Антон Павлович Чехов
Дебелият и тънкият

На една гара по Николаевската железопътна линия се срещнаха двама приятели: единият дебел, другият тънък. Дебелият току-що беше обядвал на гарата и устните му, покрити с мазнина, лъщяха като зрели вишни. Той миришеше на херес и фльор д’оранж. Тънкият пък току-що беше слязъл от влака и беше натоварен с куфари, вързопи и кутии. Той миришеше на сухоежбина и на утайка от кафе. Иззад гърба му надничаше мършава женица с дълга брадичка — жена му, и висок гимназист с присвито око — синът му.

— Порфирий! — извика дебелият, като видя тънкия. — Ти ли си? Гълъбчето ми! Колко години не сме се виждали!

— Господи! — смая се тънкият. — Миша! Приятелю от детинство! Откъде се взе?

Приятелите трикратно се целунаха и устремиха един към друг пълни със сълзи очи. И двамата бяха приятно зашеметени.

— Мили мой! — почна тънкият след целуването. — Виж, това не очаквах! Виж ти изненада! Е, я ме погледни хубавичко! Същият хубавец, какъвто си беше! Същият гиздавец и конте! Ах, господи боже! Е, ти? Богат ли си? Женен ли си? Аз вече съм женен, както виждаш… Ето това е моята жена, Луиза, родена Ванценбах… лютеранка… А това е моят син Нафанаил, ученик в III клас. Този, Нафаня, е мой приятел от детинство! В гимназията заедно учихме!

Нафанаил помисли малко и свали шапката си.

— В гимназията заедно учихме! — продължаваше тънкият. — Помниш ли как те ядосвахме? Наричахме те Херострат, защото прогори с цигара стипендиантската си книжка, а мене наричаха Ефиалт, защото обичах да доноснича. Хо-хо… Деца бяхме! Не бой се, Нафаня! Ела по-близо до него… А това е жена ми, родена Ванценбах… лютеранка.

Нафанаил помисли малко и се скри зад гърба на баща си.

— Е, как живееш, приятелю? — попита дебелият, като гледаше възторжено приятеля си. — Служиш ли някъде? Получи ли някакъв чин?

— Служа, мили мой! Колежки асесор съм вече втора година и орден „Станислав“ имам. Заплатата е малка… ех, нищо! Жена ми дава уроци по музика, а аз частно правя дървени кутии за цигари. Отлични кутии! По рубла парчето ги продавам. Който вземе десет парчета и повече, на него, разбираш ли, правя отстъпка. Поминуваме как да е. Служих, знаеш, в департамента, а сега тука съм преместен началник на отделение под същото ведомство… Тука ще служа. Е, ами ти? Навярно вече статски? А?

— Не, мили мой, карай по-нагоре — каза дебелият. — Аз вече до таен съветник дослужих… Две звезди имам.

Тънкият изведнъж пребледня, вкамени се, но скоро лицето му се изкриви на всички страни от широка усмивка; сякаш от лицето и очите му се посипаха искри. Самият той се сви, прегърби се, стана още по-тънък… Куфарите му, вързопите и кутийките и те се свиха, нагънаха се… Дългата брадичка на жена му още повече се удължи; Нафанаил се изпъна като войник и закопча всичките копчета на мундира си…

— Аз, ваше превъзходителство… Много ми е приятно! Приятел, може да се каже, от детинство и изведнъж сте се издигнали до такъв велможа! Хи-хи.

— Е, стига! — намръщи се дебелият. — Защо този тон? Ние с тебе сме приятели от детинство — защо това чинопочитание!

— Моля ви се… Какво приказвате… — захихика тънкият, като се сви още повече. — Милостивото внимание на ваше превъзходителство… Един вид като животворна влага… Ето това, ваше превъзходителство, е моят син Нафанаил… жена ми Луиза, лютеранка, тъй да се каже…

Дебелият искаше да възрази нещо, но върху лицето на тънкия беше изписано толкова благоговение, сладост и почтителна киселина, че на тайния съветник му се повдигна. Той се отвърна от тънкия и му подаде ръка за сбогуване.

Тънкият стисна трите му пръста, ниско се поклони и захихика като китаец: „Хи-хи-хи.“ Жена му се усмихна. Нафанаил удари ток и си изтърва фуражката. И тримата бяха приятно зашеметени.

1883