Кони Мейсън
Вкусът на рая (10)

9

Софи затвори очи, когато Крис я привлече в прегръдките си и я целуна. Не нежна, съблазнителна целувка, а дълбока, похищаваща душата, агресивна и хищна целувка, която накара пръстите на краката й да изтръпнат и я изпълни с жажда. Коленете й омекнаха и тя обви ръце около врата му, за да се не стопи и да се разпадне в краката му.

— Кажи ми, че ме искаш — прошепна той срещу устните й.

Софи поклати отрицателно глава. Искаше да отрече жаждата си за него, да го накара да повярва, че може да му устои. Но за неин върховен смут, когато отвори уста, за да то отхвърли, устните й произнесоха:

— Искам те.

Последва още по-дълбока целувка, жестока, дива, властна. Тя издаде стон дълбоко в гърлото си, когато той прекъсна целувката. Зашеметена от внезапния му изблик на страст, тя се олюля и щеше да падне, ако той не я беше подкрепил.

— Свали си дрехите — изрече той задъхано.

Тя премига.

— Какво?

— Защо да си го отказваме, когато и двамата го искаме?

Тя сигурно беше действала прекалено бавно, защото той отмести ръцете й и разкопча копчетата на корсажа й. Тънката материя се разтвори, оголвайки меката издутина на гърдите й. Той изпъшка, когато обхвана твърдите хълмчета в шепите си, започна да ги дразни и да ги гали, прокарвайки палци по зърната й. Те набъбнаха и се втвърдиха. Пулсирането едва не я подлуди от страст. Тялото й вече не й принадлежеше, притиснато до неговото; то принадлежеше на Крис, да прави с него каквото иска.

Ръцете му се отделиха от гърдите й, смъкнаха роклята по раменете й и надолу покрай ханша. Тя се свлече като колоритна пяна в краката й. Последва ризата, след това обувките и чорапите. Тя се олюля срещу него. Той я вдигна на ръце и я отнесе на леглото.

Вгледа се в нея с потъмнели очи, е напрегнат, жаден поглед. Софи вдигна очи към него и изпусна дъх полека. Тръпка пробяга през нея. Никой мъж не я беше гледал по този начин. Лицето му излъчваше страст, очите бяха замъглени, загадъчни. Криеше нещо. Още ли го измъчваше вина? Устата й пресъхна, докато го гледаше как сваля дрехите и ботушите си.

Погледът й се плъзна по тялото му — високо, мургаво, стройно. Широки рамене, широки гърди, стройни хълбоци, стегнат корем, мускулести бедра и дълги, здрави крака. Очите й се спряха на ерекцията му, издигаща се до корема.

Очите му пламтяха в мрачен огън.

— Въпреки миналото не се съмнявай, че те искам, Софи — изрече той.

Тя не се съмняваше в страстта му, но се питаше колко може да издържи един брак, основан само върху физическото привличане. Щеше ли той да продължи да я обвинява за смъртта на най-добрия си приятел? Можеше ли тя да го приеме при тези условия?

Мислите й се пръснаха, когато Крис се присъедини към нея в леглото. Тялото и започна да вибрира, когато ръката му се плъзна по корема й, по бедрото, през тъмните къдрици там, където се съединяваха краката й, и я обхвана интимно. Той сниши глава, за да засмуче гърдите й, докато пръстите му я разделяха, изследвайки влажните гънки на интимната й цепнатина.

Софи изстена и се изви срещу търсещите му устни и напиращите пръсти. Цялата гореше. Искаше да го докосва, да го гали, да вдъхва аромата му.

— Докосни ме — каза той, сякаш прочитайки мислите й.

Тя вдигна ръка към гърдите му, изследвайки кожата му, вкусвайки играта на мускулите над всяко ребро. Сетивата й оживяха. Нервите трептяха в очакване. Мускулите му се напрегнаха под нейното докосване. Стонът му я насърчи да отиде още по-далече. Тя прокара ръце по хълбоците му към твърдите кълба на седалището, притискайки го още повече към себе си.

Усещаше как членът му се притиска до бедрото й. Нервите й се изпънаха, а тялото омекна. Тя изскимтя смутено, когато Крис я обърна по корем, отмести обърканите й къдрици и близна тила й. После той прокара дълга, измъчваща пътека от целувки по гърба й, спирайки, за да погали стегнатите хълмчета на седалището й.

— Какво правиш? — запита тя, когато той я гризна игриво. Макар че й хареса това, което той направи, не знаеше накъде ще ги отведе.

— Не бързай — изръмжа Крис. — Няма да те нараня. Има много начини да се прави любов. Ще те науча на всички.

Раздалечи коленете й, така че седалището й да се надигне. Тя никога не се беше чувствала толкова незащитена и уязвима. Топлината му я изгаряше, когато той се притисна към нея. Наведе се над нея, целуна я по врата, по гърба, после хвана гърдите й с две ръце и започна да дразни зърната й. Тя се стегна, когато усети члена му да прониква в нея.

— Толкова си стегната — прошепна той. — Няма да боли този път, обещавам.

Той се плъзна в кадифените й гънки, изтръгна накъсан стон от гърлото й и я почувства как се отпуска. Вмъкна се изведнъж докрай. Тя беше гореща и влажна; Крис я усети как се разтяга, за да го приеме. Беше толкова хубаво, че той трябваше да се насили да остане неподвижен, за да не избухне в кулминация още в същия миг.

Софи изпъшка и притисна хълбоците си към него.

— Недей — предупреди я той. — Почакай да се стегна. Разбираш ли колко ми е хубаво?

— Надявам се, че е колкото и на мене.

Думите й го тласнаха към самия ръб. Извивайки хълбоци, той започна да се движи, навлизайки дълбоко, за да се отдръпне и да после отново да навлезе — все по-бързо и по-бързо. Кръвта бушуваше във вените му, докато той влизаше и излизаше от нея, стиснал ханша й, за да я задържи на място. Кулминацията му беше толкова близо, че той се уплаши да не би да се пръсне. Но стисна зъби и се сдържа.

— Крис…

Страстта й го подпали. Той вече не знаеше дали може да чака още.

— Хайде с мене, Софи. Искам те сега.

Очите й се разшириха, тялото й се стегна и тя изкрещя. Той погълна цялата сила на кулминацията й и я съедини със своята. Продължи да влиза и да излиза, докато треперенето й не престана и тя се отпусна като останала без кости под него. Тогава той се търкулна встрани и се отпусна до нея, дишайки тежко.

Отправи поглед към нея. Очите й бяха затворени; една сълза се изплъзна изпод клепача й и се търкулна по бузата й.

— Нараних ли те?

Тя поклати глава.

— Не физически.

Той се надигна на лакът и се вгледа внимателно в нея.

— Какво трябва да означава това?

— След смъртта на Дезмънд се отказах от брака. Но тайно се заклех, че ако някога намеря мъж, който да ме иска, ще бъде съюз по любов. Ти не ме обичаш, Крис.

Не можейки да отговори, не искайки да признае неизследвани усещания, Крис стана от леглото и започна да се облича. Вината не искаше да го пусне, макар да нямаше представа защо. Женеше се за Софи за нейно добро. Бракът им я спасяваше от злостните машинации на брат й, както и от мъже като Ригби. Крис нямаше нужда да я обича, за да се ожени за нея. Всичко, което се искаше от него, беше да се отнася добре с нея и да я закриля. Беше склонен да прави това.

— Мълчанието ти говори много за чувствата ти към мене — изхълца Софи.

— Много малко хора се женят по любов — отвърна той. — Имаш нужда от закрилата ми; защо това да не е достатъчно?

И тръгна към вратата.

— Крис, чакай!

Той се обърна.

— — Какво има?

Защо не ми позволяваш да си потърся работа? Ако излезе нещо в Спаниш Таун или Очо Риос, не виждам никаква причина да не приема мястото. Ще бъда достатъчно далече и никога повече няма да ме видиш.

— Остави това, Софи. Ако робите се разбунтуват, няма да бъдеш в безопасност никъде освен в Сънсет Хил. От днес моите роби са свободни. Единственият начин да останеш в дома ми, под моя закрила, е да станеш моя съпруга.

— Заради това ли отиде днес до Генералния щаб?

— Да. Подписах документите. Всичко е законно и задължително. Ще помоля Мъндо да свика събрание на полските работници и семействата им за тази вечер. Възнамерявам да ги помоля да останат като платени работници.

— Ще те видя ли на вечеря тази вечер?

— Вероятно не. Ще ям в кухнята с Мъндо преди събранието.

Крис остави Софи да лежи в леглото, макар че тялото му съвсем не беше задоволено. Някога щеше ли да й се насити? Докато яхваше Атлас и препускаше към спиртоварната, се питаше дали бракът със Софи ще облекчи вината му заради смъртта на Дезмънд, или ще го кара да си спомня за приятеля си всеки път, щом я погледне. Въздъхна. Когато се любеше със Софи, Дезмънд преставаше да съществува.

Казваше си, че зрялото тяло на Софи го обсебва, че е подвластен на страстната й реакция на неговото любене, на сладостта на целувките й. Това го караше да я иска за съпруга.

Любовта не беше проблем между него и Софи. Тя никога не можеше да бъде част от връзката им. Техният брак щеше да се основава на взаимната страст и на това, че тя се нуждаеше от неговата закрила. Всяко силно чувство щеше да компрометира принципите му. Последното, което искаше, беше да забрави Дезмънд, приятеля, когото беше убил в името на любовта.

Тази вечер Крис изчака на полето пред спиртоварната пристигането на работниците, факли, поставени на стратегически места, осветяваха околността. Когато робите се приближиха към мястото на събранието, Крис се вгледа в лицата им. Повечето изглеждаха смазани, някои — гневни, други просто изтощени.

— Не знаят какво да очакват — каза Мъндо. — Почти не ви познават. Предишният господар беше оставил плантацията в ръцете на жестоки надзиратели.

— Освободих онези мъже веднага щом осъзнах какво става. Не вярвам в робството, както ти е добре известно, нито пък толерирам жестоките и безчовечни наказания.

Мъндо започна да брои хората. Когато всичките петдесет мъже и жени се събраха, Крис се качи на една бъчва и вдигна ръце, за — да призове към тишина. Гласовете стихнаха, когато петдесет чифта черни очи се втренчиха в него. Крис не можа да не се запита как ли би се чувствал, ако беше на тяхно място.

Уплашен, предположи той; със сигурност — застанал нащрек и безпомощен. Робите живееха според прищевките на белите си господари, които владееха живота и смъртта. Метежите бяха често явление в неспокойната история на Ямайка. Те бяха потушавани от милицията с цената на безброй убити.

— Сънсет Хил не може да съществува без вас — започна той, местейки поглед от лице към лице. — Имам нужда от всички ви, но не като роби. Искам да работите за мене като свободни хора. Да работите, защото искате, а не защото ви притежавам.

Празни погледи посрещнаха думите му. Не разбираха ли какво им предлага? Толкова потискани ли бяха, че да не могат да схванат понятието свобода?

— От днес всички сте свободни мъже и жени. Още днес всеки от вас ще получи документ, който ви освобождава от ярема на робството.

Неясният шепот постепенно се усилваше. Една жена зарида и се хвана да коленете. Други последваха примера й. Едър мъж, чиято абаносова кожа блестеше под светлината на факлите, пристъпи напред.

— Наистина ли сме свободни, господарю? Всички ли?

Крис кимна.

— Всички. Надявам се обаче, че ще продължите да работите за мене срещу заплащане. Вие сте плътта и кръвта на Сънсет Хил. За мене няма успех без вас. Има работа за жените в къщата, ако пожелаят. Натоварих Чуба да наема хората, желаещи да работят.

Това, което стана после, приличаше на експлозия. Бившите роби започнаха да говорят едновременно, някои запяха, други вдигнаха ръце, прославяйки бога. Неколцина изглеждаха скептично настроени.

— Искат да празнуват, капитане — каза Мъндо.

— Добре. Дай им утрешния ден да решат дали ще искат да останат и да работят срещу заплащане. Кажи им, че ще имат ремонтирани жилища и ще могат да се движат свободно, стига да работят цял ден срещу цяла надница. Докладвай ми утре вечер, след като са взели решение.

Крис се върна в къщата. Чуба го посрещна на вратата.

— Те вече знаят, Чуба. Сега остава да решат как искат да постъпят.

— Говоря от името на всички, когато казвам благодаря, капитане. От деня, когато влязохте тук, разбрах, че сте различен от другите бели господари.

Крис потупа Чуба по рамото.

— За да успее тази плантация, имам нужда от мъже, които искат да работят. Но няма да принуждавам никого да остава, нито ще накажа някого, който иска да си тръгне.

— Неизбежно някои ще искат да си тръгнат.

— Очаквам го, но те ще бъдат заменени от свободни цветнокожи. — Той се огледа наоколо. — Къде е госпожица Карлайл?

— Вечеря сама в стаята си и още е там.

Крис се насили да мине край вратата на Софи, без да спре, но тя навярно беше чула стъпките му, защото отвори вратата.

— Крис, какво стана?

— Казах им, че са свободни.

— Как го приеха?

— Чуваш ли барабаните? Празнуват.

— Ще останат ли?

— Повечето от тях, надявам се. Подозирам, че някои ще се присъединят към мароните в планините. Свободата е главозамайващо преживяване; някои може и да не знаят как да се справят с нея.

— Ти си добър човек, Крисчън Радклиф.

Крис я изгледа втренчено.

— Убих най-добрия си приятел; повечето хора биха ме нарекли убиец. Лека нощ, Софи.

И той се отдалечи.

Поклащайки глава, Софи се прибра в стаята си и затвори вратата, болезнено осъзнавайки, че отминалите години не бяха излекували Крис. Смъртта на Дезмънд беше го оставила наранен и изпълнен с болка. Не беше простил нито на себе си, нито на нея, и по всяка вероятност това нямаше да се случи. Как можеше раните му да заздравеят, ако тя живее в дома му, за да му напомня за онзи трагичен ден?

Софи почти не виждаше Крис в следващите дни. Това беше активно време за плантаторите и като че ли винаги имаше нещо, което да ангажира вниманието му. Както беше предсказал, около две трети от освободените роби бяха останали да работят срещу заплащане, докато останалата една трета си отиде. Докато не бъдеха намерени и наети заместници, Крис оставаше е недостигаща работна ръка.

Лятото беше пристигнало е ожесточение. Почти нямаше разлика в дневните и нощните температури; непрекъснато беше горещо и влажно, което правеше съня невъзможен. Крис не споменаваше нищо за сватба и Софи не го притискаше. Но поради някаква необяснима причина той отказваше да я пусне да си иде. Не се беше опитвал и да се люби е нея отново. Тя съществуваше като във вакуум, чувстваше се нежелана и необичана. Раят не беше толкова хубав, когато нямаше е кого да го споделя.

Два дни по-късно Софи седеше на скамейката под прозореца и четеше книга, когато чу как Чуба въвежда посетител в къщата.

— Капитан Радклиф е в спиртоварната — чу го тя да казва. — Ще пратя някого да го доведе веднага. Моля, изчакайте го в приемната.

— Ще дойдат и други — каза посетителят. — Кажете на Радклиф да побърза; важно е.

Софи замръзна. Този глас! Тръгна да избяга, но беше твърде късно. Сър Оскар Ригби вече беше влязъл в стаята. Спря на място, когато я видя. Усмивката, която й отправи, не стигаше до очите му.

— Още си тук. Питах се, нали разбираш. Търсех да видя известие за сватба, но очевидно Радклиф няма намерение да се жени за курвата си.

— Какво правите тук? — залита Софи, стараейки се да игнорира оскърблението.

— Имам работа е Радклиф. Писа ли на брат си, откакто пристигна в Ямайка?

— Това не е ваша работа.

— Сега е. Аз му писах.

— Как смеете! — Тя погледна към вратата, питайки се колко време ще му трябва на Крис, за да се върне от спиртоварната.

— Моля да ме извините; имам работа другаде.

Вдигнала високо глава, тя мина покрай него. Ригби я хвана за ръката и я накара да застане с лице към него.

— Длъжница си ми, госпожичке. По един или друг начин ще те имам. Знам, че е прекалено да се надявам, че си непокътната, но това няма значение. Колдуел още има дълг към мене. Предполагаше се ти да го изплатиш с тялото си и имам сериозното намерение да си прибера дълга.

Софи се помъчи да се освободи от желязната хватка на Ригби.

— Наранявате ме. Пуснете ме.

— Чухте годеницата ми, пуснете я.

В гласа на Крис се долавяше заплаха. Софи беше сигурна, че би нанесъл сериозна вреда на Ригби, ако по-възрастният мъж не я беше пуснал.

— Какво правите тук, Ригби? Не ви ли предупредих да не досаждате на госпожица Карлайл?

— Не идвам при годеницата ви, а при вас — отвърна Ригби, изпращайки презрителен поглед към Софи. — Другите скоро ще дойдат.

— Другите? За какво става дума, Ригби?

„Другите“ пристигнаха, преди Ригби да беше успял да отговори на въпроса на Крис. Лорд Честър, лорд Умбли и господин Хъмбарт от съседните плантации бяха въведени в приемната.

— Господа — поздрави ги Крис. — На какво дължа това удоволствие?

— Трябва да поговорим, Радклиф — каза Честър.

— Това звучи сериозно.

— Сериозно е. Чухме, че сте освободили робите си.

— А — изрече Крис, — значи това било.

— Нямахте право! — нападна го Ригби.

Крис погледна към Софи.

— Преди да се оттеглиш, скъпа, бих искал да ти представя лорд Умбли и господин Хъмбарт. Вече познаваш другите двама господа. Умбли, Хъмбарт, това е госпожица Карлайл, моята годеница.

Софи усещаше кога я отпращат и веднага се оттегли.

Крис се убеди, че всички са седнали, преди да им предложи нещо освежително. Те приеха по една чашка ром, после се захванаха за работа.

— Това, което направихте, се отрази на всички ни — обвини го Честър. — Плантациите ни не могат да оцелеят без робски труд.

Крис преброи до десет, преди да отговори.

— Не съм съгласен. Не толерирам робството под никаква форма и послушах съвестта си.

— Колко от робите ви се съгласиха да работят срещу заплащане, след като им дадохте свобода? — запита Умбли.

— Около две трети.

— Две трета, пфу! — изригна Ригби. — Вие сте глупак, Радклиф. Сега е време за работа, с кого ще ги замените?

— Пуснах обяви в Кингстън за свободни цветнокожи, които да желаят да работят срещу заплащане.

— Явиха ли се желаещи? — запита Хъмбарт.

— Наех петима мъже точно вчера и очаквам да дойдат още.

— Това, което направихте, беше безотговорно — възрази Ригби. — Създадохте проблеми за всички плантатори. Слухът се пръсна. Нашите роби са неспокойни. Вълнуват се повече от всякога.

Крис вдигна рамене.

— Чия е вината? Ако се отнасяхте към робите си като към човешки същества, нямаше да има вълнения. Можехте да ги освободите, както направих е моите.

— Непоносимо копеле — измърмори Ригби.

— Няма да допусна това, Ригби — предупреди го Честър. — Дръжте си враждебността за вас. Никой от нас не одобрява това, което е направил капитан Радклиф, но трябва да го приемем.

— Няма да освободя моите роби — изрече упорито Ригби.

— И аз — подкрепи го Умбли.

— Плантацията ми трябва да издържа увеличаващо се семейство — добави Хъмбарт. — Няма да се справя без роби.

— Не мога да кажа на никого как да постъпва. Всеки трябва да живее със собствената си съвест.

— Красиви думи, но не съм съгласен — изфуча Ригби. — Вие сте лицемер, Радклиф. Това, че живеете с жена, която не ви е съпруга, не боде ли съвестта ви? Ако възнамерявахте да се ожените за госпожица Карлайл, досега да сте го направили.

— Вижте, Ригби — укори го Честър, — не можете да оскърбявате човека в собствения му дом.

— Само казвах това, което вие, останалите, сте твърде учтиви, за да изречете — оправда се Ригби.

— Отклонявате се — забеляза Умбли. — Дойдохме да говорим за робите, не за годеницата на капитана.

— Съгласен съм — вметна Хъмбарт.

— Господа — поде Крис, — няма какво повече да се обсъжда. Моите роби са освободени и край по въпроса.

— Капитан Радклиф има право, господа — съгласи се Честър. — Каквото е направено, направено е; нищо не може да го промени. Предлагам да се върнем по домовете си и да видим какво ще стане по-нататък. Може би с времето и ние ще намерим, че освобождаването на робите е умно решение.

Крис кимна.

— Благодаря, милорд. Не мислех, че простото ми решение ще вдигне такава буря.

— Не е толкова просто — измърмори Ригби. — Ще имаме неприятности, помнете ми думата.

— Съгласен съм — каза Крис. — Но това назрява от много време насам. Макар че отскоро притежавам плантацията, усещам бунта във въздуха. Затова побързах да освободя робите си. Исках да опазя Сънсет Хил.

— Ние можем да се справим с всичко, което направят робите — похвали се Ригби. — Въстанието е начин на живот в Ямайка, но нищо не е произлязло от това. В крайна сметка робите се връщат при белите си господари и животът продължава.

Мъжете станаха като по даден знак.

— Време е да тръгваме, капитане — каза Честър. — Съжалявам, че ви притеснихме. Всички сме разтревожени, но кой няма да се обезпокои? Имаме семейства, което да пазим.

— Разбирам — отвърна Крис.

— Годеницата ви не е дошла още да посети съпругата ми — продължи Честър. — Агата каза непременно да предам на госпожица Карлайл, че има желание да й помогне с планирането на сватбата. — Той изпрати строг поглед към Крис. — Ще има сватба, нали?

— Да. Мисля, че сватба през есента ще ми даде възможност да свикна окончателно тук и Софи да свикне с климата. Ямайските лета понякога са жестоки.

Честър и другите се сбогуваха, но Ригби се забави на вратата.

— Знам, че няма да се ожените за нея, Радклиф. Тя е добра за курва, но не и за съпруга. Знаете ли какво ще ви кажа. Ще ви освободя от нея. Кажете цената.

С лице, потъмняло като буреносен облак, Крис изрева:

— Вън! И повече не ми се мяркайте наоколо!

— Хайде де, Радклиф, не можете да обвинявате човек, че иска това, което му се дължи. Знаете ли какво. Дайте ми я за една седмица, за да разчистя дълга на Колдуел, а после можете да я имате, след като приключа с нея. — Той се наведе напред и зашепна: — Ще си остане между нас двамата. Няма нужда друг да знае.

Гняв избухна в Крис. Този мъж нямаше никакви морални принципи. Беше по-долен и от насекомо. Имаше само един начин да се справи е такъв негодник.

Стиснал здраво юмрук, той го стовари право в лицето на Ригби.

Зашеметен, Ригби се олюля и тупна на земята с пронизителен вой, когато кръвта шурна от носа му.

— Чуба! — изрева Крис. Слугата се появи веднага. — Придружи сър Оскар до каретата му и го изпрати.

Обръщайки се рязко, Крис се отдалечи. Ако беше останал още миг, щеше да изравни Ригби със земята и по дяволите последиците. За свое смущение видя Софи да стои във фоайето.

— Какво искаха тези мъже? — запита тя. — Какво ти каза Ригби, че толкова те ядоса?

— Влез в кабинета ми, там ще говорим. — тя влезе и той затвори вратата след себе си. — Седни, Софи. Искаш ли да пийнеш нещо?

Тя поклати отрицателно глава и се отпусна на едно кресло.

— Тези мъже са ядосани, защото си освободил робите, нали?

Крис кимна утвърдително.

— Направих това, което съвестта ми налагаше. Ако на тях не им харесва, това си е техен проблем. Но не за това исках да говоря с тебе. Какво ти каза Ригби в приемната, когато дойдох?

— Той не ме плаши, Крис.

— Не те питах това. Напрежението помежду ви почти можеше да се реже с нож. Ако не греша, беше те хванал за ръката.

— Много добре; опитваше се да ми попречи да изляза от стаята, каза, че бил писал на Рейфърд къде да ме намери.

Очите на Крис се присвиха.

— Какво друго?

Гняв проблясна в зелените очи на Софи.

— Каза, че щял да ме има. Аз не се съгласих.

— Така значи! — изръмжа Крис. — Несъмнено този човек е заплаха. Няма да посмее да те заплашва, след като се оженим. Утре ще посетим лейди Честър. Тя предложи да помогне с планирането на сватбата ни и ти ще приемеш предложението й. Сигурен съм, че може да се уреди скромно тържество. Да кажем, след четири седмици?

Софи се задъха.

— Искаш да се оженим след четири седмици?

— Точно това казах, нали?

— Крис, няма нужда да го правиш.

— Напротив, има — отвърна той.

— Мога да се защитавам.

Непреклонната линия на челюстта му остана твърда.

— Не става дума за това. Всички очакват да се оженим.

Тази свадливка не знаеше ли, че няма избор по този въпрос? Съдбите им бяха подпечатани в деня, когато тя беше стъпила на неговия кораб. Харесва й или не, те двамата щяха да се оженят.

Софи поклати отрицателно глава. Спомняше си кристално ясно деня, когато Крис й беше казал, че е убил Дезмънд. Беше я погледнал така, сякаш не искаше никога повече да я вижда. Сякаш не можеше да понесе да я вижда. После беше изчезнал. Тя беше понесла скандала и изоставянето от мъжа, когото обичаше, с високо вдигната глава. Не беше ревлива, безпомощна женичка. Беше осуетила опитите на сър Оскар Ригби веднъж, можеше да го направи отново.

Умът й се върна назад във времето, към неустоимия млад мъж, какъвто беше тогава Крис. Тя то беше искала от самото начало, дори знаейки, че не може да го има. Нищо, което му беше казала, не беше лъжа. Но на седемнадесет години тя беше прекалено млада, за да осъзнае, че създава сцена за трагедия.

— Защо бракът с мене те отвращава?

Отвращава ли? Божичко, само ако знаеше.

— Много добре, ще се омъжа за тебе, Крис, но никога не казвай, че не съм те предупредила.

Облекчение ли зърна в очите му?

— За какво да си ме предупредила?

— Че съм беля. Ти го каза.

— Мисля, че мога да се справя с такъв вид беля.

Софи се взря в него, представяйки си мощното му тяло, твърдите линии и бронзовата кожа. Колкото и да се опитваше, се можеше да прогони картината на голото му тяло от мисълта си или да потисне трепването ниско в корема всеки път, когато бяха заедно. Той щеше да се шокира, ако разбереше колко отчаяно го искаше тя. Но тя никога не би изложила на показ уязвимостта си пред него, освен ако той не отговореше на чувствата й, което тя сериозно се съмняваше, че някога ще стане.

Тя задълба в душата си, търсейки отговор на своята дилема. Какъв избор имаше? Вместо да се омъжи за Крис, би могла да се върне в Англия. Прогони тази мисъл още при пораждането й. Би могла да продължи да търси работа. Като че ли някой би я наел, помисли тя огорчено.

Можеше да се омъжи за Крис и да направи най-доброто, което би могло да се получи от съвместния им живот.

— Престани да мислиш как да се измъкнеш от това, Софи. Ако аз мога да понеса брака ни, защо ти да не можеш?

Вдигнала високо глава, тя се изправи пред него.

— Много добре, Крис, ще се омъжа за тебе. Още твърдя, че това е дяволски пакт, но ще го направя, ако и ти го искаш.

Той я хвана за ръцете и я накара да се изправи.

— Винаги ще имаме това, Софи.

Тогава той я целуна и съмненията й се изпариха.

Устата й се отвори под напора на неговата. Езикът му се плъзна вътре, борейки се с нейния; Зъбите й захапаха крайчеца му. Дъхът й спря, когато той обхвана лицето й е две ръце и пъхна езика си дълбоко в устата й.

Тя изпъшка и се стопи срещу него. Крис имаше право, привличането между тях беше сурово и непосредствено; може би това би било достатъчно.

Тя се молеше дано да бъде така.