Спас Карафезов
Сърцето вижда (23)

Трудоустрояването — по кой път?

Колебах се дали е редно да включа в това издание текста по-долу, който е отпечатан в брой 10 с продължение в брой 11 от 1990 година на сп. „Зари“. Направеният в него анализ и прогнози ме накараха окончателно да го вместя в този раздел. Струва си да бъде прочетен отново от нашите специалисти, които отговарят за стопанската дейност в ССБ. Изложението има стойност и днес. След 16 години от публикацията му Съюзът на слепите все още е най-големият работодател за хората със зрителни увреждания в страната. В него обаче работят приблизително 200 слепи и слабовиждащи, повече от половината са администратори или организационни кадри. Над 25 пъти са намалели заетите в производствената му дейност. Най-голямото предприятие в гр. Пловдив не работи. Така е и в Кюстендил. Вече никъде няма производствени филиали към предприятията. По неколцина слепи се трудят в Стара Загора, Шумен и Русе. До минимум е редуцирано участието във все още работещите предприятия в София и Варна. По данни на ССБ в края на 2005 година извън неговата система са заети на работа около 300 слепи и слабовиждащи. Според мен това число е завишено. За мое удовлетворение поставеното начало в специалното образование на слепите масажисти през 1976 година донесе своите плодове. Над 120 души масажисти с увредено зрение намериха реализация на трудовия пазар. Увеличи се и броят на юристите и заетите с висша квалификация. Надявам се след приемането ни в Европейския съюз да се засили тенденцията на разкриване на работни места за хора със зрителни увреждания.

* * *

Всички изпитваме последиците на прехода към пазарната икономика. Цените се либерализират по начин, който все повече нарушава семейния ни бюджет. Мнозина от нас ще останат без постоянна работа. Дали създадените в страната 120 бюра по труда ще се погрижат за инвалидите? С какви възможности разполага съюзната стопанска дейност, за да издържи под натиска на конкуренцията и разразяващата се всеобща криза? Ще оцелее ли съюзният икономически модел, който функционираше сравнително добре при тоталитарната система? При нея той беше привилегирован — освободен от данъци и вноски, централизирано се осигуряваше валутата, суровините и материалите. Какво ще стане по-нататък, след като „плановото стопанство е вече мъртво“ — по думите на Андрей Пръмов в публикацията му във в. „Дума“ от 18 август тази година. По кой път занапред ще се развива трудоустрояването на хората с нарушено зрение? Въпросите са много. Те са от изключително значение за всички нас. Свързани са с материалното и социално благополучие, с нашето нравствено и психическо равновесие.

Ежегодно у нас около 1000 души губят зрение в степен, която ги поставя в първа или втора група инвалидност. Приблизително 40% от тях са в активна възраст (16–60 г.). Това са 300–193400 души, които, ако нямат други допълнителни страдания или не се нуждаят от постоянно лечение, се обръщат към държавните органи или към съюза за осигуряване на трудова заетост. Предприятията „Успех“ годишно приемат от 100 до 200 слепи и слабовиждащи работници. От 1978 до 1989 г. планът по трудоустрояване е предвиждал ежегодно откриването на 100 нови работни места. През 1989 г. те са 51. Годишно отпадат по 150–193200 души поради пенсиониране, болест, смърт или други причини. От 1981 до 1986 г. са създадени нови 668 работни места. (Работещите слепи в ПП „Успех“ през 1981 г. са били 2623). Данните илюстрират един постоянен количествен растеж, което е свързано с екстензивния икономически подход. Ще подчертаем, че той не е типичен само за съюзната стопанска дейност. Почти цялата българска икономика се движеше върху тези релси, което я направи непригодна за международния пазар. Металургията, селското стопанство и други отрасли се дотират от държавата. За нас количествената заетост следва да се прецени и от друг, хуманитарен ъгъл — човекът с нарушено зрение трябва да бъде ангажиран. Такива са целите на терапевтичната и трудова рехабилитация.

Преходът към пазарна икономика неизбежно води до безработица, която ще засегне най-силно инвалидите. Този процес е характерен и за напредналите страни като САЩ, Япония, ЕИО. По данни на Ману Иеркнер през 1980 г. само 20% от трудоспособните слепи в Швеция могат да си намерят работа. Според него властите предпочитат да осигурят пенсия вместо работа (по доклад на автора, изнесен на конференция по професионалната рехабилитация в София, 1980 г.). Тони Астън, Великобритания, очертава мрачни перспективи за слепите индустриални работници през 90-те години в своята страна (доклад пред същата конференция). Възможностите за труд и допълнителни дейности, които да носят доходи на инвалидите, са ограничени. Работата осмисля живота на човека. Това не е сакраментална аксиома, а една жизнена потребност. Слепите като част от обществото изпитват осезаемо повечето неблагоприятни социални последици.

Как достигнахме до днешния модел за трудоустрояване в България?

Малко предистория

До освобождението ни от турско иго слепите са били изхранвани от близките си. Били са просяци или са търсели приют в манастири. По-разнообразен живот са имали певците и свирачите. По непотвърдени данни в края на 70-те години на миналия век известният турски реформатор Митхад Паша е отворил в Русе работилница за слепи плетачи (сп. „Социално дело“, 1980 г.). Подобна е била картината и до Първата световна война. През 1904 г. д-р Константин Пашев — известен български офталмолог, академик, апелира да се подготвят професионално слепите за живота и да се създадат за тях работилници — такива, каквито той е посетил в някои западноевропейски страни. С основаването на института за слепи през 1905 г. се поставя началото на професионалното обучение у нас. Изучавали са се музикални инструменти, пеене, плетене и пантофарство. Появяват се първите амбулантни търговци и занаятчии.

След войната ослепелите офицери и войници основават своето дружество „Тъмнина“ (1920 г.). По тяхна инициатива и под ръководството на майор Илия Минков е организирана работилница през 1924 г., която преустановява дейността си след две години. С учредяването на Дружеството на българските слепи през 1921 г. въпросът за трудовата заетост е поставен на челно място. В чл. 3 от устава му е записано, че могат да се създават кооперативни работилници от държавата и общините или по частна инициатива, в които да се настаняват желаещите да прилагат самостоятелно труда си извън институтите за слепи…

Прави впечатление, че организирането на трудовата дейност още в самото начало се постави върху колективна, а не върху индивидуална основа, което ни разграничава от западния модел за трудоустрояване. България е малка, бедна страна с неразвито стопанство. Едва ли някоя частна фирма би предпочела неконкурентноспособния труд на незрящия. Дружеството на слепите създава оркестър, в който известно време няколко слепи музиканти намират препитание. През 1925 г. в Бургас е основана кошничарска работилница, закрита след година. Дружество „Покровител“ с председател К. Пашев (основано 1922 г.) построява сградата, намираща се сега на ул. „Найчо Цанов“ н-р 172. Тя става дом-работилница през 1939 година. За две години са обучени едва 15–20 кошничари и плетачи. По това време Втората световна война е простряла кървавата си сянка и върху нашата земя, което става причина за прекратяване дейността на дома.

След войната стопанството е силно разстроено. От всички краища на страната слепите искат помощи и работа. През 1945 г. се основава кооперация на слепите, чиято задача е да осигурява колективна доставка на стоки на амбулантните търговци. Обединението е било форма на самозащита от дефицита и спекулата. Възобновява се и старата идея за организиране на кошничарска работилница. Тя започва дейността си през 1946 г. и след известно прекъсване влиза в ДП „Труд“ през 1949 година. През същата година възниква работилница и в Пловдив, която преминава към същото държавно предприятие за трудоустрояване на инвалиди. През 1950 г. в София се учредява кооперация „Корчагин“. На своя IX конгрес Дружеството на българските слепи, вече обединено с дружество „Покровител“, приема насоки за трудоустрояването у нас. Като най-подходящ за тогавашните условия в България се възприема моделът на всерусийското общество на слепите. Трябва явно да се подчертае, че у нас в нито една частна фирма не са работили слепи. Те не са имали шанса и традициите на своите събратя от западните страни. Още през 30-те години в заводите на Форд са привлечени инвалиди на работа. Във Великобритания в самолетостроителните предприятия на стругове работят слепи.

На 23 декември 1947 г. в България се извършва национализацията. В ход е кооперирането на земята. Ликвидирани са всякакви форми на благотворителност. По такъв начин се създават обективните предпоставки за единствен път на бързо и масово трудоустрояване, което да стане върху обществени основи. Тогава е имало неколцина интелектуалци, брояли са се на пръсти амбулантните търговци и занаятчиите, които са свързвали двата края. Стотици и стотици слепи от села и градове са били изправени пред крещящата нужда за препитание. Жизненият стандарт спада и е било истинско бедствие за онези семейства, които е трябвало да издържат слепите си роднини. В тази социална обстановка единственият изход е бил да се пристъпи към организирането на специални предприятия, които да осигуряват работа на хората с нарушено зрение. Такава програма е приел и обединителният конгрес на 13 март 1951 година. Четирдесет кошничари и метлари основават Промкомбинат н-р 1 на Общия съюз на слепите в Българрия. Към него се учредяват клонове в Пловдив, Габрово и Варна. С разпореждане на МС от 9 април 1955 г. и с постановления н-р 139 от 1956 г. и 263 от 21 декември 1959 г. се разрешава на ССБ да създава свои предприятия на стопанска сметка с юридическа самостоятелност. Последователно излизат и други нормативни актове, които насърчават съюзната дейност, включително Указ 56 и Правилникът по приложението му, както и ПМС 65 от 4 юни 1990 г. Налице е един социален парадокс. Системата на тоталитарно управление препятстваше нормалните икономически взаимоотношения в обществото, но същевременно тя постави в благоприятно положение предприятията за трудоустроени. От една страна, това беше в унисон с държавната административно-командна политика, която виждаше в този начин основната форма за социално подпомагане. От друга страна, режимът на привилегии — освобождаването от данъци, монополните права върху производството поставяше в по-изгодна позиция предприятията за трудоустроени спрямо останалите производители. Съюзната стопанска система се ползваше от относителна самостоятелност, преразпределяше печалбата си, влагаше значителни инвенстиции. Без да се имат предвид данъците и другите вноски, се отчиташе приемлива рентабилност, която формираше и илюзорната представа за общественонеобходимия труд и неговата стойност, създавана от лицата с намалена трудоспособност.

Благодарение на съюзните предприятия и филиалите в 45 населени места през последните 15–20 години почти се удовлетворяваха нуждите за трудоустрояване. Общият брой на работещите слепи и слабовиждащи в тях достигна 3700, от които 829 са надомници. Заедно със заетите с организационна, творческа и административна работа общият брой е 3900. За четири десетилетия съюзната система осигури хляб и осмисли живота на две поколения. Изгради се материално-техническа база за 85 млн. лв. Имущественият и паричен капитал, включващ оборотните средства и фондовете на Централното управление, достигна 140 млн. лв. В условията на пазарната икономика той започна да се топи. Поради липса на суровини и материали не е произведена продукция за 4 млн. лв. (август 1990 г.), намалена е печалбата и средната работна заплата.

Изчерпал ли е своите възможности този модел на трудоустрояване?

Кои са неговите предимства и недостатъци? Какво можем да очакваме от бъдещето?

Положителната страна на системата може да се сведе до следното:

1. Предприятията се стабилизират чрез покровителстване с нормативни актове, които осигуряват финансови облекчения, монополни производства.

2. Концентрацията на фондовете и реализираните приходи дават възможности за по-големи инвестиции, които да модернизират и поевтинят производството; възможности за по-големи рискове и коопериране с други фирми.

3. Изградената стопанска мрежа създава условия за бързо и достъпно трудоустрояване без особена професионална квалификация, което позволява висок процент на заетост.

4. Осигуряват се жилища и подходяща социална среда за задоволяване на потребности от битов и друг характер.

Отрицателните страни могат да се обобщят така:

1. Специфичната работна сила е ниско производителна и неконкурентноспособна. Трудоустроените извършват предимно ръчни, елементарни операции. Запазването на работни места често прегражда въвеждането на механизация, полуавтоматизация и автоматизация. Нерядко явление е изкуствено да се създават производствени манипулации. Това противоречи на настъпващите тенденции в индустрията, където неизбежно отпада ръчният труд.

2. В условията на пазарната икономика, приватизацията и демонополизацията в магазините и листата за износ ще се предлагат изделия с нови характеристики и с по-ниски цени. Частният бизнес ще има по-големи възможности за маневреност, докато техническата мисъл в съюзната система ще извършва по-бавно и незаинтересовано необходимите промени.

3. Слепите работят в изолирана среда. Тъй като те не са квалифицирани и няма къде да предложат своята работна сила, остават закрепостени към системата. Те са заинтересовани тя да се развива, но не са в състояние сами да направят това, независимо че засега ръководството е в техни ръце. Преустройствата зависят най-вече от висококвалифицираните виждащи специалисти. Тези способни и компетентни кадри ще напуснат. Те биха се задържали, ако имат дял от съюзната собственост или акции, които да им носят дивиденти. Ще се намерят аргументи „за“ и „против“ приватизацията на съюзната стопанска система. От една страна, тя осигурява чрез своята печалба рехабилитацията, помощите, отдиха и културните потребности на хората с нарушено зрение от цялата страна. От друга — най-напред биха се изкупили ценните машини, което ще пререже веригата на монтажната и надомната работа. Какво ще стане тогава със специфичната работна сила? Трудоустроените ще бъдат освободени.

4. Усвоените производства ползват дефицитни суровини и материали предимно от внос. Снабдяването е разстроено, предприятията често са в престой.

5. Системата бе заразена от увлечение в гигантизъм. Построиха се големи предприятия, които съсредоточиха много слепи и се създадоха житейски и социални проблеми. Не се осъществи идеята те да се превърнат в бази за осигуряване на надомна работ, от каквато има най-голяма нужда според всички направени проучвания. Нещо повече, в съществуващото надомно производство не е постигната ефективна заетост. Има формални назначения, за да се спази нормативното съотношение спрямо виждащите работници.

6. В управлението и координацията на стопанската дейност има несъвършенства и консерватизъм. Засега системата разчита на централизираните доставки на валутното осигуряване от държавата. Тази нагласа е и в другите нива. Работниците чакат от бригадира, бригадирът — от стопанското ръководсво, а то — от центъра. Инициативата и самостоятелността са принизени.

Тоталитарният подход и централизмът създадоха измамен комфорт. Слепият човек не може да се бори самостоятелно в живота, той чака всичко да получи наготово и живее с мисълта, че системата трябва да му осигури работа и жилище, транспорт, услуги и удобства, организирано запълване на свободното му време. Тези инкубаторни условия обезличават индивидуалността, спират стремежа към интеграция в обществото. С такъв маниер се действа и в цеха, и в организацията, където се очаква друг да осигури условията — по-горното звено. Ведомствеността е просмукала всички пластове на работата. Тя деформира съзнанието.

Може да се направи още една тъжна констатация, че държавните и обществени структури пренасочват новоослепелите бързо и бюрократично към Съюза на слепите, без самите те да положат грижи и да потърсят други решения за трудоустрояване по придобитата вече специалност или за оставане в досегашния колектив, което все още е в сферата на хипотезите. Още от болничното легло или контакта с експертните комисии и службите за социални грижи новоослепелият е вече обречен на този дезинтеграционен път.

Налице са многобройни примери за прекомерната централизация в системата, за незаинтересованост и консерватизъм. На третия пленум на ЦС от 15 юли 1982 г., посветен на техническия прогрес, бяха приети нелоши по своя замисъл програми като тази за намаляване на ръчния и непривлекателен труд, въвеждане на механизирани и автоматизирани процеси, за промяна структурата на изделията. Поставените срокове изтекоха, а преобладаващата част от заплануваното не се изпълни. Съществува мнение, че специалните предприятия са сегрегационна форма за трудоустрояване. С това можем да се съгласим. Но засега животът е по-силен от схващанията. След като няма къде да се отиде, естествено е да се потърси реализация в тях. Дори слепите масажисти предпочетоха да се върнат в ПП „Успех“, където с по-малки усилия получават по-високо възнаграждение. А вероятно тази група ще се насочи отново към своята професия. Към това ще я принудят престоите и по-високоплатената вече работа на физиотерапевтите и масажистите. Дали ще се приобщиш към обществото, най-напред зависи от тебе, от твоите усилия или шанс. Можеш да живееш в жилищен блок или да работиш в колектив на виждащи и пак да се чувстваш самотен и изолиран. Там, където има улеснения и комуникации, където животът е по-пълен с контакти, правиш първите стъпки към интеграцията. Останалото е умение за общуване.

Така, както функционира нашата система като модел на трудоустрояването, изчерпва своите възможности. С нея не може да се прекрачи в XXI век. На Запад също действат защитени работилници. В тях се трудоустрояват предимно хора с допълнителни недостатъци или такива, които имат по-малък шанс за намиране на работа в обществото. В напредналите страни се разкрива една тенденция, характерна за последните двадесет години. Слепите губят своите места в индустрията, където прониква автоматизацията и се постига висока производителност. Нашата система предлага места в производството и в перспектива трябва да се разглежда само като част от общия модел за трудоустрояване на хората с нарушено зрение. Безспорно тя ще се запази и ще бъде покровителствана от държавата. Тя ще бъде все още необходима за осигуряване препитанието на нуждаещите се в трудоспособна възраст. Затова е необходимо да бъде подкрепяна от обществото и неговите институции. Нейното съществуване ще бъде право пропорционално на икономическата й ефективност. Разбира се, това не може да стане с призиви и заклинания, а преди всичко чрез лична заинтересованост — участие в печалбите и дивидентите, понасяне на загубите, назначаваме на професионално подготвени и компетентни ръководители, мениджъри, които гъвкаво да обновяват продукцията и да се съобразяват с нуждите на пазара.

Посоката? Какъв модел?

В целия свят нараства заетостта в сферата на услугите. Ще се откриват възможности в търговията, в здравното и административното обслужване на населението. По-широко приложение ще намира секретарската и координаторската работа. Тези тенденции ще изискват организирането у нас на курсове не само за масажисти, физиотерапевти, секретари-стенографи, за заети в различни услуги, търговски и селскостопански работници и т.н., но и курсове за преквалификация и пренасочване. Международната организация на труда и други организации и институти предлагат списъци за възможните професии, които могат да се усвоят от слепите и слабовиждащите. Днес се отчитат пропуски в аграрната политика на България. Струва ми се, че доста лозунги вдигнахме и ние за селскостопанската рехабилитация, но въпросът за нея остава все още открит. Тук ние имаме голямо поле за дейност.

Електрониката понякога отнема, а понякога осигурява работни места на слепите. На мода излезе професията на оператори и програмисти. Тя предизвиква доста емоции и мечти. Този отклик разкрива сложността на целия проблем — трудността да се намират нови професии за слепите хора. Но в развитите страни тази специалност не оправда големите надежди. Бързото развитие на компютърната техника измести приложението на големите машини. Това пък създаде нови възможности за слепите — да се обзавеждат техните бюра и да се прилагат компютърни програми в професиите им. Моделът на трудоустрояването предполага да се даде тласък на професионалното ориентиране още в специалните училища и в рехабилитационните звена. Може би 40% от завършващите средния курс в тях продължават своето образование. В този поток трябва да се обхванат и късноослепелите младежи. България има вече традиции в интелектуалните професии — учители, юрисконсулти, музиканти, научни работници — област със значителни перспективи.

Към бъдещия модел за трудоустрояване могат да се отнесат още три съставни части — обзавеждане на работно място със съвременни помощни средства, организиране на специализирана служба, която да издирва работни места и да насочва подготвените, и най-важната — законодателната уредба. Споменатото вече 65 ПМС не изчерпва проблемите на трудоустрояването. То насърчава предимно специалните предприятия и фирми за трудоустроени лица. Тези предприятия са и ще останат минимален процент от общия брой фирми в страната. Постановлението не подкрепя интеграционния път за трудоустрояването. Социалните разпоредби трябва да се допълнят с установяването на квоти за заетост и система за обезщетяване при безработица, независимо от правото на пенсия.

В Германия действат три закона — за тежката инвалидност, за насърчаването на труда и за подпомагането. В тях е регламентиран един разгърнат модел на трудоустрояване. От състава на всяка фирма се резервират 6% от местата за инвалидите. При фирма с 16 работещи седемнадесетото място е предназначено за инвалидите. Ако то не е заето, се изплаща изравняваща вноска към фонд, средствата от който са предназначени за професионалната рехабилитация.

Г-н Уйлям Брук, бивш министър на труда в САЩ, сега председател на Федералната комисия за професионална подготовка, твърди, че сме изправени пред трета индустриална революция. При нея от значение ще бъде качеството на труда. Трудовата борса ще търси висококвалифицирани и компетентни специалисти. Ето защо в началото на азбуката на всеки модел за трудоустрояване е професионалната подготовка. Това особено много важи за слепите, за да получат по-добър шанс в съревнованието за работа.

Гаранцията за осъществяване правото на труд е в ръцете на обществото. През юли т.г. президентът на САЩ Джордж Буш подписа закон за инвалидността. Според него никой работодател в страната не може да отхвърли желанието на инвалида за работа. Това би се сметнало за дискриминация.

В нашата страна предстои да се приеме нова конституция и законодателство. Нека се надяваме, че в това нормотворчество ще бъдат защитени специфичните интереси на инвалидите в условията на свободния пазар и конкуренцията. Можем да очакваме, че през следващото десетилетие незрящите ще работят извън системата на своята организация.