Спас Карафезов
Сърцето вижда (30)

Еделвайс от Мазалат

Всеки от нас е съхранил в паметта си преживявания и събития, оставили дълбока диря в сърцето му. Те могат да изплуват и след десетилетия. В мен още са живи чувствата и възприятията от нашето изкачване на Мазалат, един от най-високите върхове в Стара планина. Това стана в средата на юни 1955 година. Ние бяхме взели своята матура след единадесети клас и предстоеше в края на седмицата да получим дипломите си. Няколко дена преди това с група мои съученици решихме да изкачим върха. Когато имах светлина в очите си, аз съм се любувал на този огромен сапфир. Още тогава съм бил запленен от неговата красота. Виждал съм го обгърнат от прозрачна синя пелена. Зад нея едва се очертаваха скали и смарагдови петна. Моята мечта беше на път да се осъществи, само че съдбата ми бе отнела шанса да го възприема с очите си. Знаех, че този път ще го виждам с душата си. Тези момчета, с които тръгнахме, вече имат внуци, а двама от тях отдавна се намират в отвъдното.

Весели, шумни, напористи, с очакване, ние потеглихме за Балкана. Ще прескоча радостта ни от пристигането на просторната планинска поляна — Узана. Дълго вървяхме по равните гори. Изскочихме на други, високи и стръмни поляни. Наричат ги Коритата. Дали името идва от огражденията на чешмата — те се пълнят от струите на кристални ледени води. Тук каракачаните докарват стадата си на водопой. Пътеката отново ни води през гори. Дърветата са стари, вековни, обрасли с мъх. Едва привечер пристигнахме в хижата. Хижарят и неговата съпруга Лидия Бринцева, която познавах от текстилния техникум, ни настаниха на най-горния ред от нарове в миришеща на одеяла и пот хижарска стая. В трапезарията похапнахме здраво от това, което си носехме. Сред гостите имаше една немска двойка, вероятно по онова време са били от ГДР. Те говореха тихо и спокойно на фона на нашия оглушителен смях и шумни закачки. Ако се подредим по темперамент, вероятно начело ще застанат Иван Калцунев и Христо Банковски. След тях ще бъда аз. Най-тих беше Петко Сираков. Той беше една година по-малък от нас и доста пълен за възрастта си. Тъй да се каже, средно положение заемаше Николай Скорчев. Трябваше да прекратим възбудата си от чистия въздух и ходенето. Май че умората надделяваше. На другия ден предвиждахме да станем много рано, за което поръчахме да бъдем събудени. Отправихме се към своя голям дървен креват и на него се подредихме като риби на тезгях.

Събудиха ни преди изгрев-слънце. В хижата оставихме раниците си, вечерта щяхме да се върнем обратно тук. Някой от нас взе част от храната. Тръгнахме с бърз ход. Предстоеше да заобиколим огромната пропаст на Габровница, която ни дели от върха. Пътят ни минаваше през Пеещите скали. И сега не знам защо ги наричат така. Вероятно те започват да свирят, когато вятърът връхлети върху тях. Слънцето озари върховете на дърветата. Не знам защо това вървене ми се стори доста дълго. Излязохме на равни планински била. Беше приятно и прохладно. Някъде встрани се чуваше звънът на хлопатарите. Пред нас се изправи върхът. Ние го доближавахме. Започнахме да се катерим по него. Наклонът не беше много стръмен. Бе обсипан с по-едри и по-малки камъни, между които от време на време се провираха скали. Зад нас остана алпийската растителност — остра и корава трева, полегнал клек покриваше билото. Чудо е, че между тях пъстрееха нежни цветчета. Стана топло, започна да припича. Вече нищо не ни скриваше от жарките лъчи на юнското слънце.

Момчетата се редуваха да ме водят. На трудните места по двама ми помагаха. Едва ли ще си спомня, но вероятно е имало и случаи да са ме изтегляли. Колкото и успешно да се провирах между камъните, често се спъвах. От тези препятствия и излишни движения започнах да се уморявам. Не е странно. След моето ослепяване аз почти се обездвижих. Не исках да се предавам. Това изпитание беше прекомерно за мен. Ние все повече и повече доближавахме прозрачното синьо небе.

Като пиша това, си спомням за моята начална учителка. В един такъв слънчев ден тя ни беше извела по пътя към Петкова нива — това е хълм, от който изгревът целува Габрово. Учили сме за хоризонта. Тя ни посочи на едно малко възвишение къде е той. Каза: „Сега тичайте и го хванете“. Хукнахме ние нагоре, но той се измести на следващата височина. „Така е — повтори тя — тая въздушна линия не може да се стигне, деца“. Вече бяхме на една ръка от хоризонта, бяхме големи и знаехме, че няма да можем да го пипнем. Човекът цял живот се стреми нагоре и като че ли никога не ще се доближи до края на голямата си цел. Тя все му бяга като хоризонта.

Ние имахме самочувствието на победители, почти тичахме и викахме от възторг. Бяхме горе. Бяхме на най-високото. Над нас небето беше синьо и ведро. Сякаш всичко беше окъпано в синева. Като загадка се виждаше хижата и поляната над нея. Над тях като самотен воин стоеше малкият Матерхорн. А в далечината се долавяха контурите на Коруджа. Под нас беше бездната на Габровница, подобна на каньон. На запад се простираше верига от върхове, виждаше се скалистият Марагидик, зад който се подаваше тъмният исполин на връх Ботев. От низините се надигаха млечни изпарения, а техните езици пълзяха към скалите. Около нас трептеше една тревожна мараня. В далечината се видя бяло облаче. На най-високата точка седнахме щастливи. Носехме купчинка дръвца. Стъкмихме огън и приготвихме чудесен обед. Храната на планината е винаги вкусна.

От стратегическата позиция, на която се намирахме, можеше най-добре да се наблюдава небосводът.

Малките бели облачета наедряха. Повея вятър. Появи се съмнение за дъжд след няколко часа. Тогава внезапно се роди едно решение. Момчетата се обърнаха към Христо и мен. Тъй като пътят нататък е дълъг и труден, на нас ни бе предложено да се върнем обратно по извървения вече маршрут. Групата трябваше да преброди масива, билото, да премине през Корудере и да се спусне право към Габровница. Предстоеше им да пресекат реката и да се изкачат по гористите хълмове на отвъдната страна, където високо беше хижата. А ние с Христо трябваше да минем по обратния път на Подковата. Групата щеше да търси еделвайс. Това беше и една от целите на нашето изкачване. Рядкото благородно цвете, символ на алпинистите, можеше да се срещне само в тези части на върха. Този изчезващ вид в Стара планина не беше позволено да се изкоренява и ние искахме да откъснем само по няколко стръка. По-късно с разочарование разбрах, че конете на Монголия го пасели около аулите. А за нас това цвете беше един блян.

Отдавна беше преломил денят. Наистина трябваше да се бърза. С препоръката ние да се движим ускорено нашите приятели побягнаха надолу. На върха бяхме с Ичо.

Около нас беше всепоглъщаща тишина. Ние също мълчахме. Стояхме смутени и малко огорчени. За това положение аз изпитвах вина. Над нас беше космосът, за него Христо Банковски беше писал разкази. Чел ми ги е вкъщи, преди да ги изпрати на Добри Жотев. Ние стояхме самотни и объркани сред тази дивна природа. За миг Христо ме напусна. След малко се върна. В този промеждутък аз се почувствах виновен. Той беше обвързан и обречен с моята зависимост. Искаше ми се да му предложа да догони групата и аз да остана тук… Разбира се, това беше немислимо. Той никога нямаше да ме изостави. Върна се и с тих и твърд глас ме попита: „Нали си смел?!“ В гласа му имаше болка и решителност. „Аз огледах местността. Готов ли си да се спуснем по отвесните скали, право надолу?“ Сигурно е замахнал с ръка, сякаш го виждах. Изведнъж ни обзе някаква магия и безрасъдност. Тръгнахме. Заслизахме бавно и предпазливо, обърнати с гръб към пропастта. Той ми посочваше всяка пролука и издатина в скалите. Наместваше ръцете и краката ми. Аз улавях кичури остра трева и се държах за тях, преди да се преместя по-долу. Предварително той ги дърпаше силно, за да бъде сигурен, че няма да се изтръгнат. Ние се спускахме метър по метър. Това ставаше някак си зигзагообразно. На една почти отвесна скала Христо предложи да се вържем взаимно с нашите колани. На няколко пъти аз се плъзгах и той ме задържаше. Случваше се и аз да му помагам.

Облаците пристигаха над нас и потъмняваха. Това ни тревожеше и ние бързахме доколкото можехме. Ръцете и краката ни се ожулваха и нараняваха. Напрежението стигаше до своя предел. Христо проверяваше и избираше най-безопасните места. Пристъпвахме ту вляво, ту вдясно. Понякога сме се връщали малко и нагоре. Нямахме представа колко време е изминало. Облаците вече ни обгръщаха, тяхната влага се просмукваше в дрехите. Спряхме да си починем. Около нас беше застрашителна тишина. Мълчахме. Изпитвахме и страх. Христо гледаше нагоре и надолу. С притаен глас сподели: „Не е възможно повече да се върнем обратно. Трябва да продължим.“ Отново заслизахме надолу, опипвайки ръб по ръб, падина по падина. Аз се залавях за тях и се закрепвах. Усещах болки в мускулите. Отмалявах. По ръцете и по коленете си напипвах петна кръв. Вероятно и Христо е бил наранен. Нямаше друг изход. Трудно ми е днес да преценя каква енергия в нас е бликала, за да се спасим. Плътното прилепване на телата ни към скалите, изтощителното захващане, бяха единствената сигурност. От време на време Христо ме окуражаваше: „Малко остана, малко…, след няколко десетки метра доближаваме спасителен наклон“. В този момент ни разтърси раздираща светкавица. По-страшна и по-зловеща никога не съм чувал. Тя сякаш се сгромоляса върху нас. Гърмът й заехтя по скалите и приличаше на безкрайна канонада.

След около два часа свличане под върха ние изпитахме радост. Христо намери няколко стръка еделвайс. На метри по-долу между камъните и лишеите той ми насочи ръката и аз опипах сам заветното цвете. Бях го виждал в значките на туристите, изсушен в техните албуми. С треперещи пръсти откъснах две цветчета и ги тикнах в пазвата. Другата ми ръка се впиваше в изпъкнал камък, а Христо със задоволство ме държеше здраво.

Разнесе се отново оглушителен трясък. И още и още… Отвсякъде се спускаше мрак. Имах чувството, че нощта бе подранила. Само огнените камшици на светкавиците осветяваха сивите скали, лишеите, мъховете, а може би и изписания върху лицата ни страх. Никога, никога през целия ми живот не съм чувал такива силни тътени. Ехото ги разнасяше по скалите и ги връщаше обратно. Гръмотевиците прииждаха като вълни. Тяхната посока не можеше да се определи. Всичко вреше около нас. И тогава доловихме нещо по-страшно… Чу се шумът на прииждащия дъжд. Скоро заплющя на едри капки и се усили. „Малко остана, малко остана…“ — ме обнадеждаваше Ичо. В този момент ние, обучавани в атеизъм, се молехме на Бог, викахме, крещяхме, за да се чуем сред грохота на светкавиците. Надеждата последна умира. Ичо повтаряше: „Малко остана, малко остана!“ В мен се загнезди съмнение колко ли остана… Около нас се стичаха струи вода. Те ни обливаха от надвесените скали. Отронваха се камъчета, започнаха да падат и по-големи. За наш ужас встрани с трополене прелетя един по-голям къс. Господи, добре че не падна върху нас! Живи сме… Малко остана, малко остана… Под краката ни започнаха да се появяват по-полегати места. Водата беше безжалостна. Превръщаше се в ручеи и водопади. Човекът е велико творение. Той е призван да издържи на всичко. Плъзгахме се, с усилия се задържахме. Кичурите трева се скубеха. Слава Богу, че под нас вече имаше тераси. „Виждам края, виждам края“. Ичо крещеше и ме прегръщаше. Стъпихме на почва, газехме трева, храстите ни бодяха. Спасителният наклон ни водеше надолу. Растителността ставаше по-гъста. Все още се провирахме между скали, които ни деряха. Това беше вече без значение. Дъждът ни промиваше раните. Идва краят, идва краят. Скоро се свлякохме в някаква падина и нагазихме в коприва, по-висока от нашия бой. Пареше лицата, краката. Боже, колко е хубаво, че има земя! Чувахме отминаващия гръм и се прегръщахме. Вече не усещахме дъжда. Бяхме щастливи и спасени. Не ми се вярваше, че бяхме вече долу, в бездната. Сякаш умората се изпари. Затичахме. Посрещна ни лай от озверени кучета. Беше ли това нова опасност?

Кучетата ни заобиколиха и ние трябваше да се отбраняваме. Какъв беше този кураж на две изтощени момчета? Христо грабна камък и двамата закрещяхме. В този миг се чуха гласове. Към нас идваха хора и викаха кучетата. Доближиха ни. Бяха каракачани. „Как попаднахте тука? Откъде дойдохте?“ Ичо посочи нагоре. Аз побързах да обясня, че не виждам. „Ами сега какво ще ви правим? Хайде с нас към колибите.“ Господи, добре че има хора на земята! Поведоха ни. Замириса на дим, предвкусвахме топлината, бяхме изгладнели. Едва сега осъзнахме, че се свечерява. Повече от пет часа сме се спускали. Спряхме пред каракачанската хижа. Дъждът само прокапваше и някъде далече, далече се чуваше тътен. И както става в приказките, отстрани някъде идваха викове. Те повече и повече се доближаваха. Невероятно! Беше групата. Ние не мислехме за огнището и топлото мляко. Изненадата беше неповторима. Срещнахме се отново! Прегръщахме се, радвахме се един на друг. Учудването беше безкрайно. Никой не можеше да повярва как сме слезли тук долу.

Дъждът спря и ние решихме да пресечем Габровница. Тя беше придошла. Гърмеше под нас. Дълбочината на каменното й корито беше повече от 10 метра. Пресичането ставаше само по два ствола, прехвърлени над коритото. Тъй като не можех да пазя равновесие, прекрачих единия ствол и седешком започнах да се придвижвам. Пред мен и зад мен имаше пазители. Преминаването на буйната кипяща река продължи доста време. Най-после скочихме на другия бряг. Затичахме. Предстоеше да изкачим стръмните хълмове, обрасли с вековни гори. Поехме пътека, която вероятно водеше към хижата. Всички бяхме уморени. Бързахме. Вече се стъмни. Гората ни посрещна хладна и влажна. От листата падаха студени капки. Почвата беше рохкава и напоена от дъжда. Върху нея се разстилаше килим от изгнили листа. Не си спомням кога сме се отклонили от пътеката. Нищо не се виждаше. Не бяхме предвидили светлина със себе си. Просто вървяхме пипнешком. Поехме по странично дере, което се стопи някъде във висините. Над него се отваряше пролука. След като повече не можехме да се ориентираме, решихме да спрем на едно по-широко място между дърветата. Тъмнината не ни позволяваше да стигнем хижата и трябваше да останем тук. Всички бяхме без храна и с мокри дрехи. Бяхме щастливи, защото изпитанията бяха останали зад нас. Другите се втурнаха да събират съчки и дървета, довлякоха и два големи пъна. Огънят лумна и се разгоря. Това беше най-красивият огън в моя живот. Лицата ни станаха бакърени и очите заискряха.

Настанихме се около пламъците. Сушахме се. Беше весело, бяхме почти голи. На пръчки закачахме ризите, панталоните и от тях се вдигаше пара. От Габрово тръгнах с чисто нови кожени сандали, а сега това никога не бих го направил. Удобството им беше в солидната гума, която вероятно ме е спасила. За жалост бяха прогизнали и деформирани. И тях сложихме до огъня.

Радостта ни не трая дълго. Отново страшен звук като вихър се появи над нас. Запръска и заплющя. Набързо събрахме каквото можахме и затичахме под короните на дърветата. Валя, валя, безмилостно валя през цялата нощ. Всичко върху нас отново бе мокро. Както се шегувахме, само пъпчетата ни бяха сухи. Огънят загасна. Всички мълчахме и кой знае какво си мислехме. За себе си ще кажа — това не беше така страшно, както горе на скалите. Треперехме от студ. През цялото време ни се привиждаха светлини, чуваше ни се звънът на спасителната камбана от хижата. На развиделяване дъждът спря, всички се скупчихме отново около пепелта на огнището. Ровихме и чудо — под дебелия пласт от пепел имаше живи въглени. Огънят отново се разгоря. Пак хвърляхме дървета и пламъците се извисяваха. Хайде сега отново да се сушим! Накрая се топлихме на жаравата. Между короните на дърветата светлината проникваше все по-ярко. Загасихме огъня и изтощени от безсъние, потеглихме нагоре. Аз поех бос, защото единият от сандалите ми беше станал жертва на пламъците. Простих се с чисто новите си сандали, смъднало ме е габровското сърце, но те бяха достоен курбан за нашия подвиг. Краката ми се подбиваха от падналите клони и стърчащи камъни. На фона на безумното слизане от Мазалат това беше детска игра. Най-после се измъкнахме от гората. Пред нас стоеше хижата. И едва тогава разбрахме, че сме лагерували на около половин час под нея. Разбира се, никой не ни беше търсил с фенери, нито пък бил камбаната. Хижарите си мислели, че сме нощували на хижа „Рай“, недалеч от връх Ботев. А всичко, което сме виждали и чували през безмилостния дъжд, е било само мираж.

Възторгът ни беше неописуем. Бяхме на топло, пиехме горещ чай, ядяхме, ядяхме всичко, каквото имаше в раниците ни. После се търкулихме на наровете и заспахме дълбоко. В просъница се чуваше как дъждът барабани по ламаринения покрив. Събуждането ни стана на другия ден в ранните часове. Не си спомням да сме вечеряли. Отнякъде ми намериха чифт изтъркани гуменки, по-малки за краката ми. Стъпвах със свити пръсти. Хижарите или някой от нас предложи да скъсим пътя до Габрово. Спуснахме се към пролома на река Росица. Там, в Лъга, имаше горска база. От нея тръгваха натоварени камиони с трупи за родния ми град. Тичали сме надолу. След ден предстоеше да ни връчват дипломите за завършеното ни образование в Априловската гимназия. Това беше извор на нови вълнения. Добрахме се до базата и се спазарихме с един шофьор. Викаха му Врачето. Той нахвърли папрат върху дърветата и ние се сгушихме в нея. Трупите бяха привързани, но на завоите от време на време се разместваха и трябваше да пазим равновесие. Имаше опасност да излетим. Всичко се размина благополучно. Поехме гладкия път от Севлиево към Габрово. Преди да влезе в града, камионът спря и шофьорът ни накара да слезем, за да не бъде проверен и глобен. Вече крачехме бодро, отивахме си вкъщи.

Иван и Петко станаха инженери. Николай — учител по практика в механотехникума. Христо Банковски се утвърди като журналист в литературната редакция на Радио София. Няколко дни преди да загине трагично, разговаряхме по телефона. Съобщи ми: „Имам да черпя. Приеха ме за член на Съюза на писателите“. Той вече беше издал четири стихосбирки. Едната от тях има наименование „Виждам планина“. Това е заглавие на стихотворение. Както му казвахме на нашите сбирки, Ичо беше най-големият поет между планинарите и най-големият планинар между поетите. В съзнанието си съм запазил една негова мисъл от стихотворение, която ще цитирам по памет: „По-трудно е, когато човекът слиза надолу, отколкото когато се качва нагоре.“ Разбирам метафората, която той е употребил. Наистина мъчително е, когато човек слиза от власт, кариера, слава, когато напуска род, семейство, приятели…

Банковски никога не си признаваше, че зрението му беше отслабнало. Понякога в тъмното почти не виждаше. Това не му попречи да преброди всички наши планини и да изкачи най-високите им върхове. Мисля, че те се преплитаха в един друг, един по-висок и необятен духовен връх. Това беше неговото вътрешно страдание и неудовлетвореност срещу примирението и несправедливостта. Христо си беше бунтар по душа.

При нашите приятелски срещи на чаша вино и без чаша вино винаги е заявявал: „Много щуротии съм правил в живота си, но най-голямата лудост беше нашето спускане от Мазалат. На няколко пъти можеше да паднеш и аз бях решил да се хвърля след тебе в бездната“.

Христо Банковски се хвърли поради отслабналото си зрение от осмия етаж през отворен прозорец, объркал посоката в тъмнината. Това се случи в Дома на учените на Златни пясъци през май 1976 г. Нямаше още 39 години. Винаги ми е казвал, че поетите умират до тази възраст. В този ден е ръководил семинар на поети от източноевропейски страни. Христо е полетял като птица в нощта, полетял е към своята далечна планета от вселената, към онези светове, които го привличаха през целия му живот. Вярвам, че сега ми се смее, когато пиша за нашия еделвайс от Мазалат.

На осми август, рождения му ден, посетих гроба му. Щеше да навърши 65 години. На мястото на паметника стоеше къс гранитна скала. Вместо кръст на нея беше издялан красив еделвайс.