Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Каштанка, (Обществено достояние)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2009)

Издание:

Антон Павлович Чехов. Дамата с кученцето (сборник). Издателство „Труд“

История

  1. — Добавяне

Първа глава
Лошо поведение

Младото рижо куче — мелез от дакс и уличен пес, — което в муцуната много приличаше на лисица, тичаше насам-натам по тротоара и неспокойно се озърташе настрани. От време на време се спираше и като скимтеше и повдигаше ту едната, ту другата си помръзнала лапа, се мъчеше да разбере как така се случи, че се заблуди.

То много добре помнеше как беше прекарало деня и накрая се намери на тоя непознат тротоар.

Денят започна така: стопанинът му, дърводелецът Лука Александрич, сложи калпака си, взе под мишница някакъв дървен предмет, завит в червена кърпа, и извика:

— Кащанка, хайде!

Като чу името си, мелезът от дакс и уличен пес излезе изпод тезгяха, дето спеше на талаша, протегна се сладко и се завтече подир стопанина си. Клиентите на Лука Александрич живееха страшно далеч, така че, преди да стигне до всеки един, дърводелецът трябваше по няколко пъти да се отбива в кръчми, за да се подкрепя. Кащанка помнеше, че по пътя се държеше крайно неприлично. От радост, че я бяха взели на разходка, скачаше, втурваше се с лай подир вагоните на конския трамвай, отбиваше се в дворовете и гонеше кучетата. Дърводелецът непрекъснато я губеше от погледа си, спираше и сърдито я навикваше. Веднъж дори настървено сграбчи в шепата си лисичето й ухо, дръпна го и изрече бавно, на срички:

— Да… пук… неш… макар… чумо такава!

След като посети клиентите си, Лука Александрич се отби за малко при сестра си, където пийна и хапна, от сестра си отиде при свой познат книговезец, от книговезеца — в кръчмата, от кръчмата — при кума си и така нататък. С една дума, когато Кащанка се озова на непознатия тротоар, вече се свечеряваше и дърводелецът се беше налокал като смок. Той размахваше ръце и като въздишаше дълбоко, мърмореше:

— Во гресех роди мя мати во утробе моей! Ох, грехове, грехове! Ето сега вървим по улицата и гледаме фенерчетата, ала като умрем, в гиената огнена ще горим…

Или пък изпадаше в добродушен тон, повикваше Кащанка и й говореше:

— Ти, Кащанка, си само едно насекомо и нищо повече. Наспоред човека ти си все едно като дюлгерина наспоред дърводелеца…

Като разговаряше с нея така, изведнъж екна музика. Кащанка се озърна и видя, че по улицата право срещу нея върви полк войници. Понеже не понасяше музика, че й разстройваше нервите, тя се замята насам-натам и зави. За голямо нейно учудване дърводелецът, вместо да се изплаши, да заскимти и да залае, се усмихна широко, застана мирно и разпери цялата си шепа, за да отдаде чест. Щом видя, че господарят й не протестира, Кащанка зави още по-силно и в самозабрава хукна през пътя към отсрещния тротоар.

Когато се опомни, музиката вече не свиреше и полка го нямаше. Тя притича през пътя към мястото, където беше оставила стопанина си, но, уви! Дърводелецът вече не беше там. Кащанка хукна напред, после се върна, притича още веднъж през пътя, но дърводелецът сякаш беше потънал в земята… Кащанка започна да души тротоара, като се надяваше да намери стопанина си по миризмата на следите му, но преди това беше минал някакъв негодник с нови каучукови галоши и сега всички тънки миризми се смесваха с острата воня на каучука, така че нищо не можеше да се открие.

Кащанка тичаше насам-натам и не можеше да намери стопанина си, а вече се стъмваше. От двете страни на улицата светнаха фенери и в прозорците на къщите се появиха светлини. Валеше едър пухкав сняг и пременяше в бяло паважа, гърбовете на конете, калпаците на файтонджиите и колкото повече тъмнееше въздухът, толкова по-бели ставаха предметите. Покрай Кащанка непрекъснато се движеха насам-натам непознати клиенти, като й засланяха погледа и я блъскаха с краката си. (Цялото човечество Кащанка делеше на две съвсем неравни части: на стопани и клиенти; между едните и другите имаше съществена разлика: първите имаха право да я бият, а вторите тя имаше право да захапва за краката.) Клиентите бързаха за някъде и не й обръщаха никакво внимание.

Когато стана съвсем тъмно, отчаяние и ужас обзеха Кащанка. Тя се притисна до някаква врата и горчиво заплака. Цял ден бе обикаляла с Лука Александрич и беше се уморила, ушите и лапите й бяха премръзнали, а отгоре на всичко беше и страшно гладна. През целия ден можа да хапне само два пъти: локна у книговезеца малко лепило от брашно и в една кръчма край тезгяха намери кожичка от салам — това бе всичко. Ако беше човек, сигурно щеше да си помисли: „Не, невъзможно е да се живее така! Трябва да се самоубия!“