Антон Павлович Чехов
Дуел (11)

Глава 11

— Имаш вид, като че ли идваш да ме арестуваш — каза Фон Корен на влизащия при него с парадната си униформа Самойленко.

— Абе вървя и си мисля: я да се отбия да видя как е зоологията — каза Самойленко и седна до голямата маса, скована от самия зоолог от прости дъски. — Здравей, свети отче! — кимна той на дякона, който седеше до прозореца и нещо прелистваше. — Ще поседя минутка и ще търча вкъщи, за да се разпоредя за обяда. Време е вече… Не ви ли попречих?

— Ни най-малко — отвърна зоологът, който нареждаше по масата някакви ситно написани листа. — Занимаваме се с кореспонденцията.

— Мда… Ох, Боже мой, Боже мой… — въздъхна Самойленко; внимателно пое от масата една изпрашена книга, върху която лежеше мъртъв изсъхнал паяк от рода на тарантулите, и каза: — Гледай ти! Представи си, върви по своите си работи някакъв там зеленикав бръмбар и изведнъж на пътя му се изпречва този негодник. Въобразявам си какъв ужас ще е това!

— Да, предполагам.

— Притежава ли отрова за защита от враговете си?

— Да, да се защитава и сам да напада.

— Бре, бре, бре… И всичко в природата, мили мой, е целесъобразно и обяснимо — въздъхна Самойленко. — Едно само не разбирам. Ти, човек с такъв изключителен ум, ми обясни следното. Има, знаеш, едни такива зверчета, не по-големи от плъхове, красиви на вид, но във висша степен, ще ти кажа, подли и безнравствени. Върви си едно такова зверче, да речем, в гората, види някоя птичка, сграбчи я и я изяде. Продължава по-нататък и гледа в тревата гнездо с яйца; вече не му се плюска, сито е, но все пак разчупва яйцето, а другите изхвърля от гнездото с лапичка. След това срещне жаба и хайде — да си поиграе с нея. Измъчило жабата, продължава нататък и се облизва, а насреща му — бръмбар. Цапва с лапка и бръмбара… И всичко разваля и разрушава по пътя си… Пъха се в чуждите дупки, разравя без нужда мравуняците, разчупва охлювите… Срещне ли някой плъх — спуска се да се бие; види ли змийче или мишле — трябва да го удуши. И така цял ден. Е, кажи ми, кому е нужен този звяр? Защо е създаден?

— Не знам за какво зверче ми говориш — каза Фон Корен, — вероятно за някое насекомоядно. Е, та какво от това? Птицата му е станала плячка, защото е била непредпазлива; разрушило е гнездото с яйцата, защото птицата не е била изкусна, лошо си е направила гнездото и не е съумяла да го замаскира. Жабата е имала вероятно някакъв дефект в окраската си, иначе то не би я забелязало и така нататък. Твоето зверче сразява само слабите, неопитните, непредпазливите, с една дума, такива с недостатъци, които природата не намира за нужно да се продължават в потомството. Остават живи само най-ловките, предпазливите, силните и развитите. Така че твоето зверче, без сам да подозира това, служи на великите идеи на усъвършенстването.

— Да, да, да… Между другото, братко — каза Самойленко безцеремонно, — имаш ли да ми дадеш стотина рубли назаем?

— Ще ти дам. Между насекомоядните се срещат твърде интересни субекти. Например къртицата. За нея казват, че е полезна, понеже изтребвала вредните насекоми. Разправят, че някакъв си немец изпратил на император Вилхелм I шуба от къртичи кожи и че уж императорът заповядал да го смъмрят, задето е унищожил толкова много полезни животни. А всъщност по жестокост къртицата не отстъпва на твоето зверче и при това е крайно вредна, тъй като страшно поразява ливадите.

Фон Корен отвори едно ковчеже и извади от там сторублева банкнота.

— Къртицата има силен гръден кош както прилепът — продължи той, докато затваряше ковчежето, — страшно развити кости и мускули, изключително въоръжена уста. Ако имаше размерите на слона, би била унищожаващо всичко, непобедимо животно. Интересно, че когато две къртици се срещат под земята, и двете, сякаш наговорили се, започват да правят площадка; тя им е нужна, за да могат по-удобно да се сражават помежду си. След като я направят, започват жесток бой, който продължава, докато по-слабият не падне. Ето ти стоте рубли — каза Фон Корен, като понижи тон, — но при условие, че не ги вземаш за Лаевски.

— Че и за Лаевски да са! — кипна Самойленко. — На теб какво ти влиза в работата?

— За Лаевски не мога да дам. Знам колко лесно раздаваш пари назаем. Би дал и на разбойника Керим, ако те помоли, но, извинявай, в подобни случаи не мога да ти помагам.

— Да, искам ги за Лаевски! — каза Самойленко, стана и размаха дясната си ръка. — Да! За Лаевски! И никой, дявол да го вземе, няма право да ме учи как да се разпореждам с парите си. Не желаете да ми дадете, така ли?

Дяконът се закиска.

— Не се горещи, а разсъждавай — каза зоологът. — Да се правят благодеяния на господин Лаевски, според мен е толкова глупаво, както да се поливат бурени или да се хранят скакалци.

— А според мен ние сме длъжни да помагаме на ближните си! — викна Самойленко.

— В такъв случай помогна на ей онзи гладен турчин, който лежи на улицата! Той е работник и е по-необходим, по-полезен от твоя Лаевски! Дай на него тези сто рубли! Или ми ги подари за експедицията!

— Питам, ще ми услужиш ли или не?

— Кажи ми откровено: за какво му трябват?

— Това не е тайна. Трябва да замине в събота за Петербург.

— Виж ти! — провлече Фон Корен. — Аха… Ясно. С нея ли заминава или как?

— Засега тя ще остане. Като си уреди работите в Петербург и й изпрати пари от там, ще тръгне и тя.

— Хитро!… — каза зоологът и се изсмя с отсечен теноров смях. — Хитро! Умно измислено.

Приближи се бързо до Самойленко и като застана с лице срещу него, впери поглед в очите му и запита:

— Кажи честно: не я ли обича повече? Да или не? Кажи: обича ли я или не? А?

— Не — промълви Самойленко и се изпоти.

— Колко е отвратително! — каза Фон Корен и дори по лицето му личеше, че е отвратен. — Едно от двете, Александър Давидич: или ти си в заговор с него, или си, извинявай, последният бунак. Толкова ли не разбираш, че те баламосва като хлапак по най-безсъвестен начин? Ами ясно е като бял ден, че той иска да се отърве от нея и да я зареже тук. Тя ще остане на шията ти и е ясно като бял ден, че ще трябва да я отпратиш за своя сметка в Петербург. Нима твоят прекрасен приятел те е заслепил до такава степен с достойнствата си, че не виждаш дори най-елементарните неща?

— Това са само предположения — каза Самойленко и седна.

— Предположения ли? Защо тогава тръгва сам, а не с нея? И защо, попитай го, не изпрати първо нея? Мошеник от класа!

Потиснат от внезапни съмнения и подозрения по отношение на приятеля си, Самойленко изведнъж се отпусна и сниши глас.

— Но това е невъзможно! — каза той, спомняйки си нощта, когато Лаевски пренощува при него. — Той така се измъчва.

— И какво от това? Крадците и подпалвачите също се измъчват!

— Да допуснем дори, че си прав… — продължи замислен Самойленко. — Да го допуснем… Но той е млад човек, на чуждо място… студент, ние също сме били студенти и освен нас няма кой друг да му се притече на помощ.

— Да му помагаш да върши мръсотии само защото ти и той сте били в университета по различно време и двамата там не сте вършили нищо! Що за глупост!

— Почакай, нека да разсъдим хладнокръвно. Предполагам, че може да се направи следното… — съобразяваше Самойленко, шавайки с пръсти. — Ще му дам назаем, но срещу честната му дума, че след една седмица ще прати на Надежда Фьодоровна пари за път.

— И той ще ти даде честната си дума, дори ще се просълзи и самичък ще си повярва, но колко струва неговата дума? Той няма да я удържи и когато след година-две го срещнеш на „Невски“ под ръка с новата му възлюблена, ще ти се оправдава с това, че е жертва на цивилизацията и че е подобие на Рудин. Зарежи го, за Бога! Стой по-надалеч от калта и не си мърси ръцете!

Самойленко се замисли за минутка и каза решително.

— Все пак ще му услужа с пари. Както искаш. Не мога да откажа на човека само заради някакви предположения.

— Прекрасно! Разцелувайте се двамата.

— Дай ми все пак тези сто рубли — плахо помоли Самойленко.

— Няма да ти ги дам.

Настъпи мълчание. Самойленко съвсем се отпусна: лицето му придоби виновен, сконфузен израз. Беше някак странно да гледаш такова жалко, по детски сконфузено лице у грамаден човек с еполети и ордени.

— Негово преосвещенство обикаля тук епархията си не с карета, а на кон — каза дяконът, оставяйки перодръжката на масата. — Седнал на коня, има необикновено трогателен вид. Неговата естественост и скромност го преизпълват с библейско величие.

— Добър човек ли е? — попита Фон Корен, за когото беше добре дошло да промени темата.

— А как иначе? Ако не беше добър, биха ли го помазали за архиерей?

— Между архиереите се срещат доста добри и даровити хора — каза Фон Корен. — Жалко само, че мнозина от тях страдат от слабостта да се смятат за държавни мъже. Един се занимава с русификация, друг критикува науката. А не е тяхна работа. По-добре по-често да бяха надниквали в консисторията^[1].

— Не бива един светски човек да съди архиереите.

— Защо не, дяконе? Архиереят е също такъв човек: като мен.

— Такъв, ама не такъв — обади се дяконът, който отново се залови за перодръжката. — Ако бяхте такъв, щяхте да сте удостоен с благодат и самият щяхте да сте архиерей, а щом не сте, значи не сте такъв.

— Стига си дрънкал, дяконе! — каза Самойленко с досада. — Чуй какво намислих — обърна се той към Фон Корен. — Не ми давай тези сто рубли. И без туй ще се храниш при мен още три месеца до зимата, така че мога да ги получа в предплата.

— Няма да ги получиш.

Самойленко замига и почервеня; машинално придърпа към себе си книгата с паяка и го погледна, после стана и взе шапката си. На Фон Корен му дожаля за него.

— Хайде живей и работи с такива господа! — каза зоологът и подритна негодуващо някаква хартия в ъгъла. — Разбери, че това не е доброта, не е любов, а малодушие, разпуснатост, отрова! Каквото разумът постигне, нашите хилави, за нищо негодни сърца го разрушават! Когато боледувах като гимназист от коремен тиф, леля ми от състрадание ме натъпка с мариновани гъби и аз едва не умрях. Разбери и ти, заедно с леля ми, че любовта към човека трябва да се намира не в сърцето, не под лъжичката и не в кръста, а ей тук!

Фон Корен се плесна по челото.

— Вземи! — каза той и му захвърли сторублевата банкнота.

— Не си прав да се сърдиш, Коля — кротко каза Самойленко, сгъвайки банкнотата. — Много добре те разбирам, но… влез ми в положението.

— Баба си ти, нищо повече.

Дяконът се закиска.

— Чуй, Александър Давидич, последната ми молба — горещо каза Фон Корен. — Когато ще даваш на този безделник парите, постави му едно условие: да тръгне заедно със своята госпожа или да изпрати първо нея, иначе не му ги давай. Няма какво да се церемониш с него. Така му и кажи, а ако не му кажеш, давам ти честната си дума, че ще ида в службата му и ще го изтъркалям по стълбата, а за теб няма да искам повече да чуя. Запомни го добре!

— Какво пък! За самия него е по-удобно да тръгнат двамата или да изпрати първо нея — каза Самойленко. — Той дори ще се зарадва. Е, прощавай.

Той нежно се сбогува и излезе, но преди да затвори вратата, се обърна към Фон Корен, направи страшна физиономия и каза:

— Тебе, брат, немците са те развалили! Да! Немците!