Кони Мейсън
Вкусът на рая (14)

13

Софи отвори очи за един свят на болка и море от тъмни лица, които се взираха в нея. Изпъшка, премига и се опита да събере мислите си. Главата й бумтеше, болката беше така обезсилваща, че тя едва можеше да свърже две мисли една е друга. В едно беше сигурна: това не беше Сънсет Хил.

— Госпожо, госпожо.

Жената надвесена над нея, имате кожа с цвета на тютюн. Леко скосените й очи криеха угрижено изражение.

— Будна ли сте, госпожо?

Софи кимна и пожела да не го беше правила. Ръцете й бяха като оловни, когато ги повдигна към главата. Жената отстрани ръцете й и ги замени с хладна влажна кърпа.

Софи се опита да призове малко влага, за да намокри пресъхналите си устни, но не можа. Веднага някой вдигна главата й и поднесе чаша с вода към устата й. Тя пи жадно, докато чашата не остана празна.

— Къде съм? — изпъшка тя. — Кое е това място?

— Намериха ви преди четири дни — изрече жената с напевен глас, — лежахте на земята близо до лагера ни посред бурята. Мъжете ви донесоха в пещерата, където се бяхме укрили. След като ураганът премина, бяхте докарана в колибата ми. Казвам се Удама.

— Била съм в безсъзнание четири дни? — ахна Софи зашеметена. Първата й мисъл беше за Крис. — Съпругът ми не знае какво е станало с мене.

— Щяхме да го уведомим, ако знаехме коя сте — каза Удама. — Не се бойте, госпожо, е нас сте в безопасност.

Софи остави погледа се да се зарее към хората, събрани в малката стая. Удама веднага отговори на неизказания й въпрос.

— Моите хора искат да узнаят нещо повече за вас.

Тя им заговори на език, който Софи не разбра, и те излязоха.

— Много лагери като нашия има в подножието на Сините планини — обясни Удама. — Наричат ни марони. Някои от нас са избягали роби, които вече не искат да живеят под робския ярем. Други са свободни цветнокожи. Живеем тук на свобода, за физическите и духовните ни нужди се грижи Татенцето Сам Шарп.

— Благодаря, че се грижите за мене, Удама — отвърна Софи.

— Бих искала да се прибера у дома в Сънсет Хил.

Усмивка се появи на тъмното лице на Удама.

— Вие сте жената на капитан Радклиф?

— Аз съм Софи, жена му. Чували ли сте за мъжа ми?

— Знаем, че капитан Радклиф освободи робите си, и се възхищаваме от дръзката му постъпка. Как се озовахте на пътя по време на урагана?

Удама помогна на Софи да се изправи в леглото. Главата й се завъртя и се изпълни с тъпа болка.

— Връщах се у дома от Кингстън. Предполагам, че постъпих глупаво да изляза срещу бурята, но исках непременно да се върна при съпруга си. Никога досега не съм преживявала ураган. Моята камериерка ме предупреди да потърся подслон, но не й обърнах внимание. Това няма да се повтори, уверявам те. Светкавиците и падащите дървета подплашиха коня ми и изгубих контрол над него. Той ме хвърли и избяга. — Тя докосна буцата на челото си. — Ударих се в нещо твърдо и припаднах. Свестих се едва тук.

— Не намерихме коня ви. Нямаше да намерим и вас, ако един от мъжете не беше потърсил подслон в пещерата и не се беше натъкнал на вас.

— Сигурна съм, че съпругът ми ще ви възнагради — изрече Софи със сънен глас. Очите й започнаха да се затварят. — Не знам защо се чувствам толкова уморена.

— Още не сте добре, госпожо. Спете. Ще пратим вест на съпруга ви.

Рошав, мръсен, уморен и обезсърчен, Крис най-накрая беше готов да приеме, че Софи е мъртва. Това, с което не беше очаквал да се сблъска обаче, беше виконт Колдуел, който го чакаше, когато се върна на четвъртия ден от търсенето на Софи.

— Казвайте каквото имате да казвате, Колдуел, и то бързо — изръмжа Крис.

— Сестра ми е мъртва и вие сте отговорен — извика Колдуел.

— Не знаем дали е мъртва — каза Крис, не искайки да признае, че вече е повярвал в това.

— Колко време мина? Четири дни? Достатъчно за една беззащитна жена. Доколкото ни е известно, тя е задържана от избягали роби и господ знае какво са й направили.

— Нямаме причина да приемем такова нещо — възрази Крис. — Какво искате от мене, Колдуел?

— Компенсация за живота на сестра ми — осмели се виконтът. — Длъжник сте ми, задето не успяхте да я защитите.

Крис въздъхна, прекалено уморен, за да прояви търпение.

— Да не би да искате да кажете, че сте свършили по-добра работа? Продадохте я, за да си изплатите дълга, макар да знаехте, че Ригби възнамерява да се възползва от нея и да я захвърли. Вие сте един продажен негодник, Колдуел. Сега се махайте оттук, няма да получите и един фартинг от мене.

Той се обърна и се отдалечи, пренебрегвайки ругатните на Колдуел. Имаше си достатъчно грижи и без него. Загубата на Софи го беше съсипала. Беше прекалено смазан, за да се занимава е щетите, нанесени на плантацията, или да се безпокои за „Безстрашни“, който се беше озовал на пътя на бурята.

Крис влезе в къщата смазан, без никаква надежда. Софи я нямаше. Макар умът му да го съзнаваше, сърцето отказваше да го приеме. Тя беше толкова млада, толкова жизнена, така прекрасно жива. Беше казала, че го обича. Защо не можеше да й отвърне със същото? Вината му, вече и без това огромна, го задушаваше.

Катина го посрещна пред вратата.

— Не я ли намерихте, капитане?

Крис поклати отрицателно глава.

— Страхувам се…

— Не, не го казвайте! — извика Катина. — Господарката ми не е мъртва.

— И аз не искам да повярвам, Катина, но не ми остана много надежда. Ще се изкъпя, ще хапна нещо и ще си почина един-два часа, преди да продължим търсенето. Събуди ме, ако има нужда от мене.

— Мъндо и работниците се грижат за ремонта — каза Катина. — Не се тревожете за плантацията, капитане, имате достатъчно за какво да мислите.

Крис се изкъпа, хапна и си легна. Сънят дойде веднага. Той заспа толкова дълбоко, че не чу как Чуба чука на вратата.

— Капитане, капитане, събудете се!

Крис се събуди и страх пробяга през него.

— Влез, Чуба. Какво има? Да не сте намерили тялото на Софи?

Усмихнат от ухо до ухо, Чуба поклати отрицателно глава.

— Не, капитане, тъкмо напротив. Господарката е жива и е добре, за нея се грижат мароните. Един от техните хора пристигна преди малко с добрата новина. Чака ви във фоайето.

Вече съвсем събуден, Крис се облече набързо и изхвръкна през вратата и надолу по стъпалата.

— Имате вести от съпругата ми? — обърна се той към мъжа, който стоеше във фоайето.

— Татенцето Сам ме прати. Аз съм Санто. Вашата госпожа си почива удобно в колибата ми под грижите на моята съпруга.

— Защо не се свързахте с мене по-рано? — запита Крис, сдържайки гнева си. — Четири дни, за бога!

— Не знаехме коя е госпожата, не знаехме откъде е — обясни Санто. — Един от нашите хора я намери в безсъзнание в джунглата близо до лагера ни и я донесе в пещерата, където се бяхме подслонили, докато мине бурята. Главата й е наранена и се свести едва днес. Каза ни как се казва и ни помоли да ви известим къде е.

Крис се отпусна облекчен.

— Тя е при мароните? Добре ли е?

Санто наведе глава.

Никога не бихме навредили на жената на мъжа, който освободи робите си. Страхувахме се за живота й, когато беше в безсъзнание, но тя е силна и няма да умре.

— Заведете ме при нея.

Крис последва Санто навън. Забелязвайки, че мъжът е дошъл пеша, той го отведе в конюшнята и изчака да впрегнат каретата. Страхуваше се, че Софи няма да може да язди.

Крис не можеше да си представи по какъв начин Софи се е отклонила от главния път, но предположи, че е било лесно да се изгуби в такава свирепа буря. Най-напред, не би трябвало да излиза на открито. Той трябваше да я защити по-добре. Нямаше да може да се понася, ако се окажеше отговорен за смъртта й.

 

 

Когато Софи се събуди, Удама й предложи храна и питие. Тя пийна малко бульон и хапна плодове и няколко парченца свинско. Но се почувства по-добре и можа да седи в леглото, без да й стане лошо.

— Мъжът ми отиде в Сънсет Хил да уведоми съпруга ви — каза Удама. — Капитанът скоро ще пристигне.

— Благодаря ти — отвърна Софи. — Ако мога да направя нещо за тебе, само ми кажи.

— Можете да убедите другите плантатори да освободят робите си — отговори Удама. — Ако не го направят, последиците ще бъдат страшни. Сега си почивайте, госпожо; пътуването до плантацията ви няма да е лесно. Мъжете са приготвили носилка за вас.

— Няма нужда, мога да вървя.

— Можете да се опитате но няма да успеете. Още сте много слаба. Почти не сте яли и нищо не сте пили тези четири дни. Боли ли ви още?

— Малко, но не е толкова лошо. Чувствам се по-силна.

— Ще ви дам един прах да го смесите е вода. Ще облекчи болката. Това е лекарство от смлени корени на растение, добре познато на нашите хора.

Софи отправи към Удама треперлива усмивка и се отпусна на сламеника. Затвори очи и остави ума си да блуждае. Дали Крис ще бъде доволен, когато я намери жива и здрава? Търсил ли я е? Щеше ли да й се сърди, задето беше излязла навън по време на бурята?

Софи знаеше, че е постъпила глупаво, пренебрегвайки предупрежденията за наближаващия ураган. Но беше отегчена и недоволна от това, че Крис я пренебрегваше.

Преди умът й да се затвори и сънят да я призове, тя се замоли Катина и нейното семейство да са оцелели в урагана. Ако нещо се беше случило с камериерката й, тя никога нямаше да си го прости.

На половината път между Кингстън и Сънсет Хил Санто посочи към едва забележима пътека през джунглата и каза на Крис да спре. Той остави каретата на пътя и последва Санто през гъсталака пеша.

Пътят водеше към подножието на Сините планини. Те си пробиваха път през гъсталака, докато не стигнаха до няколко колиби, сгушени в сянката на планината. Крис разбра, че наближава лагер на марони.

Санто заведе Крис към колибата си и се отстрани, за да може Крис да влезе.

— Госпожата ви е вътре. Тъй като още е много слаба, за да върви през храстите, нашите мъже направиха носилка и ще ви помогнат да я отнесете до каретата.

— Много ти благодаря — отвърна Крис.

Санто кимна и излезе. Крис влезе в колибата и спря, оставяйки очите си да свикнат със слабата светлина, докато погледът му търсеше съпругата му. Видя я да лежи на сламеника под единствения прозорец. Като че ли спеше.

Една жена излезе от сенките.

— Аз съм Удама, жената на Санто. Вашата госпожа спи, капитане.

Погледът на Крис се спря на жената.

— Ти ли се грижеше за съпругата ми?

Удама наведе глава.

— Беше ми приятно да го правя. Тя се свести едва днес. Главата й беше наранена. — Жената погледна към спящата Софи. — Ще се оправи, капитане. Тя просто иска да се прибере у дома.

— Мога ли да я събудя?

— Да. Ще чакам навън и ще ви кажа, когато мъжете пристигнат с носилката.

И тя излезе безшумно.

Крис се приближи към сламеника и се отпусна на колене. Посегна да отмахне един кичур от челото на Софи и очите му се разшириха, когато видя пурпурно-жълтия белег от удар. Тя изглеждайте толкова бледа, толкова беззащитна. Как беше могъл да допусне да й се случи подобно нещо? Той сведе глава и докосна устните й със своите. Тя се раздвижи и въздъхна.

— Софи. Събуди се. Дойдох да те отведа у дома.

Миглите й трепнаха.

— Крис, ти дойде. Искам да се прибера у дома.

— Знам, любов моя. Затова съм тук. Макар че всички се отказаха, аз продължих да те търся. Отказвах да повярвам, че си мъртва.

Софи понечи да се надигне.

— Не, не ставай. Чакай мъжете да дойдат с носилката.

— Мога да ходя.

— Все пак ще те отнесат до каретата в носилка. Божичко, Софи, поболях се от тревоги, ужасявах се, че мога да се натъкна на трупа ти.

Тя се вгледа в лицето му. Той изглеждаше искрено загрижен и доста изтощен. Тъмни кръгове обграждаха очите му, лицето му беше изпито. Сякаш не беше спал дни наред.

— Как е плантацията след бурята?

— Има щети, но нищо, което да не може да се поправи. Загубихме малко тръстика и няколко колиби, но можеш да бъде и по-зле.

— Ами Катина? Оставих я в Кингстън. Прибра ли се жива и здрава у дома?

— Тя е добре, Софи, не се безпокой. Съсредоточи се върху собственото си възстановяване.

Санто пристигна и им съобщи, че двама мъже чакат навън е носилка, направена от два здрави бамбукови пръта и едно одеяло, опънато помежду им. Софи понечи да се надигне, но Крис без никакво усилие я взе от сламеника, изнесе я навън и я положи в носилката.

— Благодаря, Удама — изрече Софи, когато жената се появи на входа на колибата.

Удама кимна и се усмихна, докато двамата носачи вдигаха носилката и отнасяха Софи по леко слизащата надолу пътека сред високите палми и преплетени шубраци.

— Единият от носачите се спъна и носилката се разлюля.

— Добре ли си? — запита Крис, когато Софи трепна и изпъшка.

— Много съм добре, Крис. Пътеката е малко неравна, но няма нищо, е което да не мога да се справя. Колко още има до пътя?

— Има още да вървим. Лагерите на мароните са избрани така, че да бъдат изолирани. Слава богу, че си се натъкнала на един от тях. Как стигна толкова далече от пътя?

— Конят ми се подплаши и хукна в гората.

— Намерихме коня, но не успяхме да намерим лагера.

— Никой не е знаел коя съм, преди да бях успяла да кажа на Удама как се казвам. Ти сигурно си добре известен на нея и на хората й. Тя каза, че ако другите плантатори не освободят робите си, ще се случат лоши неща.

— Знам; мисля, че и другите го знаят, но те смятат, че могат да се справят с евентуално въстание на робите. Може би ще могат, но ще има загинали хора.

Софи не можеше да понесе мисълта, че някой в Сънсет Хил ще пострада. Замълча, мислейки над несправедливостта на робството, като се питаше кога ще дойде краят му и колко хора ще загинат заради това. Трябва да беше задрямала, защото, когато се събуди, беше в обятията на Крис, който я настаняваше в каретата.

— Дълго ли спах?

— Не, не много дълго. Главата боли ли те от раздвижването?

— Не толкова, че да ме притеснява. Ставам все по-силна е всяка изминала минута.

Крис поговори с носачите, преди да се качи на капрата и да поеме юздите.

— Оставих каретата в „Кралски герб“ — каза тя.

— Мъндо я докара в Сънсет Хил, след като пътят беше разчистен.

Докато каретата трополеше по разбития път, Софи беше поразена от големия брой паднали дървета, повалени от урагана. Никога не беше виждала подобно нещо.

— Как е положението в другите плантации? — запита тя. — Семейство Честър добре ли са?

— Справиха се, имаше сравнително малко щети. Това не беше първият ураган, който е преживяла Ямайка, и вероятно няма да бъде последният.

Крис поведе коня по пътя, който водеше към Сънсет Хил. Софи видя къщата в далечината. Докато приближаваха, тя забеляза, че част от верандата е разрушена и че много дървета лежат под странен ъгъл на земята.

— О, верандата…

— … може да се поправи.

— Моето безразсъдство те отдели от задълженията ти тук — забеляза Софи. — Съжалявам, Крис. Не съм искала…

Изречението й прекъсна, когато предната врата се отвори и прислужниците изскочиха да ги посрещнат. Крис спря пред предната врата; Катина стигна първа до тях.

— Господарке, слава богу! Всички с изключение на капитана се страхуваха, че сте мъртва. Той отказа да прекрати търсенето ви.

Крис слезе, заобиколи каретата и изнесе Софи на ръце. Чуба побърза да отвори вратата, докато Каспър подскачаше насам-натам развълнуван. Крис влезе и се запъти към стълбите. Катина го следваше плътно.

— Да ви донеса ли нещо? — запита тя.

— Донеси чай и нещо за ядене за Софи — нареди Крис. — Бих искал да поговоря най-напред със съпругата си насаме, така че не бързай.

Той внесе Софи в спалнята им, затвори вратата с крак и я постави на леглото. После отстъпи и се взря в нея.

— Знам, че си ми сърдит, Крис.

— Гневът е само едно от чувствата, които изпитвам — призна той, — но не искам сега да те разстройвам с емоциите си. Когато си починеш, искам да знам защо отиде в Кингстън, без да ми кажеш, и защо реши да се върнеш, когато времето се развали.

Разкъсваше се между желанието да я грабне в обятията си и подтика да я разтърси здравата, задето е действала така безотговорно. Щеше да загуби ума си през тези няколко дни. Напрежението от това, че не се знаеше какво е станало с нея, беше засегнало всички в Сънсет Хил. Той не беше спал повече от един-два часа на нощ, откакто тя беше изчезнала.

Не можеше да говори е нея сега, беше прекалено развълнуван. Извърна се и се приближи към прозореца.

— Имаш ли нужда от нещо?

— Трябва да поспиш. Изглеждаш ужасно.

Той се обърна, усмихвайки се за първи път, откакто я беше намерил.

— И аз мога да кажа същото за тебе. Цицината на челото ти изглежда болезнена. Ще видя дали Чандра има нещо да я разнесе. Сигурен съм, че главата те боли.

— Удама ми даде един прах за болките. — Тя се порови в джоба си и извади едно пакетче. — Дай го на Чандра да ми го забърка.

Крис взе пакета от ръцете й. И тогава, тъй като копнееше за това, тъй като не можеше да се сдържи, се наведе над нея, сниши глава и я целуна. Не искаше да бъде нещо повече от нежно докосване на устни, но добрите му намерения се изпариха в мига, когато устните й докоснаха неговите.

— Господи, Софи — изпъшка той, целувайки я за втори път.

Макар че това все още не беше целувката, която му се искаше, за която копнееше, той удовлетвори жаждата си, пъхвайки език в устата й, за да вкуси мигновено това, което се страхуваше, че е загубил завинаги.

Ръцете и се плъзнаха около врата му, неговите се стегнаха около нея и кой знае какво можеше да се случи, ако Катина не се беше появила с подкрепленията. Крис отскочи от леглото.

— Погрижи се за господарката си, Катина. Аз ще дам праха за главоболие на Чандра да ти го приготви, Софи, и после ще поспя няколко часа. Ще поговорим по-късно. Точно сега съм психически и емоционално изтощен.

— Хайде, господарке, да съблечем тази рокля и да ви облека в нощница — каза Катина, след като Крис излезе. — Щом се нахраните и си починете, ще кажа да ви приготвят ваната и ще се опитам да среша косата ви.

— Катина, познаваме се достатъчно дълго, за да ми казваш — Софи.

— Не мога. Не е редно.

— Редно е, щом го казвам. Къде е чаят? Не съм пила приличен чай от четири дни насам.

— Ей сега… Софи.

Крис отиде право в кабинета си и си наля голяма чаша ром. Отметна глава и я пресуши на една глътка. Не лъжеше, като каза на Софи, че е емоционално изтощен. Чувстваше се изстиска, изцеден. Макар да не беше искал да го признае дори пред себе си, беше започнал да се съмнява, че ще я намери жива.

Беше толкова зает с издирването, че не беше имал време да изследва емоциите си, да открие точно какво изпитва към съпругата си. Беше се оженил за нея, защото се налагаше. Тя беше изпаднала в беда и се нуждаеше от спасител. Беше застрашена от заварения си брат и от Ригби; ако той не беше се намесил, само господ знае как или къде щеше да свърши тя. Ригби би могъл да я обяви за своя избягала робиня и никой нямаше да му задава въпроси.

Наля си още една чаша ром и я изгълта. После се отпусна в едно удобно кресло й затвори очи. Какво точно изпитваше към Софи? Жадуваше за нея, копнееше за целувките й, за сладкото й тяло, но знаеше, че има още нещо, че чувствата му отиват по-надълбоко. Само че още не беше готов да изследва дълбините на чувствата си. Способен ли беше да изпитва любов? Заспа, преди да беше стигнал до някакъв отговор.

 

 

Софи беше седнала в леглото, когато Крис я посети на другия ден следобед.

— Изглеждаш по-добре — каза той, взирайки се в нея с интензивност, която я накара да се изчерви от удоволствие.

— За разлика от тебе. Не си ли спал снощи?

Макар че се беше изкъпал и избръснал, все още изглеждаше изтощен.

— Спах на креслото в кабинета. Излизам веднага щом поговорим.

Тя потупа леглото до себе си.

— Седни, Крис.

Той се поколеба за миг, преди да кацне предпазливо на ръба на леглото. Взе ръката й в своята.

— Как се чувстваш?

Не особено зле предвид обстоятелствата. Прахът за главоболие върши чудеса. Надявам се да стана от леглото и да сляза долу малко по-късно днес. Може би ще можем да вечеряме заедно.

— Не е ли малко рано?

— Не обичам да пазя леглото.

— Ти едва не умря, Софи.

— Можеше да умра, ако мароните не ме бяха намерили.

— Била си в безсъзнание четири дни.

— Удама каза, че през това време съм оздравявала.

— Достатъчно добре ли си, за да поговорим?

Тя въздъхна.

— Вече ти казах. Съжалявам. Знам, че постъпих безразсъдно, и обещавам да не правя нищо в бъдеще, което да ти причини неприятности.

— Брат ти беше тук. Обвини ме, че не съм те защитил. По изключение имаше право. Не трябваше да се женя, докато не мога да отделям време за съпругата си.

— Откога слушаш какво говори Рейфърд?

— Откакто имам възможност да мисля.

— Какво точно искаш да кажеш?

Той стана и отиде към прозореца.

— Всъщност не знам.

Тя стана от леглото и отиде при него до прозореца, изненадана да открие, че изобщо не е замаяна.

— Колко хубав е денят навън.

Той я погледна над рамото си.

— Не биваше да ставаш.

— Защо не? Добре съм.

Тя се вгледа в лицето му, но не видя там нищо освен загриженото му изражение. Колко глупава беше да мисли, че той я обича?

— Прегърни ме, Крис.

— Софи…

— Моля те, толкова бях самотна. Знам, че нямаш време за мене, но ми липсва близостта ти.

Крис мина зад гърба й и обви ръце около нея.

— Така по-добре ли е?

Главата й се опря на гърдите му.

— Мммм, много по-добре. Когато ме заклещи ураганът, се уплаших, че никога повече няма да те видя.

Той я обърна и се взря в очите й.

— Това би ли те разстроило?

— Знам, че не искаш да чуеш това, Крис, но моите чувства не са се променили. Каквото и да изпитваш към мене, аз все пак те об…

Той спря думите й е целувка, сякаш не искаше да чуе любовното й признание. Въпреки това Софи усети любов в неговата целувка, усети отчаяния му опит да отрече собствените си чувства. Колко време смяташе да й се сърди и да я обвинява заради смъртта на Дезмънд? Колко време щеше да отрича това, което беше в сърцето му?

— Проклятие — изръмжа той, прекъсвайки целувката, за да се дръпне.

Тя го притисна още по-здраво.

— Не си достатъчно добре за това.

— Уверявам те, добре съм. Люби се е мене, Крис. Имам нужда да се почувствам отново жива.

По изражението му би могла да отсъди, че той води борба вътре в себе си. Но всъщност не беше никаква борба. Той беше толкова жаден за нея, колкото и тя за него. Нощницата й отлетя като по магия. Тя застана пред него гола и безсрамна, докато посягаше към копчетата на ризата му и трескаво ги разкопчаваше.

Той смъкна ризата си и отнесе Софи на леглото. Тя се плъзна плътно по тялото му, докато краката й не докоснаха пода. Крис се отпусна на колене пред нея, проправяйки пътека от целувки между гърдите й и надолу по корема, за да стигне до гнездото от къдрици, пазещи нейната женственост.

Коленете й омекнаха, когато той я раздели с палците си и подразни твърдата малка пъпка, която намери там езикът му. Софи се хвана за раменете му, за да не падне, докато той вмъкна два пръста в нея и облиза влажните гънки на цепнатината й. Тя беше на косъм от кулминацията си, когато Крис стана рязко.

— Не-е-е! — изхлипа тя.

Той нежно я бутна на леглото.

— Обърни се по корем, любов моя — подкани я с пресипнал глас.

Софи легна по корем, наблюдавайки как той заключва вратата, сваля ботушите и панталоните и ги захвърля. Вече беше твърд, издутият му член стърчеше между мускулестите му крака. Софи посегна към него.

— Още не — каза той, нарочно отбягвайки докосването й. — Легни мирно и ме остави да те любя.

Тя го усети да се навежда над нея, тялото му беше горещо, а дъхът му дори още по-горещ. Изви се, когато устните му докоснаха врата и, целувайки и облизвайки нежно, докато устата му се придвижваше по гръбнака й, спирайки за да обсипе с ласки стегнатото й седалище. Вече загубила търпение, тя изстена, подканвайки го да побърза.

— Скоро, любов моя, скоро.

Тя го усети да се раздвижва зад нея. Тогава той разтвори коленете й и подложи една възглавница под корема и. Открита и уязвима, Софи го зачака да й каже какво да прави. Почувства устата му върху себе си, усети езика му да влиза в пулсиращия и център. Сви се и изпъшка, вдигайки седалището си, за да му даде по-добър достъп.

— Крис, моля те.

Искаше повече, отколкото той й даваше.

Беше почти обезумяла от страст, когато той най-накрая заби члена си в нея. Тя размърда седалището си и се притисна до него, молейки го без думи.

— Знам — изпъшка той. — И аз усещам същото. Хващайки ханша й, за да я задържи на място, той започна да навлиза рязко, излизаше и влизаше отново, до самия край. Софи изкрещя, когато той започна да навлиза и да се отдръпва, налагайки трескав ритъм, за да я отведе все по-нависоко. Навеждайки се над нея, той отмести косата й и я целуна по врата. После обхвана гърдите й и започна да масажира зърната й.

Софи помисли, че душата ще напусне тялото й. Болката стана интензивна, по-силна, отколкото беше изпитвала преди. Страстта й беше по-голяма от разума, насладата й се издигаше над възприятията на всеки смъртен. И тогава тя се сгромоляса.

След броени мигове Крис се присъедини към нея. Софи го чу да изкрещява, усети последното му навлизане и тогава топлата струя на семето му експлодира в нея. Той се строполи върху нея и едва не я смаза. Двамата останаха неподвижни, задъхани, с преплетени крайници, тежестта му я притискаше към дюшека. Тогава той се дръпна и се вгледа в тавана. Софи се търкулна и легна по гръб.

— Добре ли си? — запита той. — Не исках да бъда толкова груб. Не мога да се владея, когато съм с тебе.

— Това лошо ли е?

Той обърна глава и я погледна.

— Най-лошото. Караш ме да забравя вината си и още не съм готов да си простя.

— Или да ми простиш — осмели се тя.

— Аз… не знам какво изпитвам точно сега; но вече не мога да те държа отговорна за смъртта на Дезмънд, ако това е някаква утеха за тебе.

Софи се замисли над отговора му и реши, че би могла да живее с него. Усмихна се и се сгуши на гърдите му.