Хедър Кулман
Софи (7)

Глава 7

Прелетяха през Хай Стрийт, после — по Форт Стрийт и по моста над река Екс. Тери се стараеше да не показва безпокойството си, но пак караше прекалено бързо според Софи.

„Е, добре, де — помисли си тя, вкопчила се в страничния парапет, сякаш от това зависеше животът й, — поне седалките са меки.“ Беше безкрайно доволна, че изобщо се намира в каретата и е на път към някакво жилище, за да намира слабости на каквото или когото и да било.

Изминаха пътя твърде бързо и без никакви произшествия. Младата жена доби достатъчно увереност в способността на новия си приятел като кочияш и си позволи да пусне перилата. Внезапно се почувства в безопасност, каквато не бе изпитвала от цяла вечност, както й се струваше; отпусна се назад на седалката и впери поглед в изгряващата луна, като се усмихваше на веселата мелодия, която започна да си подсвирква спътникът й.

В мрака не успяваше да различи нищо от местността, сред която се носеха. Полюлявана от каретата и унасяна от подсвиркването на Тери, девойката скоро потъна в дълбок сън. Събуди се от внезапното спиране с чувството, че е задрямала току-що.

Примигна и се огледа. Намираха се в някакъв двор, пред тях вероятно бе главната сграда. Тя беше построена с придобили тъмен цвят в мрака тухли. По вертикалната линия на прозорците, много от които светеха, Софи видя, че къщата е четириетажна и има множество помещения.

Докато се взираше в пантомимата, разигравана от два силуета зад един от прозорците на втория етаж, тя чу отваряне на врата. В следващия миг отдясно я заля светлина и привлече вниманието й към някаква ниска жена с фенер в ръка.

— Крайно време беше да съ появиш, Тери Мабът — извика не особено любезно жената. — Днес следобед на нейно височество й стана зле и както сме с по-малко хора, а ти по цял ден съ губиш един Господ знай къде. Пикси тряб’аше да върши и твойта работа. Много е ядосана зарад’ туй, от мен да го знайш. Каза, чи шъ та гълчи, докат’ оглушейш, задет’ та нямаше толкоз дълго.

— Пикси ли?

Софи погледна новия си приятел за обяснение.

— Госпожа Пикстън, икономката.

Лицето му пребледня, когато произнесе името й.

— Е? — обади се жената. — Какво имаш да кажеш?

— Не че това ти влиза в работата, Фанси Дженкинс, но ми трябваше повече време, отколкото очаквах, за да намеря подходяща прислужница — отвърна той; увереният му тон бе в пълен контраст с изплашеното му изражение. — Не е лесно да намериш добра работна ръка, знаеш ли?

— Тя трябва да бъде най-добрата прислужница, която е виждала Пикси, ако искаш да си запазиш слуха.

Младежът напрегнато погледна към девойката.

— Ъъъ… уверявам те, че е точно такава.

Жената изсумтя.

— Е, идвай тогаз. Колкото повичи са мотайш, толкоз по-зле за теб.

Тери подаде юздите на някакво момче, скочи от мястото на кочияша и помогна на Софи да слезе. Тя усети как треперят дланите му, когато и подаде ръка, и разбра колко се страхува от икономката.

Изпълнена със съжаление заради неприятностите му и в желанието си да му помогне по някакъв начин, тя прошепна:

— Може би ще е най-добре да кажем на госпожа Пикстън, че колелото се е счупило на връщане и ни е било нужно много време, докато намерим колар да го оправи.

С вид на човек, който е първият в редицата на чакащите да бъдат екзекутирани, приятелят й поклати глава:

— То се счупи на отиване към Ексетър, не на връщане оттам. Никси със сигурност ще разбере, ако се опитам да й кажа нещо друго. Тя винаги разбира, когато някой я лъже.

— Не е нужно да я лъжеш. Обясни просто, че те е задържало счупването на едно от колелата и не казвай нищо повече. Тъй като се връщаш с мен, тя несъмнено ще реши, че си бил на пазара, и така ще стигне до извода, че се е счупило на връщане.

— И аз ще се отърва, без да съм изрекъл никаква лъжа — довърши вместо нея той.

Младата жена кимна. Спътникът й се ухили до уши.

— Умно момиче. Виждам, че съм се върнал с най-умната прислужница в цяла Англия.

— Ако не искаш да тъ уволнят, отивай веднага да обясниш на Пикси защо си закъснял — сопна се жената.

— Наистина е най-добре да се изправиш колкото се може по-скоро пред лицето на змея и да приключиш с този въпрос — прошепна Софи, като хвърли успокоителен поглед към Тери.

Той кимна в знак на съгласие и двамата заедно последваха другата жена, която влезе в сградата. Непосредствено зад входа се намираше потънало в полумрак стълбище и жената изчезна надолу по него. Девойката предположи, че то води към кухнята, и тръгна след Тери, който вземаше стъпалата по две.

Това действително бе кухнята. Нейните размери и обзавеждането говореха ясно, че в този дом са давани впечатляващи приеми. А броят на хората около печката и масите показваше недвусмислено, че тези примери не бяха останали в миналото.

— Пикси е в килера. Каза да й съ обадиш веднага, щом съ върнеш — обади се глас отляво.

Разпознала гласа на жената с фенера, девойката погледна към нея. Поради господарското държание бе очаквала да види отдавна прехвърлила трийсетте жена. Възрастта и обаче я изненада. Прислужницата не можеше да е на повече от двайсет години.

„Освен това е много красива“ — заключи Софи, като я оглеждаше е критичния поглед, с който една жена оценява друга. С пищната си фигура, синьо-зелени очи и червеникавокестеняви коси, които се показваха изпод бонето и, тази жена несъмнено привличаше мъжкото внимание.

Забеляза също така, че непознатата също я оглежда. Ако се съдеше по силно смръщеното й чело, това, което видя, не й хареса. Когато Софи се усмихна, с надеждата да обезоръжи с приятелско отношение очевидната й враждебност, тя изсумтя и хвърли презрителен поглед към Тери.

— Силно съ надявам, че туй не е новата прислужница.

— Точно тя е — отвърна младежът и подбутна леко Софи напред. — Фанси Дженкинс, запознай се със Софи Бартън. Софи, това е Фанси, една от нашите три камериерки.

— Приятно ми е да се запознаем — прошепна новодошлата, като подчерта думите си със сърдечно кимване.

Фанси отново изсумтя.

— Госпожа Пикстън няма да остане доволна от запознанството с теб, префърцунена госпожичке. Бас държа, чи никога през целия си живот не си извивала врата на пиле.

— Да съм из-звивала в-врат на п-пиле? — повтори Софи; усети, че й призлява дори само от произнасянето на тези думи.

— К’во според теб прави едно момиче за всичко? Пий чай и свири на пиано ли? — Камериерката насочи недоволството си към Тери и почти изсъска: — Изобщо няма да съ изненадам, ако Пикси та изхвърли заради таз глупост дет’ си сторил.

— Каква глупост? — попита някакъв мъж, като спря до Фанси. Ако се съдеше по ливреята, той вероятно също беше лакей.

И при това изглеждаше много добре, реши Софи, като го оглеждаше дискретно. Колко жалко, че Господ бе изхабил тези прекрасни лешникови очи и това красиво лице с трапчинки за някакъв слуга.

Фанси видимо омекна при вида на лакея, но новодошлата се съмняваше, че той забеляза промяната. Прекалено съсредоточено се бе вторачил в нея самата, за да обърне внимание на каквото или когото и да било другиго.

Фанси обаче забеляза както него, така и интереса му към девойката. Сръга го здраво в ребрата, за да привлече вниманието му, и рече:

— Казвах на тоз’ глупчо — посочи с пръст към Тери тя, — чи най-вероятно шъ го уволнят, задето е наел таз’ — показалецът се премести към Софи — кат’ новата слугиня за всичко.

— Така ли? — Лакеят насочи отново изпълнения си с възхищение поглед към девойката. — Аз например трябва да кажа, че одобрявам избора му.

Фанси също се вторачи в нея, само че без капчица възхищение.

— Хм! Шъ си смениш много бързо мнението, кат’ съ наложи да вършиш задълженията й вместо нея.

— За мен би било чест да помогна на една толкова прекрасна дама — отвърна той. И като се поклони на Софи, додаде: — Позволете ми да се представя. Чарлз Дибс, втори лакей, на вашите услуги, госпожице…

— Бартън. Софи Бартън — обади се Тери.

Когато Чарлз взе ръката й в своята и залепи продължителна целувка на дланта й, Фанси изблъска ръката й и я побутна към Тери.

— Пикси тъ чака — озъби се тя. — Ако си даваш сметка кое е добро за теб, няма да съ бавиш нито секунда повече.

— В такъв случай ще те видя по-късно, хубава Софи — изгука Чарлз и дори успя да й намигне, макар Фанси вече да го дърпаше нататък.

Тери я хвана за ръката и я поведе из оживената кухня.

— Внимавай с Чарлз — предупреди я той. — Той е истински дявол с жените.

— Не бих нарекла ангел и тази Фанси. Не знам откога не съм срещала такава кавгаджийка.

Младежът въздъхна и тръгна към вратата, която се намираше точно срещу входа, през който бяха влезли.

— Фанси е устата и не си поплюва, но обикновено не е толкова груба. Несъмнено още не й е минало от конското, което й е чела Пикси. — Тръгна нагоре по лявото крило на двойно дървено стълбище и додаде: — Милите очи, които ти правеше Чарли, също не допринесоха за подобряване на настроението й. Фанси не е безразлична към него и най-вероятно се чувства заплашена от красотата и възпитанието ти.

— Е, може да бъде спокойна в това отношение. Не проявявам никакъв интерес към Чарлз. Да си го пази, има благословията ми.

— В такъв случай трябва да я убедиш в това — заяви младежът, като стъпи на площадката.

Отново я хвана за ръката и я помъкна по някакъв къс, гол коридор. Спря пред последната врата вдясно. Оправи перуката си, приглади сакото и почука леко на тъмната дървена врата.

— Влез! — обади се отвътре повелителен глас.

— Готова ли си да отрежеш главата на змея? — прошепна той и хвана дръжката.

И я натисна, щом спътницата му кимна. Вътре, пред дървена маса, отрупана с пръстени бурканчета, сушени растения и стъклени шишенца, стоеше дребна жена, облечена в кафява рокля. На прошарените и коси с цвят на морков имаше снежнобяло боне. Колосан волан ограждаше дребно лице с остри черти, на което отговаряше прякорът й^[1].

Вдигна проницателните си зелени очи и рязко изрече:

— Терънс. Най-сетне. Започнах да се опасявам, че си избягал с някоя млекарка или с друга млада глупачка.

Младежът се поклони.

— Никога, госпожо Пикстън. Винаги на вашите услуги.

Тук Софи побърза да последва примера му и направи елегантен поклон.

— Добре, добре. И кого си ни довел? — попита тя, като огледа критично новодошлата.

Тери побутна леко спътницата си.

— Госпожо Пикстън, нека ви представя госпожица Софи Бартън, нашата нова прислужница.

— Така ли? — Тук икономката премести очи от лицето на девойката и ги присви при вида на скъпите й, макар и изпоцапани и леко разкъсани дрехи. Повдигна вежда и додаде: — Бих искала да поразпитам насаме нашата нова прислужница. Ти, момчето ми, засега си свободен.

Тери хвърли неспокоен поглед към новата си приятелка.

— Но, госпожо Пикстън…

— Върви. С теб ще поговоря по-късно.

Той се поколеба за секунда, след което се поклони и неохотно се подчини.

Щом вратата се затвори зад него, икономката впи поглед в очите на новодошлата и рече:

— Кажи сега, моме.

— К-какво? — заекна Софи.

— Чу ме. Рекох: Кажи сега.

— Какво да кажа? Не разбирам.

Изражението на жената стана по-сурово, когато се сопна:

— Виж какво, момиче. Аз не съм сляпа и очите ми казват, че ти не си от нашата черга. Искам да знам коя си и каква игра играеш.

— Името ми наистина е Софи Бартън и идвам да работя като прислужница — отвърна девойката; започваше да се чувства неловко под немигащия поглед на икономката. Нищо чудно, че Тери се бе разстроил толкова само при мисълта да я лъже. Тя като че ли имаше способността да гледа в човека и да вижда и най-скритите му мисли.

След няколко, както се сториха на Софи, безкрайно дълги мига, утежнени допълнително от мълчанието, госпожа Пикстън посочи с брадичка модната й връхна дреха.

— Ако това, което казваш е вярно, тогава, ако обичаш, обясни ми защо една дама като теб би станала слугиня.

Тъй като Софи продължи да я гледа втренчено, опитвайки да съчини някаква правдоподобна история, икономката я погледна отново право в лицето и внезапно отговори вместо нея:

— Според мен си дошла тук, за да се опиташ да впримчиш в мрежите си сина на негово височество.

— Син ли? — изненада се Софи.

Не й беше дошло наум да попита дали маркизът има деца. Ако въпросният син бе на възраст за женитба, както намекваше госпожа Пикстън, значи несъмнено бе в Лондон за сезона. А това означаваше, че е запознат както с нейната самоличност, така и със скандала.

— Да, син. Младият Колин. И ако си дошла заради него, по-добре си тръгвай още сега. Нейно височество получи писмо точно тази сутрин, в което той я уведомява, че отива в Шотландия на риболов.

— Колин? — Девойката се замисли дали познава някакъв Колин. Единствените Колин, за които се сещаше, бяха виконт на около шейсет години и четиригодишният син на лейди Бърджес. Икономката вече го бе представила като млад и се налагаше изводът, че той е сред младежите, които предпочитаха публичните домове и комара пред балните зали.

Успокоена от това заключение, Софи поклати глава.

— Нямах представа, че маркизът има син. Интересува ме само свободното място.

— Наистина ли? В такъв случай да изкажа ли друго предположение относно присъствието ти тук? — Сведе поглед към корема й. — Възможно ли е да си бременна и да си избягала от къщи и от позора?

— Разбира се, че не! — възмутено извика девойката. — Мога да ви уверя в безупречния си морал и възнамерявам да го запазя. Тук съм, защото се нуждая от работа, и нищо повече.

— Нуждаеш се от работа, а? — Икономката я изгледа с присвити очи и кимна. — Да, вярвам, че си се озовала тук, пришпорена от истинска нужда. Преди да реша обаче дали да ти дам това място, трябва да ми кажеш какви неприятности са докарали тази нужда. И очаквам да ми кажеш истината, имай предвид.

Разбрала, че няма друг избор, Софи сведе глава и заговори бавно. Не можеше да става и дума да каже истината.

— Нуждая се от тази работа, защото баща ми изгуби нашата къща… на комар и сега няма къде да отида. Нямам пари и единственото, което ми остава, е да работя. Само така ще имам покрив над главата и залък в устата.

Погледна към госпожа Пикстън, за да види, дали й вярва.

Лицето на събеседницата й беше все така безизразно.

— И къде беше домът ти?

Припомнила си уроците по география, девойката отговори:

— Дърам. Баща ми беше барон там.

— Барон, казваш? Хмм. А майка ти, баронесата?

— Мъртва е. Умряла е при раждането ми. Аз съм нейното единствено дете. Именно нейната смърт подтикнала баща ми към алкохола и хазарта.

Икономката започна да присвива отново очи, а това не беше добър знак.

— И къде е баща ти сега? Не може да те е изоставил?

— Ъъъ… да. Направи го.

Това обяснение не изглеждаше по-лошо от което и да е друго.

— И всичко това се случи в Дърам?

— Да.

— Как тогава се озова в Ексетър?

Как наистина? Не виждаше нищо лошо в това да каже част от истината, макар и изкривена:

— Спомних си, че имам… леля тук… по-голямата сестра на майка ми. Аз съм единствената й жива роднина и не се съмнявах, че ще ме приеме. Изхарчих последните си пари, за да дойда дотук. — Спря, за да издаде дълга, тежка въздишка за по-голям ефект. — Обаче открих, че вече не живее в Ексетър. Докато се разхождах из улиците и се чудех какво да правя, се озовах на пазара и реших да стана слугиня. Когато разказах на господин Мабът за нещастията си, той ме съжали и ме доведе тук.

— И така свършва тъжната приказка — заключи Пикстън.

След като направи това изказване, тя потъна в мълчание и пак впери изнервящия си поглед в своята събеседница.

Софи отново изпита смущаващото усещане, че тя чете мислите й. Трябваше да напрегне цялата си воля, за да не се размърда неспокойно. Точно когато реши, че не може да издържа повече на напрежението, икономката примигна и изрече:

— Готова ли си да работиш, и то здраво, момиче?

— Да. О, да! — извика Софи.

— А обещаваш ли да следваш всичките ми указания?

— Достатъчно е само да ме помолите, за да се подчиня.

Госпожа Пикстън потърка брадичката си, сякаш обмисляше отговора, и се усмихна.

— Добре дошла в Хоксбъри Манър, Софи Бъртън.