Катлийн Удиуиз
След целувката (12)

12

Лунните лъчи се отразяваха във водата в шепите на Раелин. Тя се взираше в блесналата течност, но не виждаше нищо друго, освен образа на Джефри, надвесен над тялото на Нел с кървавия нож в ръка. Смътно си спомняше, че е избягала от стаята си преди два дни без някаква определена цел, тъкмо когато следобедът угасваше. Тласкана от надигащия се панически страх и стремежа да избяга, преди мъжът й да се върне в къщата, тя не беше взела никаква храна. Дори не се сети да потърси наметало, с което да се пази от студа през хладните есенни нощи. Веднъж нощува между корените на огромен дъб не много далеч от къщата, а втората нощ прекара сред високите треви на някаква поляна. Почти не се беше замисляла за храна, макар че не беше хапвала нищичко в деня, преди да избяга. После намери малко горски плодове и два сладки картофа, изпаднали от някоя каруца след събирането на реколтата. Картофите изяде сурови. Поизтри ги от пръстта и трябваше със зъби да отхапва кората им, защото нямаше нож. А след това не беше яла нищо повече.

Раелин бавно се озърна в мрака, а водата изтичаше от пръстите й, без да я усеща. Потънала в черните сенки на нощта, местността й беше напълно непозната. Би могла да е на две, на десет, на сто мили от къщата, дори и в друг свят. Струваше й се, че цяла вечност е вървяла през пущинака.

Уморено отмахна от бузата си няколко кичура коса, която вече представляваше оплетена на възли маса, пълна с клонки и сухи листа. Често й се бе налагало дори да спира, когато косата й се заплиташе в някой клон или бодлив храст. Съжаляваше, че по-рано не я е отрязала поне наполовина, защото пръстите вече я боляха от усилията често-често да я освобождава от тръните.

Ако знаеше, че ще избяга, Раелин поне би сплела косите си. Но след като бе отпратила Тизи в желанието си по-скоро да остане сама, Раелин се бе сресала сама с намерението да си легне преди залез-слънце. После мислите й отново я бяха повели през жестоките събития от изминалия ден. Като ранено животно съзнанието й беше спряло да се подчинява на разума. Тласкана от страха, че когато Джеф се върне, ще започне да я разпитва какво е видяла в действителност, тя се бе поддала на паниката и бе избягала, без да се замисли как ще оцелява без храна, без подходящи дрехи и обувки. Все още носеше същата муселинена рокля и леки кожени пантофки, които бе облякла за срещата с шериф Таунсенд.

Раелин вдигна очи към нощното небе и се опита да разбере къде се намира. Прекарала по-голямата част от живота си в Лондон, тя почти не се беше заглеждала в движението на небесните тела. Сега луната й се стори по-ниско, отколкото преди малко. Сигурно бе много късно. Мисълта, че може да се намира много далеч от Оукли, я изпълни със странна меланхолия. Искаше й се отново да излее болката си в сърцераздирателни ридания, но тихото бухане на нощна птица откъм едно дърво наблизо й напомни да бъде предпазлива.

Знаеше, че напълно е изгубила представа за посоката, но още по-лошо бе, че не знаеше какви животни има по тези места, а и дали някой убиец не броди наоколо в търсене на друга жертва. Ако Джеф наистина беше невинен, както твърдеше, то тогава истинският убиец несъмнено още бе на свобода, може би дори в същата тази гора. Нима имаше по-добро място, където да се скрие от шерифа? Спомни си за хвалбите на Олни, че се крие от ръката на закона именно в дивата пустош. И сигурно той не беше единственият, който да се сети за това скривалище.

Ако пък Джеф действително е убил Нел в пристъп на ярост, тогава тя трябваше да изясни пред себе си още една заблуда: какво представлява всъщност този човек? Благородният рицар от представите й сега й изглеждаше като герой от някаква детинска измислица. Образът, който си беше създала за него, бе прекалено съвършен, прекалено красив, благороден и достоен за възхищение, за да бъде реалистичен. И все пак въпреки съмненията й сърцето на Раелин плачеше и я уверяваше, че греши, че Джеф е именно такъв, дори още по-добър, и че тя е пълна глупачка, задето се съмнява в него.

Кървавата сцена от конюшнята отново проблесна в съзнанието й и я накара да се сгърчи от внезапно отвращение. Стомахът й се сви и спазмите я задавиха. Повдигаше й се, но стомахът й беше празен. Прималя й, а когато се отпусна на петите си, притисна ръка към оросеното си от пот чело. Земята под тялото й беше влажна и студена. През тънките й дрехи проникваше смразяващ хлад и караше цялото й тяло да трепери. Трябваше да се изправи, иначе щеше да се простуди до смърт.

Само благодарение на волята си Раелин успя да стане на крака. Облегна се на някакво дърво наблизо, за да реши накъде да поеме. Нямаше представа къде се намира, а ако искаше да оцелее, трябваше по някакъв начин да определи накъде да тръгне, за да се измъкне от лабиринта на гората и да се върне в цивилизацията.

Накъде да върви? Помътеното й съзнание просто не можеше да се справи с този проблем. В тъмнината смътно се различаваше някакво хълмче, близо до потока, където бе коленичила да пие вода. Изкачи се на върха му и бавно се огледа в кръг, но навсякъде гората изглеждаше съвсем еднаква. Не се виждаше и следа от пътека или път.

Нямаше смисъл да тръгне напосоки. Доколкото можеше да прецени в момента, пред нея имаше две възможности. Или да се опита да стигне до Чарлстън, или да тръгне към Хартхевън. Двете места се намираха в противоположни посоки, а имението Оукли беше разположено точно между тях, доста по-близо до плантацията на Брандън, отколкото до града. Ако иде в Хартхевън, ще трябва да разчита на любезността и съчувствието на роднините на Джеф. Не се и съмняваше, че Брандън и Хедър биха я приели сърдечно, но така би ги поставила в трудно положение — щеше да ги кара да я пазят от родния брат на Брандън.

Ако реши да иде в Чарлстън, ще бъде съвсем сама в един град, където не може да разчита на никого. Ще трябва да се издържа сама, да си намери работа и подслон — точно както очакваше, че ще й се наложи, когато пристигна от Англия. Вече няма да може да се възползва от привилегията да е госпожа Бърмингам, съпругата на един от най-богатите мъже в областта. Вероятно дори и хората, които ще се чудят дали Джеф не е наистина виновен за убийството на Нел, ще я заклеймят, че е самонадеяна и дръзка, задето е напуснала дома си. Всички ще презират една непокорна и невярна съпруга. Но й се струваше, че би могла да понесе подобно отношение, но не и да рискува да разедини семейство Бърмингам, към което допреди така се гордееше, че принадлежи.

Решила, че ще се опита да стигне до Чарлстън, Раелин се замисли как да определи в коя посока се намира градът. За първи път в живота си съжаляваше, че не е слушала учителите си, докато й обясняваха откъде изгрява и залязва луната през различните годишни времена. Но съжаленията нямаше да й помогнат.

Разрови мозъка си, за да се опита да си припомни нещо важно от честите пътувания с карета до Чарлстън или Хартхевън. Веднага се сети за едно особено романтично пътуване под лунна светлина. Връщаха се от Хартхевън и Джеф нямаше търпение да чака да стигнат до брачното ложе. В съзнанието й се беше запечатало как тя седеше в левия ъгъл на каретата, а когато Джеф я притисна към кадифените възглавнички и се надвеси над нея, луната блесна зад гърба му и обля с бледите си лъчи оголените й гърди.

При този спомен Раелин почувства прилив на надежда и се обърна натам, накъдето смяташе, че е изток. Сега, ако изчисленията й бяха верни, трябваше да е обърната с лице към Чарлстън. Но пък можеше и да греши. Както и да е, ако искаше да се измъкне от тези гори, нямаше друг избор, освен да поеме в тази посока и да види дали предположенията й са били правилни.

И така тя дълго вървя в избраната посока и движението поне малко я постопли. Само че обувките й никак не бяха подходящи за дълго вървене. Бяха почти нови, когато ги обу преди два дни. Скоро след тръгването си откри, че краката доста я наболяват заради пришките от бала. Болката първо беше глуха и пулсираща, но когато пришките се спукаха, започнаха да парят ходилата й като нажежено желязо и тя с огромни усилия се стараеше да не обръща внимание на болката и да продължава напред.

Раните по стъпалата й съвсем не бяха единственото неудобство. Тръните в гората не само се закачаха в косите й, но и раздираха ръкавите и ризата й. Не мина много време и ръцете й бяха целите издрани и окървавени, също като пръстите й. Гъсто преплетените увивни растения често я препъваха и тя падаше на земята. Все по-трудно й беше да се изправя, но колкото и да беше изтощена и отслабнала, тя продължаваше напред, тласкана от желанието по-скоро да стигне до цивилизацията. Както бяха тръгнали нещата, вече съзнаваше, че може и да си умре от глад насред гората, а можеха да изминат седмици и месеци, преди някой да открие нейното разлагащо се тяло.

Внезапно Раелин възкликна разтревожено. Забеляза, че бавно се е отклонявала от избраната посока. Прекалено често бе заобикаляла препятствията по по-лесния път и после не бе поглеждала луната, за да се върне в правилната посока. Поне половин час не бе вървяла накъдето трябва, и сега луната се намираше от лявата й страна.

За кой ли път сълзите премрежиха очите й. Със свито сърце Раелин се чудеше колко ли още трябва да върви, за да се върне на правилния път. Замислена за положението си, тя внезапно осъзна, че това, което преди известно време се чуваше като тиха и далечна какофония от звуци, сега се е превърнало в силен, постоянен шум. Не само че бе изгубила посоката, ами и се беше спуснала от по-високото към по-нисък и мочурлив терен. Въздухът беше по-топъл, но това никак не я утешаваше. Разбра, че е изпаднала в още по-голяма беда. Тревожеха я не толкова комарите и хапещите насекоми, колкото вероятността да попадне на някакви влечуги, за които знаеше, че обичат по-топлите места.

Почувствала, че е на ръба на паниката, Раелин почувства как нещо странно се плъзга по ходилото й. Не смееше и да помисли какво може да е то. Наложи си внимателно да погледне надолу и в гърлото й се надигна писък. Една доста голяма змия се плъзгаше върху краката й. Раелин моментално замахна с крак и запокити влечугото в една локва наблизо. Потръпваща от отвращение, тя избухна в истерични сълзи. Беше прекалено уморена и объркана, за да се опита да потисне риданията си.

Когато най-сетне се успокои, Раелин пределно ясно съзнаваше, че е на края на силите си за този ден. Беше изтощена, объркана и в ужас от обитателите на тресавището. Да продължава напред при тези обстоятелства беше пълна глупост, ако не и чисто самоубийство.

Забелязала как нещо се извива в близките храсталаци, Раелин без повече колебание се покатери на едно дърво наблизо. Не беше се катерила, откак беше съвсем малка. Някога това й доставяше голямо удоволствие. От мястото си можа да огледа по-добре местата, през които беше минала. Луната бързо се спускаше към хоризонта и скоро щеше да изчезне, като я лиши и от последната светлина. Все пак под слабите й коси лъчи Раелин забеляза странни виещи се движения върху влажния мъх точно там, където бе стояла допреди миг.

Твърдо решена да не слиза от дървото, докато не се развидели напълно, Раелин се облегна на грапавата кора и затвори очи. Не беше толкова глупава, че да си мисли за сън — заспи ли, със сигурност ще се прекатури от клона. Просто искаше поне мъничко да си почине.

Едва се бе наместила по-удобно и ето че пред очите й нещо черно и злокобно запърха с кожести криле, за да разбие и последната й надежда за почивка. Отчаяна, Раелин се притисна към дънера на дървото и напрегна очи в мрака, да не би да идват и други прилепи. Едва сдържайки сълзите си, тя въздъхна и зачака утрото.

 

 

Джеф тръгна призори и не след дълго забеляза, че следите на жена му водят към по-ниските мочурливи земи. Точно от това го беше страх. По едно време следите й правеха завой — изглежда, беше променила посоката. Но така се бе запътила право към сърцето на блатото.

Слънцето се издигна по-високо и прогони нощния хлад. Навсякъде жужаха комари и мушици и Маджестик едва ги търпеше, но въпреки всичко продължаваше напред.

През детските си години Джеф често беше бродил из мочурищата заедно с Брандън и ги познаваше добре, но и изпитваше дължимото страхопочитание към тях. Заедно с брат си бяха научили къде са най-добрите места за лов и риболов, а с течение на времето се бяха запознали и с хората, живеещи по тези места. По една или друга причина те страняха от нормалното човешко общество. Един от тези отшелници, старецът, познат под името Червения Пийт, изглеждаше на преклонна възраст още когато Джеф беше малко момче. Когато Джеф спря коня си пред дървената му колиба, мястото изглеждаше съвсем пусто, но Джеф никак не се изненада. Червения Пийт не обичаше натрапници и се криеше, докато разбере дали е безопасно да се появи. Джеф зачака, задъвкал стръкче сладка трева. Леко движение в дърветата зад колибата най-сетне подсказа за идването на домакина.

Човекът, който се появи и изгледа посетителя с присвити очи, беше много стар и с лице, приличащо на сбръчкана ябълка. Облечен бе в дрипи, а върху тях беше навлякъл пищно бродирана жилетка. Закуцука към Джеф, като се подпираше на бастуна си.

— Очаквах да те видя рано или късно, Джефри. Как я караш?

— Горе-долу — провлечено отвърна Джеф.

— А брат ти, той добре ли е?

— По-добре от всякога. До месец или два Брандън пак ще става татко.

— Браво на него! — Червения Пийт се изкикоти и почеса гърдите си през ризата с косматата си ръка. — Чух, че си е намерил чудесна малка англичанка. И ти май си се задомил що-годе, а?

Джефри за миг повдигна вежди в неопределен отговор. Това „що-годе“ в думите на Пийт му подсказа, че и той е чул за положението, в което се намира. Нямаше защо да се изненадва. Въпреки отшелническия си живот, Червения Пийт и другите като него, изглежда, винаги бяха удивително добре информирани за събитията в Чарлстън и околните плантации.

— Сигурно знаеш, че сега съм тръгнал да търся жена си — отвърна Джеф. — Да си виждал някакви следи от нея?

Червения Пийт изплю голямо количество сдъвкан тютюн към дънера на едно дърво наблизо и поклати глава.

— Ни косъм, ама снощи видях Илайджа. Каза, че си го пратил да търси следи.

— Изпратих го да проследи един конекрадец. Имал ли е късмет досега?

— Май че да. Каза, че някакъв мъж на име Хайд известно време яздел пред него и оставял много ясни следи, като да бил изплашен от нещо. После Илайджа видял, че конят май е хвърлил ездача на около три мили оттук. Конят избягал, а Хайд продължил пеша, само че се движел някак бавно, сякаш бил ранен. Илайджа продължи по следите му.

— Браво на Илайджа! Може би аз ще открия кобилата някъде напред. Междувременно, ако случайно видиш жена ми, ще те помоля да я убедиш някак да остане с теб за известно време, поне докато се върна тук.

Червения Пийт кимна.

— Ще се пробвам, Джефри. Случайно да знаеш дали обича палачинки?

Джеф бавно кимна с глава.

— Умира си за тях.

— Тогава ще забъркам една купа тесто. Сигурно ще е много гладна, когато мине насам.

Джеф искрено се надяваше гладът да е единственият проблем на жена му сега, когато вече бе прекарала две нощи в по-високите гористи места и третата нощ в мочурището. Но не каза нищо, само благодари на Червения Пийт за загрижеността и се сбогува.

Мочурливият терен пречеше на Джеф да напредва бързо. Жуженето на насекомите се усили, както и горещината. Той пришпорваше Маджестик да върви напред, като само от време на време му даваше да почине и да пийне вода. Слънцето бе достигнало зенита си и започваше да се спуска към хоризонта, когато най-сетне забеляза някаква надежда за успех.

 

 

Раелин се спусна от дървото скоро след разсъмване. Цялата беше схваната, всичко я болеше и се чувстваше напълно изтощена. Беше и страшно жадна, но наоколо имаше само застояла блатна вода и не й се искаше стомахът й отново да се надигне. Докато се сети, че може да пие роса от по-големите листа, слънцето почти я беше изпарило. Откри само колкото за глътка или две, но това съвсем не утоли жаждата й. А за храна не можеше и да се мисли. Макар че наоколо имаше много растения, Раелин не знаеше кое може да се яде. Не й се искаше да дърпа дявола за опашката. Гладът нямаше да я убие толкова бързо, но ако се опита да го утоли веднага, можеше да пострада.

С напредването на деня умората, жаждата и гладът на Раелин бързо нарастваха. Плътният балдахин на дърветата и увивните растения я предпазваше от силното слънце, но задушаващата жега я караше да се чувства така, сякаш крачи през петмез.

Колко бе изминала през лабиринта на тресавището, за нея беше загадка. Увивните растения продължаваха да я препъват и тя все повече се уморяваше от падането и ставането. Пришките изгаряха краката й. За да облекчи поне малко болката, събра мек мъх от по-ниските клони на дърветата и натъпка топченца от него в чорапите си. За да пази костите на глезените и ходилата си от навяхване или счупване, откъсна дълги ленти от роклята си и ги уви първо около стъпалата заедно с обувките си, а после и около глезените. Това й даде поне малко стабилност, но въпреки опитите си да намали болката, Раелин се чувстваше на ръба на отчаянието. Уморена, с изранени крака, жадна и със съвсем празен стомах, тя вече се изкушаваше да зареже всичко и просто да седне на земята и да плаче. Само че в момента и гърбът й беше прекалено схванат, за да си позволи да сяда или да се обляга.

Раелин продължаваше да крачи уморено из мочурището, наясно, че ако спре сега, най-вероятно ще се откаже окончателно. Лек ветрец повя през жегата и леко я поосвежи, дори отпъди от нея комарите.

Внезапно се чу тихо цвилене на кон. Беше по-скоро като плод на въображението й, но въпреки това тя застина на място и се огледа.

Каква радост за очите й беше Ариадна, която пасеше лениво на едно далечно хълмче, покрито с трева. Сърцето на Раелин политна от дълбините на отчаянието. Нямаше представа какво чудо е довело кобилата в блатото, но безкрайно се зарадва, че я вижда.

Кобилата разтърси глава, за да отпъди досадните насекоми и за миг погледна Раелин. Необезпокоена от присъствието й, продължи да си пасе спокойно.

Раелин много внимателно се приближи и протегна ръка. Заговори й тихо и успокоително и я помоли да бъде добра. За нейна изненада животното наистина не се отдръпна, когато го погали по шията.

— О, Ариадна, не мога да повярвам, че си тук! — промълви Раелин, сподавена от радостни сълзи. — Какво правиш толкова далеч от дома? — Помисли си, че ако и кобилата можеше да говори, най-вероятно щеше да й зададе същия въпрос. — Знам, Ариадна, и двете сме избягали и сега сме изгубени в това адско мочурище.

Ариадна продължаваше да дъвче тревата, без да проявява интерес към човешките тревоги и съжаления. Раелин погали внимателно шията и гърба й, но не откри сериозни наранявания. Само комарите и конските мухи бяха пирували с кръвта й и навсякъде се усещаха подутини.

Раелин видя наблизо парче от изгнил дънер и го довлече до кобилата, за да може да се качи на гърба й. Потупа нежно животното, като се молеше то да стои неподвижно, докато тя успее да го възседне.

Чудно, но Ариадна не се възпротиви. Все пак Раелин не беше забравила предупрежденията на Джеф и много внимателно се закрепи върху гърба й. Да язди без седло, й беше доста странно и убиваше, затова се размърда, опитвайки се да подпъхне ризата си под себе си, та да й е по-удобно. Дали движенията й подплашиха Ариадна, или просто това бе поредната пакост на вироглавото животно, но Раелин скоро узна, че безпокойството на Джеф не е било безпочвено. Без никакво предупреждение кобилата започна да подскача и да хвърля къчове, при което ездачката бе запокитена в една застояла локва. Меката кал й спести още няколко натъртвания, но Раелин цялата бе прогизнала от воняща гнилоч. Сега узна и кое е предимството стомахът й да е съвсем празен — просто нямаше какво да повърне. И така Раелин седеше в локвата съвсем отчаяна, сълзите и калта от косата й се стичаха на вадички по лицето й, дрехите й бяха прогизнали от гнусния жабуняк и беше затънала до кръста в дълбоката смърдяща кал. Точно в този момент Раелин бе сигурна, че е въплъщение на всичко най-противно.

— О, защо въобще ми трябваше да напускам Англия? — проплака тя и горчиво се разрида.

Сякаш за да я утеши, Ариадна се приближи и побутна с муцуна косата й, но Раелин въобще не беше в настроение да приеме извиненията на животното, без да си изкара яда на нея.

— Махай се от мен, опърничаво животно! — извика, а гласът й бе сподавен от сълзите. — Само веднъж да се измъкнем, и ще кажа да те впрегнат да ореш!

С огромни усилия Раелин успя да се измъкне от смрадливата дупка. С един убийствен поглед към кобилата тя я хвана за ухото и предупредително поклати пръст пред големите й красиви очи.

— А сега слушай много внимателно, Ариадна — процеди през зъби Раелин, — много съм уморена, изгубена съм, ужасно съм ти сърдита и ако те е грижа за трупа ти, ще ми позволиш да се кача на гърба ти и после ще ме изведеш от това вонящо блато. Разбираш ли? — Кобилата се опита да вдигне глава, но Раелин я държеше здраво за ухото. — Ако не се държиш прилично, кълна се, ще кажа да те направят впрегатен кон и бъди сигурна, хубавице, това никак, ама никак няма да ти хареса!

Раелин чувстваше, че малко прекалява, като заплашва така красивото животно, но вече пет пари не даваше за нищо. Това, което искаше в момента, беше една гореща вана, за да може да си поеме дъх, без да усеща миризмата си.

Стиснала в шепа дългата й грива, Раелин притегли кобилата обратно до дънера, стъпи отгоре му, и отново се изтегли върху гърба на Ариадна. Вкопчена в гривата й, тя чака сякаш цяла вечност животното да повтори предишното си изпълнение. Едва когато се увери, че кобилата донякъде е съгласна с присъствието й на гърба й, тя я насочи натам, накъдето смяташе, че трябва да вървят и двете преминаха доста дълго разстояние, преди Раелин да си поотдъхне. Все пак нямаше особено доверие в кобилата и продължаваше здраво да стиска гривата й.

Въпреки непредсказуемия си нрав Ариадна имаше много равна походка и Раелин не пропусна да оцени колко по-удобно е да си на гърба на кон, а не на изранените си крака сред безмилостните тръни и шубраци.

Ветрецът, който се бе появил по-рано, сега се усили и донесе освежителен хлад. Раелин почувства как настроението й се повдига и вече почти се надяваше, че ще оцелее след ужасно глупавата си постъпка. Но точно тогава забеляза, че наоколо бързо се смрачава.

Загледа се през короните на високите дървета и почувства как нови страхове свиват гърдите й. Вятърът, който я беше разхладил, вече тласкаше буреносни облаци по небето. Докато ги гледаше, объркана и изплашена, една светкавица проряза кълбестата маса и миг по-късно заваля пороен дъжд.

Отчаян вопъл се изтръгна от устните на Раелин. Смуши с пети Ариадна да върви по-бързо, но в мочурливата почва копитата й затъваха и калта затрудняваше напредването й. През завесата на леещия се като из ведро дъжд не виждаха почти нищо. За нула време дрехите на Раелин прогизнаха напълно и скоро лепнеха по тялото й като втора кожа.

В цялата работа Раелин видя поне една утеха — можеше да пие до насита, стига да не се удави сред пороя.

Огледа се наоколо, търсейки някакъв подслон. Наблизо забеляза групичка високи дървета. Опита се да подкара кобилата нататък, но Ариадна бързаше да се измъкне от пороя и след един скок напред затъна в дълбока рядка кал. И колкото и да се мъчеше, не можа да се освободи.

Раелин просто не можеше да повярва на лошия си късмет. Опита се да потисне поредния изблик на сълзи и тъкмо в този миг видя как ослепителна мълния проряза небето и порази един висок кипарис — точно в онази групичка дървета, под която Раелин бе смятала да се подслони. Огненото копие разцепи на две огромния дънер, сякаш беше суха съчка, а наоколо се посипа ослепителен порой искри. Разтреперана до мозъка на костите си, Раелин вдигна ръце над главата си и надникна иззад лакътя си точно в мига, в който огромното дърво се сгромоляса на земята с оглушителен трясък, примесен с раздиращия слуха тътен на гръмотевицата. Сякаш цялата земя под краката им се разтресе. Ариадна потръпна от първичен ужас и отчаяно се заопитва да се измъкне от тресавището, но напразно.

— Спокойно, момичето ми — прошепна Раелин с изтръпнали от ужас устни.

Все още не можеше да се начуди как се отърва на косъм от ужасна смърт. Ако Ариадна не беше затънала в калта, сега и двете щяха да са изпепелени или премазани от падащото дърво.

— Няма нищо, Ариадна. Успокой се. Живи сме… поне засега.

Кобилата сякаш леко се успокои, но все още стоеше разтреперана в капана на калта. Раелин бързо се смъкна от гърба на Ариадна с намерението да се опита да й помогне, но с ужас усети, че и нейните крака започват да потъват. Панически протегна ръка и едва успя да сграбчи един надвиснал ниско клон, после се измъкна с неимоверни усилия на по-твърдата пръст.

Внезапен ужас стегна гърлото й, когато осъзна, че Ариадна е заседнала в един от капаните на тресавището, размекнат още повече от проливния дъжд. Изглеждаше опасен като подвижни пясъци. Колкото повече се мъчеше да се освободи кобилата, толкова по-дълбоко затъваше. Раелин беше изплашена до смърт не само за животното, но и за себе си. Дълбоко се съмняваше, че без помощта на коня ще успее да се измъкне от това противно място. Вече навсякъде се виждаха бълбукащи капани от кал, които дъждът уголемяваше все повече. А ако се опита да помогне на Ариадна, Раелин съзнаваше, че и самата тя може да бъде всмукана в земята заедно с животното.

На ръба на паниката, Раелин се огледа с надеждата да открие начин да спаси и двете им. Нямаше нито сили, нито въже, с което да измъкне Ариадна от калта. Но внезапно си спомни за дебелите диви лози, които неведнъж я бяха препъвали. Възможно бе някои от тях да са достатъчно яки, за да изтеглят кобилата от тресавището. Препъвайки се в калната си рокля, тя най-сетне откри една достатъчно дебела лоза, увита около едно дърво наблизо. Задърпа я с всички сили и дълго време се бори с нея, докато успя да я освободи от клоните. Напълно изтощена, тя се отпусна на колене сред вадичките дъждовна вода, потекли по калната земя.

Когато възвърна поне част от силите и решителността си, Раелин се изправи и под шибащия дъжд започна да обмисля как ще е най-добре да завърже кобилата с лозата. Корените й все още бяха здраво впити в земята и щяха да й послужат като котва, но й трябваше и някаква система от опорни точки, за да може да се справи с теглото на животното. Уви импровизираното въже около две тънки, но жилави на вид дървета и здраво хванала лозата, се приближи към Ариадна. Внимаваше само да не попадне и тя в някой коварен капан на прогизналото тресавище. Кобилата явно вече губеше сили, защото опитите й да се измъкне ставаха все по-вяли. Сякаш буца заседна в гърлото на Раелин — трябваше да приеме очевидната истина. Ако Ариадна не бъде измъкната до половин час, тя ще загуби и силите, и куража си, и тогава не след дълго тресавището ще я всмуче в калния й гроб.

Раелин уви лозата около врата на Ариадна и я завърза здраво с ивици плат от полите си. Като се върна до двете дървета, тя затегли лозата с всичките сили, които й бяха останали. Молеше се животното да не се предава и то послушно се надигаше нагоре, което позволяваше на Раелин да изтегля сантиметър по сантиметър импровизираното въже. Само че опърничавата твар започна да тръска глава и да се опитва да се измъкне от стягащото шията й ласо. Така ръцете на Раелин се израниха още повече от плъзгащата се лоза и тя изтърва грапавото растение. Трябваше отново да го сграбчи, и отново да затегли Ариадна, докато я увещаваше отчаяно да й помага. Ариадна пак се надигна напред и Раелин успя да изтегли въжето още мъничко. Въпреки проливния дъжд двете напредваха достатъчно добре и Раелин вече виждаше колко малко остава да изтегли кобилата от калната яма.

— Браво, Ариадна! — викаше радостно тя. — Хайде, момичето ми! Само още мъничко, и си свободна!

Сякаш разбрала думите й, кобилата за кой ли път се опита да се измъкне от калта и лозата се стегна още повече около дърветата, но на Раелин не й било писано да се радва дълго на напредъка им. В този миг под тежестта на животното лозата се скъса и запрати Раелин назад в една локва. Ариадна отново се плъзна в калния затвор. Раелин с мъка се изправи на крака и с отчаян вик притисна юмруци към слепоочията си. Калта бързо всмукваше Ариадна. Животното изцвили отчаяно, усетило надвисналата гибел, и започна да се мята панически, но уви, не можеше да се освободи.

 

 

Маджестик внезапно наостри уши и спря. Явно беше доловил нещо. Джеф побутна нагоре прогизналата си шапка, за да види какво е накарало животното да реагира така. Вгледа се през плътната завеса на дъжда отвъд дърветата, но бурята и сумрака на късния следобед му попречиха да различи каквото и да е. Наведе се и погали жребеца по мокрия врат.

— Какво има там, момче? Какво те изплаши?

Маджестик изцвили и се загледа към гъстата гора на известно разстояние от мястото, където бяха спрели. Джеф наведе глава и напрегна слуха си. Чуваше само шума от поройния дъжд, ромоленето на вадичките по калта, лекото помръдване на коня си и поскърцването на седлото. Но някъде отдалеч като че ли различи и друг шум, само че не можеше да го определи. Не беше ли паническо цвилене на кон?

Джеф докосна с пети хълбоците на Маджестик и тръгна натам, откъдето му се стори, че долитат едва доловимите звуци. Колкото повече се приближаваше, толкова повече се уверяваше, че наистина чува цвиленето на кон, изпаднал в голяма беда. Ако беше така, вероятно щеше да открие Ариадна. А може би някой друг кон надаваше тези смразяващи кръвта писъци.

Промъкваха се между дърветата и Джеф внимателно избягваше коварните по-открити места сред тресавището. Когато излезе от гъстите шубраци на малката полянка, откъдето долиташе пронизителното цвилене, той моментално забеляза потъналата до корема си кобила. В момента тя отчаяно се бореше с поглъщащата я кал, а на врата й имаше нещо като въже. Погледът му проследи лозата, опъната между кобилата и едно дърво, и тогава дъхът му секна. Забеляза кой точно е отговорен за този храбър, макар и отчаян опит за спасяване. Неговата жена стоеше до дървото с абсолютно прогизнали от пороя дрехи и напрягаше всичките си сили, за да тегли лозата, прехвърлена през дънера.

— Раелин!

Макар че името й прозвуча тихо като шепот сред шибащия порой, Раелин моментално извърна глава. Вдигна ръка, за да предпази очите си от струите вода по лицето й, които я караха да примигва в усилията си да вижда по-ясно. Щом зърна Джеф, тя се почувства изпълнена от някаква странна смесица от страх, срам и облекчение. Той седеше като някой ужасяващ рицар в черна броня върху гърба на високия жребец. Раелин отвори уста и се опита да проговори, но гласът й изневери. Бе избягала от Оукли, страхувайки се, че той е убиец. Ако това беше вярно, то той можеше съвсем лесно да се разправи с нея още тук, в блатото, и никой нямаше да разбере.

Джеф бързо скочи на земята и без да губи време в упреци и обвинения, се зае да откача въжето от седлото си. Завърза подвижна примка на единия му край и я преметна през шията на кобилата. После метна друга примка през задницата й и щом закрепи задната и предната примка, се образува нещо като хамут. Закачи въжето на седлото, и отново се качи на Маджестик, за да го отведе към по-твърдата почва.

Щом жребецът усети, че въжето се обтяга, той тръгна напред с мощни стъпки, като забиваше копита в прогизналата почва. Ариадна започна да се опъва недоволно, когато примката се стегна около задницата й и за миг нещата изглеждаха така, сякаш и този път усилията да бъде спасена ще останат безуспешни. Но после, почти незабележимо, кобилата започна да се измъква от мочурливата кал. В мига, в който предните й копита докоснаха твърдата земя, тя изцвили тържествуващо и размаха сплъстената си от кал опашка. Още едно дръпване на Маджестик, и тя вече беше напълно свободна.

— О, слава богу! — възкликна Раелин, залята от неимоверно облекчение.

После се разтърси от неудържими ридания и падна на колене върху подгизналата пръст. Сълзите й рукнаха и тя зарови лице в ръцете си, плачейки и заради себе си, и заради кобилата. Както се беше отчаяла, бе готова да умре, опитвайки се да спаси животното.

Една голяма ръка се спусна върху рамото й и тя се сепна уплашено. Вдигна очи и видя, че Джеф се е навел към нея. Сред сумрака и дъжда приличаше на заплашителна сива сянка, надвесена над нея, а й се стори и че очите му искрят с див блясък. Без да знае какво да очаква, тя трепна, сви се назад и едва преглътна, докато очакваше съдбата си.

— Какво, по дяволите, правиш тук, мадам? — рязко изръмжа той. — Не знаеш ли какво можеше да ти се случи?

Раелин отказа да отговори и отвърна лице от него. Обвила с ръце раменете си, дребна и нещастна, приличаше на дете, което очаква да бъде наказано.

С тиха ругатня Джеф грабна жена си на ръце и я отнесе до жребеца. Там я остави да стъпи на земята и я уви с одеялото. Вдигна я върху коня и като отпусна въжето от задницата на Ариадна, завърза свободния му край за седлото си. Метна се зад Раелин и обви едната си ръка около нея, а с другата насочи жребеца през гъстите дървета. Кобилата послушно ги последва накрая на въжето.