Катрин Харт
Изкушение (16)

Глава шестнадесета

Когато Анабела видя Грант за първи път, след като беше се върнал от Ню Йорк, тя възкликна от ужас и почуда:

— За бога, Грант! Какво се е случило?

— Изглежда по-лошо, отколкото е, Анабела — каза той.

— Но какво се е случило? Как стана така, че имаш две синини, за бога?

— В едно спречкване, ако толкова искаш да знаеш. Не искам да бъда груб, но наистина днес съм много зает, за да стоя тук и да си бърборя с теб, Анабела. Имам да върша милион неща. Едно от тях, и то не най-маловажното, е да дам на Аманда следващия урок по езда.

— Урок по езда? На Аманда? — Лицето на Анабела мигновено посърна и тя се нацупи по детски. — Но защо? Не може ли някой друг да я учи, Грант? Защо трябва точно ти?

— Приеми, че й го дължа. — Мрачна усмивка се плъзна по устните му, като си помисли за това. — Да, докато я уча на нещо полезно и й помагам да преодолее глупавия си страх, ще си отмъстя на тази малка вещица. С един куршум — два заека.

— Как така й го дължиш? За какво? — Анабела го последва по петите, когато той излезе от къщата и се запъти към обора.

— Няма да го разбереш, скъпа. Не си затормозявай главичката с такива неща.

Разярена, Анабела спря, каменносивите й очи бляскаха като саби, следейки как Грант отива в един от оборите. Като видя наблизо Пади, който държеше юздите на един кон, и предположи, че Аманда ще го язди, Анабела си промени решението. Може би по-добре щеше да направи, ако изкопчеше нещо от работниците, щом Грант беше толкова упорито неразговорчив с нея тази сутрин.

Междувременно Грант претърси конюшните от единия край на обора до другия. Като не намери никъде Аманда, той хвана натясно Тими.

— Къде е тя?

— К-кой, сър? — заекна Тими и лицето му стана почти толкова червено, колкото и косата му.

— Много добре знаеш кой. Мис Аманда. Къде се е скрила?

— Аз… аз не мога да кажа, сър. — Закръглените и обсипани с лунички бузи на Тими трепнаха, когато той се опита да се усмихне.

— Виж, Тими — каза Грант спокойно, но достатъчно убедително, за да накара момчето да разбере, че говори сериозно, — ако бях на твое място, щях да си помисля за отговора.

— Но, сър, аз обещах!

— За нейно добро е, синко. Все някога тя трябва да се научи да язди и колкото по-рано, толкова по-добре. — И понижи глас, сякаш искаше да му довери нещо: — Не е необходимо да ми казваш. Просто ми посочи къде мога да я намеря. По този начин ще спазиш обещанието си, нали?

Тими се замисли за момент, след това кимна и неохотно посочи към плевнята.

Грант се усмихна, разроши косата на момчето и се запъти направо към стълбата, водеща към купата сено. Като се изкачваше, извика:

— Вече можеш да се покажеш, Аманда. Знам, че си тук. Не можеш постоянно да се криеш от мен.

Почти беше стъпил на най-горното стъпало, когато тя замахна към него с малкото си юмруче, като отново се целеше в лицето му. Този път обаче Грант беше подготвен. Хвана я за ръката, издърпа я, метна я на рамото си с главата надолу, сякаш беше чувал със зърно, и я разклати няколко пъти над пода на хамбара.

— Ау! — изпищя тя, въздухът излезе от дробовете й и всичко й се завъртя. Като го удряше по гърба с юмруци и се гърчеше като намушена на копие риба, тя започна ужасено да вика: — Пусни ме! Грант! Да не си си изгубил акъла? Пусни ме да сляза!

Грант се държеше с една ръка за стълбата, а с другата беше хванал краката й и я разтърси още по-силно.

— Достатъчно, Аманда! Ако не спреш да ме удряш, след малко и двамата ще си строшим главите. Вече имаш право на избор. Можеш да се успокоиш или да продължиш да се правиш на глупачка, както вчера, когато беше на гърба на Тайнствената лейди.

Думите му съдържаха достатъчно истина, за да засегнат гордостта й. Тя наистина беше се изложила вчера, но вината не беше нейна! По дяволите всичко! Защо Грант не искаше да разбере, че тя наистина се страхува? Не е лесно да овладееш такъв страх, особено когато някой ти го налага, без да си подготвен!

Наранените й чувства, а и чувството й за страх, я накараха да стои мирно, докато Грант слезе и стъпи отново на земята. Тогава, възмутена от неговата арогантност и от липсата на съчувствие, тя започна отново да се гърчи като тигрица и все още с главата надолу безмилостно впи нокти в гърба му. След като това предизвика само едно изсумтяване, тя му отговори с отчаяна атака и го захапа през ризата за гърба.

Този път той й отвърна, макар и не по начина, по който тя искаше. Вместо да я пусне, изскимтя и я удари силно по задника така, че очите й се наляха със сълзи.

— Помогни ми, господи!

— Аманда, ако направиш това отново, няма да можеш да седнеш поне една седмица.

Тъкмо когато той се приближаваше до вратата на обора, изпод ръцете му Аманда видя, че Анабела е на двора.

— О, по дяволите! — изруга тя тихо. Последното нещо, което би желала, беше Анабела да я види по този начин! — Чакай! — Като се хвана отчаяно за рамката на вратата, Аманда принуди Грант да спре и почти се изплъзна от рамото му.

— Какво? — попита той кратко и се върна няколко крачки назад, за да не я изпусне.

Почти задавяйки се от гордост, Аманда каза бързо:

— Моля те. Ще слушам. Ще се кача на проклетия кон. Обещавам. Само ме пусни, Грант!

След като той дълго време мълча, тя си помисли, че няма да си даде труда да й отговори. Най-накрая го чу да казва:

— Ако те пусна на земята, ще излезеш ли оттук и ще се качиш ли на кобилата, без да ми създаваш грижи и неприятности, докато трае урокът? Ще правиш ли всичко, което ти кажа, без да задаваш въпроси и да спориш?

— Да. Обещавам.

— Това нищо не значи, Аманда.

Тя се изкушаваше да го ухапе отново и едва се сдържа. На помощ й дойде нещо по-добро.

— Кълна се в гроба на баща си, Гарднър. Това достатъчно ли е? Сега би ли ме пуснал на земята? Кръвта ми се стича в главата и всеки момент ще припадна!

Много по-внимателно, отколкото тя очакваше, и много по-нежно, отколкото заслужаваше, след като го ухапа така, той я спусна бавно надолу. Толкова бавно, че спущането се превърна в еротичен акт — коремът й се плъзна интимно по неговия, краката й се увиваха около тялото му — сплетени, дълги и силни, и тя усети всеки мускул, всяко сухожилие по него, дори учестеното биене на сърцето му. Погледите им се срещнаха и двамата се гледаха една продължителна и бездиханна минута, при което неговите очи потъмняха като нефрити, когато в тях проблесна похотливостта.

После, сякаш нищо не беше се случило, той я пусна на земята и каза с дрезгав и заповеден тон:

— Добре, сега си свободна. Излез навън и да видим дали би могла да се държиш по-прилично.

— Гад! — измърмори тя, като тръгна напред.

Тъкмо беше направила две крачки, и той я хвана за ръката.

— Каза ли нещо, Аманда?

Като си спомни за обещанието, тя му изкозирува и каза ядосано:

— Не, сър! Съвсем не. Сигурно ви се е причуло, сър!

— О, разбира се! — съгласи се той с престорена усмивка. — Сигурно и пилетата имат устни, а?

Аманда се замисли върху последната му реплика, докато прекосяваше двора — имат ли пилетата устни или не?

Единствено защото беше твърдо решила, тя премина през следващото изпитание, без да се разплаче. Смело преглъщаше всеки вик, който идваше от гърлото й, и всяка псувня, която й идваше наум, макар че през цялото време си представяше как е сложила Грант в казан с горещо масло. Както и да е, в края на този урок тя не беше чак толкова нестабилна върху звяра. Поне не усещаше, че може да падне всеки момент, и даде на господ малко почивка от постоянните й молитви да се смилят над нея.

В интерес на истината, Грант беше до нея през цялото време и дори накрая успя да я убеди да се пусне от лъка на седлото и да се хване за юздите поне за няколко минути, макар че Пади държеше здраво водещото въже и караше послушната кобила да върви бавно. Странно, но макар че се страхуваше и беше ядосана, Аманда се чувстваше по-спокойно, когато Грант беше до нея. Той беше грубиянин, но дълбоко в себе си Аманда му се доверяваше, вярваше му, че няма да я остави да падне, знаеше, че ще я предпази от нараняване, поне физическо. Самото му присъствие й даваше кураж, който сама не би събрала, и всяка дума на одобрение или похвала от неговите уста струваше много повече, отколкото ръка от четири аса при покер с високи залози. А това се случваше много рядко, наистина.

 

 

Аманда стоеше в градината, на любимото си място, слушаше как жужат пчелите, как чуруликат птичките и така успокояваше опънатите си нерви. Тя не се криеше, защото урокът й по езда беше свършил, но достатъчно търпя напътствията на Грант и високомерното държание на Анабела, затова й се поиска малко да си почине. Всичко, което искаше сега, беше да е сама със себе си. Всъщност тя не беше седнала на земята, а се беше облегнала на един дънер от ябълково дърво, защото задните й части я боляха. Язденето не беше най-приятното занимание поради много причини, особено след силното плясване на Грант.

Тя се опитваше да чете поезия от една от любимите си книги, но днес по някаква причина не можеше да си задържи вниманието и не й беше интересно както по-рано. Тогава тя усети как нещо мъхесто я докосна по крака и застина на мястото си, като се страхуваше да се наведе и да види какво е.

О, господи! Змиите не бяха пухкави, нали? Но мишките бяха, също и плъховете! Тя се опита да успокои разтуптяното си сърце, като си помисли, че такива са котенцата и зайчетата. Нещото отново докосна крака й, но този път по-високо, сякаш се опитваше да влезе под полата й!

Като събра и последната капка кураж, който й беше останал, Аманда смъкна книгата толкова, че да може да надникне. Съвсем неочаквано тя избухна в нервен смях, който сепна малкото пухесто създание почти толкова, колкото и то я беше изплашило преди. Там, гледайки към нея с големи, светлокафяви очи, стоеше най-хубавото, най-сладкото патенце, което Аманда някога бе виждала. Покрито цялото с жълт пух, с яркооранжева човка и с ципести крачета, то беше голямо колкото шепата й и така трепереше, сякаш перата му щяха да изпадат, или поне това, което минава за пера. То изписука тънко, отърси се и я погледна. После бързо се мушна под полата й!

— О, не, недей да правиш така, малък пакостнико! — изписка Аманда. Тя хвърли книгата настрани, повдигна леко полата си и се засмя, като гледаше как патенцето се надигаше нагоре, как я обикаляше и я гъделичкаше. Най-накрая тя успя да хване дребосъчето в края на роклята си. Внимателно, да не го изплаши наново, тя пъхна ръката си под плата и нежно го извади навън, за да го огледа по-добре.

Патенцето и Аманда взаимно се огледаха, докато тя го държеше върху дланта си на нивото на очите си.

— Не знам откъде си дошъл, немирнико, но ако имаш склонност да надничаш под полите на дамите, обзалагам се, че си момченце! — каза му тя със звънлив смях. — Какво правиш тук, скитайки се сам-самичко? Да не си изгубило мама? — Патенцето мигна с очички и обърна главата си настрана, сякаш за да отговори на запитването й или да й зададе някакъв въпрос. — О, колко си ми сладък! — каза Аманда напевно. С един пръст тя го помилва по пухкавото гръбче, патенцето издаде странен звук и се настани по-удобно на дланта й. — Харесва ти, нали? — Аманда беше очарована. — Знаеш ли какво ще ти кажа, млади момко? Можеш да останеш при мен, ако си съгласен да не атакуваш забранени територии. Какво ще кажеш за това?

Малкото създание отговори така, че Аманда прие, че отговорът е положителен. То скокна в скута й, сгуши се на пухена топка, скри главичката си под крилцето и веднага заспа.

Тогава Аманда изпадна в умиление. Тя никога не беше си имала домашен любимец или поне не за дълго. Веднъж се опита да си вземе котенце на борда на парахода, но то беше избягало още на първото пристанище. Единственото канарче, което някога баща й, й подари, беше умряло за по-малко от седмица поради течението, което ставаше на парахода, и сърце не й даваше да си вземе друго, защото и то можеше да умре. Сега, когато това малко същество се появи неизвестно откъде и се сви толкова доверчиво в полата й, тя се чувстваше така, сякаш й бяха свалили луната. Разбира се, знаеше, че не може да го задържи. То си имаше майка някъде във фермата. Но поне още малко можеше да го гали и да го глези, да се наслаждава на топлината му.

Наближаваше време за вечеря, когато Аманда неохотно реши, че трябва да се връща вкъщи. Тя леко пусна патенцето от полата си, като се засмя на пиянското му клатушкане и на опита му да се събуди.

— Е, скъпичко, сега ние ще се разделим, за което много съжалявам. Моята вечеря ме чака, твоята сигурно също те чака. Може би ще се срещнем отново някога, ако наминеш насам.

Тя не бързаше особено, тъй като подозираше, че Грант е поканил Анабела да остане за вечеря и знаеше, че има вероятност Дарси да се появи всеки момент, затова тръгна към къщата със спокойна крачка. Беше изминала може би една трета от пътя, когато чу доста силно писукане зад себе си. Тя се спря, обърна се и видя патенцето, което вярно я следваше.

— Ей, какво правиш? Това няма да стане, нали знаеш? — каза тя на пухкавото си приятелче, като се опита да изглежда строга. — Прибирай се вкъщи. Бил си навън достатъчно дълго и майка ти сигурно много се безпокои.

Патенцето отново изправи малката си главичка, сякаш обмисляше думите й или я молеше да отиде с нея. Сърцето на Аманда подскочи по странен начин, но като си каза, че няма да е за добро, тя се обърна и тръгна към къщата.

Отново, но този път по-силно и отчетливо, затруднявайки се да я настигне, патенцето изписука. Този път Аманда се обърна рязко с ръце на хълбоците.

— О, боже, ама ти си много упорито същество! — каза тя, като клатеше глава. — Ако не бях сигурна, че не е възможно, щях да се закълна, че си роднина на Грант, защото по-опърничав човек едва ли се е раждал.

Патето само я гледаше, после се заклати към нея.

— Не! Хайде обратно! — Тя плесна с ръце, като се опита да го пропъди. То спря и я погледна толкова тъжно и объркано, че сърцето й се късаше. — О, мъничкото ми! — въздъхна тя, предавайки се. — Добре, ела. Предполагам, че няма да се забавя много, ако те заведа до езерцето и се опитам да намеря майка ти — като каза това, тя го взе в ръце и побърза към езерцето, като хем го гълчеше, хем го галеше.

След няколко минути отново го пусна на земята, само на няколко крачки от другите патки.

— Върви и си намери семейството — каза му тя твърдо. — И отсега нататък да не си се разхождало повече, иначе някоя гладна лисица може да те използва за обяд!

За голямо нейно учудване, веднага щом се обърна да тръгне към къщата, патето започна да я следва. За нищо на света не можеше да го откаже, а и нито една патка не дойде да си го търси и да си го прибере. То я следва чак до портала, като писукаше и пърполеше силно с малките си крилца, опитвайки се да не изостава от нея.

— О, чудеса! — възкликна тя. — Имаш ли представа колко си глупаво? Какво да те правя? Ако те оставя тук, някой ще те стъпче или някой ястреб ще те отнесе. Нямаш ли капчица мозък в малката си пухкава главица?

— Пюу, пюу.

— О, небеса! — измърмори тя, отстъпвайки. — Никога не съм си мислила, че ще дойде ден, когато ще осиновявам патенца! Не приличам на майка ти и двамата го знаем, но познавам кога ми се умилкват! Ти победи, Сладкобузко. Със сигурност Грант ще припадне, но така му се пада. Щом аз мога да те търпя, значи и той ще може да те търпи! А и ти си страхотно по-миличко от онези огромни коне, които той отглежда. Поне това е сигурно!

 

 

На следващата сутрин Аманда слизаше надолу по стълбите за закуска, когато видя Грант да излиза от стаята си. Той й кимна за поздрав, спря, за да я пусне пред себе си, и после внезапно измуча:

— Какво прави това нещо в моята къща?

Смутена, Аманда се обърна. Тогава разбра проблема. Там, клатейки се бавно зад нея, беше Сладкобузко. Тя беше забравила да затвори вратата на стаята си и патето веднага беше я последвало. Грант беше се опулил, сякаш беше видял извънземно същество.

— О, за бога, Грант, не ми казвай, че се страхуваш от едно малко патенце! — отвърна тя. — Това е едно мъниче. И недей да му викаш. Ще го изплашиш. — Като се наведе, тя взе новия си приятел. — Нали така, Сладкобузко? — каза тя напевно.

— Сладкобузко — повтори като ехо Грант.

Гласът му стана дрезгав при тези думи.

— Да. Мисля, че името му подхожда чудесно, тъй като той е толкова чаровен и има, както Чалмърс се изразява, „големи бузи“ за такова малко и беззащитно същество.

— А ти, скъпа, как си посмяла да внесеш птица вкъщи? — каза Грант. — Сега го занеси отново навън, там, където му е мястото, и го остави.

— Не мога.

— Защо не можеш?

— Защото той ме избра за своя майка.

— Остави го да си избере друга майка, за предпочитане някоя патка.

— Снощи опитах, но никоя от другите патки не си го разпознава не мога просто да го оставя да се разхожда сам навън.

— Не можеш? — Грант повдигна нагоре вежди и зачака отговора й.

— Не, не мога. Може да го изядат или пък някой от твоите скъпоценни коне да го смачка.

— Тогава си го запази като домашно животно. Накарай Кланси да построи къщичка за него отвън, но не можеш да го държиш вкъщи.

— Мога! — Брадичката на Аманда се сбръчка. Тя стоеше и го гледаше право в очите. — Ще се чувства самотен без мен. Той ме обича.

С отчаяние Грант прокара ръка през косата си и простена:

— Аманда, имаш ли представа каква бъркотия ще предизвика това хубаво патенце в къщата? То навсякъде ще… ще ходи и винаги ще е мръсно. Ако не ми вярваш, върви се огледай в курника или върви на езерото. Гледката не е твърде приятна, особено пък миризмата. Със сигурност не би желала да имаш такива мръсотии по чехлите си.

— Ще го дресирам. Като кученце — настоя тя упорито. — Ще взема малко хартия, ще я сложа на пода и ще го науча как да я ползва.

— Лесно е да се каже, но е трудно да се направи — каза й Грант. — Никога досега не съм чувал някой да е тренирал патка.

— Тогава аз ще бъда първата, нали?

— Не, не и в моята къща!

— Тогава ще го направя в моята.

— Но твоята къща е моя къща, глупачке!

— Радвам се, че си го призна — озъби му се тя. — И не ми плаши патето или отново ще те насиня!

— Много изтъркано — вече си имам две синини, благодаря. Плюс това и едно ожулване, което ужасно наподобява на отпечатък от твоите зъби!

— Тогава ще трябва да намеря някоя друга част от тялото ти, която да осакатя, нали? — С това заплашително предупреждение, което отекна в ушите му, и с една твърде самодоволна усмивка, която го накара да настръхне, тя радостно се запъти надолу по стълбите за закуска, като взе със себе си Сладкобузко.

 

 

От този момент нататък, където и да отидеше Аманда, Сладкобузко беше неотменно подире й, точно като Мари и малкото агънце от една известна детска песничка. Той я придружаваше до обора и до конюшните, играеше си в сламата, докато Аманда почистваше, качваше се по раменете й или я следваше, докато тя вършеше разни домакински работи, спеше удобно, качил се на голите й крака, докато тя работеше на бюрото. Патето дори ядеше с нея на масата и спеше на възглавницата до нея, за голям ужас на Грант.

— Махни тази птица от масата ми, Аманда! — заповяда й той, когато донесе за първи път Сладкобузко на вечеря. — Тя сигурно има бълхи и гъмжи от какви ли не животинки.

Като се намръщи, Аманда отговори:

— Къпала съм го и съм го проверила. Той е по-чист може би и от тебе.

— Единственият начин, по който искам да видя тази патка на масата си, е тя да е оскубана и опечена и точно това ще се случи с твоя Сладкобузко, ако продължаваш да упорстваш.

— Ако само едно перце падне от тялото му, тогава аз ще взема една пушка и ще застрелям любимия ти кон — отвърна тя. Разбира се, нямаше си и понятие от пушки и не би направила такова нещо, обаче това се казваше заплаха.

— По този начин ще навредиш и на себе си, нали? В крайна сметка тези коне изхранват „Мисти Вали“.

— Е — каза тя замислено, — може да реша тогава да надупча Анабела със сачми. Това по-добре ли ви устройва, мистър Грант?

— Не.

Той ядосано погледна Аманда и Сладкобузко и видя как патето яде хляб от чинията на Аманда.

— Това е отвратително. Чалмърс, не можеш ли да налееш малко мозък в главата на тази жена? По изражението на лицето ти разбирам, че не си много въодушевен, както и аз. Ти ръководиш къщата и обикновено си толкова педантичен. Защо не си направил нищо досега относно това създание?

Чалмърс продължи да пълни чашата за вино на Аманда, като постоянно гледаше патето отстрани и се стараеше да не го докосне.

— Мис Аманда ме заплаши, че ще ми напълни обувките с курешки, ако направя нещо, сър — призна си той неохотно.

Грант се опули, ужасно смутен, но след това избухна в смях.

— Ти наистина й вървиш по гайдата, нали, Чалмърс? Но, както усещам, не си вече толкова очарован от нея. Върна ли се отново на земята? Започваш ли отново да виждаш в нашата „дама“ комарджийката и измамницата, каквато е в действителност?

Чалмърс високомерно се намръщи.

— Не, сър. Нямам нищо против да държи патето вкъщи и трябва да кажа, че тя винаги много добре почиства след него. Нямам нищо против дори и да спи при нея — добави той полугласно.

— Така ли? — Макар че му беше забавно, Грант се изненада при последната реплика. — Щастливо пате: да си извоюва такава привилегия. И какво има този Сладкобузко, което аз нямам, ако смея да попитам?

— Добро поведение, на първо място — отвърна Аманда с престорена усмивка. — Наистина искам да престанете с Чалмърс да говорите около мен и за мен, сякаш не съм в стаята. Крайно неприлично е и доста дразни.

— Започвам да се държа добре, мис Поведение — отговори Грант, като леко кимна и я погледа с дразнещо високомерие. — И тъй като вие толкова държите на добрия етикет, може ли да изтъкна, че вашият очарователен любимец в момента пие от чашата ви за вода?