Катлийн Удиуиз
След целувката (23)

23

Джеф рязко се изправи, внезапно откъснат от сънищата си. Точно сега главата му сякаш се взриви от нетърпимата болка.

— По дяволите! — измърмори той и притисна длани до слепоочията си. След миг изрева: — Райс! Какво, по дяволите, си ми сторил?

Тих кикот някъде наблизо накара Джеф да примижи срещу фенера, окачен на пътеката между килиите. Очите му се взряха в мрака отвъд кръга светлина и едва тогава забеляза младият негодник, който беше станал причината за всичко това.

— Добър ден, Бърмингам — поздрави го Олни, арогантно ухилен. — Как се чувстваш тая вечер? Сигурно не знаеш, ама спа доста. Даже шерифът си помисли, че ще откараш така до сутринта. И май сметна, че спокойно може да те остави.

— Я млъквай, Олни — сопна му се Джеф.

Въпреки пулсиращата болка в главата си, огледа внимателно цялото помещение с килиите и откри, че няма никой друг, освен него и Олни. Въпреки усещането, че главата му всеки миг ще експлодира, той се приближи олюлявайки се до вратата и понечи да я отвори. Само че със слисване разбра, че не поддава. Яростно я разтърси, облегна чело на решетките и се загледа по дългия коридор, водещ към задната част на постройката.

— Мътните да те вземат, Райс, ела да отвориш тая врата! — изрева той с цялата сила на дробовете си. — Нямаш право да ме държиш заключен тук!

Къдравият нехранимайко се подхилкваше развеселено и излегнат на леглото в килията си, скръсти ръце под главата си и кръстоса крака.

— Шерифът и заместникът излязоха преди малко. Един тип дотърча да им каже, че в някакъв пансион имало човек с прерязано гърло. Тук сме само двамцата с теб, Бърмингам. А тъй като гледам, шериф Райс май искаше да те подържи тук мъничко, колкото да ти покаже кой е шефът.

— Ще му кажа аз кой е шефът — закани се ръмжейки Джеф, а в този миг забеляза връзката ключове, окачени високо на една кука от другата страна на тесния коридор. Отиде обратно до леглото, вдигна го и на бърза ръка го тресна в земята, като така отчупи единия дървен крак. По същия начин откърти и другите три, а с тяхна помощ разкова и рамката.

Това беше достатъчно да накара Олни да седне на ръба на своето легло и да се разхили с цяло гърло.

— Знаех си, че имаш ужасен нрав, Бърмингам!

— Още нищо не си видял, Олни — увери го Джеф, докато най-сетне откъртваше страничната греда на леглото. По размери съвсем точно отговаряше на нуждите му — беше малко по-висока от неговия ръст.

Джеф взе гредата и се върна до решетките на килията си. Мушна я между металните пръти, стиснал здраво единия й край, и като я плъзна между решетките, насочи другия край към ключовете. Намести я в халката им и много внимателно откачи връзката от стената. Доволно ухилен, плъзна металната халка надолу по дървения прът и ключовете се озоваха право в ръката му.

Олни наблюдаваше последните му действия много съсредоточено. Сега затвори устата си усетил, че е зяпнал от изненада. Забелязал някаква надежда и самият той да се измъкне, се приближи към решетките на килията си, а през това време Джефри отключи неговата и излезе навън. Негодникът облиза устни, вече предвкусвайки свободата, която би могъл да получи, ако успее да склони другия мъж да му помогне.

— Ъ-ъ, Бърмингам, какво ще кажеш да ме пуснеш и мен? Казвам ти, не съм сторил нищичко, заради което да заслужавам години наред да гния в затвора…

— А какво ще кажеш за опит за убийство? — рязко го попита Джеф. — Както може да свидетелства икономът ми, ти се опита да ме убиеш, когато с наемниците на Густав нахлухте в къщата ми.

— О, но онова беше просто гадна случайност, Бърмингам — примоли се Олни и протегна умолително ръка, надявайки се другият да отстъпи. — Моля те, трябва да разбереш, че не съм искал да те убия. Пистолетът ми сам гръмна.

Джеф се прицели с връзката ключове и ги метна право към куката, откъдето ги беше взел. Щом те увиснаха на мястото си, подпря ръце на кръста си и тъжно поклати глава, сякаш горчиво съжаляваше за точния мерник.

— О, и аз не исках да ги хвърля там, Олни. Съжалявам. Те просто се закачиха на куката по една гадна случайност.

Олни изсумтя почти като слон мъжкар.

— Да, бе! Как ли пък не! А ти си гаден лъжец, Бърмингам!

Усетил, че болките в главата му са понамалели, Джеф реши, че се чувства достатъчно доволен от себе си, за да подхвърли една ехидна усмивка към младия нехранимайко, докато минаваше покрай килията му.

— Също като теб ли, Олни?

 

 

Раелин се събуди, стресната от нещо, но без да знае точно от какво. Остана неподвижно в леглото си, опитвайки се да определи какво я е събудило, наострила слух за шумовете в къщата. Чу се някакво далечно тупване и разтреперана, тя зачака да чуе още нещо с надеждата, че ще е от някоя съседна къща.

Чу се още едно тупване и изскърцване на стол по голите дъски на пода на долния етаж. Раелин мигом скочи от леглото. Ужасена, тя затърси пипнешком робата си сред измачканите завивки. Откри я и бързо я надяна. Препъна се в чехлите си и ги обу, като през цялото време си мислеше какво трябва да стори. Ако шумовете долу действително бяха предизвикани от човек, то нямаше абсолютно никаква надежда това да е мъжът й, който се е върнал. Преди да тръгне, Райс Таунсенд й бе казал, че ще държи Джеф заключен заради собствената му безопасност. Не можеше да допусне и че Елизабет или Фаръл се връщат. Когато двамата младоженци заминаваха, те бяха съобщили, че ще се върнат най-рано в неделя вечер, а дотогава оставаше още цял ден.

Раелин внимателно се промъкна през непроницаемия мрак, докато стигна до вратата. Загрижена за Джейк и за прислужницата си, тя забърза по коридора към стаята на Тизи. Вмъкна се, поспря до вратата, колкото очите й да свикнат с пълния мрак, и щом различи заспалото момиче в леглото, безшумно се приближи. Наведе се над нея и притисна ръка върху устата й.

— Не вдигай шум — прошепна Раелин до ухото й. — Долу има някой, затова слушай много внимателно и моля те, моля те, не вдигай никакъв шум. Облечи се, събуди Джейк и ме чакайте на стълбищната площадка. Отивам да донеса пистолета на Елизабет от стаята й, а после, ако мога, ще се опитам да примамя натрапника далеч от кухнята. Преди да слезеш, гледай да си сигурна, че пътят е чист. Идете право в апартамента на господин Фаръл и му кажи, че съм тук сама и че някой е влязъл в къщата. Разбра ли?

— Да, госпожо Раелин — прошепна момичето уплашено, — но ако това е господин Фридрих, за вас ще е много по-безопасно, ако остана аз, а не вие. Защо не ме оставите аз да го отдалеча от задната врата, а вие да идете с малкия Джейк при господин Фаръл? Така ще сте в безопасност.

— Не спори, Тизи. Просто направи, както ти казах — настоя Раелин. — Господин Фридрих няма да убие мен. Той ме иска прекалено силно, но теб може и да убие. Хайде, побързай! Ако мога да се измъкна от къщата, ще го сторя, но трябва преди това да съм сигурна, че ти и Джейк ще сте в безопасност.

Тизи неохотно въздъхна, но нямаше друг избор. Трябваше да се подчини. Зае се със своята работа, колкото може по-бързо и малко по-късно вече чакаше на площадката на стълбището, притиснала ръка към устата на Джейк, докато господарката й заслиза предпазливо надолу.

Раелин трепна, щом чу как стъпалото, върху което беше стъпила, тихо изпука под тежестта й. В следния миг чу тупване в трапезарията.

— Кой е там?

Не се чу никакъв отговор, само още едно тупване.

— Знам, че в къщата има някой! — извика тя с треперещ глас. — Кажи кой си!

Някакво странно стържене, сякаш някой влачи крака си по пода, я накара да се сепне и да притисне трепереща ръка към гърлото си. Ако досега се бе съмнявала, то вече съмненията й бяха напълно потвърдени. Наистина някой се промъкваше из къщата.

— Густав, ти ли си? — извика тя с разтреперан глас и отчаяно се опита да събере смелост. — Ако си ти, предупреждавам те: в ръката си държа зареден пистолет и ако се наложи, ще го използвам!

С ъгълчето на окото си Раелин забеляза как Тизи и Джейк изтичаха в коридора. За да не чуе стъпките им мъжът, тя продължи да говори.

— Не трябваше да идваш, Густав. Шериф Таунсенд ще приеме нахлуването ти в къщата за достатъчна причина да те арестува. Този път няма да можеш да твърдиш, че си невинен.

Още едно изскърцване на стол едва не накара Раелин да побегне панически към горния етаж. С огромни усилия на волята тя си наложи да остане на мястото си. Стига само да не трепереше толкова, щеше да се чувства много по-храбра.

От трапезарията се появи огромна черна сянка и Раелин с ужас осъзна, че това въобще не е Густав, а нощният демон с наметало и качулка. Изпищя, напълно забравила за пистолета в ръката си и изтича в коридора. Не се и съмняваше, че всеки миг ще бъде заловена от този мъж, който бе удивил с бързината си шерифа, но за нейно най-голямо учудване, той я последва тежко и бавно, като й се стори, че влачи единия си крак.

Разбрала, че животът й виси на косъм, Раелин се втурна в тъмната кухня и изтича покрай голямото огнище с надеждата бързо да стигне до задната врата, но внезапно извика. Блъснала се беше в някакъв стол.

Прекатури се напред и се опита да предпази бебето си, като се обърна на една страна. Уви, съвсем бе забравила за голямата глинена стомна, оставена до камината. Главата й се удари в нея и ударът почти я зашемети.

Замаяна, но все още решена да се спаси, тя си наложи да не спира и успя да пропълзи под масата, където се сгуши в сенките близо до далечния край. Само миг по-късно тъмната сянка се довлече в кухнята и рязко спря, очевидно озадачена от това, че не я вижда никъде. Много бавно той се примъкна към задната врата и рязко я отвори. Раелин стоеше неподвижно и чакаше мига, в който той ще се обърне и ще започне да претърсва кухнята.

Свита на топка в мрака и затаила дъх, за да не я чуе маскираният, Раелин чакаше все по-уплашена, а сърцето й направо щеше да изхвръкне. Мъжът дишаше учестено. Доста странно за човек, който може да бяга тъй бързо. Всъщност дъхът му свистеше така, сякаш е болен от някаква странна болест. Не би било редно човек с подобни физически умения да се задъха само като върви. Тогава Раелин си спомни и как й се беше сторило, че той влачи крака си. А това определено не съвпадаше с предположението на Райс, че този човек тичал за удоволствие. Може би се е заблудила и това не е същият човек, който ги беше нападнал в мъглата. Но пък качулката и наметалото бяха същите.

Свита в тъмното си скривалище, Раелин обмисляше дали има някакви шансове да стигне до трапезарията, преди мъжът да я открие и да препречи пътя й. Като се има предвид колко тежко и бавно се движеше той, може пък и да има шансове за успех.

В тишината на очакването Раелин чу как входната врата се отвори и мигом застина, наострила слух. Стъпките на посетителя съвсем скоро бяха приглушени от килимчето в коридора, така че нямаше как да ги разпознае. Но очите й се разшириха от тревога, щом забеляза как тъмната фигура измъкна изпод наметалото си нож. Обърна се и тръгна към трапезарията бързо, но препъвайки се.

Съзнанието на Раелин заработи трескаво. Тизи не беше заминала достатъчно отдавна, че да има възможност новодошлият да е Фаръл. Така че кой друг, освен Джефри би могъл да влиза в къщата?

Раелин не се сещаше за друга възможност — това трябваше да е мъжът й. Изпълзя изпод масата и както беше зад гърба на непознатия, притича към коридора, опитвайки се отчаяно да нагласи ударника на пистолета. Тази задача се оказа далеч по-трудна, отколкото бе предполагала и тя мислено проклинаше пъкленото изобретение. Когато стигна до вратата на преддверието, маскираният тъкмо излизаше от трапезарията.

Райс Таунсенд погледна към коридора, чул бързите й стъпки. Но така и не забеляза как убиецът влезе в преддверието и как ножът полетя към него.

— Райс, внимавай! — изпищя Раелин.

Шерифът се хвърли встрани, но прекалено късно. Острието се заби в гърдите му и той се олюля. В следващия миг рухна назад към един стол и бавно се свлече на пода. Остана там, опитвайки се немощно да хване дръжката на ножа.

Убиецът се приближи към шерифа, явно с намерението да го довърши. Раелин, стиснала зъби, най-сетне успя да натисне механизма, зареждащ пистолета. Той щракна на мястото си тъкмо в мига, в който мъжът издърпа ножа от гърдите на Райс, изтръгвайки от него и вик на болка. Замахна с ръка назад с намерението да забие ножа, този път смъртоносно. В този миг пистолетът стреля и куршумът прониза ръката на убиеца. Адското изчадие изрева от болка и ножът изхвърча встрани. Стиснал ранената си ръка, той се загърчи, а дъхът му свистеше през дупките в маската. После се олюля и се обърна с лице към Раелин, а лунните лъчи, проникващи през прозорците на преддверието, се отразяваха зловещо от очите му, скрити зад дупките в качулката. Въпреки болката, звярът изръмжа с гърлено съскане:

— Кучка! Все пак ще те убия!

Залитайки, тръгна напред, а през това време измъкна отнякъде кърпа и я уви около кървящата си ръка. После отново закуца напред, но макар да вървеше бавно и тежко, на Раелин й се струваше, че я настига неумолимо.

Ръцете я боляха от силния откат при изстрела. Дори и да имаше достатъчно време да зареди оръжието отново, пак не би успяла заради неудържимо треперещите си пръсти. Стиснала зъби, за да преодолее страха, тя запокити вече безполезното оръжие към врага си. Уцели го по лицето и той тихо изруга от болка, но продължи накуцвайки да напредва към нея.

Раелин знаеше къде иска да иде. Навън! Знаеше, че сега животът й зависи от това.

В кухнята в последния момент се сети да заобиколи стола, в който се бе блъснала по-рано. След миг отвори задната врата и излетя през покритата веранда. Чула близо зад гърба си тежките неравни стъпки, тя изтича на двора и погледна през рамо, само за да види как преследвачът й неумолимо наближава. Миг по-късно се блъсна в нещо кораво и стабилно.

— Раелин!

Познатият глас бе последното, което бе очаквала да чуе, но определено й донесе неописуема радост. Само че не биваше да забравя, че точно зад тях има един демон с нож в ръката, който жадува за кръв и е готов да убие и двама им.

— Джефри, внимавай! Той намушка Райс!

Джеф бе тръгнал от затвора абсолютно невъоръжен. Сега избута Раелин зад гърба си и се стегна, за да посрещне врага с голи ръце. Противникът му вдигна острието високо над главата си, но Джеф сграбчи черното наметало и с един силен ритник с коляно в слабините накара негодника да се превие надве с полусвистящ, полузадавен стон. За по-сигурно веднага повтори удара си.

Убиецът рухна в агонизираща купчина в краката му. Джеф смъкна качулката маска толкова яростно, че главата на негодника клюмна върху раменете му. Обзет от несдържана ярост, Джеф отново сграбчи наметалото и като изправи мъжа, го удари с юмрук в челюстта. Вбесен, продължи да го удря, докато убиецът рухна в безсъзнание в ръцете му. Най-сетне Джеф пусна наметалото му и го остави да се свлече на земята. Едва тогава протегна ръка и обърна лицето му към оскъдната светлина на луната.

— Самият лорд Марсдън!

— Марсдън! — възкликна Раелин, приближавайки се до съпруга си. — Но защо, Джефри? Какво сме му сторили?

— Ключът към този въпрос, скъпа, може би е просто какво е сторил той на баща ти. Английски лорд е, нали? А и каза, че знае за неприятностите на баща ти, значи е дошъл от Англия достатъчно скоро, може би съвсем скоро след теб. Да предположим дори, че не е дошъл да търси земи за дъщеря си, а с някаква определена мисия. Например да открие нещо изключително важно, да речем — писмо, което да удостоверява невинността на баща ти, а в същото време да доказва, че Марсдън е виновен. Ако е смятал, че баща ти е пазел подобно доказателство в ковчежето, то това би обяснило защо някой — може би самият Марсдън — се е опитвал да отвори тайното отделение. Когато го открих, то беше празно, но това не значи, че Фрай не е откраднал съдържанието му, докато ковчежето е било в него.

— Открил си тайно отделение? — слисано попита Раелин.

— Да, намерих го точно в онази нощ, когато ти избяга от Оукли.

Раелин се замисли.

— Може би, както казваш, Купър Фрай е открил тайното отделение по време на пътуването по море и е взел съдържанието му.

— Ще трябва да го поразпитаме за това. А колкото до лорд Марсдън, той присъства на бала в Оукли. Може би дори е бил в спалнята ни, когато Нел е дошла в къщата, за да ме заплашва. Може да я е убил, за да й запечата устата завинаги. Както знаем и двамата, този мъж доста си пада по ножовете.

— Той намушка и Райс!

Точно в този момент заместник-шерифът Чарли дотича запъхтян иззад ъгъла на къщата, стиснал голям пистолет в ръка. Внезапно забеляза двете сенки в двора близо до къщата и се закова на място, разкрачен и стиснал с две ръце пистолета си, прицелен в тях.

— Господин Бърмингам? — заекна помощникът объркано и отпусна двете си ръце. — М-мислех, ч-че ви бяхме заключили в затвора?

— Аз пък се отключих — накратко обясни Джеф и посочи към мъжа, паднал в несвяст на земята. — Завържи тая торба кокали, Чарли. Влизам в къщата да видя как е Райс. Жена ми каза, че тоя изрод го е намушкал.

— Н-намушкал е ш-шерифа! — гласът на Чарли прозвуча направо немощно от тревога.

 

 

Джеф затвори кухненската врата зад гърба на Раелин и я поведе към трапезарията. Лунната светлина, проникваща през прозорците на преддверието, им помагаше да се ориентират. Щом заобиколиха масата в трапезарията, чуха откъм преддверието познат глас, който изрева:

— Проклятие, къде са всички?

В мрака Джеф и Раелин се спогледаха изненадано. Изтичаха в преддверието, където Райс бе успял да се подпре на стола.

— Ти си жив! — извика Раелин с радостен смях.

— Разбира се, че ще съм жив — изръмжа Райс, притиснал ръка към кървавото петно под рамото си. — Обърна се подозрително към Джеф и присви очи: — Как, по дяволите, успя да се измъкнеш? Оставих те здраво заключен!

— Не толкова здраво — възрази Джеф и се изкикоти. — И ето ме тук, за да го докажа.

— И онзи мизерник Олни ли се измъкна? — ядосано попита Райс.

— Не, той си е в килията. Или поне беше там, когато тръгвах, а ако не е фокусник, сигурно все още си е там.

— Достатъчно лошо, щом още си лежа тук — изръмжа Райс и трепна от болка, когато Джеф се опита да свали сакото му. — Ехей, няма що да бързаш толкова! Проклетата рана няма да избяга, затуй карай по-полекичка.

— Извинявай — измърмори Джеф и продължи да го съблича, вече по-внимателно.

Раелин бе донесла бинтове и чисти кърпи за Райс, а сега се зае да запали няколко лампи в преддверието. Райс беше прободен малко под рамото, безопасно далеч от сърцето и дробовете, но достатъчно дълбоко, че да изисква грижите на лекар.

Джеф седна на петите си и направи кисела физиономия.

— Доктор Кларънс ще трябва да се погрижи за това, Райс. Доведе ли със себе си и някой друг, освен Чарли?

— Да, трябва да има още няколко доброволци някъде отпред. Или поне там ги оставих, когато влязох, за да проверя как са нещата в къщата. Останалите от хората ми са в склада на Фридрих. И аз бях там, когато Илайджа най-сетне ме намери. Щом видял тоя с качулката да влиза тук през парадния вход, метнал се на коня и веднага тръгнал да ме търси, само че мен ме нямаше в шерифството. Ако не беше онзи с прерязаното гърло в пансиона, щях да дойда тук много по-рано. — В този миг той си спомни, че убитият е роднина на младата жена и вдигна очи с извинително изражение. — Съжалявам да ти го кажа, Раелин, но мъжът, който е бил убит там, се оказа, че е вуйчо ти.

И Джеф, и Раелин слисано зяпнаха Райс. Най-сетне Раелин успя да овладее гласа си, за да попита:

— Искаш да кажеш, Купър Фрай?

— Да, Купър Фрай. Нещо ми подсказваше, че Фридрих е свързан с това убийство. По-рано следобед един от хората на Фридрих беше намерен мъртъв, а като намерих и Фрай, реших, че са въртели някаква далавера. Може би Фридрих е изпратил хората си да видят сметката на Фрай. Та затова и събрах малко доброволци и нападнахме склада. Този път хванахме онзи подъл плешивец тъкмо на местопрестъплението. Товареше сандъци с крадени пушки и муниции и веднага ги конфискувахме. Сега имаме достатъчно доказателства, че да предявим няколко обвинения, първото от които ще е за убийството на Фрай.

— Междувременно, Райс, най-добре да пратим някого да повика доктор Кларънс — настоя Джеф, който притискаше една кърпа към раната. — Дръж това здраво, за да спреш кръвта, а аз ще ида да потърся някого.

Като взе една лампа, Джеф стигна до края на верандата тъкмо когато Фаръл, без риза и бос, пристигна на бегом. Истинска рядкост беше човек да види моделиера толкова небрежно облечен. Но сега очевидно бе сметнал външния си вид за далеч по-маловажен от безопасността на Раелин.

— Джеф! — извика той и изумено се закова на мястото си върху стъпалата. — Тизи каза, че са те арестували и че Раелин била тук съвсем сама, а в къщата влязъл някакъв ужасен тип. Тя добре ли е?

— Да, но Райс е ранен. Трябва ни лекар.

— Аз ще намеря доктор Кларънс. Ти се върни там, където има нужда от теб.

— Благодаря, приятел.

 

 

Изминаха няколко часа докато Чарли най-сетне откара доктор Кларънс, Негова Насинена Светлост и превързания Райс в шерифството. Последният отказа да се прибере у дома, преди да се е уверил, че всичко в шерифството е наред. Когато пристигнаха, доброволците вече бяха заключили Густав Фридрих и хората му, включително и двамата, които бяха убили Фрай, в килията, освободена малко по-рано от Джеф. За да си пази кожата, Олни бе предпочел да стои настрана от Фридрих, но все пак гледаше с разширени от учудване очи, когато Райс и Чарли влязоха заедно с най-новия си затворник. От задната стаичка беше донесено още едно легло и бе вкарано в килията на Олни. Лорд Марсдън, все още като зашеметен, легна там, а доктор Кларънс се наведе към него, за да се погрижи за ожулванията и нараняванията по лицето му.

— Ти си глупак, шериф Таунсенд, ако си мислиш, че ще ме държиш заключен — изсумтя Густав. — Аз съм много богат човек. Ще наема най-добрите адвокати.

— Като знам колко си крал, господин Фридрих, повечето от парите ти ще идат за обезщетения на ограбените от теб. Няма да те оставят да си ги задържиш.

Густав яростно оголи жълтите си зъби и изръмжа:

— Не можеш да постъпиш така с мен!

— О, няма аз да постъпвам така, ама съм сигурен, че съдията ще постъпи, щом му предам доказателствата, с които разполагам. Всъщност доста ще се учудя, ако до края на годината си още жив.

Обикновено червендалестото лице на германеца сега стана доста по-бледо и той разтреперан отиде до ъгъла на ограденото с решетки помещение и там с доста усилия се настани на пода. Това беше единственото място, където човек можеше да седне… и да мисли.

Райс отиде до килията на Олни и зачака до вратата, докато заместникът, влязъл там заедно с доктора, дойде да му отключи. После отиде до леглото, на което лежеше Негова Светлост.

— Как е новият пациент, докторе?

Лекарят се изправи с изражение, смръщено от объркване.

— Не знам, Райс.

— Какво искаш да кажеш с това „не знам“? Негова Светлост е доста насинен и ожулен по лицето, и толкоз. Кое е толкова объркващо?

— Лорд Марсдън има силна треска.

— Искаш да кажеш, че е болен?

— Така изглежда.

— Много жалко — иронично рече Райс.

Доловил сарказма на шерифа, лорд Марсдън го погледна, повдигнал изранените си вежди.

— Да не си дошъл да злорадстваш, шерифе?

— Кое те кара да мислиш, че злорадствам?

Негова Светлост изсумтя невярващо.

— Ти беше ранен от моята ръка, нали?

— Да.

— И си приятел на Бърмингам, нали?

— Точно така — отвърна шерифът, особено горд от факта. — И то най-добрият, би могло да се каже.

— И защо да не злорадстваш?

— Май имаш право — съгласи се Райс.

Марсдън презрително се изсмя.

— Тук, в колониите, всички сте един дол дренки. Малоумни копелета, всички до един!

Доктор Кларънс и шериф Таунсенд се спогледаха многозначително, после Райс рязко отвърна:

— Според мен това е за предпочитане, отколкото да сме надути дръвници.

Като замислено сведе поглед, Райс внезапно се загледа напрегнато в една точка на пода. Макар че това му струва доста болезнени усилия, наведе се и се престори, че вдига нещо от земята.

— Какво е това? — Той вдигна предмета, за да го види докторът. — Твое ли е, докторе?

Лорд Марсдън грабна кутийката за енфие от ръката на шерифа.

— Мое е, дай ми го! Сигурно съм я изпуснал… — внезапно осъзнал грешката си, той заекна и протегна ръка, за да върне порцелановата кутийка на шерифа. — Съжалявам, сгрешил съм. Въобще не е моя.

— О, твоя е, Ваша Светлост — контрира го Райс с иронична усмивка. — Ти си я изпуснал в спалнята на Бърмингамови в нощта, когато си отвел Нел навън, в конюшнята, и си я наръгал с ножа.

Доктор Кларънс зяпна от изненада и огледа англичанина с внезапна неприязън. Наострил уши, Олни се надигна от леглото си.

— Не беше той — възрази младият негодник. — Че тоя даже не може да върви! Виж го, бавен е като меласа в кучи студ!

— Може би е бавен сега — съгласи се шерифът, — но преди няколко седмици е бил достатъчно бърз, за да ти изкара акъла, когато те е подгонил от конюшнята. — Той небрежно махна с ръка към струпея върху ръката на лорда, който много приличаше по размери на прясната рана от куршум. — Виждате ли това? Аз го прострелях, когато се опитваше да намушка с ножа си госпожа Бърмингам преди почти една седмица. Значи е същият негодник, когото тогава се опитах да догоня. Тогава беше достатъчно бърз, че да ме остави да му гълтам пушилката, но оттогава движенията му са се затруднили заради раната, нанесена му от госпожа Бърмингам.

Внезапно по лицето на доктор Кларънс проблесна разбиране — беше си припомнил колко се смяха с Фаръл на историята с дългата игла за шапки, която Раелин забила в задните части на нападателя си. Сега докторът се смръщи и погледна мрачно ранения мъж с думите:

— Ако имате проблеми с тази рана, милорд, по-добре ми кажете още сега. Една замърсена и възпалена рана спокойно би могла да е причината за треската ви, а ако не се лекува, може и да умрете от отравяне на кръвта.

Здравата изплашен, лорд Марсдън се сви на леглото. Гласът му се беше снишил почти до шепот, когато призна:

— Хълбокът ми е подут.

— Да знаете каква е причината? — попита го доктор Кларънс.

— Седнах на една игла — изсъска в отговор Негова Светлост.

Доктор Кларънс не се опита да оборва твърденията му.

— Имате ли нещо против да разгледам задните ви части?

Марсдън неохотно се подчини и разкопча панталоните си, а после безкрайно внимателно се обърна по корем върху леглото. Явно това му причини немалко болки, тъй като и предната, и задната му част бяха здравата повредени от двамата Бърмингамови.

Доктор Кларънс смъкна надолу панталоните на мъжа и едва успя да потисне възклицанието си, когато забеляза червените жилки, простиращи се във всички посоки от една почерняла, гноясала рана. При по-внимателен преглед се видя, че десният хълбок и бедро на мъжа са забележимо по-големи от левите. По всичко личеше, че раната е сериозно инфектирана и възпалението се е разпростряло. През дългогодишната си практика докторът беше ампутирал немалко крайници, но никога досега не му се беше случвало да ампутира задни части.

— Ще трябва да сложим лапа върху раната и да се надяваме, че тя ще изтегли отровата — започна да размишлява на глас докторът. — Но трябва да ви предупредя, може вече да е прекалено късно.

— Трябва да направите нещо! — настояваше Негова Светлост. Не можете да я оставите да продължи да забира. Така може да умра!

— Ще сторя, каквото мога, милорд, но не мога да ви обещая нищо.

Райс вече едва се държеше на краката си и отпаднало помоли Чарли да го отведе у дома. Докато се приготви да тръгва, доктор Кларънс вече бе поставил лапата на Марсдън. Това бе всичко, което можеше да стори за момента, затова помоли да откарат и него у дома. Щом спряха пред къщата на Райс, докторът отиде да увери Мери, че ако раната на мъжа й не се инфектира, той ще може отново да изпълнява задълженията си след около седмица. Щом Райс чу това, веднага възропта, че нямал толкова време за губене. Но кротката Мери побърза да увери лекаря, че Райс ще си почива, колкото е необходимо, за да оздравее по-бързо.

 

 

Наближаваше обяд, когато една проститутка на име Труди Винсънт пристигна в къщата на Елизабет и донесе малък пакет за Раелин Бърмингам. Подсмърчайки и ронейки два реда сълзи, жената обясни на слисаната Раелин:

— Вуйчо ти Куп ми каза, случи ли му се нещо лошо, да дойда да ти дам това пакетче и да ти кажа, че го намерил в ковчега на баща ти или някъде там и че по право си било твое. Разправяше нещо от сорта, че писмото можело да очисти името на баща ти и да изобличи истинските мръсници, дето са му подлели вода.

Раелин притисна безценния плик към сърцето си.

— Благодаря ви от все сърце, госпожице Винсънт — отвърна тя, а сърцето й щеше да политне от радост.

Помоли мъжа си за една златна монета и я даде на жената от благодарност. Това бе най-малкото, което можеше да стори за такъв чудесен дар.

Уличницата никога през живота си не беше печелила златна монета и макар че не беше смятала да приказва много-много, сега бе толкова преизпълнена с благодарност, че бе готова да разкаже и останалата част от съобщението, което Оливър Фентън й бе наредил да предаде на младата жена.

— Той каза да ви кажа и че точно лорд Марсдън убил Нел и че истинският ви вуйчо Куп се удавил, когато още бил съвсем млад. Тогава старият Куп плавал на един кораб с него. Точно затова знаеше и толкоз много за семейството му. Искаше да напише всичкото това черно на бяло, ама нали не беше особено сръчен с перото, та ми ги разказа тия неща аз да ви ги кажа.

Самият Джеф, щом чу всичко това, бе толкова доволен, че й даде още една златна монета за награда.

— И двамата с жена ми сме ви много благодарни, госпожице…

— Наричайте ме просто Труди, господине — отвърна проститутката с възторжена усмивка. — Тъй ми викат всички. — Тя притисна монетите към сърцето си. — То даже аз трябва да ви благодаря за тия пари. Старият Куп… — тя поклати глава и продължи: — Оливър Фентън, де, та двамата с него се разбирахме много добре. Преди да го убият, си крояхме планове как ще идем на Север и ще си отворим кръчма. Каза, че не било никак безопасно да живеем тук, дето господин Фридрих и другите все се опитвали да му навредят. — Тя дълбоко въздъхна. — Прав е бил, като гледам как му клъцнаха гърлото ония главорези. Че и тоя долен Марсдън, как само убил горкичката Нел!

Труди въздъхна, дълбоко опечалена от смъртта на момичето, после отново погледна Джеф.

— Познавах Нел много добре. Даже може да се каже, че бяхме приятелки. Веднъж се опитах да й налея малко разум в главата, да не подсмърча след вас и да си въобразява разни работи. Ако не си мислеше, че е чак толкоз влюбена във вас, господин Бърмингам, може би хич нямаше да се остави оня ирландски капитан да я вкара в леглото си, докато беше отседнал в същия хан. Тя каза, че той страшно приличал на вас, ама след няколко дни трябваше да отплава. И щото бяха заедно съвсем кратко време, той така и не разбра, че й е направил бебе. Дано някой ден пак да доплава насам и да му кажа какво хубаво момченце са си направили двамцата с Нел.

Раелин приятелски протегна ръка към жената.

— Благодаря ти, че дойде, Труди — промълви тя, когато уличницата стисна ръката й, при това доста учудена. — Ти ни изясни толкова много неща, колкото никой друг не е успявал досега. Безкрайно съм ти благодарна за всичко. Макар че понякога се досещах за някои неща, никога досега не съм знаела всичко. Наистина много се радвам, че има поне един човек, който знае истината и може да я обясни подробно. Благодаря ти за всичко.

— Няма защо, госпожо Бърмингам.

Джеф обаче реши да попита и още нещо:

— Ако двамата с жена ми дойдем с теб при шерифа, съгласна ли си да му разкажеш всичко това? Така много ще го улесниш в разследването.

Труди се позамисли, после кимна.

— Мога да го сторя, господин Бърмингам. — После сви рамене. — Освен това и аз искам да видя всичките тия мръсни убийци окошарени, та да не бродят насам-натам и да въртят такива гадни номера на добри хора като вас и хубавата ви госпожа.

 

 

Плантацията Оукли си беше същата, каквато я помнеше Раелин, но самата тя се върна у дома вече променена в много отношения. А и беше преизпълнена от нови надежди и стремежи. Твърдо вярваше, че щом адвокатите занесат писмото на Марсдън на заслужаващите доверието й благородници от близкото обкръжение на крал Джордж, не след дълго името на баща й ще бъде изчистено, а съучастниците на Марсдън, лордовете Прескот и Хейвлок, ще бъдат арестувани и изправени пред съда за предателството си спрямо английската корона.

Благодарение на Труди из Чарлстън бързо плъзна новината, че лорд Марсдън е убиецът на Нел, а не Джефри Бърмингам, както много бяха предполагаш. Труди също така разправяше на всички, че ирландският капитан е истинският баща на детето на Нел.

Всичките тези открития радваха неописуемо много Раелин, но тя беше и невероятно доволна затова, че вече нито тя, нито някой друг се съмняваше, че тя е господарката на Оукли и възлюбената съпруга на Джефри Лорънс Бърмингам, този необикновен плантатор и предприемач. С трепетна радост носеше неговото дете в утробата си и беше убедена, че в идните години двамата ще имат още много деца. Ако провидението бе благосклонно към тях, в крайна сметка двамата щяха да остареят заедно и да имат и внуци. В момента обаче бе напълно доволна и от сегашното им щастие.

Няколко дни след като се прибраха у дома, двамата чуха, че Райс Таунсенд се е върнал на работа, все още измъчван от време на време от раната си, но въпреки това жив и здрав. Лорд Марсдън, от друга страна, бе изпаднал в кома, причинена от засилващата се треска в резултат от сериозната инфекция. В момента Густав Фридрих и хората му все още си поделяха същата килия в шерифството, а Олни още се помещаваше в отсрещната килия заедно с болния лорд Марсдън. Изглежда, Олни никак не бе склонен да повери живота си в ръцете на бившия си работодател, нито пък да се озове някъде близо до него. Вече бе с десет хиляди долара по-богат отпреди благодарение на това, че се беше предал на шериф Таунсенд, за да свидетелства против Джефри Бърмингам.

И макар неговата версия да се беше оказала неправилна, Олни все пак смяташе, че си е заслужил парите, тъй като би могъл да изчезне в някой далечен край и все още да е свободен. Сега очакваше да прекара няколко години в кафеза, задето бе ранил Джефри Бърмингам, докато Фридрих най-вероятно щеше да увисне на бесилото за всичките убийства, извършени по негова поръчка, в които Олни не се беше замесвал.

Наскоро оженените Фаръл и Елизабет бяха дошли на гости у Джефри и Раелин и бяха им предложили нещо, на което просто не можеше да се устои. Ако Раелин продължава да им доставя достатъчно на брой нови модели за различните сезони, които би могла да измисля и екипира на спокойствие в Оукли, двамата с радост биха й осигурявали след раждането на бебето, пребогат гардероб за всяко годишно време. Не само че те щяха да имат полза от моделите й, но и тя би била жив пример за красотата и качеството на техните рокли. Джеф позволи на жена си сама да вземе решение, като между другото вметна, че ако тя приеме, то той ще може да си спести парите, и пак да се наслаждава на една прекрасно облечена, модерна жена. Раелин с радост прие предложението. Тази работа действително й доставяше удоволствие и щом като щеше да има възможност да остане в Оукли, където бе най-щастлива, то това значеше, че ще получи най-доброто от двата различни свята.

В една ноемврийска вечер скоро след вечеря Кингстън дойде в трапезарията, където Раелин и Джеф все още стояха заедно и се наслаждаваха на чая и кафето си, и обяви, че няколко каруци са спрели пред къщата. Продължи с обяснението:

— Хората не са тукашни, господин Джефри. Казват, че са цигани. Както и да е, та значи, питат, може ли тази нощ да си направят лагера тук, на вашите земи. Казват, че са тръгнали към Джорджия и няма да сторят нищо лошо нито на вас, нито на земите ви, но по-рано днес няколко от децата им се разболели, щото яли ферментирали горски плодове, и сега им прилошавало, когато каруците се движат. Казват, че ако ги пуснете да нощуват във вашите земи, ще ви посвирят и потанцуват. Искат да ви кажат и че са честни хора, че не крадат и нищо лошо не правят. Изкарват си хляба, като свирят и пеят, и това било всичко.

— О, колко хубаво! — възкликна Раелин и с усмивка улови ръката на мъжа си. — Съгласен ли си да ги пуснеш да останат, Джефри?

Джеф с готовност отстъпи пред молбата й.

— Не виждам нищо лошо да ги пуснем, мадам, стига да е само за една нощ.

Тя го хвана под ръка и се разсмя.

— Тогава хайде, Джефри. Нека идем на верандата да ги послушаме как свирят.

И така, хванати за ръце, двамата излязоха навън в коридора, където Кингстън ги очакваше с голям шал за господарката си. Джеф го наметна върху раменете й, и отново галантно й предложи ръката си, за да я изведе на верандата. За тяхно най-голямо учудване те откриха почти цяла дузина музиканти с инструменти в ръце, които се събираха на моравата пред къщата. Само един от тях говореше достатъчно добре, че да го разберат, но дори и така усилията му доста ги затрудниха. Но когато се разнесоха прелестните звуци на цигулка и съпроводът на китари, флейти и други цигулки, двамата бяха понесени на вълните на музиката в някакво приказно царство на насладата. Мелодиите се сипеха като коприна за слуха им, събуждаха в сърцата им радост и възторг. И весели, и тъжни, мелодиите събуждаха неизразимо удоволствие, още повече, когато Раелин се озова в прегръдките на мъжа си, понесена в танц по широката веранда.

Иззад листака на дърветата надничаха блещукащи звездици и нежно полюляващите се клони на дъбовете сякаш галеха земята. Уханието на есента изпълваше въздуха с някакво опиянение, на което нито мъж, нито жена можеше да устои. И двамата бяха щастливи, доволни и изпълнени от безкрайна радост, че са живи.

— Извинете — прозвуча дълбок мъжки глас откъм тясната алея пред къщата.

Сепнати от унеса си, Джеф и Раелин се откъснаха един от друг и се огледаха. Един висок, широкоплещест, красив мъж свали цилиндъра си и се приближи до стъпалата на верандата.

— Вие ли сте господин Бърмингам? — попита мъжът със силен ирландски акцент.

— Да, аз съм Джефри Бърмингам. Имам и брат, Брандън, който носи същото фамилно име. — Джеф махна с ръка на запад. — Живее на няколко мили оттук.

— Мисля, че точно с вас трябва да говоря, сър.

— А вие сте?

— Капитан Шанън О’Кийф. Труди ме прати при вас.

По лицето на Джеф мигновено се изписа удивление.

— Да не сте бащата на Даниел?

— Мисля, че съм, сър. Нел беше все още невинна, когато я взех в леглото си, а и не мисля, че е ходила при друг мъж толкова скоро след това.

— Да го видите ли сте дошъл?

— Дойдох да взема сина си, да му дам името си и да го заведа при сестра си, която е безплодна, та да го отгледа като свое дете. Горкичката, сърцето й се къса от мъка, че си няма рожба, а тъй като аз пък не съм женен, най-добре ще е да оставя Даниел при нея, пък аз ще го издържам, докато стане достатъчно голям, та да тръгне с мен по моретата.

Джеф прекоси верандата и протегна ръка в знак на приятелство.

— Много се радваме да ви видим, сър. Тревожехме се за момчето. Чудехме се какво ли бъдеще ще има, ако остане без бащино име. Олеква ми да знам, че ще се грижат за него и ще го обичат.

 

 

Раелин се сгуши по-плътно до съпруга си така, че главата й да почива до неговата на възглавницата му.

— Мислил ли си какво предпочиташ, син или дъщеря?

Джефри погали издутия й корем.

— Ако имам избор, бих искал поне по едно и от двете.

— Не и едновременно, моля те! — възпротиви се тя със смях. С широка усмивка прокара пръст по малката бразда върху бузата му. — Бих искала да имам син, който да прилича на теб.

— Бо определено прилича на Брандън — замислено рече Джеф, като вдигна вежди, все едно свиваше рамене. — Може и при нас да е така. Но пък ми се струва, че трябва непременно да си имаме и дъщеричка, която да прилича на теб.

Раелин притисна ръка към утробата си, където бебето им мърдаше.

— Усещаш ли го?

— Много шавливо мишле е, не мислиш ли? — разсмя се мъжът й.

— На мен не ми пречи — отвърна Раелин и въздъхна доволно. — Така само съм по-сигурна, че всичко е наред.

Джеф нежно целуна челото й.

— Да, мадам, наистина всичко е наред. Ти си в прегръдките ми, където винаги ти е било мястото.

— Светът наистина е чудесно място, когато сме заедно. Нали, Джефри?

— Така е, мадам. Така е.