Антон Павлович Чехов
Дуел (20)

Глава 20

Малко по-късно Фон Корен и дяконът се срещнаха край мостчето. Дяконът беше развълнуван, дишаше тежко и отбягваше да го погледне в очите. Срамуваше се и за страха си, и за окаляните си мокри дрехи.

— Стори ми се, че искате да го убиете… — каза той. — Колко чуждо е това на човешката природа! Колко противоестествено е!

— Как обаче попаднахте тук? — попита го зоологът.

— Не питайте! — махна с ръка дяконът. — Нямаше си дяволът друга работа: върви, та върви… Ето че тръгнах и едвам не умрях от страх в царевичака. Но сега вече, слава Богу, слава Богу… Много съм доволен от вас — бърбореше дяконът. — И нашият чичко тарантулът ще остане доволен… Ама смях ще падне! Само настойчиво ви моля, на никого не казвайте, че съм бил тук, че ще си изпатя от началството. Ще кажат: дяконът бил секундант.

— Господа! — каза Фон Корен. — Дяконът моли да не казваме на никого, че сме го видели тук. Може да си навлече неприятности.

— Колко чуждо е това на човешката природа! — въздъхна дяконът. — Извинете ме великодушно, но изразът ви беше такъв, че си помислих, че непременно ще го убиете.

— Изпитвах силното изкушение да застрелям този подлец — каза Фон Корен, — но вие ми попречихте с вика си и не улучих. Цялата тази процедура обаче ми е неприятна и ме измори, дяконе. Чувствам се ужасно отпаднал. Да си тръгваме…

— Не, разрешете ми да се върна пеша. Трябва ми да поизсъхна, че съвсем прогизнах и премръзнах.

— Е, както искате — каза с посърнал глас изтощеният зоолог, качи се в каляската и затвори очи. — Както знаете…

Докато се суетяха около екипажите и се настаняваха в тях, Кербалай стоеше край пътя, уловил се с две ръце за корема, ниско се покланяше и показваше зъбите си, той мислеше, че господата са пристигнали да се любуват на природата и да пият чай, и не разбираше защо пак се качват в каляските си. При общото безмълвие върволицата потегли и край духана остана само дяконът.

— Дошъл духан пие чай — каза той на Кербалай. — Мой иска да яде.

Кербалай говореше добре руски, но дяконът си мислеше, че татаринът ще го разбере по-добре, ако му се говори на развален руски език.

— Яйца пържил, кашкавал давал…

— Ела, ела, попе — взе да му се кланя Кербалай. — Всичко ще ти принеса… И кашкавал има, и вино има… Яж каквото ти хареса.

— Как е на татарски Бог? — попита го дяконът при влизането си в духана.

— Твоят бог и моят бог са едно — каза Кербалай, който не го разбра. — Бог за всички е един, ама хората са различни. Едни са руснаци, други — турци или ингилизи — всякакви, хора много, а Бог е един.

— Хубаво. А щом всички народи се кланят на единия Бог, защо вие, мюсюлманите, гледате на християните като на вечни врагове?

— Защо се сърдиш? — каза Кербалай и се улови с две ръце за корема. — Ти си поп, аз — мюсюлманин, ти казваш — искам да ям, аз ти давам… Само богатият знае кой е твой бог, кой — мой, а за бедния е все едно. Хайде яж.

Докато в духана се водеше този богословски разговор, Лаевски пътуваше за вкъщи и си спомняше колко страшно му беше да тръгне на разсъмване, когато пътят, скалите и планината бяха мокри и тъмни и неизвестното бъдеще му изглеждаше страшно като пропаст, на която не се вижда дъното, а сега дъждовните капки, нависнали по тревата, и камъните блестяха от слънцето като елмази, природата радостно се усмихваше и страшното бъдеще оставаше назад. Той поглеждаше тъжното, обляно със сълзи лице на Шешковски и пред себе си — към двете каляски, в които седяха Фон Корен, секундантите му и докторът, и му се струваше, че се връщат от гробища, където току-що са погребали някакъв мъчен, непоносим човек, който им е пречел да живеят.

„Всичко е свършено“ — мислеше той за своето минало и предпазливо опипваше с пръсти шията си.

Отдясно на шията му, около яката, се бе появила малка подутина, продълговата и дебела колкото малкия му пръст, и той чувстваше болка, сякаш някой го бе парнал с ютия по врата. Беше го контузил куршумът.

А после, когато се върна вкъщи, за него се проточи дълъг, чуден, сладък и забулен като забрава ден. Той се вглеждаше като излязъл от затвор или болница в отдавна познати предмети и оставаше изненадан, че масите, прозорците, светлината и морето предизвикват у него жива, детска радост, каквато отдавна вече не бе изпитвал. Пребледнялата и силно отслабнала Надежда Фьодоровна не разбираше кроткия му глас и странната му походка; тя бързаше да му разкаже за всичко, което се бе случило с нея… Струваше й се, че той вероятно не я чува и не я разбира и щом разбере всичко, ще я прокълне и убие, а той я слушаше, милваше лицето и косите й, гледаше я в очите и говореше:

— Освен тебе си нямам никого…

След това дълго седяха в градинката пред входа притиснати един до друг и мълчаха или пък, мечтаейки на глас за бъдещия си щастлив живот, си разменяха кратки, откъслечни фрази и на него му се струваше, че никога преди това не е говорил толкова дълго и красиво.