Румен Ченков
Последният пристан

Последният пристан мълчи

в последни минути на почит.

Ний впиваме влажни очи

надолу, в студената почва.

 

От там ни отвръща печал,

столетия сбирана сякаш.

Морета от мъка видял —

последния пристан ни чака.

 

Ковчегът, покрит със цветя,

на дъното ляга смирено

и първите шепи земя

туптят като пулс, учестено.

 

През воплите чувам съдбата:

„Човече, не можеш да свърнеш.

Не можеш да идеш нататък.

От пръст си — в пръстта ще се върнеш!

 

Но живей, за да бъдеш обичан!

Всичко друго е миг суета.

Ако в края ти, някой заплаче —

си оставил по пътя следа.“

 

Габрово

1994 г.