Борис Пастернак
Степ

Ах, чудни разходки из нощната степ.

Безбрежна марина степта е.

Въздиша ковил, звънтене расте

и плач на комари витае.

 

И облаци в строй с подредени копи —

вулкан връз вулкана — застиват.

Притихва просторът, росата попил.

Люлее, отнася, приспива.

 

Мъглата — море — ни обгражда отвред,

в чорапите с лепки се впива

и чудно е, сякаш край тихо море:

люлее, отнася, приспива.

 

Копа ли в мъглата? Кой би познал?

Май нашата слама? Да, тя — на копни.

Дойдохме! Ей нашият сеновал.

Мъгла и степ от всички страни.

 

Встрани се изнизва Млечният път

и — вървище в гъста пушилка — крени

към Керч; а зад хатите ти секва дъхът:

открит е, открит — от всички страни.

 

Мъгла — сънотворно. Ковил — като мед.

Изръсен от Млечния път. Погледни:

мъглата топи се и нощ е отвред —

край слама и степ — от всички страни.

 

Нощта покрай пътя из сенките бди

и с едри звезди го павира,

и как ли отсреща преминал би ти

плета — без да стъпчеш всемира.

 

Нали разцъфтяха звезди и нали

в нощта, сред буряна се свряла,

овлъгнал пламтеше страхлив муселин

и жаждаше слепнал финала?

 

Степта и нощта — нека те да решат

кога — да, кога — не… Начало —

Комаров Плач Плава. Мушици Пълзят.

Чорапи — От Лепките — в Бяло.

 

Покрий ги, любима! Ще се напрашат!

Степта е пред грехопадение!

Тя — цяла обзета, тя — бял парашут,

тя — необуздано видение!