Хедър Кулман
Софи (20)

Глава 20

Времето пълзеше като охлюв, докато Софи очакваше завръщането на маркизата с новини за Никълъс. Започна да се смрачава, после се стъмни напълно и тя започна да се опасява за най-лошото. Вероятно любимият й беше съвсем зле, щом майка му бе останала толкова дълго при него.

Не я сдържаше на едно място, затова се движеше неспокойно из стаите на нейно височество, като пренареждаше и поправяше всичко, което попаднеше пред погледа й. Дори подреди шапките на своята господарка според цветовете.

В ръцете й попадна едно боне, украсено със синя сатенена пандела и букетче маргаритки. При вида на деликатните цветчета младата жена прекрати трескавата си дейност. Сърцето й се сви от мъка и тя заплака. Искаше да преживее живота си заедно с Никълъс, но знаеше, че желанието и е неосъществимо.

О, как копнееше да го прегърне отново, да усети силните му ръце и топлото му тяло. Жадуваше да чуе гласа му, прегракнал от желание, от нежност, докато шепнеше името й. А целувките му…

Софи въздъхна и затвори очи, като си представи, че устните му са притиснати в нейните. Погълната от мечтите си, тя все още стоеше на същото място, когато влезе госпожица Стюарт.

— Божичко, дете! Какво правиш още тук? — възкликна тя и се намръщи. — Минава полунощ.

Полунощ? Боже милостиви! Никълъс очевидно бе дори по-зле, отколкото предполагаше. Много по-зле… може би на смъртно легло. Очите й се насълзиха. Най-голямото й желание в момента бе да научи нещо за него; сведе глава, за да скрие мъката си, и отвърна:

— Исках да свърша някои неща, преди да си легна.

Очевидно гласът й бе прозвучал много нещастно, тъй като личната камериерка се озова моментално до нея. Вгледа се в лицето й и промълви:

— Ама ти плачеш. Какво се е случило?

Тя изглеждаше толкова мила, толкова състрадателна, че Софи пусна бонето, притисна се към нея и заплака.

— Хайде, хайде, скъпа — каза госпожица Стюарт, като я потупваше по гърба. — Нищо не може да е чак толкова лошо.

— О-още по-л-лошо е дори — изхлипа девойката.

Другата жена въздъхна.

— Е, плачът няма да го подобри. Така най-много да се поболееш и тогава положението със сигурност ще стане още по-лошо. — Потупа я още няколко пъти по гърба. — Предлагам да се поуспокоиш и да ми кажеш какво е станало. Кой знае? Може да успея да помогна. Дори да не мога, вероятно ще ти стане по-добре, като споделиш проблемите си.

Софи се замисли върху думите й. Ако някой бе в състояние да изслуша човек, без да го съди, това несъмнено бе госпожица Стюарт. Освен това тя бе сред малцината, на които можеше да се довери да запазят тайната й. Девойката вдигна глава, срещна погледа й и прошепна:

— Мисля, че убих лорд Линдхърст.

Вместо да се изуми, както бе предполагала, личната камериерка на лейди Бересфорд само се намръщи.

— Убила ли си го? — Поклати глава, видимо объркана. — За какво говориш? Негово височество не е мъртъв. Лично го видях преди не повече от десет минути.

— Е, може още да не е мъртъв, но вероятно няма да дочака разсъмването. О, госпожице Стюарт! Не съм искала да го отровя, наистина не съм искала! Исках само да бъда сигурна, че ще има някакъв сладкиш към закуската си.

Камериерката я наблюдава безизразно в продължение на няколко секунди, а след това погледът й проблесна.

— Да не искаш да кажеш, че ти си поставила плодовата торта в подноса на негово височество?

Софи кимна, изпълнена с желанието някой да я застреля и да я отърве от страданията й. После отчаяно изрече:

— Когато отидох за закуската на нейно височество, видях, че в неговия поднос няма нищо сладко, з-затова сложих там по едно парче, което взех от д-другите два подноса. Помислих си, ами… — Подсмръкна и поклати глава. — …Негово височество се държи толкова мило с мен, че просто не можах да понеса мисълта да остане без сладкиш. Той толкова обича плодовите торти. А вместо това го убих.

— О, Софи, какво глупаво, глупаво дете си само — възкликна госпожица Стюарт и я прегърна. — Не си го убила. Утре… най-много вдругиден той ще бъде на крака, и то в много добро състояние. Подобно нещо се е случвало и преди и той винаги е оцелявал.

— Но аз се чувствам толкова виновна. Аз…

— Шшт! — прекъсна я по-възрастната жена и я прегърна отново. — Не си знаела, че ананасите не му понасят. Направила си го от добро сърце. Сигурна съм, че нейно височество ще се съгласи с мен, когато й кажеш.

— Да кажа… на нейно височество? — повтори притеснено девойката.

Камериерката кимна.

— Разбира се, че трябва да й кажеш. Бедната ни господарка се чуди как така тези две парчета от плодовия сладкиш са се озовали върху подноса на сина й и се притеснява да не би злодеянието да се повтори. Ако й кажеш това, което разказа и на мен, и обещаеш да не повториш грешката си, ще я успокоиш.

Софи се замисли над думите й, а след това се съгласи, макар и неохотно:

— Да, струва ми се, че трябва да си призная, макар да нямам представа откъде ще намеря смелост.

— Предполагам както намери смелост да признаеш грешката си за случката с госпожица Мейхю. — Вдигна падналото на земята боне с маргаритки и нареди: — А сега отивай в леглото. Можеш да приключиш… — Погледна към шкафа за дрехи. — С, това, което правиш с шапките, утре сутринта.

Девойката се подчини, макар да не се чувстваше изморена.

Подобно на следобеда нощта също й се стори безкрайна. Не можеше да заспи от притеснение заради предстоящата изповед; въртя се и се мята, докато най-накрая

Панси се принуди да се премести в леглото на Фанси, за да може все пак да дремне. На сутринта Софи се чувстваше толкова изтощена от тревога, че едва се надигна. Но все пак го направи и побърза да отиде първо при нейно височество. Предпочиташе да приключи колкото се може по-скоро с разговора, от който се страхуваше.

Госпожица Стюарт я посрещна на вратата и я информира, че лейди Бересфорд току-що си е легнала, след като цяла нощ се е грижила за Никълъс. Едновременно разочарована и изпълнена с облекчение, Софи слезе да закуси, а после помага цял ден на Панси да кърпи чаршафите на семейството. Едва вечерта събра отново смелост да застане пред маркизата.

Оказа се обаче, че нейно височество не е в покоите си, а е отишла да посети сина си. Твърдо решена да не прекара още една подобна нощ, младата жена се зае отново с подреждане на шапки в очакване завръщането на своята господарка. Когато най-сетне чу отварянето на вратата на спалнята, стомахът й се сви. Неохотно се отправи към съседното помещение.

Беше лейди Бересфорд. Щом зърна девойката, тя се усмихна и възкликна:

— О, Софи. Не очаквах да те намеря тук. Защо не си слязла да вечеряш?

Смелостта й се изпари, но все пак успя да промърмори:

— Трябва да поговоря с вас, милейди.

— Това сигурно може да почака, докато вечеряш, нали? Младо момиче като теб има нужда от храна, за да поддържа силите си.

Девойката поклати глава; топлият глас на нейно височество я накара да се почувства още по-зле.

— Ако изчакам още малко, най-вероятно няма да събера смелост да ви го кажа.

Маркизата се намръщи.

— Както желаеш, но обещай, че след това ще отидеш да се нахраниш и да си легнеш. Тази вечер ми изглеждаш страшно бледа и уморена.

— Наистина съм уморена — призна нещастно Софи. — Цяла нощ не съм мигнала от тревога заради вашия син и заради това, което трябва да ви кажа.

— Разбира се, че си се притеснявала за него — измърмори нейно височество.

Младата жена набърчи чело, озадачена от странния отговор, но не се замисли повече върху него; прекалено заета бе да търси как да започне признанието си. Най-сетне сведе глава и заяви:

— Аз поставих ананасовия сладкиш в подноса на лорд Линдхърст.

— Така ли?

Въпросът прозвуча тихо и безстрастно. Софи кимна и се опита да преглътне.

— Нямах представа за проблема му с ананасите. Наистина нямах. Просто забелязах, че в подноса му няма никакъв сладкиш, и реших да поправя това, което взех за неволен пропуск. Знам колко обича плодове и си помислих, че ще се зарадва на сладкиша. — Тъй като нейно височество не отговори веднага, тя побърза да добави: — Знам, че не е достатъчно да кажа, че съжалявам, но наистина съжалявам. И то ужасно. Само като си помисля колко зле се чувства заради мен бедният Ник… ъъъ, лорд Линдхърст, ми… ми…

Гласът й потрепери. Докато се опитваше да се овладее, за да продължи обяснението си, дочу шумолене на коприна. Миг по-късно почувства дланта на маркизата върху рамото си. Софи…

— Моля ви, простете ми, милейди — прошепна девойката. — Казвам истината, като твърдя, че бих предпочела да сторя зло на себе си, но не и на вас или на вашето семейство. Всички вие сте толкова мили с мен и… и…

Гласът отново й изневери и този път тя не успя да удържи риданието си. Сълзите рукнаха от очите й, а тя самата се почувства смазана от тревога.

— Софи. Погледни ме — изкомандва тихо нейно височество, като я стисна за рамото.

Тъй като младата жена не я послуша, тя я хвана за брадичката, повдигна лицето й и рече:

— Разбирам, че случилото се е неволна грешка, и ти прощавам. Всеки може да се убеди, че наистина съжаляваш. Смятам обаче, че трябва да искаш прошка не от мен, а от сина ми. Той пострада от твоята грешка.

Софи замръзна, смаяна от предложението. Но миг по-късно се усмихна.

— Нищо не бих сторила с по-голяма готовност от това да се извиня на негово височество — прошепна.

И наистина, най-голямото й желание беше да види Никълъс и да се увери, че той наистина е добре.

— Е, в такъв случай ще го намериш в оранжерията.

— Оранжерията? — повтори невярващо девойката. Беше предположила, че ще се срещне с него някъде из имението, а не на такова уединено място, каквото беше оранжерията в този час на деня. Лейди Бересфорд кимна.

— Той не можеше да си намери място, след като спа през целия ден, и настоя да отиде да провери как се развива новото му ягодово насаждение.

Софи се усмихна неуверено и също кимна, макар всъщност да нямаше намерение да отиде при него. Не смееше да остане насаме със своя любим. Просто нямаше сила да устои на желанието си за него.

Сякаш усетила вътрешната й съпротива, нейно височество каза:

— Навън е тъмно. Искаш ли да изпратя Джон да ти прави компания?

Джон? Чудесно! Нищо не можеше да се случи в присъствието на лакея. Изпита огромно облекчение: погледна към господарката си с намерението да приеме.

Тя я гледаше отново по онзи странен, смущаващ начин.

— Защо да не те изчакам тук? — попита Джон, като застана в центъра на ярко осветения, засаден с палми двор.

Софи се вкопчи в ръката му.

— Не… моля те. Не ме карай да застана сама пред него.

Лакеят се усмихна.

— Какво е това? Нервна криза?

— Да — промълви младата жена.

Той потупа дланта й.

— Мога да те уверя, скъпа, че не е нужно да изпадаш в подобна криза. Негово височество е изключително мил и изпълнен с разбиране човек. Убеден съм, че ще ти прости, щом разбере коя е била причината да сложиш парчетата ананасов сладкиш в подноса му.

— Предполагам, че… че си прав — отвърна неохотно девойката.

Всички в имението знаеха справедливия, мил характер на Никълъс, така че бе невъзможно да оспорва логиката на Джон.

— Разбира се, че съм прав. Освен това трябва да приключиш колкото се може по-скоро с този въпрос.

За да подсили думите си, той кимна, измъкна ръката си и я побутна към зимната градина.

— Но аз… аз — заекна Софи, търсейки ново извинение, с което да го задържи до себе си. Внезапно си припомни разказа на Никълъс за това, как се изгубил сред манговите дървета, и реши да се възползва от тази идея.

— Колкото и да ме е срам да го призная, не страхът от негово височество ме кара да търся твоята компания, а липсата ми на всякакво чувство за ориентация. Опасявам се да не се изгубя тук, докато го търся, и така и да не успея да намеря обратния път.

Лакеят се засмя.

— Е, доколкото знам, никой не се е изгубил завинаги тук. Но тъй като нямам желание ти да бъдеш първата, ще те придружа. — Подаде й ръка. — Тръгваме ли?

Софи я пое с облекчение. Сега щеше да има компания, само щеше да се извини на Никълъс и да приеме прошката му. Нямаше да се създаде усещане на изкусителна интимност помежду им, въздухът наоколо нямаше да затрепти от напрежение и нямаше как да разменят нито един поглед или дума, които да възпламенят желанието им. Срещата им щеше да бъде безопасно официална и кратка.

Докато пресичаха един след друг благоуханните остъклени помещения, увереността й се засили…

Но всичко се промени, щом зърна Линдхърст. Стори й се толкова блед и същевременно много красив, както бе погълнат от съзерцаването на плода на някакъв храст; наложи се да стисне здраво ръката на Джон, за да не хукне към него и да се хвърли в прегръдките му.

— Джон, Софи — вдигна очи той и се усмихна.

О, небеса! На бузите му се появиха познатите трапчинки, неговите прекрасни, неустоими трапчинки. В съзнанието й се пробуди неканен спомен за това колко гладка и топла бе неговата буза, когато бе целувала белега му. Обзе я почти непреодолимо желание да изпита отново същите усещания. Само мисълта за това бе достатъчна коленете й да се подкосят.

— Милорд. — Лакеят се поклони. — Моля да ни извините, че ви прекъсваме, но госпожица Бартън желае да обсъди нещо с вас.

— Така ли? — Погледът на графа вече бе върху лицето й, в тъмните му очи проблесна чувствен огън. Ефектът бе поразителен; тя усети моментално как пламва. Младият мъж промълви: — Можеш да ни оставиш, Джон.

Да ги остави? Умът й изкрещя в знак на протест, но сърцето и шепнеше „да“.

— Както желаете, милорд.

Софи усети подръпване, когато Джон се поклони отново. Това подръпване развали магията от погледа на Никълъс и й помогна бързо да възвърне разсъдъка си. Едновременно с това дойде и паниката.

Очевидно видът й бе не по-малко изплашен, тъй като лакеят се усмихна мило и рече:

— Всичко ще бъде наред, дете. Обещавам. — Потупа я успокояващо по бузата. — Ще те чакам в двора с палмите, за да те придружа до къщата.

— Не е нужно да чакаш — намеси се негово височество. — Аз ще се погрижа за госпожица Бартън.

— Не! — възкликна задавено тя. Овладя се веднага и побърза да добави: — Изключително добър сте с мен, милорд, но не искам да ви притеснявам.

— Не ме притесняваш, уверявам те — отвърна той и се намръщи леко. — Тъкмо се канех да се връщам вкъщи.

— Добре тогава, милорд.

Джон се поклони пак. Софи беше принудена да го пусне и той си тръгна.

Последва продължително, напрегнато мълчание, по време на което младата жена гледаше навсякъде другаде, само не и към графа. Най-сетне той въздъхна и рече:

— Разбрах, че си искала да ми кажеш нещо?

Гласът му бе безизразен, сякаш говореха в присъствието на лейди Бересфорд.

Изненадана, Софи вдигна поглед. Лицето му не изразяваше никакво чувство и тя се запита дали не е изтълкувала погрешно погледа му. Дали това не бе просто илюзия, създадена от безумното й увлечение по него?

Убеди се, че е точно така, когато миг по-късно Никълъс се намръщи и попита нетърпеливо:

— Е?

Вместо да й донесе облекчение, безразличието му я съкруши. Възможно ли бе целувката им да не е означавала нищо за него? Девойката сведе глава и измърмори:

— Аз… аз поставих сладкиша в подноса ви.

— Така ли?

Тя кимна и от окото й се отрони сълза.

— Изглеждаше толкова вкусен, а аз знам колко обичате плодове. Не знаех, че… ананасът ви действа така зле.

— Софи — гласът му прозвуча тихо, изпълнен с… Нежност?

Девойката подсмръкна. Проклето въображение.

Чу лекото поскърцване на кожените му ботуши по пода, когато се приближи към нея, и след това нежната му команда:

— Погледни ме, Софи! — Тъй като тя не се подчини, графът добави: — Моля те!

Нещо в гласа му я накара да вдигне пълните си със сълзи очи. В мига, в който погледът й се спря върху лицето му, той се усмихна и заяви:

— Благодаря за сладкиша.

Очите й се разшириха.

— Но аз… н-не разбирам — промълви задавено тя. — Всички разправяха колко зле сте се почувствали от плодовата пита.

— Така е.

— Защо тогава ми благодарите?

Вече едва се сдържаше да не пристъпи към него и да не постави длан върху бузата му. Сигурно имаше температура, щом говореше такива неща.

— Благодаря ти, че държиш достатъчно за мен, за да искаш да ми доставиш удоволствие. Нали това беше причината да ми дадеш парчетата сладкиш?

Топлотата се бе върнала в погледа му.

Софи кимна неуверено.

Линдхърст се усмихна още по-широко и трапчинките му се появиха отново.

— А аз започвах да си мисля, че вече не ме харесваш.

— Какво? Какво ви накара да мислите така?

— Вероятно има нещо общо с това как хукваш в обратната посока всеки път като ме видиш. Вече си мислех, че или съм те обидил, или съм те отвратил с целувките си.

— Какво? — извика младата жена. Как бе възможно да му хрумне подобно нещо, след като бе реагирала по такъв начин на ласките му? — Със сигурност не сте ме обидили.

— Разбирам. Значи съм те отблъснал.

— Разбира се, че не. — Софи се намръщи и пристъпи към него. — Сигурен ли сте, че сте се възстановили напълно от ананаса?

Постави длан върху бузата с белега. Стори й се хладна.

— От ананаса — да. От твоите целувки — не. Даваш ли си сметка какво правят с мен целувките ти? — прошепна той.

Погледът му беше изпълнен с толкова нежност, че съпротивата й рухна.

— Да, знам — призна тихо тя, — тъй като правят същото и с мен. Всъщност направо се ужасявам от това колко те желая.

— Сладката ми, невинна Софи — промълви Никълъс и я привлече в обятията си. — Не трябва да се страхуваме от желанието, а да му се наслаждаваме.

— Възможно е, но не мога да не се страхувам. Тези чувства са толкова нови… толкова странни — отвърна тя, като облегна брадичка върху гърдите му, за да продължи да съзерцава изразителните му очи.

Линдхърст се усмихна нежно. Впери изпълнен с не по-малко обожание поглед в лицето й и прошепна:

— Не знаеш ли, че никога не бих ти причинил нищо лошо?

— Да — прошепна тя

— Тогава ми се довери.

— Така и правя. — И наистина му вярваше. Той беше човек на честта, истински джентълмен. Като такъв бе толкова невероятно да използва някоя жена за случайна игра на маргаритки, колкото и самият папа. Добила смелост от тази вяра, девойката се надигна на пръсти, обви ръце около врата му и заяви: — Аз не само ти вярвам, Никълъс Съмървил, аз те обичам.

С тези думи притисна устни в неговите.

Младият мъж изпъшка и отвърна на целувката й; в началото устните му галеха, но постепенно ставаха все по-настойчиви. В резултат цялото й тяло пламна като от треска.

Графът я привлече по-близо към себе си и започна да я целува.

Софи въздъхна и се вкопчи по-силно във врата му. Когато вече си мислеше, че ще изгуби съзнание от удоволствие, Никълъс откъсна устните си от нейните.

Той я съзерцава дълго с потъмнял и жаден поглед. Дишаше тежко. После изстена и зарови лице във врата й. Целуна я, като шепнеше името й.

— Никълъс! О, Никълъс! — възкликна девойката и обхвана главата му, за да го накара да продължи да я целува.

Линдхърст така и направи, като слизаше постепенно все по-надолу, мина през ключиците и се спусна по-надолу. Тя стенеше и се извиваше при всяко негово движение. Никълъс спря едва когато стигна до деколтето на роклята й. Промълви отново името й и започна да прокарва език по деколтето, като дразнеше възбудената й плът, докато гърдите й настръхнаха болезнено.

О, как й се искаше той да ги докосне, да й свали дрехите и да ги мачка. Подлудена от желание, младата жена издърпа ръцете му от талията си и ги постави върху гърдите си, за да ги погали.

Никълъс направи точно така. Боже, ама тя бе прекрасна в страстта си. Никоя друга жена не го бе възбуждала като нея, никоя не бе поставяла на изпитание самоконтрола му. И въпреки това…

Той нямаше желание да я вземе набързо. Искаше да се наслади на всичко, което можеше да му даде, да я люби бавно и без да пропусне нищо. Ако за това му трябваше цяла вечност, още по-добре. Изпитваше към нея много повече от плътско желание. Онова, което чувстваше, бе по-дълбоко и истинско; знаеше, че то щеше да продължи безкрайно.

Софи обаче изобщо не беше толкова търпелива. Всяка негова целувка, всяка ласка разпалваше възбудата й, караше тялото й да пулсира по един трудно обясним, но прекрасен начин. Замаяна от новите усещания и нетърпелива да изпита още, тя се изви, отри се в него и усети твърдостта на възбудения му член.

Ококори широко очи и се отдръпна леко, за да може да огледа въпросното място. Уви, то бе скрито от гънките на жълтата й кадифена рокля. Любопитството й надделя над благоприличието; тя протегна ръка и опипа внимателно слабините му.

Долната част на тялото му отскочи, сякаш той се опитваше да избяга от допира й; от гърлото му се отрони задавено стенание. Объркана от неговата реакция, Софи вдигна поглед към лицето му, търсейки някакво обяснение. Никълъс бе затворил очи и като че ли се чувстваше безкрайно некомфортно. Възможно ли бе да не обичаше да го докосват с каквото и да било друго освен с маргаритки?

Сигурна, че случаят е точно такъв, младата жена се огледа. Все в някоя от оранжериите трябваше да растат маргаритки. Но в коя? Трябваше да попита, тъй като не виждаше друга възможност. Затова се изкашля и прошепна:

— Ъъъ… Никълъс?

Той изръмжа в отговор.

Приела ръмженето като подкана да продължи, тя попита свенливо:

— Къде мога да намеря, ъъъ… м-маргаритки?

Графът отвори очи и се намръщи.

— Маргаритки ли? За какво са ти?

Софи усети, че се изчервява.

— Нали се сещаш… ъъъ… освен ако не предпочиташ пера или крем?

— Пера? Крем? — Смръщи още по-силно чело. — За какво говориш?

С пламнало лице тя повтори наученото от брата на Лидия за сексуалния акт. Изумлението му очевидно нарастваше с всяка следваща секунда. Когато приключи, младата жена сведе поглед и попита смутено:

— Вие от кой тип мъже сте, милорд?

Настана продължителна пауза, през която той като че ли обмисляше въпроса си, после се изсмя.

— Признавам, че перспективата да оближа крем от поставена между гърдите ти купичка, ми се струва доста интересна. — Изсмя се отново. — Аз обаче съм от мъжете, които обичат да измислят играта в момента. Естествено, желанието ми е ти да ми помагаш в това, защото ще я играеш заедно с мен.

Сега бе неин ред да се намръщи.

— Не разбирам.

Линдхърст я притисна отново в обятията си и я целуна.

— Казано накратко, целта на нашата игра е да си доставим удоволствие един на друг по начин, по който сами изберем.

— Това означава ли, че можем да се докосваме един друг?

— Определено.

Той забеляза как Софи погледна крадешком надолу.

— Навсякъде, където пожелаем?

— Навсякъде — отвърна Никълъс и се усмихна. — Тялото ми е твое да го изучаваш, а твоето е мое. И ако някой от двама ни поиска другият да направи нещо, трябва само да помоли.

— О, признавам, че определено предпочитам твоята игра.

— Аз също — изръмжа графът и отново обсеби устата и.

Този път обаче го зацелува тя. Възпламенен от нейните действия, Линдхърст я стисна за хълбоците и я притисна към себе си. Софи извика и на свой ред се притисни още по-силно.

— Чувствам се толкова… странно — прошепна тя, като отдели устните си от неговите. — Изпитвам нещо като болка на най-особени места. Аз… — Поотри се в него и той разбра съвсем ясно къде се намираше дискомфортът й. — Аз… ох! — Изви се отново. — Никълъс… моля те, помогни ми. Аз… аз…

— Шшт. Тихо, любов моя — промърмори той. — Разбира се, че ще ти помогна, така както ще ми помогнеш и ти. И аз се чувствам по същия начин.

Младата жена смутено го погледна.

— Искам да ти помогна, наистина искам, но не знам как.

Линдхърст й се усмихна и започна да сваля фибите от косите й.

— Не се страхувай, любов моя, ще ти покажа как.

— Но… о, Никълъс! Добре знаеш, че винаги обърквам всичко. Ами ако само разваля повече нещата, вместо да ги оправя? Ти самият вече пострада толкова от глупостта ми.

— Няма да объркаш нищо — увери я той, хипнотизиран от красотата на падащата по раменете й коса. За пръв път я виждаше разпусната. Като прокарваше нежно пръстите през златните кичури, добави: — И няма да развалиш нищо. Обещавам.

Софи кимна, но в погледа й все още имаше съмнение.

— В такъв с-случай, какво да правя сега? Искам да кажа… — Поклати глава. — Какво ще ти бъде приятно?

Графът я погледна замислено, преди да отговори:

— Би ми било безкрайно приятно да видя тялото ти.

Страните й порозовяха.

— Искаш да… да… си сваля, ъъъ… дрехите?

— Не. Искам аз да ги сваля, но само ако ти го желаеш.

Червенината на бузите й се засили и тя отмести свенливо поглед.

— Желая го… желая го много силно.

С треперещи от вълнение ръце Никълъс заразкопчава несръчно копчетата на гърба на роклята й. Когато дрехата падна в краката й, той побърза да свали и корсета. След това спря само колкото да целуне поруменелите й бузи, и съблече фината долна риза. Едва тогава отстъпи назад, за да я погледне.

Тя стоеше пред него гола до кръста. Формите й бяха прелестни, пир за очите от стройни линии и пищни извивки.

Никога в живота си не бе виждал такива гърди — стегнати и сочно закръглени. А талията! Беше впечатляващо тънка и преминаваше в чувствени бедра. Изобщо не се нуждаеше от корсет. Ако беше негова, щеше да я накара да ги захвърли, за да има удоволствието да чувства прекрасното й тяло всеки път, когато я прегърне.

Ако беше негова. Сърцето му запрепуска при мисълта, че ще може да притиска в обятията си цялата тази красота и нежност до края на живота си. Докато я оглеждаше и се наслаждаваше на безупречната й леко по-розовяла млечнобяла кожа, решението се оформи в главата му. Щеше да я има… завинаги, стига и тя да го искаше.

— Никълъс? Нещо не е ли наред? — попита тревожно Софи. — Тялото ми не ти ли харесва?

— Да не ми харесва ли? Божествено е. Ти си божествена. Ти, госпожице Барингтън, си най-красивото създание. Достатъчно е да те погледна и дъхът ми секва.

Тя въздъхна с облекчение; при това движение гърдите й се надигнаха и предизвикаха у него мъчително-сладки емоции. Усмихна се смутено и попита:

— Ще имаш ли нещо против и аз да погледна т-твоето тяло?

Линдхърст разпери ръце.

— Заповядай.

Младата жена започна да разкопчава бавно халата му, като хапеше лекичко долната си устна. Когато приключи с разкопчаването, той захвърли дрехата на работната маса зад гърба си. Обърна се към нея, за да й даде възможност да продължи.

Софи потръпваше от вълнение и притеснение. Премина към шалчето около врата му, но не успя да се справи с проклетия възел. Колкото повече се стараеше, той се затягаше още по-здраво. Накрая Никълъс я спаси, като сам се зае с него.

— Тези възли са дяволски сложни — заяви той и го захвърли до горната си дреха. — Бяха ми нужни години, докато ги овладея.

Явният му опит да пощади чувствата й я накара да се усмихне. С преливащо от нежност сърце младата жена заразкопчава ризата. Когато любимият й я измъкна през глава, тя се ококори със страхопочитание насреща му.

Той беше съвършен. Не се сдържа и докосна мускулестата му гръд. Беше твърда и косъмчетата по нея не бяха меки. Очарована от начина, по който гъделичкаха дланта й, тя започна да изучава в подробности изваяните като от скулптор мускули. След това плъзна длан надолу. Дъхът й секна от възхита, когато стигна до тънкия му кръст.

Докато прокарваше пръсти по мускулите на плоския му корем, Софи прошепна:

— О, Никълъс! Толкова си великолепен! Трудно ми е да повярвам, че си от плът и кръв.

Графът изохка и я привлече в обятията си.

— Наистина съм от плът и кръв, любов моя… плът, която трепери, щом я докоснеш, и кръв, която пее от желание да те притежава.

— Тогава притежавай ме — промълви младата жена и се протегна на пръсти, за да го целуне.

Последва трескаво стенание, Линдхърст я вдигна на ръце, и я положи на работната маса върху горната си дреха.

Дълго я съзерцава с жаден поглед. От гърлото му се изтръгна дрезгав вик и миг по-късно дланите му се озоваха върху гърдите й. Палците му започнаха да правят кръгови движения около зърната и да предизвикват прекрасни усещания. Софи изохка блажено и се изви.

Линдхърст продължи тази прекрасна игра още няколко мига, а после се наведе и пое едното зърно в устата си. Софи изпадна в екстаз, докато той ту ги целуваше, ту ги хапеше лекичко или прокарваше език по тях. Каквото и да направеше, изпращаше електричество — заряд след заряд — по тялото й.

Получените вибрации се събираха дълбоко и ниско и дразнеха онова място от тялото й, за което бе немислимо да се спомене. Като се извиваше и стенеше, младата жена сграбчи ръката му и я притисна между краката си.

Никълъс вдигна глава от гърдите й, изръмжа и разголи долната част на тялото й. Сложи я да легне на масата, разтвори набъбналата й плът и прокара леко пръст по нея. Дълго я възбужда с милувки, след това коленичи и я зацелува на същото място.

На няколко пъти я докара почти до края. Тя се извиваше към устата му, стенеше и молеше да й помогне да получи облекчение. Когато видя, че вече е влажна и трепереща от желание, графът се изправи и си смъкна панталоните.

— О, Боже! Само се виж — прошепна любимата му, като се надигна на лакти, за да наблюдава по-добре члена му. Погледна го стеснително и попита, заеквайки: — М-мога ли да го докосна? — След неговото кимване тя го сграбчи. Той изстена и подскочи. Решила, че отново му е причинила нещо лошо, тя дръпна ръка като опарена и промълви: — Съжалявам.

— За какво? — процеди през стиснатите си зъби Никълъс.

— Че ти причиних болка. Не исках да го направя. Само… само исках да те почувствам.

След кратка пауза Линдхърст изкомандва тихо:

— Погледни ме, Софи. — Щом се подчини, тя видя, че той се усмихва. — Не си ми причинила болка. Харесва ми да ме докосваш.

— Но ти подскочи — отвърна тя, като се взря смаяна в красивото му лице.

— Ти също подскочи, когато те погалих. Не си ли спомняш.

Младата жена поклати глава.

— Не. Не! Това, което направи, беше прекрасно.

— Е, точно това усещам и аз. Разбираш ли?

Тя също се усмихна и отново го хвана.

Графът обаче веднага съжали, че я бе насърчил. Нежното и същевременно страстно докосване на пръстите й по пламналата му плът се оказа много по-стимулиращо, отколкото бе очаквал. Толкова стимулиращо, че след секунди се видя принуден да се отдръпне от ръцете й — беше сигурен, че няма да издържи още дълго по този начин.

— Никълъс? — прошепна Софи.

Той поклати глава в отговор на безмълвния й въпрос.

— Не, любов моя, не си направила нищо лошо. Точно обратното, то бе много добро и обещавам следващия път да те оставя да ме изследваш колкото си искаш. Сега обаче е време да се облекчим един друг.

Зацелува я и когато се увери, че е готова за него, се намести между бедрата й. Допирът на интимните им части изтръгна вик от гърлото й и тя се разтвори още по-широко. Линдхърст започна да прониква бавно, като не спираше да я гали, за да намали болката.

Щом го усети, тя вдигна рязко глава.

— Никълъс! Какво правиш?

— Ами любя те, разбира се — прошепна той и се приведе, за да я целуне по устните.

Очите й се разшириха.

— Какво правиш?

— Любя те — повтори той. — Не може да не знаеш, че това е, което става между мъжете и жените.

Софи поклати глава, като продължаваше да се взира смутено във възбудения му член.

— Но… но… той няма да се побере.

— Разбира се, че ще се побере. Жените раждат бебета, а те са много по-големи от члена ми.

— Ами, както съм чувала, дори раждането е много болезнено — отвърна тя, като се извъртя, за да се измъкне от него.

Никълъс се усмихна нежно и я притисна в прегръдките си.

— За жалост не мога да обещая, че първия път няма да те боли. Но болката ще премине бързо и преживяването ще ти хареса много. Обещавам.

Тя се намръщи; очевидно изобщо не бе успял да я успокои.

Графът я целуна.

— Ще ми се довериш ли?

Младата жена го погледна, след това прехапа устна и кимна.

— Така, сега се отпусни, любов моя. И помни: достатъчно е да ми кажеш, че искаш да спра, и аз ще го направя.

С тези думи Никълъс проникна в нея. Той навлезе още малко и спря, за да я стимулира, когато тя се напрегна.

Проникваше сантиметър по сантиметър, докато усети бариерата на девствеността й. Тогава спря, притисна я силно в обятията си, натисна рязко и преодоля пречката. Софи изхълца и завря лице в гърдите му.

Линдхърст започна да гали косите й, застинал неподвижно. Тя размърда хълбоци, сякаш привикваше към размерите му. След като се понамести по този начин, кимна.

— Сигурна ли си, любов моя? — прошепна той; опасяваше се да не й причини още болка.

Тя го погледна и се усмихна.

— Да. Вече не боли толкова.

— Обещаваш ли да ми кажеш, ако болката се усили? — попита графът.

— Обещавам. — Размърда хълбоци и движенията й го накараха да простене. — А сега, моля те, продължавай. Приятно ми е да те усещам в себе си.

Софи обви крака около кръста му. Никълъс се подчини с радост. Скоро тя усети ритъма му и го последва.

Двамата продължиха да се движат така, а удоволствието им нарастваше с всеки следващ тласък. Достигнаха върха заедно и потръпнаха, когато откриха рая в обятията си.

— Никълъс! О, Никълъс — проплака тя, когато бавно започнаха да се връщат към действителността. — Винаги ли ще бъде така?

Той я притисна и въздъхна.

— Винаги, любов моя.

 

 

Трябваше да се чувства изтощена, когато влезе в кухнята на следващата сутрин: с Никълъс бяха останали заедно, бяха се смели, разговаряли и любили почти до зори. Но всъщност не усещаше умора. Нещо повече, никога досега не се бе чувствала така жива и причината за това беше любовта на Никълъс.

О, той не го беше казал, но тя знаеше, че е така. Как иначе можеше да обясни случилото се предишната нощ? Освен това й бе обещал вечност, изпълнена с блаженство, а никой мъж не обещава вечността на жена, която не обича. Поне не добрите и почтени мъже като него.

Щастливата Софи поздравяваше бодро слугите, докато приближаваше шкафа, за да вземе подноса със закуската за нейно височество. В момента, в който го взе, чу как готвачката казва на Мег:

— Няма нужда да приготвяш поднос за лорд Линдхърст тази сутрин.

Младата жена реши, че е изтощен и все още спи.

— Той замина за Лондон призори — додаде готвачката.

— Лондон ли? — възкликна Софи и сърцето й се сви.

Готвачката кимна.

— Това бе най-странното нещо. Негово височество влетя на долния етаж непосредствено след разсъмване, обясни, че потегля за Лондон и помоли да оседлаят коня му. И още по-странно, замина без дори да каже на когото и да било кога или дали изобщо възнамерява да се върне. — Поклати глава. — Сякаш бягаше от нещо.