Хедър Кулман
Софи (17)

Глава 17

Като пълзеше покрай живия плет от тисово дърво, Софи извика:

— Тук, Минги! Тук, бау-бау… бау-бау!

Проклетото пале! Трябваше да е някъде из храсталака. Беше го видяла как се шмугна в него… непосредствено след като я ухапа по глезена и я спъна с каишката си. Беше се озовала на земята и всичко пред погледа й се бе размазало като в мъгла, прорязвана от галактика от ярки звезди. Но какво друго можеше да бъде мътното бяло петно с някаква червена лента, ако не кучето, помъкнало червената си кожена каишка? Комета ли?

Ръцете я сърбяха да удуши зверчето. Извика отново, след това се заслуша за някое издайническо изшумоляване. Нищо. Тишина.

По дяволите! Запълзя отново, като ту се провикваше, ту се ослушваше, докато обиколи четирите стени на живия тисов плет, който обграждаше малкия парк. Все така нямаше никакъв резултат.

Сега вече наистина уплашена, тя се спусна през портата; беше сигурна, че кучето е отишло в противоположния край. Обиколи целия външен периметър, като викаше животното. И отново нищо. Къде ли бе отишло проклетото животно?

Обзе я паника. Заоглежда се наоколо. Вдясно бяха конюшните на Хоксбъри, вляво езерото, в което маркизът обичаше да лови риба. Пред нея, отвъд тучна поляна, растеше древен, гъст парк за елени. Зад нея, зад живия плет, се простираше осеяна с валериана и очеболец ливада.

Минг-Минг не се виждаше никъде.

Почти обезумяла. Софи се заоглежда отново, опитвайки се да реши къде да търси най-напред. Може би кучето беше в павилиона край езерото. Или бе зърнало заек и го бе подгонило към еленовия парк. Минг-Минг имаше изключително неприятния навик да атакува всичко, което мърда. Според Робин, едно от четирите момчета в конюшнята, тя обичала особено много да се мотае из краката на конете и да ги хапе по глезените.

Това я накара да се загледа съсредоточено към елегантните тухлени конюшни. Миг по-късно въздъхна и се отказа. Конярите знаеха по каква задача е излязла, тъй като бяха говорили за кучето, когато бе минала покрай тях на път към парка. Ако Минг-Минг се озовеше там, те непременно щяха да изпратят някой да я извести.

В такъв случай оставаше само ливадата. Огледа я и се отказа и от тази вероятност. Пред погледа й се простираха километри равна площ, но нищо не помръдваше. Очевидно Минг-Минг бе побягнала в някоя от другите посоки. Въпросът бе: в коя по-точно?

Девойката реши да започне от езерото. Нямаше смисъл да пропилее часове в претърсване на еленовия парк, когато щяха да й бъдат нужни само минути, за да огледа павилиона за пикник. Софи се впусна да го търси.

Не откри животното край езерото.

Нямаше признаци, че е и в ливадата.

Готова да се разплаче, тя се спусна към последната си надежда — конюшните. Може би конярите я бяха търсили, докато беше в гората. Тя се втурна в двора на конюшните, викайки запъхтяно: Дики? Конрад? Джоузеф?

Никакъв отговор.

Огледа се трескаво, като дишаше тежко. Макар да не виждаше никой от конярите, вратата в далечния край на сградата бе широко отворена. Сигурна, че хората са вътре, и изпълнена с надежда, че са там с Минг-Минг, девойката забърза към отворената врата.

— Извинете? Има ли някой вътре? — извика тя и пристъпи прага.

Направи няколко крачки навътре и спря в очакване на отговор, като се взираше по широкия коридор, от двата края на който имаше преградени с махагон отделения за конете.

Две тихи изцвилвания и едно изпръхтяване от жребеца с недружелюбен вид вляво бяха единственият отговор.

Софи извика отново, този път по-силно. И отново никакъв отговор. В очите й имаше сълзи на безсилие и тревога. Обърна се с намерението да излезе, но в следващия миг спря рязко. Конярите не бяха тук, но може би…

Тя се провикна:

— Тук, Минг-Минг! Тук, бау-бау… бау-бау… бау-бау! Миши! Тук…

— Хей! Защо търсиш дявола тук? — дочу се зад нея момчешки глас.

Софи се обърна; на прага стоеше Робин, дванайсетгодишното конярче, а луничавото му лице бе набърчено от ужас. Думите му убиха последната и надежда.

— Значи Минг-Минг не е тук — промълви тя.

— Разбира съ, чи не е тук. К’во шъ прай тук?

— Възможно ли е някой друг от конярите да я е видял и да не ти е казал?

— Не. Днес е четвъртък. А в четвъртък нищо ни съ случва, без аз да знам.

— Сигурен ли си?

— Да. Четвъртък е денят, в който помагам да се упражняват и мият конете. Тогаз работя както с конярите, така и с дресьорите на животните. Сега всичките са от другата страна, в отделението за ожребване. Любимата кобила на нейно височество, Лили, трябва да се ожреби всеки момент. — Наклони глава и я погледна с любопитство. — Защо питаш за дяволското куче? Да не си го изгубила?

— Да. С-страхувам се, че точно така стана промълви девойката и сведе глава, за да скрие сълзите си.

— Боже! Ни бих искал да съм на твоето място, когат’ лейди ’Елън научи — възкликна Робин, когато тя се обърна и излезе през вратата.

На нея също никак не й се искаше да бъде на това място. Нямаше представа какво щеше да направи нейно височество, когато научи, но то със сигурност щеше да бъде ужасно.

Пресече двора на конюшните и продължи по пътеката, която водеше към къщата, плачейки от отчаяние. Забеляза приближаващия кон едва в последния момент. Тпруу!

Ездачът дръпна с всичка сила юздите.

Огромният жребец се изправи на задните си крака и затанцува.

— Линдхърст! — хлъцна Софи.

— Тпруу! Успокой се, Тайтиъс! Хайде, момчето ми! — изкомандва негово височество, като се опитваше да овладее стреснатото животно.

Конят за малко не го събори, но младият мъж успя да се задържи.

— Спокойно, Тайтиъс! — Жребецът изпръхтя и се изправи още няколко пъти на задните си крака, но постепенно започна да се успокоява под майсторската ръка на своя господар. Когато най-сетне овладя напълно положението, Никълъс хвърли гневен поглед към Софи. — По дяволите, какво се опитваш да направиш? Да се убиеш ли?

Тя го изгледа за момент с блеснали от сълзи очи, като размишляваше мрачно, че май наистина е пропуснала тази възможност. След това заплака отново и занарежда през сълзи:

— Какво ли значение щеше да има? И без това каквото и да направя, все обърквам нещо! О, защо просто не връхлетяхте отгоре ми и не ме отървахте от този скапан живот!

Само след миг той бе вече на земята и я хвана за ръката.

— Боже мой, Софи! Какво се е случило?

Тя поклати глава.

Той дълго се взира в нея, сякаш не знаеше какво да каже или да направи, след това я пусна и извади носната си кърпа от джоба. Постави я в дланта й и прошепна:

— Не ми казвай, че си била ухапана от друг таласъм. — Тъй като тя не отговори, той се усмихна нежно и додаде: — Ако е станало точно така, моля те, бъди сигурна, че ухапването на хоксбърийските таласъми не е отровно и няма никакъв друг опасен ефект.

Толкова мили, толкова съчувствени и изпълнени с топлота бяха и гласът, и изражението му, че девойката се хвърли импулсивно към него. Зарови лице в ризата му и зарида.

Графът настръхна за момент, стреснат от действията й, а после я прегърна.

Тя се сгуши в него. Чувстваше го толкова топъл и солиден; изпитваше странното усещане, че е открила това, което е търсила винаги, нещо, което не би искала да изгуби.

Чувстваше се в безопасност… желана… обичана.

Отчаяното желание това чувство да е истина и убийствената действителност, която го обричаше на невъзможност, я накараха да заридае още по-сърцераздирателно.

— Шшт, Софи. Не плачи — зашепна нежно Линдхърст, като я стисна още по-силно в обятията си. — Всичко ще се нареди, обещавам ти.

Тя поклати глава; въпреки силния си копнеж да му повярва, знаеше много добре, че това никога не може да стане.

— Хайде, хайде, успокой се — продължи графът. — Нищо не може да е толкова ужасно.

— Напротив… може — изплака тя.

— Да не би да са те проклели циганите?

Софи поклати глава.

— Може би старата черна котка на готвачката, Аберкромби, ти е пресякла пътя?

Тя отново поклати глава.

— Не? — Замълча за момент. — Не ми казвай, че си сторила нещо, с което да предизвикаш съдбата, и след това не си чукнала на дърво?

Не можа да не се усмихне на милите му опити да я ободри. Трогната, вдигна очи и отвърна:

— Фанси има право, милорд. Голям шегаджия сте.

Той се ухили до уши.

— Така е, но те моля, да не го казваш на никого. Светът не би трябвало да научи, че граф Линдхърст съвсем не е сериозният, достопочтен човек, за когото го мислят.

— Можете да се шегувате така с всяко момиче в Англия, милорд, и единственото, за което биха ви обвинили някога, е, че сте очарователен.

„И красив“ — добави наум тя.

Вместо да остане доволен от думите й, както се бе надявала, той я погледна объркан. В следващия момент усмивката му изчезна и той се извърна така, че да скрие белега си. Отпусна ръце край тялото си и отстъпи две-три крачки назад.

— Стига сме говорили глупости. Ако бъдеш така добра да ми кажеш, какво те тревожи, ще се постарая да ти помогна.

С натежало сърце при мисълта за неизбежния край на кратката им близост, Софи го гледаше безмълвно и се чудеше кое бе причинило тази рязка промяна в настроението му. Повечето мъже, които познаваше, се надуваха като пауни, когато ги нарекат „очарователни“. Възможно ли бе да не е като другите и за разлика от тях да не харесва и да не иска комплименти? Или презираше само нейните комплименти?

Вероятно беше последното, реши мрачно девойката, спомнила си усмивката му, когато лейди Хелън бе направила комплимент на майка му, че има толкова привлекателен син. Мисълта, че той продължава да я мрази, я накара да заплаче отново.

— Е? — прекъсна я той.

— Ами работата е там…

Искаше й се да му признае чувствата си, да излее всичката си мъка, съжаление и копнеж. Да го помоли да й прости всичко. Но нито можеше, нито смееше, още повече след ужасната му реакция на комплимента й.

Затова потисна чувствата си и каза:

— Става дума за Минг-Минг. Изгубих я. Избяга, докато я разхождах в парка. Оглеждах се, претърсих всичко, но…

Не довърши мисълта си и заклати глава, поразена за пореден път от тежкото положение, в което се бе озовала.

Проблемът й обаче като че ли го развесели.

Объркването й нарасна, ако такова нещо бе възможно. Той очевидно й бе сърдит дори повече, отколкото предполагаше.

Доволно усмихнат, с което затвърди ужасното й подозрение, той се обърна и тръгна към коня си. След като го погали по врата и прошепна нещо в ухото му, отвори закачената на седлото чанта и измъкна оттам сънената Минг-Минг.

Протегна към нея прозяващото се кученце, за да го огледа, и обясни:

— Открих я на пътя край входната порта. Вероятно се е провряла под живия плет северно от езерото и е тръгнала по алеята.

Вместо да изпита облекчение, както бе очаквал Никълъс, Софи заплака още по-горчиво. Объркан, той насочи очи към животното, което го погледна изпод глупавото си боне, и сетне впери поглед в девойката. Тя хълцаше, сякаш преживяваше най-голямата трагедия на света. Линдхърст изсумтя недоволно и попита рязко:

— Би ли била така добра да ми обясниш какво има пък сега?

— Тя е мръсна и със заплетена козина… Вижте й само бонето! Перото е съсипано. Лейди Хелън със сигурност ще ме убие, когато я види.

Никълъс искаше да й каже, че нейно величество не е способна на убийство, но замълча, щом се сети за кого всъщност ставаше дума. Хелън най-вероятно нямаше да убие Софи, но пък щеше да направи от инцидента много по-голям въпрос, отколкото беше в действителност. Да-а. Сети се в каква истерия бе изпаднала, като го видя да учи кучето и да лови пръчка, и беше почти сигурен, че ще поиска уволнението на Софи, ако види животното в това състояние. Не че той щеше да задоволи желанието й, разбира се. Но защо да си навлича неприятности, които можеше да избегне толкова лесно?

Изумен, че девойката не се бе сетила сама за решението, графът се приближи до нея и рече:

— Нейно височество никога няма да разбере, ако изкъпеш животното, преди да се е върнала.

Тя поклати глава.

— Не мога. Минг-Минг няма да ми позволи. Тя ме мрази.

Сякаш в потвърждение на думите й, кучето изръмжа и оголи зъбите си.

— Виждаш ли? — попита тя и направи жест към Минг-Минг.

Тя изръмжа отново и се спусна към ръката й, като отвори и затвори малката си челюст, опитвайки да я ухапе.

— Виждам — отвърна Линдхърст и погледна с досада животното. Подобно на красивата си, разглезена стопанка, то очевидно изпитваше непоносимост към прислугата. А тъй като той нямаше намерение да позволи нито на едната, нито на другата да малтретира Софи, додаде: — Според мен има само един начин да се измъкнем от тази заплетена ситуация.

— Която… — и тя подсмръкна — …е?

— Тъй като с Минг-Минг се разбираме много добре, аз ще я изкъпя, докато ти й закърпиш бонето.

Девойката замръзна на място и го погледна шокирано.

— Вие? Да къпете Минг-Минг?

Младият мъж не можеше да не се усмихне на притеснението й.

— Аз наистина съм граф, но това не означава, че имам нещо против да си изцапам ръцете. — Усмивката му стана още по-широка. — Забрави ли любовта ми към ровенето в пръстта?

Софи си избърса носа и лицето й придоби прекрасен розов цвят.

— Не, но…

— Чудесно. Тогава значи е договорено. Аз ще къпя, а ти ще кърпиш. — С тези думи той тръгна към коня и хвана юздите. Погледна през рамо и попита: — Да се оттеглим към конюшните, госпожице Бартън? Там ще намерим всичко нужно за къпането на кучето.

Тя го изгледа за момент и кимна.

Тръгнаха: той водеше жребеца с едната си ръка, а в другата държеше дремещото куче; тя вървеше до него и го поглеждаше крадешком.

Когато стигнаха конюшните, младата жена смутено изрече:

— Съжалявам, ако съм ви засегнала, като ви нарекох очарователен. Казах го като комплимент.

Думите й го изненадаха толкова, че го накараха да спре рязко и да се загледа в нея. Той не беше обиден от нейния комплимент, а разочарован; разочарован, защото смяташе, че за нея това са нищо неозначаващи думи. Толкова много му се искаше да вярва, че наистина го намира за очарователен и се чувства така привлечена към него, както той — към нея.

Девойката го погледна сериозно и заяви:

— Обещавам никога повече да не ви наричам очарователен, но се опасявам, че все пак ще трябва да го изтърпявате, когато другите жени ви наричат така. — Наклони глава и започна да подръпва крайчетата на шалчето си. — Разбира се, вероятно няма да го приемете толкова зле от устата на друга. Не мога да ви коря, че комплиментите ми са нежелани от вас.

Не желаел комплиментите й ли? Мили Боже! Беше ли възможно? Възможно ли бе да го мисли наистина за очарователен? Като се обсипваше с всевъзможни обидни имена, задето дори се осмелява да храни подобна надежда, той прошепна:

— Аз не съм толкова различен от другите мъже, Софи. Аз не по-малко желая да получавам комплименти от красиви жени като теб, стига, разбира се, да са искрени.

Тя стреснато го погледна.

— Но аз бях искрена. Какво ви кара да мислите другояче?

— Може би има нещо общо с това как само преди месец ме обяви съвсем искрено за скучен и досаден.

Колкото и да се опитваше, не успя да прикрие горчивината в гласа си.

— Раз… разбирам. — Софи отново сведе глава. Ако някога някоя жена бе изглеждала разкаяна, то това бе София Барингтън. — Честно казано, тогава наистина ви мислех за скучен. Непоносимо скучен. Но сега разбирам коя е била причината — аз просто никога не си правех труда да ви слушам. Толкова… толкова… се разсейвах от… вашия б-белег, че не бях в състояние да забележа нищо, свързано с вас самия.

Графът се усмихна саркастично, когато чу думата „разсейвах се“. Ако беше наистина искрена, щеше да каже „бях отблъсната“.

— Държах се като глупачка, за да ви отблъсна по един толкова несправедлив начин — продължи тя. — Едва сега си давам сметка. Освен това открих, че сте един очарователен човек и че… че ви харесвам много. — Тъй като той не отговори веднага на думите й, тя вдигна очи и добави искрено: — Изобщо няма да ви виня, ако никога не ми простите, задето се отнесох така към вас. Знам, че и аз самата няма да си го простя никога. Искам само да знаете, че независимо как ще решите да постъпите, аз съжалявам дълбоко за всичко и сега ви смятам за най-прекрасния човек в цяла Англия. Макар да не очаквам, че моето мнение има някакво значение за вас.

Тя изобщо нямаше представа, че в този миг мнението й означаваше всичко за него, особено току-що изречените думи. Наистина не беше казала, че белегът му вече не и се струва отблъскващ, нито бе изразила желание за него като мъж. Но беше заявила, че го харесва. Да, и също така го бе нарекла най-прекрасния човек в Англия. Невъзможно беше да твърди подобно нещо, ако той й се струваше неприятен, нали? Или се лъжеше?

Тъй като не знаеше какво да мисли, Линдхърст срещна неохотно погледа й с надеждата да прочете в него истината, и същевременно ужасен от това, което можеше да открие там. Това, което видя, накара сърцето му да престане да бие за секунда.

В очите й имаше тревога и несигурност, те го зовяха и молеха смирено за прошка, но очакваха мъмрене. Явното й желание да се сдобрят го накара да се усмихне и да възкликне:

— Аз също ви харесвам, госпожице Барингтън, и приемам с благодарност извинението ви.

А когато видя усмивката й, по-сияйна от слънцето, луната и звездите, Никълъс осъзна колко верни бяха думите му. Той не само желаеше Софи така, както мъжът желае жената, а и я харесваше като човек.

Харесваше я заради почтеността й в случая с госпожица Мейхю и я уважаваше за смелостта, която бе проявила. Възхищаваше й се също така за духа, с който понасяше положението си като слугиня. Освен това бе изключително мила с останалите слуги. Как можеше да не хареса момичето, което не само бе приело, ами и се бе сприятелило и привързало към хора, които останалите представители на нейната класа биха сметнали за недостойни за тяхното внимание?

Всъщност тя го изненадваше всеки ден, като разкриваше нови и похвални страни от своята личност; черти, които му даваха основание не само да я харесва, а и да я обича. Сега осъзна, че наистина я обича.

Нищо не искаше така силно, както да я притисне в обятията си и да й признае своите чувства. С усилие откъсна очи от светналото й лице и прошепна:

— По-добре да влизаме в конюшнята. Ако не се захванем веднага с къпането на Минг-Минг, тя няма да успее да изсъхне преди връщането на Хелън.

— Да, разбира се… и благодаря, милорд.

Той кимна вдървено и тръгна отново, без да смее да погледне към нея от страх да не изгуби контрол и да я целуне против волята си. Софи забърза, като се стараеше да върви в крак с него.

Изминаха останалото разстояние до конюшните в мълчание: всеки изгаряше от желание за другия, но никой не смееше да го изрази на глас. Щом влязоха, веднага се заеха с банята за животното.

Едва когато всичко беше готово и се озоваха сами в помещението за оседлаване — той по риза с навити до лактите ръкави, седнал на пода, за да разресва дългата козина на кучето, а тя — настанена върху чисто одеяло, за да поправи пострадалото боне на Минг-Минг — имаха време да поприказват отново.

Първа заговори младата жена.

— Милорд…

— Никълъс — прекъсна я той, без да я погледне.

— Моля?

— Никълъс. Моля те да ме наричаш Никълъс. Или Колин, ако предпочиташ.

— Не мога. Няма да е благоприлично.

— Напълно благоприлично е, след като те моля аз. Освен, разбира се, ако не желаеш да се обръщаш към мен с малкото ми име?

Този път вдигна очи и я погледна въпросително. Софи усети как се изчервява.

— Много бих искала, но сега съм прислужница и трябва да спазвам определени правила. Едно от тях е да използвам благоприлични обръщения. Госпожа Пикстън ще ме обезглави, ако ме чуе да ви наричам Никълъс.

— В такъв случай ще трябва да ме наричаш с малко име само когато си сигурна, че другите слуги не могат да те чуят. Готвачката ме нарича Колин от времето, когато не съм бил по-голям от… — кимна към кучето — от Минг-Минг, и Пикси така и не го знае.

Девойката не сдържа усмивката си, когато той нарече икономката „Пикси“.

— Както виждам тайният прякор на прислугата за госпожа Пикстън не е никаква тайна.

Линдхърст отвърна на усмивката й.

— Кой ти е казал, че е тайна?

— Така предположих. Искам да кажа. — Сви рамене. Никой никога не се е обръщал така към нея.

— Освен Куентин. Той измисли прякора.

— О, нямах представа. Как стигна до него?

Минг-Минг изскимтя, за да протестира срещу липсата на внимание.

Графът се наведе, прошепна нещо в ухото на животното и то размаха опашка. След като му дръпна приятелски ухото, жест, от който лейди Хелън несъмнено щеше да получи удар, ако го беше видяла, той спусна кучето в легена с вода. За изненада на Софи то не изджавка нито веднъж в знак на недоволство.

Докато отмиваше мръсотията от козинката му, Никълъс заобяснява:

— Куентин нарече госпожа Пикстън за пръв път „Пикси“, когато беше на около, ъъъ… о, не може да е бил на повече от една годинка. Беше очарован от нея и вървеше като сянка подире й.

— Може би го е привлякла косата й — рече Софи, която се бе захванала отново с перото на кучешката шапка. — Забелязах, че брат ти си пада много по жени с червеникава коса.

— Възможно е. Но не е изключено предпочитанието му към госпожа Пикси да се дължи на вниманието, което тя му обръщаше, когато беше малък. Каквато и да е причината, едно от първите неща, които изрече той, или поне се опита да изрече, беше нейното име. Но тъй като беше съвсем малък, името и се превърна в „Пикси“. И си остана такова.

— О, в такъв случай тя вероятно няма нищо против прякора, след като е измислен от него — прошепна девойката, докато се опитваше да извие перото в желаната посока.

„Проклето перо! Защо трябва да е толкова упорито?“

— Да има нещо против ли? — Линдхърст се засмя и вдигна Минг-Минг, за да огледа лапичките й. — Тя си го обожава, както обожава и Куент. Всички в Хоксбъри обожават брат ми. Тук той е всеобщ любимец.

В гласа му не се долавяше и намек от горчивина, както можеше да се очаква от човек, който признава, че неговият брат или сестра е любимото дете.

Изненадана, особено след като бе запозната с ролята, която бе изиграл Куентин в разпространяването на неотдавнашния позор на графа, Софи попита:

— Ами вие, ми… ъъъ, Никълъс? Какво чувстваш ти към Куентин?

Той сви рамене и постави мокрото куче пред себе си.

— Аз го обичам.

— Наистина?

Тя го изгледа, без да може да повярва на ушите си.

— Да. Много.

— Но… — Заклати неразбиращо глава. — Как може да обичаш някого, който те ненавижда? Особено след като разгласи сред висшето общество срама ти и явно се наслаждаваше на твоето унижение? Знам, че ти е брат, но…

— Да обичаш, значи да прощаваш — прекъсна я меко той. — А както казах, аз обичам Куентин. О, признавам, че се вбесих, като научих, че е разпространил клюката. Все пак не съм светец. Но след това си спомних колко близки бяхме някога и колко хубави мигове сме преживели заедно, и не можах да му се сърдя дълго. — Поспря за момент, за да вземе кичур от вече чистата, но сплъстена козина на Минг-Минг, и се усмихна накриво. — Гневът ми премина, но това, разбира се, не означава, че няма да го нахокам следващия път, като го видя.

Софи не го изпусна от погледа си, докато той подсушаваше с кърпа кучето. Какво ли бе скарало братята? Макар да изгаряше от желание да попита, защото искаше да знае всичко за Никълъс, нещо я възпираше. Не беше редно да се рови в личния му живот и фактът, че са се сдобрили, не й даваше право да си позволява подобни волности. Но ако някога й се удадеше възможността да го опознае истински…

— Какво е накарало Куентин да си промени така отношението към теб? — попита тя, преди да бе изгубила напълно смелостта си.

Графът продължи да се занимава с Минг-Минг и да се държи така, сякаш не бе чул въпроса й, затова тя реши, че го е ядосала. Но тъкмо понечи да се извини, той отговори:

— Куентин порасна, това е причината. Научи какво означава да бъдеш втори син и се изпълни с огорчение от това, че само защото съм роден пръв, аз ще наследя всичко.

— Е, струва ми се, мога да разбера подобно огорчение, но защо ще те мрази? — Сърцето й се сви, когато долови болката в гласа му. — Не ти си пожелал да се родиш пръв, нито пък си създал законите за наследството.

— Така е, но това не променя факта, че аз ще наследя титлата и богатството, за които мечтае той. — Захвърли кърпата и взе чиста четка. — Макар да ми е мъчно да го призная, но понякога се питам дали аз не съм виновен, задето той се чувства така.

— Виновен? — Девойката се намръщи. — Не мога да си представя, че си извършил нещо, което да предизвика неговото недоволство. Нещо повече, убедена съм, че си изключително предан брат. Не е в твоята природа да бъдеш непочтен.

Линдхърст се усмихна тъжно на похвалата й.

— Може би бях прекалено предан. Истината е, че го разглезих страшно много, вероятно повече от всички останали. Но как иначе можех да постъпя? През първите седем години от живота си копнеех силно за брат или сестра, но надеждите ми винаги се разбиваха, тъй като и трите бебета, които роди майка ми, умираха до час след раждането. — В този момент вдигна изпълнените си с болка и молба очи и срещна погледа й. — След като преживях такива разочарования, как можех да не заложа всичко на Куент?

— Разбира се, че не е можело да постъпиш другояче — заяви Софи и пропълзя по-близо до него. Минг-Минг изръмжа и оголи зъбите си в знак на протест, но младата жена не й обърна внимание. — Никълъс — прошепна тя и постави длан върху ръката му, — единственото, което си сторил, е да го обичаш. Какво лошо има в това? Ако и аз бях благословена с брат, със сигурност щях да го разглезя.

Той се усмихна.

— Ти би била чудесна по-голяма сестра, Софи. Жалко, че не си имала този шанс.

Девойката отвърна:

— Е, това, което искам да кажа, е, че не бива да се отчайваш толкова заради Куентин. Сигурна съм, че и той не е забравил хубавите времена, които сте преживели заедно, и рано или късно ще се опомни. Освен това съм убедена, че те обича. И как може да не те обича, след като ти си даваш душата за него?

Графът я изгледа сериозно, а после постави длан върху ръката й.

— Кога помъдряхте толкова, госпожице Барингтън?

Младата жена се усмихна; наслаждаваше се на усещането от физическия си контакт с него.

— Никак не съм мъдра. Просто помня собственото си семейство и какво е да бъдеш обичан. Човек никога не забравя и не престава да копнее за такава любов.

— Бедната ми Софи. — Той сплете пръстите си с нейните и ги стисна. — Твоите родители ти липсват много, нали?

— Не минава и ден, в който да не искам с цялото си сърце да усетя отново прегръдката на майка ми и да чуя смеха на баща ми — заяви едва чуто тя.

Линдхърст я наблюдава дълго с изпълнен с нежност поглед и замислено изражение и прошепна:

— Никога не си говорила кой знае колко за детството си, но от думите ти разбирам, че е било щастливо.

— Беше прекрасно. Не бих могла да мечтая за подобри родители — промълви тя.

— Бих искал да науча нещо повече за тях, ако нямаш нищо против да ми разкажеш.

Младият мъж се усмихна нежно, сякаш я молеше да му довери спомените си и обещаваше да ги цени като нея самата. Девойката отвърна на усмивката му; нямаше друг човек, с когото би ги споделила с по-голяма радост.

— За мен ще бъде чест да ви разкажа това, милорд.

— Никълъс — поправи я графът, като продължаваше да я гледа сериозно.

— Никълъс — повтори тя, хипнотизирана от нежността в красивите му кафяви очи.

В този момент се чу ожесточено ръмжене. И двамата скочиха, стреснати. Кучето бе поставило собственически предните си лапи върху коляното на своя приятел и се зъбеше на неговата събеседничка.

— Също като господарката си — прошепна той и погледна с досада към животното. — Тя не понася, ако някой мъж дори само погледне към друга жена.

Коментарът му накара Софи да се усмихне; тя разбираше много добре желанието на Минг-Минг и нейната господарка да монополизират вниманието му.

Никълъс продължи да четка кучето, но го гледаше така, сякаш му се искаше да го удуши. Докато разресваше внимателно заплетените кичури, той се обади:

— Струва ми се, че се канеше да ми разкажеш за родителите си.

Девойката трепна и се изчерви, като се питаше дали е забелязал как се взира в него. Сигурна, че лицето й е червено, тя вдигна бонето и се надвеси над него с надеждата да прикрие смущението си.

— Да, разбира се. — Изви отново перото. И чудо на чудесата, то най-сетне остана в желаното положение. Усмихна се победоносно и попита: — Откъде да започна?

— Защо не ми разкажеш за майка си? Чувал съм, че някога я смятали за най-голямата красавица в Англия.

— Да. Беше прекрасна. Имаше най-меката, най-красивата руса коса на света. А очите! Ех, да можеше да ги видиш, Никълъс. Бяха с невероятен зелен цвят. Баща ми караше своите бояджии да създават различни зелени отсенки за платовете му, но така и не се получи нещо подобно на техния цвят. Толкова искаше да й подари рокля е цвета на очите й.

Линдхърст се усмихна, без да вдига очи от работата си.

— Както виждам, той я е обичал много.

— О, така беше. И тя го обичаше. Двамата непрекъснато се целуваха, докосваха се и се гледаха влюбено. — Усмихна се с копнеж при спомена за тези погледи.

Какво не би дала, за да види същия поглед в очите на Никълъс…

— Как са се запознали? Баща ти е бил от Лийдс, а майка ти — от Оксфордшир.

— Срещнали се на панаира Микълмас в Лийдс. Майка ми отишла там на гости на една приятелка от училище — отвърна Софи, благодарна за тактичността му. Повечето хора използваха различието в социалното положение на нейните родители, за да обсъждат връзката им. — Обикнали се от пръв поглед и се оженили тайно след две седмици. Е, останалото го знаеш. Всички от висшето общество го знаят. Баща й се отказал от нея, задето се омъжила за моя баща. — Усмихна се печално. — Винаги ми се е струвало странно, че е постъпил така. Семейство Барингтън са едно от най-богатите и уважавани семейства в страната. Въпреки липсата на титла те са не по-малко благородни от семейство Маруд.

— Вероятно по-благородни. Изисква се много повече, за да спечелиш богатство със собствените си ръце, отколкото да го наследиш.

— Точно това повтаряше и майка ми — отговори девойката, безкрайно доволна от този коментар.

— Предполагам, че са били много щастливи, когато си се родила ти.

— Според майка ми баща ми бил толкова радостен, че прекосил цялото село, като крещял с пълно гърло новината. И двамата ми казваха и ми показваха колко много ме обичат поне стотина пъти на ден.

Графът вдигна поглед от кучето и се усмихна.

— Как ти го показваха?

— Ами, мама ми печеше всеки ден любимия ми сладкиш, макар да имахме предостатъчно слуги, които можеха да свършат това вместо нея. Нейните сладкиши бяха специални, тъй като замесваше смях и целувка във всяка хапка.

Това очевидно заинтригува събеседника й.

— И как го правеше?

— Съвсем просто. Пращаше въздушна целувка в купата. — Софи демонстрира. — След това разбъркваше съдържанието й. После пращаше втора въздушна целувка и разбъркваше отново. И продължаваше да го прави, докато и двете се хванехме за корема от смях. Това пък беше смехът. Тогава и двете започвахме да разбъркваме, за да сме сигурни, че ще се смеси добре с останалите съставки.

Линдхърст се засмя.

— Да, разбирам.

Наистина разбираше. Представяше си ясно Софи, толкова малка и хубава, да се смее над купа с тесто за кекс заедно с жена, която е изглеждала почти като нея. Това бе много приятна картина и тя го изпълни с копнеж един ден да види как Софи продължава тази традиция със собствената им дъщеря.

— Освен това идваше сър Найтслейър^[1] — продължи тя.

— Сър Найтслейър ли?

Девойката кимна, а изражението й показваше, че се намира на хиляди километри оттук.

— Сър Найтслейър беше малкият дървен рицар, който баща ми пъхаше под моята възглавница, когато ме сложеше в леглото. Страхувах се от тъмното, представях си, че всичко наоколо е пълно с всевъзможни ужасни същества, които само чакат да заспя, за да ме изядат. Сър Найтслейър беше моята защита срещу тях.

— Доколкото разбирам, той е имал магически свойства?

— Да. Магически. Баща ми казваше, че щом заспя, той оживявал и цяла нощ ме пазел от чудовищата. Разбира се, когато оживеел, той ставал висок два метра и никой не можел да го победи.

Младата жена замълча.

Тъй като не искаше да прекъсне мечтанията й, графът продължи да разресва кучето; толкова му се искаше тя да го обикне, за да може да върне щастието й. Беше готов на всичко, за да стане нейният истински сър Найтслейър, за да й покаже, че мракът крие не демони, а удоволствия.

— Бедният сър Найтслейър — въздъхна тя. — Какво ли е станало с него?

— Изгуби ли го?

— Оставих го под възглавницата си, когато избягах от Лондон. Страхувам се, че в бързината забравих за него.

Никълъс спря да разресва Минг-Минг за момент, припомнил си разказа й за бягството от Лондон. През онази нощ по негово настояване тя бе разказала как се е озовала като прислужница в Хоксбъри на връщане към имението. Дори тогава, въпреки цялото си презрение към нея, се бе ядосал страшно на вуйна й и братовчед й, задето я бяха изоставили така.

А сега, когато я обичаше, му идваше да ги удуши. Изрази на глас това си желание, а Софи се усмихна с копнеж и рече:

— Понякога ми се струва, че получих точно това, което заслужавах. Бях такова суетно, егоистично и ужасно момиче.

— Никой не заслужава да бъде изоставен по такъв начин, независимо какво е сторил, още по-малко от хората, които би трябвало да го обичат и да се грижат за него — възпротиви се разгорещено той.

— Може би. — Девойката въздъхна и поклати глава. — Единственото, което знам със сигурност, е, че ти заслужаваше много повече уважение и внимание от това, което ти дадох. Не мога да си обясня защо пожела да се ожениш за мен. Бях такава горделива глупачка.

Тя изглеждаше толкова обезсърчена и разкаяна, че Линдхърст побърза да отговори:

— Исках те, защото си красива и защото висшето общество те бе обявило за най-доброто предложение на брачния пазар за този сезон. Срамната истина е, че макар да ти се възхищавах, не те обичах. Не по начина, по който един мъж би трябвало да обича жената, за която се жени. Както виждаш, аз бях не по-малък глупак от теб. Ти не можеше да видиш по-далеч от белега ми, а аз — от факта, че си желана от всички. — Вместо да я успокоят, тези думи я накараха да се натъжи още повече. Убеден, че не е разбрала причината да й каже това, графът побърза да добави: — Опитвам се да кажа, че аз не по-малко от теб съм виновен за случилото се в Лондон. Ако си бях отворил очите и те бях погледнал истински, щях да видя, че не можеш да ме понасяш, и никога нямаше да ти направя предложение. И тогава може би ти нямаше да се озовеш в сегашната незавидна ситуация.

— Може би. Но пък и никога нямаше да открия какъв прекрасен човек си — прошепна тя.

Веднага съжали за думите си. Какво го интересуваше него промяната в сърцето й? Не можеше да се каже, че се топеше от любов по нея. Сведе смутено глава и се престори, че оправя алените копринени връзки на бонето.

След кратко мълчание той промълви:

— Софи?

— Хмм?

— Мислиш ли, че ако нямах белег, щеше да се научиш да ме обичаш?

В гласа му долови невероятна безнадеждност и копнеж, които я свариха неподготвена и я накараха да вдигне очи към него. Линдхърст не гледаше към нея, а към Минг-Минг, която лежеше на една страна и се лигавеше. Както винаги, бе извил глава така, че да не вижда белега му. Гърлото й се сви.

— О, Никълъс — изрече задавено тя. — Аз…

— Не. — Обърна рязко глава, като изложи цялата си обезобразена страна към нея. — Не отговаряй. Извинявай. Нямах право да ти задавам подобен въпрос.

Младата жена се усмихна нежно, а сърцето й се сви заради мъката в очите му.

— За мен ще бъде удоволствие да отговоря.

— Софи…

— Отговорът е „да, милорд“. Аз открих, че всъщност е много лесно човек да те обикне.

— Софи…

Името й прозвуча по-скоро като стенание.

— Не. Не съм свършила. Открих също така, че харесвам белега ти… много.

Усмихна се още по-широко и потърси погледа му. Той го срещна, без да мигне; тъмните му очи блестяха с надежда и същевременно горяха с несигурност. В отчаяното си желание да докаже колко верни са думите й, да го избави от съмненията, които не му даваха мира, тя протегна ръка и докосна нежно обезобразената му буза.

Графът затвори очи и потрепери конвулсивно.

Тя прокара бавно длан по белега, сякаш го изучаваше. Стори й се гладък и хладен, като пандела върху коприната на кожата.

— Такъв прекрасен белег — промърмори младата жена. — Как се сдоби с него?

— Куентин ме поряза с една сабя — прошепна дрезгаво той.

— Какво!

— Не го направи нарочно. Тогава беше само на пет годинки.

— Пет! Какво правеше дете на тази възраст със сабя? — извика шокирана Софи.

Линдхърст се усмихна слабо, все така без да отваря очи.

— Като всички момчета фехтовката го очароваше. Любимата му игра беше дуелиране с пръчки. Един ден, малко преди да навърши шест години, реши, че е достатъчно голям за истински меч. Беше си избрал сабята на дядо ни, която виси над камината в оръжейната зала в замъка Съмървил.

— Изненадана съм, че е успял да я вдигне — възкликна Софи. — Аз взех сабята на вуйчо Джон, когато бях на десет години, но не можах да я повдигна.

— Той също не успя да го направи и точно така ме поряза. — Усмивката му изчезна и той въздъхна. — Открих го покатерен на полицата над камината да се опитва да откачи сабята от стената. Успя точно като стигнах до него. Изгуби равновесие заради тежестта й и когато се приближих, за да го хвана да не падне, острието сряза бузата ми.

— О, Никълъс! Какъв ужас! Можела е да те убие — извика тя, а сърцето й замря, като си представи колко близко е бил до най-лошото. — Надявам се, че Куентин се е разкаял.

— Страшно много. Той плака повече от мен, но признавам, че трябваше да мине време, докато се науча да не плача, щом се погледна в огледалото. Беше ми нужна цяла година, за да приема, че имам белег, и две — докато привикна с вида му. От години вече почти не се бях сещал за него, докато… — В този момент отвори очи и я погледна изпитателно. После прошепна: — Вярно ли е, Софи? Наистина ли вече белегът ми не ти се струва отблъскващ?

Подтиквана от силното си желание да го успокои, тя плъзна длан от бузата към брадичката му и изви лицето му към себе си.

— Бих ли направила това с нещо, което ме отблъсква? — промълви девойката и целуна белега.

Името й се отрони подобно на стенание от устните му, ръцете му я обгърнаха и притиснаха силно, така че не й остана друг избор, освен да седне в скута му. Погледна я с обожанието, което бе толкова копняла да види, наведе се и сля устните си с нейните. Софи въздъхна от удоволствие и се притисна към него, като отвърна с не по-малка страст на неговата.

О, целувката му беше прекрасна… нежна, но изпълнена с настойчивост, която пробуди невероятни чувства в нея. Тялото й се бе сгорещило, сякаш Линдхърст бе запалил в нея огън и я караше да гори на шокиращи и тайни места. Именно той я накара да обвие крака около кръста му, да се притиска и трие в корема му… да търси…макар да не знаеше точно какво.

Никълъс обаче знаеше. Изпъшка с чувството, че ще се пръсне. Мили Боже, имаше ли представа това момиче какво му причиняваше? Да я усеща така плътно притисната към тялото си, обвила стройните си крака около кръста му…

Господ да му е на помощ! Това бе повече, отколкото бе в състояние да понесе. Никога в живота си не бе желал друга жена така силно, както Софи; никога не бе изпитвал подобна необуздана страст. В поведението й нямаше престорена свенливост, стеснение или пресметливост. Беше се отдала свободно и радостно на своите чувства с невинно и пламенно великодушие. Изгубил способността да разсъждава, той се отдаде напълно на целувката.

Софи въздишаше с усещането, че костите й са се размекнали от удоволствие и тялото й приема такава форма, която й позволява да се притисне най-плътно в него. Ох, какъв екстаз! В нея се разпалваха най-странни и объркващи желания и я караха да стене, да се изчервява и да трепери. Въздъхна отново и се вкопчи още по-силно в него. Екстаз, да… чист екстаз.

Никълъс я постави на пода. Когато тя се озова под него, обвила крака около бедрата му, притиснала слабини към издутината в панталоните му, нещо в него като че ли се счупи. Разкъсван от силното си желание, той започна да търка конвулсивно въпросната издутина в нея.

— О, Никълъс — изстена девойката, като се мяташе трескаво.

Влудена от желание, което не разбираше, но искаше отчаяно да облекчи, тя започна да се моли, въпреки че не знаеше за какво. Знаеше само, че ще умре, ако не го получи.

— О, Никълъс, моля те! Никълъс, моля…

Чу се лай и трясък, последван от вик:

— Дяволите да го вземат! — Разнесе се женски писък:

— Бау-бау!

Графът и Софи замръзнаха, а след това се спогледаха ужасени.

— Минг-Минг!