Катрин Харт
Изкушение (20)

Глава двадесета

Такава коварна усмивка се появи на лицето на Аманда, че по цялото тяло на Чалмърс пробягнаха студени тръпки, особено когато тя се обърна към него и каза:

— Донеси картите, Реджи. Мистър Гарднър отдавна трябваше да си получи заслуженото наказание.

— Мис Аманда, сигурна ли сте, че искате да играете?

— Никога за нищо не съм била толкова сигурна. И престани да гледаш толкова загрижено. Нямам намерение да измамя твоя скъп, пиян господар. Можеш да стоиш и да гледаш как ще обера всичко на този нещастник. Всъщност, настоявам да присъстваш. — Тя наля на Гарднър още една чаша горещо кафе и я бутна пред него. — Изпий я, Гарднър. Не искам да заспиш по средата на играта.

Макар и неохотно, намусеният Чалмърс донесе веднага едно ново тесте карти, а също и необходимите жетони. Двамата щяха да започнат с равен брой жетони и първият, който изгубеше всичките, щеше да се смята за победен. Битката започна, двамата опоненти бяха един срещу друг, седнали на ниската масичка за чай. Поради състоянието на Грант, който едва можеше да седи изправен, Аманда го остави на дивана и се премести на срещуположната страна.

По настояване на Аманда, Грант започна с раздаването. За свое голямо удоволствие тя видя, че държи четири карти, които лесно й позволиха да вземе първата ръка. Сякаш това предопредели тона на играта. С всяка следваща ръка все повече от жетоните на Грант идваха пред нея, а само няколко от нейните отидоха при него. Аманда, със своя вроден талант да запомня играните карти, държеше играта в ръцете си, докато Грант, със замъгления си от алкохола мозък, допускаше грешки.

Освен това Аманда беше безкрайно щастлива, че е носила ръкавици по време на работата си във фермата, тъй като нямаше почти никакви мазоли и рани, които да й пречат в играта. За професионалния играч, за разлика от любителя, много важно преимущество беше докосването на картите, това да можеш да ги усетиш. Само като допреше пръсти до тях, Аманда можеше да каже дали липсва дори и една карта от тестето. По-рано се беше случвало доста често да хване някои играчи да се опитват да вкарат в играта белязани карти. Чувствителните връхчета на пръстите й усещаха и най-малките издутини, бодвания от карфици или неравности по картите, а също така и тъй наречения трик „с двата края към средата“, когато някои определени карти бяха съвсем леко изтънени по средата, като по този начин ставаха неравни и само най-опитният картоиграч би могъл да ги открие.

Друг трик беше използването на „отразител“, тоест на нещо, което би могло да отрази картите на различните играчи: малко огледалце, лъскав часовник, дори пръстен или златна монета талисман. Аманда никога не беше прибягвала до този вид трик, макар че си спомни как веднъж, поглеждайки към играча срещу себе си, беше видяла всичките му карти, отразени в стъклата на очилата му.

Тя си спомни сега за тази случка, тъй като Чалмърс беше поставил наблизо една току-що запалена лампа. Светлината не само й позволяваше да вижда по-добре картите си, но Аманда веднага разбра, че добре излъсканата повърхност на масата за чай отразява всяка една нейна карта, а също и тези на Грант, който беше се опрял на масата и държеше твърде непредпазливо картите си. Като си взе картите по такъв начин, че Грант да не ги види, Аманда погледна за секунда към него. Изглежда, че той не забелязваше новото неочаквано преимущество, което им се предлагаше. Същото се отнасяше и за Чалмърс.

За около десетина секунди съвестта на Аманда проговори. Никога досега тя не беше измамвала нарочно някого и сега моментът не беше подходящ за такова нещо. Тя наистина би трябвало да им каже за масата. Нали? В края на краищата, Грант беше толкова пиян, че да играеш срещу него и да го победиш беше равносилно на това да хванеш някоя риба в каче с вода. Обаче, ако пренебрегнеше това отражение, ако просто не го гледаше и се преструваше, че не съществува, тя нямаше да играе нечестно, нали? Но да пренебрегнеш подадената ти от Провидението ръка за помощ беше равносилно на това да се опитваш да не гледаш към мамещия зелен оазис, когато се намираш в една гола пустиня. Беше толкова изкушаващо!

Тогава какво я е грижа! Тя не беше искала това неочаквано преимущество буквално да й се появи пред носа. И ако Грант беше малко по-трезвен, щеше да го забележи и да нагласи картите си под такъв ъгъл, че тя да не може да ги вижда. В крайна сметка, не беше виновна за нищо! Освен това той беше единствения, който настояваше да се играе тази игра и който я насади на нея, когато тя изобщо не искаше да се възползва от този абсурден за него залог.

Разбира се, ако нищо не кажеше, играта нямаше да бъде честна, макар че не беше честна още от самото начало, тъй като Грант беше пиян. Тя трябваше да победи, независимо от всичко и този циничен глупак трябваше да си получи заслуженото заради униженията, на които я беше подложил!

Аманда копнееше тя да бъде този, който да му го даде, дори и по този начин. Сега тя имаше тази възможност и беше прекалено добра, за да я изпусне. Тя щеше да спечели фермата тази вечер, независимо чрез какви средства. После, колкото и време да й е необходимо, ще го държи в ръцете си. По един или друг начин ще му покаже някои основни неща — най-напред, че жените не са създадени на този свят единствено за да доставят удоволствие на мъже като него, че те също имат мозък, както и мъжете, че имат чувства и емоции, с които не бива да се играе толкова невнимателно. Най-важното от всичко може би беше да му докаже, че не е необходимо една жена да се е родила на сатенена възглавница или да е от кралско потекло, за да бъде дама.

По-късно, когато той щеше да има достатъчно време да обмисли грешките си и предразсъдъците си, тя ще му даде неговата половина от фермата, като няма да иска нищо срещу това, освен да се отнася към нея самата с уважението, което заслужаваше.

Като реши да не позволява повече на съвестта си да я измъчва, Аманда продължи да побеждава нищо неподозиращия си опонент. За всяка спечелена ръка от Грант тя печелеше осем и най-накрая, когато свалиха картите, имаше четири аса и по един фул четворки и шестици.

Точно в момента, когато Грант загуби и Аманда се пресегна, за да прибере и последния му жетон, а Грант започна да осъзнава, че наистина е загубил, една светкавица изплаши всички. Дори Чалмърс, който беше обикновено толкова невъзмутим, подскочи от изненада, когато стаята се освети, сякаш беше ден. При тази неземно ярка светлина цялата къща се разтърси от ужасния гръм, който продължително и зловещо отекна след светкавицата.

Аманда потръпна ужасено, ръката й се разтрепери и събори няколко жетона на земята. Картите са разхвърчаха, сякаш бяха хвърлени нагоре от някаква невидима магическа ръка.

Дори Грант, в замаяното си състояние, макар и по-добре след кафетата, но не напълно трезв, скочи на крака, и то толкова неочаквано, че едва не падна.

— По дяволите, беше толкова близо! — възкликна той, като дори си помисли, че е напълно естествено тази зловеща светкавица да се стовари точно когато се решаваше съдбата му.

— Грант! Не богохулствай! За бога, не и сега! — помоли го Аманда задъхано, като все още държеше ръка на разтуптяното си сърце. Треперейки цялата, тя също се чудеше дали това не е някакъв знак от небесата — може би по този начин бог показа гнева си за това, че тя спечели играта на покер по нечестен начин.

Аманда тъкмо се канеше да си признае греха, когато Грант каза провлечено и със сарказъм:

— Твърде късно се сещаш за бога, скъпа моя! Твърде късно!

— Какво имаш предвид, Грант? — попита го тя с хладен глас, като започна да забравя за признанието си и се ядоса на страха си.

— Нищо — каза Грант отвратен, като се свлече на възглавничките на дивана с въздишка на умора. — Просто съм озлобен и ядосан, макар че, трябва да признаеш, имам основание да съм в лошо настроение. Това определено не е един от най-хубавите ми дни.

— Вината не е моя.

— Не, но сега ми се иска да си бях запазил талисмана ти. Може би и аз щях да имам късмет с него, а на теб нямаше да ти върви толкова тази вечер.

— Това за мен едва ли би имало значение — увери го тя без никакво съчувствие. — В края на краищата, вече е твърде късно да обсъждаме нещата, нали? Фермата е моя. — Тя стана и продължи да го гледа как стои отчаян. — И аз, и Чалмърс се опитахме да ти кажем, че ще съжаляваш, но ти не искаше да ни послушаш. Сега е време да си понесеш последствията и, надявам се, няма да се опиташ утре сутринта да се отметнеш от думата си, след като напълно осъзнаеш тазвечерната си глупост. Също така, понеже настрои Дарси срещу мен, ще трябва да отидеш в града и да ми наемеш друг адвокат, който да ме защитава.

— Няма да бъде необходимо. Ще накарам Пепърмайер да уреди документите и да прехвърли всичко на твое име, а Чалмърс може да бъде свидетел.

— Ако се доверя на твоя адвокат, все едно да пусна лисицата да варди пилетата — каза тя подозрително.

— Не. Той е отвратително честен. Ако не беше такъв, много отдавна щяхме да сме измислили начин, по който да си върна половината на Тед. Имаш думата ми, Аманда.

— Също така бих желала да ми обещаеш, че няма да се опитваш да се откажеш от споразумението ни да останеш да ръководиш фермата, Грант.

Той мрачно кимна с глава. Приличаше на мъж, чиято гордост е окончателно стъпкана. След това уморен предложи:

— Би ли желала да подпишем обещанието с кръв, скъпа моя?

С доволна усмивка, тя отговори:

— Потта по челото ти ми стига засега.

 

 

Ако Грант си мислеше, че е лошо Аманда да му бъде съдружник, то нямаше нищо по-лошо от това да му бъде шеф. Тази жена беше истинска варварка! Първо, тя започна да го нарича мистър Гарднър, като намекна по най-вбесяващия начин, че той трябва да я нарича съответно мис Аманда, както подхождаше на новото им положение във фермата. Само за да я ядосва, той продължи да я нарича по всеки друг начин, но не и мис Аманда или мис Сайтс.

В момента, в който Аманда възприе това „мис“ пред името си, тя се нанесе в господарския апартамент. Грант се прибра след нея в къщата на другия ден и намери Чалмърс и още две прислужнички да преместват личните му вещи в една от свободните спални в другия край на коридора. Изненадан, разярен, той не можеше да направи нищо друго, освен да излее злобата си, както и направи:

— Не си губиш времето, скъпа — каза ядосано.

— Няма никаква причина да си го губя, нали? — отговори тя с надменен глас, изразявайки превъзходството си, като беше вирнала нослето си нагоре. — Благодари се, че не накарах Чалмърс да изхвърли вещите ти от къщата. Както си е реда, ти би трябвало да живееш в постройките за персонала на фермата. Обаче не искам да си правя труда и да търся нов дом на човека, който ще ръководи фермата. Това, което правя, е много разумно и ти трябва да го приемеш като такова.

— Приемете вечната ми благодарност, мадам — отговори той злъчно.

— Не ми отговаряйте така надменно, мистър Гарднър, иначе може да размисля — предупреди го тя. — И никога вече не ме наричайте „мадам“! Също така трябва да ви предупредя, че ако случайно ви хрумне да влезете в моите покои, без да съм ви повикала, ще отидете да спите при конете.

— Спокойно, Аманда. Аз не спя с такива баракуди.

— Тогава вкусът ви трябва да се е подобрил, откакто скъсахте с Анабела.

Дори само храненето на една и съща маса с нея беше изпитание за Грант. През цялото време тя го разпитваше за това, какво е станало през деня чак до най-малката подробност: дали са пристигнали новите седла за състезателните коне, след колко време ще бъде готово зърното за прибиране, дали е наел още хора за прибиране на реколтата, как се развиват кобилите на Франсис Търнър и дали ще могат да му ги върнат, когато е посочено в договора, дали Пади тренира редовно Галантният момък и Гордостта на султана.

Грант отговаряше лаконично, с по една дума, и винаги се дразнеше, че не може да се храни спокойно.

Мълвата, че фермата е сменила собственика си, се разнесе мълниеносно измежду работниците. Няколко от тях напуснаха веднага, отказвайки да работят за жена, особено за тази жена. Повечето останаха, уверени, че ще запазят поста си и заплатите си, и че ще изпълняват нарежданията на Грант както по-рано. Що се отнася до тях, почти нищо не беше се променило, освен човека, от когото получаваха заплатите си. Те все още считаха Грант за свой господар.

Няколко мъже обаче си бяха наумили да се държат предизвикателно към Грант сега, когато той вече не беше собственик на фермата, но след едно сборичкване зад обора те скоро разбраха, че са сгрешили, макар че Грант излезе от битката с няколко рани, за които трябваше да дава обяснение на Аманда, за нейно голямо удоволствие.

— Би трябвало да изпратите този човек при мене и да го оставите да го накажа за неподчинението му — каза тя на Грант.

— И сам се справих, Аманда.

— Виждам. А как изглежда другият?

През сцепената си устна Грант й се усмихна така, че показа мъжкото си самочувствие.

— Достатъчно е да кажа, че сега той свири с уста по-добре и от теб, тъй като има доста голяма дупка, където бяха предните му зъби.

— Надявам се, че няма да продължиш с този вид държание.

— И аз — съгласи се Грант. — Доста болезнено е.

 

 

Те почти нямаха никакво време да свикнат с новите си роли, тъй като четвърти юли наближаваше. По-рано Аманда мислеше да бъде с Дарси на стогодишното честване. Когато денят настъпи, но Дарси не дойде, независимо от любезното писмено извинение, което му беше изпратила, тя реши сама да отиде на празниците. Очевидно извинението заради поведението на Грант през онази съдбовна нощ не беше достатъчно за адвоката.

От друга страна, плановете на Грант бяха се променили, тъй като той нямаше намерение да обявява годежа си с Анабела Фостър. Той и Пади подготвяха някои от не толкова тренираните коне за състезанията по време на празника. Макар че можеше да се окаже малко странно и трудно да обясни на приятелите си и на съседите си новото си положение във фермата, все пак можеше да научи най-последните новости за тренирането на състезателните коне.

Като се изключи денят, който прекара в пиянство и от който почти нищо не си спомняше, това беше първия път, когато той и Аманда отидоха в Лексингтън след разгорещената му схватка с Дарси. За разлика от Аманда, която беше изпитвала много пъти хорското неодобрение, Грант беше шокиран от студения прием, който получи при тяхното пристигане. Докато яздеха надолу по претъпканите с хора улици, познатите му открито го отбягваха. Жените бързо прибираха към себе си полите си, сякаш се страхуваха да не бъдат заразени от нещо. Предишните му приятели се преструваха, че не го виждат, обръщаха се настрани или се зазяпваха разсеяно в някоя витрина, или пък започваха веднага да говорят за нещо с най-близкостоящия до тях човек. Много намръщени погледи и шепот следваха преминаването им.

Грант беше зашеметен. Какво, по дяволите, ставаше тук? Тези хора бяха негови съседи, негови приятели от детинство, хора, които познаваше от дете! Ето какво срещна той, след като загуби всичко. Нима това можеше да предизвика такъв обрат? Такова открито презрение? Той не беше първия, който беше изгубил състоянието си. Това беше се случило на много хора, които познаваше, особено по време на войната и след нея. Те не бяха отбягвани от обществото. Дори ако собственият му брат, ако Тед се появеше внезапно отнякъде, щяха да го посрещнат с отворени прегръдки. Но това, това просто беше неразбираемо за Грант.

— Какво им става на всички? — измърмори си той под носа. — Господи, държат се все едно, че съм убил човек!

— Сблъскахте се за първи път със снобското им отношение, така ли? — попита Аманда язвително, въпреки че и на нея й кипеше отвътре и че се чувстваше наранена, независимо от това, че очакваше подобен прием от елита на Лексингтън. — Е, ще трябва да свикнете с това, Грант. Искрено се съмнявам, че с времето ще се подобри отношението им. Приеми го като един вид урок, като един от фактите, които са ти се изплъзнали досега. Има много лъжовни приятели на този свят, такива, които ще ти се кланят, когато си уважаван и богат и няма да ти обърнат никакво внимание, когато си в нужда. Ако си голям късметлия, може да се намери някой, който е истински приятел, който цени дружбата си с теб, независимо от това, дали имаш богатство и дали те уважават, някой, който наистина те цени заради тебе самия, а не заради сметката ти в банката.

— Цял живот с това ли си се сблъсквала? — попита той крайно учуден.

— Почти винаги — отговори тя безразлично, но добави язвително. — И ти не се отнасяше по-добре с мен. Дори и сега. Но аз съм щастливка. Има няколко души, на които мога винаги да разчитам, хора, които наистина ме обичат, както й аз тях. Дори да нямам нищо друго, аз винаги ще имам Бетси, Амос, Мейси и Рут Уиттейк, ако трябва да спомена само някои от тях. Когато ме видят, те не гледат дрехите ми и маникюра ми. Те ме виждат такава, каквато съм. И аз ги възприемам по този начин. Обичам ги за това, което се намира скрито под дрехите — обичам ги заради доброто им сърце и те винаги могат да ме потърсят, когато имат нужда, и аз ще направя това, което е по силите ми. Това е приятелството, Грант. — Тя махна с ръка и му показа тълпите от зяпачи. — Това са надменни хора, които в този момент, даже ако си се подпалил, няма дори да плюнат, за да изгасят огъня и да те спасят.

Сред многото любопитни погледи Аманда тръгна напред, като остави Грант и Пади да отидат да подготвят конете за състезанието.

— Ще се оправиш ли? — попита Грант, като се намръщи заради погледите, които отправяха към тях.

— Да, докато само ме гледат злобно и не решат да ме полеят с катран и да ме накичат с пера, ще оцелея — отвърна тя, като се представи за по-храбра, отколкото беше. — Не забравяйте, мистър Гарднър, живяла съм малко повече години, отколкото вие, справяйки се с такова отношение.

— Не можеш ме убеди, че не ти пука — каза той, като не й повярва.

— Да. Това не е нещо, което лесно можеш да преглътнеш. Просто свикваш да се примиряваш с него.

Като си проправи път през тълпите хора, Аманда се опита да не обръща внимание на шушуканията и на пренебрежителните погледи, които й бяха отправяни, но тя случайно се натъкна на Станфорд Дарси. Облегната на ръката му, нахална до безочие и гледайки доволно като самия дявол по време на Страшния съд, вървеше Анабела Фостър.

Като отметна няколко руси къдрици и като си вирна толкова високо носа, че беше цяло чудо, че не си счупи врата, Анабела каза високомерно:

— Елате, Станфорд. Сигурна съм, че нито един от нас не би желал да диша същия въздух с тази уличница, която използва най-коварния начин да разруши живота на толкова много хора. Ако не беше тя, аз щях да се омъжа за Грант днес. Да не говорим за това, как успя да измами и двамата Гарднърови, макар че Господ знае, че тези глупаци несъмнено го заслужават. Сигурно родителите им ще се обърнат в гробовете си, ако разберат какво се е случило.

Аманда успя по някакъв начин да си сдържи езика, докато двойката отмина. След това, като почти се задавяше от гняв, тя се провикна високо:

— Внимавайте, Дарси, да не би да припадне в ръцете ви. Нормално е такива неща да се случват на бременните и човек трябва да е много внимателен с тях в деликатното им положение.

Всички, които чуха, зяпнаха от учудване. Анабела се препъна и се обърна към Аманда. Лицето й беше пребледняло:

— Ти, отмъстителна вещице! — изпищя тя, дойде до Аманда и насочи към нея ноктите си, макар че беше с ръкавици. — Ти, ревнива уличнице! Ще ти извадя очите заради това, което каза. Така ще ти издера лицето, че никога никой мъж няма да иска да те погледне! Мръсница! Курва!

Без да се мръдва, Аманда хвана китките на Анабела, като се опитваше да държи ноктите й далеч от лицето си.

— А ти каква си, Анабела? Ти си царица по слагането на рога! Ти си коронована царица на измамността!

Те се сборичкаха и около тях се насъбра любопитна тълпа. Никоя не надви, но Аманда все пак успя да държи настрана от себе си Анабела, докато Дарси не издърпа истеричната блондинка.

— Също така чух, че бременните стават много раздразнителни — заключи Аманда лукаво. — Особено тези, които са се съвкупявали със собствените си коняри.

Докато Дарси здраво държеше гърчещата се блондинка, която беше подивяла от гняв, Аманда спокойно мина покрай невярващите зяпачи, които бяха толкова шокирани, че я гледаха с широко отворени очи.

Тя беше направила няколко крачи, когато една жена я настигна.

— Добре направено, мис Сайтс — заяви мисис Лелен. — Особено след като мис Фостър и този коварен адвокат разнасяха навсякъде из града, че вие с Грант сте любовници и че Грант е отхвърлил Анабела заради вас и е изгонил Дарси, заплашвайки да го убие. Да не говорим за най-прясната клюка, че сега притежавате цялата ферма за коне — това го чух от няколко достоверни източника. — Понеже Аманда нищо не й отговори, тя продължи: — Не бях сигурна, че ще съберете достатъчно смелост да се покажете на празниците днес след всичките тези слухове, които чух миналата седмица, но се радвам, че дойдохте. Ясно е, че имате кураж, момиче, а това е нещо, на което винаги съм се възхищавала.

— Предполагах, че Дарси може да клюкарства — призна си Аманда, — но нямах представа, че Анабела ще разпространява такива тлъсти лъжи, за да прикрие собствените си деяния. Не си мислех, че ще стигне чак дотам.

Шивачката повдигна рамене.

— Всичко ще утихне. Просто трябва да изчакате да заглъхне целият този шум.

— Как може да заглъхне, като Анабела Фостър върви навсякъде и не си затваря устата, а Дарси се кълне, че всичко, излязло от нейната уста, е вярно?

Мисис Лелен се изсмя дрезгаво.

— От дълги години жадувам някой да натрие носа на тази дръзка нахалница и чакането ми най-после се възнагради! Изчакайте малко и всичко ще се нареди от само себе си. Току-що посяхте няколко много здрави семенца в доста плодородни мозъци и без съмнение те ще пуснат корени. До довечера всички ще са чули историята и всеки ще брои месеците, докато коремът на Анабела Фостър започне да нараства. В кой месец е сега?

— Предполагам във втория. Това, което наистина зная, е, че Грант я е хванал да се съвкупява с някакъв коняр и детето, което носи, не е на Грант. Нейната изневяра толкова го разстроила, че той се напил като свиня, дойде си вкъщи и ме накара да играем на покер, като всеки заложи половината си от „Мисти Вали“.

— А, ето как сте се сдобили с другата половина от имуществото! — Шивачката кимна с глава. — Доста се чудех. Имаше няколко различни версии, като се почне от тази, че сте му предложили неприкосновени права върху красивото си тяло и се стигне до това, че сте му обещали да му родите син.

— О, небеса! — възкликна Аманда. — Този град няма ли за кого другиго или за какво друго да говори?

— В момента не, скъпа. Скорошните ви приключения са прекалено интересни и свежи, за да не се говори за тях. Те са много по-добри от някой евтин роман и всеки с нетърпение чака следващата глава.

— Е, аз какво да правя?

— Върнете се във фермата, продължавайте да работите както обикновено и чакайте, докато някой се прояви по по-фрапиращ начин — посъветва я жената. — Както и да е, това се отнася за утре. Днес трябва да се държите храбро, за което мисля, че мога да ви помогна. Елате и ми позволете да ви представя на някои от моите приятелки, жени, които наистина мислят с мозъка си и имат желание наистина да го правят, вместо да вървят като заблудени овце след тълпата. Да се благодарим на бога, че тези жени още не са се свършили и че ние сме от тях, нали?

— Не се ли опасявате, че като ви видят с мен, това ще навреди на бизнеса ви? — попита Аманда.

— Скъпо момиче — отвърна мисис Лелен. — В този град има само няколко шивачки и аз съм най-добрата, извинете ме за нескромността. Бизнесът ми ще процъфти, ако не по друга причина, то поне заради това, че всички ще си мислят, че зная най-добре последната клюка. Пред вратата ми ще гъмжи от клиентки! И не оставайте с погрешното впечатление, че искам да се възползвам от приятелството ви. Всичко е много просто. Аз се възхищавам от начина, по който се изправихте срещу упоритите предразсъдъци. Лексингтънското общество е много жестоко и следва парижките стандарти, всички се държат като в манастир, но са големи сноби. В това общество има някои приети норми, които всеки трябва стриктно да съблюдава и най-вече да се държи като света вода ненапита. Също така се поддържа твърдението, че от животните бог първо е създал конете и тежко му, който се осмели да изрази различно мнение. Това ме подсеща да ви попитам обличахте ли полата панталон, която ви приготвих за езда, и научихте ли се да яздите?