Хедър Кулман
Софи (4)

Глава 4

Високомерният поглед на иконома стресна Софи и тя за момент изгуби самообладание. Къде беше Джулиан? Очакваше той да отговори на почукването й. Дотолкова бе убедена в това, че по време на пътуването в мизерната двуколка си бе представяла мига, в който той щеше да отвори вратата и да я види на прага.

Каква прекрасна мечта бе това! Особено в тази част, в която той я притиска в обятията си и я целува нежно и страстно за добре дошла. И… Завиваше й се свят само като си помислеше.

— Госпожице? — Девойката го изгледа безмълвно, все още обсебена от своите мечти, и той нетърпеливо додаде: — По каква работа, госпожице? Не мога да ви чакам цял ден.

По каква работа? Софи примигна. Да. Разбира се. Как можеше да позволи да бъде отклонена от целта си от подобна дребна пречка. Ами да, трябваше само да помоли да се види с Джулиан. Той щеше да дойде и мечтата й щеше да се осъществи. Тя кимна и отвърна:

— Госпожица Софи Барингтън желае да се види с виконт Оксли по личен въпрос от изключителна важност.

— Личен въпрос, така ли? — Икономът сви устни и я огледа от главата до петите. За разлика от господата от висшето общество, които се ококорваха само като я видеха, той не се впечатли изобщо от вида й; отклони поглед без да поспре поне за миг, за да се наслади на женския й чар. Вместо това промърмори: — Негово височество все по лични въпроси го търсят.

Девойката не обърна внимание на забележката му; прекалено възмутена от проявеното безразличие, дори не се замисли върху думите му. Нахален стар плебей! Изобщо не я вълнуваше какво си мисли той. Очевидно бе прекалено стар, за да може да оцени несравнимото. Тя си обеща да го изгони в мига, в който стане виконтеса Оксли, и додаде студено:

— Кажете на негово височество, че съм тук. Веднага.

— Визитната ви картичка?

Софи му хвърли изпепеляващ поглед, отвори чантичката си и извади визитната си картичка със златни ръбове. Докато му я подаваше, си мислеше: „Не, няма да чакам да се оженим с Джулиан, за да изхвърля стария негодник. Ще настоя това да стане незабавно.“

С изписано на намръщеното му лице неодобрение икономът хвана визитката с два пръста, сякаш се гнусеше от нея. После я огледа и рече:

— Отивам да видя дали негово височество приема. Без да я погледне повече, той затвори вратата и я остави да стои на площадката отпред като амбулантен търговец, чиито стоки никой не желае.

Софи се взря в чукчето на входната врата; никога досега не бе изпитвала такова силно възмущение. Невъзпитан стар пръч! Как смееше да се отнася така с нея! Първо я държа два часа на входната площадка и я разпитва като изправен пред съда джебчия. А сега това! Наистина прекали! Наистина. Особено след всичко, което бе изстрадала, докато дойде тук.

А тя действително бе страдала ужасно, защото бе принудена за пръв и ако имаше късмет, последен път да използва обществена карета. Изобщо не предполагаше колко зле обзаведени са обществените двуколки, да не говорим колко отвратително миришеха… Тропна с крак в безсилен гняв.

През този кратък миг девойката се замисли сериозно дали да не слезе обратно по стълбите и да наеме първата двуколка, която види. Но тогава се сети защо е дошла и забрави всяка мисъл за отстъпление.

Беше дошла, за да се омъжи за Джулиан.

Не си ли заслужаваше да изтърпи едночасово неудобство, ако благодарение на това ще бъде с него до края на живота си?

Въздъхна примирено и се огледа, за да се увери, че никой не я наблюдава. Планът й не се развиваше според предвижданията й, но и нямаше причина да се откаже. Освен това бе глупаво да мисли, че ще й отвори лично Джулиан. Все пак той беше виконт. Разбира се, че ще има иконом…

Иконом, който май бе решил да не удовлетвори молбата й. Тъкмо се готвеше да почука отново, когато, вратата се отвори. Сигурна, че това е Джулиан, тя се усмихна и пристъпи напред, готова да се хвърли в обятията му.

За нейно разочарование пак се появи икономът и сега изглеждаше дори още по-строг. Отстъпи встрани, за да й направи път, като посочи плавно с ръка:

— Негово височество ще ви приеме веднага.

Първото, което й направи впечатление, щом пристъпи във вестибюла, бе липсата на всякакви декорации. Помещението беше крещящо голо.

За разлика от всички вестибюли, които бе видяла през този сезон, по перленосивите стени пред погледа й нямаше нито една картина, нито един стенопис или гоблен. И още по-любопитно, нито един стол и дори задължителната масичка със сребърен поднос за визитните картички на посетителите. Не се виждаше нищо друго освен един килим на пода.

Девойката се подчини на командата на иконома и заизкачва стълбите. После тръгна по коридора на втория етаж, като си отбелязваше наум промените, които щеше да направи, щом стане виконтеса Оксли. Бе успяла да си представи само гръцката ваза и статуята на нимфа, когато водачът й спря пред една полуотворена врата.

Вътре видя Джулиан, полуизлегнат на един стол. Беше наметнат само с небесносин халат и косата му беше съвсем неартистично разрошена. Очевидно току-що ставаше от сън.

Софи побутна вратата, за да я отвори напълно.

— Джулиан?

Щом я видя, той скочи на крака и протегна ръце.

— Софи, скъпа. Каква прекрасна изненада.

Без да обръща внимание на неприличния му вид, тя полетя в подканящите я обятия и отвърна с радост на целувката му.

— О, Джулиан. Просто трябваше да те видя — изхлипа младата жена, като даде воля на насъбралата се в гърдите й мъка. — Случи се нещо ужасно!

Той леко се отдръпна и се взря тревожно в лицето й.

— Какво, скъпа? Какво се случи?

Софи потрепера и поклати глава; внезапно я обзеха прекалено силни емоции, за да е в състояние да говори. Виконтът зацъка с език и това й напомни за Елоиз.

— Не е възможно нещата да са чак толкова ужасни! Сигурен съм, че ще мога да ги оправя, ако само ми кажеш за какво точно става дума.

Изпълнена с отчаяно желание да сподели с него проблемите си, да му позволи да отнеме тежкия товар от раменете й и да го понесе върху своите, които бяха несравнимо по-широки, девойката се опита да обясни. Въпреки героичните й усилия обаче думите засядаха в гърлото й и от него излезе само някакво приглушено писукане.

— Хайде, хайде, успокой се, миличко. Знаеш, че ще направя всичко за теб — прошепна той, като озари с топлия си син поглед облените й в сълзи очи. — Наистина. Но не бих могъл да ти помогна, ако не ми кажеш какво е станало.

Гледаше я с такава любов, че тя се поуспокои и успя да промърмори:

— Това е онзи… онзи грозен… отегчителен!… Лорд Линдхърст. Вуйна ми и братовчед ми настояват да се омъжа за него. Трябва да се венчаем след две седмици. Две седмици! — повтори тя.

— Шшт! Успокой се, скъпа — зашепна ласкаво Джулиан, като я потупваше по гърба, сякаш беше измъчвано от колики бебе. — Положението надали е толкова страшно, колкото си мислиш.

— Не е страшно ли? То е… то е… — Поклати глава, като търсеше достатъчно силна дума, за да изрази отвращението, с което я изпълваше този брак. — То е непоносимо! Нещо, което не може да бъде понесено — изплака най-сетне тя. — Ще трябва да се омъжа за човек, чието лице не мога да понасям. Само като си помисля какво изпитание би било да прекарам целия си живот, като гледам този грозен белег…

Не довърши мисълта си и потръпна от погнуса. Някъде отдясно долетя тих смях:

— Аз самият винаги съм смятал този белег за малко страшничък, но смея да кажа, че вие сте първото момиче, достатъчно разумно, за да го види. — Последва ново изсмиване. — Или може би сте първото достатъчно дръзко момиче, за да изрази на глас истинското си мнение?

Софи хлъцна, отскочи от обятията на своя любим и се взря ужасена натам, откъдето идваше гласът.

На не повече от метър и половина, с чаша бренди в ръка, ако се съдеше по цвета на течността, седеше лорд Куентин Съмървил, братът на Линдхърст.

Прииска й се да умре на място.

— О-о… о-о! — заекна тя; не беше в състояние да направи или да каже каквото и да било повече.

Той се изсмя и се изправи. Изля останалото питие в гърлото си и заяви:

— Не се страхувайте, госпожице Барингтън. Уверявам ви, че вашето не особено ласкателно мнение за брат ми изобщо не ме засегна. Ако не сте чули, ще ви кажа, че двамата с негово височество не сме в особено добри отношения.

С прочутата си усмивка, разтопила стотици сърца само през този сезон, младият мъж остави празната чаша върху масичката за чай и се протегна като котка.

— Да знаеш, Оксли — изсумтя той, като прокара пръсти през разрошените си къдрици, — този диван е дяволски неудобен за спане.

Джулиан отвърна:

— Фризел се опита да те закара до леглото, но ти не искаше да имаш нищо общо с тази идея. Спомена нещо, че трябвало да отидеш при Хариет.

Куентин направи гримаса.

— Хариет, да. Сега си спомням, че обещах да я посетя снощи. Тя несъмнено е страшно ядосана, че не изпълних обещанието си.

Изглежда се замисли за момент върху проблема с Хариет, после сви рамене и се изправи вдървено на крака. Дори така разрошен, кой знае как успяваше да изглежда невъзможно красив и елегантен.

— Добре, де — промърмори той и вдигна смачканото сако, което му бе служило за възглавница. — Някоя джунджурия от „Ръндъл анд Бридж“ ще й помогне да си оправи настроението. — Направи нещо като поклон към Софи. — Извинете ме, госпожице Барингтън. Оставям двете влюбени птички. Трябва да решите как да се спасите от брачния ад с моя брат.

Когато вратата се затвори след него, девойката премести смаяния си поглед към все още усмихнатото лице на Джулиан.

— Аз… мислех, че сме сами. Изобщо… — Направи безпомощно движение с длан; усещаше, че й става по-зле. — Изобщо не съм предполагала, че по това време тук ще има някой друг.

— Не знаеше ли, че Съмървил живее тук?

Изгубила ума и дума от унижение, Софи поклати глава.

— Е, да знаеш, че живее. Както и Хъкнел, и Дюмонт.

— Тук живеете четирима? — изписка тя.

Беше скандално да отидеш в дома на един ерген, но да посетиш жилището на четирима бе равносилно на обществено самоубийство. Достатъчно беше някой само да заподозре, че е идвала тук, и репутацията й щеше да бъде съсипана. Дори бракът с Джулиан нямаше да я спаси от отхвърляне от висшето общество.

Забелязал тревогата й, виконтът отново зацъка с език, подобно на Елоиз, и отново я привлече в обятията си.

— Не се безпокой, скъпа — приласка я той. — Съмървил е добро момче и няма да спомене, че си идвала тук. Няма да го направи, ако го накарам да ми се закълне да мълчи.

Девойката скри лице в халата му; искаше й се земята да се разтвори и да я погълне.

— Оох! Никога не съм се чувствала толкова неудобно в живота си. Какво ли ще си помисли за мен негово височество.

Джулиан се засмя и я целуна по ухото.

— Куент мисли, че си най-очарователното и красиво момиче на света.

— Но начинът, по който се държах… ужасните неща, които наговорих за брат му.

— Както самият той ти каза, двамата не ги свързва никаква обич. Смята, че Линдхърст е арогантен, надут глупак и аз съм напълно съгласен с неговата преценка. Несъмнено сега изпитва още по-голямо уважение към тебе, след като ти прояви проницателност да видиш човека зад титлите и богатството.

Думите му не успокоиха ни най-малко Софи, която стискаше копринения му халат.

— О-о, но това е ужасно — възкликна тя. — Каква глупачка съм. Изобщо не трябваше да идвам тук. Трябваше да…

— Разбира се, че трябваше да дойдеш — прекъсна я младият мъж.

— Но…

— Погледни ме, Софи.

Макар и нежен, гласът му прозвуча твърдо. Тя неохотно се подчини.

Виконтът хвана брадичката й, приближи лицето й към своето и прошепна:

— Обичам те, Софи, и искам винаги да се обръщаш към мен, когато имаш неприятности. Знаеш, че ще направя всичко за теб. — Наведе глава и я целуна леко по устните. — Каквото и да е то.

Девойката се притисна в любимия си, трогната до сълзи от думите му. Остана известно време така, заровила лице в гърдите му, утешавана от силните удари на сърцето му. Когато най-сетне мъката й се поуталожи, тя се поотдръпна и впери изпълнен с обожание поглед в красивото му лице. Преливаща от любов, която не бе предполагала, че е възможна, тя прошепна:

— Знаех, че мога да разчитам да ми помогнеш. Знаех.

Младият мъж нежно й се усмихна.

— Винаги, скъпа моя, винаги ще ти помагам, колкото и ужасен да е проблемът ти.

— Не мога да си представя по-ужасен от този проблем. — Стисна отново робата му, но този път без предишното отчаяние. — О, Джулиан! Какво ще правим? Едгар настоява да се омъжа за Линдхърст. Накара ме тази сутрин да приема предложението му за женитба.

Усмивката на виконта се стопи и изражението му стана тържествено. Доближи лице към нейното и промълви:

— Обичаш ли ме, Софи? Истински и дълбоко?

— Знаеш, че те обичам.

— Достатъчно, за да прекараш остатъка от живота си с мен?

Почувства се много щастлива, любовта, чиста и бурна, избухна в гърдите й, когато осъзна какво означават думите му. Както се бе надявала, той щеше да се ожени за нея, за да я спаси от Линдхърст. Трогната, Софи прошепна:

— Да, Джулиан. Да! Обичам те с цялото си сърце. Не съм ли ти го казвала десетки пъти?

— Просто исках да съм сигурен в чувствата ти.

Тя обви ръце около врата му и придърпа главата му към себе си.

— Никога не съм обичала други и никога няма да обичам. Ти си единственият мъж на света за мен.

И запечата думите си със страстна целувка. Младият мъж изпъшка и я притисна силно.

— А ти, скъпа моя, си единствената жена за мен. Омъжи се за мен, Софи. Днес. Ще избягаме в Гретна Грийн и ще те спасим от Линдхърст. — Целуна я отново. — Кажи „да“. Кажи, че ще бъдеш моя.

Идеше й да закрещи от радост. Най-съкровените й мечти щяха да се осъществят. Щеше да стане виконтеса Оксли. Прегърна го щастливо през кръста и извика:

— Да. О, да! Да тръгваме веднага! На минутата!

Джулиан се засмя.

— Не бих могъл да тръгна за Гретна Грийн по халат, макар че… — Усмивката му стана дяволита. — Липсата на дрехи ще бъде добре дошла след това.

След това. Софи сведе глава, като се изчерви при мисълта за онова, което следваше след церемонията. Странно, но в мислите си за Джулиан тя никога не бе стигала по-далеч от олтара, докато в случая с Линдхърст беше точно обратното. Но сега тя се запита що за човек беше любимият й.

Някак си не можеше да си го представи с маргаритките или с крема. Не. Помъчи се да си припомни разказите на брата на Лидия за брачното ложе. А, да. Той вероятно беше от поетичния тип с бонбоните… от тези, които хранеха жената с подбрани сладкиши, докато я ухажваха с романтични стихове.

Тази мисъл не й даваше покой. Погледна крадешком към лицето му. Джулиан я наблюдаваше усмихнат като влюбен бъдещ младоженец. Да. Определено беше от мъжете с бонбоните и поезията. Софи срамежливо отвърна на усмивката му.

Виконтът изпъшка и така я притисна към себе си, че тя усети очертанията на тялото му през тънкия плат на халата.

— Боже мой, Софи, нямаш представа колко съм мечтал за този миг. Толкова си красива, толкова неустоима. Би могла да имаш всеки мъж от висшето общество, някой много по-богат и с много по-висока титла от моята. Чувствам се недостоен за теб.

— Разбира се, че си достоен. Няма по-достоен от теб в цялото висше общество — увери го девойката, като приглади назад падналия върху челото му кичур коса. Това съпружеско движение й хареса и тя го повтори, като се опиваше от мисълта, че ще може да го прави всяка сутрин. — Колкото до богатството и титлите, бих предпочела да водя по-скромен живот като твоя виконтеса, отколкото да живея пищно като маркиза на Линдхърст. Твоята любов е единственото богатство, което желая.

— Скромен живот ли? — Младият мъж снизходително се засмя, сякаш тя бе малко дете, което току-що бе изрекло нещо особено глупаво. — Скъпа ми Софи. Ние наистина няма да живеем така разкошно, както би живяла ти с Линдхърст, но животът ни в никакъв случай няма да бъде скромен. С моите десет хиляди годишно и с твоето наследство ще се справяме чудесно.

Девойката замръзна, а после отвърна поглед от усмихнатото му лице; щастието й помръкна при споменаването на нейното наследство. Естествено трябваше да му каже, че от него не е останало нищо. И точно така щеше да направи. Просто се бе надявала, че ще може да съобщи тази неприятна вест по-късно, след като се порадва поне за час на еуфорията във връзка с предстоящата си женитба.

— Скъпа? Да не би да казах нещо, с което те разстроих?

— Не. Просто…

Гласът й секна. Внезапно я обзе тревога. Ами ако той откажеше да вземе обременена с дългове жена? Беше чувала, че мъжете се ръководят в по-голяма степен от ума си, отколкото от сърцето.

— Софи? — Хвана я за брадичката и привлече лицето й към своето. След като се взира в нея в продължение на няколко секунди, се намръщи и промълви: — Бях прав. Ти си смутена. Не си много сигурна дали искаш да се омъжиш за мен, нали?

— О, не! — възкликна младата жена; не можеше да повярва, че изобщо й задаваше подобен въпрос.

— Какво тогава? Какво те измъчва? Знаеш, че можеш да ми се довериш.

Изглеждаше толкова искрен, толкова всеотдаен в желанието си да й помогне, че мрачните й мисли се изпариха. Той, разбира се, нямаше да постави парите над любовта им. Просто не беше такъв човек. Каква глупачка беше да се тормози с подобни предположения. Софи се усмихна и като срещна погледа му, отговори:

— Има нещо във връзка с моето наследство, което трябва да знаеш.

Джулиан отвърна на усмивката й с видимо облекчение.

— Ако се тревожиш, че братовчед ти ще откаже да ни даде твоята зестра, задето си постъпила против волята му, престани да се измъчваш; уверявам те, че не може да го направи. Ще го изправим пред съда, ако само опита да стори такова нещо.

— Не, не е… не е това. Става дума за… ами… — Преглътна с усилие и тихо изрече: — Няма никаква зестра.

Той се сви, сякаш го бе ударила с камшик.

— Какво?

— Няма никаква зестра — повтори девойката, този път по-силно. Изуменият му поглед я накара да добави: — Имах зестра, но… но братовчед ми я пропилял.

Очите на виконта се изцъклиха.

— Цялата?

Софи кимна.

— Дори по-лошо — имаме дългове. Заради тях трябва да се омъжа за Линдхърст.

Той със сигурност нямаше да има по-шокиран вид, ако току-що го бе обявила за пладнешки разбойник.

— Линдхърст знае ли? — изрече невярващо той.

— Не. О, не! Няма представа за това. Никой от висшето общество не знае. Дори аз го научих едва снощи. — Девойката поклати глава; тя самата все още не бе преодоляла напълно изумлението си от неочакваното развитие на нещата. — Аз съм пионка в плана на Едгар за спасяването ни от затвора за дългове.

— План ли?

Джулиан се отдръпна от обятията й и се намръщи.

Смръщването му със сигурност се дължеше на възмущението от безочливия начин, по който се бе опитал да я използва Едгар. Тя го запозна накратко с въпросния план. Когато приключи, любимият й се изсмя и заяви:

— С други думи, ти си се готвела да метнеш Линдхърст. Колко забавно щеше да бъде — високопоставеният и властен граф Линдхърст, направен на глупак. Това би намалило влиянието му с едно-две деления, бих казал.

Софи го гледаше занемяла. Не беше очаквала подобна реакция от него. Беше се надявала да й каже, че ще изплати дълговете й и двамата ще заживеят щастливо заедно. Вкопчена здраво в своята мечта, тя обви ръце около кръста му и прошепна:

— Но всичко това не ни интересува. Единственото, което има значение, е, че ще бъдем заедно.

Той хвана ръцете й, отблъсна я и заяви:

— Напротив, живо ни интересува. По една случайност аз също съм затруднен финансово.

Софи заклати глава, неспособна да приеме внезапната грубост в гласа му.

— Ще се оправим някак си — увери го тя, убедена, че суровото му изражение е резултат от току-що преживения шок. — Ако управляваме добре доходите ти, за няколко години ще успеем да изплатим дълговете. Разбира се, това означава, че най-вероятно ще трябва да живеем в твоето имение.

Виконтът я изгледа така, сякаш си е изгубила ума, а след това изсумтя и отново я отблъсна.

— Не желая да се „оправям някак си“ и определено не искам да се затворя през следващите няколко години в Линкълншир.

— Какво значение има къде или колко скромно ще живеем, щом ще бъдем заедно? — възкликна тя, отказвайки да повярва, че любимият й говори сериозно. — Любовта ще ни помогне да се справим.

— Любов ли? — изсмя се виконтът. — Любовта няма нищо общо с желанието ми да се оженя за теб.

— Но ти каза, че ме обичаш. Закле се, че си готов на всичко заради тази любов.

— Красиви слова, нищо повече. Същите празни думи, които използва всеки мъж, за да си хване някоя богата съпруга. — Скръсти ръце пред гърдите си и я изгледа с презрение. — Ако си повярвала на красивите думи, които мъжете ти шепнеха през целия сезон, значи си по-глупава, отколкото те мислех.

Девойката отвърна на погледа му; очите й започваха да се пълнят със сълзи.

— Значи не ме обичаш? — попита задавено тя; струваше й се, че й изтръгват сърцето от гърдите.

— Може да си глупачка, но поне учиш бързо — изрече той. — Не, не те обичам. И никога не съм те обичал, макар че, ако притежаваше зестрата, за която се говореше, с радост щях да се оженя за теб. Все пак ти си една много красива жена и аз те пожелах в мига, в който те зърнах. — Наклони глава и замислено я изгледа. — Всъщност все още те желая. Хмм. Може би все пак бих могъл да ти помогна. Да — кимна Джулиан, — струва ми се, че мога. Достатъчно е да се съгласиш да ми станеш любовница и аз ще уредя кредиторите ти никога да не те намерят.

Софи хлъцна от негодувание.

— Твоя любовница? Ама… но… това е…

— Изключително благородно от моя страна — намеси се виконтът, протегна ръка и плъзна пръст по извивката на едната й гърда. — Помисли само, скъпа. По този начин не само ще ти бъде спестен ужасът от затвора, ами и ще имаш удоволствието да бъдеш обект на интимно внимание от моя страна. А след като твърдиш, че ме обичаш, тази възможност би трябвало да ти допадне безкрайно много.

Софи отблъсна ръката му; никога не се бе чувствала толкова унизена.

— Как смееш да ме обиждаш така?

Той се засмя.

— Хайде, хайде, скъпа. Не мисли за това като за обида, а като за спасение.

— Предпочитам да се омъжа за Линдхърст, отколкото да вляза в такива… ъъъ, в такива недостойни отношения — отвърна тя и наистина го мислеше.

— Може би, но се страхувам, че бракът с Линдхърст не е решение, на което би могла да разчиташ отсега нататък.

— Разбира се, че е. Официално съм сгодена с него. До довечера всички в Лондон ще знаят за предстоящата ни венчавка.

— До довечера всички в Лондон ще знаят за посещението ти тук и за пропиляното ти наследство. И мога да те уверя, че нито висшето общество, нито Линдхърст биха погледнали с добро око на опита да бъдат направени на глупаци.

Софи не можеше да повярва на ушите си.

— Не би го направил!

— Напротив, бих. Нали разбираш, скъпа, макар да нямам намерение да се женя за теб, аз те искам в леглото си. И то много. А когато искам нещо, винаги го получавам.

Девойката се сопна, треперейки от омраза.

— Не и този път. Ще отричам твърденията ти до последния си дъх. Ти ще имаш срещу моята дума само твоята.

— И на Съмървил — напомни й той. — Със сигурност ще успея да убедя и Хъкнел и Дюмонт да вземат моята страна. Ставаме четирима срещу теб.

— Ти си отвратителен — изсъска Софи. — Не разбирам как изобщо някога съм те мислила за мил и благороден.

— Вече ти обясних как: ти си глупачка.

С изпепеляващ поглед тя изрече:

— Може да съм глупачка, но не съм развратница. Никога няма да ме имаш като твоя любовница. Никога!

Джулиан се ухили самодоволно.

— Ще видим.