Антон Павлович Чехов
Дуел (10)

Глава 10

Два-три дни след пикника при Надежда Фьодоровна неочаквано дойде Маря Константиновна и без да се здрависва, без да снема шапката си, я хвана за двете ръце, притисна ги до гърдите си и каза силно развълнувана:

— Скъпа моя, аз съм развълнувана, направо поразена. Нашият мил, симпатичен доктор предал вчера на моя Никодим Александрич, че е починал мъжът ви. Кажете, скъпа… Кажете, вярно ли е това?

— Да, вярно, умрял е — отвърна Надежда Фьодоровна.

— Това е ужасно, ужасно, скъпа! Но всяко зло за добро. Вашият мъж е бил вероятно удивителен, чуден, свят човек, а такива са по-потребни на небето, отколкото на земята.

По лицето на Маря Константиновна затрептяха всички чертички и точици, сякаш под кожата й заподскачаха дребни иглички, тя цъфна със захаросаната си усмивка и каза възторжено и задъхано:

— И така, вие сте свободна, скъпа. Сега вече можете да държите високо главата си и смело да гледате хората в очите. От днес нататък Господ Бог и хората ще благословят вашия съюз с Иван Андреич. Това е очарователно. Аз треперя от радост, не намирам думи. Мила, ще ви бъда кума. Ние с Никодим Александрич така ви обичаме, ще ни позволите да благословим вашия законен, чист съюз. Кога, кога смятате да се венчаете?

— Не съм мислила за това — каза Надежда Фьодоровна и освободи ръцете си.

— Това е невъзможно, мила. Мислили сте, мислили сте!

— Ей Богу, не съм мислила — засмя се Надежда Фьодоровна. — Защо да се венчаваме? Не виждам никаква необходимост от това. Ще живеем, както сме живели досега.

— Какво говорите! — ужаси се Маря Константиновна. — За Бога, какво говорите!

— От това, че ще се венчаем, няма да ни стане по-добре. Напротив, ще бъде дори по-лошо. Ще изгубим свободата си.

— Мила! Мила, какво говорите! — ахна Маря Константиновна, като заотстъпва назад и плесна с ръце. — Вие сте екстравагантна! Опомнете се! Укротете се!

— Тоест как да се укротя? Още не съм почнала да живея, а вие — укротете се!

Надежда Фьодоровна си спомни, че наистина още не е живяла. Завърши института и веднага се омъжи за човек, когото не обичаше, после се събра с Лаевски и през цялото време бе живяла с него на този скучен пуст бряг в очакване на нещо по-добро. Нима това е живот?

„А все пак би трябвало да се венчаем…“ — помисли тя, но си спомни за Кирилин и Ачмианов, почервеня и каза:

— Не, това е невъзможно. Дори Иван Андреич да вземе да ме моли на колене, пак бих му отказала.

Около минута Маря Константиновна мълча на канапето печална и сериозна, загледана в една точка, след това стана и произнесе студено:

— Прощавайте, мила! Извинете, че ви обезпокоих. Макар и да не ми е леко, принудена съм да ви кажа, че от днес между нас всичко е свършено и въпреки моето дълбоко уважение към Иван Андреич вратата на моя дом ще е затворена за вас.

Тя произнесе това тържествено и сама беше трогната от тържествения си тон: лицето й отново потрепери, придоби мекия си сладникав израз. Тя протегна двете си ръце към изплашената и сконфузена Надежда Фьодоровна и каза умоляващо:

— Мила моя, разрешете ми поне за минута да бъда ваша майка или по-голяма сестра! Ще бъда откровена с вас като майка.

Надежда Фьодоровна почувства в гърдите си такава топлина, радост и жал към себе си, сякаш майка й наистина бе възкръснала и застанала пред нея. Тя прегърна пламенно Маря Константиновна и притисна лице до рамото й. И двете заплакаха. Седнаха на канапето и няколко минути хълцаха, без да се поглеждат една друга и да са в състояние да произнесат макар и дума.

— Мила, дете мое — започна Маря Константиновна, — ще ви кажа сурови истини, без да ви щадя.

— Но моля ви се, моля ви се!

— Доверете ми се, мила. Спомнете си, от всички тукашни дами само аз ви приемах. Вие ме ужасихте от първия ден, но не бях в състояние да се отнеса пренебрежително към вас както всички останали. Страдах за милия, добър Иван Андреич като за син. Млад човек, попаднал в чужд край, неопитен, слаб, без майка и аз се измъчвах, измъчвах се… Мъжът ми беше против това познанство, но аз го склоних… убедих… Започнахме да каним Иван Андреич, а с него, разбира се, и вас, иначе той би се оскърбил. Аз имах дъщеря, син… Разбирате ме, нежният детски ум, чистото сърце… който съблазни едного от тия малките, които вярват в мене…^[1]. Аз ви приемах в дома си и треперех за децата си. О, когато станете майка, ще разберете страха ми. И всички ми се чудеха, че ви приемам, извинете, като порядъчна, намекваха ми… е, разбира се, клюки, хипотези… Дълбоко в душата си ви бях осъдила, но вие изглеждахте толкова нещастна, жалка, екстравагантна, че аз страдах от жалост.

— Но защо? Защо? — попита Надежда Фьодоровна, която трепереше с цялото си тяло. — Направила ли съм нещо на някого?

— Вие сте страшна грешница. Нарушили сте обета, който сте дали на мъжа си пред олтара. Съблазнили сте един прекрасен млад човек, който, ако не ви беше срещнал, щеше да си намери може би законна другарка в живота от добро семейство и от своя кръг и би бил сега като всички. Вие погубихте младостта му. Мълчете, мълчете, мила! Не вярвам, че за нашите грехове трябва да виним мъжете. Винаги са виновни жените. В домашния бит мъжете са лекомислени, живеят с ума, а не със сърцето, не проумяват доста неща, докато жената всичко разбира. Всичко зависи от нея. На нея й е дадено много, много се и изисква от нея. О, мила, ако жената беше в това отношение по-глупава или по-слаба от мъжа, Господ не би й поверил възпитанието на момченцата и момиченцата. И после, скъпа, вие сте тръгнали по пътя на порока, като сте забравили всякакъв свян; друга във вашето положение би се скрила от хората, би си седяла вкъщи заключена и хората биха я виждали само в храма Господен бледна, цялата облечена в черно, плачеща и всеки би казал искрено съкрушен: „Боже, този съгрешил ангел се връща отново при тебе…“ Но вие, мила, сте забравили всякаква скромност, живеете открито, екстравагантно, сякаш горда от греха си, вие подскачате като дете, заливате се от смях и аз винаги когато ви гледам, треперя от ужас и се страхувам да не падне гръм върху нашия дом, когато сте у нас. Не говорете, мила, мълчете! — извика Маря Константиновна, забелязала, че Надежда Фьодоровна иска да каже нещо. — Имайте ми доверие, няма да ви излъжа и не ще прикрия и най-малката истина от погледа на душата ви. Чуйте ме, скъпа… Господ е белязал великите грешници, и вие сте белязана. Спомнете си, вашите костюми са били винаги ужасни!

Надежда Фьодоровна, която винаги бе смятала, че се облича с изключителен вкус, престана да плаче и погледна изненадана.

— Да, ужасни! — продължи Маря Константиновна. — По изискаността и пъстротата на облеклото ви всеки може да съди за вашето поведение. Всички, които ви гледат, ви се присмиват и вдигат рамене, а аз страдам за вас, страдам… И не ми се сърдете, мила, но вие сте нечистоплътна! Когато сме се срещали в къпалнята, сте ме карали да треперя. Горната ви дреха иди-дойди, но фустата, ризата… мила, потъвам от срам! На бедния Иван Андреич няма кой да завърже вратовръзката, както трябва. И по дрехите, и по ботушите му се вижда, че вкъщи никой не се грижи за него, горкия. И той винаги, мила моя, ви е недохранен, ама то си е така, ако вкъщи няма кой да се грижи за самовара и кафето, щеш не щеш, ще харчиш половината си заплата в павилиона. А у вас вкъщи е просто ужас, ужас! В целия град у никого няма мухи, а у вас няма спасение от тях, всичките ви чинии и панички са почернели от тях. Като погледне човек, по прозорците и масите прах, измрели мухи, чаши… Какво търсят там чашите? Ето, мила, и досега масата ви стои нераздигната. А в спалнята ви да не влиза човек: навсякъде разхвърляно бельо, по стените висят разни мушами, сложени са някакви съдове… Мила! Съпругът не трябва нищо да знае и се иска жена му да бъде пред него чиста като ангелче! Аз ставам всяка сутрин, щом се развидели, и мия лицето си със студена вода, та моят Николай Александрич да не забележи, че съм сънена.

— Всичко това са празни работи — зарида Надежда Фьодоровна. — Стига да бях щастлива, но аз съм толкова нещастна!

— Да, да, вие сте много нещастна? — въздъхна Маря Константиновна, едва сдържайки се да не заплаче и тя. — И в бъдеще ви очаква ужасна мъка! Самотна старост, болести, а накрая ще отговаряте в деня на Страшния съд… Ужасно, ужасно! Но ето че сега самата съдба ви протяга ръка за помощ, а вие неразумно я отблъсквате. Венчайте се, по-скоро се венчайте!

— Да, трябва, трябва — каза Надежда Фьодоровна, — но това е невъзможно!

— Но защо?

— Невъзможно е! О, ако знаехте!

Надежда Фьодоровна искаше да разкаже за Кирилин и за това, как предишната вечер се бе срещнала на пристанището с младия красив Ачмианов и как й бе минала през главата щурата, смешна мисъл да се отърве от дължимите триста рубли; беше й много смешно и се бе върнала късно вечерта вкъщи с чувството, че е безвъзвратно пропаднала и продажна. Тя самата не можеше да си обясни как стана това. И сега й се искаше да се закълне пред Маря Константиновна, че непременно ще върне дълга си, но сълзите и срамът й пречеха да говори.

— Ще замина — каза тя. — Нека Иван Андреич остане, а аз ще замина.

— Къде?

— В Русия.

— Но от какво ще живеете там? Та вие нямате нищо.

— Ще се занимавам с преводи или… ще отворя библиотечка…

— Не фантазирайте, мила. За такава библиотечка са необходими пари. Е, сега ще ви оставя, а вие се успокойте и помислете и утре ми елате весела. Това ще бъде очарователно! Е, прощавайте, ангелчето ми! Дайте да ви целуна.

Маря Константиновна целуна Надежда Фьодоровна по челото, прекръсти я и тихо излезе. Вече се мръкваше и Олга запали светлината в кухнята. Все така плачейки, Надежда Фьодоровна се прибра в спалнята и легна на кревата. Започна силно да я тресе. Тя се съблече, както беше легнала, събра на топка полата в краката си и се сви на кълбо под завивката. Беше жадна, но нямаше кой да й донесе вода.

— Ще ги върна! — говореше си тя и в бълнуването си се виждаше седнала край някаква болна, в която накрая позна самата себе си. — Ще ги върна. Би било глупаво да се помисли, че заради пари аз… Ще замина и ще ги изпратя от Петербург. Първо сто… после още сто… и още сто…

Лаевски се върна късно през нощта.

— Първо сто… — каза му Надежда Фьодоровна, — после още сто…

— Да беше глътнала хинин — каза той и помисли: „Утре е сряда, параходът тръгва, а аз оставам. Значи ще трябва да живея тук до събота“.

Надежда Фьодоровна се надигна на колене в леглото.

— Казах ли нещо преди малко? — попита тя усмихната и с присвити очи срещу светлината на свещта.

— Нищо. Трябва сутринта да извикаме доктора. Спи.

Той взе една възглавница и тръгна към вратата. След като реши твърдо да замине и да остави Надежда Фьодоровна, тя започна да буди у него жалост и чувство за вина; в нейно присъствие му беше малко съвестно както в присъствие на болен или стар кон, когато са решили да го убият. Той се спря на прага и я погледна.

— На пикника бях раздразнен и те нагрубих. Извини ме, за Бога.

След като каза това, се прибра в кабинета си, легна и дълго не можа да заспи.

Когато на другия ден Самойленко, облечен по случай празничния ден в пълна парадна форма с еполети и ордени, провери пулса на Надежда Фьодоровна, видя езика й и понечи да излезе от спалнята й, застаналият на прага Лаевски го попита с тревога:

— Е, как? Какво?

Лицето му изразяваше страх, крайно безпокойство и надежда.

— Успокой се, нищо опасно — каза Самойленко. — Обикновена треска.

— Аз не за това — нетърпеливо се намръщи Лаевски. — Намери ли пари?

— Прости ми, драги — зашепна Самойленко и погледна сконфузено към вратата. — Извини ме, за Бога! Никой няма много за даване и досега съм събрал по пет и по десет рубли всичко на всичко сто и десет. Днес ще говоря още с този-онзи. Имай търпение.

— Но крайният срок е събота! — прошепна Лаевски, треперещ от нетърпение. — В името на всички светии, до събота! Ако не замина в събота, нищо повече няма да ми е необходимо, нищо! Не разбирам как един доктор може да няма пари!

— Боже Господи — бързо и с напрежение зашепна Самойленко и нещо дори писна в гърлото му, — всичко вече съм раздал, дължат ми седем хиляди, а и аз съм затънал в дългове. Нима съм виновен?

— Значи ще ми ги намериш до събота, така ли?

— Ще гледам.

— Моля те, миличък! Гледай до петък сутринта да ги намериш.

Самойленко седна и предписа хининов разтвор, Kalii bromati, очистително, tincturae gentianae, aquae foeniculi — всичко това разтворено в розов сироп, за да не горчи, и си отиде.