Спас Карафезов
Сърцето вижда (9)

Добър пример за новото поколение

Да се пише за Желязко Пеев е леко. В неговия живот всичко е открито. Той е протекъл буквално пред очите и съзнанието на много хора. Родил се е на 15 май 1921 г. в малкото селце Припек, Варненско. Отрано отрудените му родители са го привикнали да не отлага днешната работа за утре. Баща му го е научил да си служи със земеделските сечива. Тази му сръчност го съпътства и до днес.

На седем години при игра с негови другарчета се възпламенява изоставен детонатор от военни учения. Малкият Желязко е имал късмет, тъй като се е намирал по-далече от взрива, а две от другите деца загиват. За съжаление едното му око е силно ранено. Постепенно намалява зрението и на другото око. Любознателен и ученолюбив, той завършва успешно началното училище в родното си село, а прогимназия в съседно селище. Сдружава се със свои другари и съидейници и заедно с тях се приобщава към съпротивителното движение по време на Втората световна война.

През 1950 г. постъпва на работа като кошничар в ДП „Труд“ — Пловдив, където е плел дамаджани. Този занаят продължава и в София през 1956 г., в съюзното предприятие „Успех“. Сред невиждащите си колеги Желязко намира едно ново поприще. Неговата благост и житейски опит предизвикват уважението на другарите му по съдба. Те често се обръщат към него за съвети, защото Желязко не престава да чете и да се интересува от литература и обществени знания. Постепенно става неформален лидер в колектива и както сам казва: „Моите университети бяха сред хората“.

На Втория съюзен конгрес през 1955 г. той е избран в ЦС на ССБ. На следващия Трети конгрес през 1959 г. идва неговото голямо обществено признание — избран е за заместник-председател на ССБ и на този пост работи до 1971 г. Отговаря за организационната и културна дейност. Съратник е на съюзния председател Иван Илиев и Тодор Шошев — заместник-председател по стопанските въпроси. Това е периодът, когато се разгръща строителството на производствено-жилищни комплекси и се слага началото на производствените филиали и на териториалните съюзни организации в страната. С негово активно участие през 1962 г. се провежда първата спортна спартакиада, а през 1963 г. — фестивал на художествената самодейност. Незабравими ще останат и първите походи по река Дунав и Стара планина. В малкото звено на зам.-председателя работят неговите виждащи сътрудници Георги Папазов, Константин Топалов и Иван Генчев. В спокойна атмосфера и с много старание се подготвят съюзните културни прояви, почивките на членовете в чужбина.

От 1977 до 1989 г. Желязко Пеев оглавява софийския районен съвет. Вече излязъл окончателно в пенсия, той не може да остане затворен вкъщи. Желязко отново влага енергията си като председател на териториална организация „Оборище“ в София.

Едва ли има друг деец в нашето съюзно дело, който толкова дълго време да е бил в съюзните ръководни органи. Бил е член на ЦС на ССБ в продължение на 35 години, а на неговото бюро — 30 години. Когато бяхме заедно в ръководството, съм наблюдавал с каква страст защитаваше обществения интерес. Той се грижеше съюзните пари разумно да се изразходват, да се пази имуществото. Успоредно с работата си в съюза е бил и няколко мандата член на читалищното ръководство. За големите му заслуги към делото на слепите е удостоен със званието „Почетен член на ССБ“. Носител е на държавни и съюзни отличия.

Желязко Пеев винаги е сътрудничил на сп. „Зари“. Вземал е отношение по различни въпроси. Неговото перо се изяви най-вече в пътеписите му за Индия и Бразилия, където беше в състава на съюзните делегации на световните конгреси на международната организация на слепите. Умението му да пише намери своето признание в краеведската му книга „Край Голата чука“, издадена през 2000 г. Тук той се представя като добър разказвач и етнографски изследовател на родното си село и край. Подготвил е и нова книга със спомени за рода си.

Съдбовен миг в живота му е срещата с неговата съпруга Милка Бонева. Тя всеотдайно му помага навсякъде и във всичко. Нейната грижовност е пословична, особено след пълната загуба на зрението му в началото на 90-те години. От щастливия им брак се ражда син, който завършва висш институт.

Общата съдба ни свърза с Желязко в края на 1971 г., когато продължих неговата дейност. И двамата бяхме членове на едно и също ръководство. Заедно споделяхме отговорността, тревогите и успехите на съюзното дело. Край другите добри неща от него съм запомнил и две поговорки: „Този, който не може да си направи плет на къщата, не може да бъде и кмет на селото“ и „Този, който се страхува от врабците, не трябва да сее просо“. Такъв е той — човек от народа, земен, непосредствен. Нему е чужда позата, надменността, алчността и сребролюбието. Тих и скромен, обгърнат от обичта на семейството си и уважаван високо в нашата среда, Желязко Пеев и днес остава един добър пример за подражание на новото поколение.

Нека е честита неговата 80-годишнина! Ние му пожелаваме крепко здраве, бодър дух и още много години да се радва на почит и уважение.

* * *

На 15 август 2004 г. почина Желязко Пеев. Напусна ни един необикновен човек на 83 години. Смъртта го отне внезапно. Както пише Алберт Айнщайн, трябва да си живял по-дълго, за да разбереш колко е кратък животът. И наистина според Аристотел животът изтича в един миг. Този миг извървя с достойнство един от ръководителите на движението на българските слепи, посветил на тях своите духовни сили и способности.

Роден на 15 май 1921 г. в село Припек, Варненско, той след десетилетия ще му посвети две краеведски книги. Там е получил своето образование и е прегърнал идеала за справедливо устройство на обществото, от който не се отказа до сетния си дъх. Зрението му намалява силно. Принуден е да постъпи в работилница за инвалиди в Пловдив. Когато част от нея се влива в новосъздаденото предприятие „Успех“, Желязко заедно със своите другари полагат основите му. Още тогава се разкриват добрите черти в неговия характер. Общителен, спокоен, той винаги е готов да предложи своите услуги и да подпомогне другите. Избран е за синдикален лидер. По това време се запознава с Милка — неговата бъдеща съпруга. Обичта им е пословична и от нея се ражда синът им Бончо. През месец юни 1959 г., на третия съюзен конгрес, Желязко Пеев е избран за негов първи заместник-председател. Заедно с председателя Иван Илиев и другия замеснтник-председател Тодор Шошев в продължение на 3 мандата ръководят съюзната дейност. Това е времето, когато се извършва най-голямото строителство, когато се формират териториалните организации, когато се организират първите фестивали на любителското изкуство и първите спортни състезания. Като член на бюрото и оглавяващ организациионната и културна работа той активно участва в планирането и развитието на съюзната дейност. Избран е за член на настоятелството на читалището на слепите и координира сътрудничеството му със съюзното ръководство. Влиза в редакционната колегия на съюзния орган.

През декември 1971 г. имах шанса да продължа работата на Желязко Пеев като заместник-председател. Това още повече ни сближи. Той ще остане единственият, който е членувал най-дълго време в централните съюзни органи. По-късно оглавява софийската районна организация.

За своите заслуги е получил най-високите отличия и звания на съюза и читалището на слепите. Носител е и на държавни ордени и медали.

Всички ще го запомним с неговата усмивка и благост, със съхранената му необикновена памет. Над личните си интереси винаги е поставял обществените. Цепеше лева, когато е ставало дума за съюзните средства. В личния си живот обаче не беше такъв. Беше щедър и помагаше на хората. Пословична беше и неговата приннципност и морална чистота. В днешно време тези качества рядко се срещат.

Желязко Пеев винаги е имал отношение към съюзните проблеми, към нашето общо дело. Многократно е участвал в международни и национални форуми. Изразявал е позицията си и писмено чрез свои публикации. През последните години ни изненада с интереса към родния си край и публикуваните две краеведски книги. Истинско предизвикателство в живота му беше непрекъснатият интерес към историческото развитие на организациите на слепите у нас. Напускайки активната си професионална работа, той ускори своите проучвания. Посещаваше със сътрудник държавния архив и събираше данни за делото на слепите. Това правеше със собствени средства. Плод на неговите усилия стана написването на задълбочен и сериозен труд, посветен на това дело. С присъщата си точност той проверяваше и изследваше всеки факт. При съмнение търсеше други източници. Месец преди житейския си край предаде завършена творческата си работа за компютърна обработка. За нейното написване е споделял с мнозина съюзни деятели. Прецизирал е отделни моменти. Може би тази книга, която е върхът на неговия житейски път, го е крепяла и мобилизирала, когато поради бъбречното си заболяване трябваше да ходи 3 пъти седмично на хемодиализа. Мечтаеше да опипа готовата отпечатана книга, но за съжаление не дочака този миг.

Съюзното ръководство е поело ангажимент в близко бъдеще да издаде неговата книга. Национално читалище на слепите ще я отпечата на брайл.

Стоя пред саркофага на Желязко Пеев. Покрит е с цветя. Около него са поставени венци на признателност. Напусна ни един чист, добър човек. Отиде при своята светлина, на която служеше през целия си живот. Няма да бъде повече сред нас. Убеден съм, че неговият пример ще бъде образец за поколението, което идва след нас. Нашето общество се нуждае от чисти и нравствени личности. Такъв беше и остана Желязко Пеев.