Дийн Кунц
Тъмните реки на сърцето (16)

16.

На лъчите на силното слънце се печаха млади мъже с атлетични тела и поразително привлекателни жени по миниатюрни бикини. Деца строяха пясъчни замъци. Пенсионери със сламени шапки седяха на сянка под чадърите. Всички бяха щастливи и не съзнаваха за съществуването на очи в небето и за вероятността, че може светкавично да бъдат ликвидирани по прищявка на политици от различни националности или дори от някой обезумял гениален компютърен хакер, живеещ в киберпсихарска фантазия в Кливланд, Лондон, Кейптаун или Питсбърг.

Докато се разхождаше по брега, близо до линията на прибоя, той леко потърка лицето си. Брадата му причиняваше сърбеж. Имаше я от шест месеца и я поддържаше. Брадата му беше мека и добре оформена и Ели настояваше, че така е по-хубав. Но в горещия августовски ден лицето го сърбеше, сякаш в брадата имаше въшки и той копнееше да се избръсне гладко.

Освен това харесваше вида на лицето си без брада. През осемнайсетте месеца, изминали от нощта, в която „Годзила“ атакува ранчото във Вейл, един способен пластичен хирург от частна английска клиника бе извършил три операции на цикатриксиалния белег. Ивицата бе станала тънка като косъм и почти незабележима дори когато кожата му имаше слънчев загар. Хирургът работи и върху носа и брадичката му.

Той използваше десетки имена, но нито Спенсър Грант, нито Майкъл Акблом бяха сред тях. Между най-близките си приятели от съпротивата той беше известен като Фил Ричардс. Ели бе предпочела да запази малкото си име и прие фамилията Ричардс. Роки реагираше на псевдонима „Убиец“ толкова адекватно, колкото и на предишното си име.

Фил се обърна с гръб към океана, проправи си път между редиците летовници и навлезе в разкошните градини на един от по-новите хотели. Той беше със сандали, къси панталони и шарена хавайска риза и по нищо не се отличаваше от многобройните туристи.

Хотелският басейн беше по-голям от футболно игрище, а формата му — досущ тропическа лагуна. По края имаше изкуствени скали, а в средата — изкуствени острови. В засенчен от палми ъгъл се лееше голям водопад.

До бара в пещерата зад водопада можеше да се стигне пеша или с плуване. Заведението представляваше павилион в полинезийски стил, направен от бамбук, сухи палмови листа и раковини. Сервитьорките бяха облечени в туники от плат на ярки орхидеи и всяка имаше свежо цвете, закичено в косите.

Семейство Падракян — Боб, Джийн и осемгодишният им син Марк — седяха на малка маса до стената на пещерата. Боб пиеше ром с кока кола, Марк — лимонада, а Джийн нервно късаше салфетка и хапеше устни.

Фил се приближи до масата и стресна Джийн, за която беше непознат.

— Хей, Сали, изглеждаш страхотно — провикна се той, прегърна я и я целуна по бузата, сетне разроши косите на Марк.

— Как си, Пит? После ще те заведа да плуваме с шнорхели. Какво ще кажеш?

Накрая се ръкува с Боб и рече:

— Пази диета, инак ще пуснеш шкембе като чичо Морти. — Фил седна до тях и тихо добави: — Фазани и дракони.

Няколко минути по-късно, след като изпи чаша пина колада и крадешком огледа останалите посетители в бара, за да се увери, че никой от тях не проявява повече от обичайния интерес към семейство Падракян, Фил плати в брой сметката за всички питиета. Четиримата влязоха в хотела, бъбрейки за несъществуващи роднини. Минаха през фоайето и излязоха през задната врата. Доколкото Фил видя, никой не ги следеше или наблюдаваше.

Семейство Падракян бяха изпълнили указанията, дадени им по телефона. Бяха се облекли като наслаждаващи се на слънцето туристи от Ню Джърси, макар че Боб се бе престарал, като се бе издокарал с черни мокасини, черни чорапи и бермуди.

До входа на хотела се приближи екскурзионен микробус с големи прозорци и спря пред тях. На вратите на микробуса пишеше:

ВОДНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА КАПИТАН ЧЕРНАТА БРАДА

Отдолу бе нарисуван ухилен пират и с по-малки букви бе обяснено:

ПЛУВАНЕ С АКВАЛАНГИ, ДЖЕТОВЕ ПОД НАЕМ, ВОДНИ СКИ И ДЪЛБОКОВОДЕН РИБОЛОВ

Шофьорът слезе и отвори плъзгащата се врата, за да се качат. Той беше с бяла ленена риза, леки бели къси панталони и яркорозови платнени обувки със зелени връзки. Въпреки дългите си черни къдрици и сребърната обеца, той пак изглеждаше интелигентен и изпълнен с достойнство, какъвто беше и в униформата на капитан в дните, когато Фил служеше при него в полицията на Лос Анджелис. Черната му като мастило кожа изглеждаше още по-тъмна и лъскава от тропическата жега на Маями.

Семейство Падракян се качиха в микробуса, а Фил седна отпред, до шофьора, който сега бе известен на приятелите си като Роналд, или за по-кратко Рон, Труман.

— Страхотни обувки — рече Фил.

— Дъщерите ми ги избраха.

— Да, но и ти ги харесваш.

— Не мога да лъжа. Жестоки са.

— Сякаш танцуваше, когато слезе от микробуса. Фукаше се с тях.

Рон се ухили, потегли и каза:

— Вие, белите, винаги завиждате на движенията ни.

Рон говореше с толкова убедителен английски акцент, че Фил можеше да затвори очи и да види Биг Бен. В процеса на раздялата с карибската напевност Рон бе установил, че притежава талант за имитиране на акценти и диалекти. И сега той беше техният човек с хиляда гласове.

— Трябва да ви кажа, че сме уплашени до смърт от всичко това — нервно започна Боб Падракян.

— Сега сте в безопасност — успокои го Фил и се обърна, за да се усмихне окуражително на тримата бегълци.

— Никой не ни преследва, освен ако не ни наблюдават отгоре — каза Рон, макар че семейство Падракян може би не знаеха какво има предвид. — А това е малко вероятно.

— Искам да кажа — продължи Боб, — че ние дори не знаем кои сте, по дяволите.

— Ние сме ваши приятели — увери го Фил. — Всъщност, ако нещата се уредят така, както стана с мен, Рон и семейството му, ние ще бъдем най-добрите приятели, които сте имали.

— Повече от приятели — добави Рон. — Семейство.

Боб и Джийн изглеждаха недоверчиви и уплашени. Марк бе твърде малък, за да се притеснява.

— Не се тревожете — рече Фил. — Скоро всичко ще ви бъде обяснено.

Те спряха пред огромен търговски център и влязоха вътре. Минаха покрай десетки магазини. Тръгнаха по едно от не толкова оживените крила, стигнаха до врата, на която бяха нарисувани международните символи за тоалетна и телефони и се озоваха в дълъг коридор. Стълбището в дъното ги отведе надолу, до едно от големите товарни помещения на търговския център, където приемаха идващите стоки.

Две от четирите врати за камиони бяха отворени и вътре имаше превозни средства с доставки. Трима униформени служители от магазина за сирене, сушено месо и деликатеси бързо разтоварваха камион на четвърта платформа. Слагаха кашоните на ръчни колички, караха ги до товарния асансьор и не проявяваха интерес към Фил, Рон и семейство Падракян. На много от кашоните имаше надписи „Нетрайни стоки, да се държат в хладилник“.

Шофьорът на камиона на първа платформа се появи от тъмното товарно помещение. Те се приближиха и той скочи на пода. Петимата се качиха в задната част на камиона. Шофьорът затвори вратата зад тях и след минута потегли.

Товарното отделение беше празно с изключение на купчината дунапренени подплати за мебели. Петимата седнаха върху тях. Не можеха да разговарят заради бръмченето на двигателя и тракането на металните прегради около тях.

След двайсет минути камионът спря. Моторът угасна. През предното стъкло блесна слънчева светлина. В небето се стрелкаха бели чайки. Фил долови миризмата на морска сол във въздуха.

— Сега малко ще вървим — каза той.

Къмпингът беше на около четиристотин метра от мястото, където слязоха от камиона. Боядисаната в жълто-кафяво каравана беше грамадна, но само една от множеството с такива размери, паркирани между палмите.

Дърветата лениво се поклащаха от влажния крайбрежен бриз. На стотина метра, досами разбиващите се вълни, два пеликана сковано крачеха напред-назад, сякаш изпълняваха древен египетски танц.

Ели беше една от тримата, които работеха с компютрите в хола на караваната. Тя стана и се усмихна, а Фил я прегърна и целуна, сетне нежно погали корема й и каза:

— Рон има нови обувки.

— Видях ги.

— Кажи му, че движенията му наистина са хубави с тези обувки. Това ще го накара да се почувства добре.

— Да, така е.

— Ще го накара да се почувства чернокож.

— Но той е чернокож.

— Е, да, разбира се.

Двамата се присъединиха към Рон и семейство Падракян, които бяха седнали в кухнята с формата на конска подкова със седем места.

Ели се настани до Джийн Падракян, поздрави я с добре дошла в този нов живот и стисна ръката й, сякаш й беше сестра, която не я бе виждала отдавна и докосването до нея беше утеха. Ели притежаваше особена сърдечност, която бързо предразполагаше новодошлите.

Фил я гледаше с гордост и обич. Дори малко й завиждаше за общителността.

Накрая, още вкопчил се в смътната надежда, че един ден може да се върне към предишния си живот и без да е в състояние да приеме новия, който му предлагаха, Боб Падракян каза:

— Но ние загубихме всичко. Добре, ще имам ново име, самоличност и биография. Но какво ще правим отсега нататък? Как ще си изкарваме прехраната?

— Бихме искали да работите с нас — отговори Фил. — Ако не желаете… тогава може да ви настаним на друго място и да ви дадем начален капитал, за да си стъпите на краката. Можете да живеете извън съпротивата. Дори ще ви уредим свястна работа.

— Но никога вече няма да намерите покой — добави Рон, — защото сега знаете, че никой не е в безопасност в този дързък нов световен ред.

— Ти и Джийн си навлякохте неприятности с тях заради отличните си компютърни умения — продължи Фил. — А на нас ни трябват колкото е възможно повече такива специалисти.

Боб се намръщи.

— Какво по-точно ще правим?

— Ние ги затрудняваме. Проникваме в компютрите им, за да разберем кой е в списъка на жертвите им. Когато е възможно, измъкваме набелязаните хора от неприятностите, преди гилотината да се е стоварила на главите им. Унищожаваме незаконните полицейски досиета на невинни граждани, чието единствено престъпление е, че отстояват мнението си. Има много работа.

Боб погледна двамата, които работеха с компютрите в хола на караваната.

— Изглежда, сте добре организирани и щедро финансирани. Замесени ли са чуждестранни пари? — Боб погледна многозначително Рон Труман. — Независимо какво става в тази страна сега или в близко бъдеще, аз още се смятам за американец и винаги ще бъда.

Рон заряза британския акцент и с провлачен луизиански говор каза:

— Аз съм американец до мозъка на костите си, Боб. — После заговори с акцента на кореняците от Вирджиния: — Знам наизуст всичко, написано от Томас Джеферсън. Преди година и половина не можех да цитирам нито едно изречение. Сега събраните му съчинения са моята библия.

— Финансираме се, като крадем от крадците — обясни Ели. — Фалшифицираме компютърните им файлове и прехвърляме на наши сметки парите им. В счетоводството им има много неотчетени приходи и повечето пъти те дори не разбират, че нещо е било откраднато от тях.

— Крадете от крадци — повтори Боб. — Какви крадци?

— Политици. Правителствени агенции с „черни каси“, които харчат за секретни проекти.

Бързото припкане на четири крачета извести появата на Убиец, който дотогава дремеше в спалнята. Кучето се завря под масата, като стресна Джийн и докосна краката на всички с опашката си, после сложи предните си лапи на коленете на малкия Марк.

Момчето се изкикоти доволно, защото Убиец започна енергично да ближе лицето му.

— Как се казва кучето?

— Убиец — отговори Ели.

— Нали не е опасен?

Фил и Ели се спогледаха и се усмихнаха.

— Убиец е нашият посланик на добра воля — каза Фил. — Не сме имали дипломатическа криза, откакто той благоволи да приеме поста.

През последните осемнайсет месеца Убиец не приличаше на себе си. Вече не беше жълто-кафяв като в дните, когато се казваше Роки, а черен. Неузнаваем. Беглец. Куче под прикритие. Фил бе решил да обръсне брадата си и да остави козината на Убиец постепенно да възвърне естествения си цвят.

— Боб — каза Рон, връщайки се на въпроса, който обсъждаха, — живеем във време, когато високите технологии дават възможност на шепа тоталитаристи да подриват демократичното общество и незабележимо да контролират голяма част от правителството, икономиката и културата. Ако контролират твърде много неща твърде дълго време и без никой да им се противопостави, те ще станат по-смели. Ще искат да контролират всичко, всеки аспект на живота. И докато обществеността се усети какво става, те ще са изсмукали като пиявици способността й да се съпротивлява. И тогава никой няма да има сили да се пребори с тях.

— Тогава ще заменят незабележимия контрол с нагло упражняване на груба сила — добави Ели. — И отново ще отворят лагерите за превъзпитание, за да помогнат на нас, блудните, своенравни души да намерим верния път.

Потресен, Боб се вторачи в нея.

— Нали наистина не мислите, че в тази страна може да се случи нещо толкова крайно?

Вместо да отговори, Ели се вторачи в очите му, докато той имаше време да помисли за скандалната несправедливост, която вече бе извършена с него и семейството му и довела ги на това място по това време на живота им.

— Господи — прошепна той и замислено се загледа в скръстените си на масата ръце.

Джийн погледна сина си, който щастливо милваше и чешеше Убиец, сетне — издутия корем на Ели.

— Тук ни е мястото, Боб. Това е нашето бъдеще. Така е правилно да постъпим. Тези хора имат надежда, а ние отчаяно се нуждаем от нея. — Джийн се обърна към Ели: — Кога трябва да се роди бебето?

— След два месеца.

— Момче ли е или момиче?

— Ще си имаме момиченце.

— Избрахте ли й вече име?

— Дженифър Корин.

— Хубаво име — рече Джийн.

Ели се усмихна.

— На майката на Фил и на моята.

— Наистина имаме надежда — обърна се Фил към Боб. — Достатъчно надежда, за да раждаме деца и да продължаваме да живеем, дори в съпротива. Защото съвременните технологии имат и хубави страни. Знаеш това. И ти като нас обичаш високите технологии. Ползата за човечеството далеч надминава проблемите. Но винаги ще има по някой Хитлер. Затова на нас се падна участта да се сражаваме в нов вид война, в която по-често се използват знания, отколкото оръжия.

— Макар че понякога и оръжията си имат своето място — подхвърли Рон.

Боб погледна издутия корем на Ели, после се обърна към съпругата си:

— Сигурна ли си?

— Те имат надежда — повтори тя.

Той кимна.

— Тогава това е бъдещето.

 

 

По-късно, на здрачаване, Фил, Ели и Убиец отидоха на разходка на плажа.

Слънцето беше огромно и червено и бързо потъваше зад хоризонта на запад.

Небето на изток над Атлантическия океан стана тъмночервено и звездите се появиха, за да дадат възможност на моряците да очертаят курсове в инак странното море.

Фил и Ели разговаряха за Дженифър Корин и за надеждите, които имаха за нея, за обувки, дрехи и за куп други обикновени неща. Редуваха се да хвърлят топката на кучето, но Убиец не позволи никому да я гони.

Фил, който някога беше Майкъл и синът на злото, после Спенсър, и дългогодишен пленник на една далечна юлска нощ, прегърна съпругата си и се вторачи в звездите. Той знаеше, че човешкият живот е освободен от оковите на съдбата, само с едно изключение — съдбата на човека беше да бъде свободен.

КРАЙ