Спас Карафезов
Сърцето вижда (13)

Спомен за Коно Горанов

С него се срещнах в читалището в средата на 50-те години. По това време той живееше в общежитието на ул. „Любен Каравелов“ в София. Беше нещо като големият батко на домуващите слепи младежи. Както казва Райчо Васев той „бдеше за хигиената и от предадените бутилки и отпадъци заплащаше телефона. Когато получаваше от село продукти, споделяше с нас трапезата си. Често ни съветваше. Щом стана директор ние за първи път получихме горни чаршафи за одеялата“. Тези щрихи ще допълнят образа на човека, който вече не е сред нас. Почина внезапно на 21 февруари 2000 г., пет дена преди да навърши 72 години.

Жизненият път на Коно Горанов се преплита с перипетии и борба, горчивини и тревоги, радост и оптимизъм. Роден е в ловешкото село Дренов. Още като малък се проявява като любознателно дете. На 12-годишна възраст в игра с остро ножче едното му око се наранява. За жалост не са взети бързи мерки и другото му око ослепява по симпатия. По-късно постъпва в института за слепи в София, в който продължава образованието си. След завършването му пребивава известно време на село, но неговата жажда за знание и обществен контакт го връщат отново в столицата. Приет е на работа в потребителната кооперация на слепите, в чиито ръководни органи той е избиран многократно. Същевременно учи във вечерна гимназия. А от 1958 се записва като редовен студент във висшия икономически институт в София. Завършва специалност Икономика на промишлеността. Той е първият от следвоенното поколение слепи, който получава висше икономическо образование. Още като студент през 1959 г. на третия Съюзен конгрес е избран за председател на ревизионната комисия на ССБ. Оглавява я до назначаването му за директор на предприятие „Успех“ — София. Тази длъжност заема от 1965 до 1984 г. Това е най-творческият период в неговия живот. Предприятието се разраства, премества се в новите сгради на бул. „Европа“, разкриват се нови филиали в пет града — Лом, Михайловград, Кюстендил, Перник и Дупница. Персоналът е удвоен, а продукцията е нараснала няколко пъти. През това време на работа са били приети повече от 1000 слепи. Предприятието е внасяло най-големия дял във фондовете на съюза, с чиито средства са построени многобройни съюзни обекти в страната. Със своя аналитичен ум и респект Горанов спечели авторитет сред колектива си и обществеността. От 1967 до 1990 г. е бил избиран за член на ЦС на ССБ. А в продължение на 10 години до декември 1976 г. е бил член и на неговия Изпълнителен съвет. Коно Горанов винаги е заемал смела позиция срещу неправилните решения на тогавашните политически и държавни органи: да бъде закрита потребителна кооперация на слепите, да се упражнява намеса във вътрешния живот на съюзната организация. Беше познат с твърдия си характер и това понякога му навличаше лични беди. Но в каквито конфликти и дискусии да е навлизал, той винаги е защитавал интереса на слепите хора. Отличаваше се с остър усет за справедливост и това влизаше в противоречие с официалните становища и конюнктурни решения. Въпреки големия му принос за развитието на кооперацията той беше изключен, след като е бил неин член в продължение на 38 години. Това бе по инициатива на неколцина от ръководството в нарушение на кооперативния устав. За съжаление не дочака възстановяването на членството му от съда, което беше закономерно и нравствено.

През 1970 г. той свързва живота си с Пиринка Александрова Кърлина. Отгледаха с обич децата си дъщери. Семейството живя скромно в панелен апартамент, без да има друго имущество. Неговото богатство беше в домашния уют, искреността между близките и уважението.

И като пенсионер Горанов не престана да се интересува от делото на слепите и кооперативния живот. Ще го запомним и като читалищен деец. През 1958 г. като председател на читалището той закупува първите магнетофони, които се раздават на слепи и се правят записи на книги. По случай 30 години от основаването на читалището при една среща с Петко Стайнов решава да кръсти културната организация с името на Луи Брайл. Предложението му се приема с въодушевление от тържественото събрание. За неговите заслуги той е избран за почетен член на читалището.

На прощаването с Коно Горанов на софийските централни гробища дойде внушително мнозинство — негови работници, служители, другари по съдба, близки и приятели. Простиха се обикновените хора с един достоен човек. И както се казва — не може да има бъдеще, ако не се помни миналото. Централното съюзно ръководство не намери време да изпрати представител, за да почете паметта на своя дългогодишен деятел. Това направиха наистина по един достоен начин слепите и виждащите, които се простиха с него.

Отиде си от нашите редици един радетел за благото на слепите, който ще остави светла диря в паметта ни и ще ни напомня, че в миг на колебание трябва решително да се защитава каузата за благото на другите.

След смъртта няма виждащи и слепи. Този акт на природата ни изравнява и ако душата ни отива в царството на вечната светлина, то и душата на Коно, моят другар и приятел е там, където се е стремила през целия му живот.

Нека повторим вместо него любимия му стих от романа „Мартин Идън“ на Джек Лондон, в негова памет:

„… както рекичка морна след път уречен,

в море безкрайно намира покой вечен…“