Антон Павлович Чехов
Дуел (9)

Глава 9

Върнали се вкъщи, Лаевски и Надежда Фьодоровна се прибраха в тъмните си задушни и скучни стаи. И двамата мълчаха. Лаевски запали свещ, а Надежда Фьодоровна седна и без да сваля мантото и шапката си, вдигна към него печалните си виновни очи.

Той разбра, че тя очаква от него обяснение; намираше обаче за скучно, безполезно и уморително да се обяснява и му тежеше на душата, че не се беше стърпял и я бе нагрубил. Напипа случайно в джоба си писмото, което всеки ден се канеше да й прочете, и помисли, че ако й го покаже сега, то ще отклони вниманието й в друга посока.

„Време е да си изясним отношенията — помисли той. — Ще й го дам; каквото ще става, да става“.

Той извади писмото и й го подаде.

— Прочети го. Отнася се до тебе.

След тези думи се прибра в кабинета си и легна на канапето в тъмното, без да търси възглавница. Надежда Фьодоровна прочете писмото и й се стори, че таванът се свлича и стените се събират към нея. Изведнъж стана тясно, тъмно и страшно. Тя бързо се прекръсти три пъти и промълви:

— Упокой, Господи… упокой, Господи…

И заплака.

— Ваня! — извика тя. — Иван Андреич!

Не последва отговор. Решавайки, че Лаевски е влязъл и стои зад стола й, тя хълцаше като дете и говореше:

— Защо по-рано не ми каза, че е умрял? Не бих отишла на пикника, не бих се смяла така страшно… Мъжете ми говореха пошлости. Какъв грях, какъв грях! Спаси ме, Ваня, спаси ме… Аз съм полудяла… Загивам…

Лаевски чуваше хълцанията й. Беше му нетърпимо задушно и сърцето му биеше силно. Потиснат, той се надигна, постоя насред стаята, напипа в тъмното стола до масата и седна.

„Това е зандан… — помисли си. — Трябва да се махна… Не мога…“

Да иде да играе карти, беше вече късно, в града нямаше ресторанти. Отново легна и си запуши ушите, за да не чува хълцанията, и изведнъж се сети, че може да иде при Самойленко. За да не минава покрай Надежда Фьодоровна, се измъкна през прозореца в градинката, прехвърли се през оградата пред къщата и тръгна по улицата. Беше тъмно. Току-що бе пристигнал някакъв параход, ако се съдеше по светлините, голям пътнически… Заскърца котвената верига. От брега към парахода бързо се движеше червена светлинка: това беше митническата лодка.

„А в каютите пътниците спят ли, спят“… — помисли Лаевски и завидя на чуждия покой.

Прозорците в къщата на Самойленко бяха разтворени. Лаевски надникна през един от тях, после — през втори: в стаите беше тъмно и тихо.

— Александър Давидич, спиш ли? — повика той. — Александър Давидич!

Раздадоха се кашлица и тревожен вик:

— Кой е? За какъв дявол?

— Аз съм, Александър Давидич. Извинявай.

Малко след това вратата се отвори; блесна мека светлина от кандило и се показа огромният Самойленко, целият в бяло и с бяла нощна шапка.

— Какво те е назорило? — попита той, като дишаше тежко, още неразсънен, и се почесваше. — Почакай, сега ще ти отворя.

— Не си прави труда, аз през прозореца…

Лаевски се промъкна през прозореца, приближи се до Самойленко и го улови за ръката.

— Александър Давидич — каза той с разтреперан глас, — спаси ме! Моля те, заклевам те, разбери ме! Положението ми е непоносимо. Ако продължи така още ден-два, ще се удуша като… като куче!

— Почакай… Ти за какво всъщност?

— Запали свещта.

— Ох, ох… — въздъхна Самойленко и запали свещта. — Боже мой, Боже мой… А вече минава един часа, братко.

— Извинявай, но не ме сдържа вкъщи — каза Лаевски, почувствал голямо облекчение от светлината и присъствието на Самойленко. — Ти, Александър Давидич, си единственият, най-добрият ми приятел… Цялата ми надежда е в теб. Искаш, не искаш, спасявай ме, за Бога. Трябва да замина от тук, каквото и да става. Дай ми пари назаем!

— Ох, Боже мой, Боже мой!… — въздъхна Самойленко и се почеса. — Заспивам и чувам: свирка, параход е дошъл, а после ти… Много ли ти трябват?

— Поне триста рубли. На нея трябва да оставя сто и за себе си двеста за път… Вече ти дължа около четиристотин, но всичко ще ти изпратя… всичко…

Самойленко хвана с една ръка и двата си бакенбарда, застана разкрачен и се замисли.

— Така… — замърмори той. — Триста… Да… Но аз нямам толкова. Ще трябва да поискаме от някой друг.

— Поискай, за Бога! — каза Лаевски, виждайки по лицето на Самойленко, че има желание да му даде пари и непременно ще му даде. — Вземи от някого, непременно ще ги върна. Ще ги изпратя от Петербург веднага щом пристигна. В това отношение можеш да бъдеш спокоен. Виж какво, Саша — оживи се той, — дай да пием по едно вино!

— Така… Бива.

Двамата отидоха в столовата.

— Ами Надежда Фьодоровна? — попита Самойленко, докато поставяше на масата три бутилки и чиния с праскови. — Нима тя ще остане?

— Всичко ще уредя, всичко ще уредя… — каза Лаевски, почувствал необикновен прилив на радост. — По-късно ще й изпратя пари да дойде при мен… Там ще си изясним и отношенията. За твое здраве, приятелю.

— Почакай! — каза Самойленко. — Отначало опитай от туй… То е от моето лозе… А тази бутилка е от лозето на Наваридзе, тази пък е на Ахатулов… Опитай от трите и ми кажи откровено… Моето като че ли е малко с кисела жилчица. А? Не намираш ли?

— Да. Утеши ме ти, Александър Давидич. Благодаря ти… Очаквах го.

— С жилчица ли е?

— Че дявол го знае. Но ти си великолепен, удивителен човек!

Самойленко гледаше бледото му възбудено добро лице и си спомни мнението на Фон Корен, че такива трябвало да се унищожават, и Лаевски му се стори слабо, беззащитно дете, което всеки може да обиди и да унищожи.

— А ти, като тръгнеш, се помири с майка си — каза той. — Не е хубаво.

— Да, да непременно.

Помълчаха известно време. Когато изпиха първата бутилка, Самойленко каза:

— Да се беше помирил и с Фон Корен. И двамата сте прекрасни, умни хора, а се гледате един друг като вълци.

— Да, той е прекрасен, умен човек — съгласи се Лаевски, готов в този момент да хвали всички и да им прощава. — Той е рядък човек, но да се сближа с него, ми е невъзможно. Не! Нашите характери са твърде различни. Аз съм отпусната, слаба, подчиняваща се натура; може би в някой хубав момент бих му протегнал ръка, но той… сигурно ще се извърне с презрение от мен.

Лаевски отпи от чашата си, разходи се от единия до другия ъгъл и продължи, застанал сред стаята:

— Прекрасно разбирам Фон Корен. Той е твърда, силна, деспотична натура. Сам знаеш, непрекъснато говори за експедиция, и това не са празни думи. Необходими му са пустиня, лунна нощ: наоколо в палатки и под открито небе спят неговите гладни и болни, измъчени от тежките преходи казаци, водачи, носачи, докторът, свещеникът и единствен той не спи и седи като Станли^[1] на сгъваемо столче, и се чувства като цар на пустинята и господар на тези хора. Той върви, върви, върви нанякъде, хората му стенат и мрат един след друг, а той върви и върви, в края на краищата сам умира и все пак си остава деспот и цар на пустинята, тъй като кръстът над гроба му цари над пустинята и керваните го забелязват от тридесет-четиридесет мили далеч. Съжалявам, че този човек не е на военна служба. От него би излязъл превъзходен, гениален пълководец. Щеше да го бива да дави в реката конницата си и да прави от труповете мост, а такава смелост на война е по-необходима от всякакви фортификации и тактики. О, разбирам го прекрасно! Кажи: защо си губи тук времето? Какво му е нужно тук?

— Изучава морската фауна.

— Не. Не, братко, не! — въздъхна Лаевски. — Веднъж на парахода един учен ми разказваше, че Черно море е бедно откъм фауна и че в дълбочините му поради изобилие на сероводород бил невъзможен органичен живот. Всички сериозни зоолози работят в биологични станции в Неапол или Вилфранш. Но Фон Корен е самостоятелен и упорит: той работи на Черно море, защото никой друг не работи тук; скъсал е с университета, не иска да знае за учените и другарите си, защото е преди всичко деспот и чак след това зоолог. От него ще излезе голям човек, ще видиш. Та той още отсега мечтае, че когато се върне от експедицията, ще изкорени от нашите университети интригата и посредствеността и ще тури учените на мястото им. Деспотизмът и в науката е толкова силен, колкото на война. А живее второ лято в това вонящо градче, защото предпочита да е пръв на село, отколкото втори в града. Тук той е господар; стяга юздите на всички жители и ги потиска с авторитета си. Хванал е изкъсо всички, навира се в чуждите работи, всичко му е необходимо и всички се страхуват от него. Аз се измъквам от лапите му, той чувства това и ме мрази. Не ти ли е разправял, че трябва да бъда премахнат или пратен на принудителен труд?

— Да — засмя се Самойленко.

Лаевски също се засмя и изпи чашата си.

— И идеалите му са такива деспотични — през смях каза той и захапа една праскова. — Когато обикновените смъртни работят за обща полза, те имат предвид своя ближен: мен, теб, с една дума, човека. За Фон Корен хората са палета и нищожества, твърде дребни, за да бъдат цел на живота му. Той работи, ще иде на експедиция и ще си счупи там главата не в името на любовта към ближния, а в името на такива абстракции, като човечеството, идните поколения и идеалната порода хора. Той се труди за подобряването на човешката порода и в това отношение за него ние сме само роби, пушечно месо, товарни животни; едни той би унищожил или пратил на каторга, други би стегнал с дисциплина, би ги заставил като Аракчеев да стават и да лягат по барабан, би поставил евнуси да пазят целомъдрието и нравствеността ни, би заповядал да стрелят по всеки, който прекрачи нашия тесен, консервативен морал, и всичко това в името на подобряването на човешката порода… А какво е това човешка порода? Илюзия, мираж… Деспотите са били винаги фантазьори. Аз, брат, прекрасно го разбирам. Ценя го и не отричам значението му; светът се крепи на такива като него и ако бяха предоставили света само на такива като нас, въпреки всичката си доброта и благи намерения бихме направили от него същото, което са направили мухите от ей тази картина. Да.

Лаевски седна до Самойленко и каза с искрено увлечение:

— Аз съм празен, нищожен, изтърван човек! Въздуха, който дишам, виното, любовта, с една дума, купувал съм до този момент живота с цената на лъжата, безцелността и малодушието. Лъгал съм досега хората и себе си, страдал съм от това и страданията ми са били евтини и низки. Страхливо превивам гръб пред омразата на Фон Корен, защото от време на време сам се мразя и презирам.

Лаевски отново се разходи развълнуван от единия до другия ъгъл и каза:

— Поне виждам ясно недостатъците си и ги съзнавам. Това ще ми помогне да се възродя и да стана друг човек. Драги мой, ако знаеше как страстно, с каква мъка жадувам да се възродя. И, кълна ти се, ще бъда човек! Ще бъда! Не знам, виното ли заговори в мен, или си е наистина така, но ми се струва, че отдавна не бях преживявал такива светли, чисти минути както сега при тебе.

— Време е, братче, за сън… — каза Самойленко.

— Да, да… Извинявай. Сега.

Лаевски се засуети около мебелите и прозорците, търсеше шапката си.

— Благодаря… — въздъхна той. — Благодаря… Ласката и добрата дума са повече от милостинята. Ти ми върна живота.

Той намери шапката си, спря се и виновно погледна Самойленко.

— Александър Давидич! — каза той с умоляващ глас.

— Какво?

— Позволи ми, скъпи, да остана да нощувам тук!

— Моля ти се… защо не?

Лаевски легна на канапето и още дълго разговаря с доктора.