Антон Павлович Чехов
Дуел (12)

Глава 12

На другия ден, в четвъртък, Маря Константиновна празнуваше рождения ден на своя Костя. Гостите бяха поканени през деня на баница, а вечерта — да пият шоколад. Когато Лаевски и Надежда Фьодоровна пристигнаха вечерта, зоологът, който вече седеше в гостната и си пиеше шоколада, попита Самойленко:

— Говори ли с него?

— Не още!

— Повтарям ти, не се церемони. Не разбирам наглостта на тези господа! Много добре знаят как това семейство гледа на съжителството им, а им се натрапват.

— Ако трябва да се обръща внимание на всеки предразсъдък — каза Самойленко, — не трябва никъде да се ходи.

— Нима отвращението на масата към извънбрачната любов и разпуснатостта е предразсъдък?

— Разбира се. Предразсъдък и омраза. Като видят някоя мома с леко поведение, войниците започват да се кикотят и да й подсвиркват, а попитай ги: какви са те самите?

— Не й подсвиркват току-тъй. Това, че момите удушават незаконородените си деца и отиват на каторга и че Ана Каренина се хвърля под влака, и че на село мажат вратите на такива с катран, и че на нас с тебе ни харесва у Катя нейната чистота, и това, че всеки смътно изпитва потребност от чиста любов, макар да знае, че такава любов няма — нима всичко това е предразсъдък? Това, братко, е единственото, което е оцеляло от естествения подбор, и ако я нямаше тая тъмна сила, регулираща отношенията между половете, господата като Лаевски биха ти показали къде зимуват раците, и човечеството би се изродило за две години.

Лаевски влезе в гостната, здрависа се с всички и когато се ръкува с Фон Корен, му се усмихна угоднически. Той изчака удобна минута и каза на Самойленко:

— Извинявай, Александър Давидич, искам да ти кажа две думи.

Самойленко стана, прегърна го през кръста и двамата влязоха в кабинета на Никодим Александрич.

— Утре е петък… — каза Лаевски, гризейки ноктите си. — Намери ли, което ми обеща?

— Само двеста и десет рубли. Останалите ще ги набавя днес или утре. Бъди спокоен.

— Слава Богу!… — въздъхна Лаевски и ръцете му затрепериха от радост. — Ти ме спасяваш, Александър Давидич, и ти се кълна пред Бога, в собственото си щастие и в каквото искаш, че ще ти изпратя тези пари веднага щом пристигна. И стария си дълг ще върна.

— Виж какво, Ваня… — Самойленко улови Лаевски за копчето и почервеня. — Извинявай, че се намесвам в семейните ти работи, но… защо не заминеш заедно с Надежда Фьодоровна?

— Чуден човек си, нима е възможно? Един от двама ни непременно трябва да остане, иначе кредиторите ни ще нададат вой. Та само на бакалина дължа към седемстотин рубли, ако не и повече. Почакай, ще им върна парите, ще им запуша устата, тогава и тя ще тръгне.

— Така… Но защо не изпратиш първо нея?

— Ах, Боже мой, нима е възможно? — ужаси се Лаевски. — Та тя е жена, какво може да направи сама? Какво разбира тя? Това е само губене на време и излишно харчене на пари.

„Прав е…“ — помисли си Самойленко, но си спомни разговора с Фон Корен, наведе очи и каза навъсено:

— Не мога да се съглася с теб. Или тръгвайте заедно, или изпрати първо нея, иначе… иначе няма да ти дам парите. Това е последната ми дума…

Той тръгна заднишком, натисна вратата с гърба си и излезе в гостната почервенял, страшно смутен.

„Петък… петък — мислеше Лаевски, докато се връщаше в гостната. — Петък…“

Поднесоха му чашка шоколад. Той опари устните и езика си с горещия шоколад и продължи да мисли:

„Петък… петък…“

Думата „петък“, кой знае защо, не излизаше от главата му; не мислеше за нищо освен за петъка и му беше ясно само, но не в главата, а някъде под сърцето, че в събота няма да замине. Пред него стоеше Никодим Александрич, спретнат, със зализани слепоочия, и приканваше:

— Вземайте си, най-покорно ви моля…

Маря Константиновна показваше на гостите бележките на Катя и говореше провлечено:

— Сега е ужасно, ужасно трудно да учи човек! Толкова много изискват в училище…

— Мамо! — стенеше Катя, която не си намираше място от срам и от майчините похвали.

Лаевски също погледна бележките и я похвали. Закон божи, руски език, поведението, петици и четворки заподскачаха пред очите му и всичко това заедно с лепналия се в съзнанието му петък, със зализаните слепоочия на Никодим Александрич и със зачервените бузи на Катя му се видя такава безгранична, непреодолима скука, че едва не ревна от отчаяние и се запита сам: „Наистина ли, наистина ли няма да замина?“

Домъкнаха две маси и седнаха да играят карти. Лаевски също се включи в играта.

„Петък… петък… — мислеше той, като се усмихваше, и извади от джоба си молив. — Петък…“

Искаше да обмисли положението си и се боеше да мисли за това. Страшно му беше да си признае, че докторът го хвана в измама, която той така дълго и старателно криеше от самия себе си. Всеки път, когато се замисляше за бъдещето си, възпираше свободния ход на мислите си. Ще седне във вагона и ще потегли — това решаваше въпроса за собствения му живот и по-нататък той не се разпростираше. Подобно на далечна слаба светлинка в полето понякога в главата му проблясваше мисълта, че нейде на някоя уличка в Петербург в далечното бъдеще ще трябва да прибегне до малка лъжа, за да се раздели с Надежда Фьодоровна и да заплати дълговете си; ще излъже само веднъж, след което ще се обнови напълно. И това е хубаво: с цената на една малка лъжа да откупи голямата правда.

Ала сега, когато докторът му намекна грубо с отказа си за измамата, му стана ясно, че ще трябва да лъже не само в далечното бъдеще, но и днес, и утре, и след месец, и може би дори до края на живота си. Наистина, за да замине, ще трябва да излъже Надежда Фьодоровна, кредиторите и началството си; след това, за да намери пари в Петербург, ще лъже майка си, като й каже, че вече се е разделил с Надежда Фьодоровна; пък и майка му няма да му даде повече от петстотин рубли, значи той вече е измамил и доктора, тъй като няма да е в състояние да му изпрати скоро парите. След това, когато Надежда Фьодоровна пристигне в Петербург, ще трябва да прибегне до цял низ от дребни и големи лъжи, за да се раздели с нея; и отново сълзи, скука, досаден живот, разкаяние и значи — никакъв нов живот. Лъжа и нищо повече. Във въображението на Лаевски израсна цяла планина от лъжи. За да я прескочи наведнъж, без да лъже непрекъснато поотделно, трябваше да се реши на рязка стъпка, например без нито дума да каже, да стане от мястото си, да си нахлупи шапката и мигом да замине без пари, но Лаевски чувстваше, че за него това е невъзможно.

„Петък, петък… — мислеше той. — Петък…“

Гостите пишеха бележки, сгъваха ги на две и ги слагаха в стария цилиндър на Никодим Александрич. Когато се събраха достатъчно листчета, Костя тръгна около масата като пощенски раздавач да ги раздава. Дяконът, Катя и Костя, получили бележки със смешно съдържание и мъчейки се да пишат колкото се може по-смешни неща, бяха във възторг.

„Трябва да си поговорим“ — прочете Надежда Фьодоровна в своето листче. Тя хвърли поглед към Маря Константиновна, която й се усмихна със захаросаната си усмивка, и й кимна.

„За какво да говорим? — помисли си Надежда Фьодоровна. — След като не мога да й разкажа всичко, няма за какво да говорим.“

Преди да тръгнат за насам, тя бе завързала вратовръзката на Лаевски и тази нищо и никаква постъпка бе изпълнила душата й с нежност и тъга. Тревожният му израз, разсеяните погледи, бледността и необяснимата му промяна напоследък, както и това, че тя имаше страшна, отвратителна тайна от него, и това, че ръцете й трепереха, когато завързваше вратовръзката му — всичко това, кой знае защо, й говореше, че на тях двамата им остава малко да живеят заедно. Тя го гледаше като икона, със страх и разкаяние, и мислено си повтаряше: „Прости ми, прости…“ Насреща й на масата седеше Ачмианов и не откъсваше черните си влюбени очи от нея; тя се чувстваше подвластна на желанията си, искаше сама да се засрами и се страхуваше, че дори мъката и скръбта не ще й попречат да отстъпи пред нечистата страст, ако не днес, то утре, и че тя, като непоправим пияница няма да има сили да се спре.

За да сложи край на този живот, позорен за нея и оскърбителен за Лаевски, реши да замине. Тя ще го моли със сълзи на очи да я пусне и ако той е против, ще замине тайно от него. Няма да му разкаже за онова, което се беше случило. Нека споменът му за нея остане чист.

„Обичам ви, обичам, обичам“, прочете тя. „Това ще е от Ачмианов“.

Ще живее в някой затънтен край, ще работи и ще праща на Лаевски „от един непознат“ пари, бродирани ризи, тютюн и ще се върне при него едва когато остарее или в случай че той се разболее сериозно и има нужда от болногледачка. Когато на старини узнае по какви причини му е отказала да стане негова жена и го е оставила, той ще оцени жертвата й и ще й прости.

„Носът ви е дълъг“. „Това пък трябва да е от дякона или от Костя“.

Надежда Фьодоровна си представи как силно ще прегърне на прощаване Лаевски, как ще целуне ръката му и ще му се закълне, че ще го обича винаги, цял живот, а след това, вече в уединението си, сред чуждите хора, ще мисли всеки ден за това, че има нейде приятел, любим човек, чист, благороден и възвишен, който пази неопетнен спомен за нея.

„Ако не ми определите среща за днес, ще взема мерки, честна дума. Не може да постъпвате така с порядъчни хора, трябва да го разберете“. „Това е от Кирилин“.