Спас Карафезов
Сърцето вижда (17)

При Ванга

В Делфи научих една легенда. Сляпа жрица се прочула със своите предсказания. При нея пристигали хора от Елада и от най-далечни земи. Тя предрекла поражението на Ксеркс и върнала неговите пратеници с даровете му. И нейното пророчество се сбъднало…

Стремежът да погледнем в бъдещето е толкова стар, колкото и човечеството. Минало, настояще и бъдно са все посоки на времето, те се сплитат във възела на живота, чертаят пътя, вечното движение на човека. И ние сме вътре в това време и искаме да надникнем във всичките му посоки. Затова някога предводителите са търсели оракулите, днес археолозите отмахват пластове, за да разкрият историята, а науката съставя прогнози, разработва модели на бъдещето. Но нека оставя на психолозите и футуролозите да обяснят това исконно човешко любопитство. Науката изследва обективните явления, а интуицията и логическите догадки са плод на субективното. Те могат да съвпаднат с хода на нещата или да бъдат опровергани от тях.

Сбъдна се и моята малка мечта да се срещна с Ванга. Напоследък тя стана изключително популярна чрез предаванията по телевизията, с отпечатаните откъси от книгата на Красимира Стоянова, с публикации в българския и чуждестранния печат. Имах желанието да разговярям с нея, да разкрия отношението й към онова, което ни заобикаля, да я възприема и като обикновен човек, чийто живот е обременен от слепота. Няма да отрека, че до известна степен съм под влияние на атмосферата, която се създаде около Ванга, от нашумялата тема за екстрасенсите, лечителите с биополе. Блазнеше ме мисълта да се срещна с феномена Ванга, с нейните необикновени спобности. За съжаление целите, които си поставих, не се осъществиха. И все пак аз се докоснах до Ванга.

Виждали ли сте ранна пролет на Рупите, в подножието на скалиста Беласица? Дръвчетата цъфтят и ухаят. Зелена полянка се стели пред къщата на Ванга. Пътен знак не позволява влизането на колите там. Разбира се, това не се отнася за сивата „Волга“, която превозва до Петрич и обратно стопанката на дома. Колона от автомобили стоеше на асфалтирания път. Смълчани, десетки хора се бяха събрали на поляната. Погледите им бяха отправени към Ванга, която говореше с млада жена. После те постепенно се доближиха до къщата — бавно и почтително, сякаш застанаха пред светица. Наоколо пасеше стадо кози, пуйки минаваха спокойно между хората, куче дремеше под топлите лъчи. Чуруликането на птици се носеше в пространството, в упойващия въздух. Имаше нещо пасторално и същевременно магнетично. Природа и хора се сливаха в едно спокойствие и само очакването създаваше известно напрежение. Тук имаше посетители от различни краища на страната. Така е било и предния ден. Възрастна селянка ми каза, че от две седмици търси начини да се срещне с гледачката. Чакащите са винаги много. Ванга е боледувала и затова от известно време не приема, а ежедневно десетки, седмично стотици хора пристигат. Какво ги води? Мит ли е Ванга? Някаква особена психоза ли е обзела всички тези люде, за да я търсят и да получат отговор на въпрос, който ги вълнува.

Млад мъж е дошъл с тъща си от Асеновград. Жената е лежала в болница, а състоянието й не се подобрило. Затова желаят да се срещнат с Ванга за съвет. Разказаха ми как тя е пращала при различни лекари своите посетители, които са оздравявали. Лекарка от София, без да е специалист по кожни заболявания, излекувала плешивост на момче, изпратено от Ванга. Една баба чакаше за своето внуче. След падане то било в „Пирогов“. Искаше да узнае къде може да му помогнат. Човешките проблеми и страдания са неизброими. Майка се тревожеше за своя син. Станал е на 37 години, а е все още ерген. Дошла е да научи дали ще дочака снаха. Идват млади и стари, едни пристигат от съмнения в любовта и брака, на други им предстои важна стъпка в живота, но повечето са тук заради здравето — своето и на близките си.

Едва ли въображението може да обхване случаите. Вероятно всички обаче са тук заради едно — последната надежда…

Трудно ми е да определя начина, по който можеш да бъдеш допуснат при Ванга. Нееднократно се обясняваше на множеството, че тя не приема, че тя е болна, и че дори да влязат някои, изключено е за два часа да премине и малка част от чакащите. Образува се безформена опашка. Когато пристигна касиерът на петричката община, възбудата нарасна. Нямаше списък за чакащите. Отделени бяха няколко души, дошли предния ден, и по-нататък допускането ставаше по преценка на служебното обкръжение. Тези, които идваха с някаква протекция, влизаха без ред. Не можех да повярвам, че на това място може да има привилегии, или тези, които дълго и упорито чакат — да спорят нервно за мястото си в опашката.

Всяка поява на Ванга успокояваше посетителите. Всички замълчаваха и внимателно слушаха какво ще каже. Имаше един чудесен миг. Минавайки покрай саксиите с цветя, тя ги опипваше, докосваше листата и цветчетата. Всички мълчаха и погледите им бяха устремени към нея. Всеки жест, всяка дума, всяко нейно движение въздействаха на хората.

Тези, които излизаха от срещата, имаха замислен и съсредоточен вид, бързаха да си тръгнат. Не им беше до разговори с останалите. Имаше и такъв момент. Излезе широко усмихната жена. Очевидно в отговора на Ванга тя е получила пълно удовлетворение.

До обяд преминаха 15–20 души. Една майка с парализирано детенце на ръце, която и предния ден е била тук, трябваше отново с разочарование да си тръгне. Предполагам, че на Ванга не е известно каква надпревара съществува вън, колко надежди за среща с нея се рушат. А би могло да се въведе ред. И все пак благодарение на разбирането, което проявиха нейните близки и помощници, желязната врата се отвори и аз се намерих пред Ванга. Тя седеше на тапицирана ракла пред малка масичка. Краката й бяха стъпили върху дънер, гърбът й — облегнат върху стената, застлана с ковьор, главата й — изправена. Лицето й е гладко, то в никакъв случай не съответства на годините й, кожата — бяла и опъната. Забрадена бе с фин шал. Носеше красива мериносова дреха. Всичко беше в тъмна тоналност. Посрещна ме с упрек — защо така настойчиво съм държал да я посетя тъкмо този ден. По думите на касиера аз трябваше да бъда приет на следващата сутрин. Нямах възможност да остана и единственият ми изход бе да вляза при нея в този час. Разопаковах брайловия будилник, който носех като подарък. Поднесох й брой от сп. „Кръгозор“ с откъси от подготвената за печат книга на племенницата й. Ванга започна да опипва редовете, разгледа и брайловата ми плоча. Попита ме как се изписват отделни букви и как съм се научил да чета. Самата тя осем години е прекарала в института за слепи в Земун, край Белград. Каза, че няма добри спомени от това време. Върна ми списанието. Предполагам, че не е чела десетилетия наред и е изгубила осезанието си към релефното писмо. След като се поинтересува от какво съм ослепял, кой точно ме е оперирал, колко деца имам и каква заплата получавам, заключи с по-спокоен глас:

— Такава ни е съдбата с тебе. Но и слепите хора имат очи за живота.

Бях силно развълнуван. Тайно се надявах, че тя ще ми каже нещо, свързано с изгубеното ми зрение. Човек все се надява, докато е жив…

Споменах за известността на Петко Стайнов, но тя не подхвана разговора. За съжаление не се получи диалог. Ванга беше уморена и искаше да завърши срещата. А моите намерения бяха други. Очаквах да науча много повече неща от нея и за нея. Тя бе мой другар по участ. Най-известният сляп човек в България, прочут със способностите си за ясновидство. Последното може да се подлага на съмнение. Може да се отхвърля от учените или пък да се подкрепя от парапсихологията. Фактът обаче е налице. Хиляди, хиляди хора от страната и чужбина посещават Ванга. Сред тях са били и някои известни личности. Близо половин век Ванга проявява своята дарба и е придобила своеобразен социален престиж. Това е изпълнило със смисъл живота й — да общува с посетителите, да ги насърчава и подпомага. Чрез това е изградила своето достойнство, самочувствието, което я прави жизнена и човек със силен дух.

Ванга умее да окуражава. Може би тъкмо това е най-ценното. Тя е изключително контактен човек. Има бързи реакции. Умее да извлича тревогата от събеседника си. Това почувствах и разбрах от прекия си разговор, макар да е траял минути. Пожелах да я докосна и тя го направи с жест. Подаде царствено ръката си. Мисля, че в този момент беше много мила и дружелюбна.

Прочетох в списание „Огонек“, че тя е беседвала дълго време с кореспондент на списанието и придружаващите го. Те са си заминали, дори без да се ръкуват с нея. Улавяйки нежната й ръка, аз знаех, че тя го направи не само спонтанно, но и съзнателно. Освен гласа й, това бе другият начин за непосредствено физическо възприемане. С това тя изрази отношението си, развитото си чувство за милосърдие и добро.