Хедър Кулман
Софи (14)

Глава 14

Никълъс трябваше да признае, че Софи се бе справила чудесно. Погледна момичето, облегнало се на ръката му. Забелязваше толкова голяма промяна във външността на госпожица Мейхю, че сигурно нямаше да я познае, ако не беше издаденият от нея шум на слизане по стълбите.

Младият мъж се сети за цвилещия й смях. Ужасният глас на гостенката и неприятните теми за разговор разваляха ефекта от постигнатото.

Линдхърст въздъхна, докато слушаше живописното, но противно описание на госпожица Мейхю за това как най-добре се изкормва риба. Предполагаше, че повече от това не можеше да се направи за друг човек, особено ако си разполагал само с няколко часа за извършването на тази истинска магия. Обаче трябваше да признае, че само за няколко часа Софи бе направила повече за това момиче, отколкото той бе смятал, че ще успее да стори за цял месец.

Графът поведе своята гостенка през древната покрита порта към църковния двор и по пътечката. Докато минаваха през гората от надгробни камъни, графът се хвана, че се възхищава на резултата от усилията на Софи. Раздърпаната и вмирисана рокля на госпожица Мейхю бе заменена от друга, чиста и ухаеща на карамфил, в приятни цветове. Лененорусите й коси бяха измити (нещо, което бе смятал за невъзможно) и подредени на лъскави къдрици. И сега, като се вгледа в това млечно-бяло лице, Никълъс се възхити на майсторството на Софи с пудрата и гримовете. Ако човек виждаше за пръв път госпожица Мейхю, никога нямаше да заподозре слабостта й към слънцето.

Докато се усмихваше на своята събеседничка и слушаше описанието на ножовете за изкормване, младият мъж се вгледа в бонето й. То беше на Софи. Позна бяло-жълтото творение в мига, в който го видя, и си спомни ясно, сякаш беше вчера, колко очарователна бе с него на пикника на лейди Сейнсбери.

Дълго наблюдава бонето, преследван от спомена за този ден. Чу отново смеха на девойката, толкова сладък и прелъстителен. Видя отново сияйната й усмивка и усети топлината на дланите й, когато го бе хванала при играта на сляпа баба.

И отново изпита отчаяното желание да я направи своя. Линдхърст откъсна поглед от бонето, проклинайки упоритото си желание. Какво, по дяволите, мислеше, че прави, като се отдаваше на подобни спомени? Та той презираше това момиче, дяволите да го вземат. Колко пъти трябваше да си припомня този факт? Презираше я толкова силно, че всяка мисъл и спомен за нея трябваше да му бъдат отвратителни.

Изпълнен с омраза към самия себе си заради своята слабост, той насочи вниманието си към девойката, с която вървеше, твърдо решен да слуша внимателно оживения й монолог. Оказа се, че тя говори за производството на копринени корди за въдица.

— И тогава н-натопяваш ч-червеите в смес от о-оцет и вода за н-няколко часа — обясняваше тя. — След като ги извадиш, ги хващаш в д-двата края и ги р-разкъсваш на д-две. — Вътре щ-ще видиш д-две копринени т-торбич-ки. И-изтръгваш ги и ги о-обтягаш, докато станат д-достатъчно дълги за корда.

Сега младата жена се впусна да обяснява със светнал поглед процедурата на изсушаване и подготовка на така получените влакна. В този момент вниманието на Никълъс бе привлечено от звука на до болка познат смях. Въпреки усилията си да не му обръща внимание, той хвърли поглед през рамо.

Като добра камериерка, каквато вече се бе показала, Софи вървеше на няколко крачки зад своята господарка. За разлика от повечето камериерки обаче тя бе съпровождана от двама видимо омаяни лакеи. Странно смутен от тази сцена, графът присви очи и ги впери в двамата мъже, които очевидно се стремяха към благоразположението й.

Вдясно вървеше Чарлз, вторият лакей, а другият беше… Терънс? Да, от лявата й страна беше Терънс, четвъртият лакей. Линдхърст присви още по-силно очи, щом забеляза как я гледаха.

Нещо в жадния поглед на Чарлз и обожанието в очите на Терънс го накара да стисне зъби. Отново насочи вниманието си върху обекта на техните въжделения. Подобно на бонето на госпожица Мейхю той се сети веднага къде бе виждал вече прелестната й рокля. Беше я носила първия път, когато я бе извел на разходка в парка. Както и тогава, сега тя пак изглеждаше неустоима в нея. И го плени отново.

Кожата й имаше лек прасковен оттенък на фона на дрехата в коралов цвят; зряла, сочна праскова, която изкушаваше устните и обещаваше рая за всеки вкус. Колкото до кройката на роклята… ах! Съвършенство! Абсолютно съвършенство, което умно не разкриваше нищо и намекваше за всичко: дълги, добре оформени крака… женствени бедра… строен торс… и пълни, сочни…

Никълъс примигна смутено, когато се усети, че се е втренчил в гърдите на девойката. Унизен откъсна поглед и го насочи към спътницата си, като се молеше да не е забелязала срамното му държание.

Както можеше да се очаква, госпожица Мейхю не беше доловила нищо. Тя се взираше точно в противоположната посока, примигваше срещу слънцето и махаше с ръце като пияница, опитващ да спре файтон.

Благодарен за тази дребна милост, младият мъж се опита да разбере причината за оживлението й. На поляната, вдясно от внушителната средновековна църква, седеше баща й, заедно с неколцина от най-видните представители на местното благородническо съсловие. Виконтът му даваше знак да придружи дъщеря му. Доволен от това отклоняване на вниманието, графът се подчини с радост.

Докато маркизът представяше момичето, като го обрисуваше с най-ласкави и определено преувеличени слова, Линдхърст забеляза, че трима лакеи и един камериер от съседно имение се присъединиха към Чарлз и Терънс и също започнаха да ухажват Софи. Самата Софи, която си бе направила „приемна“ под едно дърво няколко метра по-нататък, очевидно се наслаждаваше на вниманието им.

„И защо не?“ — помисли си мрачно младият мъж. И шестимата имаха хубави лица, незагрозявани от никакви белези или други недостатъци, каквито й допадаха. За негова изненада го обзе внезапното желание да стовари юмруците си върху тези лица и да развали тяхното съвършенство. Особено на Чарлз Дибс. Той не пускаше ръката на Софи и не откъсваше очи от деколтето й…

Дланите му се свиха в юмруци. Ако слуховете бяха верни, а Никълъс бе сигурен, че са верни, негодникът бе баща на единайсет от сюрията извънбрачни деца, които тичаха из селото. А сега очевидно желаеше с помощта на Софи да закръгли бройката им до дванайсет. Тази мисъл накара кръвта на графа да кипне. С мъка се удържа да не прибегне към насилие.

Нямаше представа защо точно го вълнуваше какво щеше да направи тя и с кого. Представата за високомерната госпожица Барингтън, неомъжена и с извънбрачно дете от един лакей, би трябвало да му се стори безкрайно забавна.

Но в действителност тя не го забавляваше ни най-малко. Не и като си помислеше как негодникът щеше да коленичи между бедрата й и да сподели с нея първия й екстаз. Това удоволствие трябваше да бъде негово, дяволите да го вземат! Беше го заслужил. Беше я ухажвал, беше й предложил брак. Проклет да бъде, ако стои настрани и гледа как онзи негодник взема това, което той самият не бе успял да спечели.

Докато съзерцаваше мръсника с желанието да може да убива с поглед, към малката групичка обожатели се приближи хубаво момиче. Графът разпозна веднага Фанси, камериерката. Изражението й показваше недвусмислено, че е готова да удуши някого.

— Чарлз Дибс! — извика тя, като спря непосредствено пред него.

Лакеят откъсна очи от Софи и на лицето му се изписа досада.

— Какво искаш, Фанси?

— К’во искам ли? К’во искам? — Младата жена скръсти ръце пред гърдите си и впи искрящ от негодувание поглед в него, като потропваше нервно с крак. — Туй, което искам, е да знам защо ни мъ съпроводи до църквата, както обеща. Чаках ли чаках в проклетата градинка, защото така рече, но ти така и ни съ появи.

Чарлз я оглежда студено в продължение на няколко секунди, после отвърна с безразличие:

— Забравих.

Повдигна рамене и пак насочи вниманието си към Софи; очевидно епизодът бе прекалено незначителен за него, за да даде някакво по-дълго обяснение или да се извини.

Фанси обаче нямаше намерение да позволи да я пренебрегнат току-така. Тя изсъска:

— Струва ми съ, чи напоследък редовно ма забравяш. Говориш едни красиви неща, молиш ма да съ срещнем и обещаваш к’во ли не, и после тръгваш подире й. — Посочи към Софи. — И забравяш да дойдеш. Сещаш съ за мен само когато искаш нещо, коет’ тя, както виждам, няма намерение да ти даде.

Чарлз въздъхна мъченически, сякаш изтърпяваше най-голямото мъчение. После хвърли самодоволен поглед към своите събеседници и се подсмихна. Трима от четиримата лакеи се изкискаха и го тупнаха силно по гърба, за да изразят задоволството си от подигравката му към Фанси и нейните оплаквания. Терънс и камериерът се спогледаха смръщено, докато Софи го гледаше така, сякаш току-що му бяха изникнали рога.

Изражението й озадачи Никълъс. Възможно ли беше вече да е попаднала под очарованието на лакея и откритието, че я мами с друга, да й бе причинило мъка? Убеди се, че случаят е точно такъв, когато девойката възкликна задавено:

— О, Чарлз. Как можеш да си играеш така с чувствата на Фанси?

Той махна безгрижно с ръка.

— Нищо такова не съм правил. Просто пофлиртувахме малко и толкова. Уверявам те, че това не означава абсолютно нищо.

Фанси възмутено възкликна.

Той я огледа от глава до пети, след което впери очи в Софи и додаде:

— Истината е, скъпа ми госпожице Бартън, че това не означава нищо. Женички като нея непрекъснато се хвърлят на врата ми. Аз просто вземам онова, което ми се предлага, и продължавам напред.

Думите му възмутиха Софи. Фанси изписка отново.

— Изобщо не беше така и ти го знайш — извика Фанси и тръгна към него. Стената от смутено гледащи мъже се раздели пред нея. — Никога не съм се хвърляла на врата ти. Никога! Бях добро момиче, когат’ дойдох в Хоксбъри. Ти беше тоз’, дет’ мъ преследваше, дет стенеше колко мъ обичаш и обещаваше да съ ожениш за мен, ако ти дам туй, дето искаш.

— Ама какви ги говориш, Фанси — зацъка Чарлз. — Защо ще те преследвам, когато толкова много жени си оспорват вниманието ми?

— Защото аз бях хубаво парче, както сам каза, ето защо. Спря пред него и го загледа с омраза. — Каза, чи мъ обичаш, защот’ съм добро момиче, и мъ прилъга да ти дам туй, коет’ пазех за моя съпруг. Каза, чи ши съ ожениш за мен, ако ти го дам.

Лакеят заяви:

— Защо, по дяволите, да се женя за такава като теб? Казах ти, че един ден смятам да си купя чин в армията и да се издигна в обществото до положение на благородник.

— Е, и? — попита Фанси. — Не виждам к’во общо има туй е наш’та женитба.

Той я изгледа с неприкрито презрение.

— Значи си по-глупава, отколкото те мислех. — И продължи, без да обръща внимание на възмущението й: — Като джентълмен ще имам възможност да натрупам богатство и аз точно това и възнамерявам да сторя. Щом забогатея, естествено, ще искам да вляза във висшето общество. За тази цел ще имам нужда от изискана и възпитана съпруга. — Хвърли многозначителен поглед към Софи. — За предпочитане с благороден произход. Ти, Фанси Дженкинс, си една повлекана и затова не отговаряш на моите изисквания.

Намекът за брачно предложение на негодника очевидно не донесе облекчение на Софи; тя изглеждаше изумена. Реакцията й стъписа Никълъс. Ако тя имаше някакви чувства към Чарлз, щеше да бъде поласкана да научи за почтените му намерения. Е, той наистина бе лакей, но в нейното положение това беше най-доброто, на което можеше да се надява. Тя несъмнено беше наясно с това.

Линдхърст сви рамене. Е, добре, де. Явно нещо я смущаваше, но то със сигурност не беше отвратителното му отношение към Фанси. Не и след като бе причинила на него самия всичко това. Ако не друго, жестокото поведение на Чарлз щеше да й покаже колко си подхождат двамата. Защо…

— Колин? — Младият мъж примигна и видя баща си, който клатеше глава. — По-добре остави слугите да се оправят сами. Не съм ли прав?

Маркизът погледна към своите събеседници за потвърждение и те моментално закимаха.

Сър Джон Гибс продължи да клати плешивата си глава като марионетка, чийто конец бе силно отпуснат.

— Абсолютно си прав, Бересфорд. Лошо е да се меси човек в делата на по-низшестоящите. Много лошо. Причинява сръдни.

— И проблеми — допълни сър Базил Кутс, раздразнителен осемдесетгодишен баронет. — Кара ги да правят какво ли не, за да им обърнеш специално внимание.

— О-освен това, п-прислугата не з-знае абсолютно нищо за р-риболова — изписука госпожица Мейхю.

Преди Никълъс да успее да си обясни какво общо има риболовът с уреждането на свади, църковните камбани забиха, призовавайки богомолците да влизат.

Маркизът предложи ръката си на госпожица Мейхю.

— Ще ми доставиш ли това удоволствие, скъпа? — Тя отвърна, че приема. Той потупа бащински малката й длан, кимна на събеседниците си и попита: — Ще вървим ли, господа?

Те отново закимаха.

Всички, с изключение на сина му. Той не се сдържа и хвърли отново поглед към групичката край дървото. В същия момент Фанси прокле Чарлз:

— Гаден мръсник! Надявам се бял ден да не видиш и да пикаеш огън.

Въпреки гнева на младата жена Линдхърст долови в гласа й отчаяние.

Тя се завъртя. Тогава Чарлз я хвана за лакътя и грубо я обърна. С изкривено от ярост лице той силно я зашлеви.

— Да не съм те чул да ми говориш така, повлекана с повлекана. Чуваш ли ме? Никога!

Със следващия шамар я повали на земята.

Никълъс изохка и се спусна към тях, вбесен от случилото се. Да оставяш слугите да уреждат сами споровете помежду си беше едно; да стоиш и да наблюдаваш безучастно как един лакей малтретира два пъти по-дребна от него камериерка вече беше съвсем друго.

— Линдхърст.

Някой го хвана за ръката и го възпря. Изгледа го нетърпеливо. Беше сър Джон Еибс; той се намръщи и поклати глава.

— Неприятности, момче. Така само си търсиш неприятностите.

— Ще рискувам — отсече графът и измъкна ръката си.

Кимна на стареца и тръгна към прислужниците. И тогава видя, че Терънс бе застанал пред Чарлз, стиснал юмруци, с изкривено от гняв лице.

Никълъс се изпълни с възхищение към смелостта му, тъй като той беше още почти момче. Очевидно защитаваше камериерката от физически зрелия Чарлз и това го представяше като достоен за похвала и същевременно — безразсъден кавалер.

Линдхърст спря току пред тях и извика:

— Чарлз! Терънс!

И двамата се обърнаха щом чуха гласа му, прошепнаха „милорд“ и се поклониха вдървено. Другите лакей и камериерът побързаха направят същото, докато Софи се взираше в проснатата на земята Фанси.

Графът едва се сдържа да не се нахвърли върху Чарлз. Щракна с пръсти към другите слуги. Разбрали, че са свободни, те забързаха към църквата; очевидно изпитваха облекчение.

Щом се отдалечиха, Никълъс впери неумолим поглед в обекта на своя гняв и процеди:

— Аз съм много толерантен човек, но и моето търпение има граници. Ти, Чарлз, престъпи тези граници с неджентълменското си поведение.

— Неджентълменско поведение ли? — повтори лакеят изненадан. — Извинете ме, милорд, но нямам представа за какво говорите.

Този човек явно смяташе малтретирането на жени за нещо напълно нормално и това вбеси окончателно неговия господар. Той изръмжа, треперейки от усилието, което му струваше сдържането на гнева.

— В такъв случай, Дибс, знай, че не мога и няма да търпя присъствието на човек, който удря жени. Тъй като ти се показа точно като такъв, аз те освобождавам от твоите задължения. Върни се незабавно в Хоксбъри и си събери багажа. Искам да си си тръгнал, като се върна от църква.

На Чарлз му бяха необходими няколко секунди, за да осъзнае думите му. Присви очи и рече:

— Моля за извинение, милорд, но аз съм на служба при вашия баща, не при вас. И именно той, а не вие, може да реши дали трябва да бъда уволнен.

Тонът му показваше, че очаква друго решение от страна на маркиза.

Линдхърст го изгледа студено, а след това кимна отривисто.

— Както желаеш. Ще обсъдим този въпрос с баща ми след службата.

Очите на лакея светнаха. Той наклони победоносно глава в знак на съгласие и прошепна:

— Благодаря ви, милорд. Ако не желаете нищо друго, моля да бъда извинен.

— Ама, разбира се.

Лакеят се поклони официално и тръгна. Едва бе направил няколко крачки, когато Никълъс го повика:

— Чарлз?

Той спря, но не се обърна.

— Милорд?

— Преди да си се отдалечил, ми се струва, че е най-справедливо да те предупредя за непоносимостта на баща ми към тези, които удрят жени.

Този път лакеят се обърна и устните му се разтегнаха в самодоволна усмивка.

— Благодаря ви, милорд, но съм сигурен, че възгледите му ще се смекчат, щом научи за недопустимото поведение на Фанси. Баща ви е разумен човек.

Графът не обърна внимание на хапливия намек, скрит зад забележката.

— Радвам се, че мислиш така, но се съмнявам, че прислужникът, когото уволни миналата година, ще се съгласи с теб.

Чарлз сви рамене.

— Сигурен съм, че ще прецени нещата другояче, щом чуе това, което имам да кажа в моя защита. Ако ли не… — и отново сви рамене. — Какво мога да изгубя, ако опитам?

— Може би препитанието си.

Дибс пак повдигна рамене.

Лесно ще си намеря друго място.

— Казах препитанието, не мястото — изрече с усмивка. Виждаш ли, Чарлз, баща ми не само уволни прислужника; той се погрижи да не го приемат в нито един уважаван дом в Англия. Както чух, нещастникът работел в една от най-ъъъ… неприветливите кръчми край пристанището. Казват, че започнал да пие, за да облекчи мъката си.

Лакеят пребледня при последните думи, но не показа никакъв друг външен признак на притеснение. Именно по време на проявата на този достоен за възхищение стоицизъм Линдхърст се сети как най-подобаващо да накаже виновника за провинението му. Той продължи:

— Искам да знаеш, че макар да бях съгласен с уволнението на въпросния човек, според мен той не заслужаваше да бъде съсипан.

Лакеят го изгледа, изгубил ума и дума за момент. След това се изкашля и изрече:

— Да не би да искате да кажете, че ако приема уволнението тук и сега, това няма да се отрази на препоръките ми?

— Казах, че този човек не заслужаваше да бъде съсипан, а не че трябваше да му се позволи да продължи да работи като прислужник.

Чарлз се намръщи.

— Това, което казвате, няма смисъл. Прислужникът, който няма повече възможност да работи като такъв, няма как да се препитава и следователно със сигурност ще бъде съсипан.

— Съществуват и други начини за препитание.

— И към кои точно предлагате да се насоча? Единственият опит, който имам, е като слуга.

— Мисля си за нещо, което ще те държи по-далеч от жените и, ако даде Господ, ще те излекува от неприятния навик да ги удряш.

Лакеят го изгледа подозрително.

— Нали не предлагате да бъда откаран с кораб до Италия или Испания, за да стана монах?

Никълъс се засмя, развеселен от въпроса.

— Не. Някак си не мога да си те представя като монах. — Поклати глава. Наистина беше абсурдно да си представиш развратния лакей в грубо расо и с остригана глава. — Не. Мислех си по-скоро за армията.

— Армията ли? — почти се задави Чарлз.

— Армията — потвърди графът. — Имам влиятелен приятел там, който при това ми е много задължен. Предлагам да ми се издължи, като ти даде чин. Разбира се, ще го информирам за грубиянското ти държание и ще го натоваря със задължението да го коригира.

Както бе очаквал, предложението допадна на лакея.

— Милорд! Ама това е повече, отколкото…

Никълъс го прекъсна с рязко движение на ръката.

— Държа да те предупредя, че чинът няма да бъде висок, най-много младши лейтенант. Освен това ще настоявам да подпишеш договор за не по-малко от пет години. След този период ще можеш или да останеш в армията, или да продадеш чина си. За мен е без значение кое ще предпочетеш. Но ако въпреки всичко напуснеш преди петата година, правото за чина се прехвърля на мен, а ти ще можеш да живееш както желаеш.

— О! Милорд, това е просто невероятно…

Линдхърст го прекъсна отново:

— Споразумяхме ли се?

— Да… да! Благодаря, милорд. Благодаря! Ще ви бъда вечно задължен.

— Чудесно. В такъв случай върви да си приготвиш багажа. Ще се постарая документите да бъдат подписани веднага, за да можеш да тръгнеш за Лондон още тази вечер. — Нямаше нужда да изрича втори път командата. — Млад глупак — промърмори той, докато наблюдаваше бързо отдалечаващия се между гробовете лакей. — Залагам титлата си, че след като прекара само една седмица под командването на Елъм, ще престане да се усмихва.

— Извинете, милорд? — обади се Терънс.

Никълъс го погледна накриво.

— Хората на капитан Ралф Елъм казват, че имал желязна ръка. Освен това той уважава много жените. Нужно ли е да давам повече обяснения?

Терънс се позасмя и поклати глава.

— Браво, милорд!

— Значи Чарлз ще бъде наказан! — възкликна Софи.

Графът я изгледа раздразнено. Въпросът й показваше ясно какво мисли — че му липсва правилна преценка… както впрочем и всичко друго. Ядосан както на нея, че има такова мнение, така и на себе си, задето се вълнува от него, той се сопна:

— Разбира се, че ще бъде наказан. Какво очакваше да направя? Да го възнаградя?

Страните й пламнаха като любимите на майка му амарилиси и както винаги младата, жена побърза да извърне поглед от лицето му.

— Не… ъъъ, да. Искам да кажа, мислех, че ще го възнаградите. Искам да кажа, неумишлено, но… — Поклати отчаяно глава. — Това, което се опитвам да кажа, е, че…

— Струва ми се госпожица Бартън се опитва да ви информира, че Чарлз винаги е мечтал за военен чин. Затова мисли, че вие без да искате го възнаградихте, като му го осигурихте — намеси се Терънс. — Моля за извинение, милорд, но аз останах със същото впечатление като нея. Сега си давам сметка, че трябваше да се досетя, и ви се извинявам смирено за тези мисли. Софи от своя страна е в имението отскоро и няма представа за вашите…

Никълъс го накара да замълчи с жест.

— Не са нужни извинения. Разбирам много добре. — Коленичи до плачещата Фанси, която използваше полата си вместо носна кърпа, и додаде: — Струва ми се, че сега нямаме втори лакей, Терънс. Какво ще кажеш за този пост?

— Аз? Втори лакей? — зяпна младежът.

Линдхърст кимна.

— Като защити Фанси, ти се показа достоен за това повишение. Мога да те уверя, че баща ми ще се съгласи, щом научи за кавалерската ти постъпка. Следователно от теб се иска само да кажеш „да“, за да получиш мястото.

— Д-да, милорд! И благодаря. За мен ще бъде чест.

— Добре. В такъв случай първото, което ще направиш като втори лакей, е да информираш баща ми, че съм бил задържан и ще се забавя малко.

— Много добре, милорд.

И с вид на човек, който всеки момент ще се пръсне от вълнение, Терънс се поклони пъргаво и се спусна към църквата.

След като уреди този въпрос, графът насочи вниманието си към хълцащата камериерка. Измъкна носната кърпа от джоба си и прошепна:

— Наранена ли си, Фанси? Имаш ли нужда от лекар?

Тя поклати глава, все така заровила лице в полата си.

Младият мъж се приближи още малко, като се опитваше да зърне лицето й. Беше разбрал, че прислужниците не обичат да признават своите наранявания и заболявания, особено пред работодателите. И напълно основателно. Уволняването на прислужници заради някакъв недъг бе широко разпространена, макар и нехуманна практика, която възмущаваше еднакво и него самия, и неговите родители. Въпреки репутацията им като великодушни и състрадателни хора някои от слугите се страхуваха. Затова на представителите на семейство Съмървил често се налагаше да се досещат за здравословните проблеми на своите прислужници, за да могат да се погрижат за тяхното лечение.

Тъй като се притесняваше да не би и този случай да е такъв, Никълъс промълви:

— Сигурен съм, че си в чудесна форма, както твърдиш. Въпреки това ще се почувствам по-спокоен, ако ми позволиш да ти огледам лицето. — Когато Фанси подсмръкна и свали полата си достатъчно, за да го погледне предпазливо, той се усмихна и додаде: — Наистина ще ми направиш огромна услуга, ако ми позволиш да те видя.

Пълните й със сълзи очи се разшириха.

— Хъ? Как?

— Като ме спасиш от тълпата твои обожатели, ето как.

Сега вече младата жена се ококори.

— Каква тълпа от обожатели?

— Ами тези, които несъмнено ще скочат и ще ме разкъсат на парчета, ако поради небрежност стана причина за повреждане на красотата ти.

Фанси го гледа като ударена от гръм в продължение на няколко секунди, след което се изкиска и пусна полата.

— Хайде, милорд, ни съ шегувайте с мен сега.

Линдхърст се усмихна още по-широко, когато хвана брадичката й и повдигна обляното й в сълзи лице.

— Аз? Никога! Аз говоря само истината. Достатъчно е да видиш как те гледат мъжете, за да се увериш, че е така. — Доволен от усмивката й, той побърза да огледа лицето й. Стори му се напълно невредима, като се изключеше синината на лявата буза. Усмихна се с облекчение и я пусна. — Както изглежда няма нищо сериозно, но лявата ти буза придобива интересен пурпурен цвят.

Камериерката подсмръкна и опипа предпазливо мястото.

— Не се страхувай, госпожице Дженкинс — додаде графът, като й подаде носната си кърпа. — Има предостатъчно време синината да мине, за да можеш пак да омаеш твоите обожатели на летния празник.

Думите му обаче не й доставиха удоволствие, както бе очаквал; вместо това Фанси отново заплака. Напълно объркан, Никълъс се обърна към Софи за помощ. Тя го гледаше много странно. Беше му достатъчна една секунда, за да разбере, че съзерцава лицето му, и още една, за да се смути от това. Нямаше представа какво бе причинило внезапното й прехласване, но нещо му подсказваше, че то нямаше да му хареса, ако случайно го открие.

С усещането, че никога не се е чувствал така притеснен както в този момент, той сведе глава и инстинктивно скри обезобразената страна на лицето си. Изрече първото, което му дойде наум, като се молеше поне гласът му да прозвучи спокойно.

— Съжалявам, Фанси. Исках само да те развеселя.

Младата жена поклати глава.

— Вие не сте виновен, милорд. Аз съм виновна. Разправях на всички как… — тя шумно се изсекна. — Как Чарли мъ обича и как шъ обяви годежа ни на летния празник. — Спря, за да издуха гръмко носа си. След това възкликна: — И наистина е така! Той твърдеше, чи мъ обича и иска да съ оженим. Когат’ хората чуха, чи само мъ е заблуждавал, за да съ добере под полата ми…

Не довърши мисълта си и зарида.

— Хайде, хайде, Фанси. Всичко ще се нареди, ще видиш. — Никълъс я потупа неловко по ръката. — Единственото, което ще си помислят другите, е, че Чарли е копеле, и ще бъдат доволни, че си отиде. А най-много от всички ще се зарадват твоите обожатели. Няма да се изненадам, ако започнат да висят денонощно пред вратата и да претендират за привилегията да те ухажват.

Дяволите да го вземат, как мразеше да гледа плачещи жени. В такива случаи винаги се чувстваше малко виновен, сякаш е можел да стори нещо, за да предотврати нещастието им.

Фанси зарида още по-гръмко.

— Никой мъж няма повече да мъ поиска… е, освен за да легна с него. Чарли е прав. Аз съм нищо…

Линдхърст я стисна за раменете и я раздруса, за да я накара да млъкне.

— Не говори такива неща. — Болката й му се стори толкова позната; тя заби нокти в незарастващите му рани и му причини неописуеми страдания, от които дъхът му секна. Обзет от отчаяното желание да успокои и нейната, и собствената си мъка, той стисна още по-силно раменете на младата жена и я разтърси отново. — Погледни ме, момиче. — Тъй като главата й пак остана отпусната и тя продължи да хлипа, графът я разтърси този път толкова силно, че Фанси изтърва носната си кърпичка. — Казах да ме погледнеш, по дяволите! Искам да бъда сигурен, че слушаш, като ти говоря.

Но още щом му се подчини, той съжали, че я накара да го направи. Очите им се срещнаха и на него му се стори, че се оглежда в огледало; техните дълбини отразяваха същите убийствени съмнения и липса на самоуважение, които преследваха и него самия. Това му подейства като удар.

Забравил всичко друго, освен общата им мъка, той я погледна и промърмори:

— Знам какво е да бъдеш осмян публично, Фанси. Повярвай ми, знам. И знам какво чувстваш. Смазващо е, не мога да опиша по друг начин това чувство. Прониква до самата сърцевина на съществото ти и прояжда душата. Човек се чувства дефектен, нежелан и безпомощен. — Гласът му премина в шепот: — Най-лошото, започва да се съмнява в себе си и да се пита дали наистина е дотолкова недостоен за любов, колкото смята другият.

Някой изхълца. Беше Софи. Чувствата така го бяха завладели, че бе забравил напълно за нейното присъствие. Младият мъж стисна зъби. Дяволите да го вземат. Не може да не си бе дала сметка, че именно тя го бе сломила. Несъмнено думите му й бяха доставили огромно удоволствие и се наслаждаваше на успеха си. На всичкото отгоре сега тя издаде някакъв трудно определим звук, може би потиснат смях, и се приближи.

Е, за нищо на света нямаше да й позволи да вземе надмощие. Никълъс насочи вниманието си отново към камериерката; всъщност я виждаше за пръв път от началото на трескавата си реч. Тя бе престанала да плаче и удивено го наблюдаваше.

Наложи си да се усмихне и заяви:

— Не позволявай на никого да те унищожи по този начин, Фанси. Никога! Ако някой е толкова зъл човек, че да нарани умишлено другиго, той не притежава нито дълбочина на характера, нито яснота на ума, за да направи правилна преценка. Следователно неговото мнение няма стойност. Нещо повече, не ти, а той е недостоен и не заслужава любов. Неговата безчувственост го прави такъв.

— Лорд Линдхърст е прав, Фанси. За всичко — обади се тихо Софи.

Ако не бе седнал, Никълъс щеше да падне от учудване. Последното, което бе очаквал от Софи, бе съгласие с думите му. Объркан, той пусна раменете на камериерката и погледна крадешком към девойката.

Тя продължаваше да го съзерцава, но по един по-скоро замислен и доста тъжен начин. Младият мъж би могъл да си помисли, че се е разкаяла. Но, разбира се, повърхностната госпожица Барингтън беше неспособна на подобни благородни емоции…

Наистина ли е неспособна? Объркан, графът извърна очи.

— Защо ти пука к’во мисля или чувствам, госпожице Навирен нос? — рече Фанси, като се изсекна с ураганна сила. — Ти ни мъ харесваш и никога не си опитвала да го скриеш.

Настана кратко мълчание, след което Софи въздъхна.

— Имаш право. Аз не те харесвам така, както и ти не харесваш мен, нито пък сега се опитвам да покажа нещо друго. Съгласна съм с негово височество, тъй като всичко казано от него е вярно.

Камериерката подсмръкна.

— Как не. Остава да ми кажеш, чи ни си съгласна и с туй, коет’ Чарли наговори за мен.

— Ами, действително не съм съгласна.

— За малко да ти повярвам.

Линдхърст чу шепота на трева и лекото шумолене на муселин, тъй като Софи се приближи още повече до мястото, където той стоеше с камериерката.

— Виж, Фанси. Признавам, че не бях сърдечна с теб, но същото може да се каже и за теб. Ти се държиш зле с мен от мига, в който се запознахме. Не бяха минали и пет минути, откакто пристигнах в Хоксбъри, и ти започна да се заяждаш с мен.

— Защот’ ти мъ гледаше така отвисоко, сякаш аз не бях нищо повече от вчерашна помия.

— Точно така ме гледаше и ти — заяви помирително Софи.

— Туй са глупости! Не съм аз таз, дет започна първа. — Фанси се извъртя и насочи обвинително показалец към своята съперница. — Ти започна. Ти и твоето държание, с коет’ държеше да ни напомняш непрекъснато, чи си баронска щерка. И изобщо не ни разправяй, чи ни си съ държала тъй. Сама го знайш!

— Никога не съм твърдяла, че не съм се държала така. И, признавам, това допринесе в голяма степен за затвърждаване на глупавата неприязън помежду ни. Но пак повтарям — твоето, а не моето държание запали искрите на тази вражда.

— Ха! Туй доказва, чи лъжеш, тъй кат’ аз не съ правя на такваз или онакваз.

— Така ли?

— Така! Ти си таз’, дет’ все съ разхожда с вид на кралица и съ държи тъй, сякаш е нещо много повече от нас.

— А как тогава ще наречеш вечния си стремеж да ме поучаваш и да парадираш с по-високото си положение и слугински умения? Ами осмиванията, ами това, че никога не изпускаш възможността да кажеш на колкото се може повече хора колко съм глупава и безполезна? Би ли ми обяснила какво означава това, ако не стремеж да покажеш колко си по-добра от мен?

Фанси повдигна рамо.

— Нима ти пука к’во мисли или казва такваз кат’ мен? Ти си дама, а аз съм само една камериерка. Никой не ми обръща внимание.

Никълъс погледна крадешком към Софи, заинтригуван от реакцията й. Макар да не му се искаше да признае, намираше, че се справя по достоен за възхищение начин с враждебността на камериерката. Хубава работа. Той да се възхищава на госпожица Барингтън за нещо друго, освен за външността. Изумително.

В това време Софи седна до своята неприятелка и прошепна:

— Интересува ме, защото съм човек. Също като теб. А нима всички хора не искат да бъдат харесвани и приети от техните себеподобни?

Фанси издаде грозен звук.

— Себеподобни? Пфу! Ние с теб не сме равни. Ти си от голямото добро утро и никога не позволяваш нито на мен, нито на когат’ и да било другиго да го забрави. И как можем да го забравим, след кат’ непрекъснато съ държиш отвисоко и ни срамиш с красивите си приказки.

Софи очевидно се замисли над думите й, после кимна.

— Права си, не сме равни. Не и ако използваме произхода и възпитанието като мярка за сравнение. Но ако премахнем наложените от обществото стандарти, ще видиш, че под различията в говора, поведението и външността всъщност си приличаме много. Ти самата ми го показа току-що.

Искрената смиреност в гласа й стопли сърцето на Никълъс; искрицата пламна, когато Софи го погледна и добави:

— Както направи току-що и негово височество. — Нежният й сив поглед срещна неговия и тя му се усмихна мило. — Благодаря ви, милорд — прошепна.

Крайно объркан, графът се извъртя така, че да не се вижда обезобразената му буза, и кимна. За негово още по-голямо смущение тя не отвърна поглед, а продължи да го наблюдава и се усмихна. И как ти показахме?

Софи насочи вниманието си към Фанси; Линдхърст побърза да благодари на Господ за тази благословия.

— Като те гледах колко си отчаяна от предателството на Чарлз, аз сякаш видях себе си. Негово височество описа своята болка, сякаш описа моята. Аз също бях отхвърлена с презрение.

— Някой шъ мъ ощипе ли? Ти? — изписка камериерката и зяпна от изумление, сякаш нейната неприятелка току-що бе признала, че е танцувала гола на градския площад.

Тя на свой ред се усмихна и кимна.

— Да. Аз. И когато видях, че всички страдаме по един и същи начин за едни и същи неща, осъзнах колко сме свързани всъщност. Това, което ни свързва, е, че всички сме хора с чувства. Научих също така колко лошо можеш да нараниш някого с една безгрижно изречена дума или необмислено действие.

По дяволите. Тя го гледаше отново, но този път не се усмихваше. Погледът й беше сериозен, красивите й очи бяха помрачени от… какво? Угризения? Преди да успее да определи, в далечината се разнесе глъчка и привлече погледите и на тримата.

От църквата излетя госпожица Мейхю, като пищеше с цяло гърло и бежешком късаше роклята си. По петите й се носеше виконтът. От църквата се изсипаха всички богомолци, но само маркизът и достопочтеният Мартин хукнаха след тях.

— Бойн, Мейфлай. Ще отидем веднага на река Бойн и ще се обърнем към сьомгата. Тя ще знае как да усмири бога на риболова — изрева Бръмбли.

— Б-богохулство! Виновна съм в богохулство! — Последното парче от полата на госпожица Мейхю падна и разкри дълги бухнали панталони, ушити като че ли от брезент. Несъмнено и те бяха от многобройните изобретения на баща й. — В-виждаш ли? — Девойката коленичи. — Друг знак. Водните обитатели никога няма да ми простят. Никога! Ох! Трябваше да се досетя, че ще се случи нещо ужасно, ако отмия риболовния си аромат.

Заекването й бе изчезнало почти напълно.

Никълъс кимна на двете си събеседнички, скочи на крака и се присъедини към групичката на преследвачите. Изравни се с баща си и извика:

— Какво се е случило?

Маркизът си пое няколко пъти дъх, преди да отговори:

— Не съм виждал по-особено нещо. Госпожица Мейхю се бе изправила за молитва и изведнъж роклята й се разпадна по шевовете. Двамата с Бръмбли са сигурни, че това е знак за гнева на бога на рибите или някаква подобна лудост. — Маркизът се изсмя. — Кой знае? Може би в брътвежа за някакъв бог на рибите все пак има нещо. Не мога да си представя какво друго би направили това с роклята на момичето.

Какво наистина? Младият мъж премести поглед от баща си към госпожица Мейхю, която крещеше към мястото, където се намираше в момента Софи, нещо за някакво боне, носещо късмет при риболов. От лявата й страна стоеше друга жена. Как й беше името? Роуз? Дейзи? Не, Панси. Тя носеше друго от нейните бонета. И двете бяха притиснали длани към устите си, сякаш от ужас.

Линдхърст се усмихна. Какво ли ставаше наистина.