Спас Карафезов
Сърцето вижда (31)

Отново на училище

Когато угасна светлината в очите ми на 12 септември 1952 година, при мен всичко се обърка. Мечтаех да уча в чужбина химия. Оставаше ми само да завърша последния курс и да защитя диплома в текстилния техникум в Габрово. В първите дни след мозъчната операция все още сънувах, че проглеждам. Лекарите поддържаха надеждата в мен. Трудно ставах от болничното легло. Но трябваше нещо да се прави през това време. В духа на габровската предприемчивост помолих баща ми да отиде при слепите и да ми донесе книги. Исках да запълня времето си, докато уж се възвърне зрението ми. Той милият отишъл при тогавашния председател Стефан Ненков на пл. „Славейков“ 1. Приел го с думите: „По-добре направете всичко възможно да му се помогне на момчето. Ако остане така, то само̀ ще ни потърси.“ Минаха месеци, преминах през нервна и очна клиника. На 1 февруари 1953 година с нощния влак пътувахме с татко за Габрово. В болницата посрещнах новата година потиснат и обезверен за бъдещето. Благодарен съм на известния природолечител Петър Димков. Неговите процедури излекуваха главоболието, с което напуснах Александровската болница. Един от възрастните асистенти на проф. Пашев и самият Димков ми казаха, че ако някой ден мога да виждам, то ще бъдат само очертания. Но и това не дойде. Все пак съм благодарен, че започнах да разграничавам ден от нощ и да усещам, когато се пали лампа. Гледал съм в упор най-яркото светило. Вече не ме беше страх, че мога да увредя очите си. Наблюдавал съм слънчево затъмнение с опушено стъкло, когато виждах, а неговата ярка светлина този път само пареше лицето ми. Най-страшно е времето на отрезвяването. Преходът от светлината към свят без образи е невероятен скок в бездната. Трагизмът е неописуем. Слушам през прозореца моите съученици, които минават към Априловската гимназия. Техният смях кънтеше в душата ми. Искаше ми се да скоча и да тръгна както някога по улиците. В мен напираше друго чувство. Зрееше мъжът. Това още повече ме измъчваше, защото бях изолиран. В нашия дом идваха момичета и момчета, с които съм дружал. Към две от тях съм изпитвал юношески платонически чувства. Дори съм си водил дневник, когато виждах.

Срещите минаха и отшумяха, почти всички заминаха да учат във висши учебни заведения. Останах сам. Въртях се като разярено животно в клетката си. Трябваше да се предприеме нещо отново. При мен идваше един от моите приятели Любомир Дойчев. С него се познаваме от 5-годишна възраст. Лелите ни са седели на един чин. Той започна да ми чете новелите на Стефан Цвайг и разкази от други автори. По онова време приятелят на моя брат Стефан Брусев се беше развел. Пристигна от Варна. Там е бил капитан на малък кораб. Двамата събрахме мъката си ведно. Беше ни по-леко, когато я разделяхме. Щом беше свободен от смяна в машинния завод, ми четеше „Война и мир“. Това не беше обикновено четене. Ние се спирахме на отделни мисли. Спомням си една от тях. Изрича я Кутузов: „Всичко идва навреме за онзи, който умее да чака.“ И двамата трябваше да проявим търпение. За съжаление той е вече покойник. Ожени се втори път и има син. Баща му беше един от най-известните социалисти в града, приятел на Благоев и Георги Кирков. Беше излязъл от плевенския затвор на 8 септември 1944 г. С неговата съпруга го посрещнахме на гарата заедно с цялата група пристигащи затворници, но това е друга тема. Любомир Дойчев също е покойник, беше преподавател по руски език в Търновския и Габровския университет. Скланям глава пред тяхната памет. Мисля, че в оня начален период на новия ми живот те са ми помогнали да разсея част от мъката.

В душата ми настъпваше ново просветление. Поисках удостоверение от техникума, че съм завършил средно образование. С моя брат Петър дойдохме в София. Той занесе този документ в Министерството на просветата. Обяснили му, че не може с него да се кандидатства в Софийския университет, защото образованието ми не е хуманитарно. Такива са били правилата по онова време. Днес от всяко средно училище човек може да кандидатства, където иска. При това идване в София брат ми ме доведе в читалището на слепите. Тогава се запознах с библиотекарката Елена Живкова, с Валя Минчева и Стефка Бакърджиева. За тях и за мен всичко беше любопитно, но това не беше първата ми среща със слепи хора. Аз съм познавал някои от тях още когато виждах. Под ръка водеха чичо Коста Йотевски. Живееше срещу гимназията със съпругата си Евда. Тя е сестра на художника Лазар Донков — създателя на Етнографския музей в Етъра. На чичо Коста Йотевски дължа много. Той ми показа брайловата азбука. Аз съм я виждал на гърба на календарчета, които се разпространяваха, когато учех. Запомних я бързо. Той ми даде плоча, шило и листове. Аз пишех букви, думи, изречения. Не можех да ги прочета. Вече разбирах колко е бил прав Стефан Ненков. Когато председателят на организацията на слепите Иванчо Стефанов беше дошъл да ме покани за член през лятото на 1953 година, ми донесе един брой от списание „Животът на слепите“. Каза ми: „Ти си учен и сега ще можеш да четеш.“ Вероятно той е говорил с моите родители. Такова посещение съвсем не ми беше по сърце. Смятах го за пристигане на погребално бюро. Тази нощ също не можах да спя. Значи вече ме приобщават, значи аз съм вече един от тях. Разлиствах списанието, но нищо не разбирах от него. Всичко се преливаше в една грапавина. Плаках. Колко нощи дотогава не бях спал. Колко нощи тихо в себе си съм ридал. Не исках да го покажа на родителите си. Чичо Косьо Йотевски ми свиреше с акордеон. Искаше да ме насърчи и аз да почна да свиря. Имахме интересни разговори с него. Той беше съвипускник с Кимон Георгиев и Дамян Велчев. Учил е в Русия, във военно училище. Бил известно време военен. Даваше съвети на Лазар Донков как да оформя комплекса на Етъра. Той беше преживял много, ослепял е в късна възраст. Понякога сме били заедно, когато художникът му носеше макети. Дори аз съм опипвал някои от тях. Мисля, че те сега са в Габровския музей.

Един ден отидох с моята леля при директора на Априловската гимназия Цвятко Ковачев. Беше завършил философия. Припомням си физиономията му. Наподобяваше образите на френските просветители. Към това ще добавя неговата манта и сандалите, които обуваше на бос крак. Защо пък съм запомнил тази подробност?! Нещо я е накарало да изплува в зрителната ми памет. Срещата ни стана в градината на гимназията близо до гроба на Априлов. Обясних му с каква молба пристигам. Трябваше да уча и да завърша Априловската гимназия, за да ме приемат в университета. „Да, но вие си имате училище във Варна. Насочи се там“ — ми отговори той. Не знаеше, че там се учи до завършване на основно образование. „Можете да опитате като частен ученик тогава, но ако разреши министерството“.

С тази задача се залови моята съученичка от техникума Веска Досева-Цанкова. Жизнерадостна и винаги усмихната, тя успяла да убеди чиновниците в министерството да получа разрешение. По това време тя беше студентка в София. Обадиха ми се от гимназията, че мога да се явя като частен ученик. Съобщението се превърна в голямо събитие за мен. Ще уча отново! Ще уча отново! В нашия дом вестта беше приета с радост. Големия кръст за моята подготовка пое леля ми Милка. Тя беше учила четири семестъра философия и педагогика. Четеше ми всеки ден. Това ставаше, докато гледаше своя болен син. Понякога е слагала учебниците върху една рамка над печката. С едната ръка ги прелистваше, а с другата бъркаше гозбата, да не загори. Ще си кажете, излишни подробности. Но с нищо не бих могъл по-добре да изразя нейното невероятно, огромно сърце. Тя даде всичко от себе си. Четяха ми и моя баща, брат ми и други. Татко се връщаше от работа, слагаше очилата и вечерите трябваше да посвети на мен. Сега разбирам неговата саможертва. От умора дори заспиваше понякога над разтворения учебник. Милата леля и моя татко! Те са прегърнали лудата ми идея да уча. Вярвали са във възможностите ми. Така на две сесии през юни и септември 1954 година аз положих 32, а може би и 34 изпита, за да премина от осми до десети гимназиален клас. Бяха ми признали в министерството оценките по химия, части от алгебра и геометрия, физика, история. С изключение на рисуването, което нямаше как да го правя, предметите, които взех, бяха от пеене до психология. Последната дисциплина ми донесе огорчение. Получих добър. Тогава беше петобалната система по руски образец. Предстоеше ми последният етап — да завърша и единайсти клас. Докато още се движех в гимназията и срещах десетките млади момчета и момичета по време на моите изпити, аз твърдо знаех, че последния клас ще завърша с тях. Отново помолих директора да ми разреши това. „Да, но не е удобно да бъдеш между виждащите ученици. Ти ще им влияеш, ще ги смущаваш, пък и ти самият ще страдаш.“ Моят отличен успех на положените изпити ми даваше кураж да не се откажа от желанието си. Накрая директорът склони, но ако разреши министерството. Веска Цанкова отново ми помогна, за което й оставам безкрайно признателен. По това време се появи един нов приятел в моя живот — Петър Цокев. Той беше ученик в десети клас, един измежду отличниците на гимназията. Мисля, че Любчо Дойчев го доведе при мен. Той ми четеше учебници по литература и заедно разсъждавахме. Днес е признат журналист и се радва на високо уважение от културната общественост в родния ни град.

На 1 септември започна учебната година. Моето разрешение все още не идваше. Чаках го ден след ден, докато в началото на октомври се обадиха от гимназията, че е пристигнало от министерството.

Много са вълнуващите дни в моя живот. Всеки един човек има подобна броеница. Купиха ми черно сако и панталон, нова риза и обувки. Предстоеше ми на следващия ден да отида в моя клас. Леля ме заведе. Най-напред се срещнахме с директора. Този път ме поздрави мило. Заедно с него влязохме по време на часа. Всички станаха. Не съм сигурен, но мисля, че беше в час по математика. Математичката беше нашата класна — госпожа Вела Кокошарска. Директорът се обърна към учениците с много благи думи: „Имате един нов съученик, знаете, че той не вижда напълно и се надявам, че всички ще му помагате.“ Главата ми шумеше. Гласът му ехтеше от всички страни. В класната стая беше тихо. Толкова тихо, че не можех да се ориентирам дали съм вътре в нея. Предполагам, че предния ден или сутринта класната ги е предупредила за моето идване. Настаниха ме на първия чин. Директорът излезе с леля ми. Някого изпитваха. След малко би звънецът. Настана шум. Запознах се с моя съученик на чина Иван Калцунев. Заобиколиха ме още ученици. Бях щастлив, много щастлив. Подаваха ми ръце и се представяха. Не можех веднага да запомня имената и гласовете им. Сред първите бяха Кольо Лефтеров, Христо Попов, Христо Банковски. През следващите дни нашата връзка се задълбочаваше. Те ме водеха след училище и започнаха да ме вземат сутрин. Къщата ни беше близо до гимназията, срещу старата поща. На това място сега е площадът. Мисля, за кой ли път, че в живота няма случайности. Христо Банковски имаше феноменална памет. Недовиждаше. Това беше някакво невидимо основание за близост. По-скоро общата душевност с тези млади, красиви момчета правеше нашата спойка. Кольо и Христо бяха големи математици. Спомням си как заедно махахме покривката на голямата ни маса и от всички възможни копчета вкъщи редяхме комбинации, вариации, пермутации. Татко ми донесе кабарчета. Приятелите ми изрязваха ленти и окръжности от картони. На чамовата дъска, която се вадеше от един стар бюфет, забождаха фигурите. Аз бях учил тригонометрия и стереометрия, не ми беше трудно да въртя различните фигури и да образувам обемните тела. Както на приравнителните изпити, решавах наум задачите, с въображението си чертаех различните геометрични тела. Изчислявах обеми и решавах нощем в леглото си геометричните задачи. По това време се опитвах да пиша вече на брайловата си плоча. Едва четях. Бях го постигнал преди година. Един летен ден от инат седнах на затворената шевна машина на мама и в продължение на повече от 4 часа четох една-единствена брайлова страница. Тя беше от списанието. Мисля, че ставаше дума за откъс от речта на Вълко Червенков пред шестия партиен конгрес. Четенето ми ставаше с показалеца, буква по буква. Опипвах всяка точка. После събирах буквичките в думата. Всичко ми приличаше на ребус. Аз схващах думата, но докато фигурално не я възприема с пръстите си, не се примирявах. Преминавах през празното поле и продължавах. Когато свърших, бях потънал в пот. Страницата беше размазана. Един добър брайлист би я прочел за една минута. В гимназията на моята плоча се опитвах да пиша през ред и по-разредено. Слагах по някоя дума, колкото да ми напомня, да ме подсеща за даден текст.

Вече стоях на втория чин с Николай Скорчев. Даже понякога взаимно си помагахме по време на класните. Всъщност аз не правех класни в гимназията. Бяха ме освободили, но върху темата ме изпитваха отделно. Никога няма да забравя възторга на моята учителка по литература Надежда Пазвантова. Имал съм шанса да ми преподава в техникума в единайсти клас. Винаги ми е приличала на Мариана от френски плакат. Бях с чувството, че тя гледа на мен като на някакъв свой син. Имахме взаимни симпатии още в текстилното училище. В гимназията никога не ме е изпитвала на дъската. Само ме караше да отговарям на въпроси или да допълвам отговорите на мои съученици. Имах много мил контакт с всички преподаватели. Покланям се пред тяхното търпение и човешко отношение. Учителката по физика ме вдигаше от място. Класната ме поемаше или моите съученици ме довеждаха до дъската. Това ставаше, когато трябваше да се довърши някоя задача или да се поправи сгрешената. Аз диктувах, а ученикът пишеше на дъската. Учителят по геометрия имаше навика да потупва някоя по-луда глава. Само моята не беше докосвана. Няма да забравя един срам в час по немски език. Това беше моят език от техникума и вероятно за това съм попаднал в този клас. Събираха ни заедно с девически „А“, по половина от двете паралелки, а другите две половини изучаваха френски език. Учителката по немски език Иванка Цонева изпитваше някого. Той не успя да отговори на въпроса й. „Ей сега — каза новият ви съученик ще каже.“ Аз толкова много се смутих, че потънах от срам. За първи път бях сред девическия клас. Просто не можах да кажа на немски инперфектната форма на глагола „съм“. В следващите часове се поокопитих, разбира се, и сега, когато чета моите списания на немски, съжалявам, че не мога да проведа макар и елементарен разговор с моята учителка, за да се убеди, че ми е дала добра основа.

Твърдя, че най-добрата терапия на тоя свят е общуването с хората. Атмосферата в класа и училището присадиха нови криле на моята амбиция. Вече се чувствах по-уверен и подготвен за едно кандидатстване в университета. Вълнуващи бяха красивите мигове на празници, участията ми на различни сбирки, манифестации, в редовете на съучениците ми. И днес съм благодарен на онова незабравимо време и на моите съученици, когато човещината и идеализмът ни свързваха искрено. С мнозина от тях и днес съм приятел. Кольо Лефтеров и Христо Попов станаха професори; Недьо Големанов — ръководител на голяма стопанска структура. И още много измежду тях, с които и до днес се срещаме. Христо Банковски, с който бяхме големи приятели, отлетя към своята звезда. Няма да забравя и помощта на Надежда Койчева, която ми четеше и заедно си поправяхме четворките по психология. Веска Дончева ми четеше по руски.

Дойде 24 май, вече бяхме абитуриенти. Държахме изпити в стила на руската матура по повечето предмети. В началото на юни получихме своите дипломи в кино „Майчина грижа“. Беше незабравим миг. Заедно с първенците ме изведоха и мен и директорът ми връчи дипломата. Ако не се лъжа, в салона много ръкопляскаха и станаха на крака.