Кони Мейсън
Вкусът на рая (3)

2

Софи се събуди от мътна дневна светлина и леко люлеене. Понечи да стане и удари главата си в нещо твърдо, което се намираше само на няколко инча над нея. Изскимтя, но веднага затисна с ръка устата си, когато си спомни къде се намира и защо е тук. Когато не усети никакво движение в каютата, се търкулна така, че да надникне изпод леглото, без да я види някой.

Каютата изглеждаше празна. Колко време беше спала? Достатъчно, за да огладнее, реши тя, когато стомахът й изкурка в отговор на въпроса. Обитателят на каютата беше ли спал тук снощи, без тя да е разбрала?

Софи изскочи изпод леглото и започна да изследва околността на дневна светлина.

Тъй като каютата беше доста голяма, тя предположи, че принадлежи на капитана. Знаеше, че трябва да си тръгне оттук, преди той да се е върнал. С малко късмет можеше да слезе от кораба, без да я видят. Но надеждите й бяха попарени, когато погледна през илюминатора и видя само вода — вода, вода и пак вода.

Неприятното осъзнаване на положението полека започна да се просмуква в съзнанието й. Корабът беше вдигнал котва и беше потеглил, докато тя е спала. В каква посока отиваше? Китай? Индия? Америка? Не! Тя искаше да се прибере у дома. Трябваше да намери веднага капитана и да го накара да обърне кораба.

Чу гласове пред вратата. Тъй като още не беше готова да се изправи пред когото и да било, тя се пъхна под леглото с намерението да остане там, докато не намери думи, с които да се обърне към човека, който държеше съдбата й в свои ръце. Но ако изчакаше прекалено много, се страхуваше, че ще се озове на път за място, което нямаше никакво намерение да посещава.

Вратата се отвори, пропускайки мъж, който Софи сметна, че трябва да е капитанът. Той вървя насам-натам из каютата в продължение на няколко минути, преди да спре пред бюрото. Ръката му докосна една чаша. Течността в нея се разплиска, когато чашата падна на пода, търкулна се под леглото и чудно, не се счупи. Софи затаи дъх, молейки се дано капитанът да не реши да спасява чашата.

Тя чу стъпките му да се приближават. Стисна очи и се замоли още по-горещо, но без резултат. Долови остро поемане на дъх, последвано от ругатня. Отвори очи и срещна смаяния поглед на Крисчън Радклиф, мъжа, когото много добре си спомняше, който имаше основателна причина да я ненавижда.

— Какво, по дяволите… Коя си ти и какво правиш на кораба ми? — изрева той. — Излизай оттам!

Очевидно още не я беше познал. Тя се дръпна колкото можа по-назад, но ръцете му бяха дълги. Не му беше особено трудно да я хване и да я издърпа не особено внимателно изпод леглото, а след това да я накара да се изправи. Тя чу рязък звук и осъзна, че единственият останал ръкав на роклята й е отпран.

Софи се втренчи във вбесеното изражение на лицето на Крис и едва не припадна, когато миналото се втурна в паметта й. Никога нямаше да забрави лицето му. Знаеше, че Крисчън Радклиф е тръгнал да плава по море след дуела, но почти не беше чувала нищо повече за него.

— Ти! — изръмжа Крис. — Какво правиш ти на борда на моя кораб? Мислех, че съм се отървал от тебе преди години, Софи Карлайл.

Тя преглътна страха, който се беше събрал в гърлото й, и се опита да се държи безочливо.

— Привет, Крис.

Той присви очи. Същите омагьосващи сини очи, които тя така добре помнеше.

— Зададох ти въпрос. Какво правиш на борда на моя кораб?

— Не знаех, че е твоят кораб. А какво правя тук… трябваше да избягам от стражата и видях твоя кораб.

— Какво си направила пък сега?

— Това е дълга история. Бягах от стражата и се озовах на пристанището. Качих се на кораба та, за да избягам, но смятах да сляза, преди корабът да отплава.

Той я огледа с пронизителните си очи, явно стигайки до свои собствени заключения, когато забеляза изцапаната й и скъсана рокля. В гласа му се прокрадна отвращение.

— Изглеждаш като евтина уличница.

Брадичката й се вирна.

— Как смееш да ме оскърбяваш.’ Това не е по моя вина. Ако бъдеш така любезен да обърнеш кораба, ще бъда повече от щастлива да сляза.

— Твърде късно е.

— Какво?

— Чу ме, Софи, твърде късно е да обръщам. Страхувам се, че ще трябва да останеш на борда на „Безстрашни“ докато стигне до Ямайка.

— Ямайка! Не, не искам да ходя там. Моля те, Крисчън, върни ме в Лондон.

— Съжалявам, Софи, това е моят кораб и ти ще останеш тук. Когато стигнем в Ямайка, ще те върна с друг кораб. — Той се взря в гърдите й. — Променила си се.

Тя кръстоса ръце пред гърдите си.

— И ти.

Той я изгледа внимателно.

— Къде е съпругът ти?

— Не съм омъжена.

— Сгодена ли си?

— Ами!

— Любовница на някой богаташ?

— Не, проклет да си! — изфуча тя.

Той вдигна рамене.

— Естествено предположение. Щеше да се продадеш на Дезмънд.

— Татко и Рейфърд го намислиха. Знаеш, че предпочитах тебе. Но нямах избор. Бях твърде млада и неопитна, за да се боря с тях за мъжа, когото исках.

— Престани! Не искам да чувам кого си предпочитала и кого не си. Единствено резултатът от действията ти има значение.

— Съжалявам за Дезмънд. Знам, че ме държиш отговорна за смъртта му.

Той се отвърна от нея.

— Обвинявам себе си. — И се обърна, за да я изгледа. — Проклятие! Кой дявол изкуши съдбата да те докара обратно в живота ми?

Брадичката й се вирна предизвикателно.

— Не съм го планирала.

— В Лондон ли живееш сега?

— Не, дойдох преди няколко седмици.

— От кого бягаше?

Тя направи гримаса.

— От мъже.

Крис се ухили накриво.

— Защо ли не ти вярвам?

Софи вдигна рамене.

— Това е самата истина.

Крис се вгледа в лицето й, спирайки се на устните й, преди да отвърне очи.

— Гладна ли си?

— Малко.

— Ще кажа на прислужника ми да донесе гореща вода и нещо за ядене. Струва ми се, че едно измиване ще ти се отрази добре. Не излизай от тази каюта — предупреди я той. — Обикновено се справям с екипажа си, но ти си прекалено привлекателна, за да останат безразлични. Връщам се след малко.

На вратата се почука.

— Това сигурно е прислужникът — каза Крис. — Влизай, Каспър.

Русоляв момък на единадесет-дванадесет години нахълта в каютата и спря изведнъж, виждайки Софи. Зяпна и премести очи от нея към Крис.

— Можеш да си затвориш устата, Каспър — каза Крис. — Май си имаме пътник без билет. Госпожица Софи Карлайл ще пътува до Ямайка с нас. Софи, това е Каспър — той ще се грижи за нуждите ти по време на пътуването ни.

Каспър хвърли поглед към Софи, после сведе очи и плахо изрече:

— Госпожице.

— Донеси една кофа гореща вода за госпожица Карлайл — нареди Крис. — Сигурен съм, че една баня ще й се отрази добре. После виж дали ще можеш да намериш нещо за ядене в килера. О, да, и донеси повечко въглища за мангала. Няма да плаваме в по-топли води поне още две седмици.

— Тъй вярно, капитане — отвърна Каспър, хвърляйки още един поглед към Софи, преди да излезе от каютата.

— Сега си почини — изрече студено Крис. — Ще се върна малко по-късно и ще говорим за твоето положение и какво да те правим.

Гледа я втренчено цяла минута, преди да напусне каютата.

Софи потръпна. Крис Радклиф решително не беше мъжът, когото тя помнеше. Смъртта на Дезмънд го беше променила в много отношения. Той не беше очарователният млад мъж, в когото се беше влюбила.

Последният й спомен от Крис беше от деня, когато той й беше казал, че е убил лорд Дезмънд на дуел заради нея. Тя беше останала така зашеметена, че не успяваше да мисли, камо ли да каже и една дума. Той се беше взирал в очите й, спомни си тя, сякаш я молеше да му прости вината. Когато тя не беше казала нищо, той беше излязъл от стаята и от живота й. Не го беше виждала чак до днешния ден. Често беше съжалявала, че не му беше казала колко я е страх, че може да влезе в затвора заради незаконен дуел… или че го обича. Беше се оттеглила в провинцията скоро след скандала, а той беше тръгнал да плава. Сега се виждаха за първи път след седем години.

Софи интуитивно разбираше, че Крис все още носи вината заради убийството на Дезмънд. Беше научила, че двамата са се скарали заради нея. Дуелът беше резултат от спор между приятели, завършил със смърт. Нямаше виновен.

Тя не обвиняваше Крис за смъртта на Дезмънд. Тогава беше на седемнадесет години, къпеше се в магията на ухажването на двама красиви мъже и щеше да се омъжи за Крис, ако можеше да избира. Но завареният й брат и баща й бяха настояли да сключи брак по сметка, за да попълнят изтощените си финанси, макар че тя обичаше не друг, а Крисчън Радклиф.

Едно почукване по вратата я изтръгна от мислите й. Каспър влезе, след като чу поканата й, и внесе вътре кофа с димяща вода и друга, пълна с въглища.

— Ще намерите чисти кесии за баня и кърпи в шкафа, госпожице — каза момчето. — Готвачът ви приготвя закуската; ще я донеса, след като свърша тук. Още имаме пресни яйца и бекон. След две седмици храната няма да бъде толкова хубава, затова яжте, докато можете.

— Благодаря, Каспър — отвърна Софи. — Ти отдавна ли плаваш с капитан Радклиф?

Лъчезарната усмивка на момчето помръкна.

— Три години, госпожице. След като татко и мама умряха от треска, никой не искаше да ме вземе. Капитанът ме намери, като просех по улиците, и ме доведе на борда на „Безстрашни“. Тъкмо беше купил шхуната и за първи път плаваше като капитан на собствен кораб. Оттогава съм с него. Той искаше да ме прати на училище, обаче аз отказах. Не искам да го оставям, госпожице. Той няма да знае какво да прави без мене.

Софи се усмихна на момчето. Странно беше да види такава лоялност у толкова млад човек.

— Капитанът е късметлия, че си при него.

Изчервявайки си, Каспър наведе глава и се зае да пълни мангала с въглища. След като момчето излезе, Софи сипа гореща вода в легена, намери кесиите за къпане, кърпите и сапуна и изми лицето и ръцете си. Погледна към вратата, пусна резето, после свали роклята, обувките и чорапите. Ако не можеше да се изкъпе както трябва, поне да се измие колкото може.

След като приключи с миенето, тя среса косата си с четката на Крис и взе роклята, за да я огледа. Направи гримаса от отвращение; беше мръсна и непоправимо разкъсана. Но какъв избор имаше? Съмняваше се, че Крис държи женски дрехи на борда на кораба си.

Погледът й попадна на моряшкия му сандък. Тя вдигна капака и се усмихна, като видя една негова риза най-отгоре върху купчина дрехи. Облече я. Дългите й ръкави се спускаха доста под пръстите й, а полите на ризата скриваха краката й почти до коленете. Зарови се по-дълбоко в сандъка и намери едни брезентови панталони. Премери ги и разбра, че не може да ги преправи за себе си, ако няма ножици, игла и конец.

— Претърсването на шкафовете не даде резултат — нищо, което дори и отдалече да прилича на необходимите й сечива.

— Госпожице — обади се Каспър. — Закуската ви е готова.

— Сега — отвърна Софи. Сграбчвайки едно одеяло от леглото, тя се уви в него и вдигна резето. — Ако обичаш, сложи я на бюрото, Каспър.

Като внимаваше да не поглежда към босите й крака, момчето постави подноса на бюрото и се измъкна, затваряйки вражата зад себе си. Храната миришеше възхитително, а Софи беше много гладна. Придърпвайки един стол към бюрото, тя пусна долу одеялото, седна и се зарови в подноса, отрупан с пържени яйца, златиста шунка, дебели резени хляб, намазани с масло, и в добавка чаша чай.

Крисчън излезе на квартердека и пое кормилото от първия помощник Дърк Блейн. Съдейки по мрачното лице на капитана, помощникът трябва да се беше досетил, че не му се говори, затова просто му предаде кормилото и се оттегли.

Крис не можеше да престане да мисли за това, че беше открил Софи в каютата си. Шокът от това, че я вижда отново след седем години, не преставаше да го разтърсва. Тя изглеждаше като някаква съмнителна скитница, когато я беше измъкнал изпод леглото си. Сигурно е била отчаяна до немай-къде, за да се осмели да излезе в такава студена и влажна нощ без наметка. Инстинктът му подсказваше, че е скрила от него повече неща, отколкото му беше казала.

През следващите три седмици, докато стигнеха Ямайка, какво, за бога, щеше да прави той с жената, която му беше причинила повече страдания, отколкото беше познал преди онзи момент? Жена на борда на „Безстрашни“ можеше да докара бунт. Най-добрият начин да държи хората си далече от нея, разсъди той, беше да обяви публично, че е негова, и така да държи екипажа далече от нея.

— Капитане, може ли да поговорим?

Беше Блейн и изражението на лицето му предвещаваше неприятности.

— Какво има, господин Блейн?

— Носят се слухове, че в каютата ви има жена.

Крис се намръщи. Заподозря, че Каспър се е разбъбрил.

— Вярно е — потвърди той. — Жената е моя. Кажете това на екипажа.

Блейн го изгледа втренчено и озадачена бръчка проряза Челото му. Двамата с Крис бяха отдавнашни приятели и той се Не поколеба да каже какво мисли.

— Никога досега не сте качвали жена на борда на „Безстрашни“, капитане.

— Докато съм капитан на този кораб, мога да правя каквото поискам — излая Крис с тон, е който рядко говореше на помощника си.

В мига, когато думите излязоха от устата му, той си пожела да можеше да ги върне. Софи беше на борда на „Безстрашни“ от броени часове, а вече предизвикваше неприятности.

— Тъй вярно, сър — отвърна Блейн и отдаде чест. — Ще предам заповедта ви на екипажа.

— Господин Блейн, извинете ме за резкия тон. Имам да мисля за важни неща.

— Сигурен съм, капитане — отвърна дръзко помощникът.

— Поемете кормилото. Трябва да свърша нещо важно.

— Тъй вярно, капитане — отговори Блейн, широко усмихнат. — Не бързайте. Важните неща изискват повече внимание.

Тъй като Крис не знаеше какво има предвид Блейн, не обърна внимание на закачката. Но беше сигурен в едно — Софи не беше негова отговорност. Щом стигнеха Ямайка, щеше да й даде пари и да я върне в Англия, за да се махне окончателно от живота му.

Крис не се изненада, когато се намери пред вратата на каютата си след броени мигове. Без да си дава труда да чука, той отвори вратата и влезе вътре. Спря внезапно и затвори вратата е ритник, виждайки Софи да седи да бюрото му, облечена в една от неговите ризи, и да опустошава препълнен поднос с пържени яйца и шунка.

Тя изпусна вилицата и го изгледа втренчено.

— Не те очаквах толкова скоро.

Очите й още бяха зелени, осъзна той, зелени като гористите планински склонове на Ямайка, а кестенявата й коса блестеше. Погледът му се спря на устните й. Бяха по-сочни, отколкото ги помнеше. Молещи за целувка. Изведнъж усети, че не е способен да гледа възхитителната й уста, без да помисли за всички греховни начини, по които тя би могла да използва тези плътни устни. Сподави един стон. Беше полудял! Напълно и непоправимо полудял! Не искаше да мисли за нея по този начин. Искаше да я ненавижда.

Ако насочеше погледа си другаде, щеше да бъде още по-предизвикателно, реши той, когато очите му се спуснаха към гърдите й. Розовите зърна, ясно очертаващи се под тънката тъкан на ризата му, дразнеха вече възбудените му сетива. Не помнеше да е била толкова надарена преди седем години. Той се втвърди незабавно.

— Ризата ми ти стои по-добре, отколкото на мене.

Софи кръстоса ръце на гърдите си.

— Само това намерих. Роклята ми трябва да се изпере и да се закърпи.

Виждайки роклята й да се търкаля на пода, Крис я взе с палец и показалец. Набърчи отвратено нос.

— Страхувам се, че тази рокля вече не я бива за нищо.

Без да и поиска разрешение, той отиде към илюминатора, отвори го и хвърли роклята в разпенената вода. Софи скочи на крака.

— Нямаше право да постъпваш така!

— Аз пък съм на друго мнение. Като капитан на този кораб мога да правя каквото си поискам.

Софи разбра, че е в опасност, когато погледът на Крис се спря на непокритите й крака. Този мъж вече не беше омаяното от нея момче, което тя помнеше. Това беше мъж, кален от живота, напълно непознат, който знаеше какво иска и беше готов да го вземе.

— Много привлекателно, Софи.

Тя седна отново до бюрото, подвивайки крака под себе си.

— Знаеш ли къде мога да намеря игла, конец и ножици, капитане? Тъй като се нае да се разпоредиш с роклята ми, трябва да измайсторя нещо прилично, което да нося, от дрехите в твоя сандък.

— Сигурен съм, че Каспър може да направи нещо. Но намирам, че ризата е повече от достатъчна. Няма защо да се страхуваш от мене, Софи. Вече не ме изкушаваш, както преди — излъга той. — Загубих интерес към тебе в деня, когато убих Дезмънд.

Софи трепна. Думите му я нараняваха. По онова време Крис беше друг човек. Сега беше по-корав, измъчван от вината. Като че ли живееше в свой собствен ад.

— Дояж си — каза той.

Софи отмести подноса.

— Свърших. А за иглата и конеца…

Крис се отдели от стената и се приближи към нея. Опря ръце на бюрото и се наведе напред така, че носът му едва не опря в нейния.

— Защо се притесняваш за дрехите? Нали ти казах, че не ме привличаш. — Замълча за миг, после запита: — Колко мъже си имала през тези седем години?

Оскърблението беше прекалено силно за Софи. Тя вдигна ръка и го зашлеви. Той залитна назад. Трябваха му само няколко секунди, за да реагира. Хвана я над лактите, накара я да се изправи и я дръпна над бюрото, помитайки подноса и приборите. Метна я на леглото и се просна отгоре й.

— Никога повече не ме удряй — предупреди я той, стиснал здраво зъби. — Ако беше някой от екипажа ми, щях да заповядам да те нашибат с камшик.

Софи започна да трепери неудържимо, но не от студ, защото каютата беше топла. Този мъж държеше живота й в ръцете си. Ако пожелаеше да я накажат с камшик, никой не можеше да го спре.

— Оскърби ме — изрече тя с повече самоувереност, отколкото усещаше, и опря ръце в гърдите му. — Махни се от мене. Не съм привлекателна, забрави ли?

— Излъгах. Може да не те харесвам, но ми е много хубаво да те усещам под себе си. Ще плаваме няколко седмици и няма да имам женска компания. Тъй като няма изгледи да ходиш където и да било, не виждам причина да се отказвам от тебе. Не съм те канил на кораба, ако си спомняш; ти сама дойде.

— Не знаех, че е твоят кораб! — извика тя. — Само неговата дъска беше спусната. Смятах да сляза на брега, преди да отплава.

Тя се укори — този мъж я омагьосваше… Напрежение, което можеше да припише само на сексуално осъзнаване, трептеше помежду им.

Още лежеше под него, страхувайки се да помръдне заради евентуалните последици. Крис се взираше в нея е интензивност, която я накара да се запита дали не възнамерява да я похити. Вгледа се в красивата му уста, припомняйки си откраднатите целувки, които бяха споделяли толкова отдавна. Трудно беше да си напомня, че това не е онзи младият Крис, когото познаваше тогава.

Погледът му не се откъсваше от нейния. Крис не можеше да отрече, че Софи е красива — с деликатното си лице с фина кост, перленобяла кожа и чувствено тяло. Годините й се бяха отразили много добре, изпълнявайки обещанието на младежката красота.

Той се надигна на лакти.

— От кого бягаш, Софи? Морякът Хортън ми каза, че някакъв мъж го питал дали не е виждал една млада жена. Това, което ти ми разказа, съвпада е думите на Хортън.

Колкото и да се опитваше, Крис не можеше да откъсне поглед от нея. Не можеше да отрече, че тя го привлича, въпреки че не искаше отново да попадне в клопка.

— Какво гледаш? — запита тя остро.

— Ти си още по-красива, отколкото си те спомням.

— Изненадана съм, че изобщо искаш да си ме спомняш.

— Не искам, по дяволите! Но ти не ми позволи да те забравя.

— Махни се от мене, тежиш ми.

— Има една малка подробност, че трябва да си платиш пътуването. Сега е удобен момент за първата вноска.

Тя го заудря в гърдите.

— Престани! Аз съм девствена!

Крис отметна глава и от гърлото му се изтръгна смях.

— Защо ли не ти вярвам? От любовник ли бягаше?

— Не, разбира се, че не. Аз…

Изречението й увисна недоизказано, когато Крис сведе глава и долепи устни до нейните. Тъкмо се готвеше за дълга целувка, когато почувства болка. Дръпна се, не можейки да повярва, че тя го е захапала.

— Палавница такава, защо го направи?

— Очаквам да се държиш уважително към мене. Не си по-добър от другите мъже, които се опитваха да вземат от мене онова, което не бях склонна да им дам.

Крис замръзна. Някой се беше опитал да навреди на Софи? Защо я беше преследвала стражата?

— Пусни ме, Крис — извика тя. — Вече не те познавам. Кой си ти?

— Не съм наивният млад глупак, какъвто бях преди седем години. Ясно ми е, че си в беда. Нямаше да се озовеш тук, ако не беше. Разкажи ми.

— Не… не мога.

— Забравих — изрече той сурово, — ти не ми вярваш. Аз съм мъжът, когото отхвърли, защото не бях графски наследник.

— Не, не беше така!

Отрицанието й събуди първичните му инстинкти. Той издаде нисък ръмжащ звук, сведе глава и плени устата й. Този път тя не се опита да го спре, когато той пъхна езика си в устата й или когато обхвана твърдата й гърда в шепата си и стисна зърното с палеца и показалеца си.

Крис се усмихна мислено, представяйки си как най-накрая ще получи онова, което му беше отказано преди седем години. Но не стана така. Софи се дръпна, карайки го да загуби равновесие. Последното оскърбление дойде, когато тя го бутна от леглото. Не желаейки да се предаде пред една жена, Крис се надигна от пода и се хвърли върху нея. Нито за минута не беше повярвал, че е още девствена след толкова много време.

— Защо се правиш на обидена? — запита той с все по-нарастващ гняв.

— Не се правя.

— Ти го казваш.

Посягайки надолу, той дръпна ръба на ризата и се настани между бедрата й.

— Отпусни се, няма да те нараня. Лош опит ли имаш с мъжете? Затова ли си толкова сопната?

Софи се изсмя. Не беше толкова отдавна, когато сър Оскар се беше опитал да я похити.

Крис разкопча едно по едно копчетата на ризата, оголвайки гърдите й. Усети прилив на странно чувство, докато гледаше сметаненобялата кожа на гърдите и корема й. Съвършенство беше думата, която му идваше на ума. Тя се изви нагоре, опитвайки се да се предпази. Чиста, първична диващина се разля из него при мисълта да зарови болезнено набъбналия си член в жената, заради която толкова години беше живял в мъка. Надигна се и разкопча панталоните си. Членът му се освободи, твърд и пулсиращ, повече от готов най-после да прикове Софи Карлайл към леглото.

Крис си пое полека дъх, опитвайки се да успокои страстта си. Той беше едър мъж и не искаше да й причини болка.

— Това ли е твоят начин да ме накажеш заради смъртта на Дезмънд? — извика тя.

Той замря.

— Не, Софи, това е заради седемте години живот в ада. — Той зацелува раменете и гърдите й, после хвана едно розово зърно между устните си и го засмука. Чу я как остро си поема дъх и се усмихна.

— Гърдите ти са прекрасни, съвършени. Не се бори е мене; няма да те нараня.

Продължи да облизва зърната й, първо едното, после другото, докато ръцете му полека поглаждаха вътрешната повърхност на бедрата й. Очите й бяха примирени — факт, за който той беше безмерно благодарен. Беше развил необяснима потребност да притежава тази неканена бегълка, която съдбата беше стоварила в леглото му.

С едната си ръка той разтвори гнездото от къдрави косъмчета там, където се съединяваха краката й; почувства как мускулите на бедрата й се свиват в отговор. Когато плъзна пръсти над пулсиращата топлина на мократа й цепнатина, тя изскимтя. Той едва не избухна в смях. Не беше необходимо кой знае колко за една преструваща се девица да се превърне в опитна блудница.

Раздели я с пръсти и въведе члена си в отвора й. Щеше да се зарови докрай в нея, ако нещо в очите й не го беше спряло. Страх? Шок? Отвращение?

Навлезе полека. Тя беше стегната. Прекалено стегната. Опита се да не обръща внимание на зашеметяващия факт, навлизайки още повече, но тогава членът му стигна до бариера, която не беше очаквал. Проклятие, беше искал да вярва най-лошото за нея! Взря се в лицето й с отворена в неверие уста, присвил очи. Беше имал твърде много жени, за да не да познае коя е девствена. Малката пакостница не беше излъгала.

Изруга, надигна се и се дръпна от нея. Тя дръпна ризата надолу, колкото може, покри краката си и скочи от леглото. Той се опита да не забелязва сълзите, които браздяха бузите й, или устните, подути от грубите му целувки. Беше загубил самообладание. Не му беше присъщо. Сякаш седемте години не му бяха достатъчни, за да забрави очарованието, което упражняваше над него Софи Карлайл.

Софи го беше научила, че жените са безсърдечни създания, които ценят парите повече от любовта. За щастие, беше научил добре урока си. Безсмислената смърт на Дезмънд беше накарала Крис да цени физическото удоволствие повече от емоционалната привързаност. Беше се заклел да избягва емоционално обвързване с жена и смяташе да живее според това правило.

Погледна към Софи. Тя хапеше долната си устна и го гледаше втренчено, сякаш виждаше някакъв човекоядец.

— Не се безпокой — изфуча той — още си девствена.

— Казах ти, но ти не ми повярва — изфуча тя в отговор. — Сега ще обърнеш ли кораба и ще ме върнеш ли в Лондон?

Крис се засмя.

— Няма такъв шанс, Софи. „Безстрашни“ плава към Ямайка, ти също. Време е да ми кажеш истината — защо се промъкна на борда на моя кораб.

Софи поклати безмълвно глава. Някога Крис беше признал, че я обича, и тя беше отвърнала с цялото си сърце на тази любов, но не беше свободна да я приеме. Лорд Дезмънд беше богатият съпруг, когото семейството й искаше за нея. Макар че братът на Крис беше граф, самият Крис нямаше много собствени пари. Зависеше от орат си за издръжката си и затова Рейфърд и баща й държаха за лорд Дезмънд.

Софи се питаше колко ли пъти се е бил на дуел Крис заради други жени, докато тя беше отхвърлена от обществото и принудена да се Крис засрамена в провинцията. Беше великолепен мъж, невъзможно красив, силен и мощен. Би могъл да има всяка жена, която пожелае. Защо все още я обвиняваше заради нещо, което се беше случило преди толкова години?

— Е, чакам отговор.

Спомняйки си тежестта на ръката му, тя изсъска:

— Проблемите ми не са интересни за тебе.

— Права си, жените не са нищо друго освен проблеми. Дръж си тайните — изфуча той, излизайки от каютата.