Катрин Харт
Изкушение (10)

Глава десета

Веднага след завръщането им в „Мисти Вали“ фермата направо беше залята от желаещи да видят конете. Пристигнаха заинтересовани купувачи, повечето оставаха за по два-три дена, като се опитваха да добият представа за едногодишните коне, които щяха да се продават на търг през лятото. По-рано Анабела играеше ролята на домакиня — помагаше на Грант в посрещането на гостите и се занимаваше пряко с прислугата, за да се осигури щедър прием за всеки гост и на никого нищо да не му липсва.

Но в момента Анабела все още беше сърдита на Грант и несъмнено си мислеше, че като го остави да се оправя сам в тази трудна ситуация, той ще получи заслужен урок. Това беше едновременно и добре дошло, и цяло нещастие в зависимост от гледната точка. Затънал до гуша в работа, Грант не можеше да се грижи за удобствата на гостите си, а също така и да ги развежда из фермата. Той дори не можеше да отдели време, за да отиде при Анабела, да коленичи, да й се извини и да я помоли за съдействие. Трябваше да се примири с това, което Аманда вършеше с помощта на Чалмърс и неговата малка армия от слуги.

Що се отнасяше до Аманда, тя беше нервна като ерген, останал сам със стари моми, и се страхуваше, че може да допусне някоя непростима грешка. В същото време беше възбудена от възможността да докаже на Грант, че наистина може да се приспособи към елитното му общество. С помощта на Чалмърс, който я въведе в подробностите по организирането, тя стремително се впусна в предизвикателството, като бързо възприе ролята си на пълноправна господарка на „Мисти Вали“. Грант се разхождаше като човек, който държи запалена пръчка динамит и очаква всеки момент да избухне.

Това, което Грант не очакваше, а може би трябваше да очаква, беше, че няколко минути след като познавачите на коне видяха Аманда, тя напълно ги очарова. За разлика от техните безбройни познати и роднини от женски пол, Аманда беше естествена и откровена. Тя не позираше, не се цупеше и не важничеше. Не се нуждаеше от безсмислени комплименти, изглежда, че никога не беше припадала и беше напълно искрена, когато някой я попиташе за мнението й. Тъй като нищо не знаеха за предишния й живот и понеже не бяха предубедени към нея, те я приемаха само като дамата, която виждаха.

Когато им стана ясно, че тя има сериозни намерения да научи повече за отглеждането на коне, те с готовност я включиха в своите разговори и правеха всичко възможно, за да й обяснят това, което не й беше ясно. С една дума, гостите бяха много поласкани, че могат да се чувстват като нейни учители, и почти не се страхуваха да разкрият някои от търговските си тайни пред нея — нещо, което не биха направили пред който и да било бизнес партньор.

Грант направо се обърка, когато влезе в къщата и завари Аманда на терасата да обсъжда заедно с трима надеждни купувачи, които пиеха изстудени напитки на сянка, не последната мода и най-новите танци, а предимствата на пашата пред храненето със зърно или възможностите някой ден конете да се ваксинират срещу различни болести.

— Много хубава кобилка — каза един фермер от Мисури, като имаше предвид Аманда. — И добре готви. Ще взема да си я прибера, преди някой друг да го е направил.

Когато тръгваха, друг каза:

— Ще се върна, но когато дойда, мис Аманда със сигурност трябва да е тук. Казах й, че ще й изпратя няколко книги от личната си библиотека и очаквам с нетърпение заедно да ги обсъдим.

От своя страна, Аманда откри, че ако се постарае мъжете да имат чисти стаи, удобни легла, топла баня, питателна храна на масата, пай за десерт, много кафе, бренди и пури, те ще се чувстват като доволни прасета и изобщо нямаше да има значение, колко въпроса ще им зададеш или колко аматьорски ще са въпросите. Тези мъже обичаха да показват познанията си за конете и накараш ли ги веднъж да говорят, просто можеш да се отпуснеш назад в стола и да си водиш записки, като запомняш всичко, което те знаят, а и грешките, които са допуснали. А ако имаш възможност да общуваш с трима или четирима едновременно, толкова по-добре — ще имаш на разположение няколко различни мнения, сякаш си единственият студент в клас, пълен с професори.

Дори и няколкото жени, които придружаваха мъжете си, не представляваха проблем. Повечето от тези дами бяха свикнали да слушат съпрузите си да говорят за коне от изгрев до залез-слънце и много от тях се интересуваха от тези неща. Тези, на които им беше скучно, обменяха ценни съвети за всичко: като се почне от това, как да водиш домакинството пестеливо, и се стигне до това, как да премахнеш тъмните петна от сребърните посуди. Аманда запомняше всичко. Една жена дори й показа как да бродира с кръстат бод — нещо, което винаги беше искала да научи.

Веднъж се случи така, че Аманда и Грант трябваше да забавляват три семейства — както възрастните, така и децата, които пристигнаха с тях. Грант организира обиколка на фермата с коне, като благоволи да включи и жените. Когато Аманда отказа да ги придружи, той се усмихна самодоволно и поясни:

— Мис Сайтс не умее да язди. Тя се чувства като у дома си единствено на парахода.

Същия ден, на вечеря, Грант направо надмина себе си, като хвалеше уменията на другите жени да яздят и беше особено любезен към гостите през цялото време. След това, когато децата бяха изпратени да спят, възрастните се събраха в приемната. Мъжете бяха налапали пури, пиеха бренди и правеха компания на жените, когато Грант предложи иронично:

— Аманда, защо не ни доставиш удоволствието да ни изсвириш нещо на пиано?

Като го погледна ядосано, Аманда отговори:

— Нали знаеш, че не мога да свиря, Грант.

— О, няма нищо — каза той с усмивка. — Ти също така не можеш и да пееш, нали? Добре, няма значение. Може би мисис Пейдж ще ни окаже честта тази вечер. Тя е известна с изтънчените си салонни маниери. — Като се обърна към жената, той попита вежливо: — Розмари, ще бъдете ли така добра?

Дамата се намръщи и се почувства неудобно. С известно притеснение, най-накрая кимна.

— Ако мис Сайтс няма нищо против, разбира се.

Независимо от гнева си към Грант и към неговите неимоверни усилия да я унижи, Аманда не можеше да не се възхищава от съвършенството на Розмари Пейдж. Пръстите на жената сякаш ухажваха клавишите от слонова кост и извличаха най-хубавите мелодии от тях, трептящият й алтов глас беше чудесен акомпанимент към музиката. Когато и последните ноти отзвучаха, Аманда почти беше забравила яда си към Грант, докато той не проговори в настъпилата тишина:

— Аманда, скъпа, би ли ни демонстрирала някои от твоите способности сега? Може да ни развлечеш, като ни покажеш трикове с карти.

Тя се завъртя към него, лицето й беше почервеняло и очите й горяха. Този мъж наистина беше решил да покаже цялата си омраза тази вечер. Значи заслужаваше да му се отговори по същия начин.

— Имам по-добра идея — предложи му тя подигравателно. — Защо не покажеш на всички колко ти е умът, като пъхнеш запаления край на цигарата си в уста и изпуснеш пушека да излезе на кръгчета през ушите ти?

В продължение на няколко минути никой не проговори. След това един от мъжете се изкашля и предложи:

— Знаете ли, мисля, че точно сега мога да запаля една пура и да пийна малко бренди, ако дамите нямат нищо против да ги лишим от компанията си за известно време.

Мъжете се оттеглиха вкупом. Последната реплика на Грант отекна в приемната:

— Мис Сайтс, опитайте се да запомните, че трябва да поднесете шери на дамите. За разлика от вас, малко се тези, които биха предпочели топла бира или уиски.

Останала сама с жените, Аманда едва успяваше да сдържи сълзите си. За нейна голяма изненада Розмари Пейдж се приближи и я успокои, като я прегърна през раменете.

— Защо Грант толкова се старае да се държи отвратително с вас? — каза тя учудено.

Като си пое дълбоко въздух, Аманда си призна:

— Той ненавижда факта, че спечелих моята половина от „Мисти Вали“ на покер. Вижте, преди аз изкарвах прехраната си като крупие на параход. — Понеже очакваше да чуе ужасени ахкания от страна на жените, Аманда изобщо не беше подготвена за смеха им, който изказваше явно одобрение. Като си помисли, че може би са я разбрали погрешно, тя отново ги увери: — Това е истината, госпожи.

— О, ние ви вярваме, мис Сайтс. Смеем се на ироничната ситуация и по-скоро на държанието на Грант, а не на вас. Вижте. — Розмари продължи, като махна с елегантната си ръка и посочи към другите две жени. — Хариет беше сервитьорка, преди да се ожени за Джеймс, а Шарлот се срещна с Уилям, когато той се опитвал да изгони семейството й от собственото си имение. Тя произлиза от семейство на пътуващи цигани.

При тези думи Шарлот кимна с глава.

— Малкото ми име е всъщност Шарла, не Шарлот. И Уил винаги ме взема със себе си, когато иска да купува коне, защото циганите са добри познавачи на коне и с моето потекло аз мога много по-добре от него да преценя, кои животни да купим.

— Аз — продължи Розмари, като се усмихваше — бях известна като Мери Роуз, най-добрата певица, която кръчмата „Под хълма“ някога е имала и ще има. Виждате ли, Аманда, нашата съдба не е по-различна от вашата, макар че много малко хора знаят тези факти: само най-близките ни приятели и семейства. За обществото ние сме, и винаги сме били, дами от най-висока класа и затова се присмиваме на такива като Грант, които вярват, че е така.

— Те виждат това, което искат да видят, и са слепи за всичко останало — добави Хариет. — Защо трябва да ги убеждаваме в противното?

Аманда беше слисана.

— Грант е единствения, когото искам да убедя — каза тя най-после. — Той си мисли само лоши неща за мен и няма значение, колко усилия полагам да му докажа, че независимо от произхода си и от липсата на салонни маниери, аз все пак съм дама. Той ме смята за лека жена и отказва да повярва в обратното.

— За всичко трябва време — каза Шарлот със знаеща усмивка. — Той всячески ще се бори срещу това, но ако имаш търпението, когато му дойде времето, ще разбере истината.

Хариет се засмя.

— Още едно от твоите предсказания, Шарла?

— Досега някога да съм грешила? — попита предизвикателно Шарлот.

— Не — отговориха приятелките й едновременно.

— Но винаги има някои непредвидени неща — добави Розмари предпазливо, — а и Грант Гарднър е голям инат, както изглежда.

Шарлот повдигна рамене със самодоволна усмивка.

— Времето ще покаже. Между другото, бих си пийнала нещо, и то не шери. Тази помия може да ти изгори сливиците.

Хариет се съгласи:

— Имате ли скрито някакво хубаво кентъкско уиски, Аманда?

— Аз бих опитала малко от онази бира, за която Грант спомена — каза Розмари, — макар че я предпочитам студена.

Аманда се усмихна.

— Хайде да се качим горе!

 

 

Докато си играеше на домакин, Грант подготвяше Гордостта на султана за второ важно състезание за млади чистокръвни коне. Глезенът на Пади се оправяше и сигурно щеше да бъде съвсем добре, когато тръгнеха за Мериланд. Треньорите, конярите — всички бяха много заети и „Мисти Вали“ приличаше на един кипящ от работа кошер.

На всичко отгоре Анабела реши, че е време да престане да се цупи, и се появи, за да може да получи извинение. Щом Грант не искаше да й го поднесе, тя щеше да отиде да си го изпроси. Рано една сутрин тя пристигна в „Мисти Вали“, три дена преди времето, когато Грант трябваше да замине за Мериланд. Цял ден тя го следваше като сянка и Аманда се изкушаваше да я попита дали няма да отиде с него и в тоалетната. Той не можеше да диша въздух, който Анабела вече не беше дишала, и ушите му бучаха от непрестанното й дърдорене. Няколко пъти Грант учтиво намекна, че трябва да го остави да работи, че няма време за нея, но тя отказа да разбере намека.

Когато рано на другия ден Анабела отново се появи, Аманда се съжали над Грант и реши да бъде великодушна. Толкова дълго тя никога не би търпяла такава нахалница, а и ядът й към Грант се беше уталожил, тъй като той се беше държал много прилично, след като гостите си заминаха. Аманда му се притече на помощ, като започна да играе по женското самочувствие на Анабела, поставяйки натясно наивното момиче с молба за помощ. За да изпълни плана си, Аманда първо отстрани новия готвач, като му обясни ситуацията и му даде един почивен ден.

— Анабела, просто не зная какво да правя! — проплака Аманда. — Готвачът ни изчезна, трябва да се готви, а аз дори не мога да различа черпак от сатър! Грант ще се примири с останалото свинско за вечеря може би, но той ще иска нещо по-солидно за обяд, сигурна съм. Случайно да знаеш как се готвят някои от неговите любими ястия? Мислиш ли, че би могла да ми покажеш как да ги приготвя?

Анабела прекара доста време в кухнята, извънредно доволна, че ще може да направи нещо специално за Грант и сигурна, че той най-после ще й поднесе извинението, което все още очакваше. Макар че прие помощта на двете кухненски прислужнички, които белеха зеленчуците и миеха тенджерите и тиганите, тя буквално прегради пътя на Аманда към кухнята, понеже не искаше да разкрие пред нея кулинарните си умения и да сподели похвалата, която несъмнено щеше да получи от своя благодарен годеник.

През това време тя поне не досаждаше постоянно на Грант и Аманда, за което и двамата бяха страхотно благодарни, а обядът наистина се оказа чудесен. Анабела поне си получи похвалата, ако не и дългоочакваното извинение, а готвачът си спечели един свободен ден.

 

 

Когато отгърна кувертюрата на леглото, преди да си легне, Аманда откри на възглавницата една свежа роза и бележка, на която беше написано само: „Благодаря ти. Грант“.

Тя постави цветето между страниците на любимото си томче с поезия.

Ако Анабела беше напаст, то Станфорд Дарси със сигурност й беше достоен ученик. Винаги, когато Аманда се обърнеше, тя буквално се спъваше в него. Същото се случваше и на Грант, а това беше още по-лошо.

— Този човек няма ли си собствен дом? — оплака се Грант, когато каретата на Дарси пристигна за трети път от пет дни насам, точно когато масата беше сложена за обяд. — Ако не престане с тези посещения, той ще изяде всичко и ще повреди краката на клетите си коне от препускане.

— Е, винаги може да му продадеш два коня и да си върнеш поне част от парите — пошегува се Аманда.

— Вместо това може би ще му предложа нашия готвач. Някога давала ли си си сметка, че той винаги успява да дойде, когато ще започваме да обядваме, и никога не си тръгва, преди да е свършил обядът?

— Ти искаш да кажеш, че той идва заради храната, а не заради моята очарователна компания? — намръщи се Аманда. — Щом и ти, и Анабела твърдите, че той преследва единствено парите ми, може би ще е по-добре да се погледна в огледалото и да видя дали нямам бръчки на лицето.

Грант се усмихна и изрази цялото си мъжко високомерие.

— Предложи му нашия готвач и ще видиш какво ще стане. Обзалагам се. А още по-добре поясни, че очакваш сватбено предложение и скъп годежен пръстен от него, за да скрепите сделката, и ще видиш колко бързо ще побегне твоят адвокат.

— Аз имам по-добра идея: гледай си скапаната работа и ме остави на мира.

— Но твоята работа е и моя работа — припомни й той. — Или поне беше, преди да си навреш носа в нея и да я направиш твоя. По дяволите! Напоследък съм толкова объркан, че дори не знам дали изобщо имам свой собствен бизнес. Може би всичко си поела в свои ръце и никой не си е направил труда да ми каже.

— Случайно да си пил скришом уиски?

— Знаеш, че не съм, иначе Чалмърс — извини ме, Реджи — щеше да е издрънкал досега. Точно това искам да кажа, Аманда. Няма я вече мисис Дивот, старият готвач е заменен, Чалмърс е очарован до ушите, Пади пее за теб похвални псалми на отвратителния си диалект и на всичкото отгоре, Дарси те следва по петите. Как ще свърши всичко това? Какво се случи с хубавия ми, спокоен живот? Този, който някога имах, преди да започнеш да ми се натрапваш?

Чалмърс прекъсна изобличителната реч на Грант, като съобщи за Дарси. Адвокатът вече влизаше в стаята, когато Грант просъска високо:

— И, за бога, обуй си обувките, Аманда. Не желая въображението на този човек да се развихри, докато гледа влюбено пръстите на краката ти!

 

 

Грант имаше да уточнява някои неща с Аманда, преди да замине за Лексингтън, откъдето щеше да хване влака за Балтимор, но не можеше никъде да я намери. Най-накрая Чалмърс му предложи да я потърси в градината и там той я откри.

Тя лежеше под едно ябълково дърво, обувките й бяха безгрижно захвърлени на тревата до нея. Гледаше към синьото небе, което се показваше измежду клоните на дърветата, и си тананикаше нещо. Когато я видя и докато се чудеше дали да я обезпокои, една пеперудка прелетя над лицето й. Аманда се засмя, вдигна едната си ръка, размърда пръстите си и, за голямо учудване на Грант, пеперудката леко кацна на повдигнатата й длан.

— О, каква си хубава! — каза тя с лек напев. — Какви красиви цветове и какво съчетание! Ако природата ме беше надарила с премяна като твоята, и аз щях да искам да я покажа на целия свят.

Грант веднага си помисли, че природата наистина беше надарила Аманда с точно такава привлекателност — и по форма, и по изящество тялото й беше достойно за възхищение. В този момент той не можеше да си представи нещо по-приказно от Аманда, цялата обляна в слънчева светлина, с очи, блестящи като звезди, с дълга черна коса, разпиляна върху тъмнозелената трева.

Той проговори и магията, която обгръщаше тази картина, изчезна. При първите му думи пеперудата изплашено запърха във въздуха и Аманда се повдигна.

— Тебе търсех.

— Така ли? Защо? — Тя скромно прибра полата си около краката и започна да свива косите си в кок.

Дори и да му бяха казали, че ще се прости с живота си, Грант не би могъл да си спомни нарежданията, които искаше да й предаде. Сега те изглеждаха толкова тривиални.

— Исках да се сбогувам с теб — призна той и пред нея, и пред себе си, защото знаеше, че точно това беше причината, поради която тръгна да я търси. Няма значение с какво се беше залъгвал досега.

Тя го възнагради за честността му с ослепителна усмивка.

— Радвам се, че дойде. Имам нещо, което исках да ти дам. — Тя бръкна в джоба на полата си, внимателно извади едно малко зелено цвете и му го подаде. — Внимавай да не го счупиш. Би ми се искало да знам как може да се съхрани. Толкова са крехки, след като изсъхнат напълно. — Той се наведе към нея и тя пусна на дланта му една малка четирилистна детелина. — За късмет, нали знаеш — продължи да обяснява, тъй като той нищо не каза. — Намерих я тази сутрин и исках да ти я дам, за да я носиш, докато пътуваш и по време на състезанието.

В погледа, който й отправи, се смесиха объркване и разочарование.

— Промени ли решението си да дойдеш? — Плановете й бяха да го последва след няколко дена, придружавана отново от Чалмърс.

— О, не! Не бих могла да пропусна състезанието! Само исках да ти пожелая много успех. — Очите й весело блестяха, когато му се усмихна. — Ние, картоиграчите, сме суеверни, нали знаеш?

Той й отвърна с усмивка.

— А също и ние, състезателите. Знаеш ли защо има по една подкова, закована над всяка от вратите на обора?

Тя кимна.

— С отворената страна нагоре, за да хване и да задържи щастието. Пади ми обясни.

— Кажи ми имаш ли някакъв талисман или нещо друго, което носиш винаги когато играеш карти?

Тя се усмихна глупаво.

— Да, наистина имам. Талисманът ми е златна монета, една от първите, спечелени от мен. Аз си я нося, където и да отида, но не за да я харча, а за да съм сигурна, че никога няма да остана съвсем без пари.

— Навсякъде, където отидеш? — попита той заинтригуван. — Дори сега?

Като кимна, тя си призна:

— Дори сега.

— Къде я държиш? Със сигурност не в обувката си. — Като я гледаше изкусително, той се приближи още повече към нея и коленичи. — Скътана на сигурно място в корсажа ти може би?

Беше му забавно. Реплики от този род винаги я караха да се изчервява. Той си мислеше, че отдавна е надживяла момичешкия си свян, и се чудеше как успява да се изчервява, когато си пожелае. Не му беше ясно и защо го правеше.

— Ще ми я покажеш ли, Аманда — попита той с плътен, тайнствен и въздействащ глас, който беше самото изкушение. — Може ли да я взема в ръце, докато е все още гореща от допира до прекрасните ти гърди?

О, боже, защо винаги се чувстваше толкова слаба и безпомощна, когато той я погледнеше по този начин? Защо нещо в нея започваше да трепти като листо под напора на вятъра по време на буря? Тя несъзнателно сложи ръце на гърдите си, сякаш той можеше да проникне с поглед през дрехата й и да ги види.

Той отмахна ръцете й.

— Не. Остави ме аз да го направя. Половината от удоволствието се състои в това сам да направиш откритието — настоя той. Тя разбра, че си беше помислил, че е готова да си разкопчее блузата, но не можа да намери сили да му попречи. Едно по едно, пръстите му сръчно разкопчаха поредицата от малки, обли копчета на блузата й, като през цялото време той я гледаше хипнотизиращо. След това свали от раменете й тънката блуза, заедно с презрамките на корсажа й, така че единствено дантелата на камизолата скриваше розовите зърна на гърдите й от погледа му. После той нежно я притисна да легне отново назад върху мекия зелен килим.

С много нежно докосване, сякаш я галеше с пухено перце, той прокара крайчеца на пръстите си по тръпнещата й плът, следвайки извивката на дантелата, като предвкусваше момента, в който напълно щеше да разкрие гърдите й. След това, понеже не можеше да се сдържа повече, дръпна панделките на камизолката й, тя се разтвори и най-после гърдите й се разголиха. И там, сгушена до извивката на лявата й гръд, лежеше златната монета, грееща като слънце и скрита сред съкровищата на тялото й, като се повдигаше и спускаше в такт с учестеното й дишане. Леко, сякаш се боеше да не измести монетата от прикритието й, той прокара устни по външните й очертания, там, където тя докосваше кожата.

— Затоплено злато върху горещ бял сатен — пошепна той, — а над него — корона от розово, която може да накара и най-красивата роза на света да се изчерви от срам.

Дъхът му затанцува по извивката на гръдта й, а розата набъбваше все повече, сякаш се молеше той да я докосне.

— О, моля те! — простена тя, като вдигна ръце, за да го прегърне и да подтикне устните му да се приближат до тръпнещото от желание зърно. — Моля те!

Тя изпъшка високо, когато горещите му, влажни устни най-после получиха очакваната награда и обхванаха трептящото зърно, като го засмукаха жадно, поглъщайки го все по-дълбоко в огненото си дихание. Тя сякаш попадна във водовъртеж. Дъхът й излизаше на къси пъшкания. Тялото й се извиваше нагоре към него с една-единствена цел — само да е по-близо до неговото. Топлите му, силни ръце обгърнаха кръста й, плъзнаха се нагоре и усетиха туптенето на сърцето й в дланите си. Тогава той обхвана гърдите й и започна да ги люби с устни, с език, със зъби.

Аманда не разбра кога и как, но по някакъв начин ризата му беше свалена и като се плъзна бавно нагоре, устата му прокара огнена пътека към зажаднелите й устни, голото му тяло също се плъзна възбуждащо върху нея, тъмното руно на гърдите му гъделичкаше чувствените й гърди и тя изпищя от удоволствие.

— Ти си толкова изключителна! — прошепна той и тя потъна в очарованието на думите му. — Ти си шедьовър на женското вълшебство! Създадена си да омагьосаш всеки мъж. Пригодена си за ръцете му, за устните му, за желанието му. Направена си само за любов.

Устните му се сляха с нейните. Езикът му бързо завладя устата й, като открадна и последната глътка въздух от дробовете й; тежкото му тяло, което лежеше отгоре й, не й позволяваше да диша и притискаше гърдите й. Загрубелите му от работа ръце хванаха крайчеца на полата й, вдигнаха го и оголиха краката й с продължителни изкусителни докосвания, които стигаха все по-нагоре, чак до триъгълника между бедрата й. Тъй като тялото му лежеше в интимна близост, тя можеше да усети до единия си крак как неговата мъжественост, ограничена от панталоните му, но твърда, корава, се стреми към нея.

Никога преди мъж не я беше докосвал по този начин. Никога преди никому не беше позволявала това, но потънала в забрава от любов, изобщо не й хрумна да го спре. Не и сега, когато плътта й викаше за още, когато всяка фибра на тялото й трептеше в желание. Всичко около нея се въртеше, сърцето й биеше лудо.

Тогава той я докосна там, където трептенето беше най-силно. Дори и през гащичките си тя усещаше, че той сякаш я изгаряше с плътта си.

— Господи! — чу го да стене, макар че устните му не се бяха отделили напълно от нейните. — Ти си толкова гореща, толкова влажна за мен! — Той се засмя тихо и дрезгаво. — Напомни ми по-късно да погледна това очарователно бельо. То е меко и лъскаво като тебе.

Преди тя изобщо да си помисли да се възпротиви, пръстите му се шмугнаха вътре през хлабавите крачоли на късите френски сатенени гащички, които мисис Лелен я беше убедила да купи, и откриха пулсиращата пъпка плът. Изгарящото докосване я накара да се извива и да крещи от почуда, обзета от огъня на страстта. Но в нея се прокрадваше и някакво чувство на колебливост. Докато тялото й се наслаждаваше, благоговеейки пред новите усещания, които я зашеметиха като лятна светкавица, мозъкът й безуспешно се опитваше да й изпрати предупредителен сигнал.

— Не, не трябва! — възпротиви се тя бързо, като отдръпна устните си от неговите. Макар че беше увила любовно пръсти в къдравите косъмчета на гърдите му, тя се опита да го отблъсне от себе си, но безуспешно.

— Скъпа, трябва! Не ме спирай сега и недей да разочароваш и двама ни — с лекота той я усмири с дълга и опиваща целувка, като не й даде възможност да се противи отново. И когато тя още веднъж се изопна при неговото докосване и дълбоко от гърлото й се изтръгна стон, пръстите му отново започнаха да вършат своите чудеса. Той я търкаше, докосваше и я караше да се гърчи от неизпитвана досега страст. Чак тогава пръстите му осъществиха своята атака в топлите, тъмни дълбини на кадифеното й тяло.

Той се изненада от това, че там тя е толкова стегната, а още повече се шокира, когато тялото й мигновено застина и започна конвулсивно да се мята от върховно удоволствие. Тогава тя го сграбчи и започна да пищи от екстаз, но устните му, прилепналите върху нейните, не позволиха на света да я чуе.

Докато тя лежеше под него облекчена, все още замаяна от току-що, изпитаното великолепие, той се засмя и се пресегна да си разкопчее панталоните.

— От доста време не си била с мъж, скъпа моя. И най-лекото ми докосване те накара да експлодираш.

Пренебрежителните му думи преминаха през замъгленото й съзнание и ефектът, който възпроизведоха, беше като от ледена градушка посред лято.

— Мръсник! — просъска тя, като го блъсна толкова неочаквано, че той изгуби равновесие и падна в краката й. Докато Аманда ставаше с лице, зачервено от ярост и унижение, той се опита да я хване за глезена, но тя го ритна. — Да не си посмял да ме докоснеш, свиня такава! Отвратителен, гаден звяр!

— Какво, по дяволите, ти става? — избухна той, като скочи на крака, сви ръцете си в юмруци, които държеше с чувство за безсилие до бедрата си. — Каква игра, по дяволите, играеш? Достави си удоволствие, а сега ще ме дразниш и ще ми откажеш това, което ми се полага? Близо ли съм до истината?

— Нямаше да разбереш истината, ако не я беше потъпкал, както току-що направи, невеж глупак такъв! — отговори възмутено тя, като си облече корсажа и загърна разкопчаната си блуза.

— Ти си не само невъзможна, ти си отвратителна — отвърна той ядосано, като реши да спаси наранената си гордост.

— А ти си един противен глупак! Вървете да си хванете влака, мистър Гарднър, преди да съм се поддала на изкушението да ви напердаша, както заслужавате!

— Ако някой би имал полза от един добър пердах, това си ти, Аманда. Някой ден наистина ще си го получиш. Това ти го обещавам. Обаче ще трябва да го отложим за по-късно. — Той погледна часовника си и добави унищожително: — Достатъчно време си изгубих с теб, а, както ми напомни, трябва да хвана влака.

Със сподавен гняв тя му обърна гръб и си тръгна, но провали достойното си оттегляне, понеже забрави да си вземе обувките. Грант я проследи с поглед, поклати глава, като все още се опитваше да разбере какво бе сгрешил точно в най-важния момент на любовната им игра. В един момент тя беше гореща като слънце, а в следващия — студена като лед.

Златен блясък привлече погледа му и той се наведе да вземе монетата талисман от изпомачканата трева в краката си.

— Следващия път, Аманда, моя скъпа, непредвидима хитрушо — закле се той, като пусна талисмана й в джоба на ризата си, там, където лежеше и четирилистната детелина. — Да видим сега как ще се справиш без твоята специална монета или какво би направила, за да си я върнеш.