Хедър Кулман
Софи (10)

Глава 10

— Направо са е побъркала. Накара мъ да излъскам всичко месингово в стаите за гости, дори ключовете на вратата — извика Фанси, като влетя в кухнята. — И за к’во е цялата таз’ суетня, питам аз? Зарад’ няккъв скапан виконт и неговата пикла! Човек шъ помисли, чи самият крал идва на посещение, толкоз са е побъркала Пикси всичко да бъде съвършено.

Джон Уилфорд, достопочтеният първи лакей, прекъсна консултацията си с готвачката и се намръщи на сипещата сквернословия камериерка.

— В този дом не произнасяме такива думи като „скапан“ и „пикла“, момиче, още по-малко когато става дума за виконт.

Гласът му прозвуча едновременно мило и непреклонно.

Новодошлата го изгледа с неприкрита наглост.

— О? И кой тъ е назначил да ми казваш к’во да говоря и к’во да не говоря. Доколкото знам, тук начело стои Пикси.

— Така е. И точно тя е въвела забраната прислугата да използва неприличен език. Или си забравила? — отвърна строго той.

— Никога не забравям нищо — заяви високомерно Фанси. — Не съм глупачка кат’ някои, дето мога да им кажа точно името. — Спря и погледна многозначително към Софи; тя търкаше огнището за печене, но продължи да работи, очевидно решила, че не си заслужава да отвръща на грубостите. Фанси изсумтя и довърши: — И тъй кат’ не съм глупава, знам, чи не съм длъжна да слушам поучения от теб или твоя…

— Колкото до „побъркването“ на госпожа Пикстън, както се изрази така непочтено — прекъсна я лакеят, за да продължи мъмренето си, — тя подчерта специално желанието си персоналът да направи добро впечатление на семейство Мейхю. Ако си забравила, ще ти припомня, че не е изключено „пиклата“ да стане господарка на Хоксбъри. И като такава ще има власт да ни изгони всичките, ако не й хареса как работим.

„Да ни изгони? Ха! Де такъв късмет“ — помисли си Софи, докато търкаше замръзналата овнешка лой в тавата за събиране на соса от печеното месо. Но тя, разбира се, не можеше и да се надява на подобно щастие. Дори ако изгореше до основи кухнята, както за малко не бе направила преди два дни, опитвайки се да запали огън във фурните за печене. Не, щеше да бъде като окована в Хоксбъри дотогава, докато Звярът (както бе нарекла тайничко Линдхърст) не се умореше да я тормози. И един Господ знаеше кога щеше да стане това.

Като се мръщеше, тя доизстърга останалата лой и я изхвърли в тенджерата, в която я събираха. После отнесе тенджерата по-далеч, за да не усеща миризмата, взе един парцал и започна да отстранява последните останки от мазнотията по тавата.

Макар от среднощната й среща с графа да бяха изминали само три дни, периодът бе достатъчно дълъг, за да започне да се пита дали затворът нямаше да бъде за предпочитане. В сравнение с живота под ужасните закони на Звяра слуховете за ужасите в кралския затвор започваха да и се струват все по-малко плашещи.

Изхвърли мръсния парцал и огледа тавата. Верен на обещанието си, негово противно височество я унижаваше на всяка крачка. И още по-лошо, успяваше да го направи без всъщност да казва нещо.

Изпълнена с желанието да стовари вече безупречно почистената тава на главата на Звяра, Софи събра нещата, с които чистеше, и пропълзя през вече безупречно почистеното огнище, като мъкнеше ведрото и кошницата след себе си. Мина покрай също така почистените пиростии и шишове и се озова в подобната на пещера камина от другата страна. Шумът от приличащата на пчелен кошер кухня отслабна толкова, че заприлича на далечно жужене.

Спря за момент, изправи се и се огледа. Всичко беше мазно и опушено. Несъмнено щеше да капне от умора, докато изчисти и това огнище.

Като винеше за незавидното си положение Линдхърст и желанието му за овнешко с френско грозде, девойката извади чист парцал от кошницата. Натопи го във ведрото, пълно със смес от слаба бира и сапун, и започна да търка нечистотиите. От време на време хвърляше тревожни погледи навън в очакване негово височество да се появи и да започне да я наблюдава.

Това бе неговият начин за наказание — да наблюдава. Но само когато тя вършеше някоя особено неприятна работа. Как разбираше кога и къде да я намери, младата жена нямаше представа. Знаеше само, че той е винаги наблизо и погледът му я караше да губи самообладание.

Разбира се, Софи се опитваше да не му обръща внимание, стараеше се отчаяно да забрави за неговото съществуване. Но, уви, безрезултатно. Въпреки героичните си усилия неизменно се нервираше и правеше най-унизителни грешки. А мъчението не спираше дотук, о, не!

Вместо да се отдалечи доволно, както можеше да се очаква, той я наблюдаваше как се суети трескаво и се мъчи да поправи допуснатата грешка. Разбира се, тя се проваляше. Обикновено по това време вече бе толкова нервирана, че съвсем объркваше нещата. Чак когато белята станеше непоправима, той си тръгваше. Непоносим простак!

Спря, за да се огледа отново. О, как само копнееше да му каже какво мисли за него и неприятното му взиране, да излее яростта и възмущението си. Но не можеше и нямаше да го направи. Никога. Дори Линдхърст да се взираше в нея всяка секунда на всеки ден през следващите сто години. Нямаше да му признае, че е успял с отмъщението си; предпочиташе да се побърка, но да не му достави това удовлетворение.

След като затвърди решимостта си, младата жена си наложи да прогони мисълта за него и да довърши започнатата работа. Отново насочи вниманието си към опушените стени. Опита да пресметне какво й остава да върши и това я обезсърчи.

Щяха да й трябват поне пет такива ведра с миещия разтвор на Пикси, направен от селитра, сода и амоняк, за да може да почисти както трябва. Значи пет излизания от камината, за да изпразва, изплаква и пълни ведрото с чиста вода, както и времето, необходимо за измерване и смесване на отделните съставки на разтвора. Това правеше общо два и половина-три часа робски труд.

Софи изохка на глас. Господ явно я смяташе за много грешна, щом я наказваше с почистването на едно толкова голямо и мръсно огнище, в което можеше да бъде омазан с лой и изпечен дори самият Звяр.

Звярът намазан с лой и изпечен? На устните й се появи усмивка, защото си представи Линдхърст нанизан на шиш, с пъхната ябълка във високомерната му уста. Изхили се злобно и изпълзя от камината, като мъкнеше ведрото със себе си. Щом се появи в кухнята, отново я обгърна нехармоничната симфония на кухненския шум, придружен от хора на бъбривците.

Забеляза, че Фанси се бе наместила до Чарлз на дългата кухненска маса, където той седеше и лъскаше сребърни прибори с четирима други лакеи. Джон пък все още разговаряше с готвачката, която имаше вид на човек, готов да избухне всеки момент.

Девойката сви рамене и се изправи. Вече бе свикнала, че не можеше да мине и ден, без готвачката да се скара с някого. Пътьом кимна на другите слуги и заизкачва стълбите, за да излезе в кухненската градина.

„Такова ненужно мъкнене напред-назад“ — мислеше си тя и си проправяше път през лабиринта от билки и зеленчуци. Особено като се имаше предвид, че главната кухня имаше не една, а две мивки с нужната канализация. Но правилата си бяха правила и дори Господ нямаше да може да помогне на неразумната слугиня, която се осмели да използва безценните мивки с течаща вода на готвачката за такава недостойна цел като почистването.

Когато най-сетне стигна до далечната градинска стена, тя изхвърли мръсната вода в предназначената за целта каца, изплакна очуканото ведро и го напълни с вода на близката помпа. Остана за момент да се наслади на следобедното слънце и с нежелание се върна в кухнята към неприятната работа, която я чакаше. Беше стигнала до средата на стълбите, когато спорът между Джон и готвачката премина в истински скандал.

— Френски сос? Френска помия! — изрева с цяло гърло готвачката. — И защо, ако обичаш да ми кажеш, да готвя това, след като има достатъчно чудесни английски ястия?

— Вече ти обясних причината — отвърна търпеливо лакеят. — Маркизата си спомня, че госпожа Мейхю изразила подчертано предпочитание към това блюдо, когато веднъж вечеряла със семейството й. Смята да прояви гостоприемство, като го прибави към менюто в деня на пристигането на гостите.

— Гостоприемно щеше да бъде да ми дадете рецептата, написана на английски — промърмори готвачката точно когато Софи влезе в кухнята. Джон въздъхна.

— Казах ти, че госпожа Стюарт ще слезе след малко, за да ти я преведе. Уверявам те, че френският й е безупречен. Тя ще…

— К’во? Кралица Навирен нос шъ ни ощастливи с безценното си присъствие? Тряб’а да съ шегуваш — възкликна Фанси и хвърли зъл поглед към лакея. — Таз’ високомерна стара кранта би предпочела да съ хвърли от покрива, но не и да има вземане-даване с такива като нас. Никога не съм я виждала…

— Дръж си езика зад зъбите, Фанси Дженкинс — излая Джон и лицето му придоби морав цвят. Не искам да чувам нито дума повече за госпожица Стюарт. Нито дума! За разлика от теб тя е изключително фина дама. И като такава трябва да й отдадеш заслуженото уважение. Не успееш ли, ще бъда принуден да поставя въпроса на вниманието на госпожа Пикстън.

Ако с поглед можеше да се убива, Фанси щеше да го повали на място.

— Можеш говори с Пикси, докат’ посинееш, изобщо не ми пука; нищо няма да постигнеш. Ако случайно не си чул, да знайш: аз съм най-добрата камериерка в Хоксбъри. Да не мислиш, чи шъ мъ уволни, защот’ говоря за онова сляпо старо извинение за лична камериерка на господарката? Тогаз трябва да си съ побъркал.

Този път се обади Джулиъс, трети лакей и приятел на Джон:

— Тя може и да не те уволни, но ако не си промениш поведението, със сигурност няма да те предложи за лична камериерка на господарката, когато госпожица Стюарт излезе в пенсия. А всички знаем колко мечтаеш за това място.

— Ти не знайш абсолютно нищо — заяви Фанси.

— Струва ми се, че ако някой трябва да стане лична камериерка на господарката, това е нашата Софи — обади се Чарлз и намигна на минаващата девойка.

Тя се усмихна леко на лакея и той се ухили до уши в отговор. Фанси изпищя и го плесна по ухото.

— Е, това е вярно и го знаеш — потвърди той, като търкаше сърдито ухото си. — Софи е дъщеря на барон и истинска дама.

Фанси презрително изсумтя.

— Тя твърди тъй, но аз например няма да повярвам, докат’ не видя няккво доказателство.

— Доказателството е пред очите ти. — Джулиъс кимна към Софи, която търсеше селитровия разтвор в един от шкафовете. Достатъчно е човек да види как възпитано се държи и говори…

— Престанете! Никой няма да бъде повишаван в скоро време. Но една случайност знам, че госпожица Стюарт няма намерение да излиза в пенсия поне още една година — излая Джон. — А сега се връщайте на работа, всички до един. Отнася се и за теб, Фанси. Можеш да свършиш нещо по-добро, отколкото да създаваш размирици.

Младата жена сви рамене.

— Не чи туй ти влиза в работата, ама чакам Пикси да слезе и да отключи килера. Трябва ми лавандулов сапун за стаята на пиклата.

— В такъв случай ще я намеря и ще я помоля да слезе веднага — тук сопна се той.

Той прошепна нещо на готвачката, която изглеждаше много ядосана и излезе от кухнята.

— Надут стар пуяк — измърмори Фанси в мига, в който Джон се отдалечи достатъчно, за да не може да я чуе. — Всички знаят, че харесва госпожица Навирен нос.

Тъй като обичаше клюките, Софи се забави доста над необходимото време за измерване и смесване на течността за почистване. Тъкмо бе приключила, когато някой изрече почти шепнешком името й.

Разпознала гласа на своята бъбрива съседка по легло, Панси, тя вдигна очи и погледна в посоката, откъдето бе дошъл звукът. Тъй като днес не бе ден за пране, перачката бе оставена да работи в кухнята. И в момента стоеше само на около метър, край здрава дъбова маса, и лъскаше кухненските ножове.

Софи повдигна въпросително вежди. Съквартирантката й измъкна от джоба на престилката си нейния любим кекс и го размаха като примамка във въздуха. Софи го гледа с копнеж в продължение на няколко секунди. Хвърли поглед през рамо към Фанси, която изброяваше уменията си като лична камериерка. Уверила се, че вниманието и е заето с нещо друго и следователно е малко вероятно да и причини неприятности в момента, тя се приближи до Панси.

— Ето. Нали каза, че туй бил любимият ти сладкиш — прошепна момичето и й подаде крадешком кекса.

— О, Панси. Откъде го намери, за Бога? — възкликна тя.

Не беше яла от това лакомство, откакто бе напуснала Лондон, и не бе минал и ден, без да копнее за него.

Момичето сви рамене и вдигна поредния нож.

— Остана от закуската на семейството. Ти каза, че обичаш този кекс, затуй попитах готвачката, дали мога да го взема.

Фактът, че Панси бе запомнила това, я изненада. А фактът, че си бе направила труда да й го осигури, без да има причина да го прави или да очаква нещо в замяна, я накара да се почувства странно смирена. Пъхна парчето в джоба си с намерението да му се наслади по-късно и прошепна почти свенливо:

— Благодаря. Това действително е голямо лакомство.

Перачката сви рамене.

— Просто кекс. Не е кой знае какво.

— Напротив, това е най-хубавият подарък, който съм получавала от доста време. — И наистина го мислеше.

Панси отново сви рамене, но страните й поруменяха от удоволствие.

— Та кво мислиш за таз’ работа между Джон и госпожица Стюарт? — измънка тя, като затърка рязко ножа в парче полиращо дърво, покрито с кожа.

Софи прикри усмивката си, предизвикана от смяната на темата. Макар да не изпитваше особен интерес към госпожица Стюарт, тя обичаше Джон. За разлика от много от слугите, които непрестанно й стоварваха и свои задължения, той винаги се отнасяше към нея с уважение. Нещо повече, понякога й бе помагал в работата, макар и двамата да бяха наясно, че това е изключително недостойно занимание за неговото положение. Девойката не можеше да си обясни защо той проявява подобна любезност, но му бе благодарна за приятелството и му желаеше много щастие. Именно това я накара да попита:

— Верни ли са тези приказки за тях?

Панси кимна, без да откъсва очи от работата си.

— Джон обича госпожица Стюарт вече повече от двайсет и пет години, но тя го обикна едва преди две-три години.

— Двайсет и пет години? — изненада се Софи; изуми я повече мисълта, че господарката може да има толкова стара лична камериерка, отколкото продължителността на чувствата на Джон. — Толкова отдавна ли работи при маркизата?

Когато Фанси я бе нарекла „стара“, тя, разбира се, бе предположила, че госпожица Стюарт е някъде на около трийсет и пет години, което беше горната възрастова граница за лична камериерка на дама от висшето общество. Но ако заемаше тази длъжност от двайсет и пет години, значи сега бе най-малко на…

— Не, не. Тя е лична камериерка на лейди Бересфорд вече трийсет и две години, откакто нейно височество е дошла като младоженка. Разбира съ, сега тя е по-скоро компаньонка, отколкото камериерка, тъй кат’ вече не може да изпълнява доста от задълженията си. Не си ли съ запознала още с нея?

Софи поклати глава.

— Дори не съм я виждала.

Панси вдигна лъснатия нож и го огледа.

— Ами, тя е доста заета откак’ нейно височество съ поболя. Чувам, чи почти не съ отделяла от нея.

— Както изглежда тя е безкрайно предана на своята господарка.

— Така е. Госпожица Стюарт има добро сърце. Изобщо не е високомерна и надута, както твърди оназ’ злобарка Фанси Дженкинс. Благодарение на нейната похвала за това колко добре гладя волани сега получавам годишно по един шилинг повече. — Кимна с одобрение към ножа и го остави. — Аз пък съ радвам, чи тя най-сетне забеляза Джон. Той е истински джентълмен и я прави щастлива.

Софи проследи с поглед приятелката си, която взе някакъв сатър за месо и започна да търка петната му със сода.

— Защо й е било нужно толкова време, за да го забележи? Той е много красив мъж, за да не му обърнеш просто така внимание.

Панси се позасмя.

— Бедната госпожица Стюарт. Трябвало да съ омъжи за няккъв моряк преди трийсетина години, но той съ удавил. Туй разбило сърцето й. Скърбила и вехнала повече от двайсет години. И през цялото това време дори не поглеждала другите мъже.

— И въпреки това Джон не губел надежда — прошепна девойката, изпълнена с преклонение пред подобна непоклатима преданост. — Той трябва да я обича много.

— Да, точно тъй. Чух, чи преди осем години отказал да стане иконом, за да може да бъде близо до нея. Кат’ личен лакей на нейно височество, той прекарва голяма част от времето си в компанията на госпожица Стюарт.

— Е, надявам се всичко да свърши щастливо. Би било тъжно, ако не стане така.

— Сигурна съм, чи всичко шъ свърши добре. Чух ги случайно кат’ си говореха, чи шъ съ оженят догодина и шъ си купят един хан. Тя ми съ стори не по-малко нетърпелива… — Панси не довърши мисълта си и се усмихна до уши. — Говорим за вълка и той идва в кошарата.

И кимна към слугинското стълбище.

По нея по-скоро се плъзгаше, отколкото слизаше към намръщената и мърмореща готвачка една деликатна жена в гълъбовосива рокля. Макар лицето й да бе обърнато, Софи разбра по прошарените й и строго прибрани коси, че не е първа младост.

Изпълнена с любопитство да разбере кое в нея бе вдъхновило тази преданост у Джон, девойката се престори, че има нужда от още чисти парцали и се приближи до шкафа, до който стоеше готвачката. Отвори горната вратичка и дискретно огледа личната камериерка на господарката на дома.

Нямаше представа кое бе омаяло толкова лакея. С набръчканото си лице, очилата и неподлежащите на описание черти, госпожица Стюарт можеше да се нарече съвсем безлична. Тя бе едно от най-незабележителните същества, които бе виждала Софи. И въпреки това… въпреки това…

Спря да рови из парцалите и се вгледа по-съсредоточено. Сега вече забеляза нещо привлекателно в изхабеното лице, нещо мило и умиротворяващо, което не позволяваше да бъде оприличено просто като некрасиво. Миг по-късно новодошлата се усмихна и девойката разбра коя бе причината за вярната любов на Джон.

Тази жена буквално излъчваше доброта и вътрешна красота, които очароваха, стопляха душата и изпълваха с радост сърцето. Беше толкова прекрасна, че Софи се почувства грозна в сравнение с нея.

— Джон ми каза, че ще имам честта да работя с вас днес следобед, госпожо Хигинс — заяви тя и се усмихна така сияйно на своята събеседничка, сякаш наистина се чувстваше благословена с подобна възможност.

За изненада на Софи вечно киселата готвачка почти се усмихна.

— Да, госпожице Стюарт. Имам нужда да ми преведете тази рецепта.

— За мен ще бъде удоволствие да го направя — отвърна личната камериерка на нейно височество; тонът й показваше, че наистина смята така.

Очарована, готвачката се усмихна отново, този път по начин, който разкри огромните й зъби, и подаде рецептата.

— Хмм. Я да видим. — Госпожица Стюарт приближи листа към лицето си. След малко свали очилата и потърка очи. Примигна няколко пъти и отново си ги сложи. Това прилича на някакво фрикасе — додаде тя, като видимо се напрягаше, за да вижда. — Ъъъ, да, точно така. Фрикасе със сьомга.

— Нещо не е ли наред с очите ви, госпожице Стюарт? — обади се присмехулно Фанси.

— Страхувам се, че зрението ми вече не е такова, каквото беше — промълви чаровната жена, като се мръщеше на рецептата.

— Е, защо тогаз не помолите госпожица Префърцунена да ви помогне? Баща й е барон, знайте ли. — Прислужницата премести злобния си поглед от госпожица Стюарт към Софи. — Ти четеш на френски, нали, госпожице Префърцунена?

Самодоволният й вид показваше, че е убедена в незнанието на Софи на този език, а това щеше да я изобличи като лъжкиня.

Девойката ледено я изгледа, но съвсем любезно изрече:

— Разбира се, Фанси. И за мен ще бъде голямо удоволствие да помогна на госпожица Стюарт. Несъмнено очите й са страшно уморени от безсънните нощи, през които се е грижила за маркизата. — Премести поглед от видимо сащисаната Фанси и се усмихна на личната камериерка на лейди Бересфорд. — Надявам се, че нейно височество се чувства по-добре тази сутрин, госпожице Стюарт?

На устните на жената се появи най-прекрасната усмивка, която Софи бе виждала някога.

— Много по-добре. Много мило, че питате, госпожице…

— Бартън. Това е нашата нова слугиня за всичко, Софи Бартън — обясни готвачката и повика с пръст девойката.

Тя се подчини послушно, спря пред двете жени и направи дълбок поклон.

— Баща ти барон ли е, скъпа? — попита госпожица Стюарт със замислено изражение.

Софи кимна.

— Да. Но преди няколко седмици изгуби всичко.

— И ти беше принудена да станеш слугиня — довърши вместо нея камериерката. — Бедното дете. Трябва да е ужасно за теб.

— Да — призна тя, трогната от искреното съчувствие.

По-възрастната жена се усмихна отново, дори още помило.

— Какви други умения притежаваш, освен че говориш френски?

— Не съм сигурна, че притежавам нещо, което може да се определи като умение, въпреки че учих в Бат.

— А, ама, разбира се. Била си обучавана на деликатното изкуство да бъдеш дама. — Очевидно се замисли върху този факт, след което попита: — Кажи ми, госпожице Бартън, ти ли закърпи миналата седмица домашната роба на маркизата?

— Да — призна девойката, внезапно обзета от тревога.

О, Боже! Нима беше объркала и тази работа, както всичко останало? Смяташе, че шие прекрасно, но…

— В такъв случай искам да те поздравя с умението, което притежаваш с иглата. Твоите шевове са невидими, най-деликатните, които съм виждала.

— Невидими ли? Ха! Невидим са, щот’ тя е сляпа, за да ги види — измърмори Фанси.

Без да обръща внимание на злобната забележка, госпожица Стюарт продължи:

— Ако правите всичко научено в Бат с такова майсторство, несъмнено ще се издигнете…

— Извинете ме, госпожице Стюарт, но виконтът пристига днес следобед и аз трябва да започвам, ъъъ… фрикасето от сьомга ли казахте? — намеси се учтиво готвачката.

— Но, разбира се. — Подаде рецептата на Софи и прошепна: — Госпожице Бартън? Ще бъдеш ли така добра?

Девойката се вгледа в текста и кимна.

— Да, рецептата е за фрикасе със сьомга… с копър… и, ъъъ, лимонов сос с масло.

Спря за секунда, за да хвърли победоносен поглед към Фанси, която се облещи в отговор. По настояване на готвачката се настани на трикраката табуретка край печката.

Щом отвори уста да прочете нужните съставки и мерки, готвачката се обърна рязко и изрева:

— Тъй като виждам, че имаш нужда да правиш нещо, Фанси, предлагам да заемеш мястото на Софи и да довършиш почистването на огнището за печене на месо.

— Май забравяш, че съм камериерка и от мен не се иска да върша никаква кухненска работа — отговори високомерно младата жена.

— Ти си прислужница в този дом, което означава, че от теб се иска да вършиш всичко необходимо за удобството и комфорта на твоите работодатели. — Това бе гласът на госпожа Пикстън.

Като опитваше да не се усмихне, докато икономката понижаваше заслужено Фанси, Софи се обърна отново към готвачката и започна да превежда.

Колкото до госпожица Стюарт, тя изучава в продължение на още няколко секунди девойката, после се обърна загадъчно усмихната.