Дийн Кунц
Тъмните реки на сърцето (3)

3.

Роки позна маршрута до вкъщи и докато минаваха покрай един или друг ориентир, тихо скимтеше от удоволствие.

Спенсър живееше в онази част на Малибу, която беше лишена от блясък, но имаше природна красота.

Всички къщи с четирийсет стаи, построени в средиземноморски и френски стил, свръхмодерни жилища от цветно стъкло, червено дърво и стомана, кацнали на канарите досами океана, големите колкото океански кораби вили на Кейп Код и резиденциите на югозапад, разположени на площ шестстотин квадратни метра, с тавани с дърворезби и зали с двайсет места, озвучени с мощни уредби, се намираха на плажа, на скалите или навътре в сушата, на хълмове с изглед към морето.

Къщата на Спенсър беше в източния край, на склона на непопулярен и рядко населен каньон. Двулентовото асфалтирано шосе имаше кръпки и множество пукнатини, останали от земетресенията, които периодично разтърсваха крайбрежието. Порта от метални тръби и вериги, разположена между два огромни евкалипта, обозначаваше входа за чакълената алея за коли, дълга двеста метра.

На портата с тел беше закачена ръждясала метална табелка, на която с избелели червени букви пишеше:

Спенсър я сложи, когато купи къщата, много преди Роки да заживее с него. Тогава дори нямаше куче, още по-малко обучено да убива. Надписът беше празна заплаха, но имаше въздействие. Никой не го безпокоеше.

Портата не се задействаше с електронно устройство. Спенсър трябваше да излезе в дъжда, за да я отключи и заключи, след като влезе.

Малката къща се състоеше само от спалня, хол и голяма кухня и беше по-скоро бунгало. Основата беше каменна, за да не влизат мравки, а облицовката — от кедрово дърво. Времето и природните условия й бяха придали сребристосив оттенък. За някои къщата може би изглеждаше неугледна, но за Спенсър беше хубава и изпълнена с индивидуалност.

Бунгалото беше заобиколено, забулено и скрито в евкалиптова горичка. Дърветата не бяха подкастряни, откакто Спенсър бе купил мястото.

Каньонът и стръмният склон към възвишенията зад горичката бяха обрасли в храсталаци и ниски дъбове. През лятото, лишени от влага от сухите ветрове Санта Ана, хълмовете и клисурите изсъхваха. Два пъти за осем години пожарникарите заповядаха на Спенсър да се евакуира. Бяха непреклонни, сякаш идваше Денят на Страшния съд. Разпалваните от вятъра пламъци се движели със скоростта на експрес и можело да го погълнат, докато спи. Но красотата и уединеността на каньона си заслужаваха риска.

Няколко пъти в живота си Спенсър се бе борил усилено да остане жив, но не се страхуваше, че може да умре. Понякога дори приемаше мисълта, че може да заспи и да не се събуди. Когато го измъчваха мисли за пожар, той се тревожеше не за себе си, а за Роки.

Но в онази февруарска вечер в сряда нямаше опасност от пожар. Всяко дърво, храст и стрък трева бяха напоени от дъжда и сякаш завинаги щяха да бъдат защитени от огъня.

В къщата беше студено. Можеше да бъде затоплена от голямата каменна камина в хола и във всяка стая имаше и вградено електрическо отопление. Спенсър предпочиташе танцуващата светлина, пращенето на съчките и мириса на огъня от дърва, но когато бързаше, включваше електрическото отопление.

Той съблече мокрите си дрехи и си сложи удобен сив анцуг и чорапи, после направи кафе. На Роки сипа купа портокалов сок.

Кучето имаше множество особености, освен страстта си към портокаловия сок. Макар че обичаше да се разхожда през деня, Роки не споделяше интереса на другите кучета към света нощем. Ако му се наложеше да излезе след залез слънце, Роки вървеше близо до Спенсър и подозрително се вглеждаше в мрака. Особен беше и интересът му към Пол Саймън. Роки беше безразличен към музиката, но гласът на Саймън го омайваше. Когато Спенсър пуснеше някой албум на Пол Саймън, особено „Земята на вечната благодат“, Роки сядаше пред тонколоните, вторачваше се съсредоточено или бавно крачеше по пода, потънал в блянове и слушаше „Диаманти на подметките на обувките й“ или „Можеш да ме наричаш Ал“. Това не беше характерно за кучетата. Още по-малко характерна беше стеснителността му по отношение функциите на тялото, защото не ходеше по нужда, ако някой го гледаше и Спенсър трябваше да се обърне с гръб, за да може Роки да се облекчи.

Понякога Спенсър мислеше, че след като допреди две години бе страдало толкова много и имаше малко причини да намира радост на света, кучето иска да бъде човешко същество.

Това беше голяма грешка, защото имаше по-голяма вероятност хората да водят кучешки живот — в отрицателния смисъл на израза — отколкото повечето кучета.

— По-висшето самосъзнание — каза той на Роки една нощ, когато сънят не идваше — не прави животинските видове по-щастливи, приятелю. Ако беше така, щеше да има по-малко психиатри и барове.

Докато Роки лочеше сока в купата на пода на кухнята, Спенсър занесе каната с кафето на голямото бюро във формата на буквата „Г“, поставено в ъгъла на хола. От единия до другия край на плота бяха наредени два компютъра с мощни харддискове, цветен лазерен принтер и други устройства.

Онзи ъгъл на хола беше кабинетът му, макар че от няколко месеца Спенсър не работеше. Откакто напусна полицията в Лос Анджелис, където през последните две години служеше в отдел „Компютърни престъпления“, той прекарваше по няколко часа на ден с персоналния си компютър.

Понякога се занимаваше с неща, които го интересуваха. По-често обаче той проучваше начини да получи неправомерен достъп до персонални или правителствени компютри, защитени със сложни програми срещу хакери.

Получеше ли достъп, Спенсър се впускаше в непозволена дейност. Никога не унищожаваше файловете на компанията или агенцията, нито вкарваше фалшива информация. И все пак извършваше престъпление, прониквайки незаконно в частни владения.

Но можеше да го преживее.

Той не търсеше материална изгода. Наградата му бяха знанията, които получаваше, и от време на време удовлетворението, че е поправил някоя грешка.

Като например случаят Бекуот.

През декември, когато педофилът Хенри Бекуот трябваше да бъде пуснат от затвора, след като лежа по-малко от пет години, калифорнийският Апелативен съд отказа — в интерес на правата на затворника — да разкрие името на града, където той щеше да живее по време на условната присъда. Бекуот беше пребил някои от жертвите си и не бе показал угризения, и предстоящото му освобождаване предизвика тревога в родителите в щата.

Полагайки огромни усилия да прикрие следите си, Спенсър първо получи достъп до компютрите в Главното управление на полицията в Лос Анджелис, оттам проникна в системата на Главната прокуратура в Сакраменто и после — в компютъра на Апелативния съд, откъдето научи адреса, на който Бекуот щеше да живее. Анонимните обаждания до неколцина репортери принудиха Апелативния съд да отложи освобождаването му от затвора, докато намерят ново тайно местожителство. През следващите пет седмици Спенсър разкри още три адреса почти веднага, след като Апелативният съд ги определи.

Макар че длъжностните лица като обезумели се опитваха да открият предател в системата на съда, никой не се запита — поне публично — дали изтичането на информация не е от собствените им компютърни файлове, в които е проникнал някой умен хакер. Най-сетне, признавайки поражението, те настаниха Бекуот в запустялата къща на пазач, намираща се на територията на затвора „Сан Куентин“.

След две години, когато периодът на наблюдение свърши, Бекуот отново щеше да се разхожда спокойно по улиците и сигурно щеше да съсипе психически, ако не и физически, още деца. Но поне известно време той нямаше да може да се настани в квартал с нищо неподозиращи, невинни жители.

Ако можеше да намери начин да получи достъп до компютъра на Господ, Спенсър щеше да се намеси в съдбата на Хенри Бекуот, като го порази с внезапен и смъртоносен сърдечен удар или го изправи на пътя на камион, който да го прегази и да изчезне безследно. Спенсър нямаше да се поколебае да раздаде правосъдието, което съвременното общество — объркано и морално парализирано от фройдизма — нямаше сили да приложи.

Спенсър не беше герой, нито братовчед на Батман, тръгнал да спасява света. Той се носеше в киберпространството — онова тайнствено измерение на енергия и информация в компютрите и компютърните мрежи, защото това му харесваше, както Таити и Тортугиля привличаха някои хора, и го съблазняваше както Луната и Марс изкушаваха мъжете и жените да станат космонавти.

Вероятно най-примамливият аспект на онова друго измерение беше потенциалът за изследване и открития, който предполагаше, при това без пряка човешка намеса. Спенсър избягваше компютърните реклами и разговорите между потребители. За него киберпространството беше ненаселена вселена, създадена от човешки същества и въпреки това лишена от тях. Той бродеше из огромни структури от информация, много по-величествени от египетските пирамиди, развалините на древния Рим или мравуняците в стил рококо, каквито представляваха най-големите градове в света, и въпреки това не виждаше човешко лице и не чуваше човешки глас. Спенсър беше Колумб, но без моряци, Магелан, движещ се по електронни магистрали и през метрополии от информация, безлюдни като изоставените градове на дивата пустош в Невада.

Той седна пред единия от компютрите си, включи го и пийна кафе, докато машината извършваше встъпителните процедури, които включваха антивирусна програма „Нортън“, за да бъде сигурен, че никой от файловете му не е бил заразен от вирус-унищожител по време на предишното му проникване в националните информационни мрежи. Компютърът беше чист.

Първият телефонен номер, който Спенсър написа, беше на службата, предлагаща двайсет и четири часова информация за фондовата борса. Връзката се осъществи за секунди и на екрана се появи поздрав:

ДОБРЕ ДОШЛИ В СВЕТОВНАТА ИНФОРМАЦИОННА СЛУЖБА НА ФОНДОВАТА БОРСА.

Използвайки идентификацията си на абонат, Спенсър поиска информация за японската борса. В същото време активира паралелна програма, измислена от него, която претърсваше отворената телефонна линия, за да провери дали има електронен подпис на подслушвателно устройство. Световната информация на фондовата борса беше законна служба и никоя полицейска агенция нямаше основание да подслушва линиите.

Роки излезе от кухнята и потърка глава в крака на Спенсър. Кучето не можеше да е изпило толкова бързо портокаловия сок. Явно беше по-скоро самотно, отколкото жадно.

Съсредоточил вниманието си върху монитора, Спенсър протегна ръка и нежно го почеса зад ушите.

Нищо, което бе направил като хакер, не би привлякло вниманието на властите, но трябваше да бъде предпазлив. През последните години Националната служба по сигурността, Федералното бюро за разследване и други организации бяха създали компютърни отдели, които настървено преследваха нарушителите.

Понякога бяха престъпно настървени, защото всеки проект, свързан с компютърни престъпления, трябваше да оправдае непрекъснато нарастващия си бюджет. Всяка година се изискваха се по-голям брой арести и присъди, за да се затвърди убеждението, че електронните кражби и вандализъм ескалират в застрашителни мащаби. В резултат на това от време на време събираха неубедителни доказателства и изправяха пред съда хакери, които не бяха откраднали нищо. Не ги подвеждаха под съдебна отговорност за назидание на останалите, а само за да стъкмят статистическите данни, необходими за осигуряването на по-щедро финансиране на проекта.

Някои дори изпращаха в затвора.

Изкупителни жертви пред олтара на бюрокрацията.

Мъченици на киберпространството.

Спенсър беше твърдо решен да не бъде един от тях.

Докато дъждът барабанеше по покрива на бунгалото и вятърът стенеше като шептящ хор от ридаещи призраци в евкалиптовата горичка, Спенсър чакаше, приковал поглед в горния десен ъгъл на екрана, където скоро се появи една-единствена дума, написана с червени букви:

ЧИСТО

Нямаше подслушвателни устройства.

Той излезе от информационната мрежа на Световната фондова борса и проникна в главния компютър на отдел „Компютърни престъпления“. Влизаше в онази система през дълбоко скрита задна врата, която бе инсталирал, преди да напусне като заместник-шеф на отдела.

Спенсър имаше достъп до най-поверителните файлове, затова познаваше добре системата и всички функции бяха на негово разположение. Можеше да използва компютъра на отдела колкото иска и за каквато цел желае и присъствието му нямаше да бъде забелязано, нито регистрирано.

Той не се интересуваше от техните файлове. Употребяваше компютъра им само като трамплин към системата на Главното управление на полицията в Лос Анджелис, до което те имаха пряк достъп. Иронията да използва техническото обезпечаване и програмните продукти на отдел, занимаващ се с компютърни престъпления, за да извърши макар и дребно компютърно нарушение, го привличаше.

И беше опасна.

Разбира се, всичко, което беше забавно, криеше и известна опасност — влакчетата на ужасите, парашутизмът, хазартът и сексът.

От системата на полицията в Лос Анджелис Спенсър влезе в компютъра с информацията за превозните средства в Сакраменто. Тези скокове му доставяха толкова голямо удоволствие, че сякаш наистина пътуваше, телепортирайки се от своя каньон в Малибу към Лос Анджелис и към Сакраменто като герой от научнофантастичен роман.

Роки застана на задните си лапи, сложи предните на ръба на бюрото и се вторачи в екрана.

— Няма да ти хареса — каза Спенсър.

Кучето го погледна и тихо изскимтя.

— Сигурен съм, че ще ти достави много по-голямо удоволствие да дъвчеш кокала от необработена кожа, който ти купих.

Роки любопитно наклони глава на една страна.

— Или да ти пусна Пол Саймън.

Кучето пак изскимтя. Този път по-продължително и силно.

Спенсър въздъхна и придърпа още един стол.

— Добре. Когато някой се чувства ужасно самотен, предполагам, че компанията е много по-хубаво нещо от кокала. Поне с мен е така.

Роки скочи на стола. Беше задъхан и се хилеше.

Двамата се отправиха на пътешествие в киберпространството, прониквайки неправомерно в галактиката от файлове на отдел „Моторни превозни средства“, търсейки Валери Кийн.

Намериха я за секунди. Спенсър се надяваше, че ще има адрес, различен от вече познатия, но остана разочарован. Валери беше записана като живуща в едностайната къща, където той бе видял само необзаведени стаи и снимка на хлебарка, закована на стената.

Според информацията, която се появи на екрана, Валери имаше любителска шофьорска книжка, чийто срок щеше да изтече след по-малко от четири години. Беше се явила на изпит в началото на декември, преди два месеца.

Второто й име беше Ан.

Беше на двайсет и девет години. Спенсър бе предположил, че е на двайсет и пет.

Не бе извършила нарушения.

В случай че бъде тежко ранена и животът й не може да бъде спасен, тя бе дала съгласието си да използват органите й.

С изключение на това отдел „Моторни превозни средства“ предлагаше малко информация за нея.

ПОЛ: женски

КОСА: кестенява

ОЧИ: кафяви

РЪСТ: 1.62 м

ТЕГЛО: 57.5 кг

Това бюрократично описание нямаше да помогне много, ако Спенсър трябваше да я обрисува на някого и беше крайно недостатъчно, за да състави образ, включващ отличителните белези, които я характеризираха: прямият поглед и ясните очи, усмивката накриво, трапчинките на дясната буза и изящната извивка на челюстта.

От миналата година, благодарение на федералното финансиране, произтичащо от Закона за превенция на престъпността и тероризма, калифорнийският отдел „Моторни превозни средства“ беше компютъризиран и системата по електронен път запаметяваше снимки и отпечатъци на нови и подновяващи книжките си шофьори. Накрая всички граждани с шофьорска книжка щяха да имат снимки и отпечатъци, макар че мнозинството от тях не бяха обвинявани в престъпление, а още по-малко осъждани.

Според Спенсър това беше първата крачка към въвеждането на паспорти за страната, каквито имаше в комунистическите държави, преди тази система да рухне, и по принцип той беше против. В случая обаче принципите не му попречиха да поиска снимката от шофьорската книжка на Валери.

Екранът примига и тя се появи. Усмихната.

Евкалиптовите дървета шепнеха и стенеха, оплаквайки се от безразличието на вечността, а дъждът продължаваше да барабани по покрива.

Спенсър осъзна, че е затаил дъх.

С периферното си зрение видя, че Роки го наблюдава с любопитство, поглеждайки ту към него, ту към екрана.

Спенсър взе чашата и пийна още кафе. Ръката му трепереше.

Валери знаеше, че някой я преследва и обръчът около нея се е затегнал, защото бе освободила къщата си само няколко часа, преди те да отидат там. Ако беше невинна, защо бе предпочела несигурния и рискован живот на беглец?

Спенсър остави чашата, сложи пръсти на клавиатурата и поиска компютърът да направи разпечатка на снимката на екрана.

Лазерният принтер тихо забръмча и пусна един-единствен лист.

Валери. Усмихната.

Никой не бе извикал: „Предай се!“, преди да започне нападението в едностайната къща в Санта Моника. Мъжете нахлуха без предупредителни викове: „Полиция!“. Въпреки това Спенсър беше сигурен, че онези хора бяха ченгета от специалните сили заради еднаквите дрехи, приборите за нощно виждане, оръжията и военната методичност.

Валери. Усмихната.

Онази жена с нежен глас, с която предишната вечер Спенсър бе разговарял в „Червената врата“, изглеждаше хрисима, откровена и по-малко способна на измама от повечето хора. Първо, тя бе погледнала смело белега му и го бе попитала откъде го има, при това не със съжаление в очите, нито с нюанс на нездраво любопитство в гласа, а по същия начин, по който би попитала откъде си е купил ризата. Повечето хора крадешком се вторачваха в белега и събираха смелост да говорят за него — ако изобщо го стореха — само когато разберяха, че Спенсър не съзнава интереса им. Прямотата на Валери беше приятна изненада.

Той й каза, че е претърпял катастрофа като дете. И тя разбра, че Спенсър или не иска, или не може да говори за белега, и с лекота смени темата. До края на разговора им той не улови погледа й да се стрелка към белезникавата дамга на лицето му. Нещо повече, Спенсър нито за миг не изпита чувството, че Валери полага усилия да не го гледа. Тя откри в Спенсър други неща, по-интересни от бледата бразда от ухото до брадичката му.

Валери. В черно и бяло.

Спенсър не можеше да повярва, че тази жена е способна да извърши сериозно престъпление и със сигурност не толкова ужасно, че екип на специалните сили да отиде да я хване — в пълно мълчание, с картечни пистолети и всички предимства на съвременната техника.

Може би Валери имаше връзка с някой опасен човек.

Но Спенсър се съмняваше и в това. Спомни си, че в дома й имаше една чиния, една чаша, един комплект прибори и единичен матрак, твърде малък за двама.

И все пак не биваше да отхвърля тази вероятност. Валери може би не беше сама и човекът с нея вероятно беше причината за изключителната предпазливост на отряда на специалните сили.

Снимката беше твърде тъмна и лицето й не се виждаше ясно. Спенсър подаде команда на лазерния принтер да направи друга, малко по-светла от първата.

Втората разпечатка беше по-хубава и той направи още пет копия.

Докато държеше снимката й в ръката си, Спенсър още не съзнаваше, че тръгна по следите на Валери Кийн, за да я намери и да й помогне. Каквото и да бе направила, дори да бе извършила престъпление, и независимо каква щеше да бъде цената за него и дали на Валери изобщо й пукаше за него, Спенсър щеше да бъде на страната на тази жена срещу онова, което я заплашваше.

Той осъзна какви можеше да бъдат последиците от това въвличане и потрепери от учудване, защото до този момент се смяташе за абсолютно съвременен човек, който не вярва в никого и в нищо, нито във Всемогъщия Бог, нито в себе си.

Тихо, завладян от страхопочитание и без да може напълно да разбере мотивите си, той прошепна:

— Да ме вземат дяволите.

Кучето кихна.