Посвещава се на извора на потока

По пътя, както си вървях,

един ден изведнъж се осъзнах.

Стъписах се, като видях

откъде идвах и накъде вървях.

Не беше този пътят, който мислех.

Не беше туй мястото, което търсех.

Не беше тоз сънят, във който вярвах,

а само треска, която от съдбата си докарах.

След малко ще поема по посока нова.

До кръстопътя километър-два остава.

Вътрешен огън пътя ми озарява.

Отивам само там, накъдето сърцето повелява.

По пътя както си вървях

един ден изведнъж се осъзнах.

Един ден изведнъж се осъзнах

по пътя, както си вървях.

11.

В петък следобед, след като обсъди с доктор Мондело белега на Спенсър Грант, Рой Майро излетя със самолета „Лиърджет“ на агенцията. В ръката си държеше чаша добре охладено шардоне, а на коленете му имаше купа с фъстъци. Рой беше единственият пътник и очакваше, че след час ще бъде в Лас Вегас.

Няколко минути преди да се сниши за кацане, самолетът беше отклонен към Флагстаф, Аризона. Ниските части на Лас Вегас били залети от пороя, предизвикан от най-силната буря в Невада от десетилетие насам. Освен това светкавица бе повредила важни електронни системи на летище „Маккаран“, което временно не работело.

Когато самолетът се приземи във Флагстаф, получиха съобщение, че „Маккаран“ ще възобнови работа след около два часа. Рой остана на борда, за да не губи ценни минути да се връща от сградата на летището, когато пилотът научеше, че „Маккаран“ отново ще започне да приема и изпраща самолети.

Рой се свърза с „Мама“ във Вирджиния и използва огромната й база данни, за да накаже капитан Харис Деското, полицаят, който го бе ядосал по-рано през деня. Деското не проявяваше уважение към по-висшите власти. Но много скоро, освен карибската си напевност, гласът му щеше да придобие нова нотка на смирение.

После Рой гледа документален филм на един от трите телевизора в пътническия салон на „Лиърджет“. Програмата беше за доктор Джак Кеворкян, наречен от медиите „Доктор Смърт“. Мисията в живота на Кеворкян беше да помага на неизлечимо болните, когато те изразяваха желание да извършат самоубийство, макар че законът го преследваше.

Рой се захласна в документалния филм. На няколко пъти се трогна до сълзи. По средата на програмата изпита желание да се наведе напред и да слага ръка на екрана всеки път, когато покажеха в едър план доктор Кеворкян. Долепил длан до благословеното лице на Кеворкян, Рой усещаше духовната му чистота и излъчването на светец и чувстваше силно вълнение.

В един справедлив свят, в общество, основано на истинско правосъдие, на Кеворкян щеше да бъде позволено да върши на спокойствие работата си. Рой остана потиснат, когато чу за страданията, причинени на доктора от регресивните сили.

Но Рой се успокои, щом научи, че бързо наближава денят, когато хората като Кеворкян няма повече да бъдат низвергнати. Лекарят щеше да бъде приет от благодарната нация. Щяха да му дадат кабинет, апаратура и заплата, съизмерима с приноса му за един по-добър свят.

Светът беше пълен с толкова много страдание и несправедливост, че всеки, който искаше да помогне в извършването на самоубийство, трябваше да получи подкрепа. Рой пламенно вярваше, че дори на хронично болните и на мнозина от възрастните трябва да бъде дарен покой, щом желаят да го получат.

Онези, които не съзираха мъдростта на самоубийството, също не биваше да бъдат изоставени. Трябваше да им бъдат осигурени безплатни консултанти, докато проумееха неизмеримата красота на дара, който им се предлагаше.

Камерата показа в едър план Кеворкян. Рой притисна длан до екрана и почувства силата му.

Щеше да дойде ден, когато инвалидите вече нямаше да страдат и да понасят унижения. Край на инвалидните колички, на патериците, на кучетата-водачи, на слуховите апарати и на изтощителните сеанси с психиатри. Щяха да познават само спокойствието на вечния сън.

Лицето на Кеворкян изпълни екрана. Усмихваше се. Ах, онази усмивка.

Рой допря и двете си ръце до топлия екран. Отвори сърцето си и позволи на приказната усмивка да се влее в него. Освободи душата си и духовната сила на Кеворкян го извиси.

След време генното инженерство щеше да се погрижи да не се раждат болни деца и всички щяха да бъдат красиви, силни, здрави и умни. Съвършени! Но докато дойдеше този ден, трябваше да бъде създадена програма за насърчаване на самоубийците и на децата с вродени недостатъци. Рой дори бе изпреварил Кеворкян с тази идея.

Всъщност, когато свършеше работата си в агенцията и когато страната имаше състрадателното правителство, което заслужаваше, и беше на прага на утопия, той би желал да прекара остатъка от живота си, служейки на програмата за поощряване на самоубийствата на деца. Рой не можеше да си представи нещо по-удовлетворяващо от мисълта да държи умствено недоразвито или недъгаво бебе, докато му слагат смъртоносната инжекция и да го утешава, докато детето преминава от несъвършената плът в най-възвишеното духовно състояние.

Сърцето му преливаше от любов към не толкова щастливите като него. Куците и слепите. Сакатите, болните, възрастните, потиснатите и бавноразвиващите се.

След два часа, когато летището отново започна да работи и самолетът на агенцията излетя, документалният филм свърши. Усмивката на Кеворкян изчезна от екрана. Но въпреки това Рой остана в състояние на опиянение, което беше убеден, че ще продължи най-малко няколко дни.

Сега силата беше в него. Вече нямаше да преживява неуспехи и да среща спънки.

По време на полета му се обади агентът, който издирваше Етъл и Джордж Порт, бабата и дядото на Спенсър Грант. Според областния регистър на недвижимите имоти семейство Порт някога бяха притежавали къща в Сан Франциско на адреса, посочен във военното досие на Грант, но преди десет години я бяха продали. След още седем години купувачите също я бяха продали и новите собственици не били чували за семейство Порт и нямали представа къде може да се намират. Агентът продължавал издирването.

Рой вярваше, че ще намерят семейство Порт. Нещата се бяха обърнали в негова полза. Той усещаше силата.

Когато самолетът „Лиърджет“ се приземи, в Лас Вегас бе паднала нощ. Небето беше облачно, но дъждът бе спрял.

В сградата на летището Рой бе посрещнат от шофьор, който приличаше на самун хляб, натъпкан в костюм. Само каза, че името му е Прок и колата е пред изхода. После, гледайки кръвнишки, тръгна. Очакваше, че Рой ще го последва. Явно не се интересуваше от разговорите за незначителни неща и беше груб като най-арогантния управител на ресторант в Ню Йорк Сити.

Рой реши да се забавлява вместо да се ядосва.

Шевролетът без опознавателни знаци беше паркиран в забранената товарна зона. Макар че изглеждаше по-голям от колата, която шофираше, Прок някак успя да се вмести в нея.

Въздухът беше хладен, но Рой го намираше за освежителен.

Прок беше включил отоплението на най-високата степен и в шевролета беше задушно, но Рой предпочете да мисли, че вътре е уютно.

Рой беше в отлично настроение.

Автомобилът потегли с непозволено висока скорост към центъра на града.

Прок остави Рой в агенцията и отиде да закара багажа му в хотела.

Боби Дюбоа го чакаше на петия етаж. Дюбоа, нощният дежурен, беше висок и слаб тексасец, с кафяви като кал очи и коса с цвета на прахоляк. Дрехите му висяха като вехтории на плашило от пръчки и слама. Макар и с едър кокал, недодялан, с големи уши, пъпчив, със зъби, криви като стари надгробни камъни и без да притежава нито една съвършена черта, Дюбоа имаше чар и приятни маниери, които отвличаха вниманието от факта, че е биологична трагедия.

Понякога Рой се изненадваше, че е в състояние да прекарва толкова много време с Дюбоа, но въпреки това устояваше на силното си желание да извърши убийство от състрадание.

— Онзи негодник е хитър. Подкара из лунапарк „Спейспорт“ — каза Дюбоа и поведе Рой към стаята за сателитно наблюдение. — А кучето му непрекъснато клатеше глава като онези играчки, които хората слагат на задното стъкло на колите си. Да не би да има парализа?

— Не знам — отговори Рой.

— Дядо ми имаше куче с парализа. Казваше се Скутер, но му викахме Изтребител, защото пърдеше адски силно. Говоря за кучето, не за дядо ми.

— Естествено.

Двамата стигнаха до вратата в дъното на коридора.

— Изтребител получи парализа през последната година от живота си — продължи Дюбоа, сложил ръка на дръжката на вратата. — Разбира се, тогава беше много стар, затова болестта не беше изненада. Трябваше да видиш как трепереше. Жестоко. Когато вдигнеше крак да пусне една вода, всички тичахме да се крием. Искаше ни се да избягаме някъде надалеч.

— Струва ми се, че би трябвало да го приспите с инжекция — каза Рой, когато Дюбоа отвори вратата.

Двамата влязоха в стаята за сателитно наблюдение.

— Не. Изтребител беше добро старо куче. Ако си бяха сменили ролите, никога нямаше да застреля дядо.

Рой наистина беше в добро настроение. Беше в състояние часове наред да слуша Боби Дюбоа. Центърът за сателитно наблюдение беше дванайсет на осемнайсет метра. Само пред два от дванайсетте компютъра седяха служители, които имаха слушалки и мърмореха в микрофоните, докато гледаха информацията на екраните. Трето техническо лице изучаваше с лупа няколко големи фотографски негативи.

На една от двете по-дълги стени имаше огромен екран, на който се прожектираше карта на света с климатичните условия в цялата планета.

На екрана примигваха червени, сини, бели, жълти и зелени светлини, показващи местонахождението на десетки сателити. Много от тях бяха електронно-комуникационни апаратури, предаващи телефонни, телевизионни и радиосигнали. Други излъчваха информация за топографията, петролните залежи, метеорологията, астрономията, международния шпионаж и наблюденията, извършващи се в Съединените щати, наред с многобройни други задачи.

Собствениците на сателитите варираха от публични корпорации до правителствени агенции и военни служби. Някои бяха собственост на други държави или на институции с бази извън бреговете на Съединените щати. Но независимо от притежателя или от произхода, всеки сателит, показан на екрана, можеше да бъде използван от агенцията и законните оператори обикновено не разбираха, че някой е проникнал в системите им.

— От лунапарк „Спейспорт“ копелето подкара из пустинята и нашите момчета не бяха екипирани да го проследят.

— Изпратихте ли хеликоптер?

— Времето бързо се влоши. Дъждът беше пороен, сякаш едновременно пикаеха всички небесни ангели.

Дюбоа натисна едно копче и картата на света изчезна от екрана. На нейно място се появи картина от сателит, наблюдаващ Орегон, Айдахо, Калифорния и Невада. Гледани отвисоко, границите на четирите щата се виждаха неясно, затова бяха очертани с оранжеви линии.

Западен и Южен Орегон, Южен Айдахо, северните и централните части на Калифорния и целият щат Невада бяха забулени в гъсти облаци.

— Има директно сателитно захранване. След триминутно забавяне дигиталният код отново се превръща в образ — каза Дюбоа.

В облаците над източните райони на Невада и Айдахо проблясваха светлини. Рой знаеше, че това са светкавици. Картината беше странна и красива.

— В момента бурята вилнее само в източния край на студения фронт. С изключение на изолирани превалявания, времето е тихо чак до Орегон. Но не можем да продължим издирването дори с инфрачервени прибори. Това би било все едно да се опитваме да видим дъното на чиния, пълна с гъста супа.

— Кога ще се изясни? — попита Рой.

— По високите места духа силен вятър, който придвижва студения фронт на югоизток, затова преди зазоряване ще имаме ясна картина на цялата пустиня Мохаве и околността.

Сателитът можеше да предава ясен образ на обект на наблюдение, който чете вестник. Виждаха се дори заглавията на статиите. Но в ясно време и в ненаселена пустиня, където няма животни, големи колкото човека, намирането и идентифицирането на движещ се предмет с размера на форд експлорър, нямаше да е лесно, защото територията беше огромна. Но въпреки всичко и това можеше да се направи.

— Той може да излезе от пустинята, да поеме по някоя магистрала, да настъпи газта и до утре сутринта да е далеч оттам — каза Рой.

— В онзи район на щата има адски малко асфалтирани пътища. На всяко шосе сме поставили наблюдателни екипи. Търсим зелен форд експлорър с дупки в предната и задната част на каросерията. Издирваме мъж с куче във всяко превозно средство. Мъж с голям белег на лицето. По дяволите, цялата част на щата е блокирана.

— Освен ако не е излязъл от пустинята и поел по някоя магистрала, преди да сте разположили постовете.

— Ние действаме бързо. Но в буря като тази той едва ли е стигнал далеч. Всъщност ще извади късмет, ако не затъне някъде. Утре ще го спипаме.

— Надявам се да имаш право — каза Рой.

— Обзалагам се на оная си работа.

— Казват, че местните жители на Лас Вегас не са големи комарджии.

— Между другото, каква е връзката на мъжа с жената?

— И аз бих искал да знам — отговори Рой, наблюдавайки как в облаците в началото на студения атмосферен фронт разцъфна светкавица. — А лентата със записа на разговора между Грант и възрастната жена?

— Ами, записът започва оттам, където той споменава името Хана Рейни.

— Хайде да го чуем.

През целия път по коридора, в асансьора и надолу, към най-дълбокото подземно ниво на сградата, Дюбоа разказваше кои са най-хубавите заведения за мексикански специалитети в Лас Вегас, сякаш имаше причина да смята, че Рой се интересува от това.

— На Парадайз Роуд има един ресторант, където чилито е толкова люто, че някои хора спонтанно се насират, докато го ядат. Задниците им пламват като факли.

Асансьорът стигна до подземието.

— Говорим за чили, от което се изпотяваш дори под ноктите и копчето на корема ти изхвърча.

Вратите се отвориха.

Рой влезе в бетонното помещение без прозорци.

На отсрещната стена имаше десетки записващи устройства.

В средата на стаята стоеше най-поразителната и прекрасна жена, която Рой бе виждал. Тя беше русокоса, със зелени очи и толкова красива, че дъхът му секна, сърцето му затуптя като обезумяло и кръвното му налягане рязко подскочи високо в рисковата зона. Нямаше думи, които да я опишат. Нито можеше да се напише музика в нейна възхвала. Жената беше несравнимо прелестна и Рой не можеше нито да диша, нито да говори. Сиянието й го заслепи и потопи във великолепната си светлина.

Потокът бе изчезнал зад скалата като мръсна вода в канал. Речното корито отново бе пресъхнало.

На значителна дълбочина почвата беше предимно песъчлива и изключително пропусклива, затова нямаше локви. Поройният дъжд бързо се бе просмукал в земята. Повърхността беше изсъхнала и се бе втвърдила с такава скорост, с каквато по-рано празният канал се бе превърнал в буйна, разпенена река.

Въпреки това, преди да рискува да влезе с рейнджроувъра в канала, Валери бе обиколила пеша пътя от ерозиралия бряг на речното корито до форда и бе проверила състоянието на почвата. Тя се увери, че валогът не е кален и мек и вкара роувъра между двата каменни стълба, между които бе заседнал фордът.

Дори след като спаси кучето и го пренесе в роувъра и освободи Спенсър от предпазния колан, Валери не престана да се чуди на рискованото положение на колата. Тя се изкуши, наведе се над изпадналия в безсъзнание мъж и надникна през счупеното странично стъкло, но дори да бе видяла нещо в мрака, знаеше, че гледката няма да й хареса.

Течението бе повдигнало форда на три-четири метра над дъното на речното корито, а после го бе заклещило между каменните стълбове, досами ръба на скалата. И след като реката бе изчезнала, фордът бе останал да виси там. Четирите му колела бяха във въздуха.

Щом го забеляза, Валери застана неподвижно, изпаднала в детински захлас с широко отворени очи и уста. Все едно бе видяла летяща чиния и извънземния й екипаж.

Тя беше сигурна, че Спенсър е паднал от форда и е умрял. Или е вътре, но пак мъртъв.

За да стигне до форда, Валери трябваше да паркира роувъра под него. Гумите бяха застрашително близо до ръба на скалата. Тя се покатери на покрива и успя да отвори предната врата на форда.

Отвътре се изля вода. Кучето стресна Валери. Скимтеше и изглеждаше нещастно. Беше се свило на кълбо на предната седалка и я гледаше разтревожено и същевременно с копнеж.

Тя не искаше кучето да скочи върху роувъра, защото можеше да се подхлъзне на гладката повърхност и да си счупи крак или врата.

Макар че кучето явно нямаше намерение да прави каскади, тя го предупреди да не мърда. Валери седна зад волана на роувъра, измина пет метра, обърна и насочи фаровете към форда. После отново слезе и започна да увещава кучето да скочи в песъчливото речно корито.

Наложи се дълго да го убеждава. Застинало на ръба на седалката, кучето на няколко пъти събра смелост да скочи. Но всеки път извръщаше глава в последния миг и се дръпваше назад, сякаш бе изправено пред бездънна пропаст, а не пред разстояние от четири метра.

Валери си спомни как Теда Давидович често говореше на Спарки и опита същия подход.

— Ела, миличкия ми. Ела при мама. Хайде. Малко сладурче. Хубавите ми очички. Ела.

Кучето наостри уши и я погледна със силен интерес.

— Ела тук, красавецо. Ела, малкото ми бонбонче.

Кучето започна да трепери от вълнение.

— Ела при мама. Хайде, красивите ми очички.

Кучето напрегна мускули и се приготви за скок.

— Ела да дадеш целувчица на мама. Хайде, миличък.

Валери се чувстваше идиотски, но кучето скочи, описа изящна дъга във въздуха и се приземи на четирите си лапи.

Беше толкова стъписано от собствената си гъвкавост и смелост, че се обърна да погледне форда, после седна, сякаш бе изпаднало в шок и започна да диша учестено.

Наложи се да го занесе в роувъра и да го сложи да легне в товарното отделение зад предната седалка. Кучето не откъсваше очи от нея и дори веднъж близна ръката й.

— Много си странен — рече тя, а кучето въздъхна.

Сетне Валери отново се върна в роувъра, даде на заден ход, доближи го до форда и се качи вътре. Спенсър Грант седеше прегърбен върху волана. Беше в безсъзнание.

После започна да мънка нещо и тя се запита как да го измъкне от форда, ако скоро не се свести.

Валери леко го разтърси, като му говореше, но не успя да изтръгне реакция от него. Спенсър Грант беше мокър и трепереше, затова нямаше смисъл да го плиска с вода.

Трябваше да се погрижи за раните му колкото е възможно по-скоро, но това не беше основната причина, поради която Валери бързаше да го качи в роувъра и да се махне оттам. Търсеха го опасни хора. С техните ресурси, макар и възпрепятствани от времето и терена, те щяха да го намерят, ако тя бързо не го закараше на безопасно място.

Грант реши проблема й. Той не само се свести, но и буквално експлодира от неестествения си сън. Изпъшка, извика и подскочи на седалката. Сетне се обля в пот, макар да трепереше толкова силно, че зъбите му тракаха от студ.

Лицето му беше на няколко сантиметра от нея и дори на оскъдната светлина Валери видя ужаса в очите му. Нещо по-лошо, там имаше скръб и безнадеждност, които пронизаха сърцето й.

Спенсър Грант трескаво заговори, макар че изтощението и жаждата бяха превърнали гласа му в дрезгав шепот.

— Никой не знае.

— Всичко е наред — каза тя.

— Никой. Никой не знае.

— Успокой се. Ще се оправиш.

— Никой не знае — настоя той.

Изглеждаше угнетен от страх, мъка, ужас и сълзи.

В измъчения му глас звучеше ужасна безнадеждност и изражението беше толкова отчаяно, че Валери се втрещи и остана безмълвна. Стори й се глупаво да продължава да повтаря безсмислените думи на утеха и насърчение на човек, който явно виждаше изтерзаните души в ада.

Макар да я гледаше в очите, Спенсър, изглежда, се бе вторачил в някого или нещо далечно. От устата му се лееше поток от думи, предназначени по-скоро за него, отколкото за нея.

— През мен минава желязна верига. През мозъка, сърцето и вътрешностите ми. Няма начин да се освободя и да избягам.

Той я плашеше. Валери не мислеше, че вече може да се уплаши от нещо, най-малко от думи, но Спенсър я накара да се вцепени от страх.

— Хайде, Спенсър. Да вървим. Помогни ми да те измъкна оттук.

Възпълничкият мъж с искрящи очи влезе в подземието без прозорци, застина на мястото си и се вторачи в Ив като умиращ от глад човек, който съзира купа с праскови и сметана.

Ив Жаме бе свикнала със силното си въздействие върху мъжете. Когато беше танцьорка по сцените на Лас Вегас, тя бе само една от множеството красавици, но въпреки това мъжете не откъсваха поглед от нея и не се заглеждаха в другите жени, сякаш нещо в лицето и тялото й не само привличаше окото, но беше толкова хармонично, че приличаше на тайнствената песен на сирена. Тя привличаше погледите на мъжете като опитен хипнотизатор, който люлее златен медальон на верижка или само със змиеподобните движения на ръцете си.

Дори горкият дребен Търман Стуки, зъболекарят с лошия късмет, да попадне в хотелския асансьор заедно с двете горили, от които Ив отмъкна един милион долара в брой, се поддаде на чара й в момент, когато би трябвало да бъде твърде ужасен, за да се наслаждава на мисли за секс. Двамата главорези лежаха мъртви на пода на асансьора и Ив насочи пистолета към лицето му, а Стуки се бе вторачил в цепката между пищните й гърди. Съдейки по блясъка, който се появи в късогледите му очи, докато натискаше спусъка, тя предположи, че последната му мисъл не е била: „Господ да ми е на помощ“, а „Божичко, какви гърди“.

Но никой мъж не бе въздействал на Ив. Всъщност тя дори можеше да мине и без тях. Привличаха я само онези, от които можеше да измъкне пари или да научи триковете за домогване и укрепване на власт. Крайната й цел беше да стане изключително богата и не да я обичат, а да се страхуват от нея. Тоталният контрол и властта да се разпорежда с живота и смъртта на другите бяха безкрайно по-възбуждащи от тялото или ласките на който и да е мъж.

Но въпреки това, когато бе представена на Рой Майро, Ив почувства нещо необикновено. Сърцето й трепна. Изпита лека дезориентация, която съвсем не беше неприятна.

Онова, което Ив почувства, не можеше да бъде наречено желание. Нейните желания бяха стриктно категоризирани и класифицирани и периодично задоволявани и всяко едно от тях се постигаше с математическа изчисления по строго спазван график. Тя нямаше време за спонтанност нито в бизнеса, нито в личния си живот и всяка намеса на непланирана страст беше отблъскваща за нея.

Но Ив несъмнено почувства нещо, като видя Рой Майро. И с всяка изминала минута, докато обсъждаха разговора между Грант и Давидович и слушаха записа, интересът й към него се засилваше. През тялото й премина непозната тръпка на приятно предчувствие и тя се запита как ще се развият събитията.

Не можеше да реши кои качества на този мъж вдъхновяват интереса й. Той беше приятен на вид и имаше весели сини очи, закръглено лице и мила усмивка, но съвсем не беше красавец в традиционния смисъл на думата. Имаше седем-осем излишни килограма, беше някак блед и не изглеждаше богат. Беше облечен като религиозен поклонник, който раздава библии от врата на врата.

Майро я помоли няколко пъти да пусне записа, сякаш там се съдържаше улика, която изисква внимателно обмисляне, но Ив знаеше, че той е зает с мисли за нея и пропуска нещо.

За Ив и Рой, Боби Дюбоа престана да съществува. Въпреки туловището, физическата му непохватност и колоритното и неспирно бърборене Дюбоа вече не представляваше интерес за тях.

След като многократно изслушаха записа, Майро започна да го увърта и заяви, че засега не може да направи нищо по въпроса с Грант, освен да чака мъжът с белега да се появи, небето да се проясни, за да започне сателитното издирване, специалните екипи да намерят нещо, агентите да разследват други аспекти на случая и да му се обадят. Сетне попита Ив дали е свободна за вечеря.

Тя прие поканата с нехарактерна липса на свенливост. Ив изпитваше все по-засилваща убеденост, че онова, което я привлича в този мъж, е тайната му сила, разкриваща се само в самоувереността на приятната му усмивка и в онези сини като небето очи, излъчващи единствено смях, сякаш той винаги знаеше, че ще се смее последен.

Макар че получи кола от агенцията за престоя си в Лас Вегас, Майро потегли с личния си автомобил към любимия й ресторант на Фламинго Роуд. По надвисналите облаци танцуваха очертанията на море от неонови светлини и нощта сякаш беше изпълнена с вълшебства.

Ив очакваше, че ще го опознае по време на вечерята и няколкото чаши вино и когато стигнат до десерта, ще разбере защо я интригува. Но умението му да разговаря се равняваше на външността му — достатъчно приятно, но съвсем не хипнотизиращо. Думите, държанието, жестовете и погледите му не доближиха Ив до прозрението за странното й влечение.

Когато излязоха от ресторанта и тръгнаха по паркинга към колата й, тя беше отчаяна и объркана. Не знаеше дали да го покани в дома си или не. Не искаше да се люби с него. Не чувстваше сексуално желание. Разбира се, някои мъже разкриваха истинската си същност по време на половото сношение, но тя не искаше да го прави с Рой — да се поти, да извърши цялата онази отвратителна процедура и пак да не разбере защо той я интригува.

Ив бе изправена пред дилема.

После, когато се приближиха до колата й, Рой Майро направи най-неочакваното и невероятно нещо, което Ив бе виждала през трийсет и трите си години на скандални преживявания.

Дълго, след като се измъкна от форда и се прехвърли в рейнджроувъра, Спенсър се събуди и видя купчина тръни, които вятърът носеше покрай тях. На светлината на фаровете подскачаха сенките на мескити и кактуси.

Спенсър обърна глава наляво и видя, че Валери седи зад волана.

— Здрасти.

— Как се озова тук?

— Твърде сложно е, за да ти го обясня в момента.

— И аз съм сложен.

— Не се съмнявам.

— Къде отиваме?

— Надалеч.

— Хубаво.

— Как се чувстваш?

— Замаян.

— Не пишкай на седалката — весело подхвърли тя.

— Ще се опитам.

— Добре.

— Къде е кучето ми?

— Кой, мислиш, че ближе ухото ти?

— Аха.

— Зад теб е.

— Здрасти, приятелю.

— Как се казва? — попита Валери.

— Роки.^[1]

— Сигурно се шегуваш.

— За какво?

— За името. Не му приляга.

— Кръстих го така, за да има повече самочувствие.

— Няма ефект.

Пред тях застрашително се появиха странни скални образувания, досущ храмове, посветени на богове, забравени, преди човешките същества да проумеят идеята за времето и да започнат да броят дните. Формите вдъхнаха страхопочитание на Спенсър. Валери умело маневрираше между тях. Сетне пое по дълъг склон, водещ към огромна тъмна равнина.

— Така и не разбрах как е истинското му име — рече Спенсър.

— Истинското име?

— Да. Преди да отиде в приюта.

— Не беше ли Роки?

— Вероятно не.

— А ти как се казваше, преди да станеш Спенсър?

— Кучето никога не се е казвало Спенсър.

— Съзнанието ти е достатъчно прояснено, за да отговаряш уклончиво.

— Не съвсем. Правя го по навик. Как се казваш?

— Валери Кийн.

— Лъжеш.

Спенсър отново загуби съзнание за известно време. Когато се свести, още пътуваха в пустинята — пясък, камъни, ниски храсти, трънаци и мрак, пронизван от фаровете.

— Валери — каза той.

— Да?

— Как е истинското ти име?

— Бес.

— Бес чия?

— Бес Беър.

— Кажи го буква по буква.

— Б-е-ъ-р.

— Наистина ли?

— Наистина. Засега.

— Какво означава това?

— Това, което чу.

— Как се казваше, преди да станеш Валери?

— Хана Рейни.

— А, да. А преди това?

— Джина Делучио.

— Това ли е истинското ти име?

— Чувствах го като истинско.

— С него ли си родена?

— Искаш да кажеш дали е галеното ми име?

— Да.

— Никой не ме е наричал с галеното ми име, откакто ме прибраха в приюта.

— Много си забавна.

— Харесваш ли забавните жени?

— Би трябвало.

— „И тогава забавната жена — каза тя, сякаш четеше приказка, — страхливото куче и загадъчният мъж тръгнали из пустинята, за да търсят истинските си имена.“

— За да търсят място, където да повърнат.

— О, не.

— О, да.

Валери удари спирачки и Спенсър отвори вратата.

По-късно, когато отново дойде в съзнание и видя, че още пътуват в тъмната пустиня, той каза:

— Имах отвратителен вкус в устата.

— Не се съмнявам.

— Как се казваш?

— Бес.

— Глупости.

— Не. Бес Беър. А ти?

— Верният ми индиански приятел ме наричаше Кемосабе.

— Как се чувстваш?

— Ужасно.

— Какво означава Кемосабе?

— Няма ли да спрем?

— Не, докато се възползваме от прикритието на облаците.

— Какво общо имат тук облаците?

— Свързани са със сателитите.

— Ти си най-странната жена, която познавам.

— Още нищо не си видял.

— Как ме намери, по дяволите?

— Може би съм ясновидка.

— Ясновидка ли си?

— Не.

Спенсър въздъхна и затвори очи. Имаше чувството, че е на въртележка.

— Аз трябваше да те намеря.

— Изненада.

— Исках да ти помогна.

— Благодаря.

Той отново изгуби връзка с реалния свят. Известно време мълча и се опитва да проясни съзнанието си. Накрая излезе от мрака и отвори червената врата. В катакомбите имаше плъхове.

Рой направи нещо безумно. И още докато го вършеше, се изуми от риска, който поемаше.

Той реши, че трябва да покаже истинската си същност пред Ив Жаме. Всеотдайната, състрадателната и грижовната си същност, която не разкриваше в ролята си на равнодушен бюрократ, за какъвто го мислеха повечето хора.

Рой реши да поеме риск пред тази поразително красива жена, защото усети, че умът й е прекрасен като пленителното й лице и тяло. Тя беше съвсем близо до емоционалното и физическото съвършенство и щеше да разбере постъпката му.

По време на вечерята те не бяха намерили ключа, който да отвори вратите към душите им, за да се слеят, а това беше тяхната съдба. Докато излизаха от ресторанта, Рой се притесни, че мигът на шанса им ще отлети и замисълът на съдбата ще бъде осуетен, затова призова силата на доктор Кеворкян, която наскоро бе възприел от телевизора в самолета „Лиърджет“. Той събра смелост да разкрие сърцето си пред Ив и да ускори осъществяването на тяхната орис.

Зад ресторанта, на три места за паркиране вдясно от хондата на Ив, беше спрял син додж, от който слизаха мъж и жена. И двамата бяха на четирийсет и няколко години. Мъжът беше в инвалидна количка.

На паркинга нямаше други хора.

— Ела с мен за минутка — каза Рой на Ив. — Ела да кажеш здрасти.

— Моля?

Рой се приближи до доджа.

— Добър вечер — рече той и бръкна в кобура под сакото си.

Мъжът и жената го погледнаха и едновременно отговориха:

— Добър вечер.

В гласовете им прозвуча озадаченост, сякаш се опитваха да си спомнят откъде го познават.

— Усещам болката ви — продължи Рой, извади пистолета си и застреля мъжа в главата.

Вторият куршум улучи жената в гърлото, Но не я уби. Тя падна на земята и започна да се гърчи конвулсивно.

Рой мина покрай мъртвеца в инвалидната количка.

— Съжалявам — каза той на жената и отново стреля в нея.

Новият заглушител на беретата работеше добре. Февруарският вятър стенеше в листата на палмите и никой от трите изстрела не се чу на повече от десет крачки.

Рой се обърна към Ив Жаме.

Тя беше втрещена.

Той се запита Дали не се е държал твърде импулсивно като за първа среща.

— Колко тъжно! Качеството на живот, което някои хора са принудени да понасят.

Ив вдигна глава и го погледна в очите. Не изпищя и не каза нищо. Разбира се, Ив може би бе изпаднала в шок. Но Рой не мислеше, че случаят е такъв. Тя, изглежда, искаше да го разбере.

Вероятно, в края на краищата, всичко щеше да бъде наред.

— Не можем да ги оставим така — каза той, прибра пистолета в кобура и надяна ръкавиците. — Те имат право да се отнесем с достойнство към тях.

Дистанционното управление на инвалидната количка беше прикрепено към облегалката за ръце. Рой натисна едно копче и вкара количката в доджа.

После се качи в микробуса и предполагайки, че мъжът и жената са съпрузи, обмисли подходящи пози. Намираха се на публично място и той нямаше време да бъде оригинален. Налагаше се да повтори онова, което бе направил със семейство Бетънфилд в сряда вечерта в Бевърли Хилс.

Високите лампи на паркинга бяха поставени една до друга и през отворената врата на доджа проникваше достатъчно светлина, за да му позволи да свърши работата си.

Рой вдигна мъртвия мъж и го сложи да легне по лице на земята. Подът на микробуса не беше застлан с мокет. Рой изпита угризения за това, че нямаше на разположение одеяла, с които да направи последния отдих на съпружеската двойка по-удобен.

Той отново слезе, вдигна мъртвата жена и я пренесе в доджа. Сложи я до мъжа й и уви дясната й ръка около лявата на съпруга й.

Очите на двамата бяха отворени и Рой натисна клепачите им, за да ги затвори, когато го осени по-добра идея. Той вдигна единия клепач на мъжа и зачака да види какво ще стане. Окото остана отворено. Рой обърна главата на мъжа наляво, а главата на жената надясно, така че да се гледат в очите, във вечността, в една много по-хубава обстановка от Лас Вегас, Невада, много по-приятно от което и да е друго място в този безрадостен, несъвършен свят.

Рой приклекна за миг до двата трупа, възхищавайки се на творението си. Нежността, изразена в позите им, му достави огромно удоволствие. Двамата явно са били влюбени и сега бяха заедно завинаги, така както искат да бъдат всички влюбени.

Ив Жаме стоеше до отворената врата на микробуса. Беше се вторачила в мъртвите съпрузи. Дори пустинният вятър сякаш съзнаваше изключителната й красота и я пазеше, защото развяваше златистите й коси в изящни кичури.

— Толкова е тъжно — каза Рой. — Какво качество на живот са имали? Той в инвалидната количка, а тя — обвързана с него от любовта. Животът им беше толкова ограничен заради недъга на мъжа и бъдещето им — ограничено от проклетата инвалидна количка. Сега са много по-добре.

Без да пророни дума, Ив се обърна и тръгна към хондата.

Рой слезе от доджа, погледна за последен път влюбената двойка и затвори плъзгащите се врати.

Ив го чакаше. Беше седнала зад волана и включила двигателя. Ако се страхуваше от него, тя щеше да потегли сама или да изтича обратно в ресторанта.

Той се качи в хондата и закопча предпазния колан.

Двамата мълчаха.

Ив явно бе стигнала до извода, че Рой не е убиец, а бе извършил морално деяние и бе действал на по-високо ниво от един обикновен човек. Мълчанието й показваше душевната й борба да преведе интуицията си в интелектуални схващания, за да може да го разбере напълно.

Тя изкара колата от паркинга.

Рой махна кожените ръкавици и ги сложи във вътрешния джоб на сакото си, откъдето ги бе извадил.

Известно време Ив шофира без посока, минавайки през поредица от жилищни квартали.

За Рой светлините на всички онези сгушени една до друга къщи вече не изглеждаха нито привлекателни, нито загадъчни като в другите нощи, когато обикаляше сам с колата си. Сега бяха само тъжни — светлинки, оскъдно озаряващи безрадостния, незначителен живот на хора, които никога нямаше да се радват на въодушевената всеотдайност към някакъв идеал, какъвто бе осмислил живота на Рой, нито да се извисят над тълпата, както бе направил той, или да преживеят трансцендентната връзка с изключителен човек като Ив Жаме.

Когато моментът най-сетне му се стори подходящ, той рече:

— Жадувам за един по-добър свят. Много по-добър, Ив.

Тя не отговори.

— Съвършенство — тихо, но убедено каза Рой. — Във всяко отношение. Съвършени закони и съвършено правосъдие. Съвършена красота. Мечтая за съвършено общество, където всеки ще се радва на съвършено здраве и на съвършено равенство и икономиката ще бръмчи като идеално смазана машина, и всеки ще живее в хармония с другите и с природата. Където никой не обижда никого. Където всички мечти са съвършено разумни и обмислени. Където всички мечти се сбъдват.

Рой беше толкова развълнуван от монолога си, че към края гласът му започна да трепери и трябваше да преглътне сълзите си.

Ив продължаваше да мълчи.

Тъмни улици. Светли прозорци. Малки къщи. Незначителен живот. В онези домове имаше толкова много объркване, тъга, копнеж и отчуждение.

— Правя каквото мога — добави Рой, — за да постигна мечтата си за съвършен свят. Премахвам несъвършените елементи и сантиметър по сантиметър приближавам света към съвършенство. Е, не мисля, че мога сам да променя света. Не, няма да успея да го сторя сам. Ще трябват още хиляди, стотици хиляди, дори повече като мен. Но винаги когато имам възможност, аз запалвам малка свещ и полека-лека, свещичка след свещичка, прогонвам мрака.

Намираха се в източната част на града, почти в покрайнините. Бяха се отправили към възвишенията и не толкова гъсто населените квартали. На едно от кръстовищата Ив изведнъж направи обратен завой и пое към морето от светлини, от което току-що бяха излезли.

— Може би ще кажеш, че съм мечтател — призна Рой. — Но аз не съм единственият. Мисля, че и ти си мечтател, Ив. По свой начин. Ако признаеш, че си мечтател, може би някой ден всички ние, мечтателите, ще се обединим и светът ще заживее като едно цяло.

Ив мълчеше.

Той се осмели да я погледне. Тя беше по-изумителна от преди. Сърцето му биеше бавно и тежко, смазано от приятното бреме на красотата й.

Когато най-сетне Ив заговори, гласът й трепереше.

— Ти не взе нищо от тях.

В думите й не прозвуча страх, а огромно вълнение. Треперещият й глас на свой ред развълнува Рой.

— Не. Нищо — каза той.

— Нито дори парите от чантата й или от портфейла му.

— Разбира се. Аз не взимам, Ив. Аз давам.

— Не бях виждала…

Тя явно не беше в състояние да намери думи, за да опише какво бе сторил Рой.

— Да, знам — каза той, доволен да види, че е запленил Ив.

— Не съм виждала такава…

— Да.

— Такава…

— Знам, мила, знам.

— Такава сила.

Това не беше думата, която Рой очакваше. Но Ив я произнесе възторжено и я насити с много еротична енергия и той не можеше да бъде разочарован, че тя още не е разбрала какво точно бе направил.

— Те отиваха на вечеря — развълнувано добави тя и започна да кара бързо и безразсъдно. — Обикновена вечеря. Нищо специално. И ти ги уби! Ей така. Очисти ги, не за да вземеш нещо от тях, нито дори защото те ядосаха. Направи го за мен. Единствено за мен. За да ми покажеш какъв си всъщност.

— Да, за теб. Но не само за теб, Ив. Не разбираш ли? Сложих край на две несъвършени съществувания и тласнах света сантиметър по-близо до съвършенството. И в същото време освободих онези двамата от бремето на този жесток живот и този несъвършен свят, където нищо не е такова, каквото са се надявали. Дадох нещо на света. И на онези нещастни хора. И никой не загуби.

— Ти си като вятъра — задъхана каза тя. — Като фантастична буря, ураган, торнадо. Само че няма кой да предупреди за появата ти. Ти притежаваш силата на бурята. Ти си природна стихия. Изникваш внезапно и безпричинно.

Притеснен, че Ив не проумява най-важното, Рой каза:

— Чакай малко, Ив. Изслушай ме.

Тя беше толкова развълнувана, че вече не беше в състояние да шофира. Насочи хондата към тротоара и натисна спирачките толкова рязко, че Рой щеше да пробие с глава предното стъкло, ако не беше предпазният колан.

— Ти си земетресение. Хората се разхождат безгрижно, слънцето грее, птиците пеят и изведнъж земята се отваря и ги поглъща.

Ив се засмя от удоволствие. Смехът й беше момичешки, вълнуващ, мелодичен и толкова заразителен, че Рой едва устоя на силното си желание също да се засмее.

Той хвана ръката й. Пръстите й бяха дълги, елегантни и изящно оформени, като онези на Джиневра, и докосването до тях беше повече, отколкото един мъж заслужаваше.

За съжаление лъчевата и лакътната кост над съвършено оформените китки не бяха превъзходни като костите на пръстите й. Рой внимаваше да не ги гледа и докосва.

— Слушай, Ив. Трябва да разбереш. Изключително важно е да разбереш.

Тя изведнъж стана сериозна. Явно осъзна, че бяха стигнали до най-съществената точка на връзката им. Беше още по-хубава, отколкото когато се смееше.

— Имаш право — каза Рой. — Това е голяма сила. Най-голямата от всички и затова трябва да бъдеш наясно с нея.

Макар че светеха само лампите на таблото, зелените й очи блестяха, сякаш отразяваха лятно слънце. Бяха съвършени, безукорни и завладяващи, досущ очите на жената, която Рой издирваше и чиято снимка носеше в портфейла си.

И челото на Ив беше съвършено. Но един малък дефект помрачаваше красотата на дясното й слепоочие. За съжаление краят на веждата беше твърде издаден. Вероятно там имаше около половин грам повече костно вещество. Беше някак непропорционален и засенчваше съвършенството на лявата вежда.

Но това не беше съществено. Рой можеше да го преживее. Щеше да се съсредоточи само върху ангелските й очи. Макар и с малки недостатъци, Ив беше единствената жена, която притежаваше повече от една съвършена черта. И съкровищата й не се ограничаваха само с ръцете и очите.

— За разлика от другите тази сила не произтича от гняв — обясни той. Много искаше тази прелестна жена да разбере мисията му на този свят и истинската му същност. — Не идва и от омраза. Нито от ярост, завист, огорчение или алчност. Не е като силата, която някои хора черпят от смелостта или достойнството или добиват от вярата в Бога. Тя превъзхожда онези сили, Ив. Знаеш ли каква е тази сила?

Ив беше изпаднала в транс и не бе в състояние да каже нищо. Само поклати глава.

— Моята сила е силата на състраданието — заяви Рой.

— Състрадание — прошепна тя.

— Състрадание. Ако се опиташ да разбереш другите хора, да почувстваш болката им, наистина да познаваш терзанията им и да ги обичаш въпреки недостатъците им, ще те завладее такова силно съжаление, че е непоносимо. Трябва да намериш отдушник. Затова даваш воля на неизмеримата, неизчерпаема сила на състраданието. Действаш, за да освободиш напрежението и да облекчиш света, приближавайки го до съвършенството.

— Състрадание — отново промълви Ив, сякаш не бе чувала тази дума или Рой бе казал непозната за нея дефиниция.

Той не можеше да откъсне поглед от устата й, докато тя повтаряше думата. Устните й бяха божествени. Рой не проумяваше защо му се бе сторило, че устните на Мелиса Уиклън са съвършени, когато пред устните на Ив и най-сладката ягода би изглеждала кисела.

Той продължи урока си по морална изтънченост.

— Когато си мотивиран единствено от състрадание и не печелиш нищо за себе си, тогава всяко действие е морално и ти не дължиш обяснение никому. Действайки от състрадание, ти си освободен завинаги от съмнението, а то е сила като всяка друга.

— Всяко действие — повтори Ив, толкова завладяна от идеята, че едва поемаше дъх да говори.

— Всяко — увери я Рой.

Тя облиза устни.

О, Господи, езикът й беше толкова нежен, блестеше толкова интригуващо, плъзна се толкова чувствено по устните й и беше толкова съвършено заострен, че преди да се осъзнае, от гърдите на Рой се изтръгна лека въздишка на екстаз.

Съвършени устни. Съвършен език. Само ако брадичката й не беше толкова трагично месеста. Други биха решили, че е божествена, но Рой бе надарен с по-изострена чувствителност към несъвършенството от останалите хора. Той болезнено съзнаваше, че микроскопичният излишък тлъстина придава на брадичката й едва забележим пухкав вид. Трябваше да се съсредоточава само върху устните и езика й и да не гледа по-надолу.

— Колко човека си убил? — попита Ив.

— Ами, не ги броя. Това би изглеждало… Знам ли… Все едно се гордея. Не искам похвала. Не. Получавам удовлетворение, само като правя онова, което знам, че е правилно. Удовлетворението е много лично нещо.

— Колко? — настоя тя. — Горе-долу.

— О, не знам. През годините… Неколкостотин. Нещо такова.

Ив затвори очи и потрепери.

— Когато ги убиваш… точно преди да го сториш и хората те гледат в очите, страхуват ли се?

— Да, но много ми се иска да не се боят. Бих желал да разберат, че познавам терзанията им и действам от състрадание, и всичко ще стане бързо и безболезнено.

— Гледат те в очите и виждат силата, която имаш над тях — досущ буря — и се страхуват.

Той пусна ръката й и посочи с показалец плоската част на костта, непосредствено над началото на съвършения й нос, пред който всички други носове приличаха на черупки на орех. Сетне бавно насочи пръста си към лицето й и каза:

— Ти имаш най-изящната глабела, която съм виждал.

Произнасяйки последната дума, Рой докосна глабелата — плоската, неокосмена част на лицевата черепна кост между безупречната й лява вежда и за съжаление, кокалестата дясна вежда, точно над носа.

Макар че очите й бяха затворени, Ив не трепна от изненада или от допира му. Изглежда, бе започнала да чувства близост с него, разбираше всяко негово намерение и усещаше и най-лекото му движение, без да го гледа, нито да разчита на останалите си пет сетива.

— Вярваш ли в съдбата? — попита той.

— Да.

— Съдбата ни е отредила един за друг.

Ив отвори очи и рече:

— Да отидем у нас.

По пътя за дома й тя наруши десетки правила на уличното движение. Рой не одобри това, но се въздържа от забележки.

Ив живееше в малка двустайна къща в наскоро завършена постройка. Всъщност всички къщи на улицата бяха еднакви. Рой очакваше разкош. Разочарован, той си напомни, че макар и зашеметяващо красива, Ив е само печално ниско платен бюрократ.

Докато чакаха вратата на гаража да се вдигне, Рой каза:

— Как е възможно жена като теб да работи в агенцията?

— Аз исках длъжността и баща ми имаше влиянието да осъществи желанието ми.

— Кой е баща ти?

— Едно гадно копеле. Мразя го. Хайде да не говорим за тези неща, Рой. Моля те. Да не разваляме атмосферата.

Последното нещо, което той искаше, беше да развали атмосферата.

Слязоха от хондата и докато търсеше ключовете в чантата си, Ив изведнъж стана нервна и непохватна. Обърна се към него и се наведе към ухото му.

— О, Боже, не мога да престана да мисля за това как си ги убивал. Ей така, отиваш и ги очистваш. Каква сила има в това.

Ив буквално изгаряше от страст. Рой усещаше топлината, която се излъчваше от нея и прогонваше от гаража февруарския студ.

— Трябва да ме научиш на толкова много неща — добави тя.

Повратният момент във взаимоотношенията им бе настъпил. Налагаше се Рой да обясни още нещо за себе си. Все го отлагаше, защото се страхуваше, че Ив няма да разбере толкова лесно тази причудливост, колкото бе проумяла онова, което той каза за силата на състраданието. Но повече не можеше да отлага.

Когато тя отново насочи вниманието си към чантата и най-сетне извади ключовете, Рой каза:

— Искам да те видя без дрехи.

— Да, скъпи, да.

— Искам да те видя чисто гола.

— Да, разбира се. Само за теб.

— Трябва да знам колко от теб е съвършено като съвършените части, които вече видях.

— Колко си сладък — рече тя и припряно пъхна ключа в ключалката.

— От петите до извивката на гръбнака, ушите и порите на кожата на черепа ти. Искам да видя всеки сантиметър от теб. Да няма абсолютно нищо скрито.

Ив отвори вратата, влезе, запали лампата в кухнята и каза:

— О, ти си толкова силен. Ще видиш всяка гънка на тялото ми, скъпи.

Тя остави на масата чантата и ключовете и започна да съблича палтото си. Рой я последва и каза:

— Но това не означава, че аз искам да сваля дрехите си или… нещо друго.

Това я накара да спре и да примига.

— Искам да гледам — продължи той. — И да те докосвам, но не много. Ще докосвам само онова, което изглежда съвършено, за да усетя дали кожата ти наистина е толкова гладка, да се уверя в гъвкавостта ти и да почувствам напрежението на мускулите ти. Не е необходимо ти да ме докосваш. — Рой започна да говори по-бързо, защото се уплаши, че ще я изпусне. — Искам да любя съвършените ти части, но само с поглед. Без да правя нищо друго. Не искам да развалям всичко, като върша… онова, което другите правят. Не искам да го принизявам. Не ми трябва онова нещо.

Ив го гледа толкова дълго, че той едва не се обърна, за да избяга.

После изведнъж тя изпищя пронизително и Рой направи крачка назад. Обидена и унизена, Ив можеше да се хвърли върху него и да издере лицето и очите му.

Сетне, за негово изумление, той установи, че тя се смее, при това не подигравателно. Ив се смееше от неподправена радост. Кикотеше се като ученичка и прекрасните й зелени очи блестяха от удоволствие.

— Мили Боже — разтреперана каза тя. — Ти си по-добър, отколкото изглеждаш, по-добър, отколкото мислех и можех да се надявам. Ти си съвършен, Рой. Съвършен.

Той се усмихна колебливо. Още не се бе освободил напълно от страха, че тя ще го издере.

Ив сграбчи дясната му ръка и го повлече към трапезарията, като палеше лампите и говореше:

— Готова съм… щом искаш това. И аз не желая да ме опипват и мачкат. Цялото онова потене ме отвращава. Тялото ми става лепкаво и хлъзгаво от потта на другия човек. Не понасям това. Повдига ми се.

— Течности — с погнуса каза той. — Какво възбуждащо има в размяната на течности между двама души?

— Течности — с нарастващо вълнение повтори тя. — Господи, иска ти се да умреш от толкова много течности. Всички мъже искат да ближат и смучат гърдите ми и да пъхат език в устата ми. Лигите им са толкова отвратителни…

— Слюнка! — възкликна Рой и направи гримаса на отвращение. — Какво толкова еротично има в размяната на слюнка, за Бога?

Двамата стигнаха до спалнята й. Той спря пред прага на рая, който заедно щяха да създадат.

— Дори да те целуна — продължи Рой, — целувката ще бъде суха, досущ хартия или пясък.

Ив трепереше от вълнение.

— Без език — обеща той. — Дори устните не бива да бъдат влажни.

— И не уста в уста…

— Защото дори сухата целувка…

— Ще бъде размяна…

— На дъх…

— А в дъха има влага…

— Изпарения от белите дробове…

Радостта на Рой беше неописуема. Той разбра, че тази великолепна жена наистина беше като него. Те бяха два гласа, звучащи в съзвучие, две сърца, биещи в хармония, две души, извисили се в една и съща песен.

— Никой мъж не е бил в тази спалня — каза тя. — Само ти.

Стените непосредствено вляво и вдясно от леглото, както и таванът над него, бяха в огледала. Останалите части бяха покрити с тъмносин сатен. Килимът беше в същия цвят. В ъгъла имаше един-единствен стол, тапициран в сребриста коприна. Двата прозореца бяха засенчени с щори от лъскав никел. Леглото беше модерно и лакирано в тъмносиньо и на този фон като звезди блестяха сребристи точици. Над леглото също имаше огледало, а вместо покривка отгоре — кожа от сребърна лисица — най-прекрасното нещо, което Рой бе виждал.

— Изкуствена е — увери го Ив, когато той изрази загриженост за правата на безпомощните животни.

Тук беше разкошът, за който Рой копнееше.

Компютъризираното осветление се задействаше с устни команди и предлагаше шест различни вида атмосфера чрез изкусни комбинации от поставени на стратегически места халогенни лампи с разноцветни крушки, неонови тръбички около огледалата и творческо приложение на фиброоптика.

Ив докосна едно копче на таблата на леглото и вратичките на нощните шкафчета от двете страни на леглото се вдигнаха. Видяха се лавици, отрупани с лосиони, благоуханни масла, десет-дванайсет гумени фалоса в различни размери и цветове и колекция от захранвани с батерии и задействани с ръка еротични играчки, озадачаващи с дизайна и сложността си.

Ив включи уредба с компактдискове.

— Имам всичко — Род Стюарт, „Металика“, Елтън Джон, Гарт Брукс, „Бийтълс“, „Бий Джийс“, Брус Спрингстийн, Боб Сигър, Джей Хокинс, Джеймс Браун, Бах. По-вълнуващо е, когато има различни видове музика и не знаеш коя песен ще последва.

Рой съблече шлифера, но не и сакото си и премести тапицирания стол. Сложи го от едната страна на леглото, за да си осигури великолепна гледка и същевременно да не хвърля отражения в огледалата и да не помрачава многобройните образи на нейното съвършенство.

Той седна на стола и се усмихна.

Ив застана до леглото.

— Това е като сън. Да бъда тук и да правя каквото искам, но в присъствието на човек, който може да ме оцени…

— Да, наистина те оценявам.

— Който може да ми се възхищава…

— Възхищавам ти се.

— Който може да ми се отдаде…

— Твой съм.

— Без да разваля красотата на връзката ни.

— Без течности. Без опипване.

— Чувствам се срамежливо като девица.

— Мога да те гледам часове наред. Облечена.

Тя разкъса блузата си с такава сила, че копчетата се разхвърчаха из стаята. След минута беше съвсем гола и онова, което беше скрито, се оказа по-скоро съвършено, отколкото несъвършено.

— Разбираш ли защо не обичам да правя любов по традиционния начин? Щом имам тялото си, за какво ми е нужен друг?

Ив се обърна и започна да прави онова, което би вършила, ако Рой не беше там. Явно изпитваше огромно удоволствие, съзнавайки, че може да го държи изцяло във властта си, без дори да го докосва.

Тя застана пред огледалото и се огледа от всеки ъгъл, като нежно се галеше. Опиянението й от гледката беше толкова вълнуващо, че дъхът на Рой секна.

После Ив легна на леглото и хвърли на пода кожата от сребърна лисица и завивките. Отдолу се показа черна гумена постелка.

Сетне извади шишенце с кехлибарено благоуханно масло, махна капачката и изля малко течност в средата на леглото. Рой долови ефирно и приятно ухание, леко и свежо, досущ пролетен ветрец. Ароматът не беше на цветя, а на подправки — канела, джинджифил и други екзотични съставки.

Докато Джеймс Браун пееше за неотложното желание, Ив възседна локвата от благоуханно масло. Намаза ръцете си и започна да втрива кехлибарената есенция в безупречната си кожа. В продължение на петнайсет минути ръцете й вещо се движеха по всяка извивка и плоскост на тялото й, задържайки се на всяка прекрасна закръгленост и сенчеста, загадъчна вдлъбнатина. Но докоснеше ли част, която не отговаряше на изискванията на Рой, очите му се съсредоточаваха в безукорните й ръце — поне под твърде кокалестите лъчева и лакътна кост.

Седналата на блестящата черна гумена постелка Ив и пищното й тяло, намазано с течност, която беше природно чиста и не бе от човешки произход, извисиха Рой Майро до духовно ниво, каквото никога не бе постигал — нито прилагайки тайните източни методи на медитация, нито по време на спиритичния сеанс в Пасифик Хайтс, когато повикаха духа на покойната му майка, нито от употребата на мескалин — наркотик, предизвикващ халюцинации, чрез вибриращите кристали или терапията, приложена от непорочна на вид двайсетгодишна масажистка, облечена като скаут, както той бе пожелал. И съдейки по ленивия ритъм, Ив явно часове наред щеше да изследва великолепното си тяло.

Рой стори нещо, което никога не бе правил. Той измъкна пейджъра от джоба си и извади батериите.

Поне една нощ страната му щеше да се оправя без него и многострадалното човечество щеше да мине без своя защитник.

Болката събуди Спенсър от съня в черно и бяло, изобразяващ сюрреалистична архитектура, още по-обезпокоителна поради липсата на цветове. Болеше го цялото тяло. Чувстваше притъпено и безмилостно пулсиране, но пронизващата болка в главата разкъса оковите на неестествения сън.

Още беше нощ. А може би отново беше нощ. Той бе загубил представа за времето.

Лежеше по гръб на надуваем дюшек. Беше завит с одеяло. Раменете и главата му бяха повдигнати на възглавница. Отдолу имаше нещо.

Тихият, съскащ звук и характерният странен блясък на газен фенер показваха, че източникът на светлина е някъде зад него.

Отблясъците озаряваха загладени от времето скални образувания вляво и вдясно, а отпред се простираше пустинята Мохаве. Над главата на Спенсър беше опънато камуфлажно платнище. Отново го прониза остра болка.

— Не мърдай — каза Валери.

Спенсър осъзна, че възглавницата е върху кръстосаните й крака и главата му лежи в скута й.

— Какво правиш?

Той се уплаши от немощта на гласа си.

— Зашивам разкъсването.

— Не можеш да го правиш.

— Раната непрекъснато се отваря и кърви.

— Не съм юрган.

— Това пък какво означава?

— Ти не си лекар.

— Мислиш ли?

— Лекар ли си?

— Не. Не мърдай.

— Боли.

— Разбира се.

— Ще получа инфекция.

— Първо обръснах мястото, после го дезинфекцирах.

— Обръснала си главата ми?

— Само едно малко петно около раната.

— Имаш ли представа от онова, което правиш?

— Кое имаш предвид — бръснарството или хирургията?

— И от двете.

— Имам основни познания.

— Ох! По дяволите!

— Ако ще се държиш като бебе, ще ти сложа местна упойка.

— Имаш ли упойка? Защо не я използваш?

— Ти и без това беше в безсъзнание.

Спенсър затвори очи, пренесе се в съня в черно и бяло, сетне пак ги отвори и рече:

— Е, вече не съм.

— Какво?

— Не съм в безсъзнание.

— Току-що беше. Между последните ти думи и сегашните минаха няколко минути. А в това време аз почти заших раната. Остава само още един шев.

— Защо спряхме?

— Пътуването не ти се отразяваше добре. Нуждаеше се от лечение, а сега — от почивка. Освен това облаците бързо се разсейват.

— Трябва да тръгваме. Ранно пиле, рано яде домат.

— Домат ли? Това е интересно.

Спенсър се намръщи.

— Домат ли казах? Защо се опитваш да ме объркаш?

— Защото е лесно. Готово. Заших раната.

Той затвори очите си, в които сякаш имаше пясък. В мрачния черно-бял свят от преплетени увивни растения, пълзящи по стените на някога величествена катедрала, дебнеха чакали с човешки лица. Спенсър чу плач на деца, скрити в развалините.

Когато отново отвори очи, установи, че под главата му е само възглавницата.

Валери седеше на земята до него и го наблюдаваше. Черните й коси бяха паднали от едната страна на лицето. Беше много хубава на светлината на газения фенер.

— Много си хубава на светлината на фенера.

— Сега ще попиташ и коя зодия съм.

— Не, това не ме интересува.

Тя се засмя.

— Харесва ми как се смееш — каза Спенсър.

Валери се усмихна, извърна глава и огледа тъмната пустиня.

— А ти какво харесваш в мен? — попита Спенсър.

— Кучето ти.

— Роки е страхотен. Какво друго?

Тя го погледна и отговори:

— Имаш хубави очи.

— Наистина ли?

— Честни.

— Нима? Имах и хубава коса. Но сега главата ми е обръсната.

— Само на едно малко място.

— Какво правиш тук, в пустинята?

Валери се вторачи за миг в него, после отмести поглед встрани, без да отговори.

Но Спенсър нямаше намерение да я остави да се измъкне толкова лесно.

— Какво правиш тук? Ще продължавам да питам, докато повтарянето те побърка. Какво правиш тук?

— Спасявам те.

— Хитро. Питам, поначало какво правиш тук?

— Търся те.

— Защо? — учуди се Спенсър.

— Защото и ти ме търсиш.

— Но как ме намери, за Бога?

— Чрез спиритически сеанс.

— Не вярвам на всичко, което казваш.

— Имаш право. Беше на карти Таро.

— От кого бягаш?

Валери сви рамене. Пустинята отново привлече вниманието й.

— Предполагам, че от миналото — отговори тя.

— Пак се опитваш да ме объркаш.

— И по-точно от хлебарката.

— Бягаш от хлебарка?

— Така го наричам, защото това го вбесява.

Погледът на Спенсър се плъзна към платнището над главите им.

— Защо е това?

— Слива се с релефа на околността. Освен това материята разсейва светлината, затова няма да се видим ясно на инфрачервените прибори за наблюдение.

— Прибори за наблюдение?

— Очи в небето.

— Господ?

— Не. Хлебарката.

— Хлебарката има очи в небето?

— Той и хората му.

Спенсър се замисли върху това. Накрая рече:

— Не съм сигурен дали съм буден или сънувам.

— Понякога и аз не съм — каза Валери.

Небето в черно-белия свят беше пълно с очи и във въздуха летеше голям, бял бухал, който на лунната светлина хвърляше сянка с очертанията на ангел.

Страстта на Ив беше неутолима, а енергията й — неизчерпаема, сякаш всяко удължаване на изблика на екстаз я наелектризираше, вместо да я изтощи. Измина час, а тя беше все по-опиянена и по-красива.

Невероятното й тяло сякаш бе изваяно от скулптор и се зареждаше с енергия от неспирното, ритмично свиване и отпускане на мускулите, гърчене, мятане и тласкане. След като години наред бе експериментирала различни начини на самозадоволяване, Ив се радваше на гъвкавост, равняваща се на движенията на носител на златен олимпийски медал по гимнастика и карнавален акробат, съчетана с издръжливостта на впряг от северни кучета. Нямаше съмнение, че по време на усамотените си сеанси в леглото тя бе усъвършенствала всеки мускул на тялото си.

Въпреки изумителните пози и ексцентричните интимности, които правеше със себе си, Ив нито за миг не изглеждаше отблъскваща или смешна, а неизменно красива, от всеки ъгъл и дори в най-невероятните изпълнения.

На половината на втория час Рой беше убеден, че шейсет процента от чертите на този ангел са съвършени, преценявайки по най-строгите критерии. Другите трийсет и пет се приближаваха до съвършенството и само пет процента бяха посредствени.

Но нищо в Ив не беше грозно.

Рой беше сигурен, че скоро тя или ще престане да се самозадоволява, или ще припадне от изтощение. Но в края на втория час Ив сякаш изпитваше повече апетит отколкото в началото. Силата на чувствеността й бе толкова завладяваща, че всяко музикално изпълнение се променяше под въздействието на хоризонталния й танц, докато накрая всички, дори творбите на Бах, звучаха така, сякаш бяха специално композирани за порнографски филм. От време на време тя подаваше команди на осветлението да се усили или да намалее и всеки път изборът й беше най-подходящият за следващата поза.

Ив се възбуждаше, гледайки се в огледалата. Множеството образи подскачаха нагоре-надолу из цялата спалня и Ив сигурно имаше чувството, че изпълва вселената със свои копия. Огледалата сякаш бяха вълшебни и предаваха възбудата й на всяко отражение, сетне обратно в динамичната й плът, зареждайки я с еротична енергия.

През третия час батериите на някои от любимите й играчки се изтощиха, скоростите на други се повредиха и Ив отново се отдаде на сръчността на собствените си ръце, които приличаха на живи същества. Ръцете й се движеха с такава трескава страст, че не можеха да се занимават само с едно от съкровищата на тялото й. Непрекъснато се плъзгаха по пищните извивки, масажираха и галеха различни прелести. Приличаха на двама умиращи от глад гости на разкошен коктейл, подготвен да отпразнува предстоящата битка между доброто и злото и разполагаха само с няколко ценни секунди, за да се натъпчат, преди всички да бъдат унищожени от взрива на слънцето.

Но слънцето, разбира се, не експлодира и най-сетне, макар и постепенно, онези несравними ръце забавиха ритъма и спряха. Ив се насити на тялото си.

Тя стана от леглото и отиде в банята. Когато се върна, носеше две хавлии — влажна и суха — и кожата й вече не блестеше от благоуханните масла. С влажната кърпа Ив изтри черната гумена постелката, после внимателно я избърса със сухата и сложи завивките.

Рой се присъедини към нея. Ив легна по гръб. Той се изтегна пред нея. Тя беше още гола, а Рой — облечен, макар че по едно време разхлаби възела на вратовръзката си.

Нито един от двамата не направи грешката да коментира случилото се. Думите не можеха да опишат преживяването и биха превърнали почти религиозната одисея в нещо безвкусно и просташко. Рой вече знаеше, че всичко това се бе отразило добре на Ив. А що се отнасяше до него, през последните няколко часа той бе видял повече физическо съвършенство, отколкото през целия си живот.

След като известно време Рой съзерцава скъпоценното си отражение в огледалото на тавана, а Ив — своето, той започна да говори и нощта навлезе в нова фаза на общуване, почти толкова интимна, наситена с емоции и променяща живота, колкото предшестващата я физическа фаза. Рой говори за силата на състраданието, изяснявайки възгледите си на Ив. Каза й, че човечеството винаги се е стремяло към съвършенство. Хората биха издържали на непоносими болки, биха приели неописуеми лишения, биха поощрили жестоки бруталности и биха живели в постоянен и патетичен ужас, ако бяха убедени, че страданията им са цената, която трябва да платят по пътя към утопията, към рая на земята. Човек, мотивиран от състрадание и съзнаващ готовността на масите да страдат, можеше да промени света. Макар че той, Рой Майро, с веселите сини очи и добродушната усмивка, не вярваше, че притежава обаянието на бъде онзи водач на водачите, който ще поведе кръстоносния поход за съвършенство, но се надяваше да бъде добър служител на онази достойна личност.

— Аз паля свещички — каза той. — Една по една.

Рой говори няколко часа, а Ив вмъкваше многобройни въпроси и проницателни забележки. Той се развълнува, като видя колко е възбудена от идеите му — така, както беше от играчките и от опитните си ръце.

Тя се развълнува особено много, когато той обясни как едно духовно извисено общество трябва разшири дейността на доктор Кеворкян и състрадателно да подпомага самоунищожението не само на хора, склонни към самоубийство, но и на онези окаяни души, които страдат от дълбока депресия, предлагайки лесен изход на неизлечимо и хронично болните, на инвалидите, на недъгавите и на психично разстроените.

А когато Рой разясни идеята си за помощна програма за поощряване на деца самоубийци, внасяща състрадателно решение на проблемите на бебетата, родени с увреждания, Ив издаде няколко задъхани звуци, досущ като онези, които се бяха изтръгнали от нея по време на страстните й гърчения. Тя отново допря ръце до гърдите си, макар и този път, само за да успокои трескавото биене на сърцето си.

Гърдите на Ив изпълниха ръцете й и Рой не можа да откъсне очи от отражението в огледалото над него. За миг му се стори, че ще се разплаче при вида на шейсет процента съвършеното й лице и тяло.

Някъде преди зазоряване интелектуалните оргазми ги изпратиха в обятията на съня — нещо, което физическият оргазъм не можеше да стори. Рой беше толкова задоволен и изтощен, че не сънува нищо.

След няколко часа Ив го събуди. Вече се беше изкъпала и облякла.

— Никога не си била по-лъчезарна — каза той.

— Ти промени живота ми.

— И ти моя.

Макар че закъсняваше за работа в бетонния бункер, тя го закара до хотела му, където Прок, мълчаливият шофьор, бе оставил багажа му. Беше събота, но Ив работеше седем дни в седмицата. Рой се възхити на всеотдайността й.

Утрото беше ясно, а денят — хладен.

Преди Рой да слезе от колата, двамата се уговориха скоро да се срещнат, за да преживеят отново удоволствията на току-що отминалата нощ.

Той застана на входа на хотела и когато хондата на Ив се скри от погледа му, влезе вътре. Мина покрай администрацията, прекоси шумното казино и се качи с асансьора на трийсет и шестия и последен етаж на главната сграда.

Не си спомни как стигна дотам. Имаше чувството, че лети.

И през ум не му бе минавало, че издирването на онази кучка и на мъжа с белега ще го доведе до запознанство с най-съвършената жена. Съдбата беше странно нещо.

Вратите на асансьора се отвориха и Рой тръгна по дълъг коридор с мек мокет, обзаведен с френски антики от началото на деветнайсети век и с качествени картини от същия период.

Това беше единият от трите етажа, първоначално предназначен да предложи безплатно огромни луксозни апартаменти на най-богатите комарджии, които бяха готови да заложат цели състояния в казиното долу. Трийсет и петият и трийсет и четвъртият етаж още служеха за тази цел. Но след като агенцията купи хотела, за да печели и изпира пари, апартаментите на последния етаж бяха запазени за удобството на оперативни агенти от други градове.

Трийсет и шестият етаж се обслужваше от собствен портиер, настанен в уютен кабинет срещу асансьора. Рой взе ключа за апартамента си от дежурния, Хенри, който дори не повдигна вежди в недоумение при вида на измачкания костюм на госта.

Подсвирквайки си тихо, Рой тръгна към покоите си. С нетърпение очакваше да се изкъпе, избръсне и да закуси обилно. Но когато отвори позлатената врата и влезе в апартамента, видя двама местни агенти, които го чакаха. Те се бяха вцепенили от притеснение и едва когато ги съзря, Рой си спомни, че пейджърът му беше в единия джоб, а батериите — в другия.

— От четири сутринта ви търсим под дърво и камък — каза единият от посетителите.

— Открихме форда на Грант — добави вторият.

— Изоставен. Продължаваме да издирваме Грант…

— Макар че може да е мъртъв…

— Или спасен…

— Защото, изглежда, някой ни е изпреварил…

— Има следи от друга кола…

— Затова нямаме много време. Трябва да тръгваме.

Рой си представи Ив Жаме — намазана с благоуханни масла, гърчеща се на черната гумена постелка, почти съвършена. Гледката щеше да го крепи, колкото и лош да се окажеше денят.

Спенсър се събуди под пурпурната сянка на камуфлажното платнище, но пустинята отвъд беше окъпана в ярка, бяла, слънчева светлина.

Той присви очи. Паренето в очите беше нищо в сравнение с главоболието му. Виждаше въртящи се червени кръгове.

Беше му много топло. Горещо. Макар да подозираше, че денят не е особено топъл.

Чувстваше жажда. Езикът му беше подпухнал и залепнал за небцето. Гърлото му бе пресъхнало.

Спенсър още лежеше на надуваемия дюшек и беше завит с одеяло, но вече не беше сам. Жената се бе сгушила от дясната му страна. Допирът до нея беше приятен. Той несъзнателно я бе прегърнал и се зарадва на близостта им.

Спенсър обърна глава и видя Роки.

— Здравей, приятелю.

Почувства болка, докато говореше. Всяка дума приличаше на трън, който се откъсваше от гърлото му. Звуците пронизително отекваха в главата му, сякаш бяха усилени от електрическа уредба.

Кучето близна дясното му ухо.

— Да, и аз те обичам — прошепна Спенсър.

— Прекъсвам ли нещо? — попита Валери и коленичи от лявата му страна.

— Само си говорим. Момче и куче.

— Как се чувстваш?

— Зле.

— Алергичен ли си към някакви лекарства?

— Мразя вкуса на антиацида.

— Алергичен ли си към антибиотици?

— Всичко се върти пред очите ми.

— Алергичен ли си към антибиотици?

— Изприщвам се от ягоди.

— В делириум ли си или просто е трудно да се разговаря с теб?

— И двете.

Вероятно Спенсър отново изгуби съзнание за известно време, защото, когато отвори очи, видя, че Валери слага инжекция на лявата му ръка. Той долови миризмата на спирта, с който тя бе почистила мястото около вената.

— Антибиотик ли е това? — прошепна Спенсър.

— Сок от ягоди.

Роки вече не лежеше до него. Кучето седеше до жената и с интерес наблюдаваше как Валери изважда иглата от ръката на господаря му.

— Имам ли инфекция?

— Може би вторична. Няма да рискувам.

— Медицинска сестра ли си?

— Нито лекар, нито сестра.

— Тогава откъде знаеш какво да направиш?

— Той ми казва — отговори тя и посочи кучето.

— Роки все се шегува. Сигурно е комедиант.

— Да, но има разрешително да прави инжекции. Мислиш ли, че ще можеш да поемеш малко вода?

— А бекон с яйца?

— Водата ти е предостатъчна. Последният път я повърна.

— Отвратително.

— Простено ти е.

— Аз съм джентълмен.

Въпреки помощта й Спенсър трябваше да напрегне сили докрай, за да се надигне и да седне. Няколко пъти се задави, докато пиеше вода, но вкусът й беше приятен и той предположи, че този път ще я задържи в стомаха си.

Сетне отново легна по гръб и рече:

— Кажи ми истината.

— Стига да я знам.

— Умирам ли?

— Не.

— Ние имаме едно правило.

— И какво е то?

— Никога не лъжи кучето.

Валери погледна Роки.

Кучето размаха опашка.

— Лъжи себе си. Лъжи мен. Но никога не лъжи кучето — добави Спенсър.

— Като всички останали правила и това ми се струва разумно.

— Е, умирам ли?

— Не знам.

— Така е по-добре — рече Спенсър и пак изгуби съзнание.

За петнайсет минути Рой Майро се избръсна, изми зъбите си и взе душ. Облече широк панталон, червен памучен пуловер и жълто-кафяво кадифено яке. Нямаше време за закуската, която така силно желаеше. Портиерът Хенри му даде две кифли с шоколад и бадеми и две чаши от най-хубавото колумбийско кафе, излети в пластмасов термос за еднократна употреба.

В ъгъла на хотелския паркинг хеликоптер „Бел Джетрейнджър“ чакаше Рой. Както и в самолета от Лос Анджелис, той беше единственият пътник в тапицираната с плюш кабина.

По време на полета към пустинята Мохаве Рой изяде кифлите и изпи кафето, като в същото време използва преносимия си компютър, за да се свърже с „Мама“ и да прегледа докъде е стигнало разследването.

Не се беше случило много. Джон Клек не бе открил следи, по които да разберат къде е отишла жената, след като бе изоставила колата си на летището в Ориндж Каунти. Не бяха успели да проследят и телефонния номер, на който хитро програмираната система на Грант бе изпратила по факс снимките на Рой и хората му в бунгалото в Малибу.

Най-голямата новина дойде от Сан Франциско. Но и тази вест не беше кой знае какво. Агентът, който издирваше Етъл и Джордж Порт, бабата и дядото, отгледали Грант след смъртта на майка му, бе научил, че преди десет години е бил издаден смъртен акт на името на Етъл. Явно това беше причината по онова време съпругът й да продаде къщата. Джордж Порт също бе починал. Преди три години. И сега, след като не можеше да се надява да разговаря със семейство Порт за внука им, агентът работеше върху други следи.

Рой изпрати чрез „Мама“ съобщение до електронната поща на агента в Сан Франциско. Предложи му да провери архивите за завещанията, за да види дали внукът е наследил имението на Етъл Порт или това на съпруга й. Може би бабата и дядото не познаваха внука си като „Спенсър Грант“ и в завещанията си бяха вписали истинското му име. Дори ако поради някаква необяснима причина бяха подпомогнали и съдействали за използването на онази фалшива самоличност за цели, включващи записването в армията, те пак щяха да са записали истинското му име, когато му бяха завещали имотите си.

Следата не беше кой знае колко надеждна, но си заслужаваше да бъде проверена.

Рой изключи компютъра и го затвори. Пилотът на хеликоптера съобщи, че до приземяването остава минута.

Рой доближи лице до прозореца. Движеха се успоредно на широко речно корито в източната част на пустинята.

Слънчевата светлина беше ослепителна. Той извади слънчеви очила от вътрешния джоб на сакото си и си ги сложи.

В средата на пресъхналия валог бяха спрели три джипа на агенцията. Около тях чакаха осмина мъже. Повечето наблюдаваха приближаващия се „Джетрейнджър“.

Хеликоптерът се сниши над джиповете и агентите, спусна се на триста метра и после се извиси над ръба на пропастта. Стомахът на Рой се сви от рязката промяна във височината и от нещо, което съзря, но не повярва, че наистина е видял.

Хеликоптерът се наклони надясно и той огледа по-добре мястото, където речното корито стигаше до ръба на скалата. Рой има възможността да види форда от всеки изумителен ъгъл.

Той махна слънчевите очила, после отново ги сложи, когато хеликоптерът кацна във валога, близо до джиповете.

Рой слезе и Тед Тавелов, агентът, ръководещ разследването на местопроизшествието, тръгна към него. Тавелов беше по-нисък и двайсет години по-възрастен от Рой, слаб и с тъмен слънчев загар. Имаше жилава и суха кожа от годините, прекарани в пустинята. Беше с каубойски ботуши, джинси, синя памучна риза и широкопола шапка. Макар че денят беше хладен, Тавелов не бе облякъл яке, сякаш в плътта си бе складирал толкова много топлина, че никога вече нямаше да му е студено.

Докато вървяха към форда, моторите на хеликоптера постепенно престанаха да бръмчат.

— Чух, че няма следи нито от мъжа, нито от кучето — каза Рой.

— Нищо, освен един мъртъв плъх.

— Наистина ли нивото на водата е било толкова високо, когато течението е заклещило колата му между онези скали?

— Да. Вчера следобед, в разгара на бурята.

— Тогава може би Грант е бил блъснат във водопада.

— Не и ако е бил с предпазен колан.

— Вероятно някъде по-нататък се е опитал да доплува до брега.

— Трябва да е пълен глупак, за да се опита да плува в буйното течение. Водата се е движила със скоростта на експресен влак. Глупак ли е?

— Не.

— Погледни онези следи от гуми. Някои са заличени от вятъра, но се вижда, че някой е дошъл по южния бряг, докарал е колата си под форда и вероятно се е качил на покрива, за да стигне до Грант.

— Кога е изсъхнало речното корито, че това да стане възможно?

— Нивото на водата бързо спада, когато дъждът спре. Пясъкът изсъхва почти веднага. Мисля, че в седем или в осем вечерта.

— Грант не може да е слязъл и заминал, преди да е дошло другото превозно средство.

— Всъщност има неясни отпечатъци. Не принадлежат на първата група от моите безнадеждни помощници, които утъпкаха всичко. И съдейки по стъпките, може да се предположи, че тук е идвала жена. Прибрала е Грант и кучето му. И багажа му.

Рой се намръщи.

— Жена?

— Едните отпечатъци са от мъж. Дори едрите жени не носят такъв голям номер обувки. Вторите са малки. Може да са на десет-дванайсетгодишно момче. Но се съмнявам, че някое момче само е дошло с кола дотук в такова време. Има мъже, чиито крака биха се побрали в обувки с такъв размер, но са малцина, затова по всяка вероятност е била жена.

Ако наистина беше така, Рой бе длъжен да се запита дали жената, която издирваше, не бе дошла да спаси Грант. Това отново повдигна въпросите, измъчващи го от сряда вечерта. Кой беше Спенсър Грант? Какво общо имаше с жената? Защо беше толкова непредсказуем? Дали щеше да провали операцията им? И дали щеше да ги изложи на риска да бъдат разкрити?

Предишния ден, когато беше в бункера на Ив и слушаше записа на лазерния диск, Рой беше озадачен от онова, което чу. Съдейки по въпросите и няколкото забележки, които Грант успя да вмъкне в монолога на Давидович, той явно не знаеше много за „Хана Рейни“ и поради загадъчни причини изгаряше от нетърпение да научи каквото може за нея. Дотогава Рой предполагаше, че Грант и жената вече имат близка връзка, затова задачата беше да определи естеството на взаимоотношенията им и да прецени какво количество чувствителна информация е споделила жената. Но щом Грант не я познаваше, защо в онази дъждовна нощ беше в къщата й и защо бе решил да я намери?

Рой не искаше да повярва, че жената и идвала в пресъхналото речно корито, защото щеше да се обърка още повече.

— Мислиш, че той я е повикал по клетъчния си телефон и тя е дошла да го вземе, така ли?

Тавелов не се смути от иронията на Рой.

— Е, може да е бил някой от скитниците, които се мотаят в пустинята. Но в радиус от трийсет километра няма такъв. А може да е бил случайно минаващ пътник, който е отбил от магистралата, за да се позабавлява.

— В бурята.

— Бурята е била преминала. Както и да е, светът е пълен с чудаци.

— И който и да е бил, ей така, случайно се натъква на форда. В цялата тази огромна пустиня.

Тавелов сви рамене.

— Ние намерихме колата. Твоята работа е да разбереш какво е станало.

Рой се приближи до пролуката между двете скали, вторачи се в далечното речно корито и каза:

— Дошла е от юг и пак е заминала на юг. Можем ли да проследим отпечатъците от гуми?

— Да. В продължение на четиристотин метра са ясни, после ги има само тук-там и накрая изчезват. На някои места вятърът ги е заличил, а на други земята е много твърда и не е останало нищо.

— Ами, да потърсим по-нататък. Следите може отново да се появят.

— Вече го направихме. Докато чакахме.

Тавелов наблегна на последната дума.

— Проклетият ми пейджър се е повредил, без да разбера — каза Рой.

— Пеша и от хеликоптер огледахме пространството във всички посоки — пет километра на изток, на юг и на запад.

— Тогава разширете обхвата на издирването. Отидете на шест километра и проверете дали няма отново да видите следите.

— Ще бъде загуба на време.

Рой се замисли за Ив и за онова, което бе правила през нощта и споменът му даде сили да запази спокойствие, да се усмихне и с характерния си приятен тон да каже:

— Може би. Но мисля, че трябва да опитаме.

— Вятърът се усилва.

— Може би.

— Определено се усилва. Ще заличи всичко.

„Съвършенство върху черна гумена постелка.“

— Тогава да се опитаме да го изпреварим. Повикайте още хора и втори хеликоптер и разширете обхвата на издирването в радиус от петнайсет километра.

Спенсър не беше буден. Но и не спеше. Люшкаше се като пиян на границата между двете състояния.

Чу се, че мърмори нещо. Не можа да разбере смисъла на думите си. Но беше обзет от трескаво чувство за неотложност, убеден, че трябва да каже някому нещо важно, макар да не знаеше каква е тази жизненоважна информация, нито на кого да я предаде.

От време на време отваряше очи. Зрението му беше замъглено. Примига няколко пъти и присви очи, но не виждаше достатъчно добре дори за да се увери дали е ден, или светлината идва от газения фенер.

Валери беше до него. Бършеше с влажна кърпа потта от челото му и сменяше студения компрес на главата му. Или само го гледаше. Той усети, че тя е притеснена, макар да не виждаше ясно изражението й.

Веднъж, когато Спенсър дойде в съзнание и се вторачи през въртящите се кръгове, които трептяха пред очите му, Валери се бе обърнала и правеше нещо. Той чу, че двигателят на роувъра работи. Долови и друг познат звук — непогрешимото потракване на опитни пръсти по компютърна клавиатура. Странно.

Понякога Валери му говореше. Това бяха миговете, когато Спенсър най-добре се съсредоточаваше и измънкваше нещо неразбираемо, докато ту губеше съзнание, ту идваше на себе си.

Един път се чу да пита:

— Как ме намери… чак тук… насред пустинята?

— Сложих проследяващо устройство на форда ти.

— На моя форд?

— Да.

— Имаш предвид… предавател?

— Нещо такова.

— Защо?

— Защото ти ме проследи до къщата ми.

— Кога?

— Във вторник вечерта. Не отричай.

— О, да. В нощта, когато се запознахме.

— Говориш така, сякаш беше романтично.

— За мен беше.

Валери не отговори веднага, сетне попита:

— Не се шегуваш, нали?

— Харесах те веднага, щом те видях.

— Ти дойде в „Червената врата“ и бъбри с мен като любезен клиент, а после ме проследи до жилището ми.

Той постепенно проумя пълното значение на разкритията й и се изуми.

— Ти си разбрала?

— Много те биваше. Но ако не можех да забелязвам, че ме следят, отдавна щях да съм мъртва.

— Как сложи проследяващото устройство?

— Излязох през задната врата, докато ти седеше във форда на отсрещната страна на улицата, свързах жиците на стартера на нечия кола, намираща се една пресечка по-нататък, спрях на известно разстояние зад теб, изчаках те да потеглиш и те проследих.

— Проследила си ме?

— И още как.

— Проследила си ме до… Малибу?

— Да.

— А аз не забелязах.

— Е, ти не предполагаше, че ще те следят.

— Господи.

— Прескочих портата ти и изчаках да угасиш всички лампи в бунгалото.

— Господи.

— Сложих предавателя на шасито на форда ти и го свързах с акумулатора.

— И откъде имаше предавател?

— Ще се изненадаш, ако ти кажа какви неща имам.

— Може би вече нищо няма да ме изненада.

Образът на Валери стана по-неясен и избледня в сенките. Спенсър отново загуби съзнание.

След известно време Валери пак се появи и Спенсър се чу учудено да казва:

— Предавател на колата ми.

— Трябваше да знам кой си и защо ме следиш. Но знаех, че не си един от тях.

— Хората-хлебарки.

— Точно така.

— Можеше да съм един от тях.

— Не, защото щеше да ми пръснеш черепа още първия път, когато се приближи до мен.

— Не те харесват, а?

— Не особено. Затова се запитах кой си.

— Сега вече знаеш.

— Не съвсем. Ти си загадка, Спенсър Грант.

— Аз? Загадка? — засмя се той, макар че болка прониза главата му. — Поне знаеш името ми.

— Да. Само че не е истинското.

— Истинското е.

— И още как.

— Така се казвам. Спенсър Грант. Гарантирам.

— Може би. Но кой си бил, преди да станеш ченге, преди да отидеш в университета в Лос Анджелис и преди да постъпиш в армията?

— Знаеш всичко за мен.

— Не всичко. Само онова, което си оставил във файловете. Точно колкото си искал да знаят за теб. Проследи ме до вкъщи и ме уплаши, затова започнах да те проучвам.

— Избягала си от Санта Моника заради мен.

— Не знаех кой си, по дяволите. Но реших, че щом ти успя да ме намериш, те също ще го сторят.

— И го направиха.

— Още на другия ден.

— Уплаших те… и те спасих.

— Може и така да се каже.

— Ако не бях аз, ти щеше да си там.

— Може би.

— Когато екипът на специалните сили атакува.

— Вероятно.

— Сякаш е било… предопределено.

— Но какво правеше там? — попита тя.

— Ами…

— В моята къща.

— Теб те нямаше.

— Е, и?

— Къщата вече не беше твоя.

— Знаеше ли, че не е моя, когато влезе?

Пълният смисъл на разкритията й продължаваше да го стъписва. Спенсър започна трескаво да мига, опитвайки се да види ясно лицето й.

— Господи, щом си сложила проследяващо устройство на форда ми…

— Какво?

— Следи ли ме в сряда през нощта?

— Да. Исках да видя какво си намислил.

— От Малибу?

— До „Червената врата“.

— И после до къщата ти в Санта Моника?

— Аз не бях вътре за разлика от теб.

— Но си видяла нападението?

— От разстояние. Не сменяй темата.

— Каква тема? — искрено озадачен попита той.

— Щеше да обясняваш защо в сряда през нощта си влязъл в къщата ми — напомни му тя.

Не беше ядосана. Тонът й не беше язвителен. Спенсър би се почувствал по-добре, ако Валери беше разгневена.

— Ти… ти не дойде на работа.

— И затова ли нахлу с взлом в къщата ми?

— Не съм нахлувал с взлом.

— Може би съм забравила, че съм ти изпратила покана.

— Вратата беше отключена.

— Всяка ли отключена врата означава покана за теб?

— Тревожех се…

— Да, сигурно. Хайде, кажи ми истината. Какво търсеше в къщата ми онази нощ?

— Трябваше…

— Какво? Какво ти трябваше в къщата ми?

Спенсър не беше сигурен дали умира от раните си или от притеснение. Какъвто и да беше случаят, той отново загуби съзнание.

Хеликоптерът „Бел Джетрейнджър“ пренесе Рой Майро от пресъхналото речно корито в пустинята до площадката за приземяване на покрива на небостъргача на агенцията в центъра на Лас Вегас. Докато в пустинята Мохаве издирваха жената и превозното средство, откарало Спенсър Грант далеч от катастрофиралия форд „Експлорър“, Рой прекара съботния следобед в центъра за сателитно наблюдение на петия етаж.

Докато работеше, той изяде обилния обяд, който поръча от трапезарията, за да компенсира за закуската, за която мечтаеше. Пък и щеше да му трябва много енергия, когато отново отидеше в дома на Ив Жаме.

Предишната вечер, когато Боби Дюбоа го бе завел в същата стая, помещението беше тихо и работеше с минимален персонал. Сега около всеки компютър имаше хора и навсякъде се чуваха приглушени разговори.

По всяка вероятност превозното средство, което търсеха, бе изминало значително разстояние през нощта въпреки негостоприемния терен. Грант и жената може би дори бяха стигнали чак до някоя отсечка на магистралата отвъд наблюдателните постове, които агенцията бе разположила в южната половина на щата.

От друга страна, Грант и жената може би съвсем не бяха далеч. А вероятно колата им бе заседнала в пясъците. Или се бе повредила.

Може би Грант беше ранен. Според Тед Тавелов на мястото на шофьора във форда имаше петна от кръв, която не бе изтекла от умрелия плъх. Ако беше зле, Грант вероятно не бе в състояние да пътува дълго.

Рой реши да разсъждава позитивно. Светът беше такъв, какъвто сам си го направиш. Целият му живот бе посветен на тази философия.

От сателитите в геосинхронна орбита над западната и югоизточната част на Съединените щати три имаха възможност за интензивно наблюдение, каквото Рой Майро искаше да извърши в Невада и в съседните щати. Единият от сателитите беше под контрола на Агенцията за борба с наркотиците, другият — на Агенцията за опазване на околната среда, а третият — на военните, официално ползван от армията, флотата, въздушните сили, морската пехота и Бреговата охрана, но всъщност стиснат в железния юмрук на канцеларията на шефа на главното командване.

Рой се спря на Агенцията за опазване на околната среда.

Въпреки всеотдайността на агентите си и предимно заради пъхащите си навсякъде носа политици, Агенцията за борба с наркотиците не бе успяла да се справи с възложената й мисия. А в годините след края на студената война военните бяха объркани, не бяха наясно каква е ролята им и нямаха пари.

За разлика от тях Агенцията за опазване на околната среда изпълняваше мисията, както никога дотогава, отчасти защото нямаше престъпна организация или група по интереси, която да им се противопостави и защото мнозина от служителите й бяха мотивирани от настървено желание да спасят природата. АООС си сътрудничеше успешно с Министерството на правосъдието, при това до такава степен, че гражданин, замърсил необратимо защитени от закона земи, рискуваше да излежи в затвора повече време от дрогиран гангстер, убил касиер в денонощен магазин, бременна жена и две монахини и откраднал четирийсет долара и шоколад.

Впоследствие, тъй като блестящият успех привлече увеличен бюджет и най-големия достъп до допълнително финансиране, АООС стана собственик на най-хубавите технически средства — от инвентара в кабинетите до орбитални сателити за наблюдение. Ако някоя федерална бюрократична агенция се сдобиеше с независим контрол върху ядрено оръжие, това щеше да е АООС, макар че едва ли щеше да го използва — освен може би в спор за територия с Министерството на вътрешните работи.

Следователно, за да намери Спенсър Грант и жената, агенцията използваше сателита за наблюдение на АООС, „Земен страж 3“, който се намираше в геостационарна орбита над западната част на Съединените щати. За да се домогне до пълен и безспорен достъп до тази придобивка, „Мама“ проникна в компютрите на АООС и им подаде фалшива информация, че „Земен страж 3“ внезапно се е повредил. Учените от АООС незабавно подеха кампания да поставят диагноза на заболяването на „Земен страж 3“ чрез телемеханична проверка от разстояние. Но „Мама“ тайно бе засякла всички команди, подадени към апаратурата от сложна електроника на стойност осемдесет милиона долара и щеше да продължи да го прави, докато агенцията престанеше да се нуждае от „Земен страж 3“.

С помощта на сателита агенцията можеше да извършва подробно наблюдение на голяма част от територията на Щатите и да се фокусира метър по метър върху издирването на всяко превозно средство или човек.

Освен това „Земен страж 3“ беше способен на два метода на свръхмодерно и мощно нощно наблюдение. Използвайки насочващи се по релефа инфрачервени лъчи, сателитът можеше да различава превозно средство от неподвижни източници на топлина чрез подвижността на обекта и по характерния термален почерк. Системата прилагаше и вариант на технологията за нощно виждане „Стар Трон“, който увеличаваше светлината осемнайсет хиляди пъти и превръщаше нощния пейзаж в ярък ден, макар и озарен в странно зелено сияние.

Всички образи се обработваха автоматично чрез програма за увеличаване, намираща се на борда на сателита и после се закодираха и изпращаха. И след получаването им в контролния център в Лас Вегас, също така автоматизирана, но още по-сложна програма за увеличаване изчистваше образа и сетне го прожектираше на екран на стената. Ако се налагаше допълнително изчистване, с помощта на неподвижни кадри, взети от записа можеше да бъдат извършени още процедури за изясняване на картината под контрола на талантливи технически лица.

Ефективността на сателитното наблюдение зависеше от наблюдаваната територията. Общо взето, колкото по-гъсто населен беше районът, толкова по-неуспешно беше издирването на човек или на превозно средство, защото имаше твърде много движещи се обекти и източници на топлина, които трябваше да бъдат изолирани и анализирани. Малките градове се наблюдаваха по-лесно от големите, селскостопанските райони — по-лесно от малките градове, а магистралите — по-добре от улиците на метрополия.

Ако Спенсър Грант и жената се бяха забавили по време на бягството си, както се надяваше Рой, те още се намираха в идеалната територия за проследяване, наблюдавана от „Земен страж 3“. Безплодната, ненаселена пустиня.

Щом ги забележеха, заподозрените щяха да бъдат проучени и отхвърлени или запазени в списъка на наблюдаваните обекти, в зависимост от това дали пътниците в превозното средство отговаряха на описанието на бегълците — жена, мъж и куче.

След като няколко часа гледа големия екран на стената, Рой остана смаян от факта колко съвършена изглежда от орбита тази част на света. Всички цветове бяха меки и пастелни, а формите — хармонични.

Илюзията за съвършенство беше още по-убедителна, когато „Земен страж 3“ наблюдаваше малки райони и използваше най-слабото увеличение, а най-убедителна, когато образът беше в инфрачервена светлина. Колкото по-трудно забележими ставаха признаците на човешката цивилизация, толкова по-съвършена изглеждаше планетата.

Вероятно онези екстремисти, които настояваха населението на земята да се намали с деветдесет процента, за да се спаси екологията, имаха право… Какво качество на живот би имал някой в свят, където цивилизацията беше съсипана?

Ако някога бъде въведена подобна програма за намаляване броя на населението, Рой щеше да бъде много доволен да помага, макар че работата щеше да бъде изтощителна и често неблагодарна.

Денят мина, без да намерят следа от бегълците. През нощта издирването щеше да бъде прекратено. „Земен страж 3“ също не постигна успех, но поне можеше да продължи издирването в мрака.

Рой остана в центъра за сателитно наблюдение почти до двайсет часа, сетне отиде да вечеря с Ив Жаме в арменски ресторант. Двамата ядяха вкусна салата и превъзходно агнешко печено и обсъждаха идеята за бързо и ефективно намаляване на населението. Представяха си начини, чрез които това може да бъде постигнато без нежелани странични ефекти като радиация и неконтролируеми бунтове по улиците. И измислиха няколко справедливи методи за определяне кои десет процента от населението трябва да оцелеят, за да осъществят не толкова хаотичен и драстично усъвършенстван вариант на човешката сага. Скицираха евентуални символи на движението за намаляване на населението, съчиниха вдъхновяващи лозунги и спориха как би трябвало да изглеждат униформите. Когато излязоха от ресторанта и потеглиха към дома на Ив, те бяха в състояние да убият всяко ченге, което проявеше глупостта да ги спре за шофиране с превишена скорост в район с болници и жилищни сгради.

Тъмните, изцапани стени имаха лица. Странни и хлътнали. Едва забележими, измъчени изражения. Уста, отворени във викове за милост, които никога нямаше да бъдат чути. Ръце. Протегнати. Мълчаливо умоляващи. Призрачна, бяла, жива картина, тук-там осеяна в сиво и ръждивочервено, кафяво и жълто. Лице до лице, тяло до тяло, преплетени крайници, но неизменно в позата на молители и с изражения на отчаяни просяци.

„Никой не знае… Никой не знае…“

— Спенсър? Чуваш ли ме, Спенсър?

Гласът на Валери прозвуча като от дълъг тунел, докато Спенсър се лашкаше между будното състояние и съня, между отрицанието и примирението, между един ад и друг.

— Успокой се. Не се страхувай. Всичко е наред. Това е само сън.

— Не. Виждаш ли? Тук, в катакомбите.

— Сънуваш.

— Като в училище. В учебниците. Картини. Като в Рим. Мъченици. Долу в катакомбите. Но по-лошо, много по-лошо…

— Излез оттам. Това е само сън.

Спенсър чу как гласът му отслабна и се превърна в измъчен, окаян шепот.

— О, Боже. Господи. Мили Боже.

— Ето, хвани ръката ми. Спенсър, чуваш ли ме? Стисни ръката ми. Аз съм тук. При теб.

— Те се страхуваха толкова много. Бяха съвсем сами и много се страхуваха. Виждаш ли колко са уплашени? Сами. Никой не ги чува. Никой не знае. О, Господи, помогни ми.

— Хайде, хвани ръката ми. Ето, така е добре. Стисни я. Аз съм тук, до теб. Вече не си сам, Спенсър.

Той хвана топлата й ръка и Валери някак съумя да го отдалечи от неясните, бледи лица и от безмълвните викове.

Усещайки силата на ръката й, Спенсър се понесе — по-лек от въздуха — през мрака и мина през червена врата. Не беше вратата с влажните отпечатъци от пръсти. Тази врата беше изцяло червена, суха и с дебел слой прах. Отвъд имаше сапфиреносиня светлина, черни сепарета и столове, перила от лъскава стомана и стени с огледала. Безлюдна естрада. Шепа хора, които мълчаливо пиеха. Тя беше облечена в джинси и велурено яке, вместо в пола с цепка и черна блуза, и седеше на високо столче до него, защото нямаше работа. Той лежеше на надуваем гумен дюшек. Беше облян в пот, но въпреки това му беше студено. Двамата се държаха за ръце и разговаряха с лекота, сякаш бяха стари приятели. Газената лампа съскаше наблизо.

Спенсър знаеше, че е изпаднал в делириум. Но не му пукаше. Валери беше толкова красива.

— Защо отиде в къщата ми в сряда през нощта?

— Вече ти казах.

— Не. Отговаряш уклончиво.

— Трябва да науча повече за теб.

— Защо?

— Мразиш ли ме?

— Разбира се, че не. Само исках да знам.

— Отидох в къщата ти. Те хвърлиха през прозорците сълзотворни гранати.

— Можеше да избягаш, когато си разбрал, че ще ти докарам неприятности.

— Не. Не можех да позволя да свършиш в канавката на сто и трийсет километра от дома.

— Какво?

— Или в катакомба.

— След като разбра, че нося неприятности, защо се забърка още по-дълбоко?

— Нали ти казах. Харесах те, веднага щом те видях.

— Но това беше във вторник вечерта! Аз още съм непозната за теб.

— Искам…

— Какво?

— Искам… живот.

— Нали живееш?

— Живот… с надежда.

Барът постепенно изчезна и синята светлина стана неприятно жълта. Изцапаните тъмни стени имаха лица. Бели лица, маски на смъртта и усти, отворени в безгласен ужас, мълчаливо умоляващи.

По шнура на лампата, който висеше от тавана, мина паяк. Увеличената му сянка бързо изтърча по изцапаните, бели лица на невинните.

Спенсър отново се озова в бара и каза:

— Ти си добър човек.

— Откъде знаеш?

— От Теда.

— Теда мисли, че всички са добри.

— Тя е била много болна. Ти си се грижила за нея.

— Само за две седмици.

— Денонощно.

— Не ме затрудни.

— А сега се грижиш за мен.

— Още не съм те излекувала.

— Колкото повече научавам за теб, толкова по-добра ми се струваш.

— По дяволите, може би съм светица.

— Не. Само добър човек. Твърде си язвителна, за да бъдеш светица.

Тя се засмя.

— Не мога да не те харесвам, Спенсър Грант.

— Хубаво. Постепенно се опознаваме.

— Това ли правим?

— Обичам те — импулсивно каза той.

Валери дълго мълча и Спенсър помисли, че отново е изпаднал в безсъзнание.

— Бълнуваш — най-сетне каза тя.

— Не и за това.

— Ще сменя компреса на челото ти.

— Обичам те.

— По-добре млъкни и си почини.

— Винаги ще те обичам.

— Тихо, странни човече. Млъкни и си почивай.

— Винаги — повтори той.

След като изповяда, че надеждата, която търси, е Валери, Спенсър се успокои и потъна в мрак без катакомби.

Много по-късно, без да е сигурен дали сънува или е буден, той се изненада, като се чу да казва:

— Майкъл.

— Аха, свести се — рече Валери.

— Майкъл.

— Тук никой не се казва Майкъл.

— Трябва да знаеш за него.

— Добре. Разкажи ми.

Искаше му се да може да я види. Но пред очите му вече нямаше дори неясен образ, а само светлина и сенки.

— Трябва да знаеш… ако ще бъдеш с мен.

— Разкажи ми.

— Не ме мрази, когато разбереш.

— Не намразвам лесно. Повярвай, Спенсър. Кажи ми кой е Майкъл.

— Той умря, когато беше на четиринайсет години — промълви Спенсър.

— Твой приятел ли беше?

— Това бях аз. Умрях на четиринайсет… но ме погребаха, едва когато станах на шестнайсет.

— Майкъл — това си бил ти?

— Разхождах се мъртъв около две години, после станах Спенсър.

— Какво беше фамилното ти име?

Спенсър знаеше, че би трябвало да е буден, а не да сънува, защото никога не се беше чувствал толкова зле насън. Не можеше повече да сдържа потребността да разкрие тайната си. Но въпреки това откровението беше агония. Сърцето му биеше като обезумяло, макар и пронизано от тайни, болезнени като стрели.

— Фамилното му име… беше името на дявола.

— И как се казва дяволът?

— Акблом — изрече той омразните срички.

— Акблом? Защо казваш, че това е името на дявола?

— Не си ли спомняш? Не си ли чула?

— Мисля, че трябва да ми кажеш.

— Преди да стане Спенсър, Майкъл имаше баща. Но не като бащите на другите момчета. Името на бащата… беше… Стивън Акблом. Художникът.

— О, Боже.

— Не се страхувай от мен — замоли я той, отчаяно произнасяйки всяка дума.

— И ти си момчето?

— Не ме мрази.

— Ти си онова момче.

— Не ме мрази.

— Защо да те мразя?

— Защото… аз съм момчето.

— Момчето, което беше герой.

— Не.

— Да, ти беше герой.

— Не можах да ги спася.

— Но спаси всички онези, които можеше да ги последват.

Звукът на собствения му глас го смрази повече от студения дъжд, който го бе облял преди това.

— Не можах да ги спася.

— Всичко е наред.

— Не можах да ги спася.

Спенсър усети ръка на лицето си. На белега. Проследяваща горещата линия на цикатриксиалната дамга.

— Горкият. Миличкият — каза Валери.

В събота през нощта, седнал на стол в спалнята на Ив Жаме, Рой Майро видя примери на съвършенство, каквито не можеше да му покаже и сателит за наблюдение, обзаведен с най-нова свръхмодерна техника.

Този път Ив не отметна копринените завивки, за да разкрие черната гумена постелка и не използва благоуханни масла. Тя извади нов и странен комплект от играчки. И макар Рой да се изненада, че това е възможно, Ив постигна още по-големи висоти в самозадоволяването и му оказа още по-силно еротично въздействие, отколкото предишната нощ.

След като цяла нощ бе каталогизирал съвършенствата на Ив, на Рой му бе необходимо огромно търпение за несъвършения ден, който последва.

В неделя сутринта и следобед сателитното наблюдение, хеликоптерите и екипите, изпратени на мястото, не постигнаха по-голям успех отколкото в събота.

Оперативните работници в Кармел, Калифорния, изпратени там след подслушания разговор между Теда Давидович и Грант, се насладиха на природните красоти и на освежаващата зимна мъгла, но не намериха следа от жената.

От Ориндж Каунти Джон Клек изпрати поредния „важен“ доклад, съобщавайки, че не е попаднал на никакви следи.

Агентът в Сан Франциско бе проследил дирите на семейство Порт само за да установи, че те бяха починали преди години. Той научи, че имотът на Етъл Порт е бил завещан на Джордж, а неговият — на внука им Спенсър Грант от Малибу, Калифорния, единственото дете на дъщеря им Дженифър. Не беше открито нищо, което да покаже, че Грант е променил името си, нито бе установена самоличността на баща му.

Рой се обади на Томас Съмъртън. Макар че бе неделя, Съмъртън беше в кабинета си във Вашингтон, вместо в имението си във Вирджиния. Както винаги предпазлив, той каза на Рой, че е сбъркал номера, после му се обади по безопасна линия, използвайки кодиращо устройство.

— В Аризона е страхотна бъркотия — каза Съмъртън. Беше бесен.

Рой не знаеше за какво говори шефът му.

— Там има някакъв богат активист, който мисли, че може да спаси света. Гледа ли новините?

— Бях много зает — отговори Рой.

— Онзи задник е намерил доказателство, което ще ме затрудни по положението в Тексас миналата година. Разпитвал някои хора как е най-добре да оповести новината. Затова щяхме да извършим бърз удар и да направим така, че в имота му да има доказателства за търговия с наркотици.

— Конфискация на имота?

— Да. Да му вземем всичко. Когато семейството му няма от какво да живее, нито средства, за да плати за сериозен адвокат, той ще се вразуми. Всички го правят. Но после операцията се обърка.

„Всички го правят“, уморено помисли Рой, но не изказа на глас мислите си. Знаеше, че Съмъртън не би оценил искреността. Пък и това беше типичен пример за негативно мислене.

— И сега в Аризона е убит агент на ФБР — намусено добави Съмъртън.

— Истински или за специални поръчки като мен?

— Истински. Мъртви са и съпругата, и момчето на активиста, а той стреляше от къщата, затова не можахме да скрием труповете от телевизионните камери. Но и без това един съсед е заснел всичко с любителска видеокамера.

— Активистът ли е убил съпругата и децата си?

— Де да беше той. Но може би все още може да се направи да изглежда така.

— Дори при наличието на видеозаписа?

— Достатъчно дълго си служил в агенцията, за да знаеш, че фотографските доказателства рядко решават нещо. Затова, надявам се, че поне ти ще имаш добра новина за мен, Рой. Нещо, което да ме зарадва.

Работата като дясна ръка на Съмъртън започваше да потиска Рой. Той изпита желание наистина да има какво да му докладва.

— Е, в момента никоя новина не ми се струва добра — рече Съмъртън и затвори.

По-късно, в неделя вечерта, преди да излезе от офиса в Лас Вегас, Рой реши да помоли „Мама“ да използва „Нексис“ и другите информационни служби да потърсят „Дженифър Корин Порт“ във всички бази данни, предлагани от мрежите и да докладва сутринта. Там се съхраняваха изданията на множество вестници, включително на „Ню Йорк Таймс“ през последните петнайсет-двайсет години. По време на предишния прочит на онези източници „Мама“ бе установила, че името „Спенсър Грант“ е свързано само с убийството на двамата крадци на коли в Лос Анджелис преди няколко години. Но може би щеше да й провърви повече с името на майка му.

Ако Дженифър Корин Порт бе починала по зрелищен начин или бе известна в деловите, правителствените или артистичните среди, смъртта й щеше да бъде спомената в някой от големите вестници. Ако „Мама“ намереше статии за нея, в тях можеше да се съдържа и информация за единственото дете на Дженифър.

Рой упорито се вкопчи в позитивното мислене. Беше убеден, че „Мама“ ще намери нещо за Дженифър и ще даде тласък на разследването.

Жената. Момчето. Хамбарът в далечината. Мъжът в сенките.

Не беше необходимо да изважда снимките от плика, в който ги държеше, за да си спомни ясно образите им. Фотографиите измъчваха паметта му, защото Рой знаеше, че е виждал хората на тях. Много отдавна.

В неделя през нощта Ив спомогна за доброто настроение на Рой и насочи мислите му в позитивна посока. Съзнавайки, че е обожавана и обожанието на Рой й дава тотална власт над него, тя се самозадоволяваше с трескавост, надминаваща всичко, което той бе видял преди това.

През част от незабравимата им трета среща Рой седя върху затворения капак на тоалетната чиния и гледа, докато Ив доказваше, че ваната може да е толкова подходяща за еротични игри, колкото леглото с копринени завивки или черната гумена постелка.

Рой се изуми, че някой се е сетил да изобрети и произведе такова разнообразие от еротични играчки за вода — умно проектирани, интригуващо гъвкави, блестящи от възбуда, досущ човешки полови органи, убедително биологични, пулсиращи, загадъчни и вълнуващи в сложността си. Той се идентифицира с тях, сякаш бяха части на тялото му, каквито понякога сънуваше, че притежава. Докато Ив боравеше с играчките, Рой имаше чувството, че съвършените й ръце милват части на собствената му анатомия с дистанционно управление.

В замъглената пара, топлата вода и пяната от ароматизирания сапун Ив изглеждаше съвършена по-скоро деветдесет процента, отколкото само шейсет. Тя беше нереална като идеализирана жена на картина.

За Рой нямаше нищо по-удовлетворяващо в живота, отколкото да гледа как Ив последователно стимулира всяка част на анатомията си и всеки път с играчка, която приличаше на ампутиран, но функциониращ орган на свръхнадарен любовник от бъдещето. Рой се съсредоточи толкова усилено, че самата Ив престана да съществува за него. Всяка чувствена среща във ваната беше между една съвършена част на тялото и безплътния й аналог — еротична геометрия, извратена физика и учебник по динамика на течностите на неутолимата страст. Преживяването не бе помрачено от човешка следа или асоциация. Рой се пренесе в света на необикновените удоволствия на воайорското блаженство. Усещането беше толкова емоционално, че едва не извика от болката на радостта.

Спенсър се събуди. Слънцето беше над планините на изток. Светлината беше медночервена. Удължените утринни сенки на всяко скално възвишение и причудливо растение бяха наклонени на запад.

Зрението му не беше замъглено. Слънцето вече не пареше очите му.

Валери седеше на земята с гръб към него. Беше се навела и правеше нещо, което той не виждаше.

Роки седеше до нея.

Чуваше се бръмчене на двигател. Спенсър имаше сили да вдигне глава и да се обърне по посока на звука. Рейнджроувърът. Беше под платнището. От отворената врата се подаваше оранжев кабел, който водеше до Валери.

Спенсър се чувстваше ужасно, но се радваше, че състоянието му се е подобрило след последната загуба на съзнание. Вече не му се струваше, че главата му ще се пръсне. Усещаше само пулсиране над дясното око. Устата му още беше пресъхнала, а устните — напукани. Но гърлото не го болеше.

Утрото наистина беше топло. И не защото Спенсър имаше температура. Челото му беше студено. Той отметна одеялото.

Прозя се, протегна се и изохка. Мускулите го боляха, но след ударите, които бе понесъл, това можеше да се очаква.

Стреснат от охкането на Спенсър, Роки забърза към него, като се хилеше, трепереше и размахваше опашка, радостен, че господарят му се е събудил.

Спенсър издържа на ентусиазираното му близане, после го хвана за каишката и го отдалечи от себе си.

Валери погледна през рамо и каза:

— Добро утро.

Беше толкова красива на лъчите на ранното слънце, колкото и на светлината на газения фенер.

Той едва не изказа на глас мисълта си, но се смути от неясния спомен, че вече бе казал твърде много неща, докато не беше на себе си. Подозираше, че не само е разкрил тайни, които предпочиташе да не споделя, но и глупаво е изразил чувствата си към Валери.

— Не се обиждай, приятелю, но ужасно смърдиш — каза Спенсър на Роки, отказвайки му да го близне още веднъж.

Той стана и за миг се олюля.

— Вие ли ти се свят? — попита Валери.

— Не. Мина ми.

— Добре. Мисля, че раната ти е сериозна. Не съм лекар, както разбра, но си нося няколко справочника.

— Чувствам се малко слаб. И гладен. Всъщност умирам от глад.

— Мисля, че това е добър признак.

След като Роки се дръпна от лицето му, Спенсър осъзна, че кучето не смърди. Самият той вонеше на влага и кал от реката и от потенето от високата температура.

Валери отново се залови за работа.

Спенсър не искаше тя да долови неприятната му миризма, затова се премести в края на засенченото пространство и я погледна какво прави.

На черна мушама на земята беше сложен компютър. Клавиатурата беше на коленете й.

— Колко мегабайта е? — попита той.

— Не мега, а гига. Десет гигабайта.

— И нужно ли ти е всичко това?

— Някои от програмите, които използвам, са много сложни. Изпълват голяма част от диска.

Оранжевият кабел, идващ от роувъра, беше включен в компютъра. Друг оранжев кабел водеше от процесора до някакво странно устройство, поставено на десет крачки от сянката на платнището. Приличаше на чиния и беше закрепено на подставка, от която излизаше десетсантиметрова сгъваема черна метална антена, изчезваща в квадратна сива кутия с размери трийсет на трийсет и дълбока десет сантиметра.

Докато работеше с клавиатурата, Валери отговори на въпроса му, преди Спенсър да го е задал.

— Сателитна връзка.

— С извънземни ли разговаряш?

— В момента общувам с МО — отговори тя и се вторачи в информацията на екрана.

— МО? — учуди се Спенсър.

— Министерството на отбраната.

— Агент на правителството ли си?

— Не казах, че общувам с компютрите им с тяхно разрешение. Нито с тяхно знание. Свързах се със сателита на телефонна компания, получих достъп до една от линиите им, запазени за проверка на изправността на системата и проникнах в добре защитения компютър на Министерството на отбраната в Арлингтън, Вирджиния.

— Обзалагам се, че не си взела номера от справочниците си.

— Телефонните номера не са най-трудното. По-трудно е да получиш оперативните кодове, които ти позволяват да използваш системата им, след като проникнеш в нея. Без тях не можеш да направиш нищо.

— И ти разполагаш с тези кодове?

— От четиринайсет месеца имам пълен достъп до Министерството на отбраната. Най-трудното е да получиш кода за достъп до програмата, с която те периодично променят всички други кодове за достъп. И ако не го знаеш, не можеш постоянно да проникваш там.

— И преди четиринайсет месеца ти случайно си открила всички онези кодове?

— Трима души, които обичах, загинаха заради тези кодове.

В отговора, макар и произнесен с не по-сериозен тон от останалите думи, се съдържаше емоционална наситеност, която накара Спенсър да млъкне и да се замисли.

Трийсетинасантиметров гущер, предимно кафяв, на черни и златисти петна, изпълзя от камъка наблизо, излезе на слънце и изприпка по топлия пясък. Видя Валери, замръзна на мястото си и се вторачи в нея. Сребристозелените му очи бяха изцъклени и имаха зърнести клепачи.

Роки също видя гущера и се скри зад господаря си.

Спенсър се усмихна на влечугото, макар че не беше сигурен защо е толкова доволен от внезапната му поява. После установи, че несъзнателно е сложил ръка на медальона от сапунен камък, който висеше на гърдите му, и разбра. Луис Лий. Фазани и дракони. Благополучие и дълъг живот.

„Трима души, които обичах, загинаха заради тези кодове.“

Усмивката на Спенсър помръкна.

— Коя си ти? — попита той.

Без да откъсва поглед от екрана, тя каза:

— Питаш дали съм международен терорист или добра американка, патриот?

— Е, не бих се изразил така.

— През последните пет дни се опитах да науча каквото мога за теб. Не беше много, по дяволите. Заличил си името си от всички публични регистри и официално не съществуваш. Затова и аз имам правото да ти задам същия въпрос. Кой си ти?

Спенсър сви рамене.

— Човек, който цени уединението си.

— Да. А аз съм загрижена и заинтересувана гражданка. Не съм по-различна от теб.

— Само че аз не знам как се прониква в компютъра на Министерството на отбраната.

— Но си преправил файловете на военните за себе си.

— Това е леснодостъпна база данни в сравнение с онази, в която в момента си проникнала. Какво търсиш, по дяволите?

— Министерството на отбраната следи всеки сателит, изведен в орбита. И американските, и чуждите. Търся всички сателити, които наблюдават това малко кътче на света и могат да ни намерят, ако излезем на открито и се мотаем насам-натам.

— Мислех, че това е измислица — неспокойно каза Спенсър. — Онези приказки за око в небето.

— Ще се изненадаш, ако разбереш какви неща има на небето. „Изненада“ дори е меко казано. А що се отнася до наблюдението, над западните и югозападните щати има вероятно от два до шест сателита за тази цел.

— И какво ще стане, когато ги идентифицираш? — обезпокоен попита той.

— Министерството на отбраната разполага с техните кодове за достъп. Ще ги използвам, за да се свържа с всеки сателит, ще претърся действащите в момента програми и ще разбера дали ни следят.

— Тази страховита дама рови в сателити — каза Спенсър на Роки, но кучето не прояви интерес, сякаш отдавна се занимаваше с подобни щуротии. — Мисля, че думата „хакер“ не е достатъчно подходяща за теб, Валери.

— Тогава… как наричаха хората като мен, когато работеше в отдел „Компютърни престъпления“ в специалните сили?

— Дори не си представяхме, че съществуват хора като теб.

— Да, но ние съществувахме.

— Наистина ли ще ни търсят със сателит? — недоверчиво попита Спенсър. — Искам да кажа, че не сме чак толкова важни, нали?

— Те преследват мен. А ти ги обърка напълно. Не могат да проумеят къде се вместваш в цялата история. Докато не разберат кой си, ще мислят, че си опасен като мен, дори повече. За тях непознатият е по-страшен от познатия.

Спенсър се замисли върху думите й.

— Какви са хората, за които говориш?

— Може би ще си в по-голяма безопасност, ако не знаеш.

Той отвори уста да възрази, но после се отказа. Не искаше да спори. Още не. Първо трябваше да се измие и да хапне нещо.

Без да спира да работи, Валери обясни, че в задната част на роувъра има туби с вода, леген, течен сапун, гъби и чиста хавлия.

— Не използвай много вода. Това са питейните ни запаси, ако се наложи да останем тук още няколко дни.

Роки изприпка с господаря си до роувъра, като нервно поглеждаше към гущера, който се припичаше на слънце.

Спенсър видя, че Валери е взела вещите му от форда. Той се изми, избръсна и облече чисти дрехи. Почувства се освежен. Вече не усещаше ужасната миризма на тялото си. Но не можа да измие добре косата си, защото главата го болеше, щом я докоснеше.

Роувърът беше натъпкан с разни неща и хранителни продукти. Храната беше там, където би я сложил един добре организиран човек: в кашони и хладилни чанти, непосредствено зад предната седалка, на достъпно за шофьора и пътника отпред място. Повечето провизии бяха консервирани и бутилирани, с изключение на кутия соленки. Спенсър беше твърде гладен, за да губи време да готви, затова избра две малки консерви с виенски кренвирши, две пакетчета соленки със сирене и компот от круши.

В една от хладилните чанти, също поставена зад предната седалка, той намери оръжия. Деветмилиметров пистолет „ЗИГ“. Малък картечен пистолет „Узи“, който незаконно бе настроен на автоматична стрелба. Имаше амуниции и за двата.

Спенсър се вторачи в оръжията, сетне се обърна и погледна жената, която седеше на двайсет крачки от него.

Не се съмняваше, че Валери умее да върши много неща. Тя изглеждаше толкова добре подготвена за всяка извънредна ситуация, че можеше да служи за пример не само на скаутите, но и на оцелели след Деня на Страшния съд. Валери беше умна, интелигентна, забавна, смела и приятна за гледане и на слънчевите лъчи, и на светлината на газен фенер. Несъмнено беше опитна и с деветмилиметровия „ЗИГ“, и с картечния пистолет, защото инак не би ги носила със себе си. Не би прахосвала ценно място в роувъра за вещи, които не може да използва и не би рискувала наказанията, предвидени от закона за притежаване на автоматично оръжие, ако не можеше и не беше готова да си служи с него.

Спенсър се запита дали Валери е била принуждавана да стреля по друго човешко същество. Надяваше се да не й се е налагало. И никога да не й се случва. Но за съжаление животът й явно не беше лек.

Той отвори консервата с кренвиршите. Устоя на желанието да изгълта съдържанието и изяде миниатюрните кренвирши един по един. Стори му се, че не е ял по-вкусно нещо. Спенсър сложи в устата си и третия кренвирш и се върна при Валери.

Роки подскачаше и скимтеше до него, молейки за своя дял.

— Това е мое — рече Спенсър и приклекна до Валери, но не й каза нищо.

Тя се бе съсредоточила върху загадъчната информация, изпълваща екрана.

Гущерът не беше помръднал от мястото си.

Спенсър отвори втора консерва с кренвирши, даде два на кучето и се приготви да лапне последния, когато Валери трепна от изненада.

— Мамка му! — възкликна тя.

Гущерът изчезна под камъка, откъдето се бе появил.

Спенсър погледна думата, която проблясваше на екрана.

ЗАСИЧАМ

Валери изключи компютъра.

Точно преди екранът да угасне, Спенсър видя друга дума:

ПРОСЛЕДЯВАМ

Валери скочи, издърпа кабелите от компютъра и хукна към сателитната чиния.

— Натовари всичко в колата!

Спенсър се изправи и попита:

— Какво стана?

— Те използват сателита на Агенцията за опазването на околната среда. И са пуснали някаква адски странна защитна програма. Засича постъпващия сигнал и го проследява. Помогни ми да прибера нещата. Побързай, по дяволите!

Той сложи клавиатурата върху монитора, взе всички устройства, включително гумената подложка, и тръгна след Валери.

— Откриха ли ни? — попита Спенсър.

— Копелета!

— Може би изключи компютъра навреме.

— Не успях.

— Откъде могат да бъдат сигурни, че сме ние?

— Ще разберат.

— Това беше само микровълнов сигнал. Няма пръстови отпечатъци.

— Те идват — настоя тя.

В неделя, по време на третата им нощ заедно, Ив Жаме и Рой Майро бяха започнали страстното си, но без съприкосновение любене рано вечерта. Ето защо, макар сеансът им да бе най-дългият и най-пламенният от трите, те приключиха преди полунощ. После целомъдрено легнаха един до друг и влюбено се вторачиха в отраженията си в огледалата. Ив беше гола, както майка я бе родила, а Рой — облечен. И след малко потънаха в дълбок и спокоен сън.

Рой си бе донесъл някои неща и на сутринта се приготви за работа, без да се връща в хотелския си апартамент. Изкъпа се в банята за гости, а не в тази на Ив, защото нямаше желание да се съблича и да показва множеството си несъвършенства — къси и дебели пръсти на краката, възлести колене и двете бенки на гърдите. Освен това нито един от двамата не искаше да наблюдава другия, докато се къпе. Ако Рой застанеше на плочките, намокрени от водата, с която се къпеше Ив, или обратно, това по някакъв неосезаем, но обезпокоителен начин щеше да наруши сухите им взаимоотношения, освободени от размяна на течности, каквито бяха установили.

Той предположи, че някои хора биха ги помислили за откачени. Но всеки, който беше истински влюбен, би ги разбрал.

Тъй като не беше необходимо да се връща в хотела, Рой пристигна в залата за сателитни комуникации рано в понеделник сутринта. Щом тръгна към вратата, той разбра, че само преди няколко минути се е случило нещо вълнуващо. Няколко души се бяха събрали отпред и гледаха екрана на стената, а жуженето на разговора имаше позитивен нюанс.

Кен Хикман, сутрешният дежурен, се усмихваше широко. Явно изгарящ от нетърпение пръв да съобщи добрата вест, махна на Рой да слезе в контролния пункт.

Хикман беше висок, невъзмутим и хубав. Имаше такъв вид, сякаш бе постъпил на работа в агенцията след опит да направи кариера като водещ на телевизионни новини.

Според Ив, Хикман се опитвал да я ухажва, но тя го отблъсквала всеки път. Ако смяташе, че Кен Хикман я заплашва с нещо, Рой щеше мигновено да му пръсне черепа и да прати по дяволите последиците. Но Рой намери утеха в мисълта, че Кен Хикман се е влюбил в жена, която умее сама да се грижи за себе си.

— Намерихме ги! — съобщи Хикман, когато Рой се приближи до него. — Тя се е свързала със „Земен страж 3“, за да провери дали ги издирваме със сателит.

— Откъде знаеш, че е била тя?

— Това е нейният стил.

— Признавам, че е дръзка. Но се надявам, че не разчиташ само на инстинкта си.

— Ами, връзката беше установена от пустинята. Кой друг би могъл да бъде? — попита Хикман и посочи големия екран на стената.

Гледката от орбита включваше южната половина на Невада и Юта и северната една трета от Аризона. Лас Вегас беше в долния ляв ъгъл. Трите червени и двата бели кръга на малката, примигваща мишена отбелязваха далечното местонахождение, откъдето бе установена сателитната връзка.

— На сто и осемдесет километра североизточно от Лас Вегас, в пустинните равнини на североизток от Оук Спринг Съмит — каза Хикман.

— Това е сателитът на Агенцията за опазване на околната среда, който използвате — напомни му Рой. — Може да е техен служител, който се опитва да установи сателитна връзка, за да получи картина от местността, където работи. Или спектрографски анализ на терена. Или стотина други неща.

— Служител на Агенцията за опазване на околната среда? Но на онова място няма нищо. Дива пустош.

— Колкото и странно да звучи — каза Рой с обезоръжаваща усмивка, която прикри жилото на иронията му, — много от изследванията на околната среда се извършват на място, в околната среда. И ще се изумиш, като разбереш каква голяма част от планетата е дива пустош.

— Да. Може и да е така. Но ако е служител или учен, защо прекъсна връзката толкова бързо, без да е направил нищо?

— Ето, това е първото ти прозрение. Но не е достатъчно, за да породи увереност.

Хикман изглеждаше озадачен.

— А мишената? — попита Рой. — Целта винаги е обозначена с бяло кръстче.

Доволен от себе си, Хикман се ухили.

— Помислих, че така е по-интересно. Добавя развлекателен елемент.

— Прилича на видеоигра.

— Благодаря — рече Хикман, тълкувайки обидата като комплимент.

— От каква височина е заснет образът?

— От шест хиляди метра.

— Твърде високо. Фокусирай картината на хиляда и петстотин метра и я увеличи.

— Правим го в момента — каза Хикман и посочи неколцина от хората, които работеха с компютрите в средата на помещението.

По високоговорителя се чу безпристрастен, тих женски глас:

— Предстои увеличение на картината.

Теренът беше неравен, но Валери все едно караше по гладкия асфалт на магистрала. Измъченият роувър подскачаше, тресеше се, накланяше се ту наляво, ту надясно и трепереше по негостоприемния релеф, тракаше и скърцаше, сякаш всеки момент щеше да експлодира.

Спенсър седеше до Валери. Деветмилиметровият пистолет „ЗИГ“ беше на коленете му, а картечният пистолет „Узи“ — на пода пред него.

Роки стоеше зад тях, в тясното пространство между предната седалка и екипировката, която изпълваше останалата част на товарното отделение. Едното му ухо беше наострено, защото проявяваше интерес към движението на колата, а другото — клепнало.

— Не може ли да караш по-бавно? — попита Спенсър.

Трябваше да повиши тон, за да надвика ревящия двигател и свистящите гуми.

Валери се наведе над волана и огледа небето.

— Необятно и синьо. Никакви облаци, по дяволите. Надявах се, че когато се наложи да бягаме, пак ще бъде облачно.

— Има ли значение? Ами наблюдението с инфрачервени лъчи, за което говореше? Нали можели да виждат през облаците?

— Това е опасно, когато стоим на открито пространство, където в радиус от километри няма друг източник на топлина. Но когато се движим, е съвсем различно. Особено когато сме на магистрала, сред други превозни средства, където не могат да изолират топлината на роувъра и да я идентифицират.

Склонът на дерето, по който се движеха, се оказа нисък хребет. Преодоляха го с такава висока скорост, че за секунда-две колата се понесе във въздуха, после с трясък се стовари върху дълъг, полегат склон от сиво-черна глина.

Гумите разпръснаха парченца пръст, които затракаха като градушка по шасито и Валери повиши тон, за да я чуе Спенсър.

— Когато небето е така ясно, трябва да се тревожим за други неща, а не за инфрачервени лъчи. Те ни виждат безпрепятствено.

— Мислиш ли, че са ни видели?

— Можеш да се обзаложиш, че вече ни търсят.

— Очи в небето — каза Спенсър по-скоро на себе си, отколкото на нея.

Светът изглеждаше обърнат наопаки и сега сините небеса бяха станали убежище на демони.

— Да, търсят ни — извика Валери. — И скоро ще ни съзрат, като се има предвид, че ние сме единственият движещ се предмет на разстояние най-малко десет километра в тази посока.

Роувърът изрева и навлезе в по-мека почва. Внезапното утихване на шума донесе такова облекчение, че обичайното бръмчене на двигателя звучеше като музика на струнен квартет.

— По дяволите! — възкликна Валери. — Свързах се със сателита само за да се уверя, че е чист. Не предполагах, че още го използват. Вече трети ден. И съвсем не очаквах, че ще засичат постъпващия сигнал.

— Три дни?

— Да. Вероятно са започнали наблюдението в събота преди зазоряване, веднага щом бурята е преминала и небето се е изяснило. Явно искат главите ни повече, отколкото предполагах.

— Какъв ден е днес?

— Понеделник.

— Бях сигурен, че е неделя.

— Ти беше в безсъзнание много по-дълго, отколкото мислиш. От петък следобед.

Спенсър пресметна, че е бил в безсъзнание някъде между четирийсет и осем и шейсет часа. И тъй като високо ценеше самоконтрола, мисълта за такъв продължителен делириум го накара да се почувства неловко.

Той си спомни някои от нещата, които бе казал, докато беше в това състояние, и се запита какво още бе разказал на Валери.

Тя отново погледна небето и рече:

— Мразя онези негодници!

— Кои са те? — за пореден път попита Спенсър.

— Няма да искаш да знаеш — както преди отговори Валери. — Разбереш ли, смятай се за мъртъв.

— По всичко личи, че вече съм набелязан за мишена. И не искам да ме очистят, без да знам кои са.

Тя се замисли върху думите му и подкара роувъра по друго възвишение.

— Добре. Убеди ме. Но ще ти кажа после. В момента трябва да се съсредоточа, за да се измъкнем от тази бъркотия.

— Има ли изход?

— Да. Макар и малко вероятен.

— Мислех, че всеки момент ще ни съзрат с помощта на сателита.

— Ще го направят. Но най-близкото място, където имат хора, вероятно е Лас Вегас, който се намира на сто и седемдесет — сто и осемдесет километра оттук. Дотам успях да отида в петък вечерта. Сетне реших, че ако продължа да пътувам, състоянието ти може да се влоши. Докато съберат щурмови екип и полетят с хеликоптери към нас, разполагаме с минимум два и максимум два часа и половина.

— За какво?

— За да им се изплъзнем отново — нетърпеливо отговори тя.

— Но как ще им се изплъзнем, щом ни наблюдават от космоса, за Бога?

— Говориш като параноик.

— Не е от параноя, а заради онова, което те правят.

— Знам, знам. Но това наистина звучи безумно, нали? Да ни наблюдават от космоса. Все едно сме чудати човечета, които се готвят да унищожат света — каза Валери, имитирайки гласа на Гуфи от анимационните филми на Дисни.

Роки тихо изджавка, заинтригуван от гласа й.

Тя заговори сериозно.

— Е, нали живеем в объркано време. Всъщност винаги е било така.

Роувърът се катереше по билото на дългото възвишение.

— Понякога мисля, че те познавам — рече Спенсър, — друг път си съвършено непозната.

— Хубаво. Това поддържа бдителността ти. А ние трябва да сме бдителни.

— Това ти се стори смешно, нали?

— О, понякога не долавям хумора. Но всички живеем в лунапарка на Господ. Приемеш ли го твърде сериозно, ще се побъркаш. В известно отношение всичко е смешно, дори кръвта и смъртта. Не мислиш ли?

— Не.

— Тогава как я караш?

— Не е лесно.

По широкото, равно било на хълма имаше повече храсти, отколкото бяха видели дотогава. Валери не отмести крак от педала за газта. Роувърът мачкаше всичко по пътя си.

— Как ще им се изплъзнем, щом ни наблюдават от космоса? — настоя Спенсър.

— Ще ги измамим.

— Как?

— С няколко хитри хода.

— Например?

— Още не знам.

— Кога ще знаеш?

— Надявам се, преди да са минали два часа — отговори Валери. — Трябва да сме изминали десет километра.

— Сториха ми се сто. Ако още малко подскачаме и се тресем, ще ме заболи главата.

Широкият хребет на хълма не се спусна рязко, а постепенно премина в дълъг склон, покрит с трева — суха, белезникава и прозрачна като крила на насекомо. Долу имаше две асфалтирани ленти, които водеха на изток и на запад.

— Какво е това? — зачуди се Спенсър.

— Старото федерално шосе 93.

— Откъде знаеше, че е тук?

— Или съм разгледала картата, докато ти беше в безсъзнание, или съм ясновидка.

— Вероятно и двете.

Валери за пореден път го изненада.

Картината от височина хиляда и петстотин метра не показа ясно превозните средства на земята и Рой поиска системата да се фокусира на триста метра.

Образът трябваше да бъде силно увеличен и всички компютри в залата бяха включени в спешната задача.

След по-малко от минута шептящият, монотонен женски глас по високоговорителя съобщи:

— Заподозряното превозно средство е открито.

Кен Хикман се втурна към двете редици с компютри и след малко се върна. Лицето му сияеше от радост.

— Спипахме я.

— Още не сме сигурни — охлади ентусиазма му Рой.

— Спипахме я и още как — развълнувано каза Хикман и се обърна към екрана на стената. — Кое друго превозно средство може да е там, откъдето някой се опита да установи връзка със сателита?

— Може да е учен от Агенцията за опазване на околната среда.

— И изведнъж е побягнал?

— Вероятно се мести насам-натам.

— С такава висока скорост?

— Ами, в пустинята няма ограничения за скоростта.

— Твърде много съвпадения. Това е тя.

— Ще видим.

На екрана отляво надясно преминаха вълни и образът се промени. Новата картина трепкаше и беше ту мъглява, ту ясна.

Превозно средство от неидентифициран вид и производство се движеше с лудешка скорост по покритата с храсталаци земя. От тази височина все още изглеждаше безнадеждно малко.

— Фокусирайте на сто и петдесет метра височина — каза Рой.

— Предстои увеличение — съобщи женският глас по високоговорителя.

След кратка пауза по екрана отново преминаха вълни. Отначало образът беше мъгляв, но после се изясни.

„Земен страж“ не беше точно над движещата се мишена, а в геосинхронна орбита на изток и запад. Следователно обектът се наблюдаваше под ъгъл, което изискваше допълнителна автоматична обработка на образа, за да се премахнат изкривяванията, причинени от перспективата. Резултатът обаче беше картина, включваща не само правоъгълните очертания на покрива и предния капак, но и гледка под малък ъгъл на страничната част на превозното средство.

Рой беше почти убеден, че вижда две по-ярки петна, открояващи се в рояка от сенки, които вероятно бяха страничните стъкла, отразяващи утринното слънце.

Заподозряното превозно средство стигна до края на хълма и започна да се спуска по дългия склон. Рой се вторачи в едно от стъклата и се запита дали жената е там. Дали най-после я бяха намерили?

Мишената наближаваше някакво шосе.

— Какъв е онзи път? — попита Рой. — Хайде да го идентифицираме.

Хикман натисна едно копче и заговори по микрофона.

Колата на екрана зави на изток по двулентовия път и разноцветното наслояване на екрана идентифицира няколко топографски отличителни черти, сред които федерално шосе 93.

Валери не се поколеба, преди да завие на изток по шосето и Спенсър попита:

— Защо не се отправи на запад?

— Защото в онази посока няма нищо, освен пустеещите земи на Невада. Първият град е на триста километра. Наричат го Топъл извор, но е толкова малък, че спокойно може да го кръстят Топла плюнка. Няма да успеем да стигнем дотам. Земята е суха и гола. Няма растителност. Има хиляда места, където могат да ни нападнат. Просто ще изчезнем от лицето на земята.

— Тогава къде отиваме?

— До Калиенте има няколко километра, после още десет до Панака…

— И онези градове не са големи.

— Сетне ще преминем границата и ще влезем в Юта. Модена и Нюкасъл не са точно градове, които никога не спят. Но по-нататък е Сийдър Сити. Населението е приблизително четиринайсет хиляди. Може би ще имаме възможност да се измъкнем от наблюдението и да сменим колата.

Асфалтираното шосе беше осеяно с дупки, издатини и кръпки, но не представляваше предизвикателство за роувъра.

Независимо от състоянието на пътя, Валери поддържаше безразсъдна скорост.

— Надявам се асфалтът скоро да се оправи — каза Спенсър.

— Съдейки по картата, след Панака ще стане по-лош. А оттам до Сийдър Сити има магистрала.

— И колко има до Сийдър Сити?

— Около сто и деветдесет километра — каза тя така, сякаш това не беше лоша новина.

Спенсър недоверчиво се вторачи в нея.

— Сигурно се шегуваш. Дори ако ни провърви, щом пътят е по-лош и от този, ще ни трябват два часа, за да стигнем дотам.

— Движим се със сто и десет километра в час.

— И скоростта наистина се усеща.

Гласът му потрепери, когато гумите минаха по участък, надиплен като рипсено кадифе.

— Господи, надявам се, че нямаш хемороиди.

И нейният глас вибрираше.

— Няма да можеш да поддържаш тази скорост по целия път. Онези убийци ще ни спипат, щом стигнем до Сийдър Сити.

Валери сви рамене.

— Ами, обзалагам се, че хората там се нуждаят от развлечения. От Шекспировия фестивал през лятото мина много време.

По искане на Рой мишената отново бе увеличена и сега все едно се намираше на шейсет метра под тях. Увеличението ставаше все по-трудно, но за щастие компютрите бяха достатъчно мощни и обработката се извършваше бързо.

Превозното средство бе сменило посоката и се движеше на изток, затова ъгълът разкри част от предното стъкло, по което танцуваха отражения от слънчева светлина и сенки.

— Мишената е идентифицирана като последен модел рейнджроувър — съобщи женският глас по високоговорителя.

Рой Майро се вторачи в екрана. Опитваше се да реши дали да се обзаложи, че в колата е не само жената, но и мъжът с белега.

От време на време той съзираше тъмни фигури в роувъра, но не можеше да ги разпознае. Дори не виждаше достатъчно добре, за да бъде сигурен колко човека има в проклетата кола и какъв е полът им.

По-нататъшното увеличение би изисквало дълги и досадни процедури. Докато получат по-подробна картина на интериора на превозното средство, шофьорът можеше да стигне до някой сравнително голям град и да го изпуснат.

Ако изпрати хора да спрат рейнджроувъра и ако пътниците се окажеха невинни, Рой щеше да се прости с всички шансове да хванат жената. Тя можеше да се скрие някъде, докато вниманието му бе насочено другаде и да отиде в Аризона или да се върне в Калифорния.

— Скоростта на мишената е сто и петнайсет километра в час — чу се по високоговорителя.

За да оправдае преследването на роувъра, Рой трябваше да прибегне до много предположения, без да разполага с подкрепящи ги доказателства. Дали Спенсър Грант бе оцелял, след като фордът му бе понесен от бързото течение? Дали по някакъв начин бе съобщил на жената къде се намира? Дали се бяха срещнали в пустинята и бяха заминали заедно с нейната кола? Дали жената, досещайки се, че агенцията може да използва сателитно наблюдение, се бе скрила някъде рано в събота, преди да се разсеят облаците? И дали тази сутрин бе излязла от убежището си и бе установила връзка със сателита за наблюдение, за да провери дали някой още я издирва, после, изненадана от програмата за проследяване, е хукнала да спасява живота си?

Дългата поредица от предположения накара Рой да изпита безпокойство.

— Скоростта на мишената е сто и осемнайсет километра в час — съобщи женският глас по високоговорителя.

— Това е твърде бързо за пътищата в онзи район — рече Кен Хикман. — Тя е. И е уплашена.

В събота и неделя „Земен страж“ бе открил двеста и шестнайсет заподозрени превозни средства в обозначената зона на издирване, повечето от които бяха отбили за почивка край пътя. Шофьорите и пътниците, слезли от колите, бяха наблюдавани или със сателита, или от хеликоптер, и някой от тях не се оказа Грант или жената. И рейнджроувърът можеше да се окаже поредната фалшива тревога.

— Скоростта на мишената е сто и двайсет километра в час.

От друга страна, това беше най-надеждното заподозряно превозно средство в двата дни на издирването.

Пък и Рой още усещаше в себе си силата на Кеворкян. Онази сила го заведе при Ив и промени живота му. Той трябваше да й вярва, за да го ръководи във взимането на решения.

Рой затвори очи, пое няколко пъти дълбоко въздух и каза:

— Хайде да сформираме екип и да тръгнем след тях.

— Да! — извика Кен Хикман и размаха юмрук във въздуха в обезпокоителен, пубертетски израз на ентусиазъм.

— Дванайсет човека в пълно бойно снаряжение. Заминаване — след около петнайсет минути. Хеликоптерите да кацнат тук, за да не губим време. Два големи хеликоптера.

— Готово — обеща Хикман.

— Накарай ги да разберат, че трябва да ликвидират жената, веднага щом я видят.

— Разбира се.

— Нулева толерантност.

Хикман кимна.

— Да не й дават абсолютно никакъв шанс отново да се измъкне. Но Грант трябва да заловим жив, да го разпитаме и да разберем каква е ролята му в цялата тази история и за кого работи.

— За да получим качествена картина, трябва временно да променим орбитата на сателита и да го фокусираме върху онзи роувър.

— Направи го — каза Рой.

Бележки

[1] Rocky — скалист, твърд, неотстъпчив (англ.). — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Дийн Кунц Тъмните реки на сърцето (11)

Метаданни

Данни

Тъмните реки на сърцето

Информация

История

Сваляне / Връзки

ВТОРА ЧАСТ

Посвещава се на извора на потока

11.

Дийн Кунц
Тъмните реки на сърцето (11)