не можеха и да останат в магазина за картички, защото рано или късно агентите щяха да го претърсят. Вече не можеха да се надяват да откраднат кола, защото екипажът на хеликоптера щеше да ги забележи. Имаха само една възможност за избор. Един-единствен ужасен, отчаян избор, който изискваше смелост, дързост, късмет или огромно количество безмозъчно самочувствие. Но и двамата бяха готови за това.

— Вземи чантата и картечния пистолет — каза Спенсър, грабна от ръцете й деветмилиметровия „ЗИГ“, пъхна го в колана си и се наведе към Роки.

Кучето не знаеше дали да размаха опашка или да се страхува, дали се забавляваха или здравата бяха загазили. Явно беше на ръба на емоционално претоварване. В това състояние Роки обикновено или започваше да трепери и се парализираше, или изпадаше в безумен ужас.

Ели отвори вратата.

Спенсър погледна двете жени на пода и видя, че изпълняват указанията, които им бяха дадени.

— Сега — каза Ели и прекрачи прага.

Спенсър излезе на пешеходната алея и погледна към супермаркета. С изключение на един, всички стрелци бяха влезли вътре. Главорезът с картечния пистолет не гледаше към тях.

Помощник-пилотът бе навел глава.

Убеден, че Роки тежи не трийсет и пет, а триста и петдесет килограма, Спенсър хукна към хеликоптера. Трябваше да измине само трийсет крачки, но имаше чувството, че това е най-дългото разстояние във вселената, каприз на физиката, причудлива научна аномалия, странна деформация в материята на сътворението. Най-сетне стигна до хеликоптера, бутна вътре кучето и се качи.

Ели тичаше по петите му. Скочи в хеликоптера, пусна брезентовата чанта и насочи картечния пистолет.

Освен ако някой не се криеше под седалките, пътническият салон беше безлюден. За всеки случай Ели мина по пътеката, оглеждайки редиците вляво и вдясно.

Спенсър се приближи до вратата на пилотската кабина, отвори я и опря дулото на пистолета в лицето на помощник-пилота, който се надигаше, за да стане от мястото си.

— Излитай — каза Спенсър.

Двамата пилоти изглеждаха по-изненадани от жените в магазина за картички.

— Излитай! Веднага! Инак ще пръсна черепа на този тъпак, а после и твоя!

Спенсър крещеше толкова убедително, че изпръска със слюнка двамата пилоти. Имаше чувството, че вените на слепоочията му ще се пръснат.

Стори му се, че гласът му прозвуча заплашително, така както Ели говореше на двете жени.

 

 

Рой и трима от агентите стояха сред отломките от разбитата стъклена стена на супермаркета и купчините кучешка храна, до смачкания рейнджроувър. Оръжията им бяха насочени към висок мъж с простовато лице, жълтеникави зъби и черни като въглен и студени като на змия очи. Човекът държеше полуавтоматична пушка и макар че не се прицелваше в никого, изглеждаше достатъчно зъл и ядосан, за да я използва дори срещу Младенеца.

Това беше шофьорът на доджа. Пикапът стоеше изоставен на паркинга. Едната врата беше широко отворена. Мъжът бе влязъл в супермаркета или за да търси отмъщение за случилото се на магистралата, или за да се прави на герой.

— Хвърли оръжието! — за трети път каза Рой.

— Кой си ти, че да ми кажеш?

— Малоумен ли си? С идиот ли разговарям? Виждаш, че четирима човека са насочили оръжията си срещу теб и пак не разбираш каква е логиката да хвърлиш пушката си?

— Ченгета ли сте?

На Рой му искаше да го убие. Без формалности. Мъжът беше твърде глупав, за да живее. Щеше да бъде по-добре да е мъртъв. Тъжен случай. И обществото щеше да е по-добре без него. Трябваше да го убие и после да намери жената и Грант.

Единственият проблем беше, че мечтата на Рой за триминутно влизане и излизане, преди да се появят любопитните местни ченгета, вече не бе постижима. Операцията се провали, когато омразната жена бе вкарала роувъра в супермаркета и с всяка изминала минута положението ставаше все по-неприятно. Налагаше се да се оправят с полицаите от Сийдър Сити, а това щеше да бъде още по-трудно, ако някой от жителите, които ченгетата се бяха заклели да защитават, лежеше мъртъв върху купчините кучешка храна.

Щом трябваше да действат съвместно с местните ченгета, Рой можеше да покаже значката си на този дръвник. Той извади картата си и поднесе към очите му фалшивите си документи от Агенцията за борба с наркотиците.

— Е, добре — рече мъжът. — Сега всичко е наред.

Тъпакът пусна пушката на пода, сетне допря пръсти до козирката на бейзболната си шапка и отдаде чест на Рой.

— Отиди до пикапа си — каза Рой. — Не се качвай. Стой до кабината. Чакай там. Опиташ ли се да избягаш, онзи тип там с картечния пистолет ще покоси краката ти през коленете.

— Тъй вярно, сър — сериозно и убедено каза мъжът, отново докосна козирката на шапката си и тръгна към доджа.

Рой едва се сдържа да не го застреля в гърба.

Ела, добро, махни се, зло.

— Разпръснете се пред магазина — заповяда той на хората си — и чакайте. Отваряйте си очите на четири.

Екипът, който влизаше през задната врата, щеше да претърси супермаркета и да измъкне Грант и жената, ако се криеха вътре. Бегълците щяха да бъдат намерени и принудени или да се предадат, или да умрат от куршумите им.

Жената, разбира се, щеше да бъде застреляна, независимо дали се предадеше или не. С нея повече нямаше да рискуват.

— Там ще има служители и клиенти — извика той на тримата агенти, които тръгнаха из магазина. — Не пускайте никого да излезе. Заведете ги в кабинета на управителя. Дори да ви се струва, че не приличат на двамата, които търсим, задръжте ги. И папата да видите, задръжте го.

Бръмченето на хеликоптера навън се усили. Пилотът увеличаваше оборотите.

Какво ставаше, по дяволите?

Рой се намръщи и излезе да види какво става.

Агентът, който стоеше на пост пред супермаркета, гледаше магазина за картички, откъдето хеликоптерът излиташе.

— Какво прави пилотът? — попита Рой.

— Излита.

— Защо?

— Сигурно отива някъде.

Още един тъпак. Запази спокойствие. Дишай дълбоко. Ела, добро, махни се, зло.

— Кой му е казал да напусне позицията си? Кой му е казал да излети? — попита Рой.

И веднага щом зададе въпроса, той се досети какъв е отговорът. Не знаеше как е възможно, но знаеше защо хеликоптерът излита и кой е вътре.

Той пъхна беретата в кобура, грабна картечния пистолет от ръцете на изненадания агент и го насочи към издигащия се хеликоптер. Смяташе да пробие резервоарите и да го свали на земята.

Докато вдигаше оръжието и допираше пръст до спусъка обаче, Рой осъзна, че няма да може да обясни действията си на праволинейните ченгета от Юта, които не разбираха моралната нееднозначност на федералните сили на реда. Да стреля по свой хеликоптер. Да излага на риск пилота и помощника. Да унищожи изключително скъпа правителствена техника. И вероятно да направи така, че хеликоптерът да се разбие върху магазини, пълни с клиенти. Силни огнени струи гориво, които се разливат върху всичко и всеки. Уважаваните търговци от Сийдър Сити, превърнати в човешки факли, които бягат в кръг във февруарското утро, горят и пищят. Всичко щеше да бъде колоритно и вълнуващо и убийството на жената щеше да си заслужава живота на какъвто и да е брой невинни граждани, но обяснението за катастрофата щеше да бъде безнадеждно — все едно ядрен учен да обяснява тънкостите на физиката на идиота, който стоеше до пикапа додж.

Пък и имаше шанс петдесет на петдесет шефът на полицията да е принципен мормон, който не бе вкусвал алкохол през живота си, не пуши и не е настроен добре към идеята за необлагаеми доходи и конспирация между полицията и агенцията. Всъщност Рой беше готов да се обзаложи, че полицейският шеф ще е мормон.

Макар и с нежелание, той спусна картечния пистолет.

Хеликоптерът бързо се издигаше.

— Защо Юта? — гневно извика Рой на бегълците, които не виждаше, но знаеше, че са отчайващо близо.

Ела, добро, махни се, зло.

Трябваше да се успокои. Да разсъждава космически.

Ситуацията щеше да се реши в негова полза. Имаше още един хеликоптер, с който да преследва жената и Грант. И „Земен страж 3“ щеше да ги намери по-лесно от роувъра, защото „Джетрейнджър“ беше голям и се движеше над осигуряващата прикритие растителност и над потоците от превозни средства по пътищата.

Похитеният хеликоптер зави на изток и прелетя над покрива на магазина за картички.

 

 

Ели приклекна до отворената врата на хеликоптера, облегна се на рамката и погледна надолу към търговския център. Сърцето й блъскаше като обезумяло в гърдите. Беше ужасена, че хеликоптерът ще се наклони и тя ще падне.

През последните четиринайсет месеца Ели бе научила повече за себе си, отколкото през всичките изминали двайсет и осем години от живота й. Любовта й към живота и радостта да бъде жива бяха станали по-силни, отколкото съзнаваше, откакто в онази нощ, изпълнена с насилие, жестокост и кръв, бяха убили тримата човека, които тя обичаше най-много от всичко. Пред лицето на толкова много смърт и след като животът й непрекъснато бе изложен на опасност, Ели се радваше на всичко — топлината на слънчевия ден, хладния вятър, бурята, цветята и дори на плевелите. Осъзна колко е силна любовта и потребността й от свободата, едва когато беше принудена да се бори, за да я запази. И през изминалите четиринайсет месеца тя се изуми, когато разбра, че има смелостта да прескача пропасти, да се смее в лицето на дявола и да не губи надежда. Изуми се, когато установи, че е един от множеството бегълци от рухващ свят, които се намираха на ръба на черна дупка и се мъчеха да устоят на пагубната й гравитация. Изуми се колко много страх може да изпита и пак да не се побърка.

Някой ден, разбира се, можеше и да я убият. Може би днес. Както се бе облегнала на отворената врата на хеликоптера. Куршум, изстрелян отдалеч, можеше да сложи край на живота й.

Бяха прелетели над сградата и се движеха над широкия петнайсет метра служебен път. Другият хеликоптер беше на земята. Наоколо не се виждаха стрелци. Явно вече претърсваха задната част на супермаркета.

Спенсър даваше заповеди на пилота. Хеликоптерът се задържа на удобна позиция и Ели насочи картечния пистолет към опашката на „Джетрейнджър“ на паркинга. Оръжието имаше два пълнителя с по четирийсет патрона. Ели ги изстреля, отново зареди и изпразни и резервните пълнители. Куршумите унищожиха хоризонталния стабилизатор, повредиха перките и пробиха дупки в командното табло, изваждайки от строя хеликоптера.

Ели не разбра дали някой отвърна на атаката й. Стрелците вероятно бяха твърде изненадани, за да знаят какво да направят.

Освен това стрелбата продължи само двайсет секунди. Ели остави картечния пистолет на пода и затвори вратата. Следвайки указанията на Спенсър, пилотът пое с пълна скорост на север.

Роки се бе свил между седалките и съсредоточено я наблюдаваше. Вече не беше така ентусиазиран и бе изпаднал в по-характерното си състояние на треперене и страх.

— Всичко е наред, кученце.

Недоверието му беше неприкрито.

— Е, можеше да бъде и по-зле — каза Ели.

Роки изскимтя.

— Горкият.

И двете му черни уши бяха клепнали. Тялото му се тресеше. В този миг Роки представляваше превъплъщение на нещастието.

— Какво да ти кажа, че да се почувстваш по-добре, след като ми е забранено да те лъжа?

— Това е твърде мрачна преценка за положението, като се има предвид, че току-що се изплъзнахме от адски конфузно положение — каза Спенсър, който бе застанал на вратата на пилотската кабина.

— Още не сме се измъкнали.

— Е, има нещо, което понякога казвам на господин Роки, когато е унил и потиснат. На мен малко ми помага, но за него не знам.

— Какво? — попита Ели.

— Не забравяй, че каквото и да се случи, такъв е животът и всички преживяваме тези неща.

Бележки

[1] По рождение Върнън Хауъл (1959–1993), предводител на сектата. На 28 февруари 1993 г. агенти на ФБР и на Бюрото за борба с контрабандата на алкохол, цигари и оръжия решават да претърсят сградите на сектата, разположени недалеч от тексаския град Уейко, тъй като имат сведения, че там се крие нелегално оръжие. По тях се изсипва градушка от куршуми, които убиват четирима агенти и раняват още шестнайсет. В продължение на 51 дни „Давидова клонка“ се барикадират в „комплекса“ си. На 19 април ФБР решава да засили натиска върху Кореш чрез употреба на сълзотворен газ. Двама членове на сектата, вероятно по заповед на Кореш, подпалват дървените постройки. От намиращите се вътре хора — според Кореш 95 души, от които 17 деца — оживяват само деветима. Кореш също намира смъртта си в пламъците. — Б.пр.

[2] Чайлд Хасам (1859–1935) — американски импресионист. — Б.пр.