Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Дуэль, 1891 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- [Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,8 (× 10 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (2009)
Издание:
Антон Павлович Чехов. Дамата с кученцето (сборник). Издателство „Труд“
История
- — Добавяне
Глава 21
Изминаха три месеца и нещо.
Настъпи денят, определен от Фон Корен за заминаването му. От сутринта валеше студен дъжд на едри капки, духаше нордостът и в морето се беше появило силно вълнение. Разправяха, че в такова време параходът едва ли ще застане на рейда. По разписание трябваше да пристигне след девет часа сутринта, но Фон Корен, който бе излязъл на кея по обед и следобед, не можа да види през бинокъла нищо освен сиви вълни и дъжда, застилащ хоризонта.
Към края на деня дъждът престана и вятърът започна да стихва. Фон Корен се беше примирил вече с мисълта, че този ден няма да замине, и седна да играе със Самойленко шах; но когато се стъмни, ординарецът доложи, че в морето се били показали светлини и че са видели ракета.
Фон Корен се разбърза. Преметна чантата си през рамо, целуна се със Самойленко и с дякона, обиколи, без да е необходимо, всички стаи, сбогува се с ординареца и с готвачката и излезе на улицата с такова чувство, сякаш бе забравил нещо у доктора или в своето жилище. На улицата тръгна редом със Самойленко, зад тях — дяконът с една кутия, а най-отзад — ординарецът с два куфара. Единствено Самойленко и ординарецът различаваха мъждукащите светлинки сред морето, останалите се взираха в тъмнината и нищо не забелязваха. Параходът беше спрял далеч от брега.
— По-живо, по-живо — подканяше ги Фон Корен. — Страхувам се да не тръгне!
Когато минаваха покрай къщурката с трите прозореца, в която скоро след дуела Лаевски се беше преместил, Фон Корен не се стърпя и надникна през прозореца. Лаевски седеше превит над масата с гръб към прозореца и пишеше.
— Не мога да се начудя — тихо каза зоологът. — Как можа така да се стегне!
— Да, достойно е за учудване — въздъхна Самойленко. — Седи тъй от сутрин до вечер, все седи и работи. Иска да си изплати дълговете. А живее, брат, по-зле и от просяк!
Измина половин минута в мълчание. Зоологът, докторът и дяконът стояха до прозореца, без да откъсват очи от Лаевски.
— Така и не можа да замине от тук, сиромахът — каза Самойленко. — А помниш ли как се беше разтичал?
— Да, здравата се е стегнал — повтори Фон Корен. — Сватбата му, тази целодневна работа за къшея хляб, новият израз на лицето му и дори походката — всичко това е до такава степен необикновено, че не знам как да го нарека — зоологът улови Самойленко за ръкава и продължи с вълнение в гласа: — Предай на него и жена му, че когато съм си заминавал, съм останал удивен от него и съм му пожелал всичко най-хубаво… и го помоли, ако е възможно, да не ме помни с лошо. Той ме познава. Знае, че ако можех тогава да предвидя тази промяна, можех да му стана най-добрият приятел.
— А ти се отбий при него, сбогувай се.
— Не. Неудобно е.
— Защо? Кой знае, може никога повече да не се видите с него.
Зоологът помисли и каза.
— Това е истина.
Самойленко тихо почука с пръст по прозореца. Лаевски трепна и се огледа.
— Ваня, Николай Василич желае да се сбогува с теб — каза Самойленко. — Той си заминава.
Лаевски стана от масата и отиде в антрето, за да отвори вратата. Самойленко, Фон Корен и дяконът влязоха вътре.
— Аз само за минутка — започна зоологът, снемайки в антрето галошите си, и вече съжаляваше, че бе отстъпил на чувството си и бе влязъл тук без покана. „Като да му се натрапвам — помисли си той, — а това е глупаво“. — Извинете, че ви безпокоя — каза на Лаевски, когато влезе в стаята му, — но аз заминавам в момента и ми се дощя да ви видя. Един Господ знае ще имаме ли повече такъв случай.
— Много се радвам… Най-покорно ви моля — каза Лаевски и несръчно помести столове към гостите си, сякаш желаеше да им прегради пътя, след което застана насред стаята и взе да потрива ръце.
„Напразно не оставих свидетелите на улицата“ — помисли си Фон Корен и каза твърдо:
— Не ме помнете с лошо, Иван Андреич. Да се забрави миналото, разбира се, не може, то е твърде тъжно и не съм дошъл, за да ви се извинявам или уверявам, че не съм виновен. Аз действах искрено и не съм изменил оттогава на убежденията си… Наистина, както виждам сега за голяма моя радост, аз съм грешал спрямо вас, но нали човек може да се препъне и на равно? Такава е, изглежда, човешката съдба: ако не сбъркаш в главното, ще сбъркаш в подробностите. Никой не знае действителната истина.
— Да, никой не знае истината… — каза Лаевски.
— Е, прощавайте… Да ви дава Бог всичко най-добро.
Фон Корен му протегна ръка; Лаевски я стисна и се поклони.
— Не ме помнете с лошо — каза Фон Корен. — Предайте моите поздрави на съпругата си и й кажете, че много съжалявам, задето не съм могъл да се сбогувам с нея.
— Но тя си е вкъщи.
Лаевски отиде до вратата на другата стая и каза там:
— Надя, Николай Василиевич желае да се сбогува с теб.
Излезе Надежда Фьодоровна; тя се спря на вратата и плахо погледна гостите си. Лицето й имаше виновен и изплашен израз, а ръцете си държеше като смъмрена гимназистка.
— Заминавам веднага, Надежда Фьодоровна — каза Фон Корен, — и дойдох да се простим.
Тя нерешително му протегна ръка, а Лаевски се поклони.
„Колко жалки са обаче и двамата! — помисли си Фон Корен. — Не е лесно да се свикне с такъв живот“.
— Ще бъда в Москва и в Петербург, няма ли да ви трябва нещо от там? — попита той.
— Какво да трябва? — каза Надежда Фьодоровна и разтревожено се спогледа с мъжа си. — Като че ли нищо…
— Да, нищо… — каза Лаевски, потривайки ръце. — Нашите поздрави.
Фон Корен не знаеше какво още можеше и бе нужно да каже, а когато влизаше преди малко тук, си мислеше, че ще изрече твърде много хубави, топли и значителни неща. Той мълчаливо стисна ръцете на Лаевски и жена му и излезе от дома им с тягостно чувство.
— Какви хора! — говореше си дяконът полугласно, вървейки отзад. — Боже мой, какви хора! Во истина десницата божия е насадила това лозе! Господи, Господи! Един победил хиляди, а друг безброй. Николай Василич — каза той възторжено, — знайте, че днес вие с него победихте най-големия от враговете човешки — гордостта!
— Хайде де, дяконе! Какви победители сме ние с него? Победителят гледа с поглед на орел, а той е жалък, плах, потиснат, кланя се като китайски идол, а на мен… на мен ми е мъчно.
Отзад се раздадоха стъпки. Беше Лаевски, който ги догонваше, за да изпрати Фон Корен. На пристанището стоеше ординарецът на Самойленко с двата куфара, а малко по-нататък — четирима гребци.
— Ама бая си духа… брр! — каза Самойленко. — Кой знае навътре пък в морето каква буря ще е — ах, ах! Ама и време си избрал, Коля.
— Не ме е страх от морската болест.
— Не става дума за това… Да не те обърнат тия ахмаци. Трябваше да тръгнеш с лодката на агенцията. Къде е лодката на агенцията? — провикна се той към гребците.
— Замина, ваше превъзходителство.
— А на митничарите?
— Също замина.
— Защо не доложихте? — разсърди се Самойленко. — Дръвници!
— Все едно, не се ядосвай… — каза Фон Корен. — Е, прощавай. Бог да ви пази.
Самойленко прегърна Фон Корен и го прекръсти три пъти.
— Не ме забравяй, Коля… Пиши… Ще те чакаме идната пролет.
— Прощавайте, дяконе — каза Фон Корен и стисна ръката на дякона. — Моите благодарности за компанията и за интересните разговори. Мислете за експедицията.
— Ех, господа, ако ще и накрай света! — засмя се дяконът. — Нима съм против?
Фон Корен позна в тъмното Лаевски и мълчаливо му протегна ръка. Гребците вече стояха долу и придържаха лодката, която се удряше в пилоните, макар вълноломът да я ограждаше от големите вълни. Фон Корен се спусна по трапа, скочи в лодката и седна на кормилото.
— Пиши! — викна му Самойленко. — Пази си здравето!
„Никой не знае действителната истина“ — мислеше Лаевски, като вдигна яката на палтото си и напъха ръце в ръкавите си.
Лодката бавно обиколи пристанището и излезе в открито море. Тя изчезна сред вълните, но тутакси се плъзна от дълбоката яма върху високия хълм на вълната, така че можеше да се различат и хората, и дори веслата. Лодката преодоля три сажена и бе отхвърлена два сажена назад.
— Пиши! — викна Самойленко. — Тръгнал по дяволите в такова време!
„Да, никой не знае действителната истина…“ — мислеше Лаевски, загледан с тъга в неспокойното тъмно море.
„Вълните блъскат лодката назад — мислеше той, — направи две крачки напред, сетне една назад, но гребците са упорити, натискат неуморно веслата и не се страхуват от високите вълни. Лодката се носи все по-напред и по-напред, ето че вече не се вижда, ще мине половин час и гребците ще видят ясно светлините на парахода, а след час ще стигнат и до трапа му. Така е и в живота… В търсенето на истината хората правят две крачки напред и крачка назад. Страданията, заблудите и скуката на живота ги отхвърлят назад, но жаждата за истина и упоритата воля ги гонят все напред и напред. И кой знае? Може би ще доплуват до действителната истина…“
— Проща-а-ва-а-ай! — викна Самойленко.
— Нито се вижда, нито се чува — каза дяконът. — Щастлив му път!
Заръмя дъжд.
1891