Спас Карафезов
Сърцето вижда (11)

Животът му беше изпълнен с предизвикателства

Получих съгласието му да пиша за него. Беше през пролетта. Занесохме му книги, които поръча. Заварих го в леглото. Каза ми, че това му е първият случай, когато допуска да бъде посетен в такова състояние. Благодарих му.

Времето ме изпревари. Както става в живота, подробностите поглъщат най-важното и същественото. И така, моето посещение все се отлагаше. Михаил Карамихайлов е бил засегнат от втори инсулт и това е влошило здравето му. Самият аз претърпях операция и отсъствах от София. Още първия ден от моето завръщане всички в читалището имахме някакво предчувствие. Звъняхме в неговия дом, но не установихме връзка. На сутринта — 19 юли узнахме за неговата кончина, настъпила в ранните часове.

Тези думи бяха едно предмостие към човека и личността, която остави диря в образованието и културния живот на слепите хора у нас. Михаил Карамихайлов е роден на 28 юли 1921 г. в град Пловдив. Изгубва зрението си на година и половина. Събитието причинява необратима болка в сърцата на многолюдното семейство. Бащата е пристигнал като бежанец от района на Серес, където е оставил имоти и къща. Става каруцар. Майката се отличавала с благост и душевна сила. Тези родители са дали висше образование на четири от петте си деца.

Михаил постъпва в института за слепи в София. Отрано проявява своите характерни качества. Отличава се с любознателност, упоритост, ученолюбие. Завършва с отличие. Сред неговите преподаватели е бил академик Петко Стайнов. От училищната скамейка до смъртта на големия български композитор двамата запазват своята топла човешка връзка. След много години композиторът ще ме упрекне, че в качесттвото на ръководител в Съюза на слепите не съм оценил правилно музикалното дарование и способности на Михаил Карамихайлов. „Запомни, че Михаил е един голям музикант“ — ми е казвал той.

След завършване на института будният младеж продължава своето образование в музикалната академия. Отличният му успех позволява да вземе дори два класа за една година. Допълнително учи руска филология.

През 1943 г. в Скопие е основано първото училище за слепи, чийто директор е била Люба Кацарова. През 1945 г. е назначена и за директор в ноовобразуваното училище за слепи деца в Шумен, преместено след това във Варна. След пенсионирането й просветните власти в града се спират на младия педагог Михаил Карамихайлов за бъдещ директор. В тази му роля той развива по-нататък положеното начало. Издирва ученици и въвежда професионална практика. Отстоявал е вижданията си, когато учениците завършат основно образование, вече да имат някаква професионална ориентираност. След спорове предвидил часове за изучаване на занаяти. През 1955 г. се завръща в София. Учатства активно в работата на втория съюзен конгрес и е избран в неговия централен орган. Влиза и в ръководсттвото на Народнопотребителна кооперация на слепите. По-късно става неин председател. Както в образованието на слепите хора, така и в разрастването на кооперацията Михаил Карамихайлов дава своите идеи, участва активно в осъществяването им.

С него се познаваме от 1959 г., когато съм бил студент. В продължение на повече от 30 години делото на слепите ни ствързваше. Това ми позволява да надникна по-дълбоко в някои от чертите на характера му. Ще потвърдя, че той имаше силен дух и беше изключително упорит. Възхищавал съм се на неговата логика и аналитичен ум. Знаех, че слуша на руски език западни станции. Всички бяхме убедени в неговата вяра в комунистическия идеал. Предполагам, че любознателността му и неговият стремеж към истината го караха да прозре бъдещето в двубоя между двете социално-икоономически системи.

Още в началото на шейсетте години Карамихайлов е член на редакционната колегия на сп. „Животът на слепите“. Тъй като бяхме заедно в нея, съм имал възможност да слушам неговите преценки на предложените материали. Той държеше за по-широкия спектър и обхват на списанието. В онова време нямаше днешното разнообразие от брайлови издания с различна тематика. Винаги одобряваше научните съобщения.

През 1959 г. е избран в бюрото на Съюза на слепите. Заедно с тогавашния председател Иван Илиев е пътувал до Кемниц, където са участтвали в международна конференция по проблемите на рехабилитацията. Неговите знания на руски, френски и есперанто са му помагали да чете литература за живота на слепите и тяхното образование и професионална реализация. Още като ученик той чете на есперанто. Оглавява есперантското дружество „Балкана стело“ и е познат в международните среди на слепите есперантисти. Активен участник е в международните форуми на движението. През 1978 г. във Варна той е председател на международния есперантски конгрес, а през следващата година открива конгреса в Швейцария. Когато пиша за характера му, не мога да отмина едно от най-важните достойнства, които притежаваше. Винаги заемаше определена позииця, която отстояваше. Това му създаваше главоболия и го сблъскваше със съюзни ръководители и негови колеги. Аргументирано критикуваше, а това не винаги се възприемаше. Понякога се смяташе, че той стига и до негативизъм в отношенията си. Мисля, че от върха на годините това другомислие в отминалите времена не беше на мода. Костваше му кариерата в обществената дейоност. Дори се стигна до изключването му от кооперацията на Общото събрание през 1995 г. Виновните за това трябва да се срамуват. Още повече че Върховният съд на републиката отмени това противоправно решение. За жалост и до днес в условията на демокрация с необяснимо упорство ръководството на кооперацията не направи необходимото, за да се извини и да го реабилитира приживе.

Една от най-големите заслуги на Михаил Карамихайлов и Тодор Шошев към слепите е включването на текст в Закона за пенсиите през 1958 г., който дава възможност независимо от възрастта те да се пенсионерат след 5 години трудов стаж. На това правно основание се пенсионираха хиляди слепи. Духът на тази правна норма е запазен и в днешния Кодекс за социалното осигуряване.

От 1960 г. Карамихайлов намира своето истинско призвание. Тогава е бил назначен за главен диригент на професионалния хор на слепите. Неговата ерудиция и висока интелигентност му позволяват бързо да се ориентира и възстанови своите умения на музикант и тълкувател на песенното творчество. Администтративната му работа и функциите на ръковдител не са заглушили онова съзвучие на хармонии, които той е усвоил в музикалната академия. Бързо овладява хоровия състав. Поставя творби от български и чуждестрани композитори от всички епохи и стилове — от Палестрина до Петко Стайнов. С творческия състав е изнасял концерти от зала „България“ до всички краища на страната. Звездни мигове на хора са пътуванията до Прага, Берлин, Лайпциг, Дрезден, Братислава, Ереван… Многобройни изпълнения на хора под палката на Карамихайлов са записани в БНР, както и на грамофонна плоча. Сред тях има и песни на есперанто.

Ще припомня един болезнен момент от нашата съвместна работа, когато и двамата диригенти трябваше да бъдат освободени. Положението в хора беше неудържимо. Имаше разцепление и вътрешни борби. По преценка на ръководството това беше необходима мярка. Дори беше взето мнението на висши интстанции. Комичното, но с тревожни последици за засегнатите беше в допусната правна грешка за прекратяване на трудовите договори и на двамата диригенти. Заедно с още 7 юристи и аз нося отговорност за това. Разбира се, и двамата диригенти бяха възстановени в хора. Михаил Карамихайлов се пенсионира като главен диригент през 1986 г. След това той продължи да помага в съюзната печатница и студио на хонорар.

Важна страница от живота на Карамихайлов е участието му в дейоността на читалище на слепите „Луи Брайл“. На два пъти е бил негов председател. Дълги години е бил член на настоятелствтото му. Общо събрание на читалището го удостои със званието почетен член. Смъртта го завари в състава на ръководството. Удостояван е с високи отличия както от Съюза на слепите в България, така и от Столичната община за неговия принос към културата.

Един необикновен човек не е сред нас. Ще го помнят неговите ученици, неговите колеги и съсъдбеници. Ще липсва най-вече на своите син и дъщеря, за които положи изключителни грижи — да ги възпита и изучи. Той разкри още една страна от своята същност. Оказа се незаменим баща. Както споменава дъщеря му Мария, той беше всеотдаен и помагаше на всички, които имаха нужда от него. Самата тя изпълни своя дълг на любяща дъщеря и се грижеше за него през последните години от живота му.

До сетния си дъх той остана верен на своя интерес към науката и космоса. Постоянно е слушал предаванията на програмата „Дискавъри“ на руски език.

В сблъсъка и противоречията, в отрицанието и утвърждаването, в отстояването на аргументираната мисъл и нравствена позиция и в приемане на предизвикателства премина животът на Михаил Карамихайлов. Тая линия винаги се свързваше с неговата скромност и незабележима последователност при разкриване възможностите на слепия човек и неговото личностно и обществено признание. Тази житейска линия предопредели неговия респект и уважението на другите.