Катрин Харт
Изкушение (5)

Глава пета

Те бяха на около двадесетина крачки от къщата, доста близко, но и твърде далеч, за да предотвратят неизбежната среща, когато изведнъж се чу тропот от приближаващи копита, след което веднага се появи млада русокоса жена, яхнала една червеникавокафява кобила, която се носеше с бясна скорост към обора. Жената спря коня само на няколко сантиметра от гърдите на Грант.

Сигурна, че ще бъде премазана от тези огромни чаткащи копита, Аманда вдигна ръце и нададе такъв писък, който накара прозорците на къщите в разстояние на една квадратна миля да затрептят. Конят се сепна, вдигна се на задните си крака и изтърси неподготвената ездачка в прахта. Единствено навременната реакция на Грант, който хвана поводите и дръпна животното настрани, предотврати нараняването на падналата дама.

— По дяволите, Анабела! Някой ден ще се претрепеш, като препускаш по този начин!

Като подаде поводите на един от своите слуги, който се беше втурнал да помогне, Грант протегна ръка към хубавата си посетителка и й помогна да стане.

Независимо от грубите му думи, той нежно избърса едно петънце от бузата й.

— Прости ми, че ти изкрещях така, но, малката ми, нали знаеш, че не бих искал да се нараниш. Ти си на осемнадесет и независимо от това, че баща ти те обгръща с прекалено много внимание, крайно време е да започнеш да показваш признаци на зрялост, а не на буйния си нрав, като яздиш така.

— Не бях виновна аз — каза Анабела задъхано, като си поемаше дъх и се изтупваше. Тя погледна Аманда гневно. — Нямаше да падна, ако тая… ако тая жена не беше изпищяла до небесата. — Сивите й очи бяха широко отворени от яд. После, когато за първи път погледна добронамерено към Аманда, те отново бяха спокойни. — Кое е това създание, Грант, и какво прави тук? — Гласът на Анабела бе изпълнен със злъчна отрова и ако Аманда някога си беше помисляла, че сивите очи са топли, то сега разбра, че се е лъгала. Погледът на Анабела беше студен и отблъскващ като късче арктически лед.

В този момент, застанал между Анабела Фостър и Аманда Сайтс, Грант си пожела да бъде навсякъде другаде, но не и тук. Да обясни на бъдещата си годеница коя е Аманда, не би било лесна задача при настоящите обстоятелства. Сега моментът беше много опасен. Анабела беше страшно раздразнена — повече от всякога — а Аманда вече се отърсваше от уплахата, лицето й възвръщаше цвета си и очите — острия си блясък. Щеше да стане една бъркотия и нямаше отърване от нея.

— Анабела, може ли да ти представя мис Сайтс, една… ъ… една приятелка на Тед — изпелтечи бързо той, след което Аманда го погледна недоверчиво, а Анабела — невярващо.

— Някоя от неговите приятелки? Тук? — попита тя язвително. — И ти разрешаваш това? — Преди Аманда или Грант да направят някакъв коментар, тя вирна високо носле и заяви: — Е, поне завръщането на Тед ще опровергае слуховете, които се носят из града. Казах на Патси, че не вярвам на това, и сега тя ще трябва да си върне думите назад. Онзи ужасен нейн братовчед, Бен Уидмарк, се върнал вкъщи и разказал някаква небивалица, че Тед е разиграл своята половина от „Мисти Вали“, тоест, че някаква жена крупие я е спечелила при игра на карти и тъй нататък. Не е ли това най-налудничавото нещо, което си чувал?

Тишината натежа от мълчанието, последвало думите на Анабела, след което беше внезапно разрушена от смеха на Аманда. Дълбок и силен, той се разнесе по целия двор.

— О, да! — засмя се тя победоносно. — Много налудничаво, като оставим настрана факта, че е абсолютно вярно.

— Какво! — Лицето на Анабела пребледня, тя хвана Грант за ръката и отправи към него умоляващ поглед. — Грант, кажи, че не е вярно!

— Хайде, съдружнико, отречи, ако можеш. — Аманда го погледна предизвикателно, като го подканваше да опровергае твърдението й.

При думите на Аманда Анабела се досети за истината.

— О, господи! Не и тя! — Анабела изписка високо и зарови глава в прегръдката на Грант. — Кажи ми, че не е загубил имуществото си заради тази евтина проститутка! Заради това отвратително създание!

— Боя се, че е така — каза Грант мрачно. Беше му толкова болно, колкото и на Анабела. — Поне за момента. — Беше прегърнал малката блондинка и ръката му галеше русата й коса. — Но, скъпа, обещавам ти, това ще бъде така, докато отида до града да се консултирам с Пепърмайер и уредя цялата тази бъркотия.

Както й беше кипнало на Аманда, обидена от тяхната омраза, от пълната им готовност да я обвинят в грехове, които никога не е извършвала, и да я наричат с имена, които никога не е заслужила, тя от сърце си пожела и двамата да пропаднат вдън земя.

— Недей да даваш дума, която не можеш удържа, Гарднър — посъветва го тя тихо, като се опитваше да скрие, че гласът й трепери и да не видят сълзите й. — Аз съм тук, за да остана, и всички вие просто ще трябва да свикнете с факта, че половината от „Мисти Вали“ е моя. И ще остане моя, докато свят светува, освен ако аз, по собствено желание, не си замина.

 

 

Аманда нито знаеше, нито пък я беше грижа — или поне така си мислеше — как Грант успя да успокои Анабела така, че тя реши да остане за неделната вечеря. За щастие, сълзите, които проля, след като се затвори в спалнята си, не бяха оставили никакви белези — нито очите й бяха подпухнали, нито носът — зачервен. Тя изглеждаше весела и приказно красива, лицето изобщо не издаваше болката й, когато Аманда седна на масата за вечеря и психически се приготви да преживее най-лошата атмосфера за приемане на храна, известна някога на някого. Тя сякаш беше обречена да не се наслади на нито едно ястие в тази ужасна къща и макар че Грант хвалеше уменията на готвача, на Аманда й беше все едно дали са й сервирали стърготини или заешки барабонки, тъй като нищо не усещаше от храната.

Грант прекаляваше със старанието си да успокои блондинката, като беше много учтив и внимателен към нея и напълно пренебрегваше Аманда. Тъй като изобщо не беше въодушевена от това да се отнасят към нея като към някаква мебел, Аманда разреши проблема, като накара да забележат присъствието й по възможно най-неприятния начин. Тя започна да барабани ритмично с маникюра си по масата, така че звукът скоро се наби в съзнанието на Грант.

Най-накрая, като не можеше повече да търпи шума, той се обърна грубо към нея:

— Задължително ли е да правиш това?

В отговор тя му се усмихна самодоволно.

— Не, но ми действа успокояващо на нервите.

— Но не и на моите — увери я той.

— Нито пък на моите — повтори като ехо Анабела, заковала очи от възхищение върху дългите, ярко лакирани маникюри на Аманда. — Откъде успя да намериш такъв… такъв… ярък цвят? — Тя се запъна, тъй като се опитваше да се сдържи.

Имитирайки снобския тон на Анабела, Аманда отговори:

— Защо? Лакът е внесен от Изток, разбира се. Точно този оттенък е познат като японско червено. Трябваше да отида чак до Ню Орлиънс, за да си го купя.

Очевидно Анабела не можа да измисли какво да отвърне на това, а ако Грант имаше някакви забележки, той си ги спести. Двамата обърнаха разговора към такива неща, че да могат да изолират Аманда.

Освен това на Аманда й направи впечатление, че Чалмърс и мисис Дивот направо се разливаха, само и само да угодят на мис Фостър, като любезничеха с нея така, че на Аманда, която сякаш изобщо не съществуваше за тях, й се догади от държанието им.

Чалмърс галантно беше дръпнал стола на Анабела да седне. Аманда трябваше сама да се справи с това. Икономката беше предложила на мис Фостър най-хубавите парчета от пилето и най-големите бисквити. Аманда трябваше да се задоволи с едно крилце и беше направо щастлива, че получи и това. Чашата за вино на малката блондинка, също и тази на Грант постоянно се пълнеше догоре, докато Аманда трябваше настойчиво да помоли Чалмърс да напълни отново нейната.

До този момент Аманда си държеше езика зад зъбите, но когато икономът се наведе към нея, за да й налее малко вино, тя му се усмихна и го попита спокойно, но тъй, че само той да чуе:

— Не ви ли е трудно да дишате, когато носът ви е заврян толкова ниско в роклята на мис Фостър, Чалмърс? Не че ревнувам от нещо, но не би ми харесало да се задушите в разцвета на силите си.

Сварен неподготвен, Чалмърс се задави, разплиска вино по снежнобялата ленена покривка и се зачерви като домат. Смутен така, както никога никой не го беше виждал, той побърза да подсуши покривката, след това се извини и бързо излезе от стаята.

— Какво му казахте, че така се разтрепери? — попита Грант, като благоволи отново да проговори на Аманда.

Тя невинно повдигна рамене и му дари още една ангелска усмивка.

— Нямам и най-малка представа, защо се разтрепери. Не мислите, че е предразположен към инфаркт, нали? Ако има слабо сърце, ще трябва да се въздържам от любовни срещи с него в градината с розите.

Скандализирана, мисис Дивот ахна и всички я чуха, макар че беше на няколко крачки, а вече изцапаната покривка беше опръскана отново от виното, което Анабела и Грант бяха отпили, но не можаха да преглътнат от изненада. По-нататък вечерята продължи с малки паузи, като се разменяха гневни погледи.

Когато най-после вечерята приключи, Аманда стана, постави салфетката си малко настрана и заяви снизходително:

— Срещата ми с вас беше незабравима, мис Фостър. Трябва да дойдете и някой друг път, когато можем да си поговорим насаме. Може би ще можем да си споделим някои женски тайни — например да обсъдим дали Грант се целува добре, или как върши някои други нещица.

Всички зяпнаха след нея, когато тя излезе величествено от стаята. Острите обвинения на Анабела, която веднага атакува Грант, думите на Грант, който започна смело да се защитава — всичко това достигна до Аманда.

— Победа! — измърмори тя, като се усмихна иронично. — Тази игра се играе от двама, Грант Гарднър. А аз винаги играя, за да спечеля.

 

 

Тази сутрин Аманда стана по-рано от обикновено. Тъй като уговорената й среща с мистър Дарси беше чак следобед, тя трябваше да направи безброй много покупки преди това.

С изненада откри, че на двора я чака карета и кочияш. Явно Грант нямаше да й създава пречки за това и тя беше доволна. Беше също много благодарна, че излезе от къщата, без да се види с него, макар че трябваше да се размине с Чалмърс в коридора. Англичанинът я погледна с унищожителен поглед. Вероятно още се възстановяваше от това, че си изтърва нервите предния ден.

Благодарение на Уили, Аманда можа да посочи на кочияша накъде да кара, за да стигне до Ленор Лелен — една от най-добрите модни шивачки в Лексингтън. Беше едра жена с огромен бюст, който можеше да съперничи на всеки нос на кораб; имаше орлов нос, а очите й приличаха на малки, твърди черни копчета. Въпреки солидния си външен вид тя не прояви надменност, когато видя Аманда да влиза в ателието й, а просто погледна фигурата й с око на познавач. Като я прецени наум, каза:

— Мога ли да ви бъда полезна с нещо?

— Да, ако обичате — отговори Аманда, изненадана, че жената не й показа вратата. Може би на света бяха останали и хора с добро държание. — Нуждая се от нови дрехи — от абсолютно всичко, но тъй като не яздя, мисля, че може да не си вземам облекло за тази цел. И също така искам да ви кажа, че съм готова да се доверя на вашето отлично познание в избирането на платове и модели, които да подхождат на една дама повече, отколкото роклята, която нося в момента.

— Разбирам. — Жената кимна с глава и продължи да оглежда фигурата на Аманда. Присвитите й устни се извиха нагоре в усмивка. — Ако в центъра на прочута със своите коне област някоя жена каже, че не може да язди, би се счело за истинска обида, мис…

— Сайтс. Аманда Сайтс — допълни Аманда с колеблива усмивка. — Както веднага разбрах, тук хората бързо осъждат другите. Както и да е, аз съм решила да се пригодя, това е въпрос на чест за мен, тъй като сега притежавам имение и възнамерявам да се заселя тук.

— Може ли да запитам къде сте отседнали, мис Сайтс, тъй като несъмнено ще ви правим много доставки на този адрес?

— Живея в имението „Мисти Вали“, фермата на Грант Гарднър.

— Зная къде се намира — каза мисис Лелен и леко повдигнатите й вежди бяха единственият знак, изразяващ нейното любопитство. — Добре, откъде ще започнем?

Следващите три часа Аманда трябваше да понася страданието от боцвания и щипвания, докато й мереха дрехите и ги забождаха. Цели топове платове лежаха разпръснати навсякъде като парчета от многоцветен калейдоскоп.

— Розовото, струва ми се, е най-подходящо — постоянно мърмореше мисис Лелен, захапала между зъбите си доста карфици. — Да, то подчертава добре цвета на вашата кожа. — Или: — Това моравосиньо чудесно подхожда на очите ви. — Или: — Никога не носете зелено, скъпа моя. То прави лицето ви ужасно бледо. И никога не обличайте нещо яркочервено.

След като приключи с всичко, тя я посъветва:

— Казахте, че не яздите, но все пак не бих ли могла да ви предложа поне един костюм за езда? Може да изникне такъв случай, че да имате нужда от него. Ако предпочитате, можем да изберем някой по-обикновен модел, който да носите и друг път — например пола-панталон, която жените от западните части намират за толкова удобна. Можем да го съчетаем с прилепнала по тялото къса жокейска блуза. А също така и няколко неангажиращи поли и блузи могат да се окажат необходими понякога за работата във фермата.

При тези думи Аманда кимна с глава, приемайки експертното мнение на французойката, но все пак успя да наложи и някои от своите виждания относно стила, модела на ръкавите и деколтето, панделките, копчетата и коприната за украса на роклята. Докато обясняваше, тя се изненада от себе си, а и шивачката — от нея.

— Скъпа моя — каза й мисис Лелен, която беше наистина развълнувана, — вие имате действително изискан вкус, може би като изключим лака за нокти, който изобщо не заслужава коментар, тъй като вече ще използвате по-меки цветове, които да подхождат на новите ви рокли. Всъщност единственото нещо, което не ви достига, е липсата на увереност във вашите собствени преценки. Изобщо не трябва да се страхувате за фигурата си. Вие имате тяло, на което биха завидели повечето от клиентките ми.

Аманда предположи, че е наследила формата на тялото си от своята майка. Но основните й представи за това, което най-добре би й стояло, бяха създадени от впечатленията, натрупани за всичките тези години, които прекара с баща си, когато се срещаше с толкова различни хора: калугерки и любовници, проститутки и дами, жени с благородна кръв и обикновени работнички — богати, бедни — те всички бяха оказали някакво влияние върху чувството на Аманда за стил. Тя се учеше от тях, като отхвърляше това, което не й харесваше, и приемаше онова, на което истински се възхищаваше и което наистина считаше за полезно.

Тя също така бе придобила женствени маниери и поведение, беше се научила да върви, да говори и общо взето да се държи изискано. Въпреки това някаква вродена черта, някаква наследена специфична особеност, странна и за самата нея, винаги разваляше крайния ефект. Твърде често, когато беше ядосана, тя изгубваше контрол над езика си. Ако пък добротата й вземеше връх, държанието й на дама по някакъв начин й се изплъзваше. Или пък палавото й чувство за хумор се проявяваше не точно на място. Не можеше да надделее над манията си да дъвче дъвка и да носи такъв ярък лак.

Чрез постоянно наблюдение и подражание, чрез отучване от абсурдното и приемане на разумното, на естественото пред изкуственото и като пригаждаше всичко полезно към своята личност, Аманда се превърна в една неповторима и будеща впечатление личност, която представляваше покоряваща комбинация от студена резервираност и страстна привлекателност — наполовина дама, наполовина изкусителка, тя беше една истинска жена. Това беше невероятна комбинация, която подлудяваше мъжете и ги караше да се опитват да открият кое от двете беше тя наистина — или като по някакво чудо тя беше всичко това, съчетано в едно извънредно привлекателно тяло.

Обаче, както мисис Лелен каза, Аманда понякога се съмняваше в собствената преценка за себе си, още повече че никога досега не й се беше удавала възможност да я подложи на изпитание. Това, че шивачката беше похвалила добрия й вкус, й се отрази ободряващо, особено след като три дена Гарднър, приятелката му и слугите му я гледаха с подигравателна насмешка.

Настроението на Аманда се повиши, когато тя се приготви да си тръгне, облечена в прелестна рокля с цвят на праскова и елегантно късо сако, което много й подхождаше. Шивачката взе роклята направо от витрината, преправи я малко, за да й стане по мярка, и така облече Аманда с нова дреха. Тя успя също да й пригоди две бели блузи и две обикновени поли — едната розова, а другата синя, които извади от задната си стаичка, за да може Аманда да носи тях, докато станат готови другите й дрехи.

— Не бихме могли да ви оставим да се разхождате из града, ако не изглеждате като истинска лейди, нали? — заяви мисис Лелен оживено. — Сега вървете в магазина за дамски шапки на Ада Колтрейн, която, напълно съм сигурна, ще ви даде подходяща шапка, ръкавици и чантичка. Тя също така е страхотна магьосница в правенето на прически, тъй като това неизменно й помага да продава шапките си. Кажете й, че аз ви изпращам. — И вече като заключение шивачката добави: — И не забравяйте да се отбиете при обущаря. Той ще помърмори малко и ще се опита да ви измъкне повече за бърза услуга, но ще ви снабди с чудесен чифт удобни обувки. Дори ако никога не се качите на кон, те ще са ви необходими, докато се разхождате из оборите и ливадите. Да имаш такива, ще е по-добре, отколкото всеки път да късаш по един чифт хубави обувки.

Аманда си плати сметката — остави една голяма сума за дрехите, които беше поръчала, — поблагодари на мисис Лелен и излезе от магазина като нов човек, като дамата, която, както тя усещаше, се беше крила под старата й външност през всичките тези години; дамата, която тя винаги бе желала и другите да видят. За първи път се почувства наистина красива, а не зашеметяващо женствена и щедро разголена. Просто красива — както външно, така и душевно. Горда. Модерна. Уважавана. Наистина, какви чудеса може да извърши с жената една добре подбрана нова рокля!

 

 

Станфорд Дарси беше тридесет и три годишен, висок, слаб, с полегато чело и топли шоколадовокафяви очи, които накараха Аманда веднага да му се довери. Като се изключат очите му, във всяко друго отношение той беше един обикновен човек. Това, което Аманда най-много хареса в него, освен че Дарси бе един много известен адвокат, който би могъл да й даде добър съвет, беше, че не я гледаше похотливо. Той изобщо не прикри искреното си възхищение, но и не я накара да се чувства така, сякаш иска да я съблече с поглед. И от самото начало, дори когато чу цялата история за това, как се беше сдобила с наследството на Тед, той се отнасяше към нея с такова уважение, каквото би оказал на всяка друга изискана дама.

Веднага щом Аманда му показа полицата, подписана от Тед и заверена, а също така и писмото на Тед до Грант, което обясняваше нещата, Дарси заведе Аманда в съда. Те двамата подписаха още няколко документа за официалното прехвърляне на дела на Тед Гарднър на името на Аманда. Съдията Хари Латимър и още двама чиновници бяха свидетели при окончателното подписване на документа, след което Аманда най-после беше обявена за безспорна, законна собственичка на половината от „Мисти Вали“ и за пълноправен партньор на Грант в бизнеса.

Когато се върнаха в офиса на Дарси, след като бяха видели, че документите са заведени, те намериха Грант Гарднър и неговия адвокат Роджър Пепърмайер да ги чакат. Като влязоха, Грант вдигна очи и хвърли гневен поглед по посока на Аманда, но като я видя, сякаш застина на мястото си. Той не можеше да повярва на очите си и се ококори, виждайки я в тази нова, по-приемлива светлина. Погледът му се плъзна бавно по цялото й тяло — от вирнатото перо на шапката, до върха на изящните обувки. После, след като се отърси от първия си шок, устните му се свиха в насмешлива усмивка:

— Виж ти! Магарицата се е опитала да се превърне в царица. Неуспешно, Аманда. Познавам те какво представляваш.

И двамата адвокати се намръщиха, а Пепърмайер смушка клиента си да мълчи.

— Моментът не е подходящ да се държиш некултурно, Грант — посъветва го той тихо.

Мистър Дарси представи Аманда на адвоката на Грант, учтиво й предложи стол и после се обърна към двамата мъже:

— Господа, предполагам, че сте дошли да обсъдим иска на мис Сайтс за имуществото на Тед.

— Точно така — съгласи се Пепърмайер. — Ние се готвим да го обжалваме.

— Малко сте закъснели, господа. Дамата и аз — Дарси и Аманда пренебрегнаха възмутеното изсумтяване на Грант при думата „дама“ — току-що идваме от съда, където имуществото беше законно прехвърлено, като свидетел беше самият съдия Латимър. Няма какво да обсъждаме. По закон Аманда е равноправен съдружник на Гарднър и притежател на половината от „Мисти Вали“, което включва половината от фермата за коне, къщата, вещите и земята.

— Мисля, че преди да бъдете толкова самонадеян, по-добре ще направите да погледнете това — отговори кратко Пепърмайер, като постави няколко листа на бюрото на Дарси. — Това е последното завещание на Харолд Гарднър и в него има клауза, която забранява прехвърлянето на имуществото на Тед или на Грант на други лица, които не са членове на семейството. Според тези условия Тед няма никакво законно право да предоставя своето имущество и такъв акт ще бъде анулиран и обявен за невалиден. — Пепърмайер кимна с глава на Аманда. — Съжалявам, мис Сайтс, но трябва да защитавам интересите на клиента си по най-добрия начин.

Грант се усмихваше с превъзходство, докато Аманда се почувства, сякаш някой я беше повалил в безсъзнание. О, тя си знаеше, че беше прекалено хубаво, за да продължи! По дяволите всичко! Точно когато беше започнала да се чувства уверена, точно когато най-после си имаше дом! В очите й заблестяха сълзи, но тя премита няколко пъти и те не можаха да капнат. Не, тя нямаше да достави това удоволствие на Грант, нямаше да му позволи да я види да плаче. Тя може вече да не притежава „Мисти Вали“, но все още притежаваше своята гордост.

Междувременно Станфорд Дарси внимателно прочете завещанието на Харолд Гарднър, особено тази част, която съдържаше клаузата, спомената от Пепърмайер. По устните му бавно се плъзна усмивка.

— Господа, не съм на вашето мнение и се осмелявам да кажа, че никой съдия не би бил на него. Изглежда, че сте разбрали погрешно клаузата. Цитирам: „Нито един от двамата ми синове не могат да продават, търгуват с, даряват или завещават наследеното имущество на някой, който не е член на семейството, и ако има такъв опит, имуществото ще се получи от ощетения брат, като по този начин се отрече законността на такава сделка“. Господа, Тед Гарднър нито е продал, нито е дарил, нито е завещал, нито е търгувал със своята половина от „Мисти Вали“. Той я е изгубил по време на покер и точно в това се крие разликата. Вижте, ако мислите да отнесете въпроса до съд, трябва да сте сигурни, че тълкуването, което ще даде съдията на завещанието, ще бъде същото като моето. И ако ви притеснява понятието „дарявам“, то аз имам няколко текста, които дават обяснение на думата като „давам дар“ — нещо, което Тед не е направил.

— Но когато Тед е заложил имуществото си на покер, всъщност той не го ли е продал и заменил със съответната стойност в пари? Това е „търгувам с“ имуществото — оспори го Пепърмайер.

Дарси поклати глава.

— Добър начин да се измъкнете, Роджър, но няма да свърши работа в съда и двамата го знаем. За да извършиш търговия с нещо, и двете страни трябва да са облагодетелствани, а Тед не е получил нищо при играта на покер. Само мис Сайтс е спечелила от своята победа.

— Ние можем да предположим, че мис Сайтс го е измамила или че се е възползвала от неговото неуравновесено състояние.

— Нищо подобно. Хазартът по параходите е законно установен и всеки, който се впусне в него, трябва да посрещне с чест загубите си, защото няма никакво оправдание за своята глупост. Освен това имаме писмото, което Тед е изпратил за Грант и което обяснява как е станало така, че е изгубил имуществото си в полза на мис Сайтс. Един екземпляр от това писмо се намира в съда, както всичко останало, подписано пред свидетели и заверено. Освен ако не докажете, че тя е държала заредена пушка, опряна в главата му, вие нямате никакви шансове, а е невъзможно да докажете такова нещо при толкова свидетели на играта, включително и Бен Уидмарк, който е присъствал през цялото време, както вече разбрах.

Пепърмайер въздъхна дълбоко и се облегна назад, признавайки се за победен.

— Съжалявам, Грант — каза той на клиента си. — Той е напълно прав. Ако искаме да го обжалваме в съда, трябва да знаем, че шансовете ни са равни на нула, делото ще се проточи, ще коства много пари и ще бъде безрезултатно. — Адвокатът погледна стоящия насреща му противник и каза с тъжна усмивка: — Е, ако Дарси не беше толкова добър, може би щяхме да успеем да го заблудим, но за щастие мис Сайтс си е избрала един много добър професионалист, който да я представя.

— А какво ще стане, ако реша да разпространя из града, че мис Сайтс е откраднала имуществото на Тед, като съзнателно го е въвлякла в играта на покер и после го е измамила — подхвърли Грант, като гледаше Аманда ядосано сбръчкал вежди. — С твоята лоша репутация и с цялото население на Лексингтън против теб, колко дълго мислиш, че ще можеш да останеш тогава, моя скъпа „царице на хазарта“? Помисли за това, Аманда. Веднага съм готов да ти платя, за да върнеш бащиното ми имущество. Ще ти предложа доста добра цена за него. Пак ще имаш солидна печалба, в замяна, на която ще трябва да се откажеш от всякакви претенции към „Мисти Вали“, да напуснеш Лексингтън веднага и никога отново да не прекрачваш прага на къщата ми. Какво ще кажеш? Сключваме ли сделката?

Аманда все още беше със замаяна глава, след като научи с облекчение, че действително притежава своята част от „Мисти Вали“. Сега това място беше вече нейн дом, и то единственият, който някога е имала. Щом можеше, тя нямаше да позволи на Грант Гарднър да го измъкне отново изпод носа й. Тя беше играла цял живот покер и можеше да различи блъф от истина. Грант правеше последен отчаян опит да си възвърне това, което считаше по право за свое или на Тед. Тя нямаше да се хване на такава евтина уловка, не и когато законът го притискаше. Тихият й смях и игривото пламъче в очите й му подсказаха това още преди Аманда да отговори.

— Не става, Гарднър. Говори каквото искаш за мен. Оскверни ми името чак до Калифорния, ако щеш, но преди да направиш това, се довери на фактите или ще те съдя за обида. Ти ме наричаш уличница, но ако трябва, аз ще докажа, че не съм. Назова ме измамница, но всеки, който досега е видял как играя карти, може да потвърди, че не използвам нечестни начини, за да спечеля. Да, аз си изкарвах прехраната като картоиграчка по реката. Не го отричам, нито пък се срамувам от своята професия, тъй като тя е законна, дори престижна. Баща ми, мир на праха му, беше комарджия по параходите, но никога не е имало по-добър човек на света от него. Тъй че приказвай каквото си щеш. Аз няма да си замина оттук. Ти няма да можеш нито да ме пропъдиш с клюките си, нито да ме купиш с парите си.

И като имам тези двама господа за свидетели, също така искам да ти кажа, че аз възнамерявам да вземам активно участие в бизнеса. Като твой съдружник, ще искам да имам достъп до сметките, да преглеждам печалбите и да одобрявам разходите и ако не ми позволиш това, ще предприема законните мерки. С други думи, толкова бързо ще те закарам в съда, че ще ти се завие свят.

— Не искаш ли поне да чуеш моето предложение? — каза Грант през зъби, като ноздрите му се разшириха от потиснатия гняв. — Помисли си, да речем, че имаш на разположение дванадесет хиляди долара в брой и че няма да бъде необходимо да чакаш да капне някоя печалба от фермата — трябват години, за да се развие един бизнес. С тези пари ще можеш да си купиш колкото си искаш рокли и шапки.

Тя отново се изсмя и дрезгавият звук простърга нервите му.

— Същото мога да направя и с парите в брой, които спечелих от Мейси при последната ръка — каза му тя. — А да не говорим, че след като официално бях обявена за собственичка на имуществото, мистър Дарси любезно ме придружи до банката, където не само си открих лична сметка, но също така и погледнах банковото извлечение на фермата за коне. Освен това аз не съм такава глупачка като Тед, за да се съглася да приема такава нищожна сума от теб, когато „Мисти Вали“ струва шест пъти повече. Няма ли да се опиташ да ме подкупиш с малко повече, мистър Гарднър?

— Ще обмислиш ли предложението ми, ако го направя? — отговори той, като напълно съзнаваше, че не би могъл да си позволи повече от тази сума. Докато фермата носеше добра печалба, доста големи суми бяха обвързани със самите коне, в сделки с други притежатели или в различни разходи. Действителната свободна сума в брой едва ли беше повече, отколкото тази, която той току-що беше предложил. Да й даде повече, би означавало да продаде някой от конете, печелещи награди, или някоя сделка да му се изплъзне поради липса на пари, или да ипотекира своята половина от „Мисти Вали“. По-скоро би умрял, отколкото да направи това.

— Съмнявам се, че по-добра сума би могла да промени решението ми, но поне ще задоволя любопитството си.

— Двадесет хиляди. Това е последното ми предложение — каза той безразсъдно, като затаи дъх, за да чуе отговора й.

— Примамливо, наистина, но недостатъчно. Примири се, Грант. Ти зависиш от мен, тъй че трябва да се научиш това да ти харесва и по този начин ще си спестиш много тревоги.

Грант стрелна Аманда с поглед, в който се четеше болка.

— Ти си моята тревога, Аманда.