Кони Мейсън
Вкусът на рая (2)

1

Лондон, една седмица по-късно

— Дойдох да си взема парите, Колдуел. Не мога да чакам, докато финансовото ти положение се подобри — възрази възпълният, набит мъж с оредяваща коса. — Резервирал към каюта за Ямайка на борда на „Утринна звезда“. Заминавам след пет дни. Много време бях далече от плантацията си и не мога повече да отлагам заминаването. Ако не изплатиш дълга си сега, ще повикам стражата и ще те отведат в затвора за длъжници. Сигурен съм, че не съм единственият в града, който държи твои полици.

Рейфърд виконт Колдуел усети внезапен импулс да зашлеви сър Оскар Ригби и да го изгони. Но колкото и да го ненавиждаше, трябваше да залепи любезна усмивка на лицето си и да се опита да го успокои.

— Е, хайде, сър Оскар, няма нужда от заплахи. Ще си получите парите.

— Кога?

— Веднага щом успея да оправя финансите си.

— Това никога няма да се случи, Колдуел. Всички знаят, че джобовете ви са празни. Сумата, която ми дължите, не е никак малка. Мога да използвам парите, за да купя още роби.

Спорът продължи с неотслабваща сила. Разменяха се заплахи. Гласовете се издигаха до диво кресчендо, докато тримата слуги, чиито услуги Колдуел едва можеше да заплаща, не изчезнаха в ниските етажи на занемарената градска къща.

Софи Карлайл слезе по стълбата на къщата, която завареният й брат беше наел, привлечена към кабинета от звука на сърдити гласове. Много добре знаеше за какво е спорът. Не минаваше и ден, без някой да се появи пред вратата им и да иска изплащане на някой от комарджийските дългове на Рей или на фините дрехи, които си купуваше.

Тя замръзна на долната площадка, когато вратата на кабинета се отвори рязко и един нисък, набит мъж с неподдаващи се на описване черти и зачервено лице изскочи оттам. Видя я и рязко спря.

— Коя сте вие, скъпа? — запита мъжът.

На Софи не й хареса фамилиарният му тон и тя се накани да му го каже, когато Рейфърд се появи зад гърба на дръзкия непознат.

— Сър Оскар, това е природената ми сестра, госпожица Софи Карлайл. Софи, запознай се със сър Оскар Ригби… ъ-ъ… мой делови познат.

Ригби посегна към ръката й и я поднесе към устните си за мокра целувка. Потискайки една тръпка, Софи издърпа ръката си.

— Вашата сестра, а? — изрече Ригби, изпращайки на Колдуел многозначителен поглед. — Може би бях малко прибързан с исканията си. Да се върнем ли в кабинета ви, за да продължим разговора? Сигурен съм, че можем да стигнем до споразумение, което да е удобно и за двама ни.

Софи отстъпи, не искаше да се занимава с делата на Рей. Ако той не беше проиграл зестрата й заедно със скромните имущества на съпругата си, сега нямаше да бъдат в такова ужасно положение. Тя се беше надявала, че щом Рей се ожени за Клеър, ще се откаже от капризите си и ще се успокои, но това не стана.

Искаше й се да се върне в провинциалното имение, където можеше да помага на хората от селцето. Планът на Рей да я доведе в Лондон, за да й намери богат съпруг, беше обречен на провал от самото начало. Бяха в града вече от един месец, но никой не ги канеше и Рей не беше намерил кой да помогне за представянето й у Алмак или на някое светско събитие.

— Сър Оскар — изрече тя, кимвайки рязко, — ще ви оставя да говорите с Рейфърд. Трябва да отида в кухнята, готвачката иска да ме види.

Ригби загледа как Софи се отдалечава и погледът му се задържа на съблазнителното полюляване на ханша й. Остана да гледа подир нея, докато тя не се скри, преда да влезе отново в кабинета. Колдуел го последва и затвори вратата.

— Сестра ви е ослепителна — каза Ригби. — Защо не се е омъжила? — Потупа брадичката си, потънал в мисли. — А, Софи Карлайл; да, сега си спомням. Имаше един скандал около името й. Тя избяга опозорена от града преди известно време. Подочух клюки за нея в един от игралните домове малко след като вие и тя се върнахте в града, но не обърнах особено внимание.

Колдуел отмина думите на Ригби.

— Беше малък инцидент, който се случи преди доста време. Оставете Софи. Споменахте за споразумение. Нямам търпение да чуя подробностите.

— Първо ми кажете дали имате на ръка петстотинте лири, които ми дължите.

— Не, но ако ми дадете още малко време…

— Никакво време. Вече ви казах. Скоро напускам Лондон. Но има друг начин да ми върнете дълга, без да ви струва и едно пени.

Лицето на Колдуел пламна.

— Само ми кажете какво искате и е ваше.

Ригби се залюля напред-назад на пети, вълнението се съчетаваше с предусещането, което се виждаше в самодоволната му усмивка. Сключвайки ръце зад гърба си, той се наду като паун.

След няколко напрегнати мига избъбри:

— Искам сестра ви. Дайте ми я за една нощ и ще унищожа полиците ви. Ако откажете, ще отида право при магистрата и ще ви пратя в затвора за длъжници.

Колдуел го зяпна.

— Искате Софи?

— Да. Искам я за една нощ в леглото си. Тя е много по-красива от робините, които имам в плантацията, и проститутките, които посещавам в Лондон.

Колдуел се заразхожда.

— Доведох я в Лондон, за да й намеря съпруг. Дайте ми време да уредя подходящ брак и ще имате петстотинте лири.

Ригби поклати отрицателно глава.

— Не ми върши работа. Сестра ви недокосната ли е?

— Имам основание да смятам, че е.

Очите на Ригби се замъглиха.

— Какво щастие за мене. Е, уговорихме ли се, Колдуел? — Колдуел се поколеба. — Може дори да предложа малка екстра, ако ми хареса — добави Ригби.

— Софи никога няма да се съгласи. Напоследък е много упорита и капризна. Почти нямам контрол над нея.

Ригби вдигна рамене.

— Разбира се, от вас зависи дали ще я принудите да ви се подчини. Бихте могли да й напомните, че съпругата ви няма да има съпруг, ако отидете в затвора за длъжници.

Колдуел трепна. Не го беше грижа за Клеър. Беше я оставил в провинцията, за да не пречи на работите му в града.

Нямаше друг начин. Софи трябваше да преглътне гордостта си и да се изправи пред неизбежното. Беше стара мома. Никой мъж нямаше да й даде друго освен неприлично предложение, осъзна той сега. Да продаде благосклонността на Софи беше единственото разрешение на финансовите му проблеми.

След като Ригби прекараше една нощ с нея, Колдуел смяташе да я предлага и на друга мъже. Може би някой щеше да я вземе за любовница. Тя вероятно нямаше да страда, ако станеше играчка на някой богат мъж. Щеше да живее стилно, да има прислуга, бижута, които по-късно би могла да продаде, и щеше да живее в разкош. Не беше лош живот и Колдуел щеше да се погрижи да получава своя дял. Всичко, което трябваше да направи, беше да я убеди.

— Софи ще направи каквото й кажа — увери той Ригби.

— Така си и мислех, че ще кажете. Ще отида при нея утре вечер. Направете така, че да знае какво искам от нея.

— Елате след десет часа; тя обикновено си ляга тогава. Ще пусна слугите в почивка и ще изляза, когато дойдете. Но ще си искам полиците, преди да влезете в стаята й.

След като се споразумяха, Ригби си тръгна, наперен като петел. Колдуел остана в кабинета си, планирайки гибелта на Софи.

Софи изплува от кухнята, когато чу предната врата да се затваря. Макар да нямаше представа какво иска досадният сър Оскар от Рейфърд, веднага усети, че става дума за пари. Този човек я караше да настръхва. Тя се запъти към кабинета с намерението да поговори с брат си да си заминат от Лондон.

— Какво искаше този човек? — запита Софи, влизайки в кабинета. — Ще направиш добре, ако се държиш настрана от такива хора.

Колдуел я изгледа намръщено.

— Дори не го познаваш.

— Така е и не искам да го познавам. Има едно нещо, за което бих искала да поговорим.

— И аз имам нещо, което искам да обсъдя с тебе, така че ти кажи първо, а после аз.

Софи не изпитваше нищо друго освен отвращение към заварения си брат. Майката на Рей беше първата съпруга на баща й. Тя му беше довела сина си от предишен брак. Рейфърд беше наследил титлата виконт в ранна възраст.

След смъртта на майката на Рей бащата на Софи се беше оженил за нейната майка. Софи беше единственото им дете. За съжаление баща й толкова се беше привързал към сина на първата си съпруга, че го беше определил за настойник на Софи. Рей беше непоправим комарджия и нехаен към семейството си, а и баща й не беше по-добър. И Рей, и баща й поставяха своите нужди над тези на семейството, оставяйки жените, зависещи от тях, в бедствено положение. Софи едва понасяше Рей и знаеше, че чувствата им са взаимни.

— Време е да се върнем у дома — каза тя. — Не можем да спечелим нищо, като стоим в Лондон, само трупаме още дългове. И двамата знаем, че опитите да ми намериш съпруг са обречени на неуспех.

— Защо се съгласи да дойдеш в Лондон, щом мислиш, че е било безполезно?

Тя отвърна поглед. Имаше няколко причини, но само една, която беше склонна да признае.

— Исках да ти докажа веднъж завинаги, че не можеш да ме контролираш. Помолих те да престанеш да ме караш да търся богат съпруг, който да напълни празните ти джобове. Да оставим тези глупости зад гърба си и да се върнем у дома. Трябва да осигуриш наследник на имението си.

— За какво ми е наследник на фалирало имущество? — изръмжа Колдуел. — Ти можеш да ни спасиш, ако се замислиш повечко.

— Ще трябва сам да се оправяш, Рей.

— Защо да се мъча заради тебе, когато ти си причината семейството ни да падне толкова ниско?

Чувство за вина обзе Софи. Беше пропиляла много години в опити да забрави събитието, което я беше накарало да избяга от Лондон. Но това, което никога нямаше да забрави, беше мъжът, в когото се беше влюбила, когато беше на седемнадесет години.

— Семейството ни щеше да е добре сега, ако не беше проиграл всичко с изключение на къщата и земята. Вече е време да се махнем от Лондон, Рей. Имението все още носи рента и пари от реколтата. Можеш да го вдигнеш на крака, ако положиш усилия.

— Не съм фермер и никога няма да бъда — възрази Колдуел. — Не, Софи, ти си единствената, която може да ме спаси от затвора за длъжници.

— Аз! Как си го представяш?

— Загубих повече, отколкото смятах. Кредиторите ми ме преследват. По-специално един от тях иска веднага да му се издължа. Заплаши да ме прати в затвора за длъжници, ако не…

— Ти си безотговорен глупак, Рей — изфуча Софи. — Затворът за длъжници е прекалено добро място за тебе. Макар да не съм виждала Клеър, я съжалявам.

— Получих едно предложение за тебе, което би могло да помогне да оправим финансовите си затруднения.

Софи се втренчи в него, не вярваше на нито една негова дума.

— Какво е това предложение и от кого?

— Изслушай, ме, преди да откажеш. Сътрудничеството ти може да спаси семейството ни.

— Никога не си се грижил за друг освен за себе си — нападна го Софи.

— Ожених се за тази крава Клеър, нали? Мислиш ли, че щях да й предложа брак, ако нямах нужда от парите й?

— Пари, които успя да прахосаш за доста кратко време.

Колдуел прочисти гърлото си.

— Сър Оскар…

— Не ми казвай, че тази крастава жаба ми предлага брак! — изфуча Софи. — Отговорът е не, не и не.

— Сър Оскар каза, че ще унищожи полиците ми в замяна на една нощ в леглото ти — продължи Колдуел, без да обръща внимание на възраженията й. — Лапнал е по тебе.

— Как смееш! Трябваше да го извикаш на дуел заради тази обида или най-малкото да му покажеш вратата.

Устата на Колдуел се изпъна в тънка линия; очите му станаха като две късчета лед.

— Винаги си предизвиквала неприятности. Вече не си ухажвана дебютантка. Стара мома си и дори да не беше, си опетнена от скандал.

— Няма да го направя, Рейфърд. Нямам нужда от издръжката ти. Получила съм много добро образование. Мога да се издържам като гувернантка, ако стане нужда.

— Ами Клеър? Ще я оставиш ли без издръжка? Имението е фалирало.

— Няма да го направя, Рей, дори и за Клеър. Тя си има родители, докато аз нямам никого. Няма да проституирам заради тебе или заради когото и да било другиго. Ще пусна утре обява в „Таймс“ и ще предложа услугите си като гувернантка.

Извръщайки се рязко, тя се стрелна покрай Колдуел и излезе от стаята.

Софи прекара останалата част от деня в избягване на заварения си брат и когато той се присъедини към нея на вечеря, не повдигна въпроса за сър Оскар, за голямо нейно облекчение. Тя се оттегли веднага след като се нахрани и не видя Рейфърд чак до вечерята на следващия ден.

— Дадох на слугите свободна вечер — каза той, когато Софи приключи с яденето и се извини.

Тя го изгледа втренчено. Не беше характерно за Рейфърд да бъде толкова великодушен и тя едва му повярва.

— Искали ли са го?

— Камериерката помоли за разрешение да прекара нощта при майка си, затова реших да дам и на Джийвс една свободна вечер. Готвачката, разбира се, винаги си отива у дома, след като вечерята бъде приготвена и поднесена.

— В такъв случай лека нощ — отвърна тя. И спря пред вратата. — Впрочем, моята обява трябва да излезе утре в „Таймс“.

Тъй като Рейфърд не реагира на новината така, както беше очаквала, Софи вдигна рамене и го остави да седи на масата. Отиде направо в стаята си, където започна да върши различни дребни работи, докато очите й не започнаха да се затварят. Тогава тя се съблече, изми лицето и зъбите си и надяна една ленена нощница, която беше станала прозрачна от безбройните пранета. Последното, което направи, преди да се покатери на леглото, беше да стъкне огън с последните въглища в сандъчето.

Намествайки се под юргана, за да си намери удобна поза, тя се запита дали ще има отговор на обявата й. Ясно осъзнавайки, че ще са необходими един-два дни, за да дойде отговор по пощата, тя заспа с надеждата, че ще може да постигне пълна независимост от Рейфърд. Отвратителното му предложение да проституира заради него беше последната капка в чашата на търпението й. Отвращението й към него най-накрая беше стигнало до критичната си точка.

Докато сънят я завладяваше, тя нямаше представа, че Ригби е пристигнал и е приветстван сърдечно от Колдуел.

— Чака ли ме? — запита нетърпеливо сър Оскар.

— Не съвсем — измърмори Колдуел. — Сигурно спи. Ще ви оставя да я укротявате. Отказа да ми сътрудничи, но не виждам това да е някаква пречка. Винаги си е била упорито момиче. Човек с вашия опит би трябвало да успее да се справи с една малка нерешителна жена.

Ригби, издокаран като денди и миришещ силно на парфюм, изглеждаше поласкан от комплимента на Колдуел. Издувайки гърди, той изрече:

— Покажете ми стаята й, за да се заема с нещата.

— Ей сега. Слугите ги няма и аз също ще изляза. Но най-напред ми дайте полиците.

— Да не ме мислите за глупак? Ще си ги получите утре, след като прекарам нощта с очарователната ви сестра. Ако мислите да ме измамите, ще се вдигне адски шум. Аз съм злопаметен и помня дълго.

— Никакви хитрости, обещавам — каза Колдуел. — Стаята на Софи е горе, първата врата вдясно. Пожелавам ви приятна нощ. Не смятам да се връщам по-рано от утре сутрин, когато ще можете да ми дадете полиците.

След като Колдуел побърза да излезе, Ригби се заизкачва по стълбата, наслаждавайки се на перспективата да прекара една нощ със Софи. Беше посетил една-две проститутки тук в Лондон, но те бяха истински вещици в сравнение с госпожица Софи Карлайл. Ако се окажеше девица, щеше да сметне сделката с Колдуел като добра цена за изгубените пари.

Не че беше бедняк. Беше направил цяло състояние от търговия с роби в Ямайка.

Софи се размърда насън. Не съвсем будна, тя лежеше неподвижно, вслушвайки се, за да разбере какво я е събудило. Когато чу стъпките в коридора, помисли, че Рейфърд отива да си легне, и се обърна, сгушвайки се в топлото пухено легло. Тогава чу вратата да се отваря и резето да се спуска на мястото си.

Надигна се, присвивайки очи в тъмнината, разсейваш само от смътната светлина на догарящата в огнището жарава.

— Рейфърд, ти ли си? Никакъв отговор.

Стъпките се приближиха към леглото й.

— Рейфърд! Какво правиш тук?

Софи усети пристъп на паника, когато един мъж изплува от сенките и мина пред огнището; късото му, набито тяло се очерта на светлината на жаравата. Веднага разбра, че не е Рейфърд, защото набитата фигура решително не можеше да принадлежи на високия й, слаб заварен брат. Когато най-накрая разбра кой е влязъл в стаята й, отвори уста и нададе пронизителен писък.

— Сами сме в къщата, няма кой да ви чуе, скъпа — каза Ригби, запалвайки свещта, която стоеше на нощната й масичка.

Зашеметена, Софи го загледа втренчено. Устата му беше отпусната, очите блеснали от страст.

— Махайте се!

— О, не, много скъпо плащам за вас и няма да ми откажете.

— Ако говорите за безбожната си сделка със заварения ми брат, това не ме засяга. Рейфърд може да изгние в затвора, все ми е едно. Сега излезте, преди да съм повикала стражата.

Ригби посегна към юргана и го издърпа.

— Никъде няма да ходя, скъпа. Свалете тази нощница, за да видя за какво плащам.

За момент мозъкът на Софи беше изключил, но сега тя мислеше ясно и умът й търсеше начин да избяга от нечестивите намерения на сър Оскар. Беше сама в къщата, нямаше на кого другиго да разчита освен на себе си.

Ригби сграбчи ръба на нощницата й.

— Чакайте! — извика Софи. — Няма да ви е лесно, ако се опитате да ме изнасилите. Няма ли да бъде по-приятно, ако дойда при вас доброволно?

Ригби я зяпна.

— Ще го направите ли? За нищо на света.

— Разбира се. — И тя се насили да се усмихне. — В края на краищата, моето съгласие би помогнало на семейството ми. — Едва не се задави от тези думи, защото знаеше, че Рейфърд никак не го е грижа за нея. — Много съм привързана към заварения си брат.

— Изненадан съм — отвърна Ригби. — Колдуел ме накара да повярвам, че ще имате възражения.

Той хвърли жакета и вратовръзката и щеше да свали панталоните и ботушите си, ако Софи не беше вдигнала ръка, за да го спре.

— Чакайте! Позволете да ви помогна.

Изпробвайки уменията си да съблазнява, макар да не знаеше особено много за съблазънта, тя скочи от леглото, позволявайки на глезена си и на част от прасеца да се покажат изпод нощницата. Забелязвайки начина, по който Ригби се втренчи в глезените й, тя се промъкна към него и започна да разкопчава ризата му. Очите му едва не изхвръкнаха от орбитите, когато тя смъкна ризата надолу по ръцете му и ги обездвижи от двете му страни.

— Седнете, сър Оскар, за да ви събуя ботушите.

Все още с притиснати в ръкавите ръце, той се остави тя да го поведе към един стол.

— Ами ризата? — запита той.

— Още не — измърка Софи. — Ще го направим по моя начин или няма да го направим. Седнете и ми позволете да се погрижа за нуждите ви.

Ригби вече се задъхваше от силно желание.

— Това чакане ме убива.

Но все пак седна на стола, който Софи му посочи.

— Имаме цяла нощ — напомни му тя, мислейки какви ужасни неща иска да направи и на него, и на Рей.

Тя мина зад гърба му. Той се извъртя на стола, за да я намери.

— Какво правите? Стойте където мога да ви виждам.

Сочната уста на Софи се на цупи очарователно.

— Обърнете се, докато свалям нощницата. Ако гледате, няма да ви досъблека.

Очите му се замъглиха.

— Нямах представа, че обичате да играете секси игрички. Колдуел не ми е споменавал за… необичайната ви натура.

— Рейфърд не знае всичко — отвърна Софи, извръщайки очи нагоре. — Обърнете се, сър Оскар.

Ригби толкова се беше възбудил, че буквално подскачаше на стола. Макар да не му се искаше, направи това, за което го беше помолила Софи.

— Не ме карайте да чакам много. Твърд съм като камък и готов да избухна.

В мига, когато той се обърна с гръб към Софи, тя дръпна дългото въже от драпираните завеси и го омота около набитата му фигура, уви го два пъти и го завърза на възел зад гърба на стола.

— Какво е това? — разяри се той. — Не ми харесват тези игри.

— И на мене, сър Оскар. Не мога да повярвам, че сте се осмелил да си помислите, че ще се съглася с плана, който сте измътили заедно с Рейфърд. Не съм за продан, господине. Можете да кажете това на Рей, когато се върне у дома и ви освободи.

Тя се извърна, за да намери дрехите си. Не смяташе да бъде тук, когато Рейфърд се върне. Облече се бързо зад паравана, не сложи нито корсет, нито обичайните няколко фусти, защото бързаше да излезе. Ригби се бореше с въжето и ругаеше на висок глас. Тя трябваше да му запуши устата, но реши да не обръща внимание на мръсните му думи.

Издърпа куфара изпод леглото си и натъпка вътре само най-необходимото, изоставяйки повечето си дрехи, защото не можеше да носи много неща.

Съмняваше се, че Рей е оставил достатъчно пари в касата на бюрото си, за да може с тях да се върне у дома, но знаеше къде може да намери онова, което й трябваше. Обърна се, за да погледне към сър Оскар, питайки се колко трудно ще й бъде да вземе кесията му. Трудно или не, трябваше да го направи.

— Какво правите? — запита той, когато тя се приближи към него.

— Трябват ми пари — изрече тя без заобикалки. — В кой джоб държите кесията?

В мига, когато той се наведе напред, тя разбра, че е подценила силата му и способността си да връзва възли. Въжето поддаде и той се освободи. Софи не го дочака да издърпа ризата си нагоре, за да освободи ръцете и да грабне жакета си; обърна се и побягна, оставяйки куфара, наметката и всякакви мисли за пари, бързайки да избяга от вбесения мъж.

Отвори вратата и хукна надолу по стълбите. Ригби беше по петите й. Скочи към нея, хвана ръкава на роклята й, но той се съдра в ръката му.

— Хванах те, кучко! — изграчи той. — Няма да ми избягаш. Ще доведа стражата. Нощта е студена, няма да отидеш далече. Ще те обвиня в обир и нападение.

Софи се помоли за чудо. То дойде, когато ръкавът й се скъса и я освободи. Ригби загуби равновесие и се срина през глава по стъпалата. Софи се спусна подире му. Посягайки към вазата, която стоеше на масичката в коридора, тя я стовари по главата му, когато той се надигна. Не изчака да види дали го е накарала да изпадне в безсъзнание, отвори вратата и хукна навън в тъмната нощ. Но сър Оскар явно имаше здрава глава, защото го чу да се размърдва зад гърба й.

Софи побягна колкото можа по-бързо и по-надалече. Чу далечни стъпки, които трополяха след нея. Сър Оскар? Навярно беше той.

Гърдите й боляха, краката й бяха готови да се огънат под нея, но тя отказваше да се поддаде на слабостта. Цял живот й бяха заповядвали. Казваха й на кого да позволява да я ухажва, към кого да бъде благосклонна, макар да копнееше за друг. Сега щеше сама да се грижи за себе си.

Чуваше гласове зад гърба си. Очевидно сър Оскар беше намерил стражата. Ако не намереше в скоро време къде да се скрие, щяха да я пъхнат в Нюгейт и да изхвърлят ключа. Вдишвайки студения въздух, тя спря, за да отдъхне за миг. Беше тичала дълго и нямаше представа къде се намира.

Острият мирис на сол и гнила риба я удари в носа. Тя затрепери, пожелавайки си да беше имала време да грабне поне наметката си, преди да избяга. Докато тичаше, не й беше студено, но сега осъзнаваше как хапе нощният въздух, пълен с мокър ситен снежец. Англия преживяваше изключително студена пролет тази година.

Оглеждайки се наоколо, тя се видя на една тясна уличка, цялата в складове и кръчми. Светлинките, блещукащи в края на уличката, я примамиха и тя тръгна към тях. Затича се и осъзна, че се намира на кея Саутуърк. Светлините идваха от кръчмите, струпани край пристанището. Тя се поколеба, хвърляйки поглед зад себе си, докато се опитваше да си поеме дъх.

Отчаяна, се гмурна в една пресечка. След няколко минути сър Оскар и стражата минаха покрай нея, но тя знаеше, че не след дълго ще открият следите й и ще я намерят.

Излизайки предпазливо от пресечката, Софи не видя нищо друго освен кръчми и складове от двете страни на уличката. Тогава чу гласа на сър Оскар, суров и дращещ в адския мрак:

— Притиснахме я.

Обръщайки се, тя се метна в близката кръчма.

Разговорите спряха в мига, когато Софи влезе в шумната, опушена зала, миришеща на прокиснал джин и немити тела. Кръчмарката спря устрема й към задната врата.

— Ей, ти, к’во правиш? Не ти е мястото тука.

— Трябва ми помощ. Преследват ме. Моля ви, ще ме скриете ли?

Меднокосата кръчмарка погледна към кухнята.

— Господин Тейт не иска неприятности със стражата. Ще те предаде, преди да си мигнала. К’во си направила?

— Нищо. Нищо не съм направила. Моля ви, помогнете ми. Трябва да избягам.

Кръчмарката я огледа за един-два мига.

— Къде?

— Колкото може по-далече от Лондон.

Кръчмарката се наведе към нея.

— Не можеш да се скриеш тук. Господин Тейт ще се върне скоро от кухнята. Ако те види, господ знае какво ще направи. Виждала съм го да продава невинни момичета на публичните домове. Но като те гледам, че си май дама, изпаднала в беда, ще ти кажа нещичко, което може да ти помогне.

Софи хвърли поглед вратата.

— Отчаяна съм. Каквото и да направите, ще ви бъда благодарна.

— Повечето от клиентите тука са моряци. Корабите им са пристанали на кея Саутуърк. Може би ще можеш да уговориш някого да те вземе на кораба, като отплава с полунощния отлив, ако не те е много грижа къде ще отидеш.

Да напусне Англия? Това не беше точно каквото имаше предвид Софи. Пък и нямаше пукната пара. Ами ако се скрие на някой от корабите и излезе, когато опасността отмине? Струваше си да опита.

Тя все още обмисляше, когато шумът пред вратата привлече вниманието й.

— О, господи, тук са!

— Ела — каза кръчмарката, хващайки я за ръката, и я промуши през една врата. — Оттук се излиза в пресечката. Късмет.

Софи не изгуби нито миг, когато изхвръкна през задната врата и се озова в тъмната пресечка. Излезе оттам и хукна по улицата към кея. Усети прилив на облекчение, когато видя три кораба, закотвени на пристана. Само един обаче беше оставил дъската за слизане опряна на брега.

— Ето я! — чу тя вика на Ригби.

Изтича към кораба, който беше оставил дъската си опряна на брега. Спря пред нея и погледна нагоре, после се сниши в сенките, когато видя нощния вахтен да минава по палубата. Изчака, не знаейки какво да предприеме, но после видя как вахтеният се насочва към кърмата на кораба и наднича над перилата.

Поемайки си дъх, за да се успокои, Софи се изкачи тичешком по дъската и клекна зад една мачта. Замръзна, когато чу сър Оскар да вика вахтения.

— Хей, стража!

Мъжът се наведе през перилата.

— Какво искате?

— Някаква жена да се е качвала на борда преди малко?

— Жена ли? Не, господине, никой не се е качвал. Не би могла да мине край мене, дори да се опита.

— Не видя ли накъде отиде? Проследихме я дотук.

— Не, господине, не съм виждал никого, тук съм цяла нощ.

Ригби изригна сочна ругатня.

— Да се махаме. Не може да е стигнала далече.

Софи едва не припадна от облекчение, когато чу отдалечаващите се стъпки. Това все още не решаваше обаче въпроса й. Доста по-голям проблем се изправи внезапно пред нея, когато моряците започнаха да се връщат на кораба по двама и по трима. Когато започнаха да поздравяват вахтения с приятелски подвиквания, Софи осъзна, че екипажът се връща от почивка на сушата.

Обезумяла, тя се обърна, търсейки къде да се скрие, докато брегът не остане чист. Забеляза един отворен капак и стълба, водеща надолу. Без колебание се спусна по стълбата и се гмурна в една каюта, чиято врата беше оставена открехната. Запъхтяна се облегна на вратата, чувствайки се в безопасност поне за момента.

Едва има време да си поеме дъх, когато чу стъпки пред вратата. Отстъпи, търсейки къде да се скрие. Забеляза един моряшки сандък, но реши, че е твърде малък за нея. Обезумяла, се пъхна под огромното легло точно когато вратата се отвори, и се търкулна, докато не се озова плътно долепена до стената.

Една лампа светна. Софи не виждаше нищо от обитателя на каютата, само чифт мускулести крака, обути в скъпи ботуши. Беше мокра и премръзнала до кости, зъбите й започнаха да тракат така силно, че трябваше насила да ги стисне. Увивайки ръце около себе си, за да се стопли, тя загледа как обитателят на каютата се навежда над един мангал и го пълни с въглища. Потрепери, очаквайки топлината да стигне и до нея.

Отправи безмълвна благодарствена молитва, когато почувства топлината да се просмуква в премръзналите й кости. След малко й стана толкова уютно под леглото, че клепачите й се затвориха въпреки усилията й да остане будна.