Хедър Кулман
Софи (6)

Глава 6

Софи повтори объркана:

— Бат?

— Бат — потвърди с кимване икономът. — Господин Бомфри замина вчера и ще се върне най-рано след месец. Ако желаете да оставите визитната си картичка, ще му предам да се свърже с вас, когато се прибере.

— Аз съм госпожица София Барингтън и идвам чак от Лондон, за да го видя — отвърна тя, като ровеше из ръчната си чантичка за визитка. Подаде му я и додаде: — Ако обичате, бих предпочела да изчакам завръщането му тук.

Внезапното смръщване на челото на иконома показваше недвусмислено, че не обича.

— Страхувам се, че това е невъзможно, госпожице Бартън.

В тона му долови смразяващи нотки.

— Барингтън — поправи го тя, като посочи към картичката в ръката му.

Той проследи с поглед пръста й и кимна.

— А, да, виждам. Хиляди извинения, госпожице Барингтън.

Девойката отвърна на кимването, но всъщност едва се сдържаше да не отпусне рамене от облекчение. По смутеното му изражение бе станало ясно, че е познал името и се чувства крайно глупаво, задето за малко не я бе отпратил. Решила, че икономът й харесва, Софи побърза да го окуражи:

— Няма нищо, ъъъ…

Направи пауза и го погледна въпросително.

— Бизли, госпожице.

— Бизли — повтори тя и кимна отново. — А сега бихте ли били така любезен, Бизли. Страшно съм уморена от пътуването и бих искала да ме заведете в стаята ми.

— Съжалявам, госпожице. Каквото и да е името ви, Бартън или Барингтън, не мога да ви допусна в дома на господин Бомфри. Не и без неговото нареждане.

— Но това е абсурдно! Аз съм негова племенница… единствената му жива роднина — възпротиви се девойката, като моментално се отказа от доброто си мнение за слугата. — Затова съм сигурна, че няма да остане доволен, като разбере, че сте ме отпратили.

— Ако наистина сте тази, за която се представяте, той няма да остане доволен. Но тъй като господин Бомфри никога не е споменавал нито за вас, нито за какъвто и да било друг член на своето семейство, не мога да бъда сигурен, че действително сте тази, която твърдите. Следователно се налага да ви пожелая приятен ден.

— Ама, разбира се, че съм му племенница — възкликна младата жена, като се вкопчи за вратата, която икономът опита да затвори. — Защо ще твърдя такова нещо, ако не е вярно?

Човекът тежко въздъхна.

— Не искам да ви обиждам, госпожице, тъй като ми изглеждате… ъъъ, почтено момиче, но господин Бомфри е богат джентълмен и изключително известен тук, в Ексетър. Поради това през годините доста дами правиха опит да спечелят неговото благоразположение и богатство. Само миналия месец се появиха две негови „племенници“. Тях той ги отпрати дори без да ги погледне. — Поклати плешивата си глава. — Останал съм с впечатление, че изобщо няма племенници. В противен случай поне щеше да погледне претендентките.

— Защо ще ги поглежда, ако никоя от тях не се е наричала София Барингтън — отвърна тя. — Освен това той има една, не две племенници. И тази племенница съм аз госпожица София Барингтън.

— Е, ако това, което казвате, е вярно, той несъмнено ще изпрати да ви потърсят в мига, в който му представя вашата картичка.

С тези думи икономът кимна и отново се опита да затвори.

Девойката се вкопчи здраво във вратата. Трябваше да го убеди да й позволи да влезе. Нямаше друг избор. Нямаше къде да отиде.

— Но той няма да знае къде да ме намери.

— В такъв случай предлагам да си оставите адреса.

Софи сведе глава, както за да скрие сълзите си, така и от срам заради своето признание.

— Аз… нямам адрес за оставяне. Надявах се да остана тук.

— Е, надеждите ви са били погрешни. А сега предлагам да отидете да си намерите друго място за спане. Доколкото знам госпожа Уилсън на Беър Лейн дава подходяща квартира.

Младата жена пусна вратата, за да протегне ръце в умоляващ жест.

— Моля ви…

— Приятен ден, госпожице.

Икономът се възползва от възможността да затръшне вратата.

Тя остана дълго на площадката; не знаеше какво да направи и къде да отиде. Бат. Чичо Артър беше в Бат. Тъй като нямаше никакви пари, за нея бе все едно дали е отишъл в Бат или в Китай. Въздъхна обезсърчено. Ако знаеше, че е там, щеше да слезе от дилижанса на тази спирка.

Неприятният й опит от обществените екипажи, започнал с лондонските двуколки, се бе потвърдил и при това пътуване. Дилижансът беше претъпкан и миризлив. Освен това беше сигурна, че е насинена от друсането по неравните пътища.

Нищо не й се искаше така силно, както да вземе гореща вана. Вместо това хвана куфара си и го повлече надолу по стъпалата. Когато стигна дългата алея за екипажите и премина през портата в Нордърнхи Роу, имаше чувството, че ръката й ще се откъсне.

Нещастна и отчаяна, Софи постави товара си встрани на пътя и раздвижи ръката си. Без да обръща внимание на парещата болка в ставата, тя погледна първо в едната, а след това и в другата посока на пустия път, опитвайки се да реши накъде да тръгне. Тъй като нямаше средства да търси чичо си в Бат или да наеме препоръчаната квартира в дома на госпожа Уилсън, най-добре беше да потърси жилище за останалата й половин крона.

Вдигна отново тежкия си куфар и заситни към рушащите се градски стени. Голямата приветлива къща на чичо й Артър се намираше току извън градските стени.

Вече знаеше от опит, че доста трябва да повърви, за да стигне до центъра на града.

Докато вървеше, безнадеждността й нарастваше с всяка мъчителна стъпка. Нямаше представа къде точно да търси квартира. Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че след около час щеше да се стъмни и тогава за нея щеше да бъде много по-безопасно да се намира в града, отколкото на широкия друм.

Слънцето залязваше и оцвети небето с бляскави пурпурни, розови и златни краски. Софи премина останките от древната порта. Спря, за да извади влязлото в кадифените й обувки камъче, и зави наляво по Сейнт Пол Стрийт, с надеждата, че тя води към сърцето на града.

От двете и страни се издигаха еднакви редици от кафяви тухлени къщи. Беше приятна, но с нищо незабележима улица. Освен това се оказа къса, защото свърши рязко пред някаква голяма каменна постройка, за чието предназначение можеше само да се досеща.

Раздразнена от ужасното си чувство за ориентация, Софи се обърна и тръгна по съседната улица.

Вървя известно време по нея, блъскана от децата, които гонеха някаква топка, когато стигна до обезпокояващото заключение, че пак не се движи накъдето трябва. Прииска й се да закрещи от безсилие. Огледа се за някого, когото да попита за посоката. Единственият човек, когото видя, бе един от играчите на топка, създание с течащ нос, което бе застанало на около метър-два от нея и си вдигаше скъсаните панталони. Щом забеляза, че го наблюдава, момчето й се изплези и хукна към другарчетата си.

Софи изсумтя възмутено. Мръсно просяче. Продължи нататък. Едва към края на улицата срещна човек, с когото прецени, че е прилично да разговаря.

Имаше няколко групички хора, които си бъбреха. Наоколо им бяха спрели отрупани със стоки каруци, фургони и коне и девойката реши, че това е някакъв пазар. А и днес бе пазарен ден.

„По-скоро е било пазарен ден“ — поправи се тя, като проследи с поглед весело оцветения фургон с реклама на сирене и други млечни продукти, който потегли от затревеното празно пространство. Несъмнено някой от тръгващите си търговци можеше да я упъти. Ако имаше късмет, той дори щеше да знае някой евтин, но приличен хан.

След като изчака да мине натоварената със стока каруца, младата жена тръгна да пресича улицата. Тъкмо бе стигнала средата, когато до слуха й достигна оглушителен шум. Вдигна стреснато поглед. Някакъв файтон тъкмо завиваше откъм левия ъгъл и се приближаваше към нея с обезпокояваща скорост.

Софи изпищя от ужас, пусна куфара си и се спусна към тротоара.

Усети удар, залитна назад и се стовари по гръб. После пред очите й притъмня.

Лежа известно време, като си мислеше, че е мъртва. По едно време зърна светли точици, пронизващи мрака, и си даде сметка, че сламената шапка е паднала върху лицето й. Бутна я назад и опипа панделките, за да се увери, че са все още завързани. В този момент фургонът спря до нея.

— По дяволите! — изруга мъжки глас.

Това излияние бе последвано от забързани стъпки.

— Боже мили, госпожице. Добре ли сте?

— Ако наричате добре да бъдеш насинен и изранен почти до смърт, в такъв случай би трябвало да съм добре — сопна се ядосано девойката, като оглеждаше разгневено изцапаната си и разкъсана връхна синя дреха, подплатена с коприна.

— Най-покорни извинения, госпожице. Видях ви едва когато вече беше прекалено късно да се спре.

— Като се има предвид с каква скорост карахте, не мога да кажа, че съм изненадана.

Изсумтя възмутено и свали връхната си дреха, за да огледа муселинената си рокля под нея. Тя също беше изцапана и един от скъпите дантелени волани беше разпран. Чудесно. Сега вече не само беше бедна като просякиня, ами и изглеждаше като такава.

— Права сте, разбира се. Движех се наистина прекалено бързо — призна смирено човекът. — Заслужавам да бъда наказан, задето се нося с такава скорост насред града. — Внезапно пред очите й се появи длан в бяла ръкавица. — Моля ви, позволете да ви помогна.

Младата жена погледна към своя събеседник, готова да го нахока хубавичко… но забрави за намерението си в мига, в който погледът й попадна върху лицето му. Беше очаквала да види някой неспретнат двайсет и пет-трийсетгодишен мъж, с дивия поглед на обитателите на дома за душевноболни. Но не и това… това… момче! Ами да, въпреки впечатляващия си ръст то не можеше да е по-голямо от нея.

Докато го оглеждаше, й направи впечатление облеклото му. Носеше ливрея с великолепен тъмночервен цвят, украсена със златни ширити. Ако се съдеше по дрехите, той очевидно служеше при някой благородник.

Девойката се вгледа в дрехите му. Имаше нещо в този нюанс на червеното, което я правеше крайно неспокойна. Когато и да…

— Моля ви, госпожице. Позволете ми да ви помогна — повтори той.

В гласа му имаше нещо особено, което я накара да се взре учудено в лицето му.

Той я гледаше със същото възхищение, което бе виждала в очите на мъжете по време на сезона. Усмихнат срамежливо, непознатият кимна с натежалата си от бялата перука глава:

— Моля ви!

Свенливото му възхищение я накара да забрави гнева си. Отвърна с опрощаваща усмивка, хвана го за ръката и прие помощта му. Като опитваше стоически да не обръща внимание на болката, тя го остави да я изправи на крака.

Очевидно страданието се бе изписало по лицето й, защото младежът се намръщи и рече:

— Може би е добре да поседите още малко. Ударихте се доста силно в камъка за качване на кон.

— Камък ли? — попита неразбиращо тя.

Той се взря в лицето й, видимо притеснен.

— Боже! Не си ли спомняте?

Младата жена примигна.

— Какво да си спомням?

— Че се претърколихте върху ей оня камък там.

Софи примигна отново и погледна натам, накъдето бе показал. От гърлото й се откъсна стон при вида на солидния каменен куб. Нищо чудно, че я болеше така.

Младежът я гледаше, после промърмори:

— Може би ще е най-добре да ви закарам у дома, госпожице. Вие очевидно не сте в състояние да се движите.

У дома. Девойката наведе глава; доплака й се, щом се сети, че няма къде да отиде. Разбира се, не можеше да си поплаче, не и пред този непознат. Просто така не се правеше. Но тъй като й бе не по-малко неприятно да признае затрудненото си положение, тя преглътна напиращите сълзи и дори успя да каже:

— Благодаря, не е нужно.

— Но аз настоявам — не се отказваше момъкът и я хвана за ръката.

Тя я дръпна.

— Не. Моля ви. Много сте мил, но наистина трябва да отклоня предложението. Освен това, като се сетя как бързахте, очевидно закъснявате за някаква среща.

— Ох. Да. — Широките му рамене увиснаха, когато погледна към последните разотиващи се търговци. — Както изглежда дори съм закъснял. — С тежка въздишка той върна тежкия си поглед към нея. — Днес трябваше да отида на пазара и да се върна с нова прислужница. Но както виждате, той е приключил отдавна. — Настроението му се понижи още повече, ако това изобщо бе възможно. — Госпожа Пикстън… ъъъ, икономката, за пръв път ми възлага важна задача. И аз се провалих. Истинско чудо ще бъде, ако не си изгубя мястото, като се върна сам. Такава нужда имаме от прислужница, откакто Кари избяга миналата седмица.

Той продължи да се оплаква в същия дух. Нуждаеше се от прислужница. На нея пък й трябваше място, където да отседне до завръщането на чичо си. Дали този инцидент не беше Божият отговор на отчаяните й молитви? Хмм. Може би, въпреки че изобщо не бе предвиждала да работи като прислужница.

Докато слушаше с половин ухо обясненията му за неравните пътища и счупеното колело, младата жена се замисли върху съдбата на слугата.

Според онова, което бе видяла, тя не й се струваше чак толкова ужасна. Всъщност слугите не правеха кой знае какво повече от това да казват по някое „да, милорд“ и „да, миледи“, и да носят едно или друго насам или натам из къщата. Работата определено не беше нещо, с което да не може да се справи, особено като имаше предвид другата перспектива.

Взела решението си, Софи отвори уста да уведоми новия си познайник. В този момент я прониза смразяваща мисъл: „Ами ако познавам неговите господари?“ Беше напълно възможно, защото през последните години се бе движила само сред най-висшите кръгове.

Паникьосана от тази мисъл, девойката погледна към лакея, който тъкмо се оплакваше от несръчния колар. Единственият начин да разбере със сигурност, бе да го попита за името на господаря му. Затова прекъсна пороя от думи.

— Кой е господарят ви?

Младежът спря насред изречението и челюстта му увисна; очевидно въпросът й го бе зашеметил.

— Ъ?

— Кой е господарят ви? — повтори Софи.

Устата му се затвори и лицето му се изчерви, сякаш внезапно се бе усетил какво прави.

— Ъъъ, маркиз Бересфорд.

Бересфорд. Хм. Името й се стори леко познато, но не можеше да го свърже с някое лице. Очевидно се налагаше да поразпита още малко, затова додаде с привидно безгрижие:

— Защо не сте с негово височество в Лондон? Сега е сезонът, както знаете, и той вероятно ще има нужда от вашите услуги там.

Лакеят сви рамене.

— Нито лорд Бересфорд, нито неговата съпруга са ходили в Лондон от години. Те не харесват особено Лондон и висшето общество.

Чудесно. Това означаваше, че не биха могли да разпознаят лицето й. На девойката й се прииска да завика от радост. Направи първата стъпка към заемането на поста.

— Негово височество добър господар ли е?

— Най-добрият!

— И каква слугиня търси?

Лакеят се намръщи при напомнянето за неуспеха на мисията му.

— Имаме нужда от момиче, което да прави най-различни неща. Всякаква работа.

— Изисква ли се опит?

Младежът отново направи гримаса.

— Намирам се в такова положение, че бих наел всеки, който има малко повече мозък от една овца.

Софи се засмя.

— Уверявам ви, че притежавам повече мозък от една овца.

— Какво? — Изгледа я така, сякаш току-що бе казала, че е кралят в женски дрехи. — Да не искате да кажете, че желаете мястото?

— Точно това искам да кажа.

— Не е възможно! Трябва да се шегувате.

Сега бе неин ред да се шокира.

— Смятате, че съм недостойна за тази работа?

— Не! Уверявам ви, изобщо не ми е минавала през ума подобна обида — възкликна младежът. — Естествено предположих, че не е възможно една такава фина дама като вас да иска подобно недостойно за нея място.

Софи срещна погледа му за момент, въздъхна и сведе глава, засрамена от признанието, което й се налагаше да направи. Като се бореше с гордостта, тя промълви:

— Може да съм дама, но се намирам в изключително трудна ситуация. Разполагам само с половин крона. И ако не ме наемете като прислужница, тази нощ ще бъда принудена да спя на улицата.

— Какво! — изненада се новият й познат.

Тя поклати тъжно глава.

— Останах без средства.

Настъпи продължително, тежко мълчание, после той се изкашля и рече:

— Мога ли да попитам какво се е случило, че сте се озовали в подобна безизходица?

— Струва ми се, че е редно да знаете, ако ще ме наемате — прошепна девойката, макар да нямаше представа какво щеше да му каже.

Знаеше само, че не можеше и да става дума да му признае истината.

Той се изкашля, отново. Госпожице…

— Ъъъ… аз съм София Бартън.

Защо да предизвиква съдбата, като му даде истинското си име?

Младежът се поклони.

— За мен е удоволствие да се запозная с вас, госпожице Бартън. А аз съм Терънс Мабът, четвърти лакей на маркиз Бересфорд.

Софи се поклони леко.

Терънс се изправи и тя отново остана поразена от високия му ръст.

— Макар да съм само четвърти лакей, мога да ви уверя, че винаги се придържам към правилата за джентълменско поведение — заяви той. — Едно от тези правила е джентълменът да се грижи винаги за доброто на изпаднала в нужда дама. Това означава, че е мой дълг да ви дам този пост, независимо дали ще решите да ми се доверите.

Девойката се усмихна и кимна.

— Много сте мил, господин Мабът.

— Тери. Всички слуги ме наричат Тери.

— Тери. А вие можете да ме наричате Софи. Всичките ми приятели ме наричат така.

Младежът се усмихна широко.

— За Бога! Ние ще станем приятели. — Очевидно тази перспектива го развълнува толкова силно и приятно, че отново я хвана за ръката. — Сега, след като вече всичко е уговорено, трябва да тръгваме. Почти се стъмни, а ни чака още път.

Тя кимна и новият й приятел я придружи до лъскавия фургон в бургундскочервено и златно с полирани месингови лампи. Той вече бе запалил лампите и се готвеше да пришпори конете, но Софи се сети за куфара си.

— О, не! Почакай. Куфарът ми. Изпуснах го, когато побягнах встрани от пътя — извика тя, като се оглеждаше отчаяно.

За нея той бе безценен, тъй като съдържаше последните останки от безвъзвратно отминалия й досегашен живот.

Тери скочи любезно от пейката на кочияша и хукна към мястото, където за малко не я бе премазал. Когато се върна, носеше нещо смачкано и безформено, в което бе изключително трудно да се разпознае елегантният черен кожен куфар.

Подаде й го, видимо смутен, и промърмори:

— Съжалявам. Очевидно съм го смачкал с колата.

„Ти и половината търговци в Ексетър“ — помисли си Софи. Несъмнено шапките й бяха така сплескани, че от тях вече нямаше да излезе нищо. Колкото до скромното й огледало с дръжка от слонова кост…

Очевидно чувствата се изписаха върху лицето й, тъй като младежът стисна внимателно ръката й.

— Моля те, Софи, прости ми. Чувствам се ужасно заради всичко това. Надявам се, че не съм съсипал нещо особено важно.

Ако съдеше по физиономията му, човек би решил, че той се смята виновен за всички злини на света.

На младата жена й беше неприятно да гледа в такова състояние рицаря, който я бе спасил, затова се усмихна и побърза да го успокои:

— Моля те, не се самообвинявай, Тери. Разбира се, че ти прощавам. Като се изключат една-две шапки, със сигурност не си развалил нищо непоправимо.

— Но шапките ти…

— Те нищо не струват в сравнение с добротата, която ти прояви към мен.

И това бе вярно, осъзна внезапно тя. Малко доброта в момент на нужда струваха повече от всички шапки в Лондон. Откритието я изуми, защото тя ценеше вещите повече от всичко друго.

— О! Не съм сторил нищо, което не би направил всеки заслужаващ уважение човек — отвърна новият й приятел, но плъзналата по страните му червенина показваше ясно, че похвалата й му бе доставила удоволствие.

И без да губи повече време, Тери дръпна юздите и конете потеглиха.