Дамян Дамянов
Орис

Цяло денонощие работих,

писах, брисах, думите въртях —

и усетих мозъка си потен —

не от тях, а всъщност — май от тях,

сирили черното ми в бяло листче,

нощен мрак — в измислени слънца,

свят от кръв, направен толкоз чист, че

да го дам на трите си деца,

без да ги оцапа и окаля,

без да ги рани и убоде.

жален свят, но да не ги ожали,

гладен, ала хляб да им даде,

страшен — от дула и от монети,

но да не ги купи и убий

и със мойте нощи да им свети,

с мойта скръб — да ги не оскърби…

Мъчен свят. Ужасен свят. Но с трепет

догорял в безсънния покой

и осъмнал в листа като шепот.

Мокър лист, покрит с цигарна пепел…

Някой плакал и горял… Но кой?