Хедър Кулман
Софи (19)

Глава 19

Софи се втурна в кухнята и възкликна:

— А — Слава Богу. Още не си тръгнал, Тери.

Лакеят вдигна поглед от списъка с нещата за купуване и се усмихна.

— Точно това се готвех да направя. Има ли нещо, което ти или маркизата да желаете от Ексетър?

Девойката спря да помисли за момент, после кимна и измъкна писмо от джоба си.

— Имам нужда да предадеш тази бележка, ако не те затруднявам, искам да кажа.

Надяваше се, че нямаше да го затрудни. Така и стана. Той пое писмото и отвърна:

— Никога нещо, което ти си ме помолила да направя, не би представлявало прекалено голямо затруднение за мен.

Тя се усмихна неубедително на учтивия отговор; усмивката бе последното, за което имаше настроение. Писмото бе до чичо й, който трябваше да се прибере всеки момент; в него тя го уведомяваше за своето местонахождение и го умоляваше да дойде да я спаси. Написването му я бе натъжило, а изпращането я съсипваше, тъй като сега вече обичаше Никълъс.

Точно тази любов бе причината да иска да напусне Хоксбъри, и то колкото се може по-скоро, преди да е направила нещо необмислено, което можеше само да разбие сърцата им и да доведе до ужасни затруднения и за двамата. Бе убедена, че никога няма да се оженят, както бе убедена, че следващия път, когато страстта ги обземеше, нямаше да се задоволят само с целувки.

Софи се обърна и побърза да излезе от кухнята, преди сълзите и да са рукнали. Вече бе стигнала до вратата, когато готвачката прекъсна недоволните си излияния, насочени към Мег, една от слугините в кухнята, и извика:

— Не забравяте ли нещо, госпожице Бартън?

— Моля?

— Подноса с обяда на нейно височество.

И готвачката посочи към шкафа, където винаги се поставяха подносите.

Днес, както забеляза девойката, там стояха три. Очевидно Никълъс и баща му бяха прекалено заети с подготовката на предстоящото пристигане на гостите, за да се нахранят заедно, както правеха обикновено.

Сърцето й се сви, като се сети каква бе целта на посещението. Ако лейди Джулиана се стореше приятна на Никълъс, той най-вероятно щеше да се ожени за нея.

„Е, той все пак трябва да се ожени някой ден — помисли си тя, като преглъщаше сълзите си, — за някое подходящо момиче с благороден произход, с което ще може да се появи сред висшето общество и което ще носи с чест името Съмървил.“ Трябваше да приеме този факт, колкото и болезнен да беше, така както трябваше да приеме и своята съдба.

Софи вдигна подноса на маркизата, като съзерцаваше мрачно празнотата на живота си без Никълъс. В този момент забеляза, че в неговия поднос, този, в който вместо чай имаше ферментирал ябълков сок, няма парче от плодовия сладкиш. Колко странно, че готвачката бе проявила подобно безгрижие, особено пък при приготвяне подноса на младия си господар.

Слабостта на готвачката към Линдхърст бе всеизвестен факт и тя често стигаше до крайности в желанието си да му достави удоволствие. Не минаваше и ден, без да му изпече някое специално лакомство, приготвено от плодове, тъй като плодовете бяха пък неговата слабост.

Тази сутрин това бе плодова пита с ананас и кайсии, но парчета от нея имаше само в подносите на родителите му.

Сигурна, че това е неволен пропуск, девойката се обърна, за да уведоми готвачката. Тя продължаваше да мъмри Мег. Тъй като знаеше много добре на каква опасност се излага, когато я прекъсне в такъв момент, тя реши да поеме нещата в свои ръце. Нямаше възможност да бъде с Никълъс, но поне можеше да се погрижи той да си получи сладкиша.

Като си представяше усмивката му, когато го опита, тя избра най-апетитните парчета от другите два подноса и ги постави в неговия. В този момент се появи Джулиъс, третия лакей, за да вземе таблата на младия мъж. Двамата се поздравиха и всеки продължи да си върши работата.

Междувременно в другия край на кухнята готвачката продължаваше да гълчи Мег, като сочеше гневно към причината: чиния с плодов сладкиш.

— Така. Сега разбра ли? — попита тя, вперила поглед в слабото момиче със зачервено лице пред себе си.

Слугинята закима така енергично, че бонето й падна.

— Да, госпожо. Лорд Линдхърст не трябва да яде нищо, което съдържа ананас, тъй като се обрива и получава сърбеж от него.

— Освен другите неприятни неща — измърмори готвачката и се намръщи.

Бедният лорд Линдхърст. Слава Богу, че беше видяла как Мег слага ананасовия сладкиш в подноса му.

— Моля за извинение, госпожо — прошепна момичето, като се наведе, за да си вдигне бонето. — Но негово височество нямаше ли да усети, че в сладкиша има ананас, и да не яде повече от него?

Готвачката поклати глава.

— Не, заради кайсиите. Това е едно недобро съчетание. Когато се приготвят заедно, човек не може да усети вкуса на едното заради другото.

— След като съчетанието не е добре, как така го използвахте?

— Защото нейно височество го обича много; именно тя го поиска. — Въздъхна над безнадеждния вкус на своята господарка, и даде знак на Мег, че я освобождава. — Е, не стой повече тук. Отрежи парче от крушовия пай, който изстива на прозореца, и го сложи в подноса на негово височество.

Момичето побърза да се подчини, но веднага се върна.

— О, Боже! Джулиъс вече е отнесъл таблата. Готвачката изсумтя.

— Е, вече нищо не можем да направим. Просто остави пая на шкафа. Негово височество несъмнено ще забележи липсата на сладкиш и ще изпрати Джулиъс, за да му го занесе.

Никълъс обаче бе прекалено угрижен, за да забележи каквото и да е. А това, което бе обсебило съзнанието му, бе Софи.

Никоя жена досега не го бе пленявала, нито обърквала толкова. Тя ту се отдаваше на неговите прегръдки и целувки, ту го избягваше, сякаш бе болен от чума. Всъщност през последните дни тя очевидно все бързаше да се скрие колкото може по-скоро от погледа му.

Младият мъж взе разсеяно парче плодов сладкиш от чинията в подноса си и отхапа от него, като се опитваше да проумее действията й. Докато дъвчеше, се запита дали не бе започнала да го отбягва заради целувките му. Възможно ли бе да й се бяха сторили неприятни и сега да се опитваше да си ги спести.

Довърши парчето все с тази мисъл в главата. Никога досега не бе получавал оплаквания заради целувките си. Нещо повече, обикновено след като ги опитаха, жените започваха да ги очакват с нетърпение.

Но той пък никога не бе целувал друга жена така, както бе целувал Софи. Когато беше с нея, го завладя такава страст, че позволи да го води желанието вместо разумът, както бе правил винаги в миналото. Възможно ли беше да се е държал грубо? Прекалено настойчиво и нетърпеливо? Дали не я бе изплашил с дивата си страст?

Усмихна се мрачно на тази мисъл. По дяволите, той бе изплашил самия себе си. В нея имаше нещо изненадващо примитивно, нещо дълбоко и отчаяно — глад, който не можеше да се обясни само с плътско желание и който го изпълваше с копнеж да я обича… със сърце, душа и ум.

Еднакво объркан както от собственото си поведение, така и от нейното, той взе второто парче сладкиш и отхапа единия му ъгъл. Когато сладкият, сочен пълнеж изпълни устата му, усети някакво странно изтръпване. Това неприятно усещане му бе добре познато и го накара да огледа притеснено парчето. Беше имал подобно усещане, когато бе изял по невнимание ананасовата гарнитура на шунката на приема в Кингсдейл. Каква ужасна нощ бе прекарал след това!

Потръпна при този спомен, захвърли сладкиша и изпи на един дъх цялото съдържание на чашата с ферментирал ябълков сок. За огромно негово облекчение усещането престана веднага. Едва когато моментната му паника отмина, разумът му се възвърна. И му каза, че не е възможно в сладкиша му да има ананас. Не само не бе усетил вкуса му; готвачката никога нямаше да позволи да му бъде поднесено нещо с ананас, тъй като знаеше много добре какво ще му струва това.

Той се успокои и се върна отново към проблема със Софи и теорията, че или я бе изплашил, или я бе отвратил със своята страст. След кратък, но сериозен размисъл отхвърли и двете причини, защото не бяха убедителни. Не и след като си спомни как тя бе отвърнала на ласките му. Начинът, по който се бе вкопчила в него и застенала, говореше по-скоро, че нейната страст бе не по-слаба. Това го наведе на друга мисъл; възможно ли бе Софи да е изпитала срам от своето поведение и сега да й е неудобно да го погледне?

Почеса се. Това действително би могло да обясни защо скачаше всеки път, като го види. Да, но човек — почеса се по врата — не можеше да разчита винаги на логиката на женския ум. Както знаеха всички мъже, в начина, по който мислеха жените, нямаше нито хармония, нито причина. Колкото до действията им…

Изпълнен с желанието да вие от безпомощност, Никълъс се почеса отново по врата. Беше обаче прекалено погълнат от сърдечните си проблеми, за да обърне внимание на този факт или на това, че езикът му отново беше изтръпнал.

След известен размисъл и усилено чесане той стигна до извода, че можеше да разреши проблема си само по един начин: трябваше да я намери и да я попита направо защо го избягва. А дали тя щеше да му даде задоволителен отговор…

На вратата се почука.

Изнервен от прекъсването, младият мъж извика:

— Влез!

Показа се икономът, задъхан и със зачервено лице, сякаш беше тичал.

— Е? Какво има, Диксън? — изръмжа графът, като се почеса по врата.

Как само сърбеше. Очевидно Джесъп го беше обръснал прекалено гладко тази сутрин.

След като помълча няколко секунди, докато си поеме въздух, икономът рече:

— Хиляди извинения, милорд, но вестителят на лейди Чадуик пристигна и възвести, че нейната карета трябва да се появи всеки момент.

Негово височество се почеса още веднъж; новината определено не му допадна. Без да се опитва да прикрива раздразнението си, той отвърна:

— Благодаря, Диксън. Ще сляза да ги посрещна.

Икономът кимна.

— Много добре, милорд.

И побърза да се върне на поста си.

Докато си представяше какво го очаква, Никълъс се почеса по корема. Това обаче не му донесе облекчение. Влудяващото усещане се усилваше. По дяволите, перачката трябва да се бе престарала с колосването на ризата му.

Младият мъж излезе от библиотеката, като се чешеше ту по една, ту по друга част на тялото. Когато стигна до вестибюла, вече всичко го сърбеше и му ставаше ту студено, ту горещо.

Докато очакваше нещастно Диксън да отвори вратата, той се замисли отново за плодовия сладкиш. Възможно ли бе готвачката да е сложила в него някакъв нов екзотичен плод, който също не му понасяше?

— Милорд! Пристигнаха! Каретата спря отпред — възкликна икономът и отново се изчерви.

Най-голямото желание на графа в момента бе да се разсъблече и да се потопи в пълна с хладка вода вана. Въпреки това излезе на площадката пред главния вход, като се молеше приветствията да бъдат по-кратки. Потисна с усилие желанието да се почеше по гърба и се спусна по стълбите, твърдо решен да изпълни джентълменския си дълг и да помогне на дамите да слязат от каретата.

Първо слезе жена на средна възраст със стилен ансамбъл в черно и лилаво. Никълъс отсъди по цветовете, че това е полутраур и следователно дамата бе овдовялата маркиза. Поклони се любезно и предложи ръката си с думите:

— Лейди Чадуик, предполагам?

Тя пое ръката му с прелестна усмивка на лице.

— А вие трябва да сте лорд Линдхърст. Боже, Боже! В писмото си майка ви ви представяше като изключително красив и впечатляващ младеж, но трябва да призная, че истината надминава многократно думите й.

Той отвърна на усмивката й; тя определено му допадаше. Не само беше приятна и очарователна, ами и доста привлекателна. Ако дъщеря й беше като нея, нямаше да има проблем да си намери достоен съпруг въпреки скандалните обстоятелства около смъртта на бащата. Чадуик очевидно беше голям глупак, за да умре в обятията на някаква лека жена, когато имаше такава съпруга. След като помогна на майката да слезе, младият мъж се обърна отново към каретата и зачака появата на дъщерята.

Появи се жена с измъчено лице, която му бе представена като госпожица Бенинг, камериерката на лейди Джулиана. Изумиха го размерите на лекарската чанта, която носеше; те бяха такива, сякаш бе пристигнала с намерението да лекува обитателите на цялото графство…

Или някой изключително болен пациент. Възможно ли беше момичето да се е поболяло по пътя? Внезапно притеснен, Линдхърст надникна в каретата.

Тъмнина. Не виждаше нищо друго освен тъмнина. Прозорците бяха затворени, щорите — дръпнати. Намръщи се. Боже мили! Вътре сигурно бе адски горещо, като се имаше предвид колко топъл беше денят. Какво си мислеха тези жени? Сигурен, че момичето или е припаднало, или се е задушило, младият мъж погледна отново към маркизата.

Тя се намръщи с досада към каретата.

— Ела, Джулиана — възкликна тя. — Уверявам те, че въздухът тук е изключително здравословен.

Отвътре се чу леко шумолене.

— Абсолютно ли си сигурна? Знаеш колко податлива съм на зараза.

— Абсолютно съм сигурна — отвърна лейди Чадуик.

Никълъс погледна озадачено към госпожица Бенинг.

Тя се усмихна доста неубедително.

— Лейди Джулиана се притеснява, ъъъ… необичайно много за здравето си, милорд.

Линдхърст се почеса под брадичката, докато обмисляше мрачно обезсърчаващата информация. По дяволите. Надяваше се гостенката му да не е от онези скучни жени, които говорят непрестанно за болести и чийто единствен интерес в живота е събирането на последните лекове. Определено пред тях предпочиташе обясненията на госпожица Мейхю за това как се изкормва риба и увлечението на лейди Хелън по Минг-Минг.

Готов за най-лошото, младият мъж отпусна ръка. Какъвто и да беше случаят, най-голямото му желание в момента бе посетителката му най-после да излезе от каретата; едва тогава щеше да има възможност да се върне в стаите си и да се погрижи за сърбежа. Той не само се разпространяваше, ами се и усилваше. Стисна длани в юмруци, за да устои на влудяващото го желание да се почеше. В този момент лейди Джулиана се появи на вратата. Видът й го накара да забрави за момент дискомфорта си.

Всички тези разговори за зарази го бяха подготвили за едно от онези слаби, бледи същества, чиято предпочитана дейност е губенето на свяст. По всичко личеше обаче, че момичето ще живее поне сто години. И не само това, ами и беше красиво. Ако сега Куентин беше тук, той несъмнено щеше да стане роб на прекрасните й червеникаворуси коси и пищна фигура. Графът си припомни изведнъж добрите маниери, пристъпи напред и й подаде ръка.

Девойката потрепери и рязко се дръпна назад.

— Не… моля ви. Аз… аз…

— О, за Бога, Джулиана — извика лейди Чадуик. — Поеми ръката на негово височество и го поздрави както подобава.

Момичето изгледа заинатено майка си.

— Нищо подобно няма да направя. Негово височество се е завърнал неотдавна от града, а всички знаят, че по това време на годината Лондон е пълен със зарази. Всъщност… — Прекрасните й нефритенозелени очи се разшириха, когато ги насочи отново към своя домакин. — Напълно е възможно да има някое ужасно заболяване, без дори да подозира.

Никълъс отвори уста, за да я увери в противното, но в този момент се чуха забързани стъпки и гласът на баща му изгърмя зад гърба му:

— Лейди Чадуик! Лейди Джулиана! Добре дошли в Хоксбъри.

Линдхърст се усмихна с облекчение. Щеше да го остави да се оправя с глупостите на девойчето. На него лично контактът с нея му бе предостатъчен. Освен това червата му започваха да се бунтуват по начин, който не предвещаваше нищо добро.

— Скъпи ми лорд Бересфорд — възкликна лейди Чадуик и засия, когато той целуна ръката й. — Нямате представа колко се радвам да ви видя отново. Надявам се, че здравето на съпругата ви вече е по-добро?

— Какво? Какво? Какво? — възкликна дъщеря й; звуците, които излязоха от гърлото й, напомняха кудкудякане. — Съпругата му болна ли е?

— Тихо, момиче — смъмри я маркизата. — Болестта на нейно височество не представлява опасност за теб. Хайде, излизай от каретата, за да можем да се настаним, да се измием и да се преоблечем.

„Да, моля те, излез оттам“ — умоляваше наум и младият мъж, като скърцаше със зъби, за да устои на силния чревен спазъм. Тъй като знаеше какво щеше да последва, той погледна отчаяно към входната врата. Нямаше шанс да стигне дотам, без да се изложи.

— Не! Не мога… няма да вляза в тази къща! Няма да вляза, щом в нея има болен човек — изпищя лейди Джулиана.

— Ще направиш каквото ти казвам, и то незабавно, или ще те ударя — изрече майка й, очевидно на края на търпението си.

— В такъв случай ще трябва да ме удариш, тъй като отказвам да се доближавам до тази… до тази… до тази чумава къща! Или до тях. — И посочи обвиняващо към двамата домакини. — Ако нейно височество е болна, тогава цялото имение и всичките му обитатели със сигурност са заразени.

— Какви ги говориш, момиче — сопна се лейди Чадуик. — Повече от очевидно е, че Линдхърст и Бересфорд са напълно здрави.

В същия момент Никълъс получи толкова силен спазъм, че изохка и се преви на две. Притисна корема си, отпусна се на едно от стъпалата и застена.

— Помогни ми да вляза вътре, татко. Веднага.

— Колин? — Маркизът се озова моментално до него и се взря тревожно в лицето му. — Мили Боже, момче. Какво има? Изглеждаш ужасно. — Приведе се по-близо и изведнъж присви очи. — Господи. Струва ми се, че виждам петна.

— Петна? — изпищя лейди Джулиана. — Това е шарка! Шарка, казвам ви! Трябва да се махнем незабавно оттук!

И младата жена се спусна обратно към каретата. Камериерката извика и я последва.

Лорд Бересфорд въздъхна.

— Очевидно ще трябва да върнете дъщеря си, лейди Чадуик. Страхувам се, че вече и сам Господ не би могъл да я убеди да влезе в къщата.

Маркизата също въздъхна.

— Да. Мисля, че сте прав, милорд.

И започна да се извинява на своя домакин. В това време маркизът обгърна с ръка сина си през кръста и му помогна да се изправи. Притисна го здраво към солидното си тяло и прошепна:

— Внимателно, момчето ми. Всичко ще бъде наред. Искаш ли да изпратя Джулиъс да доведе лекаря?

Линдхърст се вкопчи в баща си, тъй като в този момент го присви нов спазъм. Притеснен, че няма да успее да стигне навреме, той процеди през стиснати зъби:

— Само ми помогни да стигна до стаята си… веднага.

 

 

— Това изглежда е интересна статия за парфюмираните води — рече Софи, като отмести поглед от списанието към лицето на лейди Бересфорд. Откри, че тя отново се е вторачила в нея с познатото изражение, което винаги я изнервяше. Както обикновено си наложи да не обръща внимание нито на физиономията й, нито на своето безпокойство, усмихна се и попита: — Искате ли да ви почета на глас?

Нейно височество отвърна на усмивката й.

— Знаеш ли, Софи, ти си едно изключително приятно момиче. Предполагам, че си имала много ухажори в… Дърам, нали така беше?

Девойката я погледна объркана. Последното, което имаше желание да обсъжда, беше ухажване и любовни увлечения. Нещо повече, съмняваше се, че би могла да го направи, без да избухне в сълзи. Невъзможната й любов към Никълъс правеше тази тема прекалено мъчителна.

Сведе поглед и прошепна:

— Да, Дърам. Но нямах ухажори. Нашето имение се намираше в отдалечен район и рядко виждах друг, освен баща си и прислугата.

Така. Този отговор пресичаше повдигнатата тема. Лейди Бересфорд обаче я смъмри:

— Хайде, хайде, не ми казвай, че никога не си изпитвала чувства към мъж. Все пак си ходила на училище в Бат, а това означава, че няма как да не си срещнала поне неколцина джентълмени. Всъщност аз все още не съм срещала възпитаничка на Бат, която по време на престоя си там да не се е влюбила поне веднъж.

Докато Софи търсеше подходящ отговор, в стаята се втурна маркизът. Виждаше се, че е притеснен.

— Хари? Какво е станало? — извика нейно височество.

— Колин! Нещо много лошо се е случило с него!

Младата жена и господарката й възкликнаха уплашено.

— О, моля ви, моля ви, кажете ми, че той е добре — проплака Софи. Но се изчерви веднага и додаде: — Всички вие бяхте толкова добри към мен. Не бих искала да се случи нещо на член от вашето семейство.

Изражението, от което толкова се страхуваше, се появи отново на лицето на лейди Бересфорд. Без да откъсва очи от нея, тя се сопна:

— Е? Не ни дръж в напрежение, Хари! Какво се е случило на Колин?

— Ял е сладкиш с кайсии и ананас — заяви маркизът с толкова мрачно изражение, сякаш съобщаваше, че синът му е бил прострелян.

Съпругата му моментално отмести поглед от Софи към него, а на лицето й се изписа ужас.

— Какво? Но как е могло да се случи подобно нещо? Готвачката знае много добре, че не трябва да му сервира нищо с ананас. Виждала е колко зле се чувства от него.

— Не понася ананас ли? — извика Софи и изведнъж също се почувства зле.

— Точно така — отвърна лорд Бересфорд. След това насочи вниманието си към своята съпруга и рече: — Сладкишът е бил в подноса със закуската на Колин, но като че ли никой няма представа как е попаднал там. Готвачката и Мег се кълнат, че не е бил в подноса. Джулиъс се кълне, че е бил. — Поклати глава. — На всичкото отгоре на него му стана зле, когато посрещахме лейди Чадуик и дъщеря й.

— Бедничкият. Колко неприятно за него — промълви маркизата. — Надявам се, че нашите гостенки са разбрали?

Негово височество изсумтя.

— Не. Не разбраха. Е, поне момичето не разбра, и по-добре. Тя е такава ексцентричка, колкото и Бръмбли и…

— О, да върви по дяволите момичето — възкликна съпругата му и махна нетърпеливо. — Къде е Колин?

— В покоите си. Госпожа Пикстън му даде от своите лекове и приготви специална баня. Преди да тръгна насам, Джордж му помагаше да влезе във ваната.

— Бедното ми момченце. Трябва да отида веднага при него — заяви лейди Бересфорд, седна в леглото и отхвърли завивките. — Мястото на една майка е до сина й, когато той е болен.

— О, не! Не, милейди. Не трябва да ставате от леглото — извика Софи и се спусна да я възпре.

След като бе отровила Никълъс, най-малкото, което можеше да направи, бе да се погрижи вместо него за майка му.

Маркизата обаче, махна с ръка.

— Спокойно, момиче. Чувствам се чудесно. Върви да ми донесеш някоя роба. Пурпурният кашмир би трябвало да свърши добра работа.

— Но вие не можете… не трябва! Болестта може да се върне и дори по-лошо — възпротиви се младата жена, като хвърли отчаян поглед към своя господар.

Той само сви рамене.

— Отбележи този ден в календара си, скъпа. Ти току-що стана свидетелка на чудо, достойно да бъде отбелязано в медицинските анали.

— Но…

Негово височество поклати глава.

— Всичко ще бъде наред, помни ми думата. Хайде, сега направи каквото ти казва тя. Смея да кажа, че в този момент на Колин малко майчини грижи не биха му били излишни.

Софи срещна погледа му за миг, след това преглътна мъчително и сведе глава, за да скрие напиращите сълзи.

— Да, милорд. Както желаете — отвърна задавено.

О, какво не би дала, за да може също да отиде при Никълъс. Щеше…

Пак беше направила нещо глупаво, което можеше да го убие.

Ако вече не беше станало.