Хедър Кулман
Софи (13)

Глава 13

Звярът не се беше шегувал, като каза, че ще се наложи да борави добре с четка и да знае да обезпаразитява. Госпожица Мейхю беше невъобразимо мръсна, истински рай за различните паразити. Софи бе виждала в уличните канавки по-чиста вода от тази, която изхвърлиха след първата от трите поредни вани на госпожицата.

Девойката се намръщи при спомена за тази вода, кафява като кал, по чиято повърхност плуваха мъртви въшки, и протегна ръце напред, за да огледа роклята на младата жена, за която трябваше да се грижи. Подобно на собственичката, по дрехата пълзяха всевъзможни гадинки.

Като се чудеше как това момиче може да живее така, Софи заизкачва черното стълбище за прислугата, осветявайки пътя си със свещ. Но очевидно можеше, и при това в най-добро разположение на духа. Нещо повече, госпожица Мейхю беше доволна от миризмата, която издаваше, и гордо я наричаше „риболовен аромат“.

Риболовен аромат, бе заявила заеквайки тя, носещ се от естествените телесни мазнини, които можела да отделя само една щастливка на милион. Тази мазнина се събирала в продължение на няколко месеца. Получавали се миризма, наподобяваща издаваната от разгонените женски риби и действала като мощен афродизиак на мъжките.

Според нея миризмата й била толкова неустоима за мъжките риби, особено есетра и сьомга, че те идвали до брега и буквално се хвърляли отгоре й.

Софи въздъхна. Не можеше да си обясни защо виконтът позволяваше на дъщеря си да ходи така. Той самият съвсем не бе така мръсен. Както бе признало момичето, той веднъж объркал миризмата й с кошница, пълна с риба… кошница, която бил забравил в продължение на три дни.

Изкачи последните три стъпала към тавана, като поклащаше объркано глава. Възможно ли бе и той, подобно на рибата, да предпочита вонята на „риболовния аромат“ пред приятното, достойно за дами ухание на „Френска виолетка“ или „Хелиотроп“?

Реши, че не й се вярва някой, дори чудатият виконт, да предпочита подобна ужасяваща смрад. Зави към стаята, която поделяха с Панси. Ако не беше свещта в ръката й и процеждащата се под вратите светлина, коридорът щеше да бъде по-черен от сажди.

Докато се движеше в полумрака, тя се сети с благодарност за госпожа Пикстън и нейната компетентност. Тя не само бе направила някаква изключително ефикасна течност за обезпаразитяване, а и бе успяла хитро да придума госпожица Мейхю да се раздели с безценния си „риболовен аромат“.

Беше го обявила за нечестно предимство. Беше чиста измама да се наричаш риболовец, след като използваш подобни методи. Истинският риболовец разчитал единствено на собствените си умения с въдицата. Всички знаеха, че е така. И когато икономката изрази съмненията си, че госпожица Мейхю притежава подобни умения, момичето се бе хванало и приело предизвикателството.

Оттогава насетне задълженията на Софи като камериерка протичаха гладко. Дъщерята на виконта не само се бе съгласила да се изкъпе три пъти един след друг, ами и бе настояла в последната вода за изплакване да добавят карамфилова есенция.

„Карамфиловата есенция — бе обяснила тя, заеквайки по-силно от възмущение — е естествено средство за прогонване на рибата.“ По този начин се поставяше в изключително неизгодно положение и щеше да докаже още по-убедително риболовните си умения. Когато Софи я остави в леглото, изчистена от паразити и ухаеща на пролет, госпожица Мейхю бе обявила сънено, че на другия ден ще излови всичката пъстърва в реката.

Така оставаше само една пречка, за да може да докаже на Звяра собствената си компетентност — всъщност пречките бяха две, но щеше да измисли начин да накара младата госпожица да се раздели с носещото й щастие риболовно боне; предизвикателството бе как да почисти от гадинките единствената свястна рокля на момичето.

Разбира се, не можеше и дума да става да я пере. Нямаше да изсъхне до сутринта. И тъй като нито тя самата, нито нейно височество, нито госпожица Стюарт бяха толкова дребни като гостенката, отпадаше и възможността да намери нещо друго, което да й даде да облече. Оставаше само една надежда — Панси.

С надеждата, че съквартирантката й не е отишла на среща със своя възлюбен и че опитът й като перачка включваше справяне и с подобен проблем, Софи измина почти тичешком останалото разстояние до стаята си. С огромно облекчение видя, че изпод вратата се процежда светлина.

— Панси. Слава Богу — възкликна тя, като нахлу вътре.

Перачката, която стоеше пред полицата, служеща като тоалетна масичка, потупваше пред помътнялото от времето огледало най-ужасното боне, което бе виждала.

— Е? К’во шъ каиш? — изписука тя, видимо доволна от чудовищния предмет.

Софи погледна към бъркотията от цветя, панделки и размъкнати пера, като се опитваше да измисли тактичен отговор.

— Ъъъ… с всички тези цветове… ммм… смея да твърдя, че би могла да го носиш почти с всичко. Ново ли е?

Перачката кимна и при това движение едва закрепеният зюмбюл падна на гърба й.

— Ново е за мен, но не е съвсем ново, ако разбираш к’во имам предвид.

Тъй като Софи не разбра какво имаше предвид, тя й обясни:

— Ами, ето как става. Госпожица Стюарт ми даде воала и цветята за украсата; самото боне намерих в кофата за боклук. Събрах всичко и съ получи ей туй. — Посочи към чудноватия предмет. — Работих две седмици върху него. — Ухилена така, сякаш това бе шедьовър на модна къща „Ла бел асамбле“, Панси се наведе и взе падналия зюмбюл. При това движение на земята тупнаха две рози е прасковен цвят и една теменужка. — О, по дяволите! — промърмори тя и кафявите й очи проследиха бавно носещото се към пода перо. — Ако продължава все тъй, за църквата утре сутрин няма да ми остане нито едно цвете или панделка.

В същия миг се изсипаха още няколко неща от гарнитурата.

На Софи не й убягна разочарованието, което се изписа на лицето на съквартирантката й, когато свали и видя разпадащия се шедьовър. Докато го обръщаше несръчно, за да огледа шевовете, още три цветя и една измачкана оранжева панделка се отделиха от евтиното розово боне.

Съзерцава дълго люлеещите се на конеца украси, после избухна в плач.

— Ооох! К’ва гадост! К’во ли искам и аз от тоз’ боклук?

Вбесена от разочарование, тя захвърли шапката на пода.

Тъй като не беше сигурна какво е най-добре да каже или да направи, Софи не помръдваше и наблюдаваше смутено как съквартирантката й скри лице в дланите си и заплака. Никога досега не беше виждала някой да плаче толкова открито. Смяташе се за изключително просташко да се демонстрира мъка пред други хора… е, освен една-две сълзи. Бе недопустимо да се ридае на глас, да се подсмърча и да се прави такава неприятна сцена.

Странно, но тя не почувства нито презрение, нито възмущение от тази срамна проява на емоции. Това, което чувстваше, беше… не знаеше точно как да го нарече. Знаеше само, че изпитва желание да се приближи до приятелката си и да я утеши. Чувстваше се така, сякаш… сякаш Панси не й беше безразлична.

Девойката се намръщи на абсурдната си мисъл. Крайно изненадващо бе, че забелязва, да не говорим пък, че се вълнува от чувствата на по-низшестоящите от нея. Изненадващо или не, нямаше друго обяснение за това, което изпитваше.

Тъй като не беше сигурна какво да прави с чувствата си, младата жена се обърна смутено и се приближи до зеления стол край леглото. След като изгаси свещта си и я остави встрани, тя разположи роклята на госпожица Мейхю върху облегалката. Стараеше се да си придаде зает вид, докато реши какво да прави.

Ох, колко безпомощна се чувстваше само. И безсилна… толкова безсилна заради незнанието си как да се справи със ситуацията. Дали просто да не обърне внимание на сълзите на Панси и да се престори, че нищо не се случило? Или да следва инстинкта си и да й предложи утеха? И ако избереше второто, как трябваше да се утешава една прислужница?

Докато се опитваше да разреши тази дилема, перачката изпусна дълга, пресеклива въздишка и промълви:

— Толкоз ми съ искаше утре да изглеждам особено красива за моя Езра. С него трябва да съ срещнем в църквата и после да ме заведе да съ поразходим.

Наведе се и вдигна бонето с мрачния вид на свещеник на погребение.

А! Езра Шипли. Ама, разбира се. Софи се усмихна, обзета от внезапно вдъхновение. Ако нещо можеше да накара приятелката й да се усмихне, това бяха разговорите за нейния ухажор. Твърдо решила да я предизвика да направи точно това, тя възкликна закачливо:

— О, значи най-после ще се запозная с твоя неповторим фермер, така ли?

Тъй като Панси не отговори, а продължи да се взира в бонето, сякаш то бе светът и тя току-що го е изгубила, Софи започна да се пита дали в това избухване нямаше нещо повече от падането на няколко цветя. Неспособна да си представи какви неприятности биха могли да вълнуват една перачка, тя се приближи до момичето и клекна до него.

— Нещо не е ли наред, Панси? Нещо друго освен бонето, искам да кажа?

Думите й бяха посрещнати с пълно мълчание; девойката се запита дали съквартирантката й изобщо я бе чула. Тъкмо се канеше да повтори въпроса си, когато Панси обърна глава и срещна погледа й. От зачервените й очи се ронеха сълзи и образуваха вадички по бледите, покрити с лунички бузи.

Странно развълнувана от тези сълзи, Софи стисна тънката й ръка и изрече:

— О, Панси, не плачи. Моля те, не плачи. Каквото и да е станало, не може да е чак толкова страшно. Съмнявам се, че няма да можем да го оправим, ако обединим усилията си.

Очите на перачката се ококориха от изумление.

— Наистина ли шъ го напрайш? Шъ си обединиш усилията с мен и шъ ми помогнеш?

Софи се усмихна и кимна.

— Разбира се. Нали точно това казах току-що.

И бе възнаградена с неуверена усмивка.

— Ти си истинска приятелка, Софи Бартън.

Сега бе неин ред да се изненада. Приятелка? Тя? Вгледа се в некрасивото, луничаво лице на своята съквартирантка. Нито веднъж не се бе замисляла върху отношенията си с нея. Всъщност даже не си бе давала сметка, че ги свързва нещо. Това момиче беше просто, ами… непрекъснато говореше и се усмихваше, винаги се държеше приятелски и бе готово да протегне ръка за помощ на всеки, изпаднал в нужда.

Изпълни се с топлота при мисълта колко пъти й бе идвала на помощ. Панси беше утеха. Да, точно така — утеха. Ами да, само мисълта, че тя е наблизо и може да разчита на нея в тежък момент, винаги й бе действала успокояващо и я бе изпълвала със сигурност. В този момент дори си даде сметка, че бе започнала да мисли за нея като за свой ангел-хранител.

Беше поразена от откритието, че тя, внучката на граф, гледаше на една перачка като на свой ангел-хранител.

А тя наистина я ценеше и за пръв път от идването си в Хоксбъри Софи гледаше на нея не като на Панси-перачката, а просто като на човек. На едно възхитително, великодушно същество, което би нарекла с гордост своя приятелка.

Отмести очи от лицето на своята съквартирантка и насочи поглед към бонето в ръцете си.

Въпреки неправилната си реч, грубоватите маниери и ниското положение в обществото, Панси бе много благородна, деликатна и вярна. О, не трябваше да забравя да прибави към този списък и учудващата проницателност към чувствата на другите.

Не можеше да не признае, че тя беше прекрасна личност, много по-ценна от нея самата и познатите й от висшето общество.

Прегърна я с мисълта, че е благословена, задето има подобна приятелка.

— Благодаря ти — прошепна.

— А? — Панси се намръщи, озадачена и от думите, и от действията й. — За к’во ми благодариш?

— Задето ме нарече своя приятелка. За мен е чест, че ме смяташ достойна за твоето приятелство.

Перачката я погледна недоверчиво.

— Пак ли си чистила със специалния сапун на Пикси?

Софи поклати глава и се засмя.

— Не, не. Няма нищо такова. Просто изведнъж осъзнах какво си ти за мен и колко съм щастлива, че сме приятелки.

— Аз също съм щастлива, но… по дяволите! Защо някой кат’ теб ши съ чувства поласкан да бъде приятел с такваз кат’ мен? Ти си от висшата класа, докат’ аз съм…

— Мила, великодушна и деликатна.

Тъй като съквартирантката й я загледа с отворена уста, очевидно загубила и ума, и дума, тя додаде:

— Ние всъщност не сме чак толкова различни, Панси. Е, само дето ти си много по-добра от мен. — Усмихна й се. — Опитвам се да кажа, че начинът, по който изглеждаме и говорим, и общественото положение на семействата, в които сме се родили, нямат нищо общо с това, което сме всъщност. Под моите изискани маниери и твоите лунички ние сме едни и същи. Просто две жени, които се борят с живота и се надяват да открият малко щастие.

Перачката се замисли над казаното, набърчила чело от напрежение. Най-сетне кимна.

— Струва ми съ, чи туй, коет’ казваш, има смисъл. Ти си по-добра, щот’ говориш по тоз’ начин, въпреки всички модни неща, коит’ знайш.

— А аз пък мисля, че ти си по-добра, защото си толкова сърдечна и знаеш толкова полезни неща — заяви на свой ред Софи.

И наистина го мислеше.

Панси въздъхна. Лицето й придоби замислено изражение, докато се взираше в злополучното си боне.

— Ако знаех полезни неща, щях да умея да правя бонета.

— И откога, ако обичаш да ми кажеш, бонетата се смятат за нещо полезно? — Тъй като приятелката й не отговори, а продължи да я гледа ококорена, девойката се усмихна широко и заяви: — Бонетата, особено пищно украсените като това тук, определено спадат към модните неща. Това означава, че тяхната направа спада по-скоро към категорията на моите умения, отколкото на твоите. И тъй като се договорихме да си обединяваме усилията, значи би трябвало сега да се постарая малко аз.

Софи кимна, за да подчертае думите си, взе бонето и го огледа.

След няколко минути вдигна поглед и заяви:

— С малко усилия ще успея да направя от него нещо елегантно, което ще ти отива.

Лицето на Панси светна.

— Значи утре за църковната служба шъ имам ново боне?

— О, не. Ще ми трябва поне една седмица, за да го довърша.

— О! — възкликна момичето така разочаровано, сякаш съквартирантката му бе обявила случая за безнадежден.

Софи се вглежда известно време замислено в огорченото п лице и остави бонето. Хвана дланите й в ръцете си и попита тихо:

— Утрешният ден по-специален ли е?

Перачката кимна.

— Струва ми съ, чи утре Езра шъ ми поиска ръката. Разбира съ, няма да можем да съ оженим най-малко още две години; първо трябва да съберем достатъчно пари, за да наемем наша ферма.

— Но ще се сгодите, а това е също толкова важно — възкликна Софи. — Прекрасна новина. Безкрайно се радвам за теб.

Момичето обаче не изглеждаше щастливо.

— Утре е най-важният ден в живота ми, е, заедно с деня на сватбата, разбира съ. Ето защо толкоз ми съ искаше да бъда с едно хубаво ново боне. Исках да изглеждам така хубава, колкото хубав шъ бъде и тоз ден.

Софи я погледна със също толкова тъжен поглед, но изведнъж се усмихна до уши.

— Ти, госпожице Панси Блъм, ще имаш прекрасно ново боне.

— Но…

— Почакай само и ще видиш. Утре ще изглеждаш толкова прекрасно, че твоят господин Шипли ще остане възхитен.

Изпълнена с щастие, нещо, което отдавна не й се бе случвало, Софи се приближи към леглото си и измъкна куфара.

Извади от него най-хубавото си боне и го подаде на своята приятелка с усещането, че ще се пръсне от вълнение.

— О! О! изхълца тя и се спусна към нея, за да го огледа по-отблизо. — О! — Спря до Софи и плесна с ръце от възбуда. — О! Никога през целия си живот не съм виждала нещо толкоз красиво.

Софи погледна към модното творение и кимна. Изработено от сапфирено-синьо кадифе и обрамчено с бели дантелени волани, светлосини плисета и добре подбрани пера, то бе наистина прекрасно. Шедьовър в шапкарството. Е, едно от перата бе леко увиснало след инцидента с каретата, но във всяко друго отношение то изглеждаше така ново, както в деня, в който го бе извадила от кутията му.

Подаде го на Панси, като си припомни всички завистливи погледи, които й бяха отправили по време на сезона.

— С него ще изглеждаш като принцеса. Нямам търпение да видя лицето на твоя господин Шипли, когато се появиш. — Тъй като приятелката й не помръдна и не посегна да го вземе, тя вдигна очи и се намръщи. — Не ти ли харесва?

Перачката заклати глава, без да откъсва поглед от бонето.

— Сериозно ли говориш? О, Боже! Туй е най-хубавото нещо, коет’ съм виждала. Но… — Вдигна очи; изражението й бе изпълнено с копнеж и несигурност. — Наистина ли искаш да го нося? Трябва да струва цяло състояние.

Софи се засмя и го постави върху главата й.

— Да, наистина. Но само ако обещаеш да сложиш и шала, който върви с него.

Засмя се отново, измъкна богато бродиран син кашмирен шал от куфара си и го наметна върху раменете й.

Момичето дълго остана неподвижно, гледаше като хипнотизирано, после издаде някакъв непонятен звук и се втурна към огледалото. Заоглежда се, като се въртеше ту наляво, ту надясно.

— Боже! О, Боже! — повтаряше тя.

Софи се приближи до нея, за да се насладят заедно на отражението й. Протегна ръка, за да поглади едно от перата, и прошепна:

— Направо сияеш, Панси.

И наистина беше така. С блеснали като топазени звезди очи и порозовели от вълнение бузи малката перачка бе красива.

— О, Софи! — прегърна я буйно Панси. — Как ше мога да ти съ отблагодаря? Никой не е правил таквоз нещо за мен преди.

В отговор приятелката й я притисна към гърдите си.

— Не са нужни никакви благодарности. Много се радвам, че мога да помогна.

— Е, ако някога мога да ти помогна с нещо… квото и да е, само кажи! Чуваш ли! Кажи.

— Ти вече ми помогна, така че никога няма да мога да ти се отблагодаря.

Панси я погледна учудено.

— Не съм сторила кой знай к’во. Изобщо не можи да съ мери с това тук.

Макар да не бе съгласна с нея, Софи виждаше, че съквартирантката й бе твърдо решена да върне жеста, затова кимна.

— Добре. Ще ти кажа в секундата, в която ще имам нужда… — Не довърши мисълта си, тъй като се сети за роклята на госпожица Мейхю. — Сега, като стана дума, си спомних. Ами да, наистина имам нужда от твоята помощ.

Разпери роклята и обясни своя проблем, като се молеше перачката да може да й помогне.

— Значи си е завъдила от малките гадинки, а? — промърмори Панси, като пое дрехата и започна да я върти и оглежда.

Приятелката й я наблюдаваше тревожно.

— Може ли да се направи нещо, за да се избавим от тях?

— Ами, най-добре шъ е да се изпере — призна девойката, като примигна при вида на един от шевовете на рамото. — Но тъй като нямаме време за това, явно шъ трябва да ги изпукаме.

— Да ги изпукаме? — възкликна Софи, като потръпна при мисълта, че ще трябва да улавят и смачкват всяка въшка поотделно.

Съквартирантката й се засмя, видимо развеселена от нейното изражение.

— Изобщо не е туй, коет’ си мислиш. Шъ ги спукаме с горещина.

— С горещина ли? И, ъъъ, как го правиш? — Предпочиташе да не трябва да пита.

— Лесно, кат’ да си издухаш носа. Просто вземаш една запалена свещ и я прокарваш близо до плата. Гадинките съ спукват от горещината. — Усмихна се и издаде звук, имитираш въпросния шум. — Разбира съ, трябва да съ внимава да ни съ изгори роклята, особено около шевовете. Стане ли тъй, дрехата съ разпада. Туй съ случи с нашата съседка, госпожа Уормби. Ръкавът падна от роклята й както я носеше. — Вдигна поглед и заяви: — Положението не е чак толкоз лошо. Няма петна, а и гадинките можеше да бъдат и повече. Според мен госпожица Мейхю не я е обличала повече от веднъж. Ще изглежда достатъчно добре, след като приключа с изпукването им.

Софи страшно се изкушаваше да остави Панси да „изпука“ въшките вместо нея, но не можеше. Как иначе щеше да докаже на Звяра, че не е прав. Познаваше лорд Омразен и вбесяващия му навик да следи всяко нейно движение. Той все някак си щеше да разбере, ако тя не свършеше задължението си. Тъй като нямаше намерение да му дава нов повод за злорадство, девойката прошепна:

— Само ми покажи как се прави и аз ще се справя сама.

— Но аз искам да го направя вместо теб, да ти помогна, както ти помогна на мен — възпротиви се Панси.

Софи си наложи да се усмихне, макар това да й струваше усилия.

— Нима не виждаш? Ще ми помогнеш, като ми покажеш едно от твоите полезни умения. За да го науча както трябва, е нужно да го практикувам. А кой знае кога ще ми се удаде отново случай да „пукам гадинки“.