Спас Карафезов
Сърцето вижда (28)

Женският манастир

Най-далечните ми спомени са свързани с него. Той се намираше срещу родната ми къща. Тя е била построена на землището му. Той винаги е имал значение в живота на фамилията ни. Когато дядо ми още не е бил навършил 13 години, постъпил като чирак в манастирската фурна. Това било през 1885 г., когато пристигнал от Македония.

Измежду сестрите калугерки най-близка ни беше игуменката — леля Олимпиада. Не е имало празник в нашия дом без нейното присъствие. Обикновено тя бе придружавана от няколко сестри и нейната послушница, която по-късно носеше името й. В мен е живо усещането как нейната малка кокалеста ръка гали детската ми коса. В нашата македонска къща беше съхранен споменът за един подвиг на тази жена. В миналото водата за хляба се е вземала от Янтра. Представете си колко чиста е била! Обикновено дядо ми е пренасял съдовете. Зиме реката замръзвала и той пробивал с брадва леда, за да ги напълни. Един път ледът се счупва и водата го увлича под него. Не е имало време за чакане. Олимпиада и другите жени бързо изрязват леда и го изваждат. Историята се допълва от това, че за него две агнета са заклали, за да го увият с кожите им. Така са го спасили от дълбокото премръзване.

У нас великденският празник се честваше особено тържествено. Стаите и коридорите се измазваха с вар. Завивки и дрехи се изнасяха на слънце. Белите стълби от русенски камък се четкаха и измиваха основно. После се застилаха с червени домашно тъкани пътеки. Моята задача беше да ги защипвам с блестящи никелови пръчки. Тогава всичко блясваше — от махагоновото стълбище до светлините в цялата къща. През Страстната седмица всички обличахме новите си дрехи, камбанният звън на манастира ни зовеше. Водеше ме за ръка баба или мама. От градината се беряха свежи цветя. На особена почит беше здравецът. Било е Велики четвъртък. С много радост са боядисани яйцата сутринта. С първото червено от тях баба ми изписваше кръст на челото ми. После като пъстроцветен букет ги нареждаха в красиви купи. Привечер отивахме на църква.

Манастирът е построен в началото на деветнайсти век. На север граничи с театър „Априлов-Палаузов“. На изток се огражда от коритото на река Янтра, а на юг достига до градинката на Априловската гимназия. По думите на дядо ми землището му е достигало до Баевия мост. Калугерските килии заемаха североизточния ъгъл под формата на буквата „Г“. Покривите бяха от почернели плочи, а отпред пред всяка килия минаваше дълъг чардак. В средата на двора се издигаше малката църква, построена от Кольо Фичето, а на северозапад от нея е съществуващата още до днес правоъгълна чешма с чучурите, направена пак от него. Пред килиите и около чешмата цъфтяха през различните сезони от зюмбюли и лалета до гергини и хризантеми. Чардакът пред стаята на леля Олимпиада беше обгърнат от виещи се растения и бели цветове. Когато вървяхме по пътечките към стаите между феерията от аромати най-силно изпъкваше миризмата на кипарисите. Те стояха като тъмни стражи покрай каменната настилка.

През двадесетте години започва и се завършва строителството на пощата. На изток под нея се запазва районът на манастирското сиропиталище и фурната, която единствено беше останала срещу градинката на гимназията. Зад нея през двадесетте години в югоизточния ъгъл е построен девическият пансион с детска градина. Аз все още виждам девойките с черни престилки на балкона. Прозорците пък на първия етаж биваха украсявани от различни фигурки, направени от цветна хартия и станиол. За децата и девойките се грижеха калугерките. С построяването на общежитието манастирът бе ограден със солидни стени. През няколко метра в оградата имаше отвори във формата на кръст в средата с метално черно желязо. Оградата беше боядисана в жълт цвят. Имаше само две тесни железни врати — едната на запад към днешния площад „Възраждане“, а другата на юг срещу пощата. В моята памет се е врязало събитието около построяването на камбанарията. Тя беше в северозападния край. Граничеше с градината на театъра и площада. Някъде в този ъгъл на градината имаше паметници и гробове на руски войни, загинали по време на руско-турската война. Това показва, че тези места все още са принадлежали на манастира. А по време на войната той е бил превърнат в лазарет. Там са се лекували ранените руски войници и български опълченци. Майсторите бързо издигнаха камбанарията и на нея монтираха неголяма медна камбана. Нейният звън беше по-остър спрямо плътните тонове на камбаните на храма „Света Троица“ и „Света Богородица“. В нейния приземен етаж изградиха гробница, в която положиха костите на загиналите в освободителната война. Преди това те са били оставени на друго място. Когато слизахме надолу по стълбичката и потъвахме в полумрака, изпитвахме страх. Всичко ни изглеждаше много тайнствено и загадъчно. В манастира е преспивал и се е криел Васил Левски. Това с гордост изтъкваха горките калугерки, преди да ги преместят, с надеждата да бъдат спасени и защитени от разрушението на манастира. Ние, момчетата, много обичахме да бием камбаната по време на великденските ритуали. Беше чест за всеки от нас да хване дебелото плетено въже, завързано за клепалото. Тази много важна работа ни се възлагаше от една от по-младите лелки.

Разпети петък е. Тихо, на пръсти, пристъпваме в храма. В средата пред олтара е поставен саркофагът. Ние доближаваме и баба, наведена, първа преминава под него. Аз почти без усилие също го преминавам. Всеки от нас оставя цветята и пали свещи. Встрани на олтара имаше два бронзови свещника, окапани от восък, приличащи малко на сталактити. Като че ли от малките пламъчета идваше светлината на полутъмната църква. След това излизахме в градината, а когато дойде мигът на службата, всички се връщахме и изпълвахме до сетния предел малката църква. Детското ми любопитство винаги ме е терзаело. На пръсти съм се надигал да видя как лежи Христос. Беше ми чудно защо не прилича на истински човек. Лицето му беше изрисувано със златен ореол. Дотогава аз винаги съм си мислел, че наистина сме погребвали разпънатия на кръст Спасител. Нас, малките, ни слагаха в краката на свещеника и ние навеждахме главите си под полите на расото му. Там стояхме и слушахме. В моето съзнание се е запечатала безкрайната служба, от която ние, малчуганите, се уморявахме и от време на време се закачахме помежду си. Около саркофага бяха калугерките и те пееха в хор погребални песни. Лицата им бяха печални. В очите им блестяха сълзи. Стотина богомолци бяха притиснати между стените на църквата, обладани от общо страдание за саможертвата на Исус Христос. В моята малка глава проникваше мъката на тези хора. Това бяха семействата на нашите съседи, занаятчии, дребни търговци, домакини. Никога няма да забравя как сред калугерките пееше съпругата на индустриалеца Момерин. Продълговатото й лице започваше да ми прилича на икона. Тя беше с копринена черна забрадка. Нейният нежен глас се вплиташе в песните на сестрите. От очите й капеха сълзи и тя искрено оплакваше горестната съдба на този, който изкупуваше греха на цялото човечество. Църквата имаше един централен купол, на който беше изобразен бог Саваот сред облаците. Някъде встрани беше гледката на ада с дяволите и грешниците. По-късно узнах, че тези рисунки и фрески са били на Захари Зограф. Олтарът беше дървен с метални инкрустации. Вероятно тревненските майстори дърворезбари са ваяли дървените фигури и орнаменти. От свещите, от диханието на многото хора ставаше топло. Това подсилваше атмосферата на тревожност и тъга. Според ритуала ковчегът се изнасяше и с него се обикаляше църквата. Тогава всички дишахме дълбоко свежия въздух от градините на манастира и сладкия мирис на цветята. По-късно с изненада видях, че саркофагът стои в камбанарията. Моето детско въображение вероятно го е поставило в земята. Откритието съм направил при някоя от моите игри в манастира. Свещеникът четеше от Библията и от време на време отваряше двете вратички на олтара и влизаше в него. Това внасяше и някакво разнообразие за нас децата сред протяжното пеене и дълго внимание в словата му.

Възкресение е. Всички отново се стичаме в манастира. Носим боядисаните си яйца. Този път църквата свети в цялата си пълнота. Чакаме с нетърпение да дойде дванайсетият час, за да произнесе свещеникът думите „Христос възкресе“, да се чукаме и да опитаме яйцата. У нас се постеше, а козунаците стояха на пирамида в гостната стая. Дядо ми ги караше с каруцата на фурната. Имаше цял кош за манастира. Запомнил съм как той сам ги месеше на своята пределна възраст, когато вече беше спрял да работи и когато бяха дали собствените си фурни под наем на роднини македонци. Камбаната биеха по-големите от нас и ние тичахме да ги заменим. Каква радост бликаше сред всички! Те се прегръщаха и в този момент истински се обичаха. Забравяха се съседски спорове, нямаше бедни и богати. Сякаш всички бяха братя и сестри. Ведно се смесваха възторжените дисонанси на песента, облъхващата топлина, миризмата на восъка. „Христос възкресе! Христос възкресе!“ От всички краища се носеше този възглас, а манастирската камбана биеше лудо.

Обичал съм да минавам алеите между пъстрите цветя на калугерките. Имал съм чувството, че те са ме упойвали. И днес, когато мина край кипариси, техният мирис винаги ме връща към спомена за женския метох. Нашите лудории и игри са ставали в южната част и откъм театъра. През месец юни зрееха няколко череши и калугерките ни молеха да им помогнем при брането. Зад пансиона имаше два ореха и през есента те ни привличаха с вкусните ядки. Заради приятелството на семейството ни с монахините аз обикновено се въздържах да палувам. Имах обаче другарчета, които тичаха по каменните плочи на покривите.

Като нашия женски метох съм посещавал този в Сопот и на някои други места. Габровският женски манастир беше неотделим от духовната атмосфера на града. Бе ми съдено да присъсствам в дните, през които манастирът се разрушаваше. Това стана през август 1959 година. Вероятно бюрото на окръжния комитет на БКП заедно с председателя на окръжния народен съвет Никола Българенски са приели това решение. Не е помогнал и протестът на търновския митрополит и не ми е известно дали патриарх Кирил се е намесил. На 9 август през нощта мобилизираните комунисти с взривове събориха кокетната църква на Кольо Фичето. Гражданството години наред казваше за окръжния председател другаря Съборенски. Той по-късно стана ръководител на едно обединение за управление на водното стопанство. Малкото калугерки с камион бяха качени на Соколския манастир, който от мъжки се превърна в женски. Предполагам, че идеята на инициаторите е била да отворят пространство към реката, паралелно на която се построи вътрешната магистрала. На мястото на манастира сега е градската градинка с чешмата на Кольо Фичето. Но в моята душа е останал огреният от западното слънце покрив на камбанарията, кубето на църквата и жълтата ограда с очите под формата на кръстове. Заедно с изчезналия манастир е отлетяло и моето неповторимо детство.